Блага Димитрова

[Hatshepsut]

ТЪРСАЧИ НА МЕЧТИ

Всеки е загубил
някъде по пътя в тъмното
своята мечта
и я търси там,
където сам не е бил никога.

Търси я южнякът
през виелици далеч на север -
там, където слънцето
е мираж непостижим,
жадуван до изгасване.

Севернякът пък я търси
през пустинни пясъци на юг -
там, където слънцето
е жесток ножехвъргач
с нажежени острия.

А пък аз я търся
вътре в собствения юго-север -
в мен, - където слънцето
толкова е голо, беззащитно,
че нищожен гарван
може да го изкълве.

1986

[Hatshepsut]

КОЛЕЛО

Запращах обръча ловко
с един обигран замах -
да се търкулне далече
и пак да се върне при мен.

Той пазеше равновесие
по бликащия калдъръм
и сякаш бе изхвръкнало
от колесник колело.

И за негова изненада
в заклетия от мен миг -
с връвчица невидима дръпнат
летеше послушно назад.

Да бих могла да те врътна
с онази детска ръка
и теб, колело на живота,
да фучиш по неравния път,

да намотаваш шарени
лъчи и сенки отвред,
с камшик да те шиба вятърът,
да стигнеш ръба на времето

и пак да се върнеш при мен.

1986

[Hatshepsut]

СПОМЕН ОТ НИКОГА

Но била съм някога тук, била съм!
В друго ли съществование,
в бъдеще невъзвратимо ли ще съм била?

Тези улици ми са странно познати,
стръмно скосените покриви,
русият вятър, просвистял на велосипед.

Кучет със стъписан нос си ме спомни.
Викат ме по име дърветата.
Тези усмивки, ръснали слънце през ситния дъжд.

В минало несбъднато ли ще си бил мой град?

Свойски ще съм изкачвала витите стълби,
струнна, обичана, литнала,
с леко наметнато рамо от мъжка ръка.

Ще съм проглеждала росно всяка заран
зеленоока в градината,
цяла - уханно предчувствие за моя ден.

Чувам отново как ще съм чувала привечер:
клюцва градинската ножица.
Ох, не късайте тези охрени рози за мен!

Ще съм ги слагала в тази отдавнашна ваза,
пеещи на верандата.
Ще съм изсмуквала от пръста си капката кръв,

за да удостоверя, че аз не съм била сън.

Още веднъж да вдъхна призивния споменен мирис
и да си забравя розите
там, дето аз, истинската, ще съм била.

Копенхаген, 1986

[Hatshepsut]

ПОЕМАНЕ НА ДЪХ

                   На Валери Петров

Ние по инерция
търсим чистия полъх отвън,
а неговия извор
е вътре в душите ни.

Не задържай въздуха
в себе си, ще те задуши.
дори да са запушени
и ноздрите, и устата.

Издишай го през раните,
през сълзите, през кръвта,
през потта от порите -
солен-сгъстен въздух в стих,
                                       смях,
                                       вик.

И с пълна гръд ще поемеш
високо планински полъх,
иглолистно пречистен
от собствения ти дъх.

1986

[Hatshepsut]

ЗАБРАВА

Не е случайна ничия забрава.

В разцепения дънер плъпва мъх,
за да потули белега от мълнията
и спомена за гордия му ръст.

Забравата - въпрос на оцеляване.

Един оброк ли бе обвит в бръшлян
пред босите нозе на Свободата,
и вмраморена - паметта на мъртвите?

Забравата - най-бялата избава.

Забравяш името на любовта си,
забравяш даже родния език,
за да си адаптиран, сам, безроден.

Забравата - последното убежище.

1986

[Hatshepsut]

ДЕБРИ

Нейде дълбоко, затънтено в мен,
        недостъпни и недоизбродни,
        дремят древни девствени дебри.

Там са укрити всички изчезнали
        видове птици и зверове,
        оцелели по чудо от мор и изтребване.

Вечер спокойно уж, гладко отвън.
        Изведнъж усещам в гърлото
        тръбен хобот се източва до изгрева.

Ври, клокочи, набъбва, набира се
        допотопен неистов вой,
        вътрешностите ми раздира.

