Български Националистически Форумъ

Африканското диво магаре (Equus africanus) е вид бозайник от семейство Коне (Equidae). Видът е критично застрашен от изчезване.

Разпространен е в Еритрея и Етиопия.




Нубийското диво магаре (Equus africanus africanus), наречено още степно магаре, е разпространено в Североизточна Африка – южните части на Нубия и Еритрея.

То има дълга и груба глава, сравнително големи уши, къса изправена грива и добре окосмена опашка. На височина при холката достига до 120 cm. Окраската на тялото му е канеленосива с напречни тъмни ивици над плешката, а от двете страни на предната част на тялото, както и по цялата дължина на гърба, минава по една тънка ивица.


Обитава пустини и степни пространства на стада от по 10–15 женски животни, предвождани от един жребец.

Храни се с разнообразна растителност, като при недостиг на вода и храна предприема миграции. То е предпазливо и бързо бягащо животно. Живее 18–20 години.

След 12 месеца бременност ражда по 1 малко.

Нубийското диво магаре се смята за родоначалник на различни раси домашни магарета, които се използват като товарни и впрегатни животни в много страни. Местното население го използва и за месо.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нубийско диво магаре

https://bg.wikipedia.org/wiki/Африканско диво магаре

Кулан или Онагер (Equus hemionus) е нечифтокопитен бозайник от семейство Коне, разпространен в Предна и Централна Азия.

Общи сведения

По външен вид заема средно положение между магаре и кон, затова се и нарича още и полумагаре. Тялото му е набито, дължината му е до 200 cm, а височината при холката – 125 cm. Главата му е масивна, има дълги подвижни уши (24 cm), тънки крака и високи копита, къса грива и сравнително къса и тънка добре окосмена опашка. През лятото космената му покривка е пясъчножълта с една тъмнокафява ивица на гърба, гривата и опашката му са черни, а долната част на тялото – по-светла, почти бяла.

Разпространение

Обитава равнини, пустини и полупустини с твърди почви. Среща се в Сирия, Иран, Индия и Тибет.


Начин на живот и хранене

Храни се с тревиста и храстова растителност. Той е предпазлив и при опасност бяга бързо до 70 км/час. Живее на стада до 50 животни. При недостиг на храна предприема далечни миграции.

Размножаване

След 11 месеца бременност ражда по едно малко.

Подвидове

E. h. hemionus – Монголско диво магаре
E. h. khur – Индийско диво магаре
E. h. kulan – Туркменски кулан
E. h. onager – Персийски онагър
E. h. kiang - Кианг - западен Китай, Тибет
† E. h. anatoliensis - Анадолски кулан - Турция
† E. h. hemippus - Сирийски кулан - Сирия, Месопотамия, Арабски полуостров - изчезнал от 1927г.


Кианг е най-големият от подвида кулан, достигащ 140 см при холката и тежащ до 400 кг. Козината на Кианг е червеникаво-кафява. Информацията за киангите е изключително оскъдна. Кианг обича да плува във водата и издържа на условия на живот на надморска височина до 5,5 хиляди метра. Именно на тази височина киангите са били срещани по южните склонове на Хималаите и високите равнини на Тибет.

Сирийски кулан

Сирийският кулан (лат. Equus hemionus hemippus) е изчезнал подвид на кулана, живял в Леванта и Арабския полуостров. Намерен е на територията на съвременна Турция, Сирия, Ливан, Израел, Палестина, Йордания, Саудитска Арабия и Ирак.


Сирийският кулан е бил само един метър висок при холката, което го прави най-малкият съвременен кон. Цветът му се променя според сезона: маслинена козина през лятото и бледожълт пясъчен цвят през зимата. Подобно на други кулани, той бил известен със своята неукротимост и приличал на чистокръвен кон със сила и красота.

Сирийският кулан живеел в пустини, полупустини, сухи ливади и планински степи. Те са живели в Израел, Йордания, Сирия, Саудитска Арабия и Ирак.

Сирийският кулан бил тревопасно животно. Той се е хранел с трева, както и с листа от храсти и дървета.

Сирийските кулани били една от основните жертви на азиатските лъвове, които някога са живели на Арабския полуостров. Арабският леопард, раираната хиена, арабският вълк и каспийският тигър също ловели тези кулани. Азиатският гепард може да е ловувал жребчета на сирийски кулан.

Европейски пътешественици в Близкия изток през 15-ти и 16-ти век съобщават, че са видели големи стада сирийски кулани. Броят им обаче спада драстично през 18-ти и 19-ти век поради прекомерния улов. Сирийските кулани били сериозно засегнати от събитията, свързани с Първата световна война. Последният див представител на подвида е застрелян през 1927 г. близо до оазиса Азрак в Йордания, а последният екземпляр, държан в плен, умира през същата година в зоопарка Шьонбрун във Виена.

Допълнителни сведения

В миналото куланът е бил безпощадно изтребван заради месото и кожата му, но днес като рядък вид се намира под охрана.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кулан

https://ru.wikipedia.org/wiki/Сирийский кулан

https://ru.wikipedia.org/wiki/Кулан

Окапи (Okapia johnstoni) е преживен чифтокопитен бозайник от семейство Жирафови и единствен представител на рода си. Открит е едва през 1901 г. от Хари Джонстън. Това странно животно прилича едновременно на жираф и на зебра. Ареалът му е ограничен в малка област на Демократична република Конго, в тропическата гора Итури – резерват, създаден с цел неговата защита. На местния език лингала името му е мондонга.


Физическа характеристика

Окапито е високо 2 m и тежи 200 – 300 kg. Задните му крака и предните са на черни райета подобно на зебрата.

Начин на живот

Окапи е дискретно, боязливо и самотно животно, което общува със себеподобни само по време на размножителния период и при отглеждането на малките. Неговата гъстота на населеност е 0,6 на квадратен километър. Маркира своята територия с урина и със секреция от жлези, разположени между пръстите му, и винаги използва едни и същи така маркирани пътеки. Предимно дневно животно е. Негов основен неприятел е леопардът. Окапито може да бяга със скорост 55 km/h.


Природозащитен статус

Жертва на бракониерство и изсичане на родните му гори, окапито е било застрашено от изчезване, но благодарение на взетите мерки днес фигурира в Червения списък на световнозастрашените видове на IUCN като потенциално застрашен вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Окапи



Малко хора знаят как изглежда това животно и какво го отличава от най-близките му роднини. Окапи е вид чифтокопитен бозайник, който е много красив и необичаен.

Когато го погледнете за първи път, може да изглежда, че става въпрос за кон или зебра, защото краката на окапи са на ивици. Но тези животни са далеч от конете, защото имат общи предци с жирафите. Цветът на окапи е кафеникав, блестящ до червеникаво. Вратът, разбира се, не е като на жираф, но е доста дълъг от този при зебрите. Мъжките имат 2 рога, както жирафите. Женските са без рога. Средното им тегло достига 250 кг.

Отличителната им черта от останалите тревопасни е много дългият език. Благодарение на него окапи лесно може да оближе очите си и го използва, за да скубе листа и цветове от клоните на дърветата.

Единствената страна, където се среща животното окапи, е Конго (Демократична република Конго). Броят им в естествената им среда е не повече от 50 хиляди, в зоологическите градини по света има само 160 животни.

https://www.nationalgeographic.bg/a/okapi-trevopasnoto-s-nai-dlg-ezik

Зебрата е сборно общоприето название на два подрода на следните 3 представители на семейство Коне (Equidae):

Подрод Hippotigris
Вид Equus quagga – Равнинна зебра
Вид Equus zebra – Планинска зебра

Подрод Dolichohippus
Вид Equus grevyi – Зебра на Греви

По-старите класификации отделят зебрите в самостоятелен род Hippotigris (ивичести или тигрови коне)


Описание

Зебрата е бяла на черни райета.

Физически характеристики: Възрастната мъжка зебра е висока около 1,6 м и тежи от 300 до 420 кг, а женската около 1,50 и тежи между 250 – 340 кг. Зебрата може да развива максимална скорост 65 км/ч и да бяга с 55 км/ч в продължение на няколко км. Те могат да доживеят до 20 години. Стадото им осигурява безопасност, но за отделилите се от него зебри има вероятност да бъдат нападнати от хищници.

Разпространение

И трите вида зебри се срещат само в Африка.


Начин на живот и хранене

Зебрите живеят на малки семейни групи, които се състоят от мъжка зебра, няколко женски и техните малки. Отделните семейства са част от едно голямо стадо. Хранят се с листа, трева и въздушни корени. Също така дъвчат почва за да си набавят нужните минерални вещества.

Размножаване

Женската зебра ражда по едно малко на година. То тежи около 30 – 35 кг. Тя го отделя от стадото, за да го запази. След около 5-6 дни тя се връща с малкото си. На няколко месеца малките започват да пасат, но продължават да бозаят от майчиното мляко 6 месеца. На около година заживяват самостоятелно.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зебра

https://ru.wikipedia.org/wiki/Зебра


Зебрите са едни от най-разпознаваемите африкански животни. Те се отличават с кожата си, която е на черни и бели райета. Зебрите са едни от предпочитаните животни в менюто на лъвовете.

История на зебра

Прародителят на зебрата е обитавал планетата ни преди 55 милиона години. Смята се, че зебрата е най-древният представител на чифтокопитните животни. Всъщност зебрата е близка роднина на коня и се различава от него предимно по цвета на кожата си. През вековете зебрата е била изтребвана предимно от местното население, заради кожата и месото си. С пристигането на европейците обаче процесът на изтребване се е ускорил. За кратко време били изтребени хиляди зебри. Днес зебрата е включена в Червената книга на застрашените видове, тъй като въпреки че все още има сравнително изобилие от тези животни, броят им постоянно намалява.

Характеристики на зебра

Зебрата е дълга до 240 сантиметра. Височината й е 120 до 140 сантиметра. Зебрата тежи до 350 килограма. Зебрата е с много къса грива, която стои изправена. Това красиво животно има дълга опашка, която завършва с пискюл от черни косми. Зебрата е с красива кожа на черни и бели райета, която им помага да се крият. Ивиците са тесни и широки и на места са разположени много гъсто, а на места са на голямо разстояние поради по-голямата широчина. По линията на гръбнака на зебрата преминава черна линия, към която се насочват всички ивици.

Неподвижните зебри могат да бъдат забелязани много трудно дори на открито, тъй като се сливат със заобикалящата среда. Това се получава само по смрачаване, когато хищните животни излизат на лов.

През деня зебрата може да бъде лесно забелязана, тъй като отсъства играта на сенки. Години наред учените не можели да разберат защо зебрата е с толкова контрастни цветове, при положение че ѝ се налага да се крие. Оказва се, че когато стадото е подплашено и бяга бързо, благодарение на черно-белите ивици очертанията на силуетите на зебрите се размиват и стадото напълно се слива с хоризонта, като образува сребристо-сива маса. Препускащата зебра трудно може да бъде забелязана сред антилопи и други копитни животни. Преди години зебрите са се събирали в стада по стотици, но днес едно стадо зебри се образува от 10-20 животни. Копитата на зебрата са по-големи от магарешките, но по-тесни от конските.

Хранене на зебра

Зебрата се храни с тревисти растения, тя похапва също така различни зърнени култури. При нужда се храни с листа от храсти. Зебрата понася много зле липсата на вода и по време на засухата преминава километри, за да достигне до влажни гори. Интересен факт е, че абсолютно всички видове зебри добре понасят живота в зоопаркови условия в европейски климат. В зоопарка те хапват конска храна и имат дълъг живот в условията на зоологическата градина. Те могат с лекота да понесат студените зими, въпреки че са екзотични животни.

Заболявания на зебра

Зебрите са издържливи животни, но страдат най-вече от проблеми с крайниците, и то предимно от предизвикани при травми. Различните заболявания на копитата обикновено водят до затрудняване на подвижността на животното и довеждат до неговата смърт, тъй като то лесно става жертва на хищници. Някои зебри са склонни към внезапна загуба на съзнание, която трае от една до три минути, но това често се оказва фатално за животното, тъй като ако в този момент наоколо има хищници, то се превръща в жертва.

Любопитни факти за зебра

Съществуват четири вида зебри, които се различават по окраската си. Бърчеловата зебра, която е била петият вид на това животно, е била напълно изтребена в началото на ХХ Век. Чапмановата зебра е със сравнително тесни ивици на тялото, които не достигат до копитата на животното. Селоуската зебра има по-малко черни ивици на шията. Зебрата на Греви, наричана още пустинна зебра, е най-едра от всички. Тя има ивици, които достигат до копитата ѝ. Звуците, които зебрата на Греви издава, много приличат на тези, които издават магаретата. Тя обитава пустините на Сомалия, Кения и Етиопия.

Зебрата на Грант е разпространена в Южен Судан, Южна Етиопия и Уганда, а също в Танзания и Замбия. Този вид зебри имат интересно оцветяване на кожата - черно белите ивици никога не се кръстосват, както става при някои от другите видове. Най-дребна е планинската зебра, която е висока само 110 сантиметра. Тя е с малки копита, които приличат на магарешки. Тя обитава планинските райони на Южна Африка. От този вид зебра са останали само 200 вида, които обитават националния парк Планинска зебра. В парка се работи по възстановяването на вида.

