Блага Димитрова

[Hatshepsut]

СЯНКАТА НА ПТИЦАТА

Пъхтя по стръмното, увесила нос. Внезапно
стрелната мълния пътя ми прекоси
и ме застави да вдигна високо глава.

Сянката на птица върху земята -
предизвикателство срещу всичко,
което пълзи, преследва и се крие от страх.

Опроверцение на престижната неподвижност.

И най-точният окомер на ловец
не може да улучи и да простреля
тези разперени криле по голия сипей.

И най-тежкият ботуш на нашественик
не може никога да сгази и задуши
това ефирно отражение на свободата.

И най-коварният придебник из засада
не може да хване и затвори в кафез
това призивно помахване от висините.

И най-отровното влечуго
не може да охапе с раздвоен език
това крехко разпятие върху скалите.

И най-мътното пороище
не може да затрие от земята
синята сянка на литнала птица.

Мимолетна, но стига, за да вдигна глава.

1986

[Hatshepsut]

ПРИВЕЧЕР

Денят, когато си отива,
        е много по-наситен,
        освободен от яркостта,
        в нюансите вглъбен,
        открехнат към отвъд.
        И много повече ти дава,
        отнемайки ти повече.
Във восъчната му прозрачност
        искрее обещание
        за пчелна пита мед
        и просълзена свещ.
        Възможно е да превиши
        и твоите очаквания,
        и смътни опасения -
дори един невзрачен ден,
        когато си отива.

Затуй да бъдем търпеливи
        до края на деня.                 

1984

[Hatshepsut]

СПОМЕНЪТ СЕ НАМЕСВА

Споменът ненадейно ме чака тук и сега
и ме поема, променя, отменя, отсеня.

Връщайки ме към Същността.

Споменът ме пресреща на същия бряг,
все край същия камък и навсякъде другаде.

Чака ме в утрото, предстои ни цял ден.
Цял живот. И морето. Вчера и днес след години.

Колкото да закъснея, чака ме упорит,
за да ме види млада, и своя, и чужда.

Бягай, иди си! Вече съм стара за теб.
Няма да ме познаеш. Всичко е инак.

Има ли смисъл? Точно тук и сега?

Споменът се намесва. Неуместно съвсем.
В мен прониква, попива се надълбоко.

Будейки нещо тайнствено, постоянно,
някаква яка ядка на крехкостта.

Вън от нея - тоталната променчивост.

1985

[Hatshepsut]

ЗА ЕДИН МИГ

Съсредоточи се! - ми шушне дървото. -
Всърцевини се!
Не се пилей насам-натам,
не се търси все по-далече,
не бъркай лутане с литване!
Вкорени се!
Устои не значи застой.
Бронирай се в ризница от вятър.
В обръч от безкрай се всади.
Изправи се под косия дъжд.
Вядрени се!
За един миг застави Вселената
да спре своята въртележка
и се огледай:
        Къде си?
        До кога си?
        Ти кой си?

1977

[Hatshepsut]

СЛЕДНИЯ ПЪТ

Вечер, ехтяща от шепот: - Ела!
Бях стъписана, бях неподготвена.
Случаят небето в нозете ми сне.

В кърпа бе вързано: - Следния път!

Имах билет за далечно плаване,
в джоба - бучащия океан.
Пустата въдичка не ме пущаше.

Ех, под носа ми е: - Следния път!

С моя баща належащия разговор.
Невъзстановимите спомени на роднините.
Стария учител да си навестя.

Все под ръка ми са: - Следния път!

Недоизреченото "Благодаря!"
Недописаното писмо под лампата.
Неудържаната дума докрай.

Дадено, колко му е: - Следния път!

Само че в лудия улей на времето
няма и следа от следен път.
Даже веднъж отпуснатото е свръх.

Следния път - сиреч: - Никога!

1984

[Hatshepsut]

СЯНКАТА НА ВЯТЪРА

Ако някой някога
ме е обичал
заради гъстите коси
с цвят на оса слънчасала
и с мирис на сърнешка пот
от щуро тичане -
обичал е сънно
сянката на вятъра.

Ако някой понякога,
поне веднъж
ме е обичал
заради тъгата -
необяснима, неоснователна,
кукувича, -
обичал е мене,
истински ме е обичал.

1985

[Hatshepsut]

ЗАМЯНА

На Цветан Стоянов

Нека стане чудо!
Нека ми отнемат под носа
всички ценности, пиляни на безценица:
лозе на баир, иззобано от свраките,
собственост от мисли, придобити с липси,
две-три думи, изцедени от мълчание,
ведрата усмивка с извора от болка,
сън за утрото, лелеян от безсъние,
покрив над главата - градобитен облак,
път като изкъртена с ритник врата,
правота след главоломни кривулици,
даже утрешните мои срутове,
целите от пориви за полет...
Всичко да върви по дяволите!
Само нека стане чудо!
Нека пак да диша и да мисли
в буренака-битие един човек.
Но да знам, когато ми е стръмно,
но да знам, когато ми е равно,
мога мижешком да набера числата
като заклинание магично
и да чуя пак притеклия се глас
до сами ухото:
- Ало? Аз съм...

