Български Националистически Форумъ

Височайшите сватби от основаването на държавата през 681 г. до приемането на християнството през 864 г. тънат в почти пълно забвение. Знаем обаче много добре, че езическите владетели са били многоженци. По-късно, в духа на времето, в което живеели, българските монарси се сродявали предимно със своите съседи от Византия, Сърбия, Влашко, Унгария, Латинската империя и т.н. Така например за периода на Втората българска държава (1185-1393 г.), когато столицата се намирала в Търново, царици станали 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 2 рускини, 2 влахкини, 1 унгарка, 1 "скитка" (по всяка вероятност - куманка), 1 французойка и 1 еврейка. През същия период за българки били женени четирима сръбски крале - Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, най-великият владетел на тази страна. Още повече търновски принцеси се бракосъчетали с византийци... Всъщност, до завладяването на Балканите от турците родословията на местните династии и аристокрацията, били така оплетени с династиите и аристокрацията от останалата част на Европа, че свързването им с една или друга народност е в голяма степен съвсем условно.
Царските сватби ставали в зависимост от интересите на династията и държавата, затова и предхождащите ги преговори по правило приличали на търговски пазарлъци. При тях булката се разменяла или допълвала с политически съюзи, територии, луксозни вещи, купища пари...При сватбата на българската принцеса Мария с латинския император Хенрих, накитите, тоалетите и другите предмети на разкоша на младоженката били откарани в Цариград с 60 товарни животни, покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между двете столици (1214 г.). А церемониите били пищни и по средновековному безкрайни - пиршествата и ритуалите при сватбата на престолонаследника Михаил с дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели осем дни (1337 г.).

Смятало се, че принцовете достигат зряла възраст на 15, а принцесите - на 13 години, но не били изключение и договорите за сродяване чрез невръстни деца. "Сватовете" впрочем държали на думата си като на ланския сняг - те се отмятали от подписите и клетвите си веднага щом завеел друг политически вятър. Цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.) пък просто изгонил жена си Анна-Неда, за което заплатил с главата си в битката при Кюстендил с нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Около век преди това иначе широко скроеният Иван Асен II отмъкнал с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис (като дори й зашлевил плесница, когато императрицата заявила, че иска да се върне при мъжа си). Самият Иван Асен II (1218-1241 г.) се женил три пъти, като с второто си брачно тайнство станал зет на унгарския крал Андраш II, а с третото - на византийския император Теодор Комнин.
Между стените на царските дворци, разбира се, не липсвали и покъртителни романси - владетелите носели не само корони, но и сърца. Престолонаследникът Гаврил Радомир (цар на България през 1014-1015 г.) прогонил след кратък брак бременната си съпруга, дъщеря на маджарския владетел Гейза I, с риск да предизвика европейска криза. Изгонил я, защото се влюбил и оженил за една гръцка пленничка, която дори нямала благородническо потекло. Неговата сестра Теодора Косара не останала по-назад. Тя се влюбила в изпадналия в немилост бащин васал, сръбския княз Иван Владимир, и изпросила не само освобождаването му от затвора, но и връщането на отнетите му владения (тази сватба дала благодарен материал на южонославянския фолклор, а по-късно - и на литературата).
Притиснат от политическите обстоятелства и липсата на пари за амбициозните си цели, цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) пренебрегнал династическите предразсъдъци, за да се ожени за дъщерята на богатия левантийски търговец Пантолеон. А Иван Александър (1331-1371 г.) успял да се пребори дори с верските предубеждения - изпращайки първата си жена в манастир, той се венчал за една покръстена еврейка! Две български принцеси били принесени в жертва на държавните интереси - през 1285 г. дъщеря на цар Георги I Тертер се оженила за Чака, син на татарския хан Ногай (за да се отклонят татарските нашествия); по подобни причини Кера Тамара, една от щерките на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.

Обичайният начин, по който българските владетели се отървавали от "благочестивите царици" (както ги наричат летописците), бил изпращането в манастир. Повечето царе от XIII-XIV в. се женили по два пъти, а някои и по три. Регистриран е и един случай, когато иначе сравнително либералното православие принудило царя да влезе в "правия път" едва след анатема. Може би тази особеност на българското православие е и главната причина, поради която в българската история няма ексцентрици от типа на английския Хенри VIII или руския Иван Грозни, които уреждали разводите си на тоя свят, като изпращали предишните си съпруги на оня. Доста разпространена била и институцията на наложниците, като незаконородените деца също имали своите шансове да останат на върха на обществената пирамида.
"Благочестивите царици" впрочем не отстъпвали много на своите избраници. Според обичаите в средновековна Европа някои от тях също заставали пред олтара по два, че и по три пъти, какъвто бил случаят с гъркинята Мария Палеологина.За да запази короната си и осигури престола на сина си, тя се омъжила (1278 г.) за селянина Ивайло, водач на победното народно въстание и убиец на втория й съпруг, цар Константин Асен. В интерес на истината - търновските царици се венчавали повторно и заради спокойствието в държавата - те придавали законност на изборните царе при прекъсване на предишната династия. Нерядко обаче те също дейно забърквали интриги, чиито жертви ставали и собствените им съпрузи. Най-много се отличили на това поприще няколкото Марии и Ирини - византийските принцеси, които пристигали от Цариград с високо вирнати носове, извратена изтънченост и нрави, станали пословични в тогавашна Европа.

http://bg-history.info/

Дъщерите на нашите владетели често са били сродявани с най-благородните византийски родове

Българската държава съществува почти 1400 години, от които повече от 700 са неизменно и много тясно свързани с Византийската империя. Нещо повече, България и Византия като единствени политически субекти са творили историята на Балканския полуостров и в един доста дълъг период от време, който обхваща годините на Първото българско царство.

Но враждите и противоречията между двете мощни средновековни държави не се решавали само със силата на оръжието. Напротив – имало е много случаи, в които, за да се решат конкретни проблеми, са се извършвали политически бракове, при което византийски или български принцеси са ставали царици съответно в Преслав, Търново и Константинопол.
Първият случай, когато е договорен брак между византийска принцеса и български престолонаследник, датира от 913 г.

Следствие на арогантното държане на император Александър (912-913), който унизил пратениците на цар Симеон Велики (893-927), българският владетел незабавно мобилизирал армията и обсадил Константинопол. За да се спасят от българите, византийците приели условията на цар Симеон – да му бъде призната титлата „василевс”, т. е. император, и да се сключи брак между византийския владетел Константин VІІ Багренородни (913-959) и дъщерята на Симеон. Договорът бил сключен, но впоследствие в Константинопол бил извършен преврат и той бил денонсиран.

За втори път подобен случай е известен от 968 г. Византийският император Никифор ІІ Фока (963-969) дал много злато на киевския княз Светослав (945-972), за да нападне и унищожи Българското царство. Киевският владетел се съгласил и с огромна военна сила нахлул в България – само редовната войска, без наемниците, била 60 000 човека. Те разбили една 30-хилядна българска армия и превзели 80 крепости. Но едно известие от Русия накарало Светослав да се завърне – печенегите, може би под влияние на българската дипломация, нападнали Киев.

Но за Никифор Фока станало ясно каква ужасна грешка е допуснал със съюза с русите. Той разбрал, че огромните пълчища на Светослав много бързо ще нахлуят от България във Византия и затова незабавно изпратил пратеници в Преслав с молба за съюз, който да бъде скрепен с брака с български принцеси на двамата престолонаследници на Византийската империя – Василий ІІ (бъдещият Българоубиец) (976-1025) и Константин VІІІ (1025-1028). Предложението било прието, но за съжаление съюзът не сполучил – на 30 януари 969 г. починал цар Петър (927-969), а през ноември същата година бил убит Никифор ІІ Фока. Но българските принцеси още преди смъртта на императора пристигнали в Константинопол.

Първата българска принцеса, която станала византийска императрица, е Екатерина, дъщеря на цар Иван-Владислав (царувал 1015-1018 г.) и царица Мария. След като успял да унищожи Първото българско царство, Василий ІІ превърнал българските царски родственици и престолонаследника Пресиан ІІ в големи поземлени собственици и военачалници. Самата Екатерина се омъжила за Исак Комнин – император от 1057-1059 г., първия владетел от прочутата династия на Комнините. Според Михаил Псел Екатерина била „чудна жена, първа по благородство, която никому не отстъпваше в най-голямата добродетел”. След смъртта на Исак Комнин тя се замонашила под името Елена или Ксения.

През Второто българско царство политическите бракове били много по-чести. Но в един период до 1261 г. на Балканите се изживявала като фактор нова политическа сила – Латинската империя, създадена през 1204 г. следствие на Четвъртия кръстоносен поход. Така че латинските императори също инициирали политически бракове. Един от тях е сключен през 1213 г. Тогава рицарите на император Анри (1206-1216) буквално го принудили да се ожени за дъщерята на цар Калоян (1197-1207), чието име остава неизвестно. Така Анри се оженил за дъщерята на убиеца на брат си Балдуин (1204-1205), която станала латинска императрица, за сметка на мира с Българското царство.


По времето на цар Иван ІІ Асен (1218-1241) браковете между дворовете на България, Епир и Унгария станали често събитие. Самият български цар се женил три пъти. През 1235 г. той дал дъщеря си Елена за съпруга на престолонаследника на Никейската византийска империя – Теодор Ласкарис (1254-1258). В замяна на това бил сключен съюз между България и Никея срещу Латинската империя, а на българския първосвещеник била призната титлата патриарх.


След смъртта на цар Иван ІІ Асен България изпаднала в дълбока политическа криза. За 60 години се организирали не по-малко от 6 преврата, като династията на Асен се сменила с тази на Тертер. В хода на тези тъжни събития огромно влияние оказала Византия чрез любимото си оръжие – дипломацията, наситена с интриги, обещания, подкупи, бракове.

Един от емблематичните такива случаи е от 1278-1279 г. Тогава Ивайло вече бил на върха на славата си. Вдовицата на българския цар Константин Тих (1257-1277) не се поколебала и се омъжила за него, за да запази трона за сина си от първия мъж. Но византийският император следял събитията отблизо. Той набързо оженил дъщеря си Ирина Палеологина за Йоан – син на един от българските царе, заемал съвсем за кратко престола и впоследствие избягал във Византия – Мицо Асен. Така под името Иван ІІІ Асен (1279-1280) той бил наложен за български владетел и през пролетта на 1279 г. влязъл в Търново с помощта на Византия.

Много бързо българските аристократи осъзнали каква грешка са допуснали, приемайки едно византийско протеже (но зет на императора!) за български владетел. Бил подготвен заговор начело с Георги Тертер (1280-1292), но преди той да се задейства Иван ІІІ Асен успял да ограби съкровищницата на българските царе и да избяга във Византия.
Впоследствие обаче неговата дъщеря Мария Асенина станала една от най-известните жени през Средновековието на Балканите. Според един извор тя била „една от най-красивите и умни девойки на земята”.

Била омъжена от чичо си Андроник ІІ (1282-1328) за Роже дьо Флор – командир на голям каталански отряд, който в началото на ХІV в. започнал една своего рода реконкиста в завладените от турците земи в Мала Азия.
Последната българска принцеса, станала част от византийското императорско семейство, е Кера Мария – дъщеря на цар Иван Александър (1331-1371). През 1355 г. тя се омъжва за Андроник ІV (1376-1379) – престолонаследник и син на император Йоан V Палеолог (1341-1391), заел престола през 1376 г. Друг син на Йоан V – Михаил Палеолог, през 1373 г. се жени за неизвестна по име дъщеря на деспот Добротица – владетеля на Карвунското деспотство, или „Третата България” на Балканите, както го нарича немският рицар Ханс Шилтербергер.

Същевременно трябва да се знае, че потомците на българските царски династии Тертер и Асен в средновековните България, Сърбия, Византия, Италия, Унгария и др. са твърде много. Само потомците на Асеневци в България са 58 – 36 мъже, 20 жени и двама с още неустановени персони. Във Византия представителите на династията, носещи родовото име Асен, са много повече – 83 на брой, от които 55 мъже и 28 жени. Те са били сродени с най-благородните византийски родове – Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул и др.

Благодарение на изследванията на проф. И. Божилов днес е изяснен един особено показателен момент от историята на фамилията Асеневци, отнасяща се до средата на ХІV в. Тогава, в периода 1347-1354 г., Ирина Асенина била съпруга на престолонаследника Йоан VІ Кантакузин. Тяхната дъщеря Елена е омъжена за Йоан V Палеолог и е законна императрица; синът им Матей Асен е съимператор, а двамата братя на Ирина – Мануил и Йоан Асен, са деспоти!

http://www.desant.net/show-news/26190/

Първата византийка, коронована за българска царица, е Мария Лакапина – внучка на император Роман Лакапин (920-944). След смъртта на цар Симеон Велики (893-927) престолът заема неговият син от втория му брак – Петър (927-969). По това време в Преславския двор има две групировки.


