Блага Димитрова

[Hatshepsut]

ПОЕТЪТ

На Пенчо Славейков

Мъдрителю с брада
като обърнат черен ореол,
поете всемогъщ на двете патерици -
едната си превърнал в горда лира,
а другата си вдигнал на кривак.

Вековното дърво
за твойте патерици е израсло
високо на Балкана, с гръм ударено
и пак от ветровете непревито,
намотавало годишен кръг след кръг
във свитъци с печат на паметта.

Навярно затова
от него си извлякъл този тон,
дълбок и ековит, събрал предания,
съдби, прозрения и тъмни тайни
в словесна, гъсто капеща смола.

Навярно затова,
щом хвърлиш своя твърд, чепат кривак
по царската каляска в стара София,
далече през годините полита
и свири той над нашите глави.

Поете непризнат
от плиткостта на всички времена,
отиваш ти завинаги в изгнание
и сам връз двете патерици носиш
като връз две пречупени криле
най-тежката опора на духа.

Бъди благословен!

1982

[Hatshepsut]

СВЕЩ

Изпрати ме смълчан, умислен.
          Едвам промълви: "Лека нощ!"
Изпи ме цяла с тъмен поглед.
          И вече не го видях.

След него се проточи сянка,
          по-дълга от полярна нощ.
Но като свещ гореше в мене
          гласът мъждеещ: "Лека нощ!"

А после взе, че се разсъмна
          по своя неотложен ред.
И замених незаменимия,
          и по-единствен стана друг.

Но зная, сляпа нощ ще падне,
          ще сетя - губя свяст и пулс.
И вдън раззинатия хаос
          ще палне свещ гласът му:

          "Лека нощ!"

1980

[Hatshepsut]

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Изпълва ме носталгия по онзи миг,
когато бях най-близко до смъртта,
и някакъв растящ, задавящ страх,
че мога да забравя, разпилея,
занемаря мига на просветление.

Внезапно се разля извътре в мен
една незнайна, звъннала прозрачност.
Усетих се прашинка от Всемира,
изскубната от мрака, озарена,
свободна, светеща като звезда.

Оттам, от разстоянията междузвездни
бе все едно дали живял си век,
или едничък час на водно конче.
Същественото бе, че все пак си живял
в единоборството за всеки дъх докрай.

Така чрез себе си поддържал си и ти
всемирното самогорене на живота.

1982, Черноморие

[Hatshepsut]

ОЧИ В ОЧИ СЪС ЗВЕЗДИТЕ

Признайте ми, звезди,
пронизвате ме с взор от колко вечности
преди да се родя и след като изчезна
ще ме следите все така.

Кажете ми какво ли знаете за мен.
Защото вие знаете незнайно повече,
отколкото сама за себе си не знам,
всезнайници звезди.

Отде дошла, къде отивам в никъде,
какво ли съм била, когато още и не съм била,
какво ще бъда, когато вече няма и да бъда.
Открийте ми, звезди.

Кажете ми поне
какво съм аз сега, когато в тази ясновидска нощ
очи в очи със вас, изтръпвам от взаимност,
всепрорицателки звезди.

29 август 1979, Черноморие

[Hatshepsut]

ПОСЛЕДНАТА ДУМА

Животът измина, а аз
все още не казах моята дума,
не дадох никому клетва,
за никого не успях да умра.

Изпитвам нарастващ страх:
щом падне глухата нощ,
ще смогна ли да изрека
едничката - коя моя дума?
С последния дъх да изпиша
едничкото - кое скъпо име?

А когато угасваше майка ми,
макар и в несвяст,
макар и без дъх,
изшепна едничката дума,
съдържаща всичко и повече,
с която си струва да се умре:
- Майчице!

1985

[Hatshepsut]

КУКУВИЦА

Щом трябва да вземеш съдбовно решение,
все кукувица ти изпива ума.

И ти избираш от всички възможности
най-невъзможния вариант.

Съдбата висне над тебе - кукувица,
окумена върху отрязан клон.

И сякаш на сън с ехтящо кукане
обронва броените твои дни.

Забавя се и далече глъхнейки,
докапчва вечерната светлина.

Но тлее тайнствено обещание
в последния недогонен гонг.

1983

[Hatshepsut]

ОБЕТ

В бяла ракова болница,
дето стенат стените
          и въздухът охка,
без свяст изрекох обет.

Пред здрачния иконостас на прозореца
с едно голо, разпнато дръвче
          на кръста на ветровете
под трънен венец от зимни лъчи:

Ако бъда на белия свят,
обричам на обич истинна,
          една-единствена
своя втори дарен живот.

