За чорбаджиитѣ презъ Възраждането

[Hatshepsut]

За чорбаджиите през Възраждането


Ханът на Жаджи Николи във Велико Търново

Не дотам популярен факт е, че след реформите в Османската империя, започнали в началото на „Танзимата“ (на български – реорганизация, e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул-Меджид на 3-ти ноември 1839 г.), по днешните български земи отделни хора, обикновено близки до властта, се замогнали неимоверно много. За едно много кратко време, периодът от началото на „Танзимата“ до Освобождението (1839 – 1878 г.), тези хора станали особено популярни с прозвището „чорбаджии“. Чорбаджиите участвали активно както в икономическия, така и в политическия живот на страната. Много от тях били членове на органите на изборната местна власт – „меджлиса“ (общинските съвети по места).

Нека видим какво е икономическото им влияние и по какъв начин те са успели да увеличат така значително материалното си благосъстояние.

През „Танзимата“ за пръв път в Османската империя се приема Търговски закон. Така след няколко столетия от съществуването на империята най-накрая се дава юридическа закрила на частната собственост на султанските поданици. По този начин хората получили стимул да откриват собствени търговски дружества (частни фирми), да печелят законно и да се надяват на държавна закрила от посегателства срещу бизнеса си.
Напоследък е доста модно да се сочи „Танзимата“ като пример за европейско развитие на Османската империя. Тя самата пък често е обявявана за равна на европейските велики сили по права, свободи и това, което днес наричаме „бизнес климат“. Трябва дебело да се подчертае, че развитието през „Танзимата“ наистина е революционно, ново за империята и е европейско по своя характер. Но не бива да се подминава факта, че именно то довежда до разпада, разпокъсването и ликвидирането й. Дали от неспазването на европейските предписания, или именно от спазването им, но Османската империя стремително поема по пътя на разпада си, а величието й е само спомен. На този етап тя се оказва неспособна на модерно капиталистическо развитие, което е една от причините балканските народи решително да се откъснат от прегръдката й.

Преди това откъсване (от българска страна) да маркираме все пак един интересен момент съвсем в началото на „Танзимата“. На историческата сцена именно тогава започнали да се изявяват все по-активно чорбаджиите. Една част от тях натрупали богатства от търговия. По онова време империята поддържала ниски износни мита на стоките, което било много добре за търговията със зърнени храни от България. Пшеницата била особено желаната стока на запад, като от нея доста българи натрупали големи парични суми. Българските търговци отворили свои търговски къщи в Англия и на други места из Европа.

Другият особено ползотворен „бизнес“ по българските земи е откупвачеството на данъци. В Османската империя съществувало такова право – „илтизам“, по силата, на което определени хора можели да откупят събирането на многочислените османски данъци директно от „Портата“ (османското правителство). Така тези хора добивали статута на нещо като „държава в държавата“. По своя преценка и свое желание те облагали населението в откупената им област с произволни суми. Освен т.нар. „десятък“, който в един момент бил вече над 1/10 от дохода (в разрез с шериата), българите в империята плащали още куп други данъци. Регистрирани са случаи, при които откупвачът изисквал определени данъци (например „серчим“ върху свинете, „беглик“ върху овцете) да му се заплатят в неколкократно завишен размер. Може да си представим как се е чувствало обикновеното население при този произвол в пределите на уж модернизиращата се империя.
В това състояние на нещата, разбира се, нямало нищо европейско. Затова, според разпоредбите на „Танзимата“, порочната система „илтизам“ трябвало да се преустанови. Но Османската империя не успяла (или не пожелала) да спре или забрани вредния „илтизам“. За голяма част от народа той бил голямо зло, но за близките до властта бил един изгоден начин за натрупване на нови богатства.

Третият основен път към лесна печалба от онова време бил лихварството. Тъй като легитимните кредитни институции (банките) напълно отсъствали (с едно дребно изключение), пари за каквото и да било се искали и давали срещу баснословни лихви от лихвар. Така лихварството станало третият и най-пряк път към обогатяването, след търговията (основно със зърно, кожи и добитък) и откупвачеството на данъци. А нерядко славните български чорбаджии съвместявали в едно и трите дейности. Любопитно е да се отбележи, че наследниците на „старите“ чорбаджии, т.е. тези от османско време, са едни от строителите на съвременна България. Не навсякъде у нас обаче тези фамилии имали еднаква тежест след Освобождението. Например в Габрово – „Българския Манчестър“, хората, забогатели след Освобождението и придобили политическа тежест, произхождали из средите на еснафа (занаятчийски сдружения). В Търново, напротив, доста от заможните хора след Освобождението са именно от знатните местни чорбаджийски фамилии.

Нека разкажем нещо повече за богатите търновски (доосвобожденски) родове, защото техните потомци са сред най-видните граждани след Освобождението. За тях и днес се говори, но като че ли за делата им не се знае достатъчно, а личностите им са недостатъчно познати на широкия кръг любители на историята.

Най-голямото и модерно предприятие в Търново след Освобождението било бирената фабрика на братя Хаджиславчеви. Тя е построена с парите на чорбаджията Хаджи Славчо Хаджипаскалев, който „се считаше за милионер“ в Търново.
Хаджи Славчо Хаджипаскалев е потомствено свързан с кожухарския еснаф в града. Неговият баща се занимавал с кожухарство. Синът обаче имал по-голямо влечение към търговията, а „не се ограничил само с подшиване на кожуси“, както повечето от другарите му. Търговската му дейност се разпростирала до Влашко и Виена. Купувал и продавал главно сурови и полуобработени скъпи кожи. Дори когато заминавал със семейството си на поклонение на Божи гроб, пътешком успял да сключи много изгодна сделка, от която „добива печалба, която няколко пъти му покрива разноските“ по пътуването. Особено много забогатял покрай заниманията си с лихварство: той „служеше един вид като банка, поради нямане на такава.“ Дава пари назаем на търговци и занаятчии от Търново и Горна Оряховица. Става ясно, че Хаджи Славчо е от онези чорбаджии, обогатили се основно по пътя на лихварството и търговията.

Други трима богати търновци от преди Освобождението, принадлежащи към онази привилегирована обществена прослойка, натрупала богатствата си главно от лихварство и спекула (откупуване на данъци) са хаджи Минчо хаджи Цачев, хаджи Николи Димов Минчооглу (зет на първия) и Стефан Карагьозов. Първите двама действали в съдружие с посредника си в Цариград, Христо Тъпчилещов. В началото на 50-те г. хаджи Минчо събирал лично данъци във Видинско, брат му Цони – в Ломско, а зет му хаджи Николи – в Търново и Свищов. Спорове около събирането на „беглика“ в Търново са най-вероятната причина за убийството на хаджи Минчо през 1855 г.

От размера на оставените от тях пари в наследство може да се направи извод за материалното състояние на търновските откупвачи на данъци. Хаджи Минчо хаджи Цачев завещал сума от малко над 344 хиляди гроша. В цялата Русенска околия, от втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години, имало само един случай на наследство от 224 хиляди гроша, и то на починал мюсюлманин. Във всички други случаи наследствата били по-скромни, обикновено при заможните хора били между 2000-5000 гроша (една овца струвала около 30 гроша).

