Блага Димитрова

[Hatshepsut]

ПОВЕРИТЕЛНО

Когато запалим лампата
и светлината заобли
оброчен обръч край нас...

Поверително се отлепят
като плик на тайно писмо
заслепените ни клепачи.

И ние разгатваме шифъра.

От целия днешен въртоп,
от пяната шупнала в шепата -
се утайват на празната длан:

една дума,
един поглед,
една усмивка.

Скучайно нейде отронени.

Та нашата птича зеница
да зобне зрънце небе,
преди да я мракът иззоба.

1984

[Hatshepsut]

ЛУНЕН УЛОВ

Нощес луната ми лапна съня катo ябълка
и наду бузи.

Премятах се в нейната ленена мрежа,
но колкото повече се въртях,
толкова по-рибно се омотавах.

Призори тя ме изхвърли
върху горещата дюня на възглавницата
с пърхащи хриле за сън.

А сама едвам изтегли
препълнена мрежа със сънища
на отвъдния бряг.

Дали атмосферата край луната
не се състои от ефимерни
сънищни слоеве,

та някакви антитела да дишат?
За какво друго би могъл да послужи
този лунен улов?

1984

[Hatshepsut]

КАЛКАНИ

На Димитър Новачков

Обичах в някогашна София калканите.
Скали, изсечени от делнично възсиво.
Гримаси на дъжда. Огледала за облаци.
Обърнали на суета и блясък гръб,
неизлечимата екзема носеха с достойнство,
от сенките на лястовици прекосявани,
от пушеци надушвани, усойни крепости
за сънищата обсадени на града.

Затуляйки очите ми с огромни шепи,
разгръщаха безкрайност за фантазията.
На техния мъждив екран се проецираше
несрещнатата и единствена любов,
приятелските длани като бели пътища,
величествена панорамата на бъдещето
с лица човечни, озарени като утрини,
и утрини с отворени, добри лица.

О, как напъпваше под струпеите пролет!

Приклелнаха калканите на стара София
с пробягващия силует на младостта ми.
Каквото не успяха да съборят бомбите,
все възходящо времето доразруши.
Понякога по улиците вдигна поглед,
и сепва ме по чудо оцелял калкан.
Ошарен цял с плакат - засмяна панорама,
пародия на моите младежки блянове.

1985

[Hatshepsut]

СЛОВЕСЕН УНЕС

Една-две думи са достатъчни,
по улицата доловени,
да се навия изведнъж на раковина,
която всмуква сред наваляка
словесния планктон,
процежда го през шупли
и пие тази топла кръв
от вените на въздуха.

Слова попътни - саморасляци,
неозаптими, неподстригани,
макар и с шупнала газираност,
пулсира истината в тях.
Кипящи капиляри на речта,
безсрамни, дръзки и зъбати,
те фалша не търпят,
ще предизвика тромб.
С извечен морски ритъм
изхвърлят всичко мъртво:
шаблони, шлак, апломб.

Обичам улицата на езика -
там мимоходом никне вечното
по устните на находчив хлапак.
Обичам лют пипер на присмех да ме ръсне
и до сълзи да ме задави.
Обичам старческите словеса,
кървящи като грозд, сцеден в пелин.
Обичам граматическите грешки
като внезапни зирки с лъч скосен
в затворнически зид.

Обичам тези звучни беззакония,
прелумващи на кръстопът.
Създават те по-висш закон.
А най-обичам волността, обърнала наопаки,
и словоред, и светоред.
Аз бих се задушила, не преувеличавам,
ако не вдшвам българските думи
като подрумчета-каменоломки,
на вчера и на утре лъхащи
с дъха на непокорни гласове.

1981

[Hatshepsut]

ОТГОВОРЪТ

Над метафизичните въпроси,
безпощадни в детските уста:
- Кой направи мрака и звездите?
- Де е краят на света? И проч.,
длъжният баща да може всичко
се замисляше озадачен,
втренчил поглед в пустото пространство
през тютюневия млечен път.

И отвръщаше смутен: - Не зная.

Колкото и странно, тъкмо този
липсващ отговор разпали в мен
неотложната, неутолима
жад за непостижимия всемир.
И сега, когато си настъпвам
сянката, оклюмала от път,
най-последния въпрос задавам,
най-детинския... И чувам пак

бащиния глас отвъд: - Не зная.

И отново тъкмо този нулев
отговор ми е секретен ключ.
Ще го стисна в шепа и ще тръгна
към самия звезден катинар.
Ще се спра, разтворена в безкрайност.
И пред мен с един светлинен ек
ще изщрака вечната ключалка -
чак тогава всичко ще прозра

в истинския отговор: - Не зная.

1986

[Hatshepsut]

СИГНАЛИЗАЦИЯ

Щом престане дъждът да жужи в полунощ,
по петите му встъпват струнно щурците.

Сякаш природата не търпи ни за миг
пусто, беззвучно пространство и го запълва.

Или на някого, много желан и ожидан,
от безкрая наострил насам свръхухо.

