Бозайници

[Hatshepsut]

Дива котка


Европейска дива котка

Дивата котка (Felis silvestris) е дребен хищник от семейство Коткови (Felidae). Размерите ѝ са малко по-големи от тези на произлязлата от нея Домашна котка. Разпространена е в Европа, Предна и Средна Азия и Африка.

Тялото ѝ е здраво и набито, покрито с гъста козина. Дължината ѝ е от 45 до 80 cm (91), височина до 43 cm, опашка 29-34 cm, тегло от 3 до 8 кг. Живее в скалисти или гористи местности и се храни с дребни бозайници, като гризачи и зайци. Известни са и случаи на нападение над по-млади сърни и кози. Предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора, поради което са много редки случаите на прякото ѝ наблюдение в природата.

Дивата котка е териториално животно и, както повечето си роднини в семейство Котки, избягва компанията на себеподобни извън размножителния период, който е два пъти годишно (пролет и есен). След около два месеца бременност женската се усамотява в някоя скришна хралупа на дърво и ражда от три до шест малки, които кърми около четири месеца. Малките се раждат слепи и безпомощни, също като при домашната котка. В наши дни дивата котка се е превърнала в сравнително рядко животно, тъй като домашните котки и хората я изместват от биотопа, който традиционно обитава.

Европейска дива котка

Европейска дива котка (Felis silvestris silvestris) е подвид на дивата котка, разпространен в Европа и Кавказ.

Разпространение

Обитава горите на Западна, Централна и Източна Европа включително България, европейската част на Турция, Шотландия и района на Кавказ. В миналото е напълно изтребена в Скандинавия, Англия и Уелс. Обитава гъсти и диви гори. В Шотландия съществува сериозна заплаха от изчезване на европейската дива котка в резултат на кръстосване с подивели домашни котки. В източните граници на популацията в Украйна, Молдова и Кавказ представителите почти не се кръстосват с домашната котка.

Ареал на разпространение на Европейска дива котка

Физически характеристики

Европейската дива котка е сравнително по-едра от степната и домашната котка. Притежава и сравнително по-гъста козина от тях. По външен вид прилича много на домашната котка.

Хранене

Две трети от дневното меню на дивата котка представляват гризачи и птици. Понякога могат да нападат малки на по-големи бозайници. Освен човека и ловните кучета техен естествен враг са вълкът и рисът. Лисиците и язовците странят от срещи с дребните хищници поради това, че силите и на трите вида са сравнително равни.

Размножаване

Бременността продължава 63 – 68 дена, като обикновено се раждат по 2 – 4 малки. Кърменето продължава около 6 седмици, а още 11 седмици майката осигурява месо от своя улов. Мъжките достигат полова зрялост на 3 години, а женските – още на 9 – 10 месеца.

Произход

Дивите котки били разпространени в епохата на плейстоцена. Когато ледовете отстъпили на север, котките трябвало да се приспособят към живот в гъсти гори. В Европа те станали изключително редки. На Пиренейския полуостров днес съществуват две форми на европейската дива котка, които по-рано са смятани за отделни подвидове. Обикновената обитава земите на север от реките Дуеро и Ебро, а гигантската иберийска котка (Felis silvestris tartessia) – на юг от тях. В своята книга Pleistocene Mammals of Europe (1963) палеонтологът доктор Бьорн Куртен пише, че тази форма на подвида е съхранила размерите на тези предци, живели в Европа през плейстоцена.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дива котка

https://bg.wikipedia.org/wiki/Европейска дива котка

Дива котка (Felis silvestris)

Разпространение

Територията на разпространение на дивата котка обхваща Европа, Средния изток, Централна и Южна Азия. У нас се среща, както в равнините, така и в планините.

Общи сведения

Дивата котка е по-едра от домашната.Тялото ѝ е покрито с мека и гъста козина, кафяво-сива на цвят. Женските са със слабо жълтеникав оттенък. Муцуната е червеникаво жълта, а носът - месесто червен, на челото има три надлъжни черни ивици. По дължината на гърба до опашката има две тъмни ивици, от които излизат на страни напречни тъмни шарки. Опашката й е пухкава с три-четири напречни ивици, а върхът и е черен и завършва равно.

Начин на живот и хранене

Дивата котка е типично горско животно, като обитава скалисти или гористи местности. Предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора, поради което са много редки случаите на директното й наблюдение. Активна е през нощта, а деня прекарва в сън. Зимата прекарва в дупки или хралупи, а през лятото води скитнически начин на живот. Храната й зависи от местообитанието. В равнините напада фазани, яребици и др., а в планините лови гризачи, птици, понякога сърнета и други, като по този начин нанася щети на ловното стопанство.