Налага се изводът, че хаджи Минчо за времето си и за географския регион, в който живял, бил най-богатият човек. Само в рамките на 2 години (1852 и 1853 г.) той имал възможността да вложи в начинанията си личен капитал в размер на 1,9 млн. гроша. За зета на хаджи Минчо, хаджи Николи, има документални сведения, оказващи негова покупка на общинско място на стойност 57500 гроша. Предполага се, че на това място е построен известният триетажен хан от уста Кольо Фичето в периода 1858-1862 г. От Стефан Карагьозов се пази неговото „Душевното завещание“ с дата 1-ви март 1878 г., вписано в Кондиката на Търновската митрополия. То изразява желанието му да бъде погребан в семейна гробница, която се намирала в градината на фабриката му, а от Венеция да му бъде поръчана фотографията за мраморен паметник.

Капиталите и бизнес начинанията на тези знатни търновци от преди Освобождението лежат в основата на материалното замогване и на техните наследници. Търново бил град с по-консервативни традиции. При него спечеленото от преди Освобождението се трансформирало по естествен начин, по пътя на наследствеността и приемствеността. Това било характерно за повечето търговски центрове на доосвобожденска България, което прави особено важна ролята на чорбаджиите за бъдещото развитие на страната.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Евлоги и Христо Георгиеви – меценатите, които завещаха всичко на България

Евлоги Георгиев Недев е роден на 3 октомври 1819 г. в Карлово. Първоначално започва образованието си в местното училище под ръководството на небезизвестния възрожденски учител Райно Попович. Продължава да учи в Пловдив, а след завършването на гимназия се завръща в родния си град да учителства. Следващата и по-голяма част от живота си прекарва извън пределите на Османската империя. През 1837 г. заминава за Галац, а после за Букурещ. Едва на 18 години, без особено голям капитал, започва да развива търговска дейност. Бързо натрупва състояние и се превръща в един от най-богатите мъже в Европа за XIX в. Умира на 5 юли 1897 г. в Букурещ.

Христо Георгиев Недев е роден през 1824 г. и е по-малкият от двамата братя. За жалост от 5 деца остават живи само Христо и Евлоги. Подобно на брат си, той започва бизнес. Христо Георгиев умира внезапно на 6 март 1872 г. в Букурещ. Там се намира и гробницата му, в която спи вечния си сън точно до брат си.

Живот и принос към България

През 50-те години на ХІХ в. братята започват даренията си „на ползу роду“. Те се считат за основатели на „Добродетелна дружина“ – организация на заможни българи, която си поставя за цел освобождение на българските земи от османско иго. Дружината подпомага финансово и организационно революционерите. Центърът на организацията се намира в Букурещ. Тя набира български доброволци за руската армия в Кримската война (1853 – 1856 г.), а в последвалите години набавя солидни средства за осигуряването на образование на редица видни българи. Христо умира млад, едва 48-годишен,  без да доживее до най-големите дела, с които днес помним карловските братя. Макар да губи живота си прекалено рано, историците го поставят редом до брат му, тъй като в завещанието си Евлоги посочва и неговите заслуги за дарението, предвидено за строеж на университет в София.

Съвместните действия на българските революционери, емиграцията и последвалата Руско-турска война водят до Освобождението на България. След 1878 г. Евлоги Георгиев се връща в България и в следващите години закупува солидно количество парцели в центъра на София, така че през 90-те години вече притежава над 10 хиляди квадратни метра. През 1896 г. меценатът обявява дарението си от 800 000  златни лева и земя на стойност 200 хиляди лева за построяването на сградата на университета.

Други големи дарения, които Евлоги Георгиев прави са:

На болницата в „Галац“ – 100 000 лева.
На университета „Карол I“ – 200 000 лева.
На Българско девическо училище в Солун – 50 000 лева.
На Българска болница в Цариград – 120 000 лева.
Само година след направеното дарение за Софииския университет големият българин умира, а в завещанието си оставя колосална сума пари. Тук започва кошмарът, тъй като Евлоги завещава само малка част на роднините си, а всичко останало дава на България. Това е обяснимо, тъй като нито Евлоги, нито Христо създават семейства, така че на практика нямат наследници. Една сума в завещанието му прави впечатление на всички българи. Това е космическата цифра от 6 милиона златни лева, която е дарена за построяването и поддържането на сградата на висшето училище в София. За изпълнител на завещанието карловецът посочва видния българин и негов съратник Иван Евстратиев Гешов.

Завещание

♦ На българската черква в Букурещ Евлоги Георгиев завещава 20 000 лева.
♦ 200 000 лева разпределя за поддръжката на училището „Кирил и Методий“ и за Букурещкия университет, „за да се издържат бедните, но прилежни студенти.“
♦ На общината в Галац приписва 30 000 лева.
♦ 6 000 000 лева дарява за построяване на Висше училище в България.
♦ 20 000 отделя за строителството на българска болница в Цариград.
♦ Меценатът разпределя пари и за приюта „Елена“ и букурещкото управление на болниците.
♦ Три години преди смъртта си Евлоги Георгиев купува сграда в Солун за българска община.
♦ На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му – Христо, Никола и Иван Пулиеви, завещава по 16 000 лева, които по-късно променя на 40 000.
♦ Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени.
♦ На леля си Елисавета Пулиева оставя къщите си в Букурещ заедно с покъщнината, конете и недвижимите имоти към тях.

Подобно на много други случаи със сходни сюжети, разгневените роднини на карловските братя завеждат дело за оспорване на завещанието. Те твърдят, че Гешов е подменил исканията на Евлоги, макар от предходните действия на заможния българин да става ясно, че той на практика осмисля съществуването си чрез благотворителност. Вуйчото на Евлоги – Иван Пулиев оспорва завещанието и завежда дело в Илфовския съд. През 1899 г. умира, но делата продължават синовете му – Богдан, Христо и Драган. Процесът се политизира по изключително грозен начин. Министърът на правосъдието Панайодов внася първата искова молба за фалшифициране на завещанието на Евлоги Георгиев.

Вероятно либералното правителство има да разчиства стари сметки с Евлоги Георгиев, както и с Иван Гешов – консерватор и бъдещ премиер на България, тъй като то се включва активно в процесите и се опитва да окаже влияние. След продължителни съдебни битки завещанието е потвърдено. Експертизата доказва, че касата на Евлоги е отворена с 4-те различни ключа, намиращи се у различни негови роднини и не може да става и дума за тайна подмяна на документи. Битката е спечелена!

Тук идва и положителната новина. Тъй като сагата приключва чак през 1911 г., тогава парите са над 13 милиона заради лихвите. Строежът на сградата на Софийския университет започва през 1924 г., а 10 години по-късно е завършена и тържествено открита.

Пишем тези редове с голяма емоция и преклонение пред патриотичното чувството на Евлоги Георгиев към Родината и сънародниците му. Това негово чувство безспорно личи от делата и думите му. Вероятно и починалият твърде рано Христо е имал същия мироглед, но сякаш историята помни само по-големия брат. Нека днес, повече от сто години по-късно, минавайки през сградата на Софийския университет да погледнем с признателност и преклонение прекрасните скулптури на карловските братя, дело на Кирил Шиваров. Това е най-малкото, което можем да направим за тях. Нека помним думите от завещанието на родолюбивия българин Евлоги Георгиев:

„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!“

Паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви в гр. Карлово

https://www.bulgarianhistory.org/people/vyzrozhdenci/evlogi-i-hristo-georgievi/

[Hatshepsut]

Димитър Ценов – скромният милионер, който дари просвета на Свищов

Свищов е първият освободен град по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Той е родното място не една или две бележити личности от нашата история, в това число  предприемачи и дарители, допринесли със своите усилия и средства за просперитета на младата българска държава. Това не е изненадващо. Традиция още от началото на ХІХ век е богатите хора в Свищов да завещават средства за просветното дело. Връх в тази традиция поставя закъснелият възрожденец Димитър Ценов.