Зебрите могат да тичат бързо и развиват до 64 километра в час. Те с лекота понасят съжителството с други животни. Те образуват големи групи с газели, антилопи, жирафи и дори с щрауси. Естествените врагове на зебрата са лъвовете, леопардите и хиените. Обикновено жертва на хиените стават болните и младите животни.

Начело на стадото стои мъжкар, който трябва да е навършил пет години. Когато мъжкар остарее или се разболее, стадото го гони. Щом стане на 3 години, мъжката зебра се отделя от майка си и започва да се движи заедно с младите мъжкари.

Когато стадото отива на водопой, го води най-старата женска. След нея вървят малките зебри, следвани от поотрасналите, след тях вървят женските с новородените и най-накрая са мъжкарите и водачът на стадото.

В продължение на много години се е спорело дали зебрата е черна на бели ивици или бяла на черни ивици. Оказва се, че основният цвят на кожата на зебрата е черен, а местата, които са бели, са депигментирани.

В края на XVIII век в Лондон се появила първата двойка зебри, използвана вместо коне, за да теглят карета.

Каретата на сър Уолтър Ротшилд, която била теглена от зебри, направила голям фурор половин век по-късно. Но зебрите били използвани с подобна цел само от екстравагантни богаташи. През ХХ век в европейските страни бил направен опит за превръщане на зебри в селскостопански животни. След редица опити по опитомяването на зебри се стигало до там, че те разрешавали на хората да ги доближат, но отказвали да вършат селскостопанска работа.

Зебрите били избивани години наред от европейците, които посещавали Африка, заради красивата си кожа. Колонизаторите на Южна Африка се проявили като най-големите унищожители на тези красиви животни. Днес има хиляди зебри в Кения, но това е жалък остатък от огромните стада, които са живели тук преди.

Интересен факт е, че куагата, която е вид зебра, е била напълно изтребена през XIX век. За разлика от останалите зебри куагата позволявала да я използват за селскостопански работи. Куагата била изтребена от европейците за кратък период от време. На особена почит се радвал ловът на куаги, който представлявал преследване на цяло стадо и подплашването му, докато животните не стигали до пропаст и загивали накуп. Последната куага на свобода била унищожена през 1858 година. През 1883 година в зоопарка в Амстердам загинала последната куага в неволя. Така изчезнал завинаги животински вид, съществувал хилядолетия наред. Днес до нас са достигнали само музейните експонати на тези животни, които се съхраняват в природонаучни музеи.

Правени са кръстоски на зебри с коне и с магарета. Резултатът е хибридно животно, което не може да има поколение. Тези хибриди се наричат зеброиди и имат разнообразна външност, в зависимост от това кой е бил майката и кой - бащата. Зеброидите могат да бъдат използвани за селскостопанска работа и са много издържливи.

Размножаване на зебра

Интересен факт е, че зебрата е полигамно животно. Тя никога не образува двойка със зебра от противоположния пол и не е ясно от кого е заченала женската.

Бременността на женската зебра трае до 390 дни и на бял свят се появяват една или две малки зебри. Зебрите нямат любовен период и малките се раждат по всяко време на годината, но най-много през дъждовния сезон. Той продължава от януари до март и тогава се раждат около 70 процента от всички зебри, които се появяват на бял свят през годината.

Веднага след като се роди, зебрата трябва да направи първите си крачки. Ако до 15 минути след раждането си малката зебра все още не се изправила, най-вероятно тя няма да успее да проходи изобщо. След 40-тата минута от раждането си зебрите могат да правят скокове. През първите дни след раждането на малката зебра майка ѝ не позволява на никой да я доближи на разстояние по-малко от три метра. Женските зебри не раждат всяка година, а веднъж на две или на три години. Те могат да раждат до 18-годишна възраст.

Докато женската ражда, около нея се събират мъжки, за да я защитят. Ако новороденото е в опасност, около него се събира цялото стадо, за да не позволи на хищниците да стигнат до него.

https://miau.bg/



Куага (Equus quagga quagga) е изчезнал подвид на равнинната зебра (зебра на Бърчел). Видян е за последно през 1883 г. в Амстердам, Холандия, където последният екземпляр умира в зоопарка Артис Магистра. В природата последната дива куага е убита през 1878 г.

Родината ѝ е Южна Африка. В областта на главата има характерната окраска на зебра, а задната част прилича повече на кон. Фермерите я обучавали и използвали за пазене на стадата.

През 30-те години на ХІХ век куага били внесени в Европа. Тези животни били лесни за опитомяване и били използвани за теглене на каручки, каляски и файтони. По онова време никой не подозирал, че след по-малко от 50 години подвидът ще изчезне от лицето на земята.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Куага

Жирафът (Giraffa camelopardalis) е едър тревопасен бозайник от семейство Жирафи (Giraffidae). Той е най-високият съществуващ животински вид на земята. Обитава сухите и гористи савани на Африка на юг от пустинята Сахара. Смятан е от местните племена за свещено животно.

Резултатите от скорошни генетични изследвания показват, че съществуват цели четири различни биологични вида жирафи.

Особености

На височина мъжките достигат 4,9 – 6 m и тежат средно 1,500 kg, като е отбелязано максимално тегло 2150 kg. Женските общо взето са по-дребни. Те са високи от 4,5 до 5,3 m и тежат средно 1140 kg, а максимално – 1780 kg, което го прави четвъртото по големина сухоземно животно. Жирафът е един от двата вида, включени в семейство Жирафи, другият е по-дребният и рядък вид окапи. Има 9 общоприети подвида.

Сърцето на жирафа е не по-малко от 60 cm на дължина, тежи повече от 11 kg и бие с 95 удара в минута, изпомпвайки 60 литра/минута, когато жирафът е в покой. Разположено е на 2 до 3 m под мозъка. Кръвоносната система на жирафа е прецизна. Тя изпомпва излишната кръв, когато главата е ниско до земята и пречи на кръвта да се върне бързо обратно в сърцето при рязко изправяне на шията и вдигане на главата.

Възрастен мъжки жираф може да се храни с листа на акация на 6 m над земята. Прави впечатление с дългата си повече от 2,3 m шия. Тялото му е изпъстрено с червено-кафяви петна, разделени от бели ивици. Очите му са големи, с дълги и гъсти мигли, а на главата си има две малки рогчета, покрити с кожа. Горната му устна е добре развита, а езикът му достига 40 cm дължина.

Жирафът е животно, което се храни изключително с клонки. Подбира внимателно храната си, която в по-голямата си част се състои от листа и филизи на дървета и храсти, пълзящи и виещи се растения и някои треви. В зависимост от сезона яде също цветя, шушулки от семена и плодове. Ежедневно жирафът приема около 40 – 50 kg храна, като яде в продължение на шестнадесет до двадесет часа на денонощие.

Жирафите вършат всичко прави. Техният дълбок сън е не повече от 10 минути. Почивайки, държат шията си изпъната нагоре, а когато пият вода, широко разтварят предните си крака, за да могат да се наведат достатъчно. Потребността от вода жирафите задоволяват преди всичко с храната си, така че те могат да не пият в продължение на седмици. Ако все пак пие, жирафът наведнъж може да погълне до 60 литра вода.

Размножаване и малки


Бременността на женския жираф трае от 450 до 465 дни. Женският жираф ражда прав (при раждането си малкото жирафче пада на земята от повече от два метра височина!) само едно жирафче, което 20 минути след това започва да ходи и суче. Малките се раждат на традиционни усамотени места. Това улеснява формирането на групи от малки, към които новородените се присъединяват, когато навършат една или две седмици. Новороденото е високо около 1,60 m и тежи около 60 kg, 20 пъти по-малко от възрастните и е лесна плячка за хищниците, затова около седмица остава скрито в храстите, след което плътно следва майка си в стадото. За около година малките порастват с един метър и достигат височина 2,60 m. В природата могат да живеят до 40 – 45 години, а в плен до 50 – 60 години.

Местообитание

Живеят в заселени райони и гористи пасища в Африка на юг от Сахара.


Любопитни факти

Характерна способност на жирафа е прогресивното натрупване на костен материал около черепа, особено при мъжките, поради което се срещат екземпляри с три и дори пет рога. Броят на жирафите е намалял в последните 40 години с около 50% заради упадъка на местообитанията. Жирафите могат да развият максимална скорост до 65 km/h и да поддържат постоянна скорост 54 km/h в продължение на няколко километра. Жирафите имат само един естествен враг и той е лъвът.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жираф


Жирафът е животното с най-дълга шия в целия свят. Външността му е толкова уникална, че няма шанс това животно да бъде объркано с което и да е друго. Жирафите се срещат в цяла Африка.

История на жираф

Смята се, че прародителите на съвременните жирафи са се появили на планетата преди повече от 20 милиона години. Те били почти пълно копие на сегашните представители на вида и обитавали областите, които са техен естествен ареал и днес. Древните египтяни са отглеждали жирафи в подобие на зоопаркове. През 20-те години на XIX век европейците за пръв път се радвали на гледката на жираф. Това се случило в Париж и предизвикало моден бум, тъй като петнистата окраска на жирафа започнала да се използва от тогавашните моделиери. И днес жирафите, наред с тигрите, леопардите и гепардите се считат за животните с най-красива окраска. В Африка навремето много жирафи били избивани заради красивата им кожа и вкусното жирафско месо. Сухожилията на жирафите са се използвали за направа на струни за местните музикални инструменти, а дълги черни косми на опашката на жирафа се използвали за направа на специални гривни.

Особености

Жирафът е най-високият от всички бозайници. Височината му варира от 4. 8 до 5. 8 метра. Мъжките екземпляри достигат до 750 килограма тегло, женските са с няколко килограма по-леки. Жирафите имат черни очи, които са обрамчени с дълги тъмни мигли. Ушите на жирафа са къси и много тесни. И мъжките, и женските жирафи имат малки рогца на главата си. Тези рогца са покрити с гъсти косъмчета и понякога са две, а понякога са четири на брой. Те са дълги 25 сантиметра. В средата на челото обикновено жирафите имат изпъкнала кост, която прилича на рог. Цветът на жирафа варира силно, като различните по цвят жирафи могат да се кръстосват и да имат здраво поколение.

Най-известен е така нареченият масайски жираф, който живее в Източна Африка. Той е жълто-червеникав на цвят, с шоколадови петна с неправилна форма. Мрежестият жираф обитава Северна Кения и Сомалия. При мрежестите жирафи петната са с форма на многоъгълници и са толкова много и близо едно до друго, че изглежда, сякаш жирафът е на малки жълти ивици, които се кръстосват. Тъй като тези жирафи изглеждат така, все едно върху тях е наметната златиста мрежа, те се наричат мрежести. Този вид жирафи се смята за най-красивият. Много рядко могат да се видят чисто бели жирафи. Те не са албиноси, защото очите им са тъмни. Бели жирафи се срещат в Конго, Кения и в Северна Танзания. Жирафите имат дълги опашки, които завършват с черен сноп от косми. Тялото им е покрито с къси косми, които наподобяват козина. По линията на гръбнака се оформя нещо като къса грива.

С какво се храни жирафът

Жирафите обитават савани и не много гъсти гори. Тук те намират храната си, която е предимно бутони на цветя от акации и други дървета. Жирафите се хранят също така с млади клонки и листа. Благодарение на дългия си език жирафът може да откъсне листа от клони, които са изцяло покрити с тръни. Жирафите не обичат да пасат трева, тъй като са принудени да коленичат, за да го направят. Подобна неудобна поза жирафът е принуден да заема и когато пие вода. Жирафите нямат голяма нужда от вода, тъй като си я набавят предимно от сочните растения. Жирафът може да живее, без да има нужда от вода от водоем повече от две седмици. Жирафът се храни рано сутринта и следобед, а в най-горещите часове на деня стоят и дремят в сянката на дърветата. По време на дрямката си обаче жирафите не спират да дъвчат. В зоопаркови условия жирафите се хранят с ябълки, сено, репички, моркови и банани. Те обичат също така покълнал овес.

Заболявания на жирафа

Жирафите често страдат от подуване на стомаха, а понякога загиват, защото поглъщат тел от огради. Жирафите са склонни към хипертония и към различни болести на храносмилателната система. Случва се жираф да загине, защото се е оплел във високите гъсти клони на някое дърво. Не е много рядко срещано раждането да завърши с летален изход за майката, тогава загива и новороденото жирафче, тъй като няма кой да го храни.

Любопитни факти за жирафа

Не е възможно в природата да се видят два жирафа, които да имат еднакви петна. Тези петна са строго индивидуални за всеки индивид и са като дактилоскопичните отпечатъци на хората.

Интересен факт е, че при раждането си бебето жирафче пада от два метра височина. Бременността при жирафа трае 15 месеца и винаги ражда по едно жирафче, което тежи около 70 килограма и е два метра високо. Обикновено жирафчето не се наранява при падането, но по този начин пъпната връв се откъсва по време на полета му към земята.