Едната била за мир с Византия, а другата настоявала за продължаване на агресивната Симеонова политика спрямо империята. Надделяла първата групировка и така бракът между Петър и Мария бил уговорен, като Византия признала на българския владетел титлата цар, а на българския архиепископ – титлата патриарх. Бракосъчетанието се състояло много тържествено на 8 октомври 927 г. в църквата „Св. Богородица край Извора” в Константинопол. То е извършено от византийския патриарх Стефан. Празненствата продължили повече от три дни. В чест на мира, който траял повече от 35 години, царица Мария била наречена Ирина (думата е гръцка и буквално означава „мир”).

През Второто българско царство голяма част от българските царици са византийски принцеси. Но първата чужденка на престола на възобновеното ни царство не е византийка. Тя е неизвестна по име дъщеря на императора на Латинската империя Пиер дьо Куртене – внук на френския крал Луи VІ (1108-1137) и първи братовчед на Филип ІІ Август (1180-1223). Майката на тази принцеса е Йоланта Фландърска – сестра на константинополските императори Балдуин І (1204-1205) и Анри І (1206-1216). През 1213 г. България и Латинската империя сключили мирен договор след дългогодишната война между двете държави, започната още при управлението на цар Калоян (1197-1207). Мирът бил скрепен именно с брака между неизвестната по име принцеса и племенница на император Анри (който бил вече женен за дъщерята на Калоян) и българския цар Борил (1207-1218).

През 1218 г. цар Иван ІІ Асен (1218-1241) прогонил чичо си Борил от престола. По това време той вече бил женен за първата си съпруга Ана. Впоследствие обаче тя изглежда била принудена да се замонаши, а царят се оженил повторно за Ана-Мария – унгарска принцеса, дъщеря на крал Андрей (1205-1235). Но тя починала през 1237 г. и Иван ІІ Асен се оженил отново – този път за византийската епирска принцеса Ирина, по-малка дъщеря на император Теодор Комнин Дука Ангел (1215-1230), който бил победен на бойното поле при Клокотница и прекарал доста време в български плен заедно със семейството си. Според хрониста Георги Акрополит българският владетел обичал третата си жена „не по-малко, отколкото Антоний обичал Клеопатра”.


Една от най-трагичните фигури на Българското Средновековие е безспорно тази на цар Константин Тих Асен (1257-1277 г.). Този владетел претърпява големи поражения както на бойното поле, така и в дипломацията. Към края на управлението си той остава сакат вследствие на падане от кон по време на лов, а живота си завършва като е посечен от въстаника Ивайло. Но освен това той е единственият български цар през цялата ни средновековна история, който е женен не за една, а за две византийски принцеси. Първата жена на Константин Тих, чието име е неизвестно, през 1257 г. е изпратена като заложница в Никея.

Втората му съпруга е именно никейска принцеса – Ирина Ласкарина Асенина, дъщеря на императрица Елена Асенина (дъщеря на Иван ІІ Асен) и на никейския император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258). През 1268 г. Ирина починала и затова Константин Тих се жени за трети път – сега за Мария Палеологина Кантакузина, племенница на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282), дъщеря на сестра му Евдокия. Това е един от най-ярките женски образи в Българското Средновековие. Според хрониста Георги Пахимер царица Мария била една от най-хитрите и коварни жени по това време, а самият император Михаил VІІІ се страхувал не от Константин Тих, а от жена му.

Причината за подобно противостоене между чичо и племенница е известна. Когато е сключен бракът между Мария и Константин Тих, Михаил VІІІ обещава като зестра да върне Месамбрия и Анхиало на България. Но това си остава само обещание, вследствие на което напрежението срещу новата владетелка нараства. Затова царица Мария открито започнала да съветва мъжа си да обяви война на империята и с бой да отвоюва градовете си. Така тя загърбила своите родови и национални пристрастия към Византия и се изявила като действително българска царица. Това била жена с много силен характер.

Когато Константин Тих се наранил от падането, тя де факто иззела неговата власт и започнала да управлява едва ли не еднолично. Царицата изобщо не се двоумяла да използва всякакви оръжия срещу враговете си. Един от тях бил мощният аристократ деспот Яков Светослав, който дори се величаел като „цар на българите”. За да го елиминира, Мария първо приспала бдителността му като го осиновила, а впоследствие го отровила.

След смъртта на Константин Тих, Михаил VІІІ решил да се справи по най-безболезнения начин с България. За целта оженил набързо Иван ІІІ Асен – сина на Мицо Асен (зет на Иван ІІ Асен), за дъщеря си Ирина и пратил делегация в Търново, агитирайки българите да ги приемат за владетели. Но той отново не оценил добре качествата на племенницата си. Царица Мария се намирала пред две опасности – Ивайло и Михаил VІІІ. Но и Ивайло бил заплашен от византийския император и затова, ръководени от общи интереси, те намерили блестящ изход от положението – селският вожд и българската царица сключили брак.

Единственото условие било синът на Мария и Константин Тих – Михаил Асен, да бъде престолонаследник. Така Ивайло се легитимирал като български владетел, Мария запазила положението си и това на сина си, а Михаил VІІІ останал излъган. Едва през 1279 г., когато Ивайло претърпял поражение от татарите, византийска войска успяла да навлезе в България и да наложи Иван Асен ІІІ (1279-1280) и Ирина на българския престол – за съвсем кратко време впрочем.

През 1292 г. цар Георги Тертер (1280-1292) загубил доброто разположение на татарите, които тогава диктували съдбините на балканските държави, и загубил престола си. Български цар станал Смилец (1292-1298) – един от големите български аристократи, чиято ориентация била провизантийска. Неговата съпруга била също от византийското императорско семейство – тя била племенница на Михаил VІІІ и братовчедка на новия император Андроник ІІ Палеолог (1282-1328).

Много бързо кризата в България от средата до края на ХІІІ в. била преодоляна от един от най-успешните, но и непознати за широкия кръг читатели български владетели – цар Тодор Светослав Тертер (1299-1322), синът на Георги Тертер. През 1300 г. той се завърнал от татарски плен и след няколко ловки дипломатически хода успял да издейства позицията си не на васал, а на съюзник на татарите. Същевременно той се разправил с вътрешната опозиция – един от враговете му изглежда бил самият търновски патриарх, който бил убит по заповед на царя. Византия с голямо безпокойство следяла засилването на България, но ходовете й били неуспешни.

Самият Тодор Светослав не се поколебал и започнал отвоюването на българските земи по Черноморието. Той успял да спечели битката при Скафида през 1304 г. и да възвърне земите до Ахтопол в пределите на държавата. Византия не могла да се защити, напротив – само след няколко години признала правата на българите спрямо Черноморието.

За сметка на това българският цар изпратил кораби с жито на гладуващото население на Константинопол и наложил на Византия поредния политически брак – през 1307 г. той се оженил за Теодора Палеолог, дъщеря на съимператора Константин ІХ и внучка на Андроник ІІ. Това била последната византийска принцеса, която станала българска царица. Важно е да отбележим, че тя сключила втори брак с Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330), който приел българския престол след смъртта на Георги ІІ Тертер (1322-1323) – сина на Тодор Светослав и самата Теодора.

Последната византийска принцеса, приета в българското царско семейство, била дъщерята на император Андроник ІІІ Палеолог (1328-1341) – Мария-Ирина. Бракът между нея и първородния син и престолонаследник на цар Иван Александър (1331-1371) – Михаил Асен, бил уговорен след голямата победа на българите при Русокастро през 1331 г. Той бил сключен през 1338 или 1339 г.

Но принцеса Мария-Ирина не станала българска царица – съпругът й Михаил Асен загинал в битка с турците през 1355 г., преди още да наследи българския трон. За разлика от царица Мария, жената на Константин Тих, тя обаче запазила близки връзки с баща си и дори съществуват данни, че му донасяла важни сведения от българския царски двор. За такова събитие се споменава през 1341 г. в едно писмо на Григорий Акиндин.

Според него Андроник ІІІ получил известие от дъщеря си с предупреждението, че българите мобилизират войската си. Така че тази вече българска принцеса останала все пак вярна на родовото си и национално чувство, поне в първите години на брака си. Имаме данни, че след смъртта на съпруга си Мария-Ирина Палеолог Асен се оттеглила в един от месамбрийските манастири. Днес притежаваме рисунка на нейния гроб в Несебър, направена през 1829-1830 г.

http://www.desant.net/show-news/26252/

                  
През годините на Първото българско царство българските канове и царе много често еднолично са решавали съдбата на Сръбското княжество, поставяли са свои протежета на трона му, а в някои случаи и направо присъединявали Сърбия към средновековната ни държава.

През Второто българско царство обаче Сърбия се еманципира и развива като една доста агресивна и упорита страна, която проявява своите апетити най-вече към старите български земи в Македония. Всъщност, тези апетити са провокирани и от сравнително слабата заинтересованост на българските царе след смъртта на Иван Асен ІІ [1218-1241] към тези изконни български територии.

Сръбското настъпление на юг дава резултат, и то до такава степен, че Византия и България в един момент осъзнават, че Сръбското кралство е вече противник, който е редно да бъде спрян в настъплението му на юг. Затова през 1330 г. византийският император Андроник ІІІ [1328-1341] и българският цар Михаил ІІІ Шишман Асен [1323-1330] сключват съюз срещу Сърбия. Андроник прониква в Македония от юг и завзема четири крепости, като се спира при Битоля. Българската армия тръгва от Търново и през Видин и София се установява при Велбъжд, където са съсредоточени и сръбските войски.

Сърбите и българите сключват еднодневно примирие, след което българските войници са разпуснати. Денят е 28 юли 1330 г. Точно в този момент в стана на сърбите пристига голям отряд каталански наемници. Сръбският крал Стефан Дечански решава да не пропусне сгодния миг и въпреки сключеното примирие, напада българския лагер. В резултат той не просто нанася едно от най-големите поражения на българската войска през Средновековието – в битката е ранен и умира от раните си три дни по-късно и самият цар Михаил ІІІ.

След поражението на българите събитията се развиват с главоломна бързина. На българския престол е наложен Иван Стефан [1330-1331] – сина на цар Михаил ІІІ от първата му жена – сръбската принцеса Ана-Неда, сестра на крал Стефан Дечански [1321-1331]. Това е посрещнато с огромно неодобрение от голяма част от българските аристократи. В резултат е извършен преврат, следствие на който на престола застава Ловешкият деспот Иван Александър Асен [1331-1371], а Ана-Неда и синът й Иван Стефан са прогонени. Така отново се създава напрежение между българи и сърби.

В Сърбия, от своя страна, се случва нещо наистина драматично и рядко срещано в историята. Събитията там се движат от твърде важния въпрос за престолонаследието. Крал Стефан Дечански бил в конфликт с първородния си син Стефан Урош, тъй като престолонаследникът бил син на краля от първия му брак с българската принцеса Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец [1292-1298]. След смъртта й Стефан Дечански се оженил повторно за византийската принцеса Мария Палеолог, от която имал син – Симеон Синиша.

Именно Синиша бил заплахата за Стефан Урош, който от своя страна бил буен, агресивен и много харесван от сръбските аристократи. Затова, опирайки се и на българското духовенство, което било с много силни позиции в Сърбия, Стефан се решил на крайна стъпка. На 8 септември 1331 г. по негова заповед бил удушен баща му Стефан Дечански. Заради тази постъпка принцът бил наречен „Душан” – думата буквално означава „удушвача” на сръбски език. Симеон Синиша бил прогонен.

Така в един и същи период от време и в Сърбия, и в България се извършили преврати. Това обаче довело до много тясно сближение между новите владетели Стефан Душан [1331-1355] и Иван Александър. В резултат на това противоречията между държавите се изгладили, а като крайна мярка на специална церемония крал Стефан Душан се оженил за сестрата на цар Иван Алексанър – принцеса Елена Асенина.

Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V [1355-1371], а после и две дъщери.

По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката  произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!

Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон [1344-1348], Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ [1337-1354], който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.

През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.


Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.


Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.

Прави впечатление, че българката  много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил [997-1014].

http://www.desant.net/show-news/29395/

През Средновековието, когато дипломатичните средства са далеч по-оскъдни от днес, войните са ежедневие. Те се водят за власт и престиж, за земи и влияние. Не че дипломацията е отричана, но грубата и примитивна сила е по-близка до средновековните владетели. Не и при един български цар – цар Иван Асен II (1218-1241). Неслучайно неговият период на управление е определян от някои като Златен век на Второто българско царство.

Какво е Златен век? Обширни територии, доминиращи международни позиции, стремглаво развиваща се просвета и култура. Първият Златен век в историята на българската държава е от периода на управление на цар Симеон (893-927) от Първото българско царство. Това е период, свързан в политическо отношение с решителна настъпателна политика срещу Византийската империя и много агресивни войни.

Този подход може и да носи успехи, но нанася значителни вреди. Сякаш негова алтернатива ни показва със своето управление цар Иван Асен II. Той постига териториални придобивки още в първите години на своето управление без дори намек за кръвопролития. Какъв е неговият начин? Династични бракове.

През живота си цар Иван Асен II има три съпруги и общо 9 деца – 6 момичета и 3 момчета. Тъй като е ясно, че престолонаследникът трябва да е от мъжки пол, за българските принцеси не остава нищо друго, освен да сменят владетелския двор. Но една конкретна Асенина дъщеря обикаля от място на място, колкото всичките си сестри взети заедно.