Той е роден през 1852 г. в семейство на заможен свищовски търговец. През 1867 г. Димитър е изпратен да учи в реалната гимназия в Кронщад, Австро-Унгария. Но скоро се налага да напусне училище и сам да си изкарва препитанието, тъй като баща му е разорен. Димитър работи в държавно учреждение в Букурещ, после в кантората на свищовски търговци, след това в румънските железници. Постепенно става предприемач в строежа на нови жп линии, трупа опит, авторитет, връзки, а и известно състояние. Димитър дружи с хъшовете в Румъния и ги подпомага финансово.

 

След Освобождението на България, свищовлията се връща в родината си. Няколко години работи в Министърството на външните работи, но чиновничеството не е по неговия вкус. Ценов се отдава на своята стихия – стопанското поприще. Заема се с вносна търговия, помага му това, че знае няколко балкански и западни езика. За сравнително кратко време става крупен предприемач, търговец и акционер. Той прави фабрика за цимент при Златна Панега.

Участва активно в благоустрояването на столицата София – строи водопроводи, улици, обществени сгради. Участва и в построяването на жп линии.

Най-големият проект на Димитър Ценов е в края на ХІХ в. – нефтена рафинерия край Бургас. И това е във време, когато стопанските ползи от петрола не са още познати в България. Правителство обаче недалновидно отказва да подкрепи проекта и той пропада. След 1916 г. стопанската дейност на Ценов започва да намалява, а след 1920 г. е прекратена, не на последно място и защото националните катастрофи го покрусяват.

Паметникът на Димитър Ценов в Стопанската академия в Свищов

Спечелените пари той дава за благотворителност – за сираците от войните, за бедните, за изпаднали в нужда поборници на националната кауза, за „Червения кръст“, за учебни и културни заведения в родния си Свищов и в София.

Лишен от високо образование, Димитър Ценов чете трескаво в свободното си време и натрупва впечатляваща библиотека. Води скромен и тих живот, лишен от показност. Така и не създава семейство.

През 1912 г. завещава всичките си пари, недвижими имоти и ценни книжа за откриването и издръжката на висше търговско училище в Свищов. В писмо до кмета на града Димитър Ценов пише: „Аз имам една мечта – да направя нещо за родния си град, в който захванах своето търговско поприще, и за българина, комуто изглежда предстои още много културна борба, додето ще може да достигне своята справедлива, национална и човешка кауза.“

Обявен за почетен гражданин на Свищов, последните си години Димитър Ценов прекарва в болница на „Червения кръст“, като заплаща за стая, за да не тежи на близките си. Той умира през 1932 г. в София.

Последното му желание е да бъде тихо погребан, единствено иска гробът му да се поддържа чист и със зеленина, „… а не да бъде занемарен, както у нас е обикновено. Моля да не се вземе това за нескромност.“

Завещанието на Димитър Ценов е второто по размер и значение дарение за просветни нужди след това на Евлоги Георгиев. Въпреки това, той не го възприема като нещо съществено и грандиозно, както личи от финала на неговата последна воля:

„Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българският народ да върви безспир по пътя на културния напредък и към постигането на своя идеал. Амин.“

Димитър Ценов оставя над 5 млн. златни лева и само четири години след смъртта му неговият завет е изпълнен. По този начин Свищов става третият университетски център в България след София и Варна.

https://bulgarianhistory.org/dimitar-tsenov/

[Hatshepsut]

Стопанските измерения на Освобождението

Икономическата картина в българските земи в навечерието на освобождението от турско робство е сравнително слабо позната на широката публика. С помощта на проф. Пенчо Пенчев ще научим повече както за състоянието на българското стопанство, така и за ширещите се в Османската империя финансова криза, корупция и беззаконие. Научният анализ показва, че водещите социални сили в българското общество са т.нар. средна класа, известна част от най-богатите българи и интелигенцията. Това личи ясно при социалния състав на комитетите на Васил Левски, както и при ръководителите на Априлското въстание. Значимото като мащаби и прояви участие на българите в Руско-турската Освободителна война има своите стопански и финансови измерения, които заслужават по-нататъшно проучване и осмисляне

1 част:


2 част:

[Hatshepsut]

Чорбаджийството през Възраждането

Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като „шпионин”, „предател“, „изедник“ и „експлоататор на народа”, т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек. Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за „злото лице” на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.

Чорбаджийството е част от групата на финансово обезпечените българи, която ще изгради икономическата база, от която ще се зароди цялото движение (национално и духовно) срещу поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите промени, които настъпват в Османската империя след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източният феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски „деспотско-тиранска система”, които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и заможната прослойка сред българското население, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото „базата определя надстройката”.

Стабилната финансово прослойка се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните нейни степени и групи.

Върхът на социалната пирамида се заемала от висшето общество, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не са голяма част от социалната йерархия, но тяхното влияние не е никак малко, а от тях зависи до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се, не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за „съживяване” на Османската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време.

Следващата група в социалната стълбица е на средната класа, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, е една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Към тях се числят и чорбаджиите, за които ще говорим по-нататък. Третата част се състои от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че са мнозинство (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и „гърбът” на който се опира българското революционно движение.

И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно свързано с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век тази прослойка присъства в обществения строй и въздейства силно върху тогавашните отношения. През 1857 година се издава Закон за чорбаджиите в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност вършат в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, тъй като при такива условия е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса.

Още в първите векове на османското владичество, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между „потисници, грабители” и „трудещите се неуморно селски маси” е била удобна на властта преди 10 ноември 1989 г., за да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място.

Димитраки Хаджитошев

Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните „знатни” сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е крупен търговец, в продължение на 40 години е лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов е лихвар, търговец и фабрикант, който разгръща мащабна стопанска дейност в града. Със средствата си посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново е Хаджи Минчо Цачев. Той е влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамува от българското си потекло, не се отказва от народността си, не последва много богати българи от онова време, които се определят като гърци.

Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомага все повече засилващата се борба с гръц­ките фанариоти и става водач на българската „национална партия” в Търново. С негови сред­ства през 1849 г. отново е въздигнато запаленото от гърците и впоследствие изгоряло българското училище при църквата „Св. Никола“ в Търново, което Хаджи Минчо прави триетажно. Той се грижи и за църквите, като настоява там да се служи и пее само на български.

Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимава се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на църковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий. Той и цяла Враца желаят техния духовен пастир да бъде българин. Под влияние на гръцките владици обаче той е заловен и убит през 1827 г.

Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век създава една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Има фабрики в Габрово и Казанлък, а също така дейно търгува на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му и открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите чорбаджии в самото зараждане на тази прослойка.

От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събира данъка върху овцете и едрия рогат добитък в различни региони на българските земи, като стига чак до Албания. Редом с него застава Божил Чорбаджи от Котел, замогнал се финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач – Стойко Попович. Бащата на Георги Раковски създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработват 20 000 топа аба.