Кимам, любезно ви се усмихвам, но
        само да знаете как ръмжи,
        как се зъби най-истинското у мен.

Бликвам понякога с пулс ускорен
        стрелва ме струнна утринна ритмика -
        да политна с внезапни криле.

Друг път ми иде да лазя с гърчове,
        брони на дънери да гризя,
        да копая с копита светкавици.

Цяла наежена - морски рак-таралеж, -
        собствените си кобри пробождам
        и си изтривам бодлите в кожата.

После ни в клин, ни в ръкав ме връхлита
        безпричинно лудешко ликуване -
        с крясък да скачам от риск на риск.

Слънцето често си глътвам сама
        с облак залутани призраци прилепи
        и в изнемогваща сянка заглъбвам.

В рядък, необитаем миг
        ме пронизва любовно съзвучие
        с магичен фосфоресциращ език.

Пещерни сънища. Птицеделфини. Джунгли.
        Дива, безпределна носталгия!
        Видове мой изчезнал живот.

1985

[Hatshepsut]

ДЕЛФИНАРИУМ

Низ прожектори - вместо съзвездия.
мърляв басейн - внесто море.

Мрежа желязна - вместо безбрежие.
Стъклен купол - вместо небе.

Вместо морски ехтеж - саксофония.
Вентилатори - вместо бриз.

Вместо вълни, от вълните възлитнали -
под команда подскоци в синхрон.

Вместо унес при пълнолуние -
гумена топна върху носа.

Вместо плискане - ръкопляскане.
Супердресура - вместо игра.

Вместо приятелство - представление.
Буен балон - вместо любов.

Всичко е сполучливо, бляскаво.
Всичко на ужким от край до край.

Само делфинът се хвърля наистина
лобно в бетона, за да умре.

Странно, нали? Уж разумно създание,
а на ужким не може да разбере.

1986

[Hatshepsut]

БУХАЛ И ЧУЧУЛИГА

Обърна се биоритъмът ми обратно.
Родена съм бухал, будуваща през нощта.
Най-кръглото удивление се е втренчило
през неспящото ми око във въртопа на сънищата.
Тъмнината надзърта до своето катранено дъно
през опуленото ждрело на зеницата ми.
Обичам си безсънието като родно гнездо.

Но моят живот се катурна наопаки.
Наказана рано да ставам преди първи утренен сън,
аз всяка заран издън бухалската хралупа
изскачам силом, отърсвам от перушина нощта
и поглед забила като гвоздей в зенита,
сама по неволя се превръщам в почти чучулига,
но не качулата поради бухалския ми произход.

В маранята се ориентирам като в слепяща виелица.
Очите ми бавно до сълзи превключват
от мрака към струйната сутринна светлина.
Избожда ги до кръв шаренията, която крещи,
но зная поне, че тя ще е ден до пладне.
Запявам будилно с бухалски дрезгав глас
и правя прорези в безстрастната синева.

Преобърна се зрителният ми фокус: денем -
възмездието на звездната морска сол,
нощем - лъчезарното изгревно тържество.
Денем в бездънно бухалско око давя слънцето,
нощем с криле разклокочвам вкочененото кладенче.
Чернеят ми в блясъка сажди, а в саждите бляскват искри.
Обръщам обичайното, щом и аз съм обратна на реда.

Предричам от бухалския си клюмнал клон издалече:
- Нощта се разпаря по звездните шевове,
и най-замрелият мрак не е вечен, дерзайте! -
А призори от въздушната си звънарна зова:
- Не се самозабравяй, самоослепителна яркост!
Иззад изтегнатия възнак хоризонт дебне нощ...
И търкам ли, търкам очи, сълзящи от собствения си взор.

1985

[Hatshepsut]

МЕЧТА

Живея в преходим хол.
Пиша в преходим хол.
Спя в преходим хол.

Излизат и влизат през мен.
Тъпчат по моите думи.
Минават през моите сънища.

Прекъсват срещите ми насред.
Прогонват моите мъртви.
С отворен клепач довършвам съня.

Преходима съм и аз.