1981

[Hatshepsut]

НОСАЧ

По стародавен обичай
на циганина подарих
костюма на покойния -
със здраве да го доизноси.

Сега, като го зърна
да броди из квартала -
абсурден силует
ох, в бащините дрехи,
с въжето си през рамо,
за гърлото ме стяга
в примка отдалеч.

Като че жив заровен,
баща ми се надига
от гроба и се лута,
дано ме срещне ненадейно
и тежкия ми ден
на рамо да поеме
с въжето на носач.

[Hatshepsut]

СЕВЕРЕН ЕЛЕН

Пътувахме в безкрайна белота,
        един о друг притиснати.
        И бяхме черен стрък живот
в обеления сляп градец на севера.

И сливаха се двете струйки дъх,
        събрали всички радиуси
        на целия скрежасал кръгозор -
за да му създадат пулдиращ център...

В абстрактната, абсурдна белота
        сред снежното безпаметство
        като изопнат северен елен
понякога натам ме носи споменът.

Затрупани от много снегове,
        все още тъй прегърнати,
        зовем ли да ни размразят,
или опорен пулс сме двама в пустоша?

1981

[Hatshepsut]

ПОНЕ ДО УТРОТО

Нощта в буквалния смисъл ми бе последна -
изчезнаха усети, звуци, посоки, пулс.

Студено ми стана. Нахлуваше зама извътре.
Зъзнейки, стисках света като песъчинка в зъби.

Неговото оцеляване зависеше пряко от мен.
Събрах щипка дъх, в костелив орех се свих.

Поне до утрото.

И бавно започна звук подир звук да проглежда.
Най-сетне и аз отворих изпити от смок сетива.

Ликуваше вън светът, избавен по чудо чрез мен.
И звънтеше пронизително все по-зелено.

От извора чак до устието на бързотечния ден,
признателен, че заради него бях устояла сама.

Поне до утрото.

1984

[Hatshepsut]

СЪБУДИХ СЕ

Събудих се от безсъние
и през дупка в пердето внезапно
прозрение ме заслепи:

Даже вятъра да обяздя,
даже да ощавя лъжата,
даже цирея да взривя -

засега на баирското лозе
ще стряска плашилото гаргите,
замахнало с празен ръкав.

Жабокряк ще балника блатото,
ще бълнува бивол в тинята
и ще пукат мехур след мехур.

Додето се пукне Зората
на разстояние две-три рани -
самата цъфнала рана.

И за първи път се изплаших,
че с очи, изтекли от чакане,
току-виж и не я съзра.

1986

[Hatshepsut]

ДОПИТА ЧАША

Не зная какво ме блъсна
да хлътна в това кафене
като в разсъхната бъчва.
И щом приседнах, умората
изпод петите изби
с парлив пълзеж на стоножка.

Извървяната черга на пътя
преметнала бях на гръб,
та в задния двор да изтупам.
Горчива отвара от всичко
през зъби отпивах и без
да виждам, се втренчих в кухото.

И там разсеяно ми изплува
от дъното срещу мен
една жена... Отде я познавах?
От кой житейски етаж?
Лицето ѝ мижем мъждееше
през призма от бегли дни.

Далеч на няколко глътки живот.
Почти да кимнем с глава,
но май сме се припознали.
Или ни свързва отдавна
овъглен спомен? Нима
били сме съперници с нея?

Какво ли сме си отнели?
И двете в същия миг
свалихме допита чаша.
Преглътнах се като в огледало.
А улицата шуртеше
край двете ни с шупнал шум.

1986

[Hatshepsut]

ОТВОРЕНА ВРАТА

"Аз съм затворен кръг..."
Александър Геров

Поетът, изгубил жената,
която му бе съпруга, майка, сестра,
оставя вратата отворена
на своя приглъхнал дом.
Не се бои от крадците -
той всичко свое на въздуха е раздал.

        И влиза на пръсти вятърът
        да го погали насън.

Сред спящия град, заключил
домофонни табла, очи, уста и сърца,
една врата отворена -
самотникът да не е сам,
когато последният сняг
засипе изтихом детското му лице.

        Ти си затворен кръг
        с отворена вечно врата.

1986

[Hatshepsut]

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Опожарен до сушка пейзаж.
        Слънчогледи - черни главни,
        забучени до очните ми дъна.
        Пръстта се пропука, спечена
        на кирпич от пек като в пъкъл.
        Преди да узрее иззобано зърно
        от лъчите с отвесните клюнове.
        Смили се, ястребе, яростно Слънце!
        Огромен слънчогледов крематориум
        дими от тъмни зори до избелелия зенит.