Това е Елена Асенина. Тя е първото дете на цар Иван Асен II от втората му съпруга – унгарската принцеса Ана-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235). За съжаление, никъде в изворите не се споменава годината ѝ на раждане. Когато идва на бял свят, момичето вече има две по-големи сестри от първия Асенин брак – Мария и Белослава, но е първата рожба за Ана-Мария.

Първият дипломатичен брак, който цар Иван Асен II предприема (освен лично неговия с унгарската принцеса от 1220 г.), е с цел да обезпечи добросъседските отношения между България и Епирското деспотство, скрепени с мирен договор през 1224 година. По този повод най-голямата Асенина дъщеря от първия му брак – Мария Асенина около 1225-1227 г. е омъжена за Мануил Комнин, брат на епирския деспот Теодор Комнин.

Но Епирската държава не е единственият потенциален враг за България. Съседната Латинска империя също представлява известна заплаха за българските територии. Смъртта на латинския император Робер дьо Куртене оставя на престола един малолетен принц – Балдуин II, който е само на 11 години и няма представа как се ръководи могъща империя. Това изисква назначаването на регент на младия владетел, който да го напътства в делата в тази крехка възраст. За настойник е привлечен цар Иван Асен II, утвърдил се като авторитетен владетел благодарение на личностните му качества и дипломатични умения. Валидността на договора е дори по-неотменима заради скрепяването му с династичен брак. Християнските закони, които тогава очертават основните житейски правила на хората, поставят брака като приоритетна ценност в човешкия живот. Династичният брак очевидно е предпочитаният начин за цар Иван Асен II да общува със своите съюзници и да си осигурява едно мирно управление, изцяло под негов контрол.

Така договорът между Латинска империя и България през 1228 г. е скрепен с династичен брак между малолетния император Балдуин II и третата Асенина дъщеря – Елена. Неизвестно е защо по-голямата Белослава на този етап остава извън политическите отношения. По-късно, през 1234 г., чрез брак между нея и сръбския крал Стефан Владислав 1 са скрепени българо-сръбските отношения.

Но да се върнем на отношенията между България и Латинска империя и по-конкретно на Елена и Балдуин. Бракът им укрепва съюзническите отношения и засилва влиянието на цар Иван Асен II в Константинопол. Ето как съвременникът – италианецът Марино Санудо, в своите хроники коментира събитието:

„ И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския цар [Иван Асен II], мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт.“

Политическите взаимоотношения на Балканите обаче не са така прости, както му се иска на българския цар. Тайни заговори и конспирации, целящи предизвикването на българо-епирски сблъсък излизат на преден план. Според тайното споразумение, сключено през 1228 г. между Латинската империя и йерусалимския крал Жан дьо Бриен, последният през 1231 г. е тържествено коронясан в Константинопол и обявен за официален настойник на Балдуин II.

Всичко това естествено предизвиква гняв у цар Иван Асен II и годежът на малката му дъщеря е разтрогнат. Българската принцеса Елена се връща в бащиния царски двор.


След поредица политически сблъсъци и маневри, цар Иван Асен II се обръща срещу своите предатели. За да не бъде сам, българският владетел привлича за свой съюзник най-големия латински враг – Никейската империя. В края на 1234 г. българският цар сключва договор с никейския император Йоан III Дука Ватаций за взаимни действия срещу Латинската империя. Типично в стила на Иван-Асеневата политика, договорът е скрепен с династичен брак. И ето тук се появява големият парадокс на събитията – бившата вражеска годеница сега е пратена за жена в двора на другата страна на конфликта – Никея. Тя е сгодена за малолетния наследник на никейския престол — единадесетгодишния Теодор II Ласкарис. За втория годеж на малката Елена съвременникът Георги Акрополит пише:

„След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна с императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт, но остана в пределите на Калиопол. Император Йона премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството [с него]. След като бе направено всичко, което се отнася до това, императрица Ирина взе сина си и невестата и живееше в източните земи. Също така и съпругата на Асен се завърна в своите земи. А императорът Йоан и Асен взеха със себе си войски и извършиха нападение по западните земи, които бяха под игото на латиняните.“

Три години трае и този годеж. През 1237 г., поради някои неуспехи в съвместната борба срещу латините, цар Иван Асен II решава да прекрати договора си с Никея и да върне обратно дъщеря си в България. Георги Акрополит описва повторното връщане на Елена в България и причините за това:

„ Тъй като син му [на Йоан Дука Батаци] Теодор беше дете — той навършваше, както казахме, 11 години, когато беше сключил брак с княгиня Елена, — бракът оставаше формален. Те бяха отведени и възпитавани от императрица Ирина, понеже тя беше с добър характер и беше склонна към всичко добро. И тъй положението на латиняните беше много тежко и със сродяването на двамата самодръжци тяхната гордост бе много унизена. Крал Йоан [де Бриен], след като живя още малко, умря и остави като наследство властта в Константинопол на зет си Балдуин, а Асен, като се разкая, както стана явно, за договорите с император Йоан, търсеше начин да освободи дъщеря си от брака с император Теодор и да я омъжи за друг. Защото като владетел на народ, някога подчинен на ромеите, той се боеше много от благоприятния обрат за тях. И тъй Асен търсеше, както изглеждаше, благовиден повод, макар това да не остана скрито от онези, които познаваха положението. Той изпрати пратеници при императора и императрицата, които да съобщят, че понеже били близо до Адрианопол, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски. Те щели да изпълнят обичая и веднага щели да я върнат при свекъра и при съпруга. Император Йоан и императрица Ирина, макар че разбираха добре постъпката и съзнаваха ясно хитростта, все пак пратиха при Асен дъщеря му. Те си казаха, че ако той задържи дъщеря си и я откъсне от законния ѝ съпруг, има Бог, който вижда всичко и налага наказания на тези, които престъпват клетвите и нарушават договорите, сключени пред бога. И тъй българинът взе дъщеря си и замина, като върнал назад всички, които я придружаваха. Той преминал Хемус и се отправил към Търново, а дъщеря му плакала и тъгувала за свекървата си — императрица Ирина — и скърбяла много за раздялата със съпруга [си]. Тогава, разправят, Асен я взел да седне отпред па седлото му, ударил я с ръката [си] по главата и я заплашил страшно, че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея.“


След като Елена се завръща в България, нещата също се връщат по старому – сякаш маневрите на цар Иван Асен II никога не са били. Между България и Латинската империя е сключен нов договор за общи военни действия срещу Никея. Съюзът е подновен. На теория всичко звучи наред, но реално предприетите по-късно действия са от съвсем друг характер. Още при първата съвместна военна акция на новите съюзници през 1237 г. до цар Иван Асен II стига вестта за смъртта на съпругата и сина му в Търново. От върлуващата чума там е повалена и дясната ръка на владетеля в управлението – главата на Българската църква патриарх Йоаким I. Действащите християнски закони сочат само едно – наказание за греховете. Наказание за отмятането от казани думи, за потъпканите обещания и клетви, за разтрогването на съюзнически договори. С една дума – наказание за предателствата на цар Иван Асен II спрямо Латинската и Никейската империя и непрекъснатото подвеждане и празни обещания.

Ето как тази новина се отразява върху съдбата на Елена според Героги Акрополит:

„….И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от съпруга ѝ Теодор, разкаял се за това и изпрати пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха и пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи [настъпи] мир.“

 След завръщането си в Никея Елена окончателно остава при съпруга си Теодор Ласкарис. През 1254 г. Теодор Ласкарис наследява престола на Никейската империя като император Теодор II Дука Ласкарис, а Елена получава титлата императрица на Никея. Елена и Теодор II Ласкарис имат шест деца, на 5 от които имената са известни:

- Ирина, омъжена за българския цар Константин Тих Асен (1257-1277)

- Мария

- Теодора

- Евдокия

- Йоан IV Дука Ласкарис, никейски император (1258-1261)

Династичните бракове определено са предпочитаният метод за регулиране на отношенията между две държави, особено в Средновековието, когато войната е ежедневие. Бракът според християнските закони е свещена ценност, чието нарушаване е в разрез с обществените норми. Разтурянето на брак, когато връзката с църковните закони е толкова силна и сакрална, съответно и значимостта на брака натежава като приоритет, изведен на преден план в социално отношение, е равносилно на богохулство, грях. Извършеният грях се наказва, както и реално се случва с трагичната гибел от 1237 г. на трите значими личности от обкръжението на цар Иван Асен II.

Реално, официално сключени бракове между Елена и Балдуин II и Елена и Теодор II Ласкарис няма. Освен подписани междусъюзнически договори, налице е само формален годеж с обещания за бъдеща сватба. Погледнато от тази гледна точка, нарушение на християнските закони няма. Въпреки това лъжите са изречени, а обещанията – потъпкани.

Ако погледнем брачните неуспехи на Елена през една по-оптимистична призма, виждаме, че третият брак е успешният. Числото три е действително магично число. В християнските норми то се появява на много места с ключово, дори сакрално значение: при Светата Троица: баща, Син и Светия Дух. Възкресението става на третия ден, а Спасителят се явява три пъти пред учениците си. В много повелия числото три носи късмет.

https://www.bulgarianhistory.org/

Автор: Иван Лазаров

Из "Кой кой е в средновековна България", Исторически справочник
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов

„Белослава“ — бълг. принцеса, ср. кралица, съпруга на крал Стефан Владислав (1234 — 1243); дъщеря на цар Иван Асен II (1218 — 1241)  от първия му брак с рускинята Анна-Анисия. Името ѝ не е запазено в изворите, но някои наши видни историци я назовават Белослава. За удобство приемаме това име като условно.

„Б.“ била родена преди 1221 г. Около произхода ѝ има известна неяснота, тъй като виз. летописци твърдят, че майка ѝ не била законна съпруга на Иван Асен, а само негова наложница. Независимо от действителното положение на майка ѝ Б. била царска дъщеря и това не било забравено никога. Както всички женски чеда на Иван Асен, така и „Б.“ послужила за укрепване властта и авторитета на своя царствен баща. Между 1231 и 1234 г. тя била омъжена за втория син на ср. крал Стефан Неман (1217 — 1227) — Стефан Владислав. Бракът не бил случаен — Иван Асен се надявал, че ще може да установи полит. влияние в Сърбия, като постави на престола своя зет.


Брачната церемония била извършена от най - висшия ср. духовник — архиепископ Сава Сръбски, чичо на младоженеца. На всички било ясно какви цели преследва бълг. цар, но не можели да сторят нищо. Скоро след сватбените тържества Стефан Владислав получил войски от височайшия си тъст и с тяхна помощ детронирал брат си Стефан Радослав. Така „Б.“ станала кралица.

През 1243 г. Стефан Владислав бил свален от престола, следователно и „Б.“ била лишена от кралски почести.

Известно е, че тя надживяла съпруга си и достигнала дълбоки старини, радвайки се на всеобщо уважение. Някои сведения сочат, че била жива и през 1285 г.

Изворите съобщават, че „Б.“ раждала само „женска челяд“, но не е изключено да е имала и синове.

 
Литература:

Златарски, В. История. Т. 3, с. 333, 406, 419; Иванов, Й. Била ли е Мария, дъщерята на Иван Асен II, съпруга на сръбския крал Стефан Владислав. — ИПр., 1983, № 6, 96 - 98.   