Нахълтват. Завихря се продух.
Мислите ми се разхвърчават,
събирам ги лист по лист.

На листа - следа от подметка,
на другия - дупка от фас,
а третият - размазан от сълзи.

Не плача. Аз ли? Не, никога.
Но в хола все се разсейвам,
както на летище - транзит.

Силя се да се съсредоточа.

Какво бях тъкмо за какво...
Отплесквам се пак по тая
натрапчива, нелепа мечта:

Ах, самостоятелна стая!
Варосани, голи стени.
Безкрайно пространство навътре.

Прозорец към сляп калкан
без поглед отвън, без бинокъл,
без слънчево зайче в окото.

Без отсечен тополов зов.

Без вестник, подпъхнат под прага,
без радио, без телевизор,
с отрязана жица от телефон.

Без настойчиво почукване.
Без агресивен букет.
Без двучасови "Пет минутки!"

Мой неприкосновен свят,
населен със собствени мисли,
с независими свои слова.

Най-сетне! Какво съм? Съм ли?

И тъкмо да се проумея,
вратата приклещва мечтата ми,
въпросът - съсечен с въпрос:

- Колко ли е часът? -
Ох, понеже съм преходима,
през мене изтича времето.

Жив часовник съм аз.

Забравих най-важното, боже!
Да зазидам единствената врата
на своята самостоятелна стая.

1985

[Hatshepsut]

ЗЕБРА

В детството си тичам край стобори.
        Слънцето ме придружава на черти,
        скача през пролуките на летвите
        и ме татуира мижешком
        цяла на райета като зебра,
        дрснала от резерват на свобода.
        Зад оградите - кайсиеви градини,
        клони виснат, скършени от плод.
        Сегна ли да си откъсна крадешком,
        все разлайвам псе и камък хвърлят подир мен.
        Хуквам с празни шепи, но покрай стобора
        отдалеч личи - побегнал арестант.

Тъй през дните минах: очи пълни,
        празни шепи, зебровата кожа на гърба -
        тъмни ивици покруса, светли гами устрем.
        Колкото едните по-катранени,
        толкова по-лъчезарни другите,
        по-контрастни като белези от бич.
        А в реанимацията с болнична пижама
        (зежра, повалена от игли като стрели)
        през клепача цепка отлепих едвам,
        за да зърна млечна ивица зора
        и да се провра през нея на верев,
        бягайки от кръвопийцата си нощ.

Моят залез е в кафез на гвоздей закачен.
        Но през пречките железни пак
        слънцето ме позебрява цяла,
        както в утрото на детските игри.
        Скок-подскок на куц крак в зоопарка,
        въздух в клетки, заграден простор.
        Чуруликане - кафезен хор.
        Зебро, горе погледа! Ако не можеш вече
        ти да литнеш, нека взорът да лети!
        Виж, раиран хоризонт: лазур и смог,
        реактивна нокътна деруга и дъга,
        сечища и сенки, клони и калкани,
        жерави и жици, спомени и пепел, сън и съм!

Зебро, петолиние на слънчевия смях!
        Зебро, арфа срещу вятъра!
        Зебро, онзи пак ще изломоти:
        - Няма такова животно!

1985

[Hatshepsut]

КАМЕНОЯД

Далечен братовчед на домоседа дървояд,
аз глождя коравата ядка на камъка
без зрак и пространство.

Разяждам зев за водата и въздуха.
Прегризвам ходници за светлината.
В каменоломна с взлом.

Ключар съм на времето.

Отвън морето реве и блъска:
- Отваряй! Защо протакаш? Пусни ме!
- Аз чопля, почакай!

И вятърът драска скалата с нокти:
- Отключвай! - И хлопа припряно дъждът:
- Пусни ме през цепките!

И южното слънце с нажежени стрели
обсипва бронята на канарата:
- През иглени уши ме внижи!

Просвердлям пролуки през порите в камъка.
Промяната пъпли в потайни пластове.
- Търпение, къртя!

Проникнат ли, капките ще избухнат.
И зной, и мраз ще ваят след мен
преобразяващи шупли.

Дълбая за бъдещето.