Петнистата окраска на жирафа му случи за маскиране. Когато група жирафи стоят сред акации или високи храсти, слънчевите лъчи и сенките от растенията размиват контурите на животните и те не могат лесно да бъдат забелязани. Жирафите почти никога не живеят сами. Обикновено те живеят в стадо, което обединява от 7 до 70 животни. Случва се понякога жирафите да образуват едно стадо с антилопи или зебри, но това е за кратко. Интересен факт е, че в стадото на жирафите йерархията се спазва много строго. Това се изразява в поведението на по-низшите индивиди. Те никога не могат да си позволят да пресекат пътя на по-висшестоящия в йерархията жираф. Висшите жирафи в стадото се познават по това, че винаги държат главата си високо вдигната, а в тяхно присъствие по-низшите по ранг винаги свеждат леко главите си.

Жирафите са миролюбиви животни и рядко стигат до изясняване на отношенията с помощта на битки. Ако все пак се стигне дотам, обикновено това се случва между двата най-едри мъжкаря в стадото, които се борят за лидерското място. Битката на мъжкарите представлява удари с глава и шия. Най-силното оръжие на жирафа всъщност са предните им крака, но те никога не ги използват спрямо някой от стадото си. Когато единият мъжкар се признае за победен, той прави няколко крачки встрани.


Победителят не го изгонва от стадото, както това се случва при конете, антилопите и много други стадни животни. Жирафите имат великолепен слух, но никой не е чувал какви звуци издават жирафите, тъй като те мълчат през цялото време. Когато вървят, жирафите преместват първо двата си десни крака, а след това двата си леви.

Когато бягат, жирафите тичат в галоп, но не могат да издържат повече от 3 минути. Когато жирафът тича, вдига предните си крака, а главата му се извива назад. Когато тича, жирафът изглежда така, все едно кима и се покланя при всеки скок. И въпреки че изглежда непохватен по време на галопа си, той може да развие до 50 километра в час. Любопитно за жирафите е, че могат и да скачат. Те го правят, когато прескачат огради от бодлива тел, които ограждат плантации в Африка. За учудване на африканските фермери, жирафите могат да прескочат огради с височина почти два метра. Когато жирафът иска да прескочи ограда, той застава до нея, прехвърля предните си крака и след това скача със задните, като леко докосва ръба на оградата.

Жирафите не обичат да плуват, но при нужда могат да го правят. Интересен факт е, че жирафите спят само през нощта, но сънят им продължава не повече от 20 минути. Останалата част от нощта е посветена на лека дрямка, която се прекъсва на няколко минути.

Жирафът няма много естествени врагове. Само лъвовете се опитват да атакуват жирафи, но това се случва много рядко. Лъвският прайд с лекота може да повали и най-едрия жираф. Но когато е нападнат от един лъв, жирафът се отбранява с мощни удари на предните си копита.

Години наред жирафът е представлявал голяма загадка за учените. По време на храненето си жирафът държи главата си на около 6 метра височина. На тази височина трябва да се транспортира кръвта от сърцето към мозъка. Дълго време се е смятало, че ако жирафът рязко наведе главата си, а след това я вдигне отново, ще се получи смяна на кръвното налягане и претоварване на сърцето. Оказало се, че природата е създала уникален механизъм за регулиране на кръвното на жирафа. Кръвта на жирафа е много по-гъста от тази на останалите бозайници, тъй като съдържа повече червени кръвни телца. За минута през сърцето на жирафа минават около 60 литра кръв. В една от вените на шията на жирафа има специален клапан, който регулира налягането по време на вдигане или навеждане на главата на животното.

Вреди от жирафа

Жирафите често предизвикват късо съединение, тъй като не могат да се научат да избягват електрическите жици. Когато жирафът предизвика късо съединение, самият той загива, но никой от стадото не си вади поука от това и електричеството прекъсва често.

https://miau.bg/

Двугърбата камила (Camelus bactrianus), наричана още бактриана, е преживен чифтокопитен бозайник от семейство Камилови. На дължина достига от 250 до 360 cm, височина от 180 до 210 cm и тегло от 500 до 700 кг. Докато едногърбата камила живее в тропичните пустини, двугърбата живее във вътрешноконтиненталните такива.

Начин на живот

Двугърбата камила е отлично приспособена за живот в пустинята. Има два пласта козина, дълги вежди и мигли, а ноздрите ѝ се затварят плътно (при повечето други бозайници, включително човека, те са постоянно отворени). По този начин очите и дихателните пътища на камилата са добре предпазени от прах и пясък. Зимната ѝ козина е дебела и гъста, предпазваща от студа. През лятото голяма част от нея пада, като по-гъсти области остават само по гърба, главата и предната част на шията, за да предпазва от слънце. Когато температурите започнат да се повишават, козината на камилите опадва толкова бързо, че през това време те имат почти „дрипав“ външен вид. Тази бърза промяна позволява на животните да живеят при изключително разнообразни и сурови условия за живот с температури, вариращи от -30 °C до +50 °C.


Приспособяване към суша

Както всички камили, така и двугърбите могат да издържат дълго време без храна и вода. Издръжливостта на безводие камилите постигат чрез комбинация от уникални сред бозайниците промени във физиологията и обмяната на веществата:

Гърбиците на камилите се състоят почти изцяло от мазнини и служат като хранителен запас при дълги преходи през пустинята.
Бъбреците на камилите са по-големи и имат много дълги канали (нефрони). По този начин урината им е силно концентрирана и постига същия резултат при много по-малка загуба на течност. Повечето животни също губят доста течности и с изпражненията си, докато при камилата те са много сухи и твърди.
Синтезират вода чрез разграждане на мазнини при нужда. Получаването на вода като част от метаболизма на мазнините се наблюдава при много видове животни – както при птици, така и при бозайници, включително при човека. При този процес от 100 грама мазнини се получават около 107 грама вода, която се нарича още „метаболитна вода“. Повечето животни обаче не са пригодени да използват мазнините като дългосрочен източник на вода, поради което при продължителна липса на вода от външни източници настъпва дехидратация с тежки последици за организма. За камилите складираната в гърбиците им мазнина е сериозен и понякога единствен източник на вода, към който огранизмът им прибягва автоматично, щом се наложи, и то много преди да е настъпила опасна за живота дехидратация. По този начин гърбиците на камилите индиректно служат като източник на вода, макар и да не я складират директно.
Варираща телесна температура, в рамките на 6 до 8 градуса, което е нетипично за останалите топлокръвни животни. (За сравнение, при човека само един градус отклонение от нормалната температура е силен индикатор за болестно състояние, а отклонение от 4 – 5 градуса нагоре или надолу от нормата би било смъртоносно.) При студени условия, например нощно време в пустинята, тялото на камилите изстива и по този начин пести енергия, която иначе би била нужна за поддържане на телесната температура. При горещо време температурата на тялото се покачва и така се избягва потене и свързаната с него загуба на течности, което иначе би било необходимо, за да се предпази тялото от прегряване.
Варираща гъстота на кръвта в големи граници, от сгъстяване до разреждане, без това да пречи на функцията на организма. Това от една страна позволява на животното да оцелява при дълги периоди на дехидратация, която води до сгъстяване на кръвта и спадане на кръвното налягане. От друга страна, когато намери вода, камилата е способна да изпие огромни количества за кратко време, което иначе би довело до силно разреждане на кръвта и покачване на кръвното налягане. В рамките на няколко минути камилата е способна да изпие до 100 – 120 литра вода, което се равнява на обема на една голяма бъчва или около 2/3 от една средно голяма вана за къпане. При положение, че повечето камили тежат между 400 и 600 kg, това количество вода представлява 20 – 25% от общото тегло на животното. За сравнение, при един 70 килограмов човек това би означавало да изпие около 15 литра вода наведнъж и би било смъртоносно. Така поетата вода най-напред попада в стомаха на камилата и от там чрез кръвта се разпределя по цялото ѝ тяло.

Разпространение


Бактрианата е широко разпространено домашно животно из цяла Средна и Предна Азия, но диви двугърби камили се срещат само в Северозападен Китай и Монголия, където през 2002 г. са преброени едва около 950 екземпляра. България е една от страните в Европа с най-многобройни субфосилни останки от камили. Те са разкрити в 11 древни селища от античността до средновековието (1-12 век н.е.). Повечето от тях са били на двугърби камили. В античния град Нове са открити 82 % от всички намерени останки. През 2018 г. най-новата находка (цяла долна челюст) бе изкопана в центъра на София, датирана 3–4 век. н.е. Всички останки от камили в България и в цяла Европа са от одомашнени животни.

Хранене и размножаване

Камилите са тревопасни животни. Хранят се с растения, които са сухи, бодливи, солени или горчиви и на практика могат да смелят какъвто и да е вид растителност. При липсата на такава обаче, бактрианата се храни с трупове, изгризва кости, кожа и всякакъв вид плът. При екстремни условия може да погълне първия ѝ попаднал обект – въже, сандал или плат. Хранителните ѝ навици ѝ помагат да оцелее в зони с ограничена растителност. Способни са да смелят дори бодли – като ги гълтат направо и впоследствие ги връщат в устната кухина за сдъвкване.

Дивите камили живеят на стада между 6 и 20 индивида, до към 30. Водачът на групата е възрастен мъжки. Размножителният период настъпва през есента. Мъжките често са агресивни, като хапят и плюят. Полова зрялост се достига между третата и петата година. Бременността трае около 13 месеца, раждат се едно или две малки през март или април. Средната продължителност на живота им е около 50 години.

Природозащитен статус

Дивата двугърба камила (Camelus ferus: Przewalski, 1878) е вписана в Червения списък на световнозастрашените видове на IUCN, като критично застрашен вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Двугърба камила


Двугърба камила "БАКТРИАН"

Якът (Bos grunniens), наричан още тибетски як, е едър бозайник от разред Чифтокопитни (Artiodactyla) с дълга гъста кафява козина. Следва да се отбележи, че в Тибет „як“ се наричат само мъжките животни, а женските са "дри".

От края на XX век се правят опити за изкуствено заселване на якове в България, като през 2005 година в страната има около 17 екземпляра, през 2011 и 2012 г. – 18 бр. (всичките в Държавно ловно стопанство „Витиня“).

Физически характеристики

Мъжки:
Маса – около 1200 кг до 1500 кг.
Височина на холката – 2 м.
Дължина на тялото – около 3,3 м.
Рога – 60 см.

Женските са като цяло по-дребни.
Домашният як е значително по-дребен, размерите му са около наполовина на дивия. Козината му е дълга и гъста, с кафяв цвят.

Разпространение

Якът се среща в диво състояние в Хималаите (подвид Bos mutus). В редица страни (включително България) е успешно аклиматизиран или в процес на аклиматизация.

Начин на живот и хранене

Якът е тревопасен бозайник. Живее на малки стада.

Размножаване

Бременността на яка трае 258 дни.

През юни женската ражда едно малко което ще остане с нея една година.

Допълнителни сведения


Якът се отглежда като домашно животно заради млякото (което понякога след раждане е с розов цвят поради наличие на кръв) и месото. Използва се също така и като работно животно за оран, превоз и др. Кръстосва се успешно с домашното говедо (Bos taurus), като кръстоската се нарича на тибетски дзо или „дзопкьо“. Дивият як се ловува за месо. Числеността му намалява и се е превърнал в застрашен вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Як



Якът се среща в диво състояние в Хималаите. В редица страни (включително България) е успешно аклиматизиран или в процес на аклиматизация.

Якът е тревопасен бозайник.
Бременността на яка трае 258 дни, ражда едно малко, което ще остане с майката една година.
Якът се отглежда като домашно животно заради млякото. Използва се също така и като работно животно за оран, превоз и др. Кръстосва се успешно с домашното говедо, като кръстоската се нарича на тибетски „дзо“ или „дзопкьо“.

В миналото якът е бил опитомен в Тибет, но е бил въведен навсякъде, където има хора на височина 4000-6000 метра, главно в Китай, но също и в Централна Азия, Монголия и Непал.
Дивите якови понякога се наричат отделен вид (Bos mutus), за да ги разграничат от домашните якове, въпреки че те са свободно кръстосани с различни видове говеда.

В Китай, където са известни като „космати говеда“, яковете са със с дълга черна козина като имат по-къса черникав или кафява подкосъм. Цветът на опитомените якове е по-променлив и белите петна са често срещани. Подобно на бизоните, главата главата е поставена на високи масивни рамене; рогата са дълги 80 см при мъжките и 50 см при женските.
Не е известно със сигурност кога яковете са били опитомени, въпреки, че е вероятно те първо да са били отглеждани като товарни животни за караваните по хималайските търговски пътища.

Белодробният капацитет на яковете е около три пъти по-голям от този на говедата и те имат повече и по-малки червени кръвни клетки, използвайки способността на кръвта да транспортира кислород.

Домашните якове наброяват най-малко 12 милиона в световен мащаб. Изсушеният тор на як е единственото гориво, което може да се получи на тибетското плато без да се използват дървета.

Диви якове мигрират сезонно към по-ниските равнини, за да ядат треви и билки. Когато стане прекалено топло, те се оттеглят на по-високи плата, за да ядат мъхове и лишеи, които разкъсват от скалите с грубите си езици. Тяхната гъста козина и малко потни жлези правят живота под 3000 метра труден дори през зимата.