Царица Агата и княгиня Косара бранят българщината до смъртта си и създават свое владение

На 6 октомври 1014 г. Самуил умира от разрив на сърцето при гледката на ослепените му войници. На 15 октомври за цар е провъзгласен синът му Гаврил Радомир. По време на лов той е убит от братовчед си Иван Владислав, който се възкачва на престола. Битката с византийците за запазване на българската държава продължава до 1018 г.
След смъртта на Иван Владислав жена му - царица Мария, се предава на ромейския император Василий II и без битка го пуска да влезе в Охрид. За да сломи напълно българската съпротива, Василий II организира от оцелелите български войници конно-пехотен отряд, който има намерение да изпрати в Мала Азия, за да охранява границата на империята с Арабския халифат. Събират се 8500 души, начело на които Василий поставя военачалника Иваница - син на знатна ромейка, омъжена за брата на Ивац, един от последните защитници на българщината, като награда, че се е съгласил да премине на служба при императора.
Отрядът се отправя към Солун, където ще бъде натоварен на кораби и превозен в Мала Азия. Малко преди Битоля пътят му преминава покрай манастира, в който Агата - съпругата на Самуил, се е оттеглила след неговата смърт и е станала игуменка. В него е и дъщеря й Косара. Като научава закъде са изпратени българските войници, тя ги пресреща с иконата на Света Варвара, на която е кръстен манастирът, а редом с нея е дъщеря й Косара и другите монахини.
Войниците коленичат и молят за благословия в дългия им път и в неизвестната им участ. Тогава жените свалят монашеските си облекла, а под тях са с воински доспехи, с препасани мечове и обрамени лъкове. Агата се обръща към тях с думите:
- Вие сте воини на Самуила, а не на ромейския император. Като негова съпруга и царица ви заклевам да ме последвате за съхраняване на българската държава!
Иваница я пита къде ще ги води, а тя му отговаря:
- Следвайте ме, Бог и Света Варвара са ми показали пътя!
Всички целуват игуменския сребърен кръст и Агата ги повежда на запад. Достигат до областта Торо, където по времето на Самуил са се заселили българи и са основали селища и манастири. Тя се намира в албанските планини.
Като узнава за измяната на Иваница, Василий II изпраща 10-хиляден отряд, на когото е заповядано да го залови жив и да го отведе при него, като са заканва, че ще го ослепи, ще му отреже ушите, носа и езика. Той не знае, че зад всичко това стои Агата.
В Дура тя основава столица на българско царство и се обявява за негова царица. Още през следващата година обаче се разболява от тежка болест. Усещайки кончината си, провъзгласява за своя наследничка Косара. Точно тогава ги нападат ромейските войски, подсилени с 15 хил. албанци, защото Василий II е платил на старейшините със злато и им е обещал да плячкосат новата столица, манастирите и да отведат хората в робство.
Косара също се готви за битка. Единственият път до Дура преминава през тесен планински проход. Тя разполага войниците на Иваница от двете му страни, а е изпратила въоръжените с коси и вили селяни да срещнат византийците и албанците в началото на прохода.
Като мислят, че това е българската войска, византийската конница и пехота смело се втурват да я унищожат. Селяните отстъпват бавно, докато ромеите и албанците не влизат в теснините на прохода. Тогава те се изпокриват в горите, а от височините се посипва лавина от камъни, дървета и пръст. Повечето от ромеите и албанците са премазани. Останалите са засипани до колене, до кръст, до гърди, безпомощно размахват мечовете си.
Бойците на Иваница ги поразяват със стрели и копия. Като по чудо се спасяват около 2000 ромеи и албанци, а българите не дават нито една жертва. Взимат като военен трофей хиляди мечове, копия, стрели, щитове, ризници, шлемове. С тях въоръжават млади селски мъже и ги обучават за битки.
На следващата година Василий II организира нов поход, този път от запад. Кораби стоварват 30-хилядна войска на Адриатика и тя тръгва да накаже непокорните българи. По пътя на войниците им прави впечатление, че реките, покрай които се движат, са почти пресъхнали. Не знаят, че по нареждане на Косара те са преградени с бентове, в които е събрана много вода. Когато ромеите стигат близо до тях, ги разрушават и водата направо помита неприятеля...
След този втори неуспех Василий II решава да преустанови опитите си за покоряване на Дурска България, както той я нарича. Нещо повече, изпраща послание до царица Агата за сключване на мирен договор. На смъртния си одър тя пише отговор, че това е възможно само ако се запази независимостта на българските епархии от времето на Самуиловото царство.
Императорът се съгласява с това условие. До неговата кончина през 1025 г. Охридската, Битолската, Средецката, Скопската епархия се управляват от български епископи. Новата България просъществува до 1056 г., когато умира царица Косара. И до днес обаче там има села, в които се говори на български, а населението живее с традициите и обичаите на своите прадеди. Може би е по-справедливо да се каже - на прабабите им, защото последната независима територия от Първото българско царство се е управлявала от жени.

Олга (Елена) - Велика княгиня на Киевска Рус, реформаторка и просветителка



През 902 г. княз Олег идва в Преслав да търси съпруга от знатен род за своя брат Игор, който е владетел на Киевска Рус. Цар Симеон го посреща радушно и му представя младите български аристократки. Олег най-харесва племенницата му Елена, дъщеря на ослепения му по-голям брат Владимир (Расате), който преди него е бил на престола. Освен съгласието на Симеон, Олег иска и бащината благословия. Той я дава, защото това е добро бъдеще за дъщеря му.
Раздялата между двамата е трогателна. Откакто е ослепен по заповед на баща му Борис, Елена е останала единствения смисъл на живота му и негова опора, защото тя изцяло поема грижата за злочестия си баща.

Още по пътя й дават ново име - Олга, и така я представят на Игор. Той е заслепен от нейния чар. Женят се и тя става Велика княгиня на Киевска Рус. Започва да го убеждава да приеме православната вяра, но той не е подготвен за такъв ход. Това означава да бъде покръстен и народът на Киевска Рус, но той се прекланя пред славянски божества. Поради това Олга се задоволява на този етап да построи параклис, в който извършва богослужения и молитви.
Захваща се с държавни дела. Съветва Игор да реорганизира войската си по образец на  създаденото от чичо й Симеон българско войнство. Той се вслушва в нейните думи и през 929 г. русите нанасят голямо поражение на хазарите, които непрекъснато правят набези в тяхната територия. В чест на победата е издигнат паметник, на върха на който са поставени статуи на Игор и Олга в бойни доспехи.
През 945 г. по време на лов заговорници убиват Игор и Олег, и се отправят към двореца с цел да ликвидират Олга и нейния син Светослав. Княгинята събира верни на нея хора, прави засада на заговорниците и ги пленява. За измяната си те са наказани със смърт чрез посичане. След това поема изцяло властта. Връща се отново към идеята си да покръсти в православна вяра руския народ. За целта започва да строи черкви - "Св. Николай" и "Св. София" в Киев и "Благовещение на Пресветата Богородица" във Витебск, в които служат повикани от България свещеници. Води всеки ден в параклиса сина си Светослав, но той остава чужд на нейните поучения. Много хора обаче откликват на божието слово и се покръстват. Семето е посято и Олга е убедена, че то ще даде желаните плодове.
През 957 г. предприема пътешествие. Посещава Преслав и се среща с цар Петър - син на Симеон и неин първи братовчед. След това стига до Константинопол и там се среща с император Багрянородни. Целта на пътешествието й е да се установят търговски, транспортни и културни връзки между трите държави. След завръщането си предоставя властта на сина си Светослав, но при условие, че ще изпълнява нейните съвети.
Двамата замислят да обединят Българското царство и Киевското княжество. Постигнато е споразумение с цар Петър. Неговите велможи обаче се възпротивяват. Тогава Светослав нахлува в България, пленява ги и заедно със семействата им ги повежда към родината си, където има намерение да ги разсели. Когато стигат до Дръстър, получава съобщение от Олга, че татари нападат страната им. За да не губи време, Светослав заповядва велможите да бъдат убити, а семействата им да се освободят.
Пристига навреме. Татарите са обсадили Киев, но Олга се защитава успешно. Чрез тайни пратеници двамата се уговарят за съвместна акция. Светослав ще ги нападне в тил, а когато татарите се обърнат към него, Олга с отряда си ще ги удари откъм крепостта. Планът е осъществен с блестящ успех. Двамата нанасят такова голямо поражение на татарите, че те в продължение на 25 г. със страх заобикалят територията на Киевска Рус!
Олга и Светослав се връщат към осъществяване на идеята за обединение на Царство България и Руското княжество. На остров в Дунав започва изграждането на град Малък Преславец, който да бъде административен център на новата държава.
Великата княгиня Олга умира през 969 г., а Светослав - през 974 г. На престола се възкачва синът му Владимир, кръстен на българския си дядо. Него Олга е успяла да възпита в православна вяра и го е покръстила. Той приема делото на баба си като свое. През 988 г. покръства русите и създава черква "Св. Борис" на името на своя прадядо, който е покръстил българите. Олга е канонизирана за светица през 1011 г. По повод 900-годишнината от това събитие през 1911 г. в Киев й е издигнат паметник, който е разрушен през 1923 г. Възстановен е през 1996 г.

Императрица Мариот (Мария) начело на Латинската империя и с грандиозен план за обединяване на Европа



Наследникът на Калоян - Борил, няма славата и успехите на своя предшественик. Не му върви и в битките с латинците, които продължават да са в Константинопол. Той не е воин като Калоян и не предвожда войската. Тя е поверена на явно некадърни военачалници, защото през 1211 и 1212 г. губят битки в Тракия и Загоре, в резултат на което латинците завземат територията между Тунджа и Родопите. Борил иска да сключи мир с тях.
В Търново пристигат пратеници на император Анри. По време на преговорите в двореца виждат Мария, надарена с изключителна красота и обаяние. Говори на гръцки и латински. В няколкото разговора с пратениците ги впечатлява с познанията си в различни области. Един от тях, който е и художник, я нарисува и отнася портрета й в Константинопол. Показва го на император Анри, който е очарован от хубостта й. Разпитва за подробности и научава, че е дъщеря на царя. Всъщност тя е осиновена от него, защото е дете на Калоян.
Анри решава, че тя трябва да стане негова съпруга. Провожда специално пратеничество в Търново до Борил и чрез него иска ръката на Мария. В замяна на това ще му върне завладените български територии.
Когато съобщават на Мария, тя се съгласява. Не се чувства добре в двореца, където е в обкръжението на пастрока си и болярите, които са изменили на баща й. Император Анри изпраща кавалкада от конни рицари, която да я съпровожда по пътя й от Търново до Константинопол. Заедно с Мария тръгва и български конен отряд.
Анри я посреща в Одрин и заедно влизат в столицата. Венчават се в катедралата "Св. София", а службата се води от патриарха. След това в двореца се провежда церемония по коронясването. На главата на Мария е поставена короната на византийските императрици. Младоженците се усамотяват на Принцовите острови в Мраморно море да изживеят медения си месец.
През това време граф Де Монгприе организира заговор срещу императора. При Анри идва негов доверен човек и му казва, че войниците на графа са превзели двореца и водят преговори с началника на крепостната стража да премине на негова страна.
Анри смята, че това е дребен инцидент, но Мария е на друго мнение. Настоява веднага да тръгнат към столицата. На главната порта ги спират стражите, на които е наредено да не пускат никого. Заповедта е от техния началник. Мария иска да я заведат при него и когато го вижда, без всякакви обяснения взима меча му и го пробожда с него. След това се качва на кон и отива при българския отряд, който я е съпроводил и е определен като нейна лична стража. Води го в двореца, където арестуват заговорниците.
Изпраща да доведат Анри и на другия ден изправят на съд заговорниците. Граф Де Монгприе е родственик на Анри и той има намерение да го помилва, но Мария е непреклонна. Тя налага своята присъда - всички да бъдат хвърлени от крепостните стени в морето. Анри е смаян, казва, че тя е като майка му, която винаги е действала с желязна ръка. Казвала се е Мариот и вече така ще нарича съпругата си.
С това име тя остава и в историята - като императрица Мариот. Тази красива, нежна, очарователна жена се оказва голяма държавничка. Под неин контрол попадат армията, църквата и другите институции. Тя взима решенията по най-важните въпроси.
След смъртта на Анри се обявява за регентка на малолетния си син и управлява от негово име Латинската империя. Съставя грандиозен план за образуването на голяма империя, която да обхваща Балканския полуостров и бившите владения на Византия в Мала Азия. Затова предлага династически бракове на българския цар, никейския император, сръбския крал и влашкия войвода. Нейният замисъл е да се създаде федерална империя, нещо невиждано и нечувано дотогава!
Идеята е всеки народ да запази своята самостоятелност, но без граници помежду им. При външна заплаха за някоя от тях, останалите ще й се притичат на помощ. За съжаление замисълът не се осъществява. Но възниква въпросът - не е ли това първата идея за обединена Европа, която се осъществява едва днес, след повече от 7 века?