Размножаване

Дивата котка живее поединично и избягва компанията на себеподобни извън размножителния период, който е два пъти годишно (пролет и есен). След като бъде оплодена, женската се усамотява в някоя скришна хралупа на дърво, където след около 2 месеца ражда от три до шест малки, които кърми около четири месеца. Малките се раждат слепи и безпомощни, също като при домашната котка. В наши дни дивата котка се е превърнала в сравнително рядко животно, тъй като домашните котки и хората я изместват от биотопа, който традиционно обитава.

Стопанско значение

Дивата котка се смята за вредно животно и убиването ѝ е разрешено през цялата година. Много често в природата се срещат и подивели домашни котки. По окраска те приличат на дивата, но имат по-къси и не толкова рунтави опашки. Също така липсва и бялото петно по гърдите, което ясно личи при дивите.

https://ebox.nbu.bg/loventurizam/index79ab.html?cat=game&p=wcat

Основни разлики между дива котка и бездомна котка

Ако сте забелязали странна котка във вашия квартал или по време на някое ваше пътуване, може да се чудите дали това е дива котка или бездомна котка. Как можете да разберете разликата между двете, особено ако контактът ви е ограничен?

Всъщност, има издайнически признаци, които показват дали имате работа с дива котка или бездомна котка, но ще трябва да сте наблюдателни и проницателни.

Важно е да знаете разликата между двата вида, защото можете да очаквате различно поведение от тях. Ако имате свой котешки приятел с достъп до открито, разбирането дали имате дива котка или просто бездомна котка, която се лута, е важен момент да запазите мъркащия си приятел в безопасност.

Дива котка и бездомна котка

Важно е първо да се установи какво дефинира дивия мъркащ приятел и какво бездомния. И двата вида споделят общ знаменател, тъй като живеят на открито без постоянна човешка грижа, но има важна разлика.

Дивите представители имат малко или никакво взаимодействие с хората. Бездомните от друга страна - живеят около хора и редовно „комуникират“ с тях. Гальовното животинче, на което оставяте храна пред блока е бездомна котка. То е свикнало с хората, макар и да стои на разстояние от тях. За съжаление някои от тях дори може да са били домашни, но поради някаква причина да са се озовали на улицата.

И дивите, и бездомните представители се считат за опитомени котки, а не за диви животни. Въпреки това, личността и поведението на дивата котка може да се различава много от тази на бездомната котка.

Как да разпознаем дали една котка е дива или бездомна?

Има както физически характеристики, така и поведенчески, които могат да ви помогнат да ги различите.

Физически характеристики

Бездомните котки могат да изглеждат особено кльощави и неподдържани. Тъй като са неопитни ловци може да им е по-трудно да търсят храна. Освен това, те често биват отхвърляни от колониите на диви котки и могат да бъдат замесени в „спорове“ за територия.

Дивите котки, от друга страна, са „експерти“ по пътя на дивата природа. Те изглеждат здрави, благодарение на способността си да живеят на открито и имат завидни ловни умения.

Поведение

Дивите котки обикновено никога няма да се доближат до човек. Те проявяват огромна предпазливост и избягват контакт на всяка цена.

Известно е, че бездомните представители проявяват по-открито поведение към хората, включително контакт с очите и дори приближаване към човек. В някои случаи е известно, че се търкат в крака на непознат. Хората са позната гледка - и известен източник на храна за тях.

Бездомните мъркащи животни са склонни да държат опашката си вдигната високо във въздуха, което е знак за приятелство и откритост. Това обаче, не може да се види в поведението на дивите представители, които по-скоро се движат бързо, опашката им е ниско долу и дори може да са в леко приклекнала поза когато „притичват“ около хора.

Няколко съвета за безопасност при взаимодействие с двата вида котки

Основно правило, когато имате вземане-даване с животинче, което не познавате е да сте предпазливи - независимо дали котката е бездомна, дива или е кучето на съседа ви.

Бъдете нащрек за езика на тялото на тези представители, тъй като те могат да са непредвидими и уплашени, като могат да покажат това по следния начин:

Съскане
Присвити очи
Уши клепнали назад
Настръхнала козина по гърба
Уплашен поглед

Не бива за забравяте да измивате веднага ръцете си след контакт с улично животинче, тъй като то едва ли е обезпаразитено, а вероятността от бълхи или други твари е доста голяма.