Вълко Чалъков и жена му Рада са изобразени като ктитори на стенопис в Рилския манастир

В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявява и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков снабдява Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също поема този занаят и се издига в очите на обществото както със своята стопанска дейност, така и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища дори и извън Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.

Хаджи Станьо Врабевски, наричан още „Тетевенският Ротшилд”, е изключително богат (според Стоян Заимов имал „до десет хиляди лири”), но и отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е гледан с уважение от турските власти и е има възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който изнася за Австро-Унгария и Влашко, той се замогва и се превръща във важна личност за съдбата на местните хора. Както мнозина, Врабевски е захласнат по българското национално-освободително движение. Познава се лично с Васил Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872 г.), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :

„ – Ами ти, бре, хаджи, защо…? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? …

– Свобода на България ми трябва, ефенди.”

Хаджи Станьо Врабевски

Разбира се, може да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Желязна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груев (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия е и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.

Чорбаджийското явление има злощастната съдба да се появи на фона на прехода от феодализъм към капитализъм и то в Османската империя, където подобен ред не е познат. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите „експлоататори и грабители” са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители. Естествено, не всички имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих може да заключим, че хвърляйки „черното петно” върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много,за да подпомогнат народния просперитет.

Автор: Иван Станков


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:


Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. София, 1999.

Стоянов, Ив. История на Българското възраждане. Велико Търново, 1999.

Генчев, Н. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. София, 1987.

https://bulgarianhistory.org/chorbadzii/

[Hatshepsut]

Александър Георгиев Коджакафалията


Александър Георгиев Коджакафалията
Художник: Божидар Чантарски

Александър Георгиев Коджакафалията, е български дарител и търговец, един от най-големите дарители в историята на Бургас, наричан Бащата на Бургас.
Роден е през 1830 г. в с. Дюлгерий (днес Зидарово), Бургаско.
Остава рано сирак. Поради липсата на средства не получава образование и остава неграмотен. Прякорът му Коджакафалията идва от силната памет, която притежава. Научава шест езика, за да може да общува с търговските си партньори. Помни наизуст всички сделки и подробностите по тях, имената на всичките си служители и бизнеспартньори.
Заедно с братовчед си работи в Созопол и Бургас, с него отваря малък дюкян. Има голям усет към търговията, подбира умни и предприемчиви хора за търговската си империя. Скоро бизнесът им процъфтява и те стават едни от най-влиятелните търговци в града. Александър става известен със своята пестеливост и премерени инвестиции. Построява няколко хана, магазина и фабрики. Натрупаното с много труд богатство влага в недвижими имоти. С лични средства строи сиропиталища, старчески домове и болници. Въпреки огромното си богатство, до края на живота си живее скромно, облича се с грубите си селски дрехи, храни се заедно с работниците си, живее в стаичка с размери 1,5 на 2 метра, намираща се под стълбите на сграда, негова собственост.
През 1911 г. (2 години преди смъртта си) Коджакафалията съставя завещанието си, което е едно от най-големите дарения в българската история..
Цялото си имущество от 25 000 000 златни лева, което днес се равнява приблизително на 1 100 000 000 лева, той дарява на общината, за да се развие градът и да се помогне на бедните.
Нивите му, които са били на мястото на сегашния ж.к. "Братя Миладинови" (както и част от комплексите "Лазур", "Зорница" и Приморския парк), са разделени на парцели и дарени на безимотни и бедни граждани, за да имат площ, върху която да построят жилища. Дава пари и за улици и осветление. Така се появява комплексът, както и името му – Коджакафалийска махала. Общо дарените площи осигуряват дом на над 600 човека.
Завещанието включва и магазините му, като изрично се упоменава те да не се продават, а печалбата им всяка година да се раздава на всички, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание.
Освен това прави дарения и на катедралния храм "Св. св. Кирил и Методий", на българската болница "Евлогий Георгиев" в Цариград.
Помощ получават и благотворителното дружество "Милосърдие" за построяване на сиропиталище, църквата в родното му село Дюлгерий (сега Зидарово), много други институции и бедни хора.
През 1913 г. е намерен мъртъв в дома си. Предполага се, че е отровен.

[Hatshepsut]

Козма Тричков – дарителят с голямото сърце

Историята познава най-разнообразни личности, допринесли пряко или непряко за развитието на възрожденското общество. В днешно време е особено необходимо връщането към корените и ценностите на дейците, подели инициативата да образоват българското общество, да отворят неговите очи и да го поведат по пътя на свободата.

Сериозен принос в просветното дело има и видният врачански благодетел и дарител Козма Тричков. Този будител, за когото се знае твърде малко, избира да вложи всичките си усилия и средства в името на националното осъзнаване и образование, защото според него: „Ако един народ не е образован и духовно свободен, кой ще го освободи след това от освободителите му?“.

Годината на раждането на Козма Тричков е спорна, като според различните версии тя е 1806-а или 1808-а. По всяка вероятност той е възпитаник на Константин Огнянович, който с подкрепата на Димитраки Хаджитошев, един от най-влиятелните първенци в Северозападна България, през 1822 година разкрива единственото по рода си в българските земи училище, където обучава учениците си в класически и хуманитарен дух.

Влиянието, което той оказва върху своите ученици довежда до изграждането на забележителни личности, допринесли за развитието на българския народ. Освен Козма Тричков, негови ученици са Кръстю Пишурка (виден преводач и литературен деец, създал едно от първите читалища – в Лом, където организира едно от първите театрални представления у нас) и Анастас Йованович (сред най-видните художници и литографи на епохата). Още във Враца Тричков започва да се проявява като спомоществовател на новобългарската книжнина, а по-късно се нарежда и сред най-щедрите радетели за просвещението на своя народ.

Поради възникнали конфликти между него и местните власти, около 1825 година той емигрира в Румъния. Това по никакъв начин не прекъсва връзките му с неговите съграждани. Преминавайки през изключителни трудности и с упорит труд, става едър търговец и трупа голям капитал. Така влиза в кръга на братя Евлоги и Христо Георгиеви, като един от най-видните представители на българското емигрантско търговско съсловие в Букурещ. Вместо да използва средствата за себе си, той избира да се посвети на дарителството, чрез което желае да подпомага образованието и борбите за освобождение.

Още през 1837 година подпомага Райно Попович, който издава свой преводен труд „Христоития и благонравие“, като в предисловието си книжовникът посочва, че превежда книгата, за да може да бъде използвана не само от гръцките, а и от българските деца. Козма Тричков подпомага и българи, издаващи свои произведения в Букурещ като Петко Славейков и неговото последно издание на списание „Смесна китка“, съдържащо прозаически откъси и стихотворения по родолюбие, което е разпространявано из Врачанския край.

Врачанското училище, носещо името на Козма Тричков

По време на Кримската война (1853 – 1856), надеждите за скорошно освобождение на България се засилват. Те предизвикват голямо оживление сред емиграцията в Румъния. Козма Тричков взима участие във формирането на доброволчески отряди, които да подпомогнат военните действия и да се извоюва така жадуваната свобода. През 60-те години той непрестанно изпраща дарения на българските чети. Става член на Добродетелна дружина в Румъния, създадена от братя Евлоги и Христо Георгиеви.

Освен освободителното дело, Тричков подпомага и българската черква и училище в Букурещ. Това личи от бр. 46 на вестник „Свобода“ от 1870 година, когато е даден отчет за тях. Там е записано, че той дарява 1170 жълтици, т.е. 4 пъти повече от Христо Георгиев, който е най-богатият българин в Букурещ. Вероятно много от общественополезните прояви на видния врачанин не са известни, тъй като той е сред онези надарени с щедра душевност хора, за които дарителството е неотменима духовна потребност.