Кера Тамара (Мара), първата жена султан, иска да създаде държава, в която християни и мюсюлмани да бъдат равни


Кера Тамара в сцена от едноименния български филм

Княгиня Мара е дъщеря на цар Иван Александър. Израства в търновския дворец, но още 15-16-годишна се научава да язди и с часове препуска в околностите. Когато пришпорва коня си в галоп, отредените да я придружават и пазят стражници изостават, а често дори я губят от поглед. Оплакват се на царя, но Мара е любимото му дете и той изпълнява всичките й желания.
Нейният жребец е от тракийска порода и струва 60 златни монети, подарен е от баща й за рождения й ден.
Когато Иван Александър умира през 1371 г., тя е на 17 г. Брат й Иван Шишман е станал цар в Търново, а по-големият му брат от друга майка - Иван Страцимир, във Видин. Между двамата братя се води съперничество кой да придобие повече територия от царството на баща им. Особено ожесточен е спорът за Средецка област, която се управлява от деспот Константин Драгаш. Той клони повече към Видинското царство, затова Иван Шишман му предлага да му стане зет, като се ожени за неговата сестра Мара.
Венчавката се извършва от патриарха и Мара отива да живее в Средец. През това време турците вече са завзели повечето от българските земи южно от Стара планина. На няколко пъти стражниците на Иван Шишман отблъскват нападенията на старопланинските проходи, но те стават все по-чести и настойчиви. За да отклони вниманието им от тях, Иван Шишман изпраща 4 хил. конници на Константин Драгаш и му нарежда заедно с неговите браници да нападне турците от запад.
Битката става при днешен Ихтиман. Българският отряд среща 20-хиляден неприятел и въпреки че е съставен само от 7 хил. бойци, смело се впуска в боя. Силите обаче са изключително неравни и повечето от българите погиват. Сред убитите е и Константин Драгаш. Овдовялата Мара се връща в Търново.
Иван Шишман иска мир с турците, като им признава всички завладени територии на юг от Стара планина. Султан Мурад I обаче иска в договора да се включи задължението на Иван Шишман да му помага срещу все още незавладените византийски провинции и в подготвяната от него война със Сърбия. Шишман се съгласява. При подписването на договора Мурад изведнъж поставя и друго условие. Узнал е за красотата на княгиня Мара и иска тя да му стане жена.
Този път Шишман категорично възразява, не може да даде сестра си на друговерец. Преговорите са прекъснати, мирен договор няма. Шишман праща хора до брат си Страцимир и сръбския крал Душан с предложение да се обединят срещу нашественика. Те по принцип са съгласни, но всеки иска да е водач и поради това не се споразумяват.
Княгиня Мара узнава за искането на султана и казва на брат си, че е съгласна да стане жена на Мурад. Султанът я отвежда в Одрин, който е станал столица на турците. В името на аллах той я признава за негова жена и султанка с името Кера Тамара. Това става през 1375 г.
Времето е динамично, турците са тръгнали да завладяват Европа, Цариград е обсаден. Мурад е станал зет на Иван Шишман, сключил е с него договор за ненападение и повежда войската си срещу Сърбия. През 1389 г. е убит в шатрата си от промъкнал се в нея сърбин.
През тези 14 г. Мурад и Кера Тамара почти не са се срещали. Той воюва, а тя царува в Одрин. За първи път Мурад въвежда титлата султан и така Кера Тамара е първата султанка. В отсъствието на Мурад всичко е под нейно подчинение. Наследява го синът му Баязид, който превзема Търновското и Видинското царство, и Сърбия. Тръгва към Унгария, но му пращат вест, че Тимур (Тамерлан) е нападнал малоазиатските владения. Връща се с цялата си войска. Само за един ден спира в Одрин и се среща с Кера Тамара. На изпроводяк тя му прави заклинание с кръст, което вещае гибел. В битката при Анкара през 1402 г. е пленен и убит...
Кера Тамара се провъзгласява за падишах. Във  завладените от турците територии има намерение да създаде държава, в която християни и мюсюлмани да са напълно равноправни. Не успява да реализира идеята си. Умира през 1411 г. За нея са запазени песни и предания както в българския, така и в турския фолклор. В нашия я възхваляват като княгиня Мара, която е запазила своята вяра и народност, а в турския - като Кера Тамара - жената султан.

https://www.duma.bg/node/70552

Автор: Иван Лазаров

Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов

Анна-Мария - бълг. царица, втора съпруга на цар Иван Асен II (1218 - 1241). Бълг. извори я наричат Анна, а виз. — Мария.

Бракът ѝ бил чиста полит. сделка. През 1218 г. нейният баща, унг. крал Андрей II, се връщал от неуспешен кръстоносен поход в Светите места. Изнемощялата и деморализирана армия била спряна на бълг. граница — Иван Асен отказал свободно преминаване през своите земи. Все пак младият цар оставил някаква надежда за споразумение — поискал за съпруга една от седемте дъщери на крал Андрей. Освен това настоял за зестра да му бъдат отстъпени Белградска и Браничевска област, които били заграбени от унгарците няколко години по-рано. Притиснат от обстоятелствата, Андрей се съгласил с бълг. условия.

Бракът не могъл да се осъществи бързо. Съществували пречки от религ. естество — А.-М. била католичка, а Иван Асен — правосл. Проблемът можел да бъде разрешен само с благословия на папата, който не бил особено благосклонен към българите, защото през 1211 г. цар Борил на практика прекратил унията с Рим от 1204 г. (Вж. цар Калоян).

Бълг. цар продължил да настоява на своето, без да се интересува особено от позициите на католич. църква. Той държал на брака с А.-М. не от сантименталност, а от чисто прагматични съображения — чрез нея се сродявал с Унгария и Лат. империя, което му осигурявало важно място в международните отношения.

Крал Андрей се държал рицарски и удържал на думата си. През 1219 г. написал специално писмо до папа Хонорий III с молба да бъде благословен бракът на дъщеря му с бълг. цар. Към своето писмо той приложил и една молба на Иван Асен, която уверявала Негово светейшество в най-искрени приятелски чувства. Така полит. съображения надделели над верските различия и папата дал своята благословия. Въпреки това сватбата се състояла едва през 1221 г.


Малко преди сватбената церемония А.-М. била въведена в изт. православие. Тя прегърнала особено ревностно новата си вяра и се отличавала със своето благочестие. Патриарх Евтимий я нарича „благоверна царица, нова Теодора по вяра“. Тя издигнала множество църкви и обители. Участвала във всички религ. церемонии, посрещала заедно със съпруга си мощите на светци, които придавали сакрална мощ на столицата. Специално за мощите на св. Йоан Поливотски царицата построила манастир „Св. Апостоли Петър и Павел“.

Бълг. църква се отблагодарила на А.-М., като записала името ѝ сред благочестивите бълг. владетелки.

Починала през 1237 г. заедно с едно от децата си, вероятно от чума. Смъртта, както и бракът ѝ, послужили на Иван Асен за сътворяване на поредната полит. комбинация. По това време той обсаждал заедно с латинците крепостта Цурул в Тракия. Тъй като виждал, че съюзът не му носи някакви изгоди, царят обявил загубата на царицата за божие наказание. Незабавно снел обсадата, изгорил обсадните машини и възобновил нарушените договорености с Никейската империя.

Съществуват неясноти относно мястото на погребението на царица А.-М. Един от най-първите радетели на старините от Търново Моско Москов съобщава в нач. на нашия век, че през 1906 г. видял в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ два къса от мраморен надгробен релеф, за който той смята, че принадлежи на гроба на А.-М.

М. Москов пише, че на по-големия къс имало изобразена женска глава, положена върху възглавница с четири пискюла, с корона и ореол. За съжаление този релеф днес е изгубен. Освен това няма никакви други сведения, че А.-М. е погребана на мястото, посочено от Москов. По-скоро тя е намерила покой в манастира „Св. Петър и Павел“, за който изрично се знае, че е построен с нейни собствени средства.

От брака на А.-М. с Иван Асен II се родили четири деца — Елена, Тамара, неизвестно по възраст и пол дете (може би момче на име Петър?), починало заедно с майка си през 1237 г., и Калиман — бъдещ бълг. цар (1241 — 1246).

Литература:

Златарски, В. История. Т. 3, 324 — 326;
Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, Ns 7, с. 87;
Баев, X. Изгубени средновековни търновски старини. — Векове, 1990, № 1. с. 42.

https://istorianasveta.eu

Много от владетелките (1186-1279 г.) на „Богопазения Царевград Търнов“ са от смесени бракове. Мария Кантакузина Палеологина е най-енергична

Отново сме в навечерието на празника на Велико Търново – градът, който от векове и за много поколения наши предци е символ на България, на независимата ни държава и църква. Същевременно 22 март по традиция е и Първа пролет, а това е още един повод да се обърнем към тема, която обединява магията на миналото с посланието на възраждащата се природа. В днешните тревожни дни можем да усетим празника само с духовните си сетива. Дай Боже, съприкосновението с миналото да ни даде сила и глътка надежда.

На „първо четене“ изразът „търновска царица“ ни кара да си спомним за филма на режисьора Янко Янков от 1981 г., създаден по една от най-хубавите повести на Емилиян Станев. Лентата става „култова“, благодарение и на играта на Камелия Тодорова, Стефан Данаилов, Невена Коканова, Ели Скорчева... Филмът ни среща с красотата и любовта в едно по-близко до нас време. Да хвърлим поглед обаче към реалните търновски царици през собствената им епоха – Средновековието.

За владетелките от „Богопазения Царевград Търнов“ имаме повече сведения в сравнение с онези от Плиска, Велики Преслав и Охрид – обстоятелство, което по-ясно откроява мястото им в обществения живот. Повечето търновски царици са чужденки – свидетелство за ролята на България в международните отношения. Днес знаем имената на 21 царици, шест от които са българки, шест „ромейки“ (от „официална“ Византия, но и от други места), две сръбкини, две унгарки, по една куманка, французойка, рускиня, влахиня и еврейка. Естествено, много от тях са от смесени бракове, като по линия на своите предци имат и „ромейска“, куманска, руска, немска, френска, италианска, татарска, арменска „кръв“... Нека разкажем накратко за търновските царици в маниера на т. нар. кратки хроники, любим жанр за нашите прадеди. За да не „пресищаме“ читателите с имена и факти, ще се спрем на владетелките в две части. По този начин бихме могли по-добре да откроим онова, което знаем за силата на „нежния пол“, колкото и да е недостатъчно.
Първата от известните ни царици е Мария (1186 – около 1190/92 г.), съпруга на цар Асен I, за чието съществуване доскоро дори и не се подозираше! През 1188 г. царицата е пленена при обсадата на Ловеч, но мястото u като залог за мира с Византия е заето от по-малкия царски брат Калоян. Откритият при археологически разкопки неин надгробен паметник показва, че Мария, починала твърде млада, е погребана в средновековния Червен – неин роден град, а може би и на първите Асеневци? Цар Петър (1186-1197), по-големият брат на Асен, навярно също е бил женен, но нямаме данни за негова съпруга и потомство. Възможно е да е бил бездетен или пък да е нямал потомци по мъжка линия, поради което династията започва с Асен.
„Новата царица“ Елена (около 1190/92-1196 г.) е втората съпруга на цар Асен, майка на цар Иван Асен II и севастократор Александър. От разказа на Никита Хониат разбираме, че Асен е убит от Иванко буквално пред очите u. Дали Елена е придружавала своите синове при изгнанието им при куманите и русите (Киевското княжество) е неизвестно. Макар и косвено, от някои паметници личи, че при царуването на Иван Асен II (1218-1241) царицата майка e имала влияние в двореца. Въпреки че е била вдовица още от 1196 г., Елена приема монашеството едва след смъртта на своя син Иван Асен през 1241 г.
Анна (1197- около 1217), по-късно монахиня Анисия, съпругата на царете Калоян и Борил, е куманка по произход и олицетворява съюзните отношения на търновските царе с номадите от Северното Черноморие. Принцесата най-вероятно е от династията Бурджогли (родът на „вълците“), стоял начело на куманите в поречието на Днепър. В България приема християнството, като от брака си с цар Калоян е имала поне две деца. След обвитата в тайнственост смърт на Бодуен (Балдуин) Фландърски в Търново (1205 г.) на Запад се носели слухове за злощастен „роман“ на царицата със знатния пленник! Императорът отхвърля любовта на куманката, а тя, уязвена от отказа му, го обвинява в опит да я прелъсти! И ревнивият Калоян го наказва със смърт... Днес учените отхвърлят тази „история“, но нека припомним, че става дума за реални хора с техните любови и омрази. Обвиненията към куманката не свършват дотук – според проф. Васил Златарски тя е основна фигура в заговора, довел до убийството на цар Калоян – допускане, което не се опира на факти. Бракът на Борил с Анна просто легитимира властта му и съюза с куманите. Отстраняването на царицата от двореца и изпращането u в манастир към 1217 г. е свързано с влошаването на отношенията на Борил с куманите. И, колкото и да е парадоксално, десетина години след смъртта на Балдуин, неговата племенница Елизабет/Елисавета дьо Куртене става търновска царица! Както изглежда обаче, бракът u продължава не повече от няколко месеца преди падането на Борил от власт.
Унгарката Анна-Мария Арпад (1219-1237), първата съпруга на Иван Асен II, участва в редица важни събития. Самата женитба води до връщането на Белградската област, третирана като „зестра“ на царицата. Анна-Мария умира от епидемия заедно с най-малкото си дете през 1237 г., а съкрушеният Иван Асен възприема нещастието като Божие наказание. Скоро обаче царят се влюбва в Ирина, дъщерята на държания в почетен плен Теодор Комнин. Съвременникът Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен е бил влюбен в Ирина, „... както Антоний в Клеопатра от древността...“ Така Ирина Комнина става втора съпруга на царя и за по-малко от четири години му ражда три деца! След неочакваната смърт на Иван Асен царица Ирина Комнина е регентка на Коломан I Асен, доведен син, дете на унгарката, а после и на своя син Михаил II Асен. През 1246 г. първото „дете цар“ умира – нещастие, което, основателно или не, буди подозрения за отровителство от агенти на „коварната византийка“.
Елисавета Арпад (около 1256-1257 г.), съпруга на Михаил II Асен и евентуално на Коломан II Асен, е дъщеря на бившия руски княз Ростислав Михайлович, поставен от своя тъст крал Бела IV като васален владетел на унгарските земи на юг от Дунав. Естествено, по майчина линия Eлисавета принадлежи към знаменитата династия Арпад. Присъствието на едва 12-годишната царица в Търново е мимолетно. След нея за около година българска царица е Мария Асенина Комнина (1256), дъщеря на Иван Асен и Ирина, която пък е съпруга на непопулярния цар Мицо (1256-1257).
Ирина Ласкарина Асенина (1257-1268), съпруга на Константин Тих, е българка по майка, съответно внучка на Иван Асен II. Бракът осигурява на Константин династичното име „Асен“ и царската корона. Според съвременниците Ирина е имала силно влияние върху своя съпруг и го е подтиквала към непримирима политика спрямо Византия. Нейният образ е съхранен в Боянската църква, наистина „затъмнен“ от онзи на прочутата Десислава. Нека кажем няколко думи и за красивата болярка, нищо че не попада пряко в категорията на цариците.
Какво знаем за съпругата на севастократор Калоян, първи братовчед на цар Константин? Проф. Иван Божилов допусна, че Десислава вероятно не е българка, а от Сърбия или крайбрежието на Адриатика. Нищо не пречи обаче тя да е българка от Македония, още повече, че самият цар Константин Тих е родом от Скопие. Още по-голяма е вероятността Десислава да е представителка на някоя знатна фамилия от Търново. Като „провинциалисти“ Константин Тих и Калоян без съмнение са се нуждаели от подкрепата на столичното болярство.
Мария Кантакузина Палеологина (1269-1279), втората съпруга на цар Константин, безспорно е най-енергичната търновска царица. Тя с твърда ръка управлява държавата вместо болния си съпруг и се разправя безпощадно с непокорното болярство. Не губи позиции дори и при победата на Ивайло – изненадващо постига компромис с бунтовника и се омъжва за него! Във Византия смятат царицата за по-опасен враг от самия „Лахана“! Противно на негативната оценка за тази българска царица от страна на повечето историци, Мария е защитавала не само собствените си позиции, но и интересите на държавата. И никак не е случайно, че е имала привърженици в Търново и България цели две десетилетия след края на своето царуване!