Морето напира огромно, могъщо.
Щом прорез открехна, то ще нахлуе
и първо мен ще удави.

Но аз копнея за този миг.
Но аз копая вкаменен мрак.
Окаян каменояд.

1985

[Hatshepsut]

НАДАЛИ

Надали всичко щеше да бъде така,
ако едно не бе се обърнало иначе.

Именно: образа ми смениха с чужд,
както палто от дрешник, щом токът угасне.

Тесен ми е и къс, не по мярка. Съвсем
кройката и цветът му не ми подхождат.

Кой ли моя образ задигна по грешка уж
и като собствена маска си го надяна?

Как не изпитва срам, неудобство поне,
ами си присвои и надлежащите мои -

име и самочувствие, дом и свят,
смях и живот, а характера - изопачен.

Но покрай всичко гореизброено и най-
нагло като джоб ми обърна пространството.

Мъчно ми е не за свирещите витла,
с които не аз отлитам и кацам по пистите.

Мъчно ми е не за виещите тръби,
възвестяващи не мое отплаване и пристигане.

Мъчно ми е не за музиката дори,
в озадачения здрач не мен озаряваща...

Мъка ме сдавя до спазъм, до изпомпан дъх,
само като помисля какво бих изгубила:

ако образът ми не бе безобразно обран
в затъмнения гардероб на съдбата,

надали щях да надзърна вдън звездната чернота
на обърнатото пространство наопаки.

Там световете не се раздалечават в бяг,
а приближават едни към други сияещи.

1985

[Hatshepsut]

ЖАЛБА ЗА ВЪЛКА ВЪТРЕ В МЕН

Настървява се моят върл вълк
        от топлата ми кръвчица,
        макар че кръвта ми стине от страх.
Настървява се злият безсънник,
        застава на кръстовището
        и ръмжи срещу светофара,
        скърца със зъби и стрива
        зеленото му око
        като ментов бонбон.
Но не това е най-страшното.

Светофарът послушно се поврежда
        и оцъкля за цяла ера Стоп!
        Хоризонтът се затръшва пред мен.
Аз стоя на бордюра, на самия му ръб,
        засилена да направя стъпка,
        векове чакам, залитам,
        вторачена в кръвясалото око,
        в хипноза, със спрян дъх.
        Промяна няма. Не дава път.
Но не това е най-страшното.

Вълкът точи зъби за моя гръклян,
        да прегризе в зародиш словото ми,
        предрезняло от зъзнене.
Гора иглолистна, антенена
        е натаралежена в скреж.
        На бодила на една крайна антена,
        килната от вълчия вятър,
        виси промушен гласът ми
        като петле на шиш,
        преди да кукуригне на утрото.
        Месецът бяга нащърбен
        от вълчи вой.
Не, не това е най-страшното.

Моят върл вълк единак - горко му!
        Копаят му вълча яма
        глутница перспективни вълчета,
        клекнали алчно в сянката му.
Рано или късно ще хлътне с лапа,
        ще завие от лют яд и болка.
        Жал ме дави за моя върл вълк.
        Няма да устоя, ще се наведа
        да му извадя колчето,
        да му превържа раната.
        И да го пусна по вълча му воля.
Но не, не това е най-страшното.

Остарява моя върл вълк, посивява.
        Болят го зъбите, загнили от закани.
        Оттегля се негли тегаво.
Може би лъже? Едвам извива вдървен врат,
        задето всичко си е вършил сам,
        изръмжава кръвожадно,
        шибва въздуха с опашка,
        изнурена от въртене по вятъра,
        проскубана от правене на вятър,
        и...о, ужас, подвива опашка!
Но не това още е най-страшното.

Сега накъде? Какво ще сторя без моя върл вълк?
        Кой ще ме държи будна в беда?
        Кой ще ми обръща посоките наопаки?
Кой, кой ще ми святка с очи в тъмницата?
        Кой ще ми препречва възхода
        напред, нагоре, нашир, надлъж, навън,
        оставяйки ми един-единствен пожарен изход
        (потаен, неподушен от вълчия му нос)
        навътре, навътре в мен...
        И там, най-вътре е върлият вълк.
Нима има по-страшно от това?