Яките получават вода, като ядат сняг, когато е необходимо. В дивата природа те живеят в смесени стада от около 25 броя, въпреки че някои мъжки живеят в ергенски групи или сами. Яките сезонно се групират в по-големи групи. Размножаването става през септември-октомври. Телетата се раждат около девет месеца по-късно и се кърмят цяла година. Майката се размножава отново през есента след отбиване на телето.

Дивите якове някога са се простирали от Хималаите до езерото Байкал в Сибир, а през 1800-те години те все още са били многобройни в Тибет. След 1900 г. са били ловувани почти до изчезване от тибетски и монголски пастири. Малък брой оцелява в Северен Тибет и в Индия и те не са ефективно защитени.
Дивият як се ловува за месо. Числеността му намалява и се е превърнал в застрашен вид.

От края на 20 век се правят опити за изкуствено заселване на якове в България, като през 2005 в страната има около 17 екземпляра, през 2011 и 2012 г. – 18 бр.

https://govedovad.com/

Бизонът (Bison bison) е вид животно от семейство Кухороги (Bovidae). В миналото е широко разпространен в равнините на Северна Америка от Голямото робско езеро на север до Северно Мексико на юг и от Източен Орегон на запад почти до Атлантическия океан на изток. В началото на 19 век популацията на американския бизон достига по различни оценки от 40 до 65 милиона, но в края на века вследствие на масовия лов бизонът е на границата на изчезване. Броят на бизоните е едва около 900, като на свобода през 1891 г. остават едва 32 животни. През първата половина на 20 век числеността на бизона бавно нараства, като видът е реинтродуциран изкуствено в някои райони. Днес броят на бизоните се оценява на около 350 хиляди, като близо 250 хиляди от тях се отглеждат за добив на месо.

Ревът на бизона е могъщ и се чува в прерията на 7 – 8 km. Женската обикновено ражда по едно бизонче, което кърми 7 месеца. На 2-3-годишна възраст бизоните достигат полова зрялост и пристъпват за първи път към размножаване.


Физически характеристики

Мъжки:

Маса – 400 – 1270 kg
Височина на холката – до 200 cm
Дължина на тялото – до 3 m

Женски:

Маса – 300 – 500 kg
Височина на холката – 160 – 190 cm

Въпреки значителните си размери, бизоните са изключително бързи. При необходимост те могат да бягат със скорост до 65 km/h. Техните остри рога могат да нараснат до 61 cm.

Поведение и размножаване

Бизонът е териториално животно. Женските (крави) и мъжките (бикове) като цяло живеят в малки, отделни групи, и се събират в много големи стада по време на летния сезон на чифтосване. Мъжките често се бият за водачество на стадото или за някоя женска. Женските раждат едно теле (в по-редки случаи – две), след девет месеца бременност.

Когато покоят им е нарушен, бизоните нападат хора, и могат да бъдат смъртоносни. Чести причини за нападения са тълпи от хора, които нарушават спокойствието на животното, вдигат силен шум или го дразнят.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бизон



С огромните си глави, масивни рога и внушителна осанка, бизоните са най-големите бозайници Северна Америка. Те приличат на говедата и биволите.

В началото на 1800 г. около 60 милиона бизони обикаляли по горите, равнините и речните долини от Аляска до Мексико. До 1889 г. в природата са останали само около 635 диви бизона, а администрацията на президента Рузвелт ги добавя към списъка със защитени видове. Днес, благодарение на усилията на еколозите, популацията на дивите бизони набъбна до около 20 500.

Любопитни факти за бизоните

Нищо, че са най-големите бозайници в Северна Америка, бизоните са много бързи – развиват скорост от 64 км. в час.

Бизоните са официалният национален бозайник на Съединените щати, а 1 ноември е Национален ден на бизоните.

Много фермери кръстосват крави с бизони.

Има два вида бизони – едните живеят в Америка, другите – в Европа.

Макар често да наричат бизоните биволи, между тях има огромна разлика. Те дори не са близки „роднини”.

Американския бизон е известен още като бъфало, а европейският - като зубър.

Състоянието на бизона се издава от положението на опашката. Ако тя е пусната да виси, значи животното е спокойно. Ако е вдигната нагоре - бизонът се готви за атака. И все пак, не трябва да забравяте, че тези животни са непредвидими и понякога положението на опашката може да не отговаря на емоционалното му състояние.

Не понасят силни шумове и големи групи хора. Могат да нападнат спрял автомобил. Препоръчителната дистанция, на която трябва да стоите от бизон, е 40-50 метра.

Бизоните са отлични плувци.

Към този момент, диви бизони обитават Родопите. В ловния резерват там първоначално има 2 мъжки и 5 женски, а малко след това на бял свят се появява и първото малко бизонче, което е женско. Бизоните развиват своите инстинкти за самосъхранение, учат се да се пазят и да живеят с други диви животни, да си набавят храна и вода. Имайки предвид, че Европейкият бизон е изчезнал още през Средновековието от нашите земи, появата на животните днес, е огромен напредък и надежда родната природа.

Как изглеждат бизоните?

Бизоните са огромни животни с два големи рога.

Средната височина, която достигат американските бизони, е 2 метра. Дължината на бизоните може да достигне 3 метра. Европейският бизон е малко по-висок – 2, 1 метра, но по-къс – 2, 9 метра.

Американският бизон може да тежи между 400 и 1 270 кг, а европейският – между 800 и 1 000 кг.

Бизоните, които живеят на по-студени места, имат дълга и рошава козина. А тези, които живеят на места с по-топъл климат, имат по-къса козина. Когато се раждат, бизоните са с червено-оранжев цвят.

На около два месеца червеното започва да се превръща в тъмнокафяво.

Бизоните живеят средно около 15 години, но има и рекордьори, достигнали до 25-годишна възраст.

Днес бизоните се отглеждат най-вече за месо. Най-тежкият див бизон, открит някога, е 1 270 кг., а отглеждан в домашни условия – 1 724кг.

Поведение на бизона

Понякога бизоните са мирни и мързеливи. Друг път те могат да бъдат смели и опасни. Майките пазят с особена ярост малките си.

Бизоните обикновено живеят в стада, разделени на полове. Когато мъжкият бизон достигне две години, напуска майките си и се присъединяват към стадо само от мъжки, наречено „ергенско стадо”. Женските стада обикновено са по-големи и имат един лидер, който ги води. Всяка година мъжките и женски стада се събират, по време на периода на чифтосване на бизоните.

Бременността при женските бизони продължава девет месеца, като обикновено раждат по едно или две малки, които кърмят седем месеца.

Бизоните обичат да се търкалят в кал, вода или прах. От една страна това им помага да се чешат, а от друга – да контролират температурата си. Друг път го правят, за да привлекат вниманието на партньора си за чифтосване.

Тяхното най-развито сетиво е обонянието, след това слухът. Тези животни се характеризират със слабо зрение. Могат да подушат вода от около 8 км, а друго животно - от около 2 км.

Къде живеят бизоните?

В днешно време дивите бизони живеят в Северна Америка, Европа и малко стадо се скита в Русия. В Северна Америка стадата се придържат най-вече към Големите равнини на запад от река Мисисипи и високите тревни равнини и източно от Скалистите планини.

С какво се хранят бизоните?

Американските бизони са вегетарианци. Храната на бизоните се състои от 93 процента трева, 5 процента цъфтящи храсти и 2 процента растителност, която виси от дървета. За да останат здрави, бизоните трябва да ядат 1, 6 процента от телесната си маса на ден, което е средно около 24 килограма растителност.

Бизоните мигрират целогодишно в търсене на прясна храна. Подобно на други животни, те трябва да избягват токсични растения.

През зимата се хранят с покритата от снега трева. Могат да достигнат до нея при снежна покривка до 1 метър. Първо, разравят снега наоколо, а после започват да дълбаят, докато не я достигнат. При по-сурови зими е възможно бизон да загине от глад поради невъзможност да си набави храна.

За тези животни е типично да се хранят сутрин и в късните следобедни часове, но нощното хранене също не им е чуждо. Вода си набавят от различни места, обикновено го правят веднъж на ден. Може да се случи да посетят водни басейни, около които има почва, покрита с каменна сол. Тогава любимото им занимание е да ближат солта след като пият вода. През студеното време, когато вместо вода, откриват единствено лед, бизоните ядат сняг, за да утолят жаждата си.

Много ползотворни животни във фермерството - пасат вредните за реколтата растения, разорават почвата и я наторяват с изпражненията си. Всичко това допринася за нейното плодородие и съответно до по-богата реколта.

Заплахи за бизоните

Въпреки внушителните си размери, бизоните също се притесняват от по-силните животни. Най-големите врагове на бизоните са вълците, мечките и хората.

Много от домашните бизони се отглеждат заради месото, подобно на други по-дребни селскостопански животни като овце, кози, прасета, кокошки, пуйки, юрдечки, гъски, патици.

https://miau.bg/




Бизони

Зубърът (Bison bonasus), наричан още и европейски бизон, е едър бозайник от разред Чифтокопитни. Съществували са три подвида зубри:

Bison bonasus bonasus – Беловежки зубър
Bison bonasus hungarorum – Унгарски зубър (изчезнал)
Bison bonasus caucasicus – Кавказки зубър (изчезнал)


Физически характеристики

Мъжки:

Маса: 500 – 1200 kg и повече
Височина на холката: 170 – 200 cm
Дължина на тялото: около 2,5 – 3 m

Женски:

Маса: 350 – 500 kg
Височина на холката: 160 – 190 cm


Изчезване

Зубърът изчезва масово от Западна Европа до края на 11 век с изключение на Ардените, където те оцеляват до 14 век. Последният зубър в Молдова е убит през 1762 г., а през 1790 г. – в Трансилвания.

Зубърът по закон е бил собственост на полските крале, литовските князе и руските царе. Крал Зигмунт II Август въвежда смъртно наказание за убиването на зубри в средата на 16 век. Последният див зубър в Полша е убит през 1919 г., а последният див зубър в света е убит в Кавказ от бракониери през 1927 г. До тази година са останали по-малко от 50 индивида, всичките от които в зоопаркове.

Зубрите са пуснати в диви места през 1951 г. и операцията има успех. Те живеят в резервати близо до Беловежката гора в Полша и Беларус. Срещат се стада в Полша, Литва, Беларус, Украйна, Русия и Киргизстан. Зоологическите паркове в 30 страни също притежават няколко индивида. През 2000 г. са налице 3000 индивида от вида Зубър, като всичките са потомци на 12 индивида. Поради ограничения генетичен фонд, те са смятани за много уязвими спрямо болести като шап.

Правени са опити да се създадат малки популации на зубри в България, но не всички са успешни. В България зубри се развъждат единствено в ловното стопанство „Воден“ в Разградско. До 1990 г. броят им е 160, но той постепенно намалява. По данни от 2017 г. в България има 30 зубъра в стопанство „Воден“. В Източните Родопи в дивечовъден участък „Студен кладенец“ също има 7 зубри, чието заселване започва през октомври 2013 г.

Световният съюз за защита на природата класифицира зубъра като застрашен вид през 1996 г.

Протичащата понастоящем реинтродукция на зубъра в европейските гори е природна и екологична революция, по-голяма дори от завръщането на вълците в Европа в края на миналия век. През 2013 г. в света е имало 5249 екземпляра, от които 1623 животни са живели в неволя, а 3626 – в полусвободно и свободно състояние.

Размножаване

Полова зрялост настъпва за мъжките на 8 – 9 г. и за женските на 5 – 6 г. Бременността трае 265 дни, малкото се ражда 16 – 35 kg и майката се грижи за него около 2 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зубър


В нашия език съществува от дълго време една нелепица. Тя се изразява в названието на учещият наизуст, когато наричат зубър. Това подигравателно определение стои твърде нелепо до названието на животното зубър, което е населявало континента ни, както и нашите земи в дълбока древност, но е изчезнало. Нищо нито в етимологията, нито по асоциативен път не свързва огромното животно с човек, който запомня нещо наизуст, без да влага разбиране в него. Затова е добре да заличим тази несправедливост към мощното животно, запознавайки се с него.

Етимология на названието на зубъра

Не е напълно изяснено откъде идва името на този мощен бизон, но има няколко възможни етимологии. Едната е от корена урус или ур, което буквално значи бик или от различни вариации на глагола за блъскане.

Друго предложение за произхода на името е от думата зима, зимбро. Също като отбора, който има на емблемата си зубър. Има вариант думата да идва от иврит и да означава диво животно. При всички положения името на зубъра трябва да се свързва с представата за бизона, защото толкова популярният американски бозайник е братовчед на европейското животно, което беше изчезнало.

Класификация на зубъра

Зубърът с латинско название Bison bonasus е най-едрият бозайник от разреда на Чифтокопитните. Характерни за тях са двата средни силно развити пръсти, превърнати в копито и другите два, обърнати назад и закърнели. Устройството на копитото им помага да бягат бързо и да се движат доста добре.

Известни са три вида зубри:

1. Беловежки зубър - Bison bonasus bonasus;

2. Унгарски зубър - Bison bonasus hungarorum;

3. Кавказки зубър - Bison bonasus caucasicus, който е изчезнал.

Специалистите смятат, че са се появили на планетата преди около 5 милиона години като отделен вид. Успели са да оцелеят, защото са били многобройни.