За разликата между диви и бездомни мъркащи животни трябва да запомните, че бездомните са свикнали да комуникират с хората. Дивите не са социализирани и се считат за диви по отношение на поведението си. Много трудно би било да привикнете такъв див представител да общува с вас, но въпреки всичко вие пак можете да им оставяте храна и да се грижите за тях, просто трябва да го правите от разстояние.

https://dogsandcats.bg/kotki/osnovni-razliki-mezhdu-diva-kotka-i-bezdomna-kotka



Дива котка (Felis silvestris) Зоопарк Стара Загора

[Hatshepsut]

Рис

Рисът, наричан още евроазиатски рис (Lynx lynx), е хищен бозайник от семейство Коткови. Той е представителят от семейството, живеещ на най-северна ширина и обитаващ един от най-обширните ареали. Рисът е трети по големина хищник в Европа и същевременно най-едрата котка на континента. Единствено кафявата мечка и вълкът са по-едри, а иберийският рис и дивата котка са съответно два и четири пъти по-малки от него. „Пискюлите“ на върха на ушите, късата опашка и тяло, поставено на сравнително дълги и дебели крака, му придават интересен външен вид. Това обаче са част от приспособленията, даващи му предимство за успешен лов и оцеляване при сурови условия.

Рисът е животно, митологизирано от много народи. Древните гърци се възхищавали на острото зрение на голямата котка. „Ostrovid“ е името, с което някои западнославянски народи описват вида. Потайността и ловкостта на риса са другите му качества, които всяват респект у древните народи. Първите документирани сведения за наличието на рисове по българските земи са от 1862 г. Дълго преди това обаче българите приемат това животно като нечисто, поради потайния хищнически живот и спорадичните нападения над домашния добитък. След края на Втората световна война рисът изчезва от българската природа и е вписан като изчезнал вид в Червената книга на България (1985). Към началото на 21 век съществуват вече сигурни сведения за завръщането му по българските планини.

Физическа характеристика

Евроазиатският рис е най-едрият представител от род Рисове. Дължината на тялото му е от 70 до 130 cm, височината при холката до 65 – 70 cm. Тежи между 12 и 35 kg, като някои сибирски екземпляри достигат до 38 kg и дори до 45 kg. Обикновено по-едрото и масивно тяло при мъжките е характерен белег за полов диморфизъм. Въпреки това обаче представителите на двата пола от Карпатския подвид са приблизително еднакви. Рисът има силно тяло и високи здрави крака покрити с гъста козина. Козина расте дори между пръстите на лапите. Предните крайници са малко по-къси от задните. Ноктите са остри, силни, и закривени, представляват перфектен инструмент за залавяне на плячка. Те се прибират над възглавничките на пръстите и по този начин не оставят следа в отпечатъка на лапата. Ушите са триъгълни, на върха завършват с дълги черни косми наподобяващи четчици, а отстрани на главата има изразени бакенбарди, които при възрастните мъжки са по-добре изразени. Главата е кръгла, поставена на къса шия, на външен вид наподобява тази на каракала, но муцуната е по-къса. Лицевата част на черепа е сравнително къса с масивна долна челюст. Той има 24 млечни зъба.

Има сравнително къса (20 – 31 cm) опашка, която завършва с черен връх. Окраската варира от жълтобелезникава до ръждивочервена. Лятната козина е относително къса, рижава до кафеникава на цвят. Представителите живеещи в южните части на ареала имат по-тъмна козина, по-къси крака и по-тънки лапи. Зимната козина е по-гъста и варира от сива до сребристо-сиво-кафява. По корема, шията и брадичката козината е бяла по всяко време на годината. Кожата по предната част на тялото и краката има множество кръгли черни петна. Броят и разпределението им по тялото е силно променлив. Петната варират по големина, форма и интензивност на оцветяване. Могат да бъдат кръгли, розетковидни, много бледи, в редки случаи дори липсват. Някои животни притежават тъмно кафява лента, която започва от челото и минава назад към гърба. В много случаи се наблюдава тенденция за увеличаване на петната и проявата на по-наситен черен цвят при южните представители на вида.

Произход и еволюция

Според редица автори родоначалникът на всички съвременни видове рисове днес е Lynx issiodorensis. Той е населявал Южна Африка и е притежавал общи черти характерни за днешните Фелиди (Felis) и Рисове. Преди около 1,25 млн. години той преминава на север в Северното полукълбо. Предполага се, че в района на днешен Китай съвременният евроазиатски рис се е отделил и се разселва на запад. Достига Европа и постепенно измества обособилия се преди него иберийски рис до границите на Пиренейския полуостров. От населилия се общ предшественик в Северна Америка е произлязъл днешният червен рис, а от ледниково застудяване преди около 200 000 години представители на евроазиатския рис или по древни представители се преселват в Северна Америка. Тук те постепенно еволюират в днешния канадски рис.