В края на земния си път, Козма Тричков, който няма преки наследници, прави още едно велико дело. Воден от любовта към родината и българския народ, той завещава цялото си състояние „за умственото развитие“ и просветно издигане на родния си град и Отечество. Интересен факт е, че като свидетел под завещанието се подписва и врачанинът Давид Тодоров, виден търговец и предприемач във Влашко, поддържащ революционното течение на българското национално-освободително движение и загинал геройски като Ботев четник. Това е доказателство за патриотизма, който стои над всичко и е онова, което свързва хората и ги превръща в народ.

Част от завещанието гласи: „Вярвам, че изпълнявам една от най-светите длъжности, като ида в помощ на Отечеството си, с малкия си имот, когото посвещавам за умственото развитие.“ Козма Тричков дарява 42 341 златни франка за просветни цели във Враца; 50 000 франка на разположение на Добродетелната дружина в Букурещ, от прихода на които да се отпускат стипендии за издръжка и обучение на двама младежи, единият от които да бъде врачанин; 7 350 франка на черквата „Св. Николай“ във Враца; 24 500 франка за българската черква в Букурещ; крупна сума за построяването на болница и училище в Търново; както и 20 000 франка за издръжка на началните училища във Враца. Следвайки волята на Козма Тричков, врачанските общинари отпускат стипендия на Васил Кънчов, превърнал се в забележителен етнограф, историк, географ, директор на Солунската мъжка гимназия, главен екзархийски инспектор на училищата в Македония и бъдещ министър на образованието.

Като признателност към щедрия врачанин с голямо сърце, в родния му град през 1894 година започва строителството на внушителното и до днес училище „Козма Тричков“. То отваря врати на следващата година и повече от век възпитава в родолюбие хиляди врачани. 
                                                                                                                    Автор: Цветомира Вълкова

https://bulgarianhistory.org/kozma-trichkov/

[Hatshepsut]

Димитър А. Ценов – вторият по големина дарител в българското образование

Едно от най-големите дарения в българското образование, направено през 1912 г., е на българския предприемач Димитър А. Ценов.

Това е дарението от 5 млн. златни лева за създаване на висше икономическо училище по германски образец в родния му град – бъдещата Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“.

Неговото дарение е второто по големина за развитие на българското висше образование и достига по мащаб до това на братята Евлоги и Христо Георгиеви, дарили 6 млн. златни лева за Софийския университет.

В завещанието е дадено и задължително указание за съграждане на училище по подобие на Берлинското.

Димитър Апостолов Ценов е български предприемач, роден в Свищов.

Търгува със САЩ и половин Европа, строи водопроводи, пътища, железопътни линии, завода за цимент в Златна Панега. Оставя всичките си пари и имоти за създаването на висше търговско училище в Свищов.

На 21 май 1932 г. в София след продължително боледуване приключва земният път на благодетеля Ценов. Погребан е в родния му град в двора на църквата „Св. св. Петър и Павел“ с големи почести в израз на благодарността и признателността на свищовското гражданство за стореното от него.

За личността на дарителя разказва  в “Нашият ден“ проф. д-р Андрей Захариев, декан на факултет „Финанси“ към Стопанска академия „Димитър А. Ценов“, главен редактор на списание „Народностопански архив“ и председател на Академина фондация „Проф. д-р Минко Русенов“.

Изпълняваме ли завещанието?

“Това е ключов въпрос, защото позицията на времето малцина могат да оценят мащаба на този филантроп, на този истински народен будител.

Това е предприемачът, свързан със строителството на водопровода на София, първите трамвайни линии, артилерийските казарми, сградата на Девическия пансион.

Свързан още и с участие на строителството на ж.п. линиите София-Перник, Мездра-Видин, владеещ седем езика. Един наистина европейски аристократ. С огромни делови връзки с Австро-Унгария, Германия и Франция.

Той е вносител на строителни материали. Негова е концесията за добив на цимент при “Златна Панега“, един от заводите, който и днес функционира.

Негова е идеята да се построи петролния склад и рафинерия край Бургас.

На 1 септември 1912 г. Ценов решава да се оттегли от активен стопански живот и да дари цялото си богатство, тогава с мащаб 5 млн. златни лева, за това на брега на Дунав, в родното му място - гр. Свищов, да има търговско висше училище, което да бъде по модела на висшите училище в Германия и Австрия.

Малко известен факт е, че неговият първи учебен план, с който стартира учебния процес през 1936 г., е по подобие на учебните планове на университета в Харвард.

Темата коментира в “Нашият ден“ и проф. д-р Стоян Проданов, ръководител на катедра „Финанси и кредит“ към факултет „Финанси“ на Стопанска академия „Димитър А. Ценов“.

“В музея в Ректората на Стопанска академия можем да видим артефакти от създаването и от развитието на Висшето търговско училище днес Стопанска академия “Димитър Апостолов Ценов“.

Можем да видим бюрото, на което е творил и работил Ценов, и стотици документи, книги, трудове, които съпътстват интелектуалния разцвет на това място.

Ако направим набързо разходка из центъра на Свищов, ще усетим, че всяко паве, всяка плочка, може да ни разкаже истории за следосвобожденска България.

Паметникът на големия Димитър Ценов е пред Ректората. 50 метра по на юг е Паметникът на дарителите.

Толкова много са дарителите в града, че по-важните образователни и културни институции в него са създадени на база на дарителство.

Будителството е феномен, който историците изследват, който ние днес почитаме. И е нещо, което ни е запазило като народно съзнание, като нация, която след дълги години на бездържавност е успяла да съгради собствена държава. Затова днес сме длъжни да познаваме делото на будителите.

https://bnr.bg/hristobotev/post/101532337/dimitar-a-cenov

[Hatshepsut]

Иван Денкоглу


Портрет на Иван Денкоглу нарисуван от Станислав Доспевски

Името на Иван Николаевич Денкоглу носят централна столична улица, пресичаща бул. "Витоша", и най-старото светско училище в София - намиращото се съвсем наблизо 127-о СУ, което е вече на 182 г. Но историята и делото на този родолюбец, голям дарител и покровител на просветното дело в България, незаслужено тънат в забрава.

Иван Ненов Денков е роден на 30 ноември 1781 г. в софийското село Балша в семейството на бедния шивач Нено Денков и съпругата му Мария. Малко по-късно семейството се премества в София, но шивашката работа на бащата не потръгва и малкият Иван трябва да работи като слуга в хан в махалата „Капана“ (около днешната Съдебна палата). Скоро Нено умира, а болнавата майка не може да изхранва себе си и сина си и решава да прати момчето при далечен роднина, който е калугер в Търновския край.

Мария Денкова с мъка е спестила 14 турски лири и ги дава на сина си. Години по-късно довереникът на Денкоглу - Сава Филаретов, описва раздялата между майка и син: „Сине, рожбо моя! Ти нямаш баща да се грижи за тебе. Аз съм болна и скоро ще умра. Ние нямаме никакъв имот. Само тия 14 сребърни парици ти давам като единствено наследство от твоите родители.“

Бедният юноша, който е надарен с остър ум и практически усет, не се застоява дълго при роднината. Заминава за Русия с гръцки търговци, които се установяват в гръцката колония в Нежин, Харковски край. Този град е близо до три граници - татарски Крим, Полша и Русия - и търговията върви отлично. Екатерина Велика е разширила правата на търговците и те дори имат свой собствен съд, а нежински гърци могат да пътуват свободно без паспорти из Руската империя и да внасят стоки без мито.