Слънчогледи, в хипноза захласнати,
        довечера сияещи слънцепоклонници,
        а днес - живи въглени.
        Сред сивотата въгленът свети
        с изпепеляваща чернота.
        Избодени очите ви влюбени,
        черен трънен венец на челата ви
        под черното венчило със Слънцето.
        Подведе ви сляпата вяра,
        изневери ви румената Зора.

* * *

        Слънчев удар е любовта,
        слънчев удар е смъртта
        в тоя огнен Юг.
        Птицо моя, ще тупнеш
        от въздушната кула,
        както камък в прахта
        с пукнато недопято сърце.
        От човката ти ще рукне
        струйка алено - Ах!
        Зноят още миг ще трепти
        от пресекналия ти глас.
        И ще сглъхне тихнина.
        Но додето духът ти
        все още се точи, все още
        в паяжинна нишка,
        опей, оплачи, ограчи
        окадения ад!

* * *

Слънчогледи, нестинари в транс
        върху жаравата на жегата.
        Все още ли пламенно вярвате,
        самозапалени от възторг?
        Все още ли са вперени в химери
        изгорелите ви гледци?
        На кръстосан разпит
        между земя и небе
        разкалено до кръв мълчите.

Слънчогледи, свели сбръчкани,
        въглищни образи на стари икони
        в опустошен от нашествениците олтар.
        Възходящи отвъд входа на хоризонта,
        тлеещи в пещите на горещниците,
        наръчи запалки за Изгрева,
        еретици с ореоли от мараня.
        Не дадохте гръб на Слънцето.
        Превръзка не сложихте на очи.

* * *

        Мирис на изгоряло,
        който се превръща в спомен,
        и спомен, който се превръща
        в утрешна светлина,
        преди да се е разсъмнало.

Връстници мои в земята!
Запалихте огън
и станахте пепел,
все още топла в мен.
Словата ми - сянка на огъня.

Разхвърчаха се искри-оси
пред очите ми.

Осъдена да изпитам
любов споделена на сън.
До полунощ - все още пламък.

На утрото - изпепеляла.

* * *

Слънчогледи, без мяра и мира обичали,
        без колебание, без обиди,
        без никакви уговорки,
        без боязън от разбита съдба.
        Боси през ръждивите гвоздеи на стърнищата,
        ни един от строя не се е отлъчил,
        ни един от клетвата не се е отрекъл,
        ни един не я е проклел.
        Задружно в огъня сте се хвърлили,
        влюбени от корена до безкрая.
        Нима любовта ви уби?

Слънчогледи, люти рани от обгаряне,
        поръсени с пипера на припека,
        прониквате ничком в моя живот.
        Присаждам ви кожата си,
        цялата в обриви от болка.
        При допир ме парва с лумнала грива
        суховеят - духач на задухата.
        Додето погледът стига -
        омара над мъртвило.
        И само сърцето ми странно разцъфва,
        докоснало тази мистерия на страстта.

* * *

Искам огъня да угася
в хладната река на забравата.
Пресъхнаха всички реки.
Само една все още струи
в стръмните подмоли на сънищата.
Син Дунаве, в сенките спри!

По окървавените ти вълни
плуват слънчогледи-удавници,
обърнали нагоре лица.
Колко вода е изтекла до днес
в талвега тегав на времето.
Кръвта не стана вода.

Нека болката се угаси
в по-силната болка на спомена.
Днешната да се угаси сама
в още по-силната утрешна,
в още по-силната сетнешна.
Тъй болка болката да гаси,
доде текне жива вода.

Само ти не угасвай, Любов!

* * *

Слънчогледи в агонията на огъня.
        От небосвода на най-високия пиедестал
        бронзоглавият ваш идол блести
        в кървясали езици от пламъци,
        прежуря и бълва разплавена лава.
        А вие, отчаяни мечтатели,
        в блаженството на обожанието,
        в озарението на илюзиите,
        в екзалтацията на призванието,
        от собствения си порив попарени,
        приехте гибелта с благослов.

Слънчогледи с корони и корени от нагар.
        Не бихте сменили за нищо на света,
        за ничий дебелосенчест дворцов чертог
        избраното от вас гордо горнило.
        Вие никога няма да се поучите
        от парливия опит, запалянковци,
        с глави на ръжени побити.
        Ще пребъдете слънчогледи
        и нине и присно и во веки веков.
        И всеки си носи жигосан
        върху челото кървящо клеймо
        на мъченик за вяра.

* * *

Де да бяхте бодливи кактуси,
как-как - щяхте да оцелеете всякак
в непробиваемите таралежови кожи.

И щяхте да изсмуквате яко
до капка-капчена сетните сокове
от родната издъхваща пръст.