Характеристика на зубъра

Европейският бизон, наричан още зубър, прилича на северноамериканския си роднина. Това е най-голямото тревопасно животно в Европа. Поради този факт е изключително важна брънка за отворената горска екосистема.

Мъжкото животно достига височина между 160 и 200 сантиметра и тегло, вариращо от 530 килограма до 1 тон. Женската е по-дребна, тежи от 320 до 540 килограма и е висока от 137 до 167 сантиметра.

Специално внимание заслужава главата на животното. Тя е изключително здрава, с широко чело и силни извити рога. Главата изглежда ниско поставена заради извитият гръбнак на бозайника. Тази своеобразна гърбица е от мускули, даващи достатъчна сила на животното да разравя снега като булдозер.

По главата, врата, предната част на гърдите и горната част на предните крака зубърът има дълги косми, които обаче са сравнително по-къси, отколкото на американския вид. Те образуват голяма и гъста грива. В долната част на главата животното има също удължени косми, които приличат на брада. Видът на зубъра създава впечатление, че задната му част е твърде малка и несъразмерна спрямо масивната предна част.

Цветът на козината на зубъра е тъмнокафяв. Меката козина, подобна на вълна, по задните части и по корема на животното се сменя през пролетта. Козината му е толкова дебела, че снегът може да я покрие, без да се стопи. Гъстата космена покривка е предвидена животните да издържат и на екстремно ниски температури през зимата.

Между сетивата на животното най-силно развито е обонянието, а слухът го следва. Зрението му е относително слабо. Смята се, че зубърът може да подуши друго животно от 2 километра разстояние, а водата надушва от 7-8 километра.

Характерно за него е, че е пъргаво животно, макар да прилича на огромна и тромава топка от вълна. Скоростта, която може да развие, е от 65 километра в час и може да скочи на 180 сантиметра височина. Те са и добри плувци.

За да поддържа толкова масивно тяло, природата е предоставила на зубъра много силни и здрави крака.

Начин на живот на зубъра

Зубрите са стадни животни. През по-голямата част от годината женските с малките си се държат по-далече от мъжките до 3-годишна възраст, но не се отдалечават твърде много от тях. През размножителния сезон стадата на мъжките и женските се сливат. Едно стадо от женски и малките им обикновено се състои от 10 -12 животни. През зимата се събират на по-големи стада от 30-40 животни. По време на размножителния период мъжките се бият помежду си, като борбите са яростни и водят понякога до нараняване и дори до смъртта на някой от опонентите.

Населява основно горски участъци, в които има поляни, гористи речни долини, а в планините се придържат към високия горист пояс, който граничи с пасища. Беловежкият е равнинен, а кавказкия е планински.

В миналото дивият кавказки зубър е извършвал ежегодно миграции, като е слизал от планината в предпланинските части и в равнините, а наесен се е оттеглял бавно в планината. Днес извършва недалечни миграции в резерватите, които се обуславят от развитието на растителността през топлото време и дебелата снежна покривка през зимата.

Големият бозайник издава два вида звуци - пръхтене или мучене, подобно на кравите и биковете.

Хранене на зубъра

Зубърът се храни с тревисти растения, яде и листа, клонки, филизи и кора на различни дървета и храсти. Различни проучвания сочат, че в хранителната диета на зубъра влизат около 400 растения, но храната се мени според мястото, където се намира в момента, както и от сезона.

Резерватите и ловните стопанства дохранват зубрите със сено, а оставят и топки каменна сол на различни места. Понякога зъбурът разравя снега, за да достигне до тревата, както и бизонът в Америка. Клонките, пъпките на различни видове, както и лишеи също влизат в храната на едрите бозайници през зимата.

Зубърът излиза на паша най-често сутрин и вечер, но понякога и нощем. През деня лежи под дърветата и преживя.

През лятото грамадното животно ходи на водопой два пъти дневно. Обича и да се търкаля по земята.

Размножаване на зубъра

Размножителният период при зубъра започва през август и трае 2-3 седмици. Тогава мъжките се присъединяват към стадата на женските и изгонват малките над 2 години. През време на брачния период мъжкарите са много нервни и почти не се хранят, губейки много от теглото си. Те често се бият помежду си, като боевете може да бъдат и много ожесточени. След като приключи размножителния период мъжките напускат стадата на женските.

Бременността на женските трае 262-267 дни. Преди да роди, майката напуска стадото и намира тихо място в гората, където да роди. Малкото е около 22-23 килограма. След час се изправя на крака и скоро следва майка си. То се храни с мляко до към 5 месеца, но може да суче и 1 година. Към трева обаче преминава още на 20 дни.

Тъй като са едри животни, зубрите нямат много естествени врагове. Вълците ги нападат и най-често тяхна жертва стават малките. Възрастните животни яростно се бият при нападение и затова е трудно да бъдат победени, дори ако някоя мечка реши да ги нападне. Живеят до 22-27 години, тъй като страдат от различни болести.

Изчезването на зубрите

Европейският зубър е бил често срещано животно на континента през Средните векове. Заради безразборното му изтребване той изчезва. Само Беловежката гора, която е в пределите на днешна Полша, приютява последните зубри, но те също стават жертва на хората.

По-късно поляците решават да възстановят зубъра и пускат двойка зубри в гората. През 1958 година Полша подарява на България 2 двойки зубри, които са пуснати в резерват близо до Разград. Сега има приблизително 25 зубъра в резервата и числото им има надежда да расте.

Преди 50 години на свобода има около 900 зубъра, което дава надежди, че този вид ще се запази в природата.

https://miau.bg/

Овцебикът (Ovibos moshatus), наричан още мускусен бик, е едър арктически тревопасен бозайник от семейство Кухороги и подсемейството на козите и овцете (Caprinae). Овцебикът е повече овца (Ovis), отколкото бик (Bos).

Разпространение

Овцебикът обитава крайните северни райони на Канада, Гренландия и Аляска, откъдето изчезва в края на 19 век за да бъде отново реинтродуциран през 30-те години на 20 век. Впоследствие освен в традиционните си местообитания видът е заселен и в Швеция, Норвегия, Естония, Русия.


Предполага се, че овцебикът е дошъл в Северна Америка от Азия преди около 200 000 години. Допреди 2000 г. последната азиатска популация обитава Таймирския полуостров в Сибир. Някога стадата мускусни бикове бродили редом с Мамута, но за разлика от него оцеляват през последния ледников период, според някои защото съумяват да избегнат настъплението на човека.

Физическа характеристика

Овцебикът е сравнително едро животно с масивно, издължено и набито тяло с къси, но силни крака и широки копита, за да не затъва в снега. Възрастните мъжки достигат на дължина до 240 см. и височина в холката до 145 см., а женските са малко по-дребни. Теглото им варира от 180 до 400 кг, но добре охранени в зоопарковете животни достигат до 650 кг. Всъщност дебелата козина и голямата глава правят мускусния бик да изглежда по-едър, отколкото в действителност е. И двата пола имат големи рога спускащи се надолу и към върха извити встрани и нагоре – надеждно оръжие за защита от хищници.

Тъмнокафявата козина на овцебика е дебела, гъста, дълга почти до земята и отлично предпазва животното от арктическия студ. Вълната от овцебик, известна с инуитското си наименование кивиут, е изключително високо ценена заради своята мекота, дължина и отлични изолационни качества.

Наименованието мускусен бик идва от силната миризма на мускус на мъжките през размножителния период.

Начин на живот и хранене

Мускусните бикове са социални животни, живеят на стада от 10 – 20 животни, но понякога се събират и повече (над 70 индивида). През зимата тези стада са смесени – женските с малки и мъжките заедно, но през размножителния период, чиито разгар е в средата на август, мъжките водят ожесточени битки за едноличното право над женските и доминиращият бик прогонва своите съперници. Тогава ергенуващите мъжки се отделят на стада от 3 до 10 животни или скитат сами из тундрата. По това време биковете са изключително агресивни и често нападат всичко живо изпречило се на пътя им.

През лятото овцебиковете обикновено се срещат в блатисти местности като долините на реки, а през зимата се оттеглят по-нависоко, където снегът не е толкова дълбок. Хранят се с различни треви, мъхове и лишеи, за които през зимата се налага да ровят в снега.

Овцебиковете имат характерна защитна стратегия срещу хищници. Когато стадото бъде застигнато от вълци например, възрастните животни образуват кръг прикривайки малките в средата зад стена от тела и рога. Ефективна срещу естествени врагове като вълци и бели мечки, срещу човека обаче тази стратегия в крайна сметка замалко да се окаже фатална за оцеляването на вида.

Размножаване

След около 9-месечна бременност женската ражда едно добре развито теленце. То започва да яде трева още на първата седмица от живота си и остава под грижите на майка си около година. Женските достигат полова зрялост на две години, а мъжките едва след петата си година.

Природозащитен статус

Заставайки в защитна формация мускусните бикове са лесна мишена за ловците и безмилостно избивани в миналото са били застрашени от изчезване. Благодарение на взетите мерки за защита и реаклиматизация обаче, днес дивата популация на овцебика се изчислява на около 80 до 125 хиляди екземпляра и видът фигурира в Червения списък на световнозастрашените видове на IUCN като незастрашен.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Овцебик

Питомните сладки зайци са с произход от дивите зайци и са отглеждани първоначално само за заешко месо и кожи. По-късно човекът започва да селектира породите, за да получи мини размери на пухкавите скокливци, които да отглежда като домашен любимец заради тяхното уникално и красиво присъствие, жизнерадостно поведение, демонстрирано от изумителните им скокове.

Днес продължават да се отглеждат зайци основно за стопански нужди, но интересът на хората към древните породи е толкова голям, че някои от тях, които са отглеждани за месо, сега се гледат като хоби и се показват на изложби. Такъв е случаят с породата заек Белгийски великан, който е селскостопанско животно, подобно на овцете, козите, кокошките, пуйките.

История на порода Белгийски великан

Смята се, че тази ценна порода е потомък на патагонските зайци, които са донесени през 16 век от Аржентина. Тази хипотеза не може да се докаже, тъй като патагонските зайци са измрели и истината не може да се установи.

Днес данните за съществуването на Белгийския великан могат да бъдат намерени от времето на Средните векове в Европа. Има такива от ХVІ век. От тях става ясно, че Белгийския великан е порода, създадена в провинциите Гент и Фландър в Белгия и това определя името на заека.

Доста по-късно, чак през 1885 година такива зайци са внесени в Германия. По това време те са тежали по 4, 5-5 килограма, но германските селекционери успяват да постигнат двойно по-голямо тегло, както и двойно го-голяма дължина на екземпляр.

През ХХ век - 1937 година те променят името на породата на Немски гигант и с това име заекът се разпространява както в Германия, така и в съседните държави. В други държави, както и в Америка заекът бива познат като Фламандски великан.

Оказва се, че това е най-старата порода зайци, гледани за месо, но колкото и парадоксално да е, сега я отглеждат само любители с цел представяне.

У нас се оглеждат зайци Белгийски великан основно за месо и кожи. Почти всяка ферма има представители на тази отлична порода с големи заслуги за развитието на световното зайцевъдство. Тези зайци, които се отглеждат в личните стопанства в България са по-дребни, с по-ниска жива маса, с по-лека костна структура, но и по-скорозрели.

Породата има някои разновидности, които се различават по цвета на козината.

Подвидове на Белгийския великан

♦ Сив белгийски великан - заешко сиво, което е най-разпространеният от всички подвидове е у нас. Цветът зависи от различното оцветяване на осилестите влакна по дължината им. В основата те са гълъбовосиви, в средата са жълти, а към върха са черни. По този начин се получава жълтеникавосиво оцветяване на козината. Коремът им, вътрешната страна на краката и долната част на опашката са бели. Очите им са кафяви и са с тъмни нокти

♦ Тъмносив белгийски великан - при този подвид осилестите влакна са с черен и тъмносив цвят и са разпределени равномерно по цялата козина. Цветът на очите на този подвид е кафяв, а ноктите са тъмни.


♦ Желязносив белгийски великан - космената покривка има ръждив цвят. Осилестите влакна в основата си са гълъбовосиви, по средата кафяви, а на върха са черни. Цветът на очите е кафяв, а ноктите също са тъмни

♦ Черен белгийски великан - този подвид се среща много рядко у нас. Зайчетата от подвида са черни, със слабо просветлени места на корема и вътрешната страна на краката. Също са с кафяви очи и тъмни нокти

Стандарт на порода Белгийски великан

Тъй като тези зайчета се отглеждат в много случаи за представяне на изложби, стандартът при тях е от първостепенно значение. Той включва следните изисквания:

Тегло - обичайното тегло на Белгийския великан е над 7 килограма. Максималното е определено да бъде 11, 5 килограма.

Форма на тялото и стойка - дължината на тялото трябва да бъде 72 сантиметра при оптимално тегло. По-голямото тегло предполага по-голяма дължина.

Тялото трябва да има силен скелет, да бъде изпънато и много мускулесто, отпред и отзад да бъде еднакво широко. Задните крака според стандарта са силни и успоредни на тялото. Свободната стойка е върху прави и широко разположени предни крака. С мощни и изправени предни крака заекът постига изправена стойка и свобода за корема спрямо пода.