Земният дух, надигнат на пръсти от звуци,
без да спре се обажда: - Жив! Още жив!

- Докога? - ехти ехидният смях
из акустичната бездна на вечността.

1984

[Hatshepsut]

МОЛИТВА

Господи, не горе на висините,
а долу на лозите и на сълзите.

Зарезане, моето лозе е на баир
не ще мотика, а иска молитва.

Не ме зарязвай, Зарезане!
Опази ме от разни зарази:
от филоксерата
на конюктурата.

Помогни ми, Поразнико!
Гроздето ми да е кисело за лисиците,
скапано - за свраките,
пръскано със син камък - за суеците,
иззобано - за змиите!

Скрои ме и вържи, Зевзеко,
плашило на кол с облик
на бдителен облак
от по-висок сан.

И не забравяй, Заплесе,
трапезата ми на празник -
счупи подноса от доноси,
да черпя с чепки смях.

А най-паче благослови, Майсторе,
виното ни да нагарча
                   на гаджето!

1985

[Hatshepsut]

МЕЖДУ ЕТАЖИТЕ

На Радой Ралин

Спря асансьорът между етажите,
както адамова ябълка сред гръкляна,
когато хлъцнеш от стрес.

Сякаш мракът между галактиките
бръкна право в окото ми, абсолютен,
едновременно гъст и кух.

Ако спускането в преизподнята
имаше само една подобна спирка,
то адът би бил спасение.

Мигове вечност стоях увиснала
между етажите на надеждата
като заседнал вик.

В това междувремие,
        междумислие,
        междучувствие,
прогледах в слепия мрак.

И зърнах възвишеното ни поприще,
запряло между етажите на живота,
тъй както ведро в геран.

Искахме, брате, да гребнем от кладенеца
и за хората да извадим сърцето си,
преливащо жива вода.

1986

[Hatshepsut]

НАУШНИЦИ

Върви по улицата юноша с наушници
като другопланетец-пришълец
в скафандър от ехтеж.

При всяко вдишване поема експлозив
и слепоочията му са тон-колони,
в които блъскат бесни децибели.

Върви през градското гъмжило сам-самин
в боботеща черупка, на синкопи раздробен,
от делничния грохот изолиран с грохот.

Той сам си е антена с бухнала коса,
но не за кукувичия часовник на капчука
и не за пчелното жужене на дъжда.

(Такива старомодни поп-състави!)

Върви, затворен в непристъпна пещера,
наоколо себеподобните сноват,
обеззвучени като сенките на прилепи.

Не мога да го призова дори "Здравей!"
Каква ли конска доза конско са му чели,
та се отрича от членоразделна реч!

Отшелник в шлем от оглушаващи слушалки,
чрез хаоса хармония си е създал.
Отсъствуващ. Непроницаем. Шумоням.

Самоотлъчен от обядите на обществото.
Взривил към регламента всеки звуков мост.
Самотният бегач през границата на века.

В неосъзнато търсене на диви тишини.

1984

[Hatshepsut]

ВОЙНА ЗА МИР

Иде, набъбва, кипва скандалът.
Международен? По-лошо - домашен.
Няма как морав ще се разрази.
Аз го пресрещам с допотопно оръжие,
наследено от баба ми: камъчето,
стиснато яко между зъбите -
да не го изплюя, не дай си, боже!

Хвърлят по мене словесни гранати
с разни калибри - от ситни до слонски.
Аз ги улавям ловко във въздуха,
но не им ги запращам обратно,
нямам и миг да ги обезвредя,
а ги трупам дълбоко в пазвата,
мътя ги като яйца до сърцето,
в мен да избухнат със закъснител,
в тумор злокачествен да се вгризят.

Само семейната атмосфера,
тъй насъщна за биосферата,
да се спаси! Пречистена. Ведра.
Не пепелище от домашно огнище.
(Цялата пепел преглъщам аз.)
Всеки си тръгва, свлякъл от себе си
електрическия заряд.
Безвъздушие. Тишина.
Чак тогава изплювам камъчето,
скрито между зъбите на дъвка.

Ето, така се опазва мирът.

1985

[Hatshepsut]

КОМПЮТЪРЪТ

Компютърът от пето поколение
най-спокойно може да напише
стихотворение по поръчка
според правила, програми, варианти:
логично или безсмислено,
асоциативно или несвързано,
метафорично, сложно, абсурдно,
идейно - всякакво.

Компютърът да се пръсне - не може
и никога няма да може да роди
стихотворение непрограмирано,
ненадейно долитнало отникъде,
непредвидено, необяснимо, сънищно,
нарушило вездесъщите правила,
обратно на всички обратности,
с детски въпрос:

- Защо? А защото... защо?

* * *

След неутронната бомба
компютрите ще оцелеят
и ще изпълняват програми.
Планетата пуста, плешива,
безлюдна, безлистна,
безптича, безгласна,
ще щрака, ще цъка. ще изчислява,
ще акумулира памет, памет -
кълбо-колос от памет.
За кого ли?