На каква?
За това се мълчи
до гроб.

1982

[Hatshepsut]

ПРИЯТЕЛИТЕ

Остават все по-малко.
Все по-същите.
Все по-старите.
Озъртам се. Здрачее.
Лъха хлад. Край мене -
сечище от гласове.
Ах, кой нахал нахлу
и разговора ни прекъсна
насред най-жадната ни дума?

Все по-малко.
Все по няма ги.
А бяхме неразделни.
А бяхме НИЕ.
Изпращахме се до безкрай
и сякаш към безкрая.
Съзвездно заедно.
Размахани ръце -
света да прекроят.
Разрошени коси -
да преобърнат вятъра.
Неспирен спор.


Все по-малко.
Все по кой?
Отидоха си първи най -
непримиримите.
Опазиха си вярата.
След тях - един
от взрива на сърцето.
След него - друг
не знам си по чия си грешка.
Най-беззащитният -
от собствената си ръка.


Все по-малко.
Все по липсват.
А пък един от нас -
най-клетият,
заби в гърба ни нож,
връз ножа стъпи,
за да се катери
все по-нагоре...
Минаваме край него
без поглед,
без спомен,
без нас.

Остават все по-малко.
Все по-моите.
Къде сте? Живи ли сте?
Без вас все по не мога.
Защо не се обаждате?
Не срещам по стъгдите
(където и да стъпвам)
самотните ви силуети,
но знам, че падат
прави срещу вятъра.

Все по-малко.
Все повече им вярвам.
Все повече
на все по-малко.

18 юли 1980

[Hatshepsut]

ЧАПЛИ

Каквото да ни дебне
          по пътя занапред -
          сами си го избрахме,
          тъй както чапли чоплят
          мочурите и чакат
          чер облак издалеч,
          за да се гмурнат жадно
          в дъждовния въртоп,
          на глушината душна
          да духнат под опашката
          с размахани криле.

За тази своя птича,
          тръпчива свобода
          сме заплатили двама
          с пустиннически отказ
          от сън на сушинка,
          от излети из странство,
          от позлатен кафез
          и прочие уловки.
          Благословени с липси,
          молепсани със спомени,
          по-лесно да летим.

Богати сме със избор:
          с необозрим простор
          по мокра перушина,
          с гласа на небесата
          в проскубани пера,
          с пророчества за пролет
          по болки в стари рани,
          с подслон на ветросклон.
          А в непрогледни нощи
          като светулка в детството
          да свети съвестта.

1980

[Hatshepsut]

ЛЮБОВЕН РЕБУС

На някакъв обветрен кръстопът
на случайности и вероятности
един мъж с глас от вечерна светлина
ме покани вътре в тайната.

Без никаква мотивировка,
сама от себе си учудена,
сама пред себе си изпречена,
се спрях на прага.

И така останахме
завинаги в необяснимото
като две сенки на пазители
пред входа на желанието.

Сега аз мога да надзърна
до дъното на нощите,
защото вече не са мои.

Любовта е стремеж
да се изпита болката докрай
на едно проглеждане.
И разгатвайки се,
тя самата се убива
с отворени очи.

Спасих ли я, се питам,
като я обрекох
на слепота?

1982

[Hatshepsut]

ВЪЗМЕЗДИЕ

Този експлозив за ноздрите!
          Старият познайник - валериан.
          Миризма на гузни нощи:
          влизам по чорапи у дома,
          без да светна лампата
          като обигран крадец
          на родителските сънища.
          И ме лъхва през пролуките
          от неспящата им спалня -
          (тих плесник в носа)
          все това успокоително
          с обезпокояващ дъх.

А сега броя аз капките,
          сякаш собствените си вини,
          и парливи ги нагълтвам
          залпом... Татко, спи спокойно!
          Твоето момиче се прибра
          и отдавна иска сън.
          Но къде е моето?
          В тъмното с вторачен слух
          чакам, както ти си чакал
          да изщрака ключът закъснял.
          И с отворени очи
          твоите кошмари аз сънувам.

Има на света възмездие!
          То за мен е с дъх на валериан.
          Рано или късно и за вас -
          може с най-невинен мирис:
          на кафе, на карамфили,
          на бензин, на дъбово бюро,
          на урина старческа,
          на уиски, на цигарен дим,
          на мастило печатарско,
          на мокет, на лак за нокти,
          на дезодоран Диор,
          на горчив бадем...

Няма никъде чист въздух,
          щом не ти е чиста съвестта.

1982

[Hatshepsut]

АНАБИОЗА

В родопските усойки из скални пукнатини,
където камъкът сълзи,
лилаво цвете никне и с мъхести фунийки
изсмуква глътка небеса.