Остарява моят върл вълк, понакуцва.
        Измъква се мълком на заден ход
        като валчесто влечуго.
        Кой се бои вече от върлия вълк?
Подсмърчва. Изчезва вълчето му величие.
        Казионната му козина капе ли, капе.
        Безимен. Безлик. Безответствен.
        О, върни се всеяднико нйеден,
        с последна стръв за последен захап!
        Върни се в моите кошмари поне!
        Нима ще ме изоставиш сама?
Сам-сама да задремя завинаги? Ауууу!

1985

[Hatshepsut]

ЧЕРГАРИТЕ

                                На Пенчо Славейков

Издъхна стъкнатият огън под звездите.
И с вик на улулица
изравям слепи въглени от пепелта.

Замлъкна смуглото гадателство.
И вече нищо няма да се сбъдне.
Не зная азбуката по дланта на пътищата.

Изгасна в сенките ревнивата кама.
И любовта изгуби своята магия.
Изчоплям я от белези заръбнали.

Къде е пляскащото посреднощ чергило,
разперило по вятъра крило?
Надиплям го на детски спомени.

Къде е песента, загребваща издън герана
с преляното ведро на месечината?
Едвам отпивам сянката й.

Къде е танцът, в транс огъващ се край огъня,
самият огън и излитнал дим?
Рисувам го с вретено в сумрака.

Изчезна заклинателната мощ на словото.
В уседнал полог се прихлупи свободата.
С ченгели думите й вадя.

А катунарите стануват стан
край мигащия телевизор,
с очи локуми съвчат.

И само гривести откраднати коне
препускат с тътен през чергарските ми сънища,
процвилват към чердата от звезди.

И търся из прахта изгубена подкова.

1986

[Hatshepsut]

ЛЪВИЦА В КЛЕТКА

Де е смисълът на битието -
тя не пита, знае го с кръвта.

Слънцето сърдито да кръстосва
от зори до заник в клетка,
железа да му оскубват гривата.
С надзирателско око луната
през ръждива мрежа да следи
вас, царете на простора.
Целите да сте нажилени
от очи - гъмжащи кърлежи.
Търсен водопоят на съня
вместо жаждата да угаси,
да разпалва забранените
мириси на Свободата.
А любов от липса на небе
под надзор да ражда роби.
И родът да се изражда.
Не! Родилен рев раздира
звездната решетка на нощта.

Да прескочиш себе си -
се изисква лъвски слок.

С първа майчина прегръдка
рожбите ще удуши.
Ще разкъса с нокти
собственото си сърце.
Млякото й ще се пресече
като камъни в гръдта -
няма да закърмя робска мъка.
Премалняла, с рукналата кръв
тя ще пусне слънцето на воля
из саваната сънувана.
И палач, и цертва, и родилка,
сляла раждане и смърт
с висша мяра за Живот...
А градът околовръст ще тътне,
сляп и глух, назад-напред
ще снове от светофар до светофар,
сякаш звяр в капан.

Страшно ти с очите на лъвица
в клетката ще светкаш, Свобода.

1986

[Hatshepsut]

НА БЛАГОВЕЦ

На Благовец, щом кукурякът ококри
зелено, любопитно око към пролетта,
в зори прескачат огън дечурлигата
да ги не хапят гущери и змии занапред.
Аз гледах отстрани как сухожилия от съчки
се гърчат като смоци, съскат на кълбо
и как хлапетата се хвърлят през питони пушек,
запретнали крачоли, с опърлени пети.
А щом езиците на пламъка се снишат,
изтлявайки на сини минзухари тук-таме,
тогава приближавах с лумнали заници,
но нямах смелост да направя своя скок.
И както зяпам тъй в хипноза, някой изневидело
току ме блъсне право в огъня откъм гърба.
О, весел ужас! О, жестоко тържество!
С език прехапан, с пламнали подметки
върху жаравата сред кикота всеобш
подрипвам на куц крак и вече съм отвъд.
Поразнико! Задочно ти благодаря,
че и до днес вървя напряко през трънака,
неуязвима за отровен змийски зъб.
Прескочих аз, прескочих чистилищния огън!

1984