* * *

Слънчогледи слънчасали.
        По жетвено пладне - жертвен обряд
        на самоизгаряне от любов.
        Без фойерверки. Без фанфари.
        Без понпозни пози за апотеоз.
        Всяка въздишка - задушена в зародиш.
        Нажежени стожери на нежността.
        Загадка и близка ми е вашата зодия.
        Познавам жътви - жертвени клади.
        Познавам вършитби - въздушни миражи.
        Познавам жреци - изгорели щурци.

* * *

Изведнъж в глушината зловещо
проеча на пречупено.
И сякаш се продъни земята
в мълчание...

* * *

А хищница - сушата шета ли, шета
        с опърлени, прашни поли
        7 по 7 по 7-годишна опърпана вещица
        от детството ми все още,
        жълто премижала в маранята,
        сипе огън и жупел
        по сипеи и съсипни,
        подслушва как глъхне под шепата й
        изнемощелият пулс на земята.
        Дотляваща пустош, простряна
        от очертания с въглен хоризонт
        до зачертаното бъдеще...

* * *

Пътят от пламъка до пушека
е толкова кратък,
колкото от мечтата до покрусата.
Отблъскването между два огъня
може да бъде по-силно,
отколкото между огън и лед.

Търсех погледа ти, любов,
за да се удавя в него,
както мушица в пламъка.

* * *

Слънчогледи, неизлечими наивници,
        привели луди глави доземи в зноя.
        Дали си посипвате темето с пепел,
        или в прощален поклон целувате
        горещата сгур на угарите
        подир стъпките на своя кумир?
        Чернооко ли бръкнахте в слънчевия кошер,
        та роякът лъчи се разжужа и жили?
        Крушенци на сухо сред необята
        от единия до другия бряг на лятото.
        Къде ви е нежния остров на Блажените?
        Потопен ли е топлият остров Утопия?

* * *

А нейде там в пустоша
единак слънчоглед,
сред стърнище забравен,
към залеза зяпнал,
заплеснат дотам,
че сам замязал на слънце
от детска рисунка,
иззобан от свраките,
сипаничав, ухилен цял
с усмивка - гримаса на плач.
Защо ли те пощади сушата?

Мой щурав събрат,
ни от щурци разтушаван,
ни разсейван от самолети
със сух, бездъжден гръм.
Най-злочестата участ -
полужив, полуизгорял,
последен от своите,
да спомняш в объркан ред:
разцветът беше за утре,
за вчера ще бъде зрелостта,
а днес е никога.

* * *

Слънчогледи, догаря, догаря фитилът до края.
        Топят се свещите на сълзи от сажди.
        Все още благоговейно обърнати,
        все още от жад залитащи
        за жестоката ласка на своето божество,
        с лица - черни маски на малки слънца,
        приковани в кратера на окото му.
        Не ви ли стига в казана на зноя
        като грешници да врите в катран?
        Все още ли пеете осанна на Слънцето?

* * *

А самото Слънце пламти ли, пламти
в паломничество към далечно,
още по-изгарящо Слънце-гигант
сред галактичните клади
на всемирния Слънчогледиум.

* * *

Слънчогледи, на факли самообречени,
        в еуфорията на фанатизма,
        в магията на мита.
        Ах, този огън проръбя белег
        завинаги в пазвата на паметта.
        Над рижата четина на стърнищата
        се стеле пресушена, давеща тишина
        като пушек, застоял над пепелища
        от бащините огнища.

        Бич божи за обожанието.

        Искра божия за обичта.

Слънчогледи, от жар вкочанени копнежи.
        Слънчогледи, впепелени трепети.
        Слънчогледи, сляп посев от очи.
        Слънчогледи, златни компаси в полята.
        Осмеля ли се да ви осмея,
        на ресниците ми парят сълзи.
        Понеча ли да ви оплача,
        на устните ми запърхва химн.
        Многая лета...

Лято, 1985
Добруджа

[Hatshepsut]

ВИСОТА

Под теб да ритнат бурето
и ти да полетиш
на педя от земята.

На педя от прахта,
от тинята на педя -
съвсем достатъчно.

За да пребъдеш чист.
И люшнато небето
да падне по очи.

В най-ясния си миг
да осъзреш до дъното
лицето на света -

от човептичи полет.

И корени с криле
завинаги да пуснеш
в кърмящите недра.

1986

[Hatshepsut]

ЖИЦАТА

                                На Гео Милев

Ръждясала жилава жица
затяга гърлото на поета
завинаги.

Но по нея протича ток
далече през времето -
последният негов вик.

И до тебе достига,
и те стисва за гърлото
звънтящата жица:

- Не смей да мълчиш!
Истината докрай изречи,
изкрещи!

Жицата да се скъса
и въздухът на поета
да се освободи.

1981