Опашката стои добре до тялото, ако са изпълнени изискванията на стандарта. При женските може да има малка и добре оформена гуша като гердан.

Козината - изисква се да бъде много плътна и ушите да са добре окосмени.

Главата е нужно да бъде хармонична спрямо тялото. Тя е голяма, широка и силна, с добре оформени бузи. Към изискванията влизат добре развитите горна и долна челюст, леко изгърбената извивка на носа, широката муцуна и широкото чело. От голяма важност са силните уши, които се носят красиво от животното. Дължината им да се движи от 20 до 22 сантиметра. Задължително трябва да бъде над 17 сантиметра, но се гледа да е равна на една четвърт от дължината на тялото.


Хранене на заек Белгийски великан

Както при всички породи зайци, при Белгийския великан се препоръчва хранене с фабрично гранулирани фуражи, съдържащи всички необходими хранителни съставки. Овес, пшеница, ечемик и царевица са храните, които заекът трябва да приема, по малко зърнени. Трябва да се добавят храни, богати на витамини от група В.

През лятото е добре да се хранят зайците с прясно окосен фураж, а през зимата с изсушено сено. Морковите, цвеклото и зелето могат да се дават на воля. Обичат и варени картофи и обезмаслено мляко. Задължително трябва да имат постоянен достъп до прясна вода.


Развъждане на заек Белгийски великан

Развъждането е във възможностите на опитни стопани, добре запознати с породата, с опит в отглеждането на зайци.

На всяка бременна зайкиня трябва да се осигури родилно сандъче, застлано със сено и отвор за влизане и излизане. След бременност от около месец се раждат малките, които се хранят първоначално с мляко от майката, а след като се отбият се хранят с храната на възрастните зайци.

Някои факти за Белгийски великан

Белгийският великан се смята за най-големият заек в света. Съперничи му само заекът Цика.

Породата е космополитна, гъвкава, аклиматизира се добре и се използва широко по света.

Освен ценната кожа, тези зайци Белгийски великан имат чудесно лесно смилаемо месо и търсенето им в Азия в последно време е много интензивно.

https://miau.bg/

Американският енот, нарича се още енот, миеща мечка (на латински: Procyon lotor) е средноголям бозайник, разпространен в Северна Америка. След интродукции в средата на 20 век ареалът му се разширил в Европа, Кавказ и Япония. Оригиналният му хабитат са широколистни и смесени гори, но може лесно да се адаптира в планински условия, крайбрежия и дори градски региони, където може да лови вредители.


Описание

С дължина на тялото 41 – 72 cm и тегло 3,6 – 9 кг, енотът е най-големият представител на семейство енотови. Гъстият му подкосъм, който служи за изолация при студено време, заема почти 90% от сивата му козина. Двете най-интересни приспособления на енота са неговите свръхчувствителни лапи и лицева маска. Тези приспособления имат място в митологията на индианските племена. Проучвания показват, че енотите могат да запомнят неща в период до три години. Принадлежат към групата на всеядните и са обикновено нощни животни. Храната им се състои от 40% безгръбначни, 33% растения и 27% гръбначни.

Енотите имат специфично социално поведение. Особено специфична черта при тях е внезапното нападение срещу врага. Женските живеят заедно в своя собствена територия, докато мъжките живеят на групи до по четирима, за да пазят позициите си от нашественици по време на размножителния период. Територията е между 0,03 km² за женските в градовете до 49,5 km² за мъжките в прериите. След бременност около 65 дни, женският енот ражда между 2 и 5 малки през пролетта. Тези малки се изоставят от майката през есента. Докато пленени еноти са живели над 20 години, в естествената си среда те живеят средно 1,8 – 3,1 години. Ловът и контрабандата са двете най-чести причини за смъртта им.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Американски енот



Американският Енот, популярен още с наименованието Миеща Мечка, е дребно диво животно, което напоследък става все по-популярно като екзотичен домашен любимец заради факта, че лесно свиква с хората и се проявява като дружелюбно дори към котки и кучета.

История на Американския Енот

Прародителите на съвременния Американски Енот са се появили на планетата ни преди около 25 милиона години. В продължение на векове Американският Енот е бил убиван заради ценната си козина. Американският Енот е разпространен в Северна Америка до южните провинции на Канада. Аклиматизацията на тези животни е била направена в Германия и на територията на Русия, откъдето животното е достигнало до Франция и други части на Европа. През XIX в. Американски Енот е използвано за създаване на зооферми в руски и европейски градове. Съществуват огромни групи Американски Еноти, които са успели да избягат от такива зооферми. Подходяща среда на обитание са смесените гори със стари дървета и наличие на водоеми или блата. Често животните се настаняват и в покрайнините на градовете, където имат възможност за намиране на храна.

Характеристики на Американски Енот

Американският Енот е бозайник с големината на домашна котка. Дължината на тялото на Американския Енот е от 45 до 60 см, а дължината на опашката - от 20 до 25 сантиметра. Теглото на Американският Енот достига между 5 и 9 килограма. Крайниците на Американски Енот са къси и завършват с лапи с много добре развити пръсти, чийто отпечатък напомня на този от човешка ръка. С предните си лапи Американски Енот може да хваща и задържа предмети и дори да мие храната си, благодарение на което е наречен Миеща Мечка. Ноктите на Американски Енот са дълги и благодарение на тях животните са отлични катерачи. Стъпалата на Американския Енот са изключително подвижни и могат да се завъртат на 180 градуса, което позволява на животното да се движи надолу с главата, докато се придвижва по клоните на дърветата. Американският Енот може да стои изправен само на задните си крака.

Козината на Американския Енот е гъста, с кафяфо-сив цвят и 90 процента от нея представлява гъст пухкав долен слой, който предпазва животното от измръзване в студена вода. Главата на Американския Енот е широка, със заострена муцуна и изправени заоблени уши. Муцуната на Американския Енот е къса. Предната част на главата на Американски Енот прилича на маска: черен нос, заобиколен от бяла козина, черна лента отгоре, която преминава към челото, а около очите – широки черни ленти с бели краища, водещи към врата.

С какво се храни Американски Енот

През пролетта и в началото на лятото Американският Енот предпочита да ловува, тъй като по природа е хищник. Американски Енот атакува дребни гризачи, бръмбари, змии, малки птици, може да нападне кокошки. Търси плячка и във водата. Това умно животно потапя чувствителните си предни лапи във водата и след като определи, че напипаното става за ядене, рязко ги изважда от водата. Ако хване риба или рак, ги удря с цялата си сила в камъните.

В края на лятото и началото на есента Американски Енот отдава предпочитание на растителната храна. Храни се основно с плодове, орехи и жълъди. Тъй като животното не се страхува от хората, то често търси храна и в градините и задните дворове.

Размножаване на Американски Енот

Половото съзряване на Американски Енот настъпва на година и половина при женските и след втората година при мъжките. Любовният период настъпва в края на февруари и началото на март. Тогава животните започват да си търсят партньори и единствено това може да ги накара да напуснат територията си. Щом мъжкият намери женска, не губи много време в ухажване. След чифтосването той си тръгва, за да търси друга партньорка.

Бременността при енотите трае 60 дни, като в този период женската става изключително раздразнителна и агресивна. След раждането тя сама отглежда потомството, което е от 2 до 5 новородени. При раждането си те са с тегло 75 грама. Козината започва да расте интензивно и до два месеца вече е гъста като на родителите им.

Малките започват да се хранят с твърда храна от деветата седмица след раждането си. Те общуват с майка си с помощта на звуци – свистене или силни викове, в зависимост от това, от какво имат нужда – храна или да бъдат обгрижени. На 5 месеца малките вече могат да водят самостоятелен живот. Най-тежкото изпитание е първата им зима. Ако я преживеят, се справят успешно с всичко дълги години. Средната продължителност на живота на Американски Енот е от 12 до 20 години.

Любопитни факти за Американски Енот

Американски Енот има перфектно зрение и е в състояние да различава някои цветови нюанси. Американски Енот има помощни дълги твърди косми. Те са много чувствителни, разположени са по цялото тяло, което им помага да събират информация за обстановката около тях.

Тези пъргави животни могат да тичат със скорост до 24 км/ч и да скочат от височина до 12 метра, без това да се отрази на общото им състояние. Американски Енот е отличен плувец и винаги си прави жилище в близост до вода. Бърлогата на Американския Енот е разположена на около 30 см под земята - обикновено тези животни използват стари дупки на язовци или лисици. Освен основната бърлога те винаги имат по няколко резервни убежища.

Винаги гледат да избегнат директен сблъсък, но ако се стигне до такъв, се отбраняват агресивно. При възможност се преструват на мъртви, за да избегнат нападение.

По характер Американския Енот е много миролюбиво, дружелюбно, активно, любознателно, изобретателно и има висок интелект. В състояние е да учи и да запомня наученото за продължителен период.

Американски Енот, който живее в северните райони, за разлика от южните си събратя, изпада в зимен сън подобно на мечките, като предварително увеличава теглото си до три пъти и може да достигне до 20 кг тегло. Продължителността на зимния сън зависи от студения период. Най-дълъг е при животните в Канада – до 5 месеца, докато обитаващите южните части на Северна Америка изобщо не спят, а прекарват студеното време в скривалищата си, при което независимо от самотния им начин на живо го правят групово.

Тези интелигентни и изобретателни животни често са натрапници и се заселват дори в къщите. Много хора са очаровани от тях и дори ги отглеждат като домашни любимци в много държави.

Вреди от Американски Енот

Случва се Американски Енот да убие домашни кокошчици и други фермерски птици, затова в някои райони това животно се смята за вредител, подобен на белките, златките, поровете, плъховете, мишките и други гризачи.

https://miau.bg/



Миеща мечка (енот) (Procylon lotor). Зоопарк Стара Загора

Мармотите (Marmota) са бозайници - род гризачи от семейство катерицови (Sciuridae), включващ 14 вида, включващи групата на лалугерите (Spermophilus citellus).

За разлика от родствената катерица, мармотът и лалугерът водят наземен начин на живот.

Те спят зимен сън. Мармотите са много социални животни и най-често живеят на стада. Те комуникират помежду си чрез подсвирквания, особено когато усетят заплаха.

Някои историци твърдят, че именно мармотите, а не плъховете са били основния преносител на епидемиите от чума през Средновековието.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мармоти



В швейцарските Алпи сред ароматните билки и меки треви може да бъде забелязано едно симпатично и пухкаво зверче - това е мармотът. По своята мека козина той наподобява на заек, катерица, чинчила, вомбат, бобър, капибара, прерийно куче или пък видра. Въпреки това се характеризира със собствена специфика.

Най-чаровният алпийски обитател от семейство Катеричкови обитава тучните зелени склонове, излежава се по гръб с вирнати крачета и блажено се припича под сгряващите лъчи на слънцето сред простора на величествената планина.

Сред процепите под големите скали мармотите са изградили къщичките си - функционални и просторни през лятото. Умните гризачи използват скалите като панорамни тераси, за да правят любимите си слънчеви бани през лятото, а през зимата се приютяват в зимната си къща, направена дълбоко, до 7 метра навътре в земята. Там пухкавите гризачи се сгушват, когато навън засвисти студеният зимен вятър и навали сняг, и заспиват дълбок сън, до следващата пролет.

Като чудна приказка звучи животът на любимото на много хора животинче и за тези, които са решили да го отглеждат като екзотичен домашен любимец, или просто искат да научат нещо повече за симпатичния гризач, е кратката му характеристика.

История на мармота

Мармотът, с латинско наименование Marmota, е род бозайник от семейство Катеричкови - Sciuridae. Всички са гризачи, включващи се към рода на лалугерите - Spermophilus citellus.

Известни са повече от 15 вида мармоти, които се срещат в Азия, Европа и северна Америка.

Тези животни са известни още от Древността. В изследванията си френският етнолог Мишел Пейсел разказва историята за копаещата злато мравка, докладвана от древногръцкия историк Херодот, според когото някои племена събирали златния прах, изкаран при копаенето в техните бразди.

Анатомично точен образец на мармот е отпечатан и разпространен още през 1605 година от Якопо Лигоцци, който ги помества сред своите изображения на флората и фауната.

Етимологията на думата мармот не е изяснена напълно. Възможно е да е възникнало от префикса, означаващ да мрънка или да мърмори.

Друг възможен произход е посткласическият латински. Mus montanos означава планинска мишка.

Къде живее мармотът?

Някои видове мармоти живеят в планински области, като Алпите, северните Апенини, Карпатите, Татрите и Пиренеите в Европа. Места, които са дом още на много крави, кози, овце, коне, биволи. Населили са Скалистите планини, Черните хълмове, Каскадните и Тихоокеанските вериги и Сиера Невада в Северна Америка. Високи плата в Индия и Пакистан са дом за други видове.

Не всички обичат планината обаче. Някои мармоти живеят сред грубите тревни площи и могат да се срещнат в Северна Америка и Евразийската степ. По-малкото и по-социално прерийно куче не влиза в семейството на мармотите, а в сроден на него род.

Мармотите обикновено живеят в храсталаци, около скали и зимуват там.

Как изглежда мармотът?

Мармотите са сравнително големи наземни катерици, които са активни през лятото, но не се наблюдават през зимата, защото зимуват под земята. Те са най-тежките членове на семейството на катериците.