Незнайни сили крие сред пустоша безсмъртниче
под древно име силивряк.
На пъклен пек с години то може да изтрае
в растителна клинична смърт.
То времето владее в пресъхналите клетки,
почти го спира да тече.
Дори в хербарий сплескано,
уж мъртво, а таи живот.
И капне ли връз него жадуваната влага,
по чудо разцъфтява пак.

А ние, беззащитни в многогодишни душни суши
без нежност и любов,
не можем времето да спрем.
Душим гласа му само, зениците му пием,
но времето във себе си
не знаем да приспим.
И само в полуслово си всаждаме душата
с илюзии, че някой ден
върху стиха ще капне една сълза наивна -
отново да ни съживи.

Но казват, че изчезва родопското безсмъртниче
под древно име силивряк.
Нима ще се изгубят загадъчните сили
за земен възкресен живот?

Март 1983

[Hatshepsut]

ПАЛТОТО

Сне палтото си в антрето,
влезе в залата очакваща
и се впусна след подскоците на мисълта.

В този миг на беззащитност,
тъкмо бе забравил себе си,
го улучи непоканеният гост. Инфаркт.

Падна тялото. Свободен,
предприе духът, ликувайки,
околовсемирни странствания без палто.

Прекоси сезони звучни,
срещи, погледи, общуване,
пълно разбирателство със всички същества.

Спомни си езици птичи,
шифри под вода с вибрации
и вродената способност сам да полети.

Кацна на планети плавни
с ореоли от лъчения,
с невъобразим, новозараждащ се живот.

Там смъртта бе само чужда.
И разлиствайки клепачите,
от въздушната целувка се събуди тук.

И се сети в миг: палтото!
Първото, което трябваше да си вземе
в този свят студен и ветровит.

1982

[Hatshepsut]

АКУПУНКТУРА

Излязох вън, облечена в стени -
стени от слухове, лъжи и шум,
под херметичен похлупак от страх
непроницаема за пролетта.
Внезапна капка клъвна ми врата.
Като кристална чаша отзвънях,
на сол строшена, до ръба преляна
от тръпките на мраз и на възторг.
Прониза ме пространство безразсъдно,
раззинато от вятър и криле.
Сълзата на Вселената ме парна.
Разтърси ме подкоренен обрат:
оттук нататък иначе, наново,
съвсем различно, вече не така!
Озонна капка право във врата ми
улучи с проницателна игла
самия център на не знам какво си
и чудодейно ме преобрази.

Март 1983

[Hatshepsut]

ЗАКОНЪТ
ЗА СЪХРАНЕНИЕ НА ЕНЕРГИЯТА

В памет на
Вера Дмитриевна Лихачова

Моторното горене се превръща
в напор, в движение и бързина.
Един човек пресича булеварда.
Превръща той душевното изгаряне
в мъчителна идея, в слово, в блян.

А срещу него - тонове метал,
моторен рев брутално, слепи скорости.
И той върху асфалта - крехък стрък,
люлян от вътрешната своя музика.
Два свята - техника и дух.
Несъвместимост на една земя.

Енергията на мотора изведнъж
се преобръща в смъртоносен удар.
Ами енергията на духа?
Нима съвсем като глухарче духнато
се пръсва без следа, без ек?
Или...

В по-висша сила се превъплъщава.
В каква?

1981

[Hatshepsut]

ИЗЧЕЗВАТ ОРЛИТЕ

С изчезващите животни
изчезва и нещо човешко
завинаги.

Последният скален орел
направи последния кръг.

Усети в клюна си вкус на раздяла.
Какви тайни неразгадани
завърза в отмалял възел?
Какво го изкорени от небето?
Не стигна ли му въздухът
за дъх и размах?

Кой ще очертае призори
високия рисунък на свободата?
Кой ще продължи плавния кръг?
Кой пръв ще прозре в далечините
пиратските платна на ураган?
Чия зеница ще изпревари светкавицата?
Кой ще събуди с плясък на криле
тръстиковия кавал?

Кой ще отваря безкрая с един замах
над кулите на канарите,
в окото на кладенеца?
Кой ще показва на юношата
как се лети срещу вятъра и в безветрие?
Кой ще забие нокти
в студената гръд на скалите,
за да изпита сцеплението на планетата?

Кой, кой ще ми спусне от облаците,
изскубнато в буря, едно храбро перо?

Последният скален орел
направи последния кръг.

Усмивката на синевата застина
над скалите и се вскали.
Сравнението "като орел"
се обезсмисли.

Октомври 1983