Вече преименувал се на Иван Николаевич Денкоглу, българският младеж бързо научава гръцки и руски език. Първоначално работи за гръцките си покровители, постепенно те му поверяват някои продажби, а след това и сделки на едро. Спечелил доверието им, той постепенно започва да се замогва и им става съдружник в някои търговски операции. След което започва да върти самостоятелна търговия с кожи и други стоки от турската империя - платове, пастърма, сирене в тулум, масло, жито, вълна, аби, шаяци и коприна.

Записва се като равноправен член на гръцкото братство, за да се възползва от търговските привилегии. Към края на 20-те години на XIX век Денкоглу се мести в Москва, където пристига като солиден търговец със значителен капитал (около 100 000 златни  рубли). Започва банкови операции и търговия със скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи - от див самур, норки, сребриста и полярна лисица, белки, хермелин, сибирски пор и др. Впрочем, такава скъпа сибирска кожа той подарява на съпругата на Филаретов - Йорданка, която благодарение на този подарък е първата жена в София, към която се обръщат с „госпожа“. Мнозина софиянци тогава дори мислят това обръщение за собственото ѝ име.

До края на живота си Денкоглу само разширява бизнеса си - търгува с контрагенти в Берлин, Лайпциг, Прага, Виена, Будапеща. Поддържа отлични връзки с големите български търговци в Одеса Николай и Стефан Тошкови, както и с Николай и Константин Палаузови.

Иван Николаевич, който няма образование, отлично осъзнава ролята на училището и учението и насочва огромна част от силите и средствата си за подпомагане на образователната система в родината. В Москва се сближава с най-влиятелните руски учени славянофили и с българи, учещи в Русия. Сприятелява се и с Васил Априлов, поддържа връзки с Венелин, Погодин, Аксаков, Георги Раковски, Найден Геров.

30-те и 40-те години на XIX век са белязани с борбата за новобългарска (светска) просвета. Важен етап от нея е въвеждането на т.нар. взаимоучителна метода. Първото такова училище е открито в Габрово през 1835 г. от Априлов с финансовата подкрепа и на Денкоглу.

А още през 1834 г. търговецът основава фонд от 15 000 златни рубли към Московския университет с изричното желание лихвите от него да поддържат обучението на един български студент годишно. Единственото условие е стипендиантите да се завърнат после в родината, за да са полезни на своя народ. Така с неговата стипендия учи Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница и баща на Стоян Михайловски. Вторият стипендиант на Денкоглу е прототипът на Тургеневия Инсаров от романа „В навечерието“ – свищовецът Николай Катранов.

По тази линия е и сближаването на Денкоглу с Филаретов. Последният следва философия в Московския университет, става негов довереник и по негово желание е първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище, за което търговецът дарява 30 000 златни рубли. То е издигнато в двора на църквата "Св.Неделя", а откриването му е през 1858 г. с тържествен водосвет в присъствието на софийския управител Хасан Тахсен паша, военните Сюлейман паша и Осман паша и австрийския консул в София Замеро. За съжаление, сградата изгаря напълно при големия пожар в София по време на освобождението на града през зимата на 1877-1878 г.

Освен това Денкоглу открива влог от 10 000 златни рубли в петербургска банка „за вечни времена за училищата в София“. След голямото земетресение в София пък изпраща 4000 златни рубли - да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите. Към края на живота си основава фонд (10 000 рубли) за обучение на българчета в одеския Ришельовски лицей. Увеличава и фонда за Московския университет с още 1500 рубли.

Денкоглу снабдява българските училища с книги, учебници и учебни пособия. Създадената от него библиотека към софийското училище например по-късно служи за основа на Народната библиотека в София.

В знак на благодарност за делото на Юрий Венелин към българския народ след смъртта на руския българист (1839 г.) Денкоглу отпуска средства за поставянето на негов паметник на гроба и за издаване на първия том от съчиненията му - „Критически изследвания за историята на българите“.

В завещанието си пък определя над 5000 рубли за църквите в София, както и 2000 рубли, за да бъдат откупени от затвора осъдени за дългове бедни софиянци.

Живял през целия си съзнателен живот в чужбина, Денкоглу успява да се завърне в родината едва през 1857 г. Той е придружен от Филаретов и остава в България 2 седмици. Но не престава да се интересува и да следи културния напредък на София, а Филаретов често му пише за обстановката в страната и за нейното икономическо и културно развитие.

Иван Николаевич Денкоглу умира от инсулт на 13 май в Москва на 80-годишна възраст и е погребан в Пятницкото гробище. Големият родолюбец има огромно значение за българското Възраждане, а едно от най-точните определения дава Георги Раковски, който го нарича „благодетел роду нашему“, чието име „не само у настояще время заслужава дълбока признателност от страна на всекиго благовъзпитанного българина, но у веки веков, догде съществува българский народ…“

https://segabg.com/category-weekend/ivan-denkoglu-blagodetel-rodu-nashemu

[Hatshepsut]

Кирил Нектариев – големият дарител на българското девическо образование


Кирил Нектариев

Кирил Нектариев е роден в Сопот през 1798 г. Първороден син в семейството на хаджи Недко Цвятков,  образован и заможен търговец на коприна и копринени изделия. Благодарение на търговията си, хаджи Недко има възможността да се срещне с високата европейска култура, и да пренесе някои от нейните достижения в семейството си и в Сопот.

Кирил Нектариев  поема по пътя на баща си – приема монашество и достига до високи църковни постове. Използва ги не за собствено благоденствие, а за благото на образованието, и най-вече за девическото.

Дарява 450 златни лири като капитал в полза на Сопотското девическо училище. Прави дарения и на девическите училища в Карлово, Калофер и Пловдив.

В завещанието си от 4 март 1868 г. Кирил Нектариев дарява на двете сопотски училища (мъжко и девическо) 16000 гроша, на манастира „Свети Спас“ 10000 гроша, и още 10000 гроша за поправка на манастирската черква, на Сопотския девическия манастир „Въведение Богородично“ 2000 гроша.

Недвижимите си имоти: ниви, гори и воденица, дарява на училищата в Сопот, Карлово и Калофер, а на Пловдивското девическо училище „Свето Благовещение“ сумата от 15000 турски лири (или 10000 сребърни рубли).

Мотивите за тази си дарителска дейност Кирил Нектариев сам изтъква в завещателния си акт:

„Долуподписаний Кирил Нектариев свещеноинок, протосингел на Пловдивский митрополит, българин, родом от село Сопот в Пловдивската кааза, като съм седемдесетгодишен на възраст, намислих за добро приживе да си наредя благоприобретеното имане така, че след смъртта ми, то да послужи за образование на моите единоплеменници българи, които имат толкова потреба от него, най-вече сега, когато западните (държави) се ползуват от тая нужда, та уж да разпространят образованието в тях, го отвличат от Православието“.

Архимандрит  Кирил Нектариев умира през 1870 г в гр. Пловдив, където е и погребан.