Мармотите са големи гризачи с характерно къси, но здрави крака, широки нокти, добре приспособени за копаене.

Имат здрави тела и големи масивни глави. Характерни са дългите им резци за обработване на всякаква растителност.

Повечето видове мармоти са обагрени в различни нюанси на кафявия и сивия цвят. Те се различават по оцветяване на козината си въз основа на заобикалящата ги среда. Видовете, които са в по-открита среда, са по-бледи на цвят, докато тези в добре залесените райони са по-тъмни.

Размерите на мармотите ги определят като едри гризачи. Общата им дължина варира в границите от 42 да 72 сантиметра, а телесната маса на по-дребните видове и средно 2 килограма през пролетта и 8 килограма през есента. Големите видове през есента надхвърлят 11 килограма тегло.

В Северна Америка, според средното тегло най-малък вид се явява Аляският мармот, а най-едър е олимпийският. Някои азиатски видове като хималайския достигат теглото на олимпийския, но не е ясно дали и дължината на тялото съответства на тези килограми.

Животното се характеризира също с дългата си опашка, която е и доста дебела и пухкава.

Поведение на мармота

Тези животни подобно на къртиците копаят дупки и живеят предимно под земята като сляпото куче и язовеца. Макар че мармотът е винаги готов да помогне на роднините си и да ги пусне в дупката си, той е преди всичко самотник. През пролетта е на открито и въпреки късите си крака и бавното си движение в сравнение с други животни, той не обича да седи на едно място. Понякога е забелязван да се катери по дървета или да плува. Обича топлото време и с удоволствие се припича на слънце. Затова студените месеци прекарва в хибернация като мечките, язовците и други.

Жилищата на мармотите са толкова интересни, колкото са и те самите. Живеят в колонии, като семейството се състои от един мъжки и няколко женски с малки. Правят си по две дупки - зимна и лятна. На местата на колонията има няколко бразди, всяка е със собствено предназначение. За защита, лятна, която е за отглеждане на потомството и зимна за хибернацията.

Зимните са по-малки, но много дълбоки, стигат до 7 метра дълбочина. Това им гарантира, че няма да замръзнат през зимата. За да не притеснява никой спящото семейство входовете се запушват с тапи, изработени от камъни и пръст.

По време на продължителния им зимен сън тялото се храни от натрупания мастен слой през лятото, като те отслабват значително през това време. През пролетта се събуждат бавно и се връщат към обичайния си живот.

Лятната дупка е голяма и обикновено се прави на хълм или на скала, за да бъде удобно за слънчевите им бани.

Тези бозайници са изключителни чистници. Поддържат дупките си в идеален ред и чистота, а стените облицоват с мека трева, мъхове и даже си правят отделно помещение за тоалетна, а когато се запълни я затрупват дълбоко и изкопават нова.

Мармотите комуникират помежду си със звуци. При опасност пищят, свирят или издават свистящи звуци, тъй като са силно социални животни и имат нужда да се свързват със себеподобните си.

С какво се хранят мармотите?

Мармотите са тревопасни и се хранят със зелените части на растенията. Те търсят храна както на земята, така и по дърветата. Съставът на фуражната храна варира според сезона и местообитанието.

Храната на мармота включва листата, цветята, билките и различни култури. Напролет започват да ядат кора, пъпки и издънки на ябълкови, дрянови, черешови, черницови и други дървета. Любими са им люцерната и детелината. Хранят се и с градински културни растения като грах и боб. Един възрастен мармот изяжда около 700 грама храна дневно. Те не правят запаси, за разлика от катериците, които са им близки роднини.

Размножаване при мармотите

Мармотите се размножават напролет, като достигнат повърхността на земята след зимния сън. Женската ражда до 4-5 малки само след 32 дни бременност и ги кърми около 3 седмици в дупката, преди да започнат да се показват на повърхността.

По това време зимуващите семейства се разпадат и животните започват да се заселват в многобройните летни дупки, без да напускат границите на фамилния парцел.

По правило през първите месеци от живота умират повече от половината мармоти, родени от женската. Те стават плячка на лисици, порове и орли.

Ползите от мармота за природата

Дупките на мармотите често биват използвани от други животни, така че те са полезни за фауната. Благодарение на тях почвата се изчиства и подобрява. Не нанасят големи беди на техника или машини с изключение на някои дребни повреди.

Това са едни от най-обичаните животни, особено в Америка, и хората ги взимат понякога за домашни любимци, като ги отглеждат в клетки като морските свинчета. И по този начин те конкурират други екзотични домашни любимци като хамстери, джербили, папагали, аквариумни рибки, домашни порчета, мини прасенца.

Въпреки че са нападани от хищници, репродуктивните им способности държат популацията на добро ниво и мармотите не са заплашени от изчезване.

https://miau.bg/




Подготовка на мармот за зимата | NG Wild Bulgaria

Прерийното куче (Cynomys ludovicianus) е пухкаво малко същество с жълтеникава козина, кръгла глава и къси крачка, но със сигурност не принадлежи към кучетата – то е гризач. Може да ги намерите на територията на Северна Америка, започвайки от Мексико и чак до Канада. Пет са видовете, които може да се срещнат. Макар да са тъй миловидни, техните популации стремглаво намаляват – счита се, че над 95 % е степента на редукция.

Главните причини са заравнявания с булдозери, унищожаване на хабитати, отравяния, отстрел. Особено жестоко е отравянето, защото често се случва да минат повече от три дни, през които животното да страда, докато умре. Но унищожаването на един вид в екосистемата неимоверно повлича със себе си и други – що се отнася до пряко свързаните с прерийното куче видове, те са 9, сред които сови, лисици и порове.

Други пък разчитат на техните убежища или се изхранват с тях. В друг аспект, дупките, изкопани от прерийното куче, спомагат и на растителността, давайки достъп на водата до повече коренчета. Свръхопасаните райони са любимите им хабитати и ниската растителност е техен помощник в прикриването.

Характеристика на прерийно куче

Прерийното куче е енергичен гризач с прошарена козина и завидно количество мазнина в тялото си. Има широка и закръглена глава, пухкава опашка и къси крачка. В черепа се намират 22 зъба. Животното тежи до 1-2 килограма. Дължината му е 27-33 сантиметра, а опашката добавя още 7-10 сантиметра. Цветът на космената покривка е жълтеникав с потъмнявания около ушите и бяло по коремчето. Бели петна често се откриват около носа, горните устни и около очите, оформени като пръстени. Ушичките са дребни, често скрити между козината. Зрението им се счита за сравнително добро, улавяйки движенията на приближаващи хищници бързо. В дивото този вид живее между 3 и 5 години, а при опитомяване може да поживее 8 годинки.

Вокализации на прерийно куче

Особено отличителен е високочестотният, приличен на лай звук, издаван от прерийното куче. Съвременната наука е признала езика на тези животинки за един от най-напредналите в рамките на фауната. Различни са използваните сигнализации за всеки потенциален хищник, сред които са ястреби, сови, орли, гарвани, койоти, язовци, порове и змии. Усетят ли заплаха, побягват със скорост повече от 35 мили/час на кратки разстояния. Издаваният звук и бягането са единствените защитни механизми срещу врагове на този гризач.

Поведение на прерийно куче

Всички видове прерийни кучета изпадат в състояние на хибернация през зимата. В социално отношение мъжкият се заобикаля от няколко женски и тяхното поколение. Гъстотата на популацията е около 5 до 35 популации на всеки акър. Тези гризачи копаят собствените си убежища, които са добре конструирани и своевременно поддържани срещу наводнения и внезапни събаряния. Входовете са с фуниевидна форма, между 7 и 9 сантиметра в диаметър. Те стремглаво се накланят, водейки към коридор и след 4-5 метра се разклоняват за още 6-15 метра. Зоните за почивка, за склад, се намират в различни отделения на убежището, а специален коридор за бягство също бива обособен, ако в дома нахлуят врагове или вода. Коридорът за бягство може да се простира на повече от 30 метра.

Хабитат на прерийните кучета

Ниски до средни прерийни участъци и плата в Западна Америка се харесват най-много на този вид. Популациите процъфтяват във всякакъв вид прерии – високотревни, смесени треви, нискотревни. В менюта си гризачите включват треви, корени, пъпки, а понякога и насекоми. Ще видите това животно постоянно да гризе и хапва нещо. Понякога се наблюдава женски, отглеждащи рожбите си, да проявяват канибализъм към чужди малки и едновременно да поемат грижата за тях. Приемът на вода е изцяло чрез изядената храна.

Размножаване на прерийно куче

Нужна е 1 година на новороденото да израсне и навлезе в полова зрялост. Размножават се напролет, а бременността е около 28-32 дена. Ражда се едно котило от 3 до 8 малки гризачета всяка година. Женската е годна за оплождане в период от 4-5 часа и през този период може да копулира с над 5 различни мъжки, позволявайки в едно котило малките да имат различни бащи. Когато се родят напролет (март-май), малките са слепи и голи, като очите се отварят чак след 33-37 дни. След 6 седмици излизат извън подземното укритие и могат да бъдат отбити, което обикновено се случва в ранна есен. Често на новото поколение помагат родените в предишни години животни, като сменят собствените си местообитания и остават на спокойствие. Преместването обикновено все пак остава в рамките на социално изграденият кръг. Напускащите го животни рискуват да са лесна плячка.

Интересни факти за прерийното куче


Изкопаните ями на прерийното куче се наричат „градове“. Почти всички прерийни кучета хибернират. Местното население ги нарича „кучета“ или „почвени кучета“ поради вокализациите им, напомнящи лай. Всички прерийни кучета спадат към семейството на катериците. Сред сложните вокализации се различават звуци, специфичен за всеки хищник – ястреби, сови, орли, гарвани, язовци, койоти, порове и змии.

В края на миналия век повече от 5 милиона прерийни кучета са окупирали милиони акри от западните прерии.

Прерийното куче е уязвимо към бубонска чума, която се пренася от бълхи. Възможно е цяла колония да загине от чумната бактерия, но властите смятат, че шансовете тези бълхи да нападнат хора са малки.

https://miau.bg/



Пухкавата животинка се оказва сериен убиец

То се смята за малко, пухкаво и мило тревопасно, но белоопашатото прерийно кученце (Cynomys leucurus) има и втори живот - като сериен убиец, пише "Ню Сайънтист". Взаимодействието на трепопасното с размер на заек с живеещите на неговата територия уайомингски лалугери (Urocitellus elegans) често води до убийствени атаки, като някои прерийни кученца редовно убиват по-малките от тях животинчета.

Смята се, че това е първият засвидетелстван случай, когато тревопасен бозайник систематично убива членове на друг растителнояден животински вид. Нещо повече, убийците водят по-добър живот от останалите, което може би е важна стъпка в еволюционното им приспособяване.

Джон Хугланд, биолог от Мерилендския център за природни науки е изучавал белоопашатите прерийни кученца 4 години, преди да установи криминалното им поведение. След това той е прекарал още 6 години в националния резерват Арапахо в Колорадо заедно със своя колега Чарлс Браун от Университета в Тълса, Оклахома, като са преброили 163 убийства на лалугери. Те описват атаките като "бързи, изкусни и неочаквани". Изследването на двамата учени е публикувано в изданието Proceedings of the Royal Society B.

Докато някои прерийни кученца преследват лалугерите, други ги чакат пред дупките им или изравят малките им, като ги хапят до смърт и след това изоставят телата. Рекордът за върховен убиец е 7 лалугерчета за ден.

През годините учените са отбелязали, че общо 47 прерийни кученца убиват лалугери, като 19 от тях го правят серийно, а за 4 години една женска е "очистила" 9 екземпляра.

Двамата изследователи отбелязват, че тези, които убиват, имат по-голямо поколение, като нивата им на приспособимост, които се измерват със способността на тях и поколението им да оцелява, са три пъти по-високи, отколкото на миролюбивите прерийни кученца.

"Ако убийствата действително подобряват шансовете на фамилиите да оцеляват, това откритие е от особена важност за разбирането на екосистемите", казва Хугланд. "Това повдига въпроса и дали същото не се случва и при други видове", добавя той.

Дитер Лукас, поведенчески еколог от Кеймбриджския университет казва, че от гледна точка на лалугерите рискът конкурентните им видове да се окажат хищници спрямо тях, е подобен на този да останат без достатъчно храна. "Изненадващо е, че досега хората не са осъзнавали това", отбелязва той.

https://clubz.bg/37446-mrachnata_tayna_na_preriynoto_kuchentse

Чинчилите (Chinchilla) са род бозайници, от семейство Чинчилови (Chinchillidae). Родината им са високите планини на Южна Америка (Аржентина, Перу, Чили, Боливия). Родът обхваща два диви вида и множество домашни породи, получени вероятно чрез хибридизация на дивите.


Описание

На външен вид чинчилите приличат на катерици, но ушите и рунтавата им опашка са по-малки. Живеят между 15 и 20 години. Имат сивкава, бяла или черна космена покривка, големи черни очи и бял корем. Трябва да ѝ се осигури просторна клетка, тъй като много обича движението. Тя е срамежлива и предпочита да спи през деня. Чинчилата поддържа красивата си козина, като всеки ден се „къпе“ със ситен, прахообразен пясък. Затова пясъкът в клетката ѝ винаги трябва да бъде чист.