1985

[Hatshepsut]

ЗАКЪСНЯЛА ПРАТКА

Получих ненадейно пратка книги,
поръчана отдавна и забравена -
къде да дяна тоя тежък куп:
"История на древните религии".
Да, някога в какво не се увличах,
но вече търся простите неща.

И колко е останало от мене?
Какво е аз съм, аз бях, аз не съм?
На практика се мъдри мойто име
и точният адрес, ала лицето
отдавна вече е заминало оттук
и новия адрес не си е дало.

Да пусна тия книги "До поискване",
то няма никога да се яви,
при все че те му бяха много нужни.
Приемникът му, тоест аз сега,
едва ли имам с него нещо общо.
Поне. Почти. Съвсем. Или. Освен.

Това, което аз сега наричам,
не вярва в туй, в което аз преди,
дори все повече не го разбира
и спорът между двете не спори -
нас времето като стена разделя.
Кое е впрочем истинското аз?

И само в глуха привечер понякога,
когато съм оставила открехната
вратата между мрак и светлина,
през там се впъхва като запечатан плик
едно необяснимо безпокойство,
познато от детинството ми още
и тлеещо през целия живот.

Внезапен полъх може би извътре
от изподкоренното аз.

1984

[Hatshepsut]

МИРНИ - НЕМИРНИ ВРЕМЕНА

- Ще има война! -
предвещаваше вятърът,
връхлитащ отвсякъде.
И младите с бяс
се отдаваха на живеене,
объркали го с живот.

        Кой носи вина
        при тотално разтление?

- Ще има война! -
поколения се редуваха,
обречени от рождение
на студен обстрел.
И танцуваха за загряване
върху тънкия лед.

        - Ще има война! -
        алиби за всяко безумие.

- Не ще има война! -
ако чуят сред диско-
апокалипсиса,
ще се вкаменят.
И ще питат компютъра:
- А сега накъде?

        Какви са стъпките
        при тишина?

1986

[Hatshepsut]

ЧУДЕСА

Отиде си рано баща ми,
като се има предвид
дълголетният му търновски род.

Ако не бях му създавала
такива грижи и стресове,
навярно столетник би бил сега.

Опърлен от три войни,
не очакваше кой знае какво
от светлото бъдеще... И все пак.

Детински жаден, не доживя
човешки крак да стъпи на рамото
на вълшебницата Луна.

Не надзърна в цветния телевизор,
не чу и на сън за компютърна ера,
за радиация, за звездни войни.

Не видя от своя прозорец
баташката сеч на тополите,
които помнеше от фиданки на младини.

Не бе подозирал - дотам
да цъфне подслушваща техника,
че в Тексас вкъщи да шепнат едвам.

Умът му не би го побрал -
ръка човешка да посади
ядрен тумор в земната майчина гръд.

Не би му се мярнал дори в кошмар
полярният лик на ледовете
от планетарната атомна зима.

И още до какви ли чудеса
не доживя... Прости ми, татко!
Започвам да мисля, че скоропостижно

навреме напусна този свят.

1986

[Hatshepsut]

ДОМОТРЕСЕНИЕ

Домът е най-уязвимият кът,
където се разразява катастрофално
земетресение.
В черупката, в костната ядка
на твоето у дома.
И тъкмо, изтегнат в поза,
налучкваща вейчица равновесие -
люшкане изведнъж.
Не искаш да вярваш,
че някой си никой подмолно
коси непрекосновения ти покой.
Но полилеят над твоето теме
се люлее - нагледен сеизмофраф,
увеличава все повече амплитудата,
стъклата злокобно звънят,
хрущи арматурният скелет на блока,
разклатен върху колони-кокили.
Асансьорът увисва между етажите
като паднал гълъб в комин.
Настъпва праисторически мрак.
И ти внезапно откриваш:
домът ти не крепост бил, а капан.
Но ничий дом не е застрахован
срещу другия, не сеизмичния,
а себичния - най-опасния трус.
Къде ще избягаш по чехли, къде
от глухото домотресение,
което те дебне извътре в теб?

1984

[Hatshepsut]

НАМ КАКВО ОСТАВА

Древните не знаят що е пустота.
Пълна е земята, въздухът, водата
с богове и птици, с дивни същества.
Всяка капка пъка от живот-гъмжило.
Аристотел казва, абсолютно сигурен:
"Не търпиш, Природо, в нищо пустота!"

И едва след доста пàтили столетия,
нейде в седенмадесети нютоновски век
почват да допущат, но отчасти само
тук-таме по зрънце странна пустота.
Чак през този мъдър двадесети век
(Айнщайн пръв прониза вакуума с лъч)
се доказа: има пълна пустота.

Щом е тъй тогава, сръзвам да запитам:
в целия гигантски, шеметен въртеж
от слънца, планети, свръхзвезди, комети,
нам какво остава? Вечното преливане
все от пусто в празно, от начало в край?
Къртовски, отчаяно, с пот, с душа, със себе си
плътно да запълваме всяка пустота.

1984