Повече за личността на дарителя разказва в “Нашият ден“ гл. ас. д-р Стефан Шивачев, директор на Регионалния исторически музей - Пловдив. Д-р Шивачев е автор на книгата “Дарителят отец Кирил Нектариев”.

“Много е интересен животът на Кирил Нектариев. Роден е в Сопот и учи в килийното училище към Сопотския мъжки манастир, там приема монашеството и монашеското име Кирил.

През 1825 г. става нещо изключително интересно. Изведнъж се оказва, че този монах, завършил килийното образование, е харесан от новия гръцки митрополит – Никифор за негов протосингел. В продължение на 25 г. той е протосингел.

През тези години той успява да свърши перфектно своята работа. Той е връзката между богатите български чорбаджии в Пловдив от фамилията Чалъковци и гръцкия митрополит. През това време става нещо много интересно. За първи път гръцкият митрополит освещава новите български училища в Копривщица през 1834 г. и в Сопот през 1836 г..

Българските чорбаджии дават средства за преизграждане на храмовете в Пловдив. Във всичките тези години връзката между Пловдивската епархия и гръцкия митрополит е именно Кирил Нектариев.

След смъртта на митрополит Никифор през 1850 г. идва новият митрополит в Пловдив, който е страшен българомразец и Кирил Нектариев напуска тази длъжност. Но тогава вече той има едно лично богатство, което се изчислява на около 120 000 гроша. Една къща в Старинен Пловдив в средата на ХIХ в. се продава за 6-7 хил. гроша.

И през следващите 20 години Кирил Нектариев на базата на тези средства, които той е спечелил чрез финансови операции, успява да увеличи това свое богатство и до средата на 70-те години на ХIХ в., когато завършват неговите дарения, по отчета, който племенникът му Найден Геров прави, дарява около 460 хил. гроша. Това са големите дарения, малките той не иска да отчита, когато е помогнал на монаси и манастири с малки средства.

Философия на даренията

Както и сега, така и тогава, голяма част от даренията потъват някъде или при реализацията им има някакви неясноти. Затова той дарява пари предимно за изграждане на тези девически училища. Така с предоставени от него средства е изградена сградата на девическото училище в Сопот.

Девическото училище в Сопот

С негови средства е изградена сградата на девическото училище в Карлово и в Калофер. Най-интересното му дарение е за девическото училище в Пловдив, което е реализирано с посредничеството на Найден Геров като руски вицеконсул в Пловдив.

https://bnr.bg/post/101546403/buditeli

[Hatshepsut]

Неразказаният възрожденец - историята на хаджи Станьо Врабевски (Документален филм)

Потомък на заможно семейство от Тетевен, високо образован у нас и зад граница, хаджи Станьо Врабевски е прогресивна личност, уважаван от близки и чужди, предприемчив търговец в Румъния и Австро-Унгария, привърженик и носител на революционни идеи, които претворява на дело.
Станьо Врабевски учредява, а след това и председателства Тетевенския революционен комитет, явявайки се и негов основен спонсор. Не на последно място е бил и един от малцината, притежвали стихосбирката "Горски пътник" с автограф от самия Раковски. Синовете и внуците на Врабевски също участват в Освободителното движение против турското робство в Тетевенския край. След края на войната Станьо Врабевски връща всички пари от касата на Тетевенския революционен комитет на младата българска държава и става първи кмет и благоустроител на Тетевен. С благотворителната си дейност издържа 20 семейства на загинали въстаници.
Прапраправнук на Станьо Врабевски е д-р Милен Врабевски, който се опитва да компенсира липсите в историята на България с повече истина не само за своя родственик, но и за други личности, действия и събития, останали извън "павираните" научни и образователни издания в годините и на социализма, и на т.нар "демокрация". В полза на тази кауза, по негова инициатива и в съавторство с експерти, са издадени два учебника - "Моята България", според класовете на учениците.
Филмът "Неразказаният възрожденец - историята на хаджи Станьо Врабевски" разказва за личностите и класата, която движи ревлюционните промени в България. Събитията анализират някои от най-уважавани български историци, които подкрепят думите си с документи, архиви и с игрална възстановка на съдбовни моменти от епохата.

По идея на д-р Милен Врабевски

[Hatshepsut]

Димитър Ценов – скромният милионер

Традиция още от началото на ХІХ век е богатите хора в Свищов да завещават средства за просветното дело. Връх в тази традиция поставя закъснелият възрожденец Димитър Ценов. Неговото завещание е второто по размер и значение дарение за просвета след това на Евлоги Георгиев. С оставените над 5 млн. златни лева се построява стопанската академия в Свищов, с което градът се превръща в третия университетски център в България след София и Варна.

[Hatshepsut]

Търговец по призвание, родолюбец по природа


Само преди няколко месеца наследници на Христо Тъпчилещов направиха фототипно издание с неговата биография, което бе представено в Народната библиотека

Христо Тъпчилещов и неговата фамилия имат значим принос за икономическото и духовното израстване на България

С пари може всичко да се промени. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога – тази заръка Христо Тъпчилещов (1808-1875) получил от своя баща Петко, който печелел, като събира шаяци, изработени в Калофер, и с волска кола ги отнасял в Цариград. Оттам ги натоварвал на гемия и ги продавал в гр. Измит на Мраморно море.

При едно такова пътуване се разболял и през 1822 г. се простил с живота си. Съпругата му Дода Георгова оставила децата си на своите съседи и отишла в Измит, за да разчисти сметките на мъжа си, прибрала останалата стока и се върнала в Калофер.

Първи стъпки

В този трагичен за семейството момент Христо е едва 15-годишен. Но майка му вижда в него надежда и му поверява половината от наследството, заедно с управлението на дюкяна. С част от парите той трябва да покрива разходите на домакинството, а останалите – да ги влага и да увеличава семейния капитал. Като по-големите сред петте деца, Христо и Стоян получават само килийно образование, но се заемат с абаджийство, шият дрехи от шаяк, които продават в Цариград.

Братя

Според семейната легенда фамилното им име идва от прякор, който калоферският даскал Гънчо дал на Христо, след като го видял да се тъпче с леща - така станали Тъпчилещови. Според друга версия колоритното фамилно име дошло от факта, че най-големият брат имал предпочитания към лещата. И когато през 1822 г. Христо и Стоян основават семейната търговска къща в Цариград, тя е наречена „Братя П. Тъпчилещови“. Търгуват основно с аба и кожи, но също с хранителни продукти. Другите членове на семейството остават в Калофер. Твърди се, че майка им насочва грижите си към най-малкия Никола, който е едва 5-годишен, когато баща му напуска този свят. Тя следи той да не бъде пренебрегнат от братята си, затова и той получава по-високо образование от тях, учи при Неофит Рилски в Габровското училище.

По свой път

В един момент Христо иска да се отдели и да получи своя дял от наследството, тъй като той е поел основната тежест в началото. Но майката не позволява и нещата още известно време продължават по старому. През 1837 г. Стоян умира, а на следващата година Никола завършва образованието си в Габрово и се присъединява към семейния бизнес. През 1847 г. братята решават да разделят по равно активите и всеки поема по свой път. Като по-опитен, през 1851 г. Христо създава своя собствена търговска къща „Христо П. Тъпчилещов“, в която участват и тримата му синове – Стоян, Петко и Никола. Около 1854 г., на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство се преселва в Цариград. Към знанията си на търговец добавя и много нови практически умения и така успява да извършва разнородна търговия. Доставя на султанския дворец, на военното министерство и на правителствените затвори месо, масло, сирене, ориз и хляб, а също дрехи и обувки за войската. Търгува с жито, брашно, кожи, коприна и пашкули, памук, мед, изпраща розово масло на българската търговска кантора на Евстати Ив. Гешов в Манчестър. Става известен в Цариград и върти търговия с турци, гърци, румънци, албанци, сърби, евреи, французи, англичани и италианци. Христо има силен търговски нюх и затова успява да се възползва от избухналата Кримска война (1853-1856). Натрупва значително състояние. Неговата кантора поема част от доставката на продоволствия за османската армия и нейните съюзници.