Чинчилата като домашен любимец

Чинчилите са любвеобилни животни, които се привързват към своите собственици. Много са игриви и обичат да се закачат, когато не им се обръща достатъчно внимание. Също така са и доста любопитни. Не хапят, освен ако не са раздразнени.

Една чинчила се храни толкова често, колкото има нужда. Яде люцерна, сушени плодове, ядки и сено. Пият и вода, но много малко.

Други

Името си чинчилата е получила от индианското племе чинча, което още преди няколко столетия е използвало изключително красивата кожа на тези гризачи за облекло. Древните инки също са използвали кожите на чинчилите. Днес едно кожено палто от чинчилови кожи (необходими са около 300 броя) се оценява на световния пазар около 100 000 долара.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чинчили



Чинчилата (Сhinchilla laniger) спада към сем. Чинчилови (Chinchillidae). Нейна родина са високите планини на Южна Америка (Аржентина, Перу, Чили, Боливия). Името си е получила от индианското племе чинча". По външен вид чинчилата прилича на катерица, но ушите и рунтавата й опашка са по-малки. Тялото й е дълго 23-38 см, а опашката 8-15 см. Възрастните екземпляри тежат 500- 800 г. Очите й са големи и черни. Космената покривка на гърба й странично е от светло- до тъмносива с гълъбов оттенък, а на корема е със сиво-бял цвят. Пуховите косми са много фини, с нежен копринен блясък. Гъстотата на космите е значително по-голяма, отколкото на другите животни. В природата живее на многобройни колонии (до 100 бр.)- Активна е през цялата година през нощта. Обитава естествени пещери и скални пукнатини, като е отличен катерач.

Отглеждане

Чинчилата е един от най-подходящите бозайници за отглеждане в домашни условия, тъй като е ласкава и доверчива с човека. Освен това нейните изпражнения почти не миришат. Дори в помещения, където се отглеждат стотици чинчили, липсва тежката миризма, характерна за гризачите. Клетката за двойка чинчили (те са моногамни животни) трябва да е от метална конструкция и гъста мрежа. Дъното е също от ситна метална мрежа, под която има подвижна метална тава за събиране на изпражненията. Размерите на клетката са минимум 70/70/70 см, като отпред има вратичка за отваряне с ясла и място за бутилка с вода. Вътре в клетката се поставя дървено гнездово сандъче с размери 30 х 20 см и височина 30 см. Сандъчето има отвор за влизане, а таванът му се отваря за контролиране на новородените и за почистване. Необходимо е да се постави една малка вана със ситен пресят пясък или пепел с добавка на 10% талк, в която животните обичат да се къпят". Без тази прашна баня" чинчилите не могат да поддържат в изправност нежната си козина, която лесно се скубе. Освен това прашната баня запазва структурата на косъма и топлозащитните му свойства. Чинчили, лишени от пясъчни вани и отглеждани при повишена влажност, лесно се простудяват и загиват дори при температура над 13°С. Пясъкът трябва периодично да се заменя с нов. Хранене. Дажбата на една чинчила се състои от 10 г зърно (овес, пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед и др.) и малко ароматно сено. През зимния период се прибавят кореноплоди (моркови, цвекло) или зеле, а през лятото трева, люцерна, листа от глухарче. Вода за пиене се дава на воля в обърнати бутилки, които завършват с гумена тапа, пробита от тънка метална тръбичка, стеснена в единия край. Допълнително на животните се дават клонки за гризане и острене на зъбите, креда или тебешир и костно брашно (за набавяне на необходимите калциеви и фосфорни соли).

Бременните и кърмещите майки, а също и новородените е полезно да се подхранват с овесени ядки (по 6-9 г на майка и 2- 3 г на приплод) и кондензирано мляко (по 5-7 г на майка и 1,52 г на приплод). Чинчилите обичат да ядат и сухари. Не трябва да се прекалява с храненето, тъй като чинчилите лесно затлъстяват.

Размножаване

Полова зрелост чинчилите достигат на 6-7-месечна възраст, като особено плодовити са до 10-12 години. Живеят 16-18 години. В природата раждат 1-2 пъти годишно, но в домашни условия 2- 3 пъти. Бременността продължава 3 месеца. Женската ражда до 16 малки (най-често 2- 3), които са напълно развити (окосмени, прогледнали, с развити зъби и способност за бягане). На 1-седмична възраст са способни за самостоятелно хранене, но бозайният период продължава до 2 месеца. На тази възраст малките се отделят от родителите си в други клетки. Майките са способни да забременеят 12 часа след раждането. Чинчилите лесно привикват на човешката ласка, но хващането им с цяла ръка е нежелателно поради хигроскопичността на нежните косъмчета. В такива случаи се препоръчва хващането им с марлена кърпа или за опашката с едната ръка и незабавното им поставяне върху другата ръка.

Основната храна на чинчилата се състои от пелети, които изглеждат като заешка храна, но те съдържат специфични хранителни вещества, от които чинчилата има нужда. В никакъв случай не използвайте заешка храна - много често тя съдържа хормони.

И още нещо интересно


За съществуването на чинчилоподобни зайци в литературата срещаме
сведения още от 1850-1874 г. Във връзка с произхода на чинчилата и
досега не всичко е изяснено. Едни автори твърдят, че тя е продукт на
мутация, а други, че чинчилата е резултат на сложно възпроизводително
кръстосване, при което са взели участие доста породи - виенски син заек,
руския заек горностай, френския сребрист заек, Белгийски великан
(фландър), дивата куникула и др. По всяка вероятност при създаването на
чинчилата е вложен не малко труд от зайцевъдите във Франция Англия,
Германия и други страни. За пръв път обаче зайци от породата чинчила са
били получени от френския зайцевъд Дибовски през 1913 г. След това
чинчилата бързо се разпространила в Англия, Германия, Америка и други
страни.

Породата зайци е наречена чинчила - Chinchilla поради
голямото сходство на цвета на космената покривка с този на дивия гризач
чинчила, който в естествени условия живее в скалистите местности на
Перу, Боливия и Чили. Дивата чинчила има извънредно гладък мек, с
копринена нежност косъм, който по дължината си има различно оцветяване.

http://www.lapa.bg/

Капибарата (Hydrochoerus hydrochaeris) е най-големият съществуващ гризач в света. Най-близките му родственици са агутите, чинчилите, морските свинчета и бобрите. Названието „капибара“ произхожда от kapiÿva на езика гуарани и означава „който яде тънка трева“, докато научното му наименование, „hydrochoerus“, идва от гръцки ὕδρω (eedro = вода) + χοίρος (heeros = прасе, свиня).

Описание

Капибарите имат тежки, бъчвообразни тела и къси глави, и имат червеникаво-кафява козина върху горната част на тялото си, която преминава в жълтеникаво-кафява отдолу. Възрастните капибари достигат до 130 cm на дължина и до тегло от 65 kg. Има сведения за екземпляр с тегло 105,4 kg. Капибарите имат леко ципести крака, нямат опашка и имат 20 зъба. Задните им крака са малко по-дълги от предните. Муцуните им са подравнени с очите, ноздрите и ушите на върха на главата си. Женските са малко по-леки от мъжките екземпляри. Женските тежат средно от 34 до 61 kg, докато мъжките обикновено тежат от 36 до 66 kg.


Разпространение

Капибарата се среща по бреговете на различни водоеми в тропическите и умерени части на Централна и Южна Америка, на изток от Андите – от Панама до Уругвай и до североизточните части на Аржентина (до 38°17' ю. ш., провинция Буенос Айрес).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Капибара


Капибара е най-едрият гризач на планетата. Тя е с атрактивен външен вид, поради което се отглежда в много много зоологически градини по света. Наименованието на Капибара означава "повелител на тревите" на езика на индианското племе гуарани.

История на Капибара

Преди векове са съществували Капибари, които са били големи като мечки, според археологически находки. По времето на конкистадорите Капибара била обявена за риба, за да може да бъде използвана за храна в четвъртък, когато се разрешавало яденето на риба. Днес Капибара може да се срещне в Южна Америка - тя е разпространена от Колумбия до северо-източната част на Аржентина. Капибара предпочита да живее във влажни тропически гори, както и на места, където има много храсти и обилна влага. Капибара също така може да живее и в савани, но предпочита да е в близост до водоеми, където да се крие и да плува.

Как изглежда Капибара

Дължината на тялото на Капибара достига до метър и половина. Капибара става висока до 60 сантиметра. Мъжкарите тежат до 63 килограма, а женските са с около два килограма по-леки. Капибара е гризач и има два големи зъба, които изпълняват функцията на резци. Предните лапи на Капибара са с по четири пръста, задните лапи имат по три пръста. Предните крака на Капибара са по-къси от задните. Между пръстите на всички лапи Капибара има плавателни ципи. Общият вид на Капибара напомня за много едро морско свинче.

Капибара е покрита с дълга козина, която е груба на пипане. Цветът на козината на Капибара варира от сивкав до червеникаво-кафеникав. Възможно е върху муцуната и гърба на Капибара да има черни петна. Ушите на Капибара са малки. Очите и носът на Капибара са разположени в горната част на главата й, за да може да са над водата, когато Капибара плува. Капибара има съвсем миниатюрна опашка, която едва се забелязва. Мъжкарите се различават от женските не само по размера на тялото, но и по това, че мъжките имат специална обонятелна жлеза, известна като морийо. Тя се разполага на върха на муцуната и представлява овална изпъкналост без козина. Тялото на Капибара е овално, прилича на бъчва.

С какво се храни Капибара

Капибара е тревопасно животно и се храни с трева, а също така с различни видове водни растения. Капибара предпочита растения с високо съдържание на белтъчини. Ефективната храносмилателна система на Капибара, която изисква прецизно предъвкване на храната, осигурява на животното по-продължително съхранение на хранителните вещества. С резците си Капибара срязва тревата до корен. Капибара може да се храни с различни зърнени култури, с тиквички и пъпеш. В зоопаркови условия Капибара се храни с едри гранулирани храни за гризачи, които се допълват с витамини и минерали, а също така с различни плодове и зеленчуци. Капибара има нужда да остри резците си в дървесни клонки - например от бреза, за да не прораснат зъбите й прекалено много, което е важно, когато това животно се отглежда в зоопарк или като домашен любимец.

Размножаване на Капибара

Капибара става полово зряла на година и половина. Капибара може да се размножава целогодишно, но обикновено любовният период се пада през април или май. Чифтосването на двойката става във водата. След 150 дни се появяват малките, които женската ражда на земята, далече от укритието. След като роди от 2 до 8 малки, женската се осланя на грижите на останалите в групата, които й помагат да се грижи за поколението. Малките се появяват на бял свят покрити с козина, с поникнали зъби и с отворени очи. Те тежат около килограм и половина. Малко след като се появят на бял свят, малките вече могат да вървят след майка си. Тя ги кърми, докато не навършат 10 месеца. Женската може да роди до два пъти в годината, но обикновено ражда веднъж.

Любопитни факти за Капибара

Капибара е активна рано сутрин и късно вечер, през останалото време предпочита да си почива в укрития, които са на сушата или във водата. Понякога Капибара излиза да се храни само нощем, ако през деня се страхува от нападение на хищници. Естествени врагове на Капибара в природата са ягуарите, анакондите и кайманите.

Капибара живее в групи от по около 20 животни, в които има доминиращ мъжкар, няколко женски, малки Капибари и мъжкари, които се подчиняват на лидера и нямат право да се чифтосват с женските. Много често се срещат мъжки Капибари, които живеят като единаци.

В природата Капибара живее до 10 години, в зоопаркови условия може да живее две години повече. Капибара общува с други животни от своя вид с помощта на свирукане и специални звуци, които наподобяват щракане. Капибара може да издава звук, подобен на кучешки лай, когато е притеснена.

Капибара предпочита да се крие във водата, но спи на земята. Когато Капибара се чувства застрашена, тя бяга бързо и се крие във водата. Капибара може да се гмурне под водата, за да се скрие, като остави само носа си над повърхността на водата, за да може да диша. Капибара е перфектен плувец.

Капибара оставя различни видове дребни птици да кацат върху козината й, за да унищожават паразитите по нея. Съществуват ферми за Капибари, в които тези животни се отглеждат заради месото и козината си. В някои райони обаче има забрана за лов на Капибара и нарушаването й се наказва от закона.

Капибара от векове е била предпочитан домашен любимец от хора, които харесват екзотиката. Капибара лесно може да бъде опитомена и бързо свиква с хората. Това животно може да бъде научено с лекота да се разхожда с повод като куче. Капибара е много интелигентно животно и също като кучето може да бъде научена да изпълнява различни по сложност команди. Капибара е изключително чистоплътно животно и прекарва дълги часове в грижи за външния си вид.

Капибара е много гальовно животно и когато се отглежда като домашен любимец, тя постоянно иска да бъде галена. Често Капибара ляга по гръб като куче и иска от стопанина си да я чеше по корема, като обикновено няколко минути след това заспива. Когато се отглежда като домашен любимец, мъжката Капибара трябва да бъде кастрирана, за да не маркира територията си.

https://miau.bg/