Български Националистически Форумъ

ПОДИР ДЪЖД КАЧУЛКА

          - Закъсня, момиче, закъсня! -
все така подвикваше ми байчото,
          с дългата метла зачесал двора.

          Бе избил последният звънец,
всички вече - чинно по местата си,
          коридорите - ехтяща пустош.

          Зачервена, тичах до без дъх,
нощните си бдения изкупувайки
          зарад прокълнатите поети.

          А живеех само през една
улица от строгата гимназия,
          всеки ден редовно се успивах.

          Тъй и за живота се успах,
както ми предрече с клетви майка ми -
          онзи четвърт час е бил фатален.

          Моите връстници по реда -
задомени, настанени, тачени,
          само аз се щурах закъсняла.

          Без гнездо, без място в този свят,
дето всичко се завзема овреме
          и се брани със зъби и нокти.

          Задъхана, рошава търчах,
изтървала всички земни експреси -
          бе избил звънецът ми отдавна.

          С клетите поети се тешах,
моето алиби бяха стиховете,
          и заплесната, съвсем пропуснах...

          Да умра навреме не успях.
Рано гинат в тоя свят поетите -
          кой убит, кой разрив, кой самият...

          - Закъсня, момиче, закъсня! -
чувам сред растяща пустош байчото
          гузните ми стъпки да измита.

26 август 1981

ВМЕСТО МЛЕКОПИТАЕЩО -
ВЕТРОПИТАЕЩО

Изпий си до капка млякото,
че иначе няма да порастеш.
На себе си правиш наопаки,
не зяпай през прозореца вън.
Какви коне, по небето препускащи,
какви камшици? Дъжд като дъжд.
Е, стига за щяло-нещяло си питала,
че млякото ти изстина съвсем.

Недей да гониш и лапаш вятъра.

Не хвърляй каймака с гадене,
я гледай примерните деца:
обират каймака лакомо -
това ще им послужи и занапред.
Не мушвай скришом на котката
да лочи от твоята чаша все -
затуй ѝ е лъскав косъмът,
затуй са ѝ бели мустаците.

А ти побеля и не поумня.

Все онзи заплес остана си
да гледаш света с мижащи очи
и с разни наивни въпросчета
да се изтезаваш до днешен ден.
Да вярваш в какви не измислици.
Защо не послуша разумния глас:
да бе си докапчила млякото,
ти щеше отдавна да порастеш.

А не да лапаш все още вятъра.

1981, Търново

НЕПРЕДВИДЕНО

Прозорец замъждя на мръкване
като утайка от деня.
Играеха на карти вътре.

Изневиделица влетя
помамено от светлината лястовиче
и закръжи между стените.

Играта за минута спря.
В ръцете картите, едвам открехнати,
се втренчиха нагоре.

А пърхаше над тях до отмаляване,
до губене на свяст
наивното, обезумяло птиче.

Прозореца улучи слепешком
и в тъмнината необятна
се стрелна към самото избавление.

Веднага продължи играта.
Но кой им бе разбъркал картите?
Изплъзваше се нечий коз.

Пресметнатият ход е бил погрешен.
Наоколо витаеха криле
свободно, безразсъдно, непредвидено.

1982, Черноморие

СЕЗАМ, ОТВОРИ СЕ!

Опреш ли о стена,
          да я превърнеш в шведски уред,
          да разиграваш акробатика -
          гръбнак-змия се иска за това.

Да блъскаш все с глава -
          ох, този древен
          стенобитен топ -
          цицина ще излезе на зида.

Да я възвеличиш в стената на плача -
          тя с кухо ехо
          плача ти ще изкара
          на хвалебствен химн.

Безкраен, ясен хоризонт - стена.
          Е, по-нататък накъде?
          Освен навътре през стената:
          отдушник, фуга, цепка, зев,
          почукване с налъм,
          драскулки с нокът,
          зазидан морз.

С какво срещу стена, освен...
          От детството си помниш
          една забравяща се дума.
          Коя, коя бе тя?
          Затова опитвай днес
          слова наслуки.
          Дано улучиш дума -
          дупка да направи през зида.

А птицата ти казва с плясък на криле:
          - Стената се прелита!

1977

В ЛЮЛКАТА
НА СВЕТОВНИЯ ОКЕАН

Когда кипит морская гладь -
корабль в плачевном состоянье.

С. Есенин

Насам-натам, все по насам-натам...