Балкански връзки

В богатия архив на Тъпчилещов са запазени имената на търговци, техните адреси и писмата, които той им изпраща. От кореспонденцията личи, че чак от Бесарабия купува овни за изхранването на турската войска. В едно от писмата си споделя: „Стоките ни намират най-добър пазар тук, на Балканите. Затова трябва да създаваме нова обща балканска търговия и да се подкрепяме. Тук ние трябва да правим нови търговски кантори с клонове и в стара Европа“.

Църковни дела

Освен с търговци, Христо кореспондира със свещеници, с общини, манастири, няколко девически метоха, учители, еснафски майстори и с множество видни българи из европейската част на Турция, които подкрепя с финансови средства. От писмата се съди за енергичната народополезна дейност на големия родолюбец. В Цариград Христо Тъпчилещов става най-влиятелният българин. По силата на привилегиите, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започва да настоява пред българската колония, пред близките и познатите си в Цариград и пред турското правителство, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. В периода 1860-1872 г. Христо и синът му Никола подкрепят построяването на българска черква в турската столица. Княз Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански, е добре запознат с това желание. Той има малка къща в квартала Фенер в Цариград, която подарява за българска черква. Тя е превърната в параклис и там за първи път в Цариград се извършва богослужение на български език. Никола Тъпчилещов успява да откупи съседната къща с двор, които стават част от църковния имот.

Краят

От напрежението в търговските дела и от усилията, хвърлени в черковните разпри, Христо получава сърдечен удар. През 1874 г. той се завръща в Калофер, за да види за последно своя роден град. Навсякъде е посрещан с високи почести, за което е докладвано в Цариград и той получава известие да се върне обратно. Прибира се, но ненадейно умира. Погребват го в двора на църквата, за която той отдава много сили и средства. Турското правителство обаче отказва да се издължи на фамилията за направени доставки. След 1878 г., когато започва да се строи голямата желязна църква “Св. Стефан” в Цариград, гробът на Тъпчилещов е ограбен и разбит, а близките му се прибират в София.

Родословие

Никола Тъпчилещов има сходен, но същевременно и различен път от по-големия си брат. Той става известен със своето меценатство, като най-големи усилия хвърля в развитие на българското образование и култура. И децата на братя Тъпчилещови оставят своя диря в историята. Никола, синът на Христо, помага да бъде открито българско читалище в Цариград. Дъщерята на Христо – Христина, сключва брак с д-р Константин Стоилов. Единият от синовете на Никола Тъпчилещов – Петко, работи в Българската народна банка, а друг – Светослав, е частен секретар на двама български владетели – Александър Батенберг и Фердинанд I.

Тъпчилещови са хора, чиито постижения и дарителски жестове заслужават и по-дълбока диря в народната памет.

https://www.economic.bg/bg/a/view/tyrgovec-po-prizvanie-rodolubec-po-priroda

[DanielNDN]

Похвално е, че е имало и български чорбаджии, които са се грижили за народа и са му помагали финансово , като дарители и радетеи за българщината, но е срамен факт от българската история, че една не малка част от тази антибългарска прослойка е била вдобри отношения с турците и дори им е помагала, като е предавала български революционери и хайдути на Османските власти. За чорбаджийските изедници, никакво уважение.

[Шишман]

но е срамен факт от българската история, че една не малка част от тази антибългарска прослойка е била вдобри отношения с турците и дори им е помагала, като е предавала български революционери и хайдути на Османските власти. За чорбаджийските изедници, никакво уважение.

Имало е два вида чорбаджии: направени такива от турците, които са били и предателите и станали такива по естествен път с труд и разум. Познай кои са били слугите на турците ?

[Hatshepsut]

Отвориха гробницата мавзолей на Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ

Гробницата мавзолей на братята Евлоги и Христо Георгиеви в гробищния парк "Белу" в Букурещ бе отворена за посещение. Инициативата е на българското посолство по повод 200-годишнината от рождението на по-малкия от двамата братя – Христо Георгиев. Събитието е в сътрудничество с неправителствената организация “Пътешественик през Румъния” ("Călator prin România") и нейния проект “Гробището “Белу” - Музей на открито (“Cimitirul Bellu - Muzeu în aer liber”).

Още в първите часове на деня над 200 души, предимно българи и румънци, се стекоха на алея 48, за да снимат комплекса отвън и отвътре и да научат повече за делото на двамата братя, които са оставили значима следа в историята на България и Румъния.

Доброволци информираха посетителите за историята на гробницата.

Отвън тя прилича на малък бял дворец и е истински архитектурен шедьовър с височина 11 метра. Строителството й започва през 1897 г., когато умира Евлоги Георгиев. Градежът отнема пет години и е на известния румънски архитект Йон Минку - основател на новата архитектурна румънска школа и автор на емблематични за Букурещ сгради. Четири бронзови фигури на евангелистите Матей, Марк, Лука и Йоан пазят гробницата отвън. Те са дело на румънския скулптор от немски произход Фриц Щорк. В подземието отвътре има четири бронзови арки, върху които на румънски е написано „И на него изгря истинската светлина“.

“Ако погледнете внимателно вътрешността, на върха на купола ще видите изобразена Библията. Под нея звезди от злато, синьо небе и 12-те апостоли. Под тях четири ангела, всеки с дар в ръце. Под тях Исус Христос, Дева Мария, Свети Йоан Кръстител и два ангела”, обяснява Йоана, една от доброволките.

Самото помещение е обособено на два етажа. Стръмни стълби водят до крипта. Под голяма каменна плоча са положени костите на двамата братя.

“Те искали да бъдат погребани тук, а не на първия етаж, защото били много скромни. Решили, че искат да бъдат погребани така, защото над тях няма нищо друго освен Господ”, обяснява Йоана.

Тя разказва на посетителите как братя Христо и Евлоги Георгиеви нямали съпруги, нито деца, но дарявали пари на бедни хора и на болници в Румъния.

“Нямаше да имаме и Атенеума - най-красивата концертна зала в Букурещ без Евлоги Георгиев. Той дарява огромна сума пари за построяването й. Не случайно там, в Атенеума, има стая с плоча с неговото име, за да покажем колко сме признателни за това, което е направил”, отбелязва Йоана.

“Братята Георгиеви даряват много пари и за университета в Букурещ. С техните дарения е изграден и Софийският университет. Нека да не забравяме, че Евлоги Георгиев е бил и първият дипломатически представител на България в румънската столица”, припомни на свой ред посланик Радко Влайков.

Той отправи предложение към неправителствената организация за съвместна инициатива за реставрация на гробницата.

https://dariknews.bg/novini/bylgariia/otvoriha-grobnicata-mavzolej-na-evlogi-i-hristo-georgievi-v-bukuresht-snimki-2384850