https://trud.bg/



Женитбата на цар Иван Александър с представителка на „третото съсловие“, при това еврейка, е уникален случай в средновековна Европа

Продължаваме нашата „кратка хроника“ с царица Ирина Палеологина (1279-1280), съпругата на Иван Асен ІІІ. Първоначалният план на византийския император Михаил VIII Палеолог е да даде ръката на своята дъщеря на... „свинепаса“ Ивайло! Този факт показва феноменалното лицемерие на василевса и неговите приближени, които малко по-късно с възмущение осъждат брака на царица Мария с „варварина“... Когато става ясно, че няма шанс водачът на бунта да бъде превърнат във византийска марионетка, Ирина е омъжена за Иван Асен, синът на злополучния цар Мицо. С византийска военна подкрепа „децата на императора“ заграбват царската власт в Търново. Както изглежда обаче, Ирина е била по-силната в сравнение със слабохарактерния си съпруг... Тя и по-късно участва в политиката, а през 1308 г. е заподозряна в заговор срещу своя брат Андроник ІІ Палеолог и дори за кратко е арестувана!
Следващата търновска царица е Кира-Мария Асенина, родната сестра на Иван Асен III. Тя пристига в България заедно с него, а скоро след това е омъжена за военачалника Георги Тертер. За целта Тертер се развежда с първата си съпруга Мария и я изпраща като заложница във Византия заедно със сина им Теодор Светослав. Младата царица скоро се оказва в още по-куриозна ситуация – Иван Асен позорно бяга от Търново, а Тертер заема престола, с което на практика е извършен държавен преврат. Три години по-късно новият цар е заставен да се разведе с Кира-Мария, за да си върне „първата“ Мария! Става така, защото вторият брак на Георги Тертер среща обществено неодобрение, а патриарх Йоаким ІІІ не допуска царя до „светите тайнства“! С други думи, Георги Тертер е на път да бъде отлъчен от църквата... В крайна сметка царят е принуден да отстъпи. Кира-Мария е отпратена във Византия, а върналата се от византийски плен Мария е коронясана за българска царица. Така се стига до истински парадокс – първата съпруга на Георги Тертер се явява „втора“ в качеството си на царица при същия владетел! Както изглежда, Мария също е била Асеневка, най-вероятно дъщеря на деспот Яков Светослав и неизвестна по име внучка на Иван Асен II.

Византийката „Смилцена” Палеологина, съпруга на цар Смилец (1292-1298), е поредната властна жена в търновския дворец. Колкото и да е куриозно, името й е непознато – до нас е достигнало само прозвището й „Смилцена” („Смилецовица”) ... Като регентка на своя малък син Иван тя се опитва да осуети съюза между Византия и Сърбия през 1299 г. Във връзка с това се е наложило мнението, че „...Смилцена предлагала ръката си и българската независимост ...” на сръбския крал Стефан Милутин. Става дума за недоразумение, защото царицата не търси брак, а съюзни отношения. И отчасти успява – дъщеря й Теодора се жени за Стефан Дечански. От този брак се ражда най-великият сръбски владетел – цар Стефан Душан.
Ефросина (1300- преди 1307 г.), първата съпруга на Теодор Светослав, е от гръко-татарски произход. Свързването на българския принц, тогава заложник при татарите, с внучката на богатия търговец Пандолеон е възприемано като „брак по сметка“. Според Георги Пахимер, Светослав бил знатен, но... беден! И това го накарало да поиска ръката на богатата наследница. И все пак в този брак, наред с парите, със сигурност е имало силен политически акцент. Дядото на Ефросина, гръцки „олигарх“ от Крим, е бил личен приятел на могъщия хан Ногай – човекът, който е свалял и качвал предишните двама владетели на България...
Теодора Палеологина (1308-1322, 1324-1330), втората съпруга на Теодор Светослав, а после и на Михаил ІІІ Шишман Асен, е византийка, по майка е арменка от Киликия. Запомнена е и в България, и във Византия със своето изключително благородство. За сметка на това Анна-Неда Неманич, първата жена на цар Михаил, е будела недоволството на българите заради своето деспотично управление като регентка на сина си Иван Стефан. През 1331 г. „господарката на българите“ е свалена с преврат и прогонена в Сърбия. И нещо, което е малко известно, а и озадачаващо – сръбската църква слави тази българска царица като светица с монашеското име Елена! Според д-р Александър Узелац, това се дължи на по-късни предания. Възможно е сръбският историк да е прав, но все пак мощите на св. Елена Дечанска („нашата“ Анна-Неда?) се пазят в известния манастир „Високи Дечани“. Според манастирското предание през 1692 г. османците искали да превърнат манастирския храм в джамия, но били спрени от светицата...
Влашката принцеса Теодора Басараб, първата съпруга на цар Иван Александър, по линия на предците си е от кумано-български произход. Нямаме сведения за семейния й живот, но без съмнение сред най-горчивите му страници е разводът с безумно влюбения в друга жена неин царствен съпруг... Към 1348 г. Теодора е заставена да приеме монашеството под името Теофана. Нейната съперница си присвоява не само мястото й, но дори и името „Теодора“! Бракът с еврейката на първо време не нарушава позициите на Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен (ІV). Уви, Теодора е споходена от още по-големи нещастия – в борбата с османските турци загиват Иван Асен и Михаил Асен... Неизвестно защо, но и Теодора-Теофана във Влахия е смятана за светица! Не че в нейния живот няма много страдание, но е възможно да се е получило объркване – в Търново са се пазели мощите на „светата царица Теофана“, византийска императрица от края на IX в., пренесени в българската столица от Калоян или Иван Асен II.
Втората съпруга на Иван Александър е от „третото съсловие“, при това еврейка – уникален случай в средновековна Европа! Не знаем рожденото й име, а популярното „Сара“ е въведено от Иван Вазов в пиесата „Към пропаст“. „Романът“ между младата девойка и цар Иван Александър, тогава на около 40-45 години, е класически пример за силата на чувствата! При това в разрез с господстващите през онази епоха предразсъдъци... „Сара“ приема християнството и остава в българската историческа памет като покровителка на църкви и манастири. Влиянието й над цар Иван Александър е толкова силно, че нейният син Иван Шишман измества от престолонаследието Иван Срацимир, единствения оцелял от синовете на „първата“ Теодора. От лика на „втората“ Теодора в т.нар. Лондонско Четвероевангелие можем да усетим особеното излъчване на царицата, дълбочината на погледа й, в който можем да „нейната волева натура.
Първата съпруга на цар Иван Шишман(1371-1395) се е казвала Мария. Според проф. Йордан Андреев отново става дума за „брак по любов... „Около 1387 г. българският цар се жени за Драгана, дъщеря на своя съюзник княз Лазар. В Търново заменят простонародното име на сръбкинята с „класическото“ Кира-Мария, типично за българските владетелки и знатни „дами“... Втората съпруга на Иван Шишман на практика е последната търновска царица. Около 1388 г. царят заедно със семейството си напуска Търново и се установява в дунавския Никопол. На 17 юли 1393 г. столицата пада в ръцете на султан Баязид, но Иван Шишман продължава да търси пътища за спасение на българската държава. Опитите му за съюз със силната в онази епоха Унгария завършват безрезултатно.
На 3 юни 1395 г. Иван Шишман е заловен с измама от султан Баязид и обезглавен в Никопол. Най-вероятно, царицата и нейните деца отиват при своите роднини в Сърбия. Фружин, както изглежда извънбрачен син на царя, намира убежище в Унгария. За съжаление, по-нататъшна съдба на последната търновска царица и нейните деца остава неизвестна.

https://trud.bg/

Автор: Проф. Пламен Павлов

Бракът с унгарската принцеса Анна-Мария сродява цар Иван Асен II с изтъкнати европейски владетели, а българската държава се превръща в авторитетен партньор и участник в голямата политика

За брака на владетеля с Ирина Комнина е имало и прагматични, политически причини

Христоматийният израз „Сватбите на Йоан Асен“ дължим на филма на Вили Цанков (1975 г.) по едноименната книга на Евгени Константинов - един интересен, макар и спорен художествен „прочит“ на тема от нашето Средновековие. Нека в навечерието на 9-и март, денят на победата на Иван Асен II (1218-1241) при Клокотница, а и на дискутирания, но традиционен „женски“ празник Осми март, хвърлим поглед към епохата на великия владетел, на неговите съпруги и дъщери.

Най-често се приема, че Иван Асен е имал три брака. Като негова първа съпруга е сочена царица Анна, впоследствие монахиня Анисия. От текста на Бориловия Синодик обаче е ясно, че въпросната Анна е загадъчната куманка, съпругата на Калоян, после на Борил. Наистина, към 1217-1218 г. Иван Асен е бил на около 25 години и вече е имал една или две дъщери - Мария и Белослава (за нея разказахме в „Труд“ от 6 март 2020 г.), но според съвременниците и двете са родени от „наложници“...

Първият брак на младия цар е с унгарската принцеса Анна-Мария Арпад и е договорен при „нестандартни“ обстоятелства. През 1218 г. крал Андрей/Андраш II (1205-1235) се завръща от т. нар. Пети кръстоносен поход. За разлика от отиването си към Светите места по море, обратно към своята страна кралят с войските си се придвижва по суша през Мала Азия и Латинската империя. „Когато стигнал в България - разказва Тома Сплитски,- българският крал Асен го задържал и не му позволил да си замине, докато не му обещал с пълна сигурност, че ще му даде дъщеря си за жена...“

Този разказ, писан три десетилетия по-късно, не трябва да се приема буквално. Несериозно е да вярваме, че кралят самоволно навлиза на българска територия или пък, че Иван Асен му е обещал свободно преминаване, но с измама го е задържал... Наистина, вместо унгарския съюзник Борил на търновския престол вече е Иван Асен II, но няма как промяната да не е била известна на крал Андрей. Преговорите със сигурност са били в ход преди унгарците да достигнат българската граница. Иван Асен твърдо поставя въпроса за връщането на Белградската област като зестра на кралската дъщеря Анна-Мария. Андрей II приема по ред причини - и от вътрешно, и външнополитически характер.

Анна-Мария е дъщеря на Андрей и Гертруда, принцеса на херцогство Мерания в състава на Германската империя. Уговорен през 1218-а, бракът е осъществен през 1221 г. със съгласието на папа Хонорий III (1216-1227). Най-вероятно забавянето не е по политически причини, а заради малолетието на принцесата. Като българска царица Анна-Мария се ползва с добро име. Тя представлява държавата в Лампсак (на малоазийския бряг на Дарданелите), където е сключен бракът на българската принцеса Елена с никейския престолонаследник Теодор Ласкарис (1235 г.). Нейна заслуга е изграждането на манастир към храма „Св. Апостоли Петър и Павел“ в Търново. Царицата остава католичка, още повече, че Търновската патриаршия до 1235 г. е в уния с Рим. Умира изненадващо през лятото на 1237 г. при избухнала епидемия заедно с най-малкото си дете. От брака u с Иван Асен се раждат споменатата Елена, Тамара, цар Коломан/Калиман I Асен и Петър (кръстен на Иван-Асеновия чичо цар Петър), починал заедно с майка си.

Династичният брак повишава авторитета на Българското царство. Бележитият унгарски крал Бела IV (1235-1270) е брат на Анна-Мария, а Елизабет, херцогиня на Тюрингия, канонизирана като светица, е нейна сестра. Съответно, българската царица е племенница на френската кралица Агнес, съпругата на Филип II Огюст (1180-1223); на Ядвига, жена на силезийския херцог и „велик княз на Полша“ Хайнрих I (1201-1238); на чешката кралица Констанция, жена на Пшемисъл Отакар I (1198-1230); на бившата византийска императрица Маргарита - същата, чийто брак с Исак II Ангел (1185-1195, 1203-1204) и извънредния данък във връзка с него става „детонатор“ на въстанието на Петър и Асен... Както виждаме, чрез този брак Иван Асен II се сродява с изтъкнати европейски владетели, което издига авторитета на българската държава.