И не от вчера плъховете бягат
по метнатото корабно въже.
Въжеиграчът ловко балансира,
догде цамбурне в своя жабуняк.
Възторженият жабокряк расте.

А тромавите в трюма - пак на пир.

И душно е. И морска болест тръшка.
Вървежът им е рачешки в зигзаг.
Те собствените думи си повръщат.
При люшкането сляпо се държат
в спасителния надуваем патос.

Че корабът довека ще потъва.


Къде сме между пира и потопа?
На палубата има още ръб
за шепа ветрогонци. Без багаж.
Звезди, по-ярки в мрака. Думи с вкус
солен на свобода. Простор. И риск.

И фар в мъглите мига - съвестта.

Додето и над нашите глави
вълните планомерно сключат примка.
Акулите отдавна ни следят.
И само две-три спукани балончета
ще прогласят, че все пак сме били.
И все пак от дъха ни бликал въздух.

1977

ВОСЪЧНА ОТЛИВКА

Изпадам в особено състояние -
стоя с опулени лупи от сълзи:

Как всяка бръчица на Земята
да бих вдълбала в себе си.
Как всяка въздишка на въздуха
да бих вгорила в своя дъх.
Изсечените сенки на лесовете
да бих всадила в гръдта си.
Овала изваян на планетата
да бих вмраморила в паметта.
На восък цялата да се разтапям -
да бих отляла завинаги образа ѝ.

Така и в последното денонощие
изпивах с очи лицето ти, майко...

1984

ГАРВАНЪТ-ТЕЛЕФОН

Непредсказуем. Глас из неизвестност.
          От телефонна фикция съзван.
А стана той незаменим. Единствен.
          И взе денят ми тембъра любим.

          От същата прегракнала слушалка -
без дъх оброчно, призивно: - Кога?
          Додето раздели ни гласовете
чужд нечий глас, от хаоса нахлул.

          Кажи, нарочно ли се умълча,
безкрилен, мрачен гарван-телефон?
          Кажи, какво вещаеш урочасан,
щом грачиш: - Грешка! - в неурочен час?

Какво, коварен гарван, си подслушвал
          и предугаждал още отдалеч?
Не бях ли аз достатъчно менлива,
          а прекалено той незаменим?

          Не съм ли нетърпимо търпелива
все още да очаквам глас: - Кога?
          А шумове в грабливата слушалка
шушукат и хихикат с хрипкав грак.

          А гарванът се гаври: - Ни-кога!

1984

ПУМПАЛ

Върти се пумпалът, върти
под шибането на камшика.
Щом отмалее олюлян,
плющи замахът с нова сила.
И въздухът се вие и свисти.

Зърти будилникът в зори,
до мозъка забива жило.
Започва върлото въртене,
а времето като вретено
все къса нишката на моя дъх.

Върти се ден из ден, върти.
Ах, още малко, още дръж се,
поне до там, поне до драм!
И всички цветни дни се сливат
в една мъгла, в една стена.

Сама съм си камшик и пумпал,
но спра ли се, и ще се строполя.

1984

СЪС СВОИ ДУМИ

- Със свои думи! - прогласи учителят.
И аз забих глава - зелена луковица
над първото свободно съчинение
на тема "Първи сняг".
Но откъде да взема свои думи?
Като подрумчета не се берат,
не бива да се клъвнат от учебника,
а пък купешки - аз не ща да знам.
Вися над празния, оцъклен лист.
Ушите ми пламтят като издърпани,
но свои думи кой да им пошушне?
До кръв захапаният ми език
не пуща нито капка своя реч.
Загризвам пръсти, без да мога
едничка своя дума да изсмуча.
И вдигам към прозореца очи:
- Подсказвай, първи сняг!
Замрежват въздуха снежинки нежни
и хвъркайки, рисуват свои думи
за най-свободните игри.
Врабче подскокне на перваза
и драска върху пухкавия сняг
със свои думи бързешком писмо.
И всяка клонка с бели вежди
ми кима и отчетливо чертае
със свои дими поздрав към снега.
И вятърът със свои думи свири,
и всеки чипонос комин
със свои думи пухка дим в небето,
и котката със свои думи
домашния уют преде.
И всичко вред с такава леснина
намира тези чудни свои думи,
а само аз ги търся, търся още
от първия, до сетния си сняг.