През 1906 г. археологът Моско Москов прави разкопки в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. В онова, което е останало от царските гробници, открива част от капака на каменен саркофаг - “... парче мрамор, върху което е останала част от релефно изображение, представляващо част от женска глава с корона...“ Релефът е изобразявал “... млада хубава жена, малко въздълголика с тънки черти...“ С основание Москов приема, че портретът е на Анна-Мария, която “... като католичка, била погребана вън от главното отделение на черквата, но като царица...“ в гробница, оформена в католически маниер. Уви, по-нататъшната съдба на този паметник е неизвестна. Още преди Освобождението д-р Васил Берон вижда в двора на знаменитата църква, тогава джамия, захвърлена мраморната плоча с името на “... Петър, раб Божи, син на Ивана Асен...“ - починалото заедно с майка си дете на царя. Уви, и от тази плоча няма и следа... И все пак, благодарение на д-р Диана Косева-Тотева, днес разполагаме с портрет на царицата, „сглобен“ от стенописни фрагменти, открити при разкопките в „Св. Четиридесет мъченици“.

През есента на 1237 г. Иван Асен се жени за Ирина Комнина, а един византийски поет пише: „Пресияйна и прекрасна, ти като луна проблясна...//, като слънце над звездите, бдиш с лъча на красотата...//, ти, царице...“ Според Георги Акрополит, царят се влюбва в Ирина, както “... Антоний в Клеопатра в древността...“

Избраницата е на около 16-17 години, като последните седем прекарва в плен заедно със своите родители след битката при Клокотница. В Търново девойката надали е имала особени шансове за блестящо бъдеще - още повече, че баща u Теодор Комнин, плененият бивш солунски император, е уличен в интриги и ослепен! Нещата неочаквано се променят, когато след смъртта на Анна-Мария цар Иван Асен, тогава около 45-годишен, се влюбва в красивата Ирина. Все пак, наред с романтичната линия, за брака е имало и прагматични, политически причини - преди всичко идеята Солунското деспотство да бъде превърнато в бариера пред Никейска империя на Балканите.

Около Еньовден (24 юни) 1241 г. Иван Асен неочаквано умира. Наследен е от едва седемгодишния Коломан (Калиман) I Асен, негов син от Анна-Мария. Мащехата Ирина оглавява регентството, призвано да управлява едно царство “... от море до море...“ През есента-зимата на 1242-1243 г. българските земи са прегазени от страшните татари, а през септември 1246 г. „детето цар“ е покосено от смъртта... Имало е подозрения, че Коломан е отровен, а престъпното деяние, с основание или не, е приписвано на Ирина. При новото „дете цар“ Михаил II Асен (1246-1256) царицата майка, явно добра „ученичка“ на покойния си съпруг (!), привлича на своя страна могъщите боляри Мицо и севастократор Петър, женейки ги за свои дъщери.

През 1253 г. „силният човек“ в царството е севастократор Петър. Силно влияние в българската политика има и бившият руски княз и унгарски васал Ростислав Михайлович, тъст на младия цар. Неуспешната война с ромеите през 1254-1256 г. води до трагичната гибел на Михаил II Асен, която слага край на ролята на Ирина в България. Тя е отбелязана в Бориловия Синодик като „... благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил...“ - указание за участието u в държавната власт. Ирина приема монашеството под името Ксения, но къде завършва живота си е неизвестно. Портретът от входа на църквата „Архангел Михаил“ в Костур (Кастория, Гърция), приписван от някои изследователи именно на Ирина, не е неин, а на Анна, съпруга на Михаил Асен, който пък е син на цар Иван Асен III... Иван Асен II и Ирина Комнина са имали три деца: цар Михаил II Асен, царица Мария (съпруга на Мицо, българска царица през 1256-1257) и Анна-Теодора (съпруга на севастократор Петър).
Такава е историята на браковете на бележития български цар Иван Асен II. За сватбите и съдбата на неговите дъщери ще разкажем в следващия епизод от нашата поредица.

https://trud.bg/

Сватбите на владетеля са имали отражение в династичната история на България, Византия, Сърбия и други страни, където се появяват „клонки“ на царския род на Асеневци

Най-голяма от децата на царя е Мария, родена по време на изгнанието му в Киевското княжество

В предишния разказ от нашата поредица на 5 март, описахме браковете на цар Иван Асен II, затова ще продължим с онези на неговите дъщери. „Брачната дипломация“, както остроумно я нарече д-р Сашка Георгиева, илюстрира водещото място на Българското царство в Югоизточна Европа през онази епоха. Политиката на знаменития български цар оставя следи в политическата и културната история на България и Балканите. Това е показано най-пълно в мащабното изследване на проф. Иван Божилов „Династията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография“ (1985 г.), посветено на представителите на царствения род в България, Византия и други европейски страни. Със сигурност е имало и други „клонки“ на династията, което също е следствие от „сватбите на Йоан Асен“.

Най-голяма от децата на Иван Асен е Мария, родена по време на неговото изгнание в Киевското княжество. Можем да я наречем „Мария Асенина I“, тъй като царят е имал още една дъщеря със същото име. Не знаем нищо за майката на принцесата, освен че е била „наложница“... Около 1225-1227 г. съвсем младата Мария е омъжена за деспот Мануил, брат на солунския император Теодор Комнин (1215-1230). След битката при Клокотница с благословията на своя тъст Мануил става владетел на Солун, а Мария - солунска императрица. През 1237 г. обаче Иван Асен подкрепя слепия Теодор Комнин, който прогонва Мануил от Солун - излиза, че царят е действал и против собствената си дъщеря! В политиката е възможно какво ли не, но най-вероятно по същото време Мария Асенина (I) не е била между живите. Името u е „подновено“ при една от дъщерите на царя от втория му брак. Косвено указание за ранната смърт на господарката на Солун е и фактът, че е имала само едно дете - Елена Комнина, омъжена за Гуилелмо да Верона, „латински“ владетел на част от остров Евбея. Навярно по тази линия е имало „клонка“ на Асеневци, за което не знаем нищо...

За Белослава, втората дъщеря на Иван Асен, родена отново от „наложница“, разказахме в „Труд“ от 6 март 2020 г. Накратко ще отбележим, че като съпруга на крал Стефан Владислав (1234-1243) българката оставя следа в историята на Сърбия. Когато съпругът u е свален от брат си Урош, тя изпъква като най-яркия противник на новия владетел. Отношенията са уредени, а Белослава остава господарка на земите по Адриатическото крайбрежие. Семейството е имало двама сина - Стефан, починал рано, и жупан Деса. Неизвестна по име дъщеря е омъжена за княз Джуро Качич, владетел на адриатическия град Омиш. Така се появява и хърватска „клонка“ на Асеневци, за която обаче нямаме данни.

Както бе показано от проф. Илия Илиев, малко преди 1234 г. охридският архиепископ „на цяла България“ Димитрий Хоматиан не разрешава на болярина Радомир (син на „царски наместник“ в днешна Македония) да се ожени за „дъщерята на царя“, родена от „родната леля“ на Радомир. Като причина за забраната е изтъкнато близкото родство. Разбира се, не е изключено тази трета (!) извънбрачна дъщеря да е идентична с Белослава, омъжена по-късно за крал Стефан Владислав. Напълно възможно е обаче да става дума за неизвестна представителка на Асеневци.

Съдбата на Елена Асенина е най-яркият пример за „брачната дипломация“ на Иван Асен. Търновската принцеса е родена около 1224 г., а нейна майка е унгарката Анна-Мария. През 1228 г. от Константинопол идва проект за брак между Елена и малолетния император Бодуен (Балдуин) II. Част от „високите барони“ обаче се опасяват, че българският цар може да се превърне в господар на линеещата Латинска империя... С намесата на папа Григорий IX невръстният Бодуен се жени за дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен. В отговор Иван Асен скъсва съюза с латинците, а Елена е омъжена за никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис. Две години по-късно Иван Асен се отмята от съюзните отношения с Никея и взема дъщеря си обратно. Като предтекст е посочено желанието на царя и царицата да “... прегърнат родителски...“ своята дъщеря. В Никея се досещат за истинските намерения на българския цар, но няма как да откажат... „Когато Асен преминал Хемус и се отправил към Търново - разказва Георги Акрополит - дъщеря му плакала и тъгувала за раздялата със своя съпруг...“ Ядосан, Иван Асен я взел при себе си на седлото на коня, ударил u плесница, казвайки “... че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея...“

Младата царкиня явно не е била кротка и покорна, с други думи, наследила е буйния нрав на своя баща! Месеци по-късно Иван Асен II се сражава срещу никейците в Източна Тракия, но идва вест за смъртта на царица Анна-Мария и най-малкото u дете. Царят възприема нещастието като Божие наказание за престъпените клетви. Елена се завръща в Никея, а в периода 1254-1258 г. е императрица на ромеите. След ранната смърт на Теодор II Ласкарис младата българка е имала нерадостната участ да преживее ослепяването на своя син Йоан IV Ласкарис (1258-1261), свален от узурпатора Михаил VIII Палеолог. Елена е имала и пет дъщери - Ирина (бъдеща царица на България, съпруга на Константин Тих Асен), Мария, Теодора, Евдокия и една неизвестна по име, съпруга на българския деспот Яков Светослав. По линия на последната можем да търсим връзка между Асеневци и династията Тертеровци.

Дъщеря от първия брак на Иван Асен е и Тамара, спомената в Бориловия Синодик. Около 1252-1254 г. е проектиран неин брак с бъдещия император Михаил Палеолог, като и двамата са били по на около тридесет години. Предвид тогавашните „стандарти“, Тамара по всяка вероятност е била вдовица, но за кого е била омъжена по-рано можем да гадаем... През 1909 г. образът на Тамара оживява в пиесата „Борислав“ на Иван Вазов, основа на едноименната опера на маестро Георги Атанасов (1911 г.). Художествената интерпретация рисува любовта между царкинята и воеводата Борислав, пресъздавайки въображаема, но красива „история“ от българския дворец... През 2015 г. Софийската опера представи с успех „Борислав“ на Царевец в старата столица, а после и на софийска сцена. „Възкресяването“ на забравената творба е заслуга на акад. Пламен Карталов.

Мария Асенина (II), дъщеря на Иван Асен и Ирина Комнина, е българска царица, съпруга на „ленивия и изнежен“ цар Мицо (1256-1257). Губейки столицата Търново в гражданската война с Константин Тих Асен, царската двойка се озовава в старопрестолния Велики Преслав и източните земи на царството. През 1263 г. Мицо стига до откровено предателство - разменя останалите под негова власт земи на юг от Балкана за владения в Мала Азия около древната Троя. Мария и Мицо са имали две деца - бъдещият цар Иван Асен III (1279-1280) и Кира-Мария, за няколко години българска царица като втора съпруга на Георги I Тертер (1280-1292). Дали „втората“ Мария Асенина е придружила своите деца в Търново, когато Иван Асен III с византийска подкрепа заема българския престол, е неизвестно, но e напълно възможно.

Анна-Теодора е най-малката дъщеря на Иван Асен от брака му с Ирина Комнина, като е родена около времето на смъртта му. Дадена е за съпруга на севастократор Петър, който играе водеща роля в държавата при нейния брат цар Михаил II Асен (1246-1256). Спори се къде са били владенията на могъщия болярин, но чрез Анна-Теодора и нейна неизвестна по име дъщеря, женена за видинския господар Шишман, родът на Шишмановци се явява „клонка“ на Асеневци. Факт е, че представителите на този род, особено царете Михаил III Шишман Асен (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371), с гордост изтъкват своята „царска кръв“ по линия на принадлежността си към династията на великите Асеневци. Както бе показано от доц. Петър Николов Зиков, потомците на Иван Асен и Ирина Комнина държат и на своята родствена принадлежност по линия на българските Асеневци и към прочутата византийска династия Комнини. Това личи особено ярко при деспот Иван Асен Комнин, брат на цар Иван Александър, който в средата на XIV век, макар и под сръбско върховенство, е владетел на земите с център Валона (дн. Вльора) в днешна Албания.

https://trud.bg/

Династическите бракове през Средновековието са християнска традиция, нито Персия, нито Китай или Япония имат тази традиция. Османците го правят докато имат интерес при завоеванието на Балканите и Унгария, после престават.

Автор: Екатерина Ангелова (Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Тази статия е посветена на династичните бракове на двама от най-коментираните владетели на Второто българско царство – царят „узурпатор” Борил и великият военначалник Иван Асен II. Темата има за цел да разкрие ролята и значението на браковете в средновековна България, както и влиянието на жените, които седят рамо до рамо до българските владетели.

Произходът на термина „дипломация”  трябва да се търси още от античната епоха. В езика на древните гърци с думата „диплома” се обозначават две сдвоени дъсчици, които се дават на пратениците в потвърждение на техните пълномощия. Дипломацията като понятие отразява една съществена страна от външната политика на държавата. Три са основните фактори, които пораждат нуждата от дипломатическа дейност – войната, мирът и търговията. Дипломацията като средство за мирно регулиране на отношенията между две или повече държави,съществува още от първобитнообщинния строй. С течение на времето дипломацията се превръща в своебразна система от свързани и взаимнообособени по между си елементи.На първо място в тази система могат да бъдат отнесени близките или по-далечните стратегически цели на държавата в нейната външна политика, а на второ място се включват всички методи и форми,чрез които се води дипломатическата дейност. Това са най-вече разнообразни международни споразумения – примирия, мирни договори, търговски съглашения, военни съюзи и династични бракове.

При сключването на династически брак настъпвало сродяване между отделни владетелски дворове.Чрез династическите бракове управляващите династии се свързвали помежду си чрез духовни връзки,които съгласно църковните закони през средновековието се смятали за ненарушими и били достатъчен гарант при постигането на мирни отношения и спазването на съответните договорености. В много случаи от сключването и разгрогването на династичните бракове зависело до голяма степен политиката на една или друга държава.

В настоящата статия ще бъдат разгледани династичните бракове на царете от втората българска държава – цар Борил (1207-1218) и цар Иван Асен II (1218-1241). Борил, новият български владетел се жени за овдовялата царица, бивша жена на цар Калоян, за която Георги Акрополит в своята История казва, че е от скитски произход, т. е куманка, и по този начин печели подкрепата на куманските вождове и легитимира властта си. Има и теза, че съпругата на Калоян и Борил е произхождала от средите на друга племенна общност, като например русите бродници.  Името на тази царица не е ясно засвидетелствано в изворите, като може да се допусне, че след женитбата си с цар Калоян, тя приема християнството и името Анна. От брака си с Калоян, куманката ражда син с евентуално име Василий или Витлеем, който е все още малолетен през 1207 г., когато цар Калоян умира. Относно датата за сключването на брак между Калояновата вдовица и цар Борил, може да се предположи, че това се е случило не по-рано от есента на 1208 г., тъй като според средновековното право вдовицата няма право на друг брак докато не изтече една година от смъртта на съпруга и. Ако това не се спазело вдовицата бива лишавана от наследство.

Един от най-обсъжданите въпроси, който предизвиква голям интерес е дали новият цар Борил е пряко свързан с убийството на цар Калоян. Има хипотеза, че Борил и жената на цар Калоян -куманката, която Борил също взема да съпруга, са централните фигури в заговора срещу Калоян. Друга хипотеза обаче гласи обратното, а именно, че този брак не е свидетелство за съзаклятие от страна на Борил, а опит за легимитизиране на властта. Има мнение,че още в самото начало Борил не е бил цар, а само регент от името на Иван Асен и Александър. Най-логично изглежда становището, че актът за узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентираният ред за наследяване. Относно смъртта на великият цар Калоян, Георги Акрополит в своята „История” споделя мнението, че срещу Калоян е организиран заговор. Най-логичното обяснение за смъртта на българският владетел, може да бъде обяснено с тезата, че цар Калоян е умрял от плеврит, т.е от естествена смърт. Бракът между Борил и Анна осигурява известна приемственост и законност на положението на владетеля. Друго предимство, което носи този брак е куманският произход на Бориловата съпруга.По този начин Борил си спечелва добър съюзник от страна на куманите. Пример за помощта, която оказали куманите на българската държава е походът от лятото 1208 г.,организиран от Борил срещу Латинската империя. В битката българите претърпяват тежко поражение. Борил прилага тактиката на Калоян при Одрин (1205г.), но този път рицарите са подготвени. Император Анри Фландърски(1205-1216) не се подлъгва да преследва куманската конница, а нанася удар в центъра на противника и това определя изхода на сражението. 

За да постигне трайно примирие през 1214 г., царят уредил династичен брак между латинсия император Хенрих и неговата доведена дъщеря – Мария и между самият Борил и племенницата на императора Анри– французойката Елисавета дьо Куртене.Тези два брака гарантирали постигналият мир между двамата управляващи,но и давали занапред възможността на единият или другият владетел да упражняват своето политическо влияние над държавите от съюза. Новата Борилова съпруга е първата западноевропейска принцеса, която влиза в търновския дворец. За куманката се знае, че била изпратена в манастир , като данни за нея след това няма.

Данни за царицата куманка има в Бориловия Синодик:

„На царица Анна, наречена Анисия, и на другата Анна, благочестивата царица на христолюбивия цар Асен, и на Ирина, благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил, наречена в монашески образ Ксения – вечна памет.”

Има теза, че Анна, по-късно след замонашването приема името Анисия е била вдовицата-куманка на цар Калоян и след това съпруга на Борил.


Втората съпруга на цар Борил му гарантира мир с Латинската империя, но за нея има оскъдни данни, тъй като през 1217 г. българският цар е свален от престола от Иван Асен II. Ако трябва да се характеризира дипломацията на цар Борил, то би могло да се каже, че владетелят по-скоро е провел успешна дипломатическа игра, тъй като още със стъпването си на българският престол, Борил сключва династичен брак, с който легитимизира властта си. Може да се каже, че и двата брака на цар Борил са сключени с политически съображения без намесата на лични чувства. След детронацията на цар Борил на престола се възкачва синът на Асен I  – Иван Асен II (1218-1241).

https://nauka.bg/dinastichnite-brakove-balgarskite-care-boril-ivan-asen-ii-2/

Петнадесетина години след смъртта на император Балдуин Фландърски  в Търново негова племенница става българска царица

Елизабет дьо Куртене е сестра на двамата последни латински императори

На 22 ноември т. г. имах приятна и полезна среща в изградения наскоро модерен Експо център “Уста Кольо Фичето” до прочутия мост при Бяла, Русенска област. Срещата беше по инициатива на Дамския Лайънс клуб “Колю Фичето” в града и по покана на кмета на общината Димитър Славов. Основна тема беше моята книга “Първите дами на Средновековна България”. По време на оживения разговор имаше серия от въпроси за някои от интересните фигури на български царици и принцеси от Средновековието. Разбира се, стана дума, че сме имали дори и царица французойка (!), около която има някои въпросителни.

В своята “Римувана хроника на Франция” абат Филип Муске дьо Турне (ок. 1200-1282 г.) съобщава, че в България е царувала една френска принцеса. Тя се явява втора съпруга на Борил (1207-1217/1218) и, подобно на много други случаи от онази епоха, бракът категорично е политически. С него се утвърждава съюза на Второто българско царство с появилата се в резултат на Четвъртия кръстоносен поход т. нар. Латинска империя - държавата, създадена от западните рицари след завладяването на византийската столица Константинопол (1204 г.). Младата дама се е казвала Елизабет и в България със сигурност е наричана Елисавета. Тя е втората дъщеря на латинския император Пиер дьо Куртене от Оксер и съпругата му Йоланда, която пък е сестра на латинските императори Бодуен / Балдуин Фландърски (1204-1205) и Анри / Хенрих дьо Ено (1205-1216).

Граф Пиер потегля за Константинопол през Рим, където е коронясан от папа Хонорий III. Без да познава балканските реалности, новият латински император самоуверено решава да дебаркира при Драч (дн. Дуръс, Албания) и по суша да премине пътя до своята столица, подчинявайки непокорните на латинската власт балкански жители. Авантюрата се оказва фатална - Пиер попада в засада, пленен е от епирския деспот Теодор Комнин и умира в затвора в Драч (1217 г.). Йоланда, която пътува към Константинопол по море, е заставена от обстоятелствата да управлява самостоятелно Латинската империя до смъртта си (1219 г.). Последните двама латински императори, Робер (1221-1228) и Балдуин II дьо Куртене (1228-1261), са нейни синове, съответно, братя на търновската царица Елизабет / Елисавета.

Идеята, че сме имали царица французойка е на историка и нумизмат д-р Стоян Михайлов, който пръв обърна внимание на тази възможност. Впоследствие същият изследовател се отказа от своята идея, смятайки я за лишена от доказателства. Нека цитираме сведението за въпросния династичен брак и се опитаме да обясним една от немалкото “мистерии” от нашето Средновековие. Разказвайки за семейството на Пиер дьо Куртене и Йоланда дьо Ено, Филип Муске пише:


“Те (Робер и Бодуен II) имаха и три сестри,
все благородни и добри.
Охотно крал Андрей избра
най-възрастната им сестра,
бе втората Йоан избрал,
на власи (българи) и кумани крал,
а третата - жестока, зла -
Ласкарис пък я пожела...”


 Действително, унгарският крал Андрей/Андраш II (1204-1235) се жени през 1215 г. за Йоланда дьо Куртене, която е носела името на своята майка. На свой ред никейският византийски император Теодор I Ласкарис (1208-1222) през 1219 г. взема за съпруга Мария, най-малката от трите сестри. От гледна точка на тези категорично достоверни факти е повече от странно хронистът да дава грешна информация единствено за втората от трите дъщери на Пиер и Йоланда - става дума за знатни дами, които за своето време са достатъчно известни във Франция, а и не само там... Както виждаме, българският “крал” е наречен с името “Йоан”, но при популярността на цар Калоян (1197-1207) на Запад такава неточност, допусната по инерция, е напълно обяснима, за което има и други примери. Наистина, известието за брака на цар Борил, дадено от Филип Муске, не се потвърждава от други съвременни на епохата източници. Именно това мотивира д-р Стоян Михайлов да отхвърли сведението като недостоверно. Това мнение е възприето и от доц. Сашка Георгиева, която прибавя и забраната за близкородствени връзки. Без да влизаме в полемика с двамата посочени изследователи, за нас подобен хиперкритичен поглед към хрониката на Муске е неоснователен. Хронистът е високопоставена фигура в католическата църква и е отлично информиран за много личности и събития - нещо повече, познава отблизо съдбата на Пиер дьо Куртене и семейството му, вкл. неговите синове и дъщери. Затова не изглежда възможно да допуска толкова куриозна грешка - в конкретния случая не става дума просто за знатни “дами”, а за владетелки на три средновековни държави! Причината бракът на Елизабет и цар Борил да не се споменава в други съвременни източници се дължи преди всичко на неговата кратковременност, а оттам и на периферното му място от гледна точка на аристократичните връзки в тогавашна Европа.

Каква е конкретната политическа ситуация, при която е осъществен този брак? Съответно, кога цар Борил се развежда с царицата куманка Анна, по-късно монахиня Анисия? Надали това става през 1213 г., както се допуска най-често. По същото време избухва бунт на Борилови “родственици” във Видин, а в него участват и трима кумански вождове. Няма гаранция обаче, че точно това събитие е довело до отстраняването на царицата куманка (съпруга последователно на Калоян и Борил) и нов брак на търновския цар. Напротив, най-вероятно разводът на Борил с Анна е с по-късна дата, когато се стига до криза в отношенията с куманите заради тяхната подкрепа или неутралитет при действията на Иван Асен (II) срещу Борил. Знае се, че междуособицата продължава няколко години и поставя цар Борил в трудна ситуация. Доц. Сашка Георгиева е права, че бракът на Калояновата (или Борилова?) дъщеря и император Анри през 1213 г. би трябвало да е достатъчна гаранция за българо-латинското сближение, а един “двоен” династичен съюз на практика е излишен. При това бракът би бил и близкородствен, което е недопустимо според християнските норми. Ако “второто” сродяване на Борил с латинците обаче е след смъртта на Анри (1216 г.), за подобен брак няма абсолютно никакви пречки. Нещо повече, той отразява интересите на двете страни в конкретния исторически момент. Цар Борил е в състояние на гражданска война с Иван Асен (II). От своя страна, Латинската империя се нуждае от съюз с България предвид заплахата от страна на Никея и Епирското дестпотство, особено при силната фигура на Теодор Комнин. Епирският владетел е враг както на латинците, така и на Борил, тъй като е в съюз с неговия стар съперник за търновската корона деспот Алексий Слав.

И така, най-вероятно през 1217 г., петнадесетина години след смъртта на император Бодуен/Балдуин Фландърски като пленник в Търново, негова племенница става българска царица! Родената нейде през 1199 или 1200 г. принцеса тогава е на около седемнадесет години. Най-вероятно пребиваването є в Търново е едва няколко месеца... През есента на 1217-а или началото на 1218 г. Борил е свален и ослепен от Иван Асен II. Както обикновено се постъпва през онази епоха, младата дама е отпратена обратно в Константинопол, а скоро след това се завръща в родината си. Елизабет встъпва в брак с граф Гоше дьо Бар-сюр-Сен. Скоро съпругът є се включва в т. нар. Пети кръстоносен поход и загива при обсадата на Дамиета (1219 г.). На следващата година Елизабет се омъжва за Юд I, владетел на Монтежю в Бургундия, с когото има дълъг семеен живот и осем деца! Някогашната българска царица умира през 1269 г. Така или иначе, пребиваването на Елизабет дьо Куртене в Търново е мимолетно, поради което споменът за нея като царица на българите бързо избледнява.

https://trud.bg/