1985

ЛАБИРИНТ

Очи отворих в сляпо, криво дворче.
Трева ме пъхваше в зелен кафез.
Опримчваха ме мравчени пътечки.
И щом добарах бравата,
                                        завчас
избягах в град с къртичи криволици,
изгърбени от валчест калдъръм.
Там вятърът се виеше объркан,
фучеше заловен в капан...

                                                 И щом
пораснах, в свирналия влак се метнах
към по-водовъртежни градове.
Оттам по стълбицата към небето
в затворен херметично самолет.

И все тъй от капан в капан се хвърлях
на призива безкраен на света.
От книга в книга, от любов в любов,
от възраст в друга възраст.
                                               От как в как.
С едно завихрено, растящо ехо
от дума в дума, от защо в защо,
от утре в утре,
                      от Не! в Не!
Без изход и без затих...

                                     И навред
от себе си оставях по отронка,
за да намеря пътя си назад.
Додето цяла се изнищих в този
усукан в змийски възел лабиринт.

И станах лабиринт самата аз.

1986

ПРЕДИ ПЪРВОЗДАННИЯ ВЗРИВ

Какво е било преди първозданния взрив
единствено можем да съдим
по развалините в себе си.

Самотно виещ, носталгичен копнеж
по загубената цялост.

Отчаяно търсене на следи
по разпиляната същност.

Понякога в неутолимия миг
на любовното сливане -

едно припомняне като в сън
за нашето пребиваване
в изконната пълнота.

1986

НЕГРАМОТНИ

Кога и кой ще ни ограмоти
поне името си да подпишем
без лъжа и самохвалство,
както заекът в снега.

Поне глас да издигнем
без страх и озъртане,
както кукумявката
срещу катранения мрак.

Поне да знаехме, че докрай
неграмотни ще си останем,
та палеца да си вбием,
както допотопното вкаменело.

Преди да се самоизтребим
на тази земя.

1986

МРАЗ

На Тодор Боров

Надзърта денят арестант
през решетки от скреж.

Не дръзва врабче да прехвръкне
бодливата мрежа на въздуха.

И хлипащият гръклян на водата
е затъкнат с буца лед.

А стъпките ни по снега
прозвънтяват с окови.

От белия затвор на зимата -
единствено възможно бягство:

сами да си бъдем свобода.

Бояна, 1986

НАДЕЖДА

Натрупахме опит
като пелин в пълни бъчви -
шупти ферментирал.
Не вярваме в очевидното.
Не очакваме чудото.
Не отговаряме за думите си.
Не принадлежим на себе си.
Не се захласваме по бъдещето.
Едничката ни надежда:
да продупчим бъчвите,
да изтече пелинът,
да попие в земята опитът,
да станем отново деца.

1986

ГОНЕНИЦА

Все си забравям часовника,
за да избягам от времето.
Но то ме настига и ме завихря
с опашатия листопад.

Влизам в морето с часовник на китката,
за да удавя времето.
Но то ме плясва през лицето
с пенестата звънарня.

Не отброявам удара на махалото,
за да отмахна времето.
Но то ми кацва право на носа
с първия сняг.

Вечер не си навивам часовника,
за да спра времето.
Но то ме причаква в леглото изстинало
с отлитналата любов.

1986

СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ

През вездесъщата сляпа неделя,
когато се вдяват годежни халки,
аз пръстен до гроб си нахлузих
с мастиленото петно.

Жените носеха гордо венчални,
захвърляха, сменяха ги с размах
за също такива златни емблеми
на верността.

Аз исках и неведнъж се напъвах
да сваля, да пратя по дяволите
оброчната си халка мастилена,
сраснала в клетия пръст.

С лютив сапун си миех петното,
изтърквах го с пясък, посипвах с пепел.
Когато любимият хвана ръката ми,
хлапашки го криех от срам.

И не подхождаха бляскави пръстени
наред с ужасния мой сапфир.
И денем, и нощем не си го смъквах,
сякаш синяк от удар с чук.

Не бе халка, а тежка верига -
в каторга ме прикова. И само
в изоглавен миг - до звездите
ме вдигаше с лазурно витло.

Протри се кокалчето, мазол ми излезе,
от писане ме боли и до днес.
Остана ми тази мастилена сянка
за доживотно клеймо.

Не ще може никой да го изниже
дори от пръста ми вкочанен.
И ще поникне над мен от земята
един учуден синчец.

1986