Разпространение

Ареал на разпространение на Евразийски рис

Ареалът, който населява евроазиатският рис е сред най-големите обитавани от представител на семейство Котки. Рисът е разпространен в гористи и планински райони на Европа и Азия. В Европа се среща на Скандинавския полуостров, Естония, Карпатите, Татрите, Беловежката гора (Полша), Централна Европа (няколко малки и нестабилни популации), Алпите, Пиренеите, Балканския полуостров и Кавказ. На много от местата в Европа през XX век видът е реинтродуциран. Азиатската популация съставлява над 90% от общата численост на риса. Разпространен е в Урал, Сибир, остров Сахалин, Монголия, Китай, Корейския полуостров, Тибет, и други планини в Централна Азия. Популациите в крайните югоизточни части на Азия и почти цяла Европа са малки и фрагментирани, докато на север остават почти непроменени.

Рисът в България

Сигурни сведения за съществуването на риса по българските земи са открити при археологически разкопки на древни поселения. Кости от рис са открити в пласт датиран от ранен плейстоцен в палеонтологичното находище Козарника (община Белоградчик). При проведени през 1915 г. разкопки на Деневата могила край шуменското село Салманово е открита лява половина от долна челюст на рис. В България са намерени останки от най-малко 5 фосилни вида рисове. Последната находка на L. lynx е намерена през 2016 г. в центъра на гр. София и с възраст 16 – 19 в. н.е.

В миналото Странджа е била главно обиталище на риса в България. Рисът, макар и по-рядко, се среща и из Бургаско, Панагюрско, Твърдишкия балкан, Влахина планина и на други места. В Стара планина последният известен рис е отстрелян през 1902 г. във Върбишкия Балкан, а за последно рис в Странджа е убиван през 1913 година. Последният известен индивид в страната е убит през 1941 г. в Парангалица от немски войници.

През 1980-те години в България са правени опити за реинтродукция на екземпляри в находища в Стара планина, от които преди това е изчезнал. Поради потайния начин на живот, който дивата котка води, някои експерти смятат, че през втората половина на XX век в България са се запазили няколко типично български екземпляра в районите на река Ропотамо, Странджа и в Южен Джендем в Стара планина.

През 1980-те години видът е реинтродуциран в сръбската част на Западна Стара планина, където има стабилна популация. В началото на 21 век в района на Берковица са се появили следи от рис, смятан за изчезнал от територията на България. Предполага се, че те са от екземпляри, преминали през границата със Сърбия. Съществува опасност повторното заселване на рисове да бъде застрашено от евентуалното изграждане на ски комплекс в подножието на връх Ком.

През 2003 г. се появяват данни за рисове в района на Трън, Етрополска Стара планина и Странджа. През 2006 г. в Странджа е записан звук от рис в размножителен период. През 2008 г. е отстрелян по невнимание в района на Чупрене близо до Белоградчик, мъжки екземпляр с марка на ухото, а по-късно същата година с помощта на фотокапан е заснет рис в природна среда, маркиращ територия. Това говори, че той трайно обитава това място. През февруари 2009 г. в българската част на планината Осогово е заснета двойка рисове, боричкащи се по време на размножителния период. През 2009 година е заснет рис и в българската част на Странджа. В края на октомври 2012 г. отново се появяват сведения за рисове в Осоговската планина край Кюстендил. На 28 февруари 2014 г. чрез фотокапан е заснет рис и пак в Осогово. Само след 3 дни ловци забелязват следи на рисове в Трънско край границата. Информацията от снимките и видеоклипчетата, заснети от фотокапани, говори за няколко риса, които се завръщат в България от западната ни съседка през февруари. Те се размножават у нас. На снимките са запечатани два мъжки риса и една женска. През лятото на 2015 г. при теренни проучвания са открити следи на рис и в Рила. През април 2016 г. рис е наблюдаван близо до Стакевци в Западна Стара планина. В същия район присъствието му е доказано през 2004 – 2005 г. В края на януари 2019 г. рис е заснет от ловец в Западна Стара планина. През март 2019 г. е направен видеоклип на рис и до село Факия в Странджа.

Все още не е изяснено към кой подвид спадат екземплярите срещани в България. Предполага се, че в България представителите са от два подвида. В района на Стара планина вероятно се среща карпатския подвид, а планините Руй, Малешевска, Осогово, Влахина, Рила и областта Краище са обитавани от балканския рис. Рисовете, населяващи Странджа най-вероятно са от вида източноевропейски рис (Lynx lynx L.). Съществува вероятност странджанските рисове да са свързани и със събратята си от Кавказ. Според Диана Златанова е възможно и рисът никога да не е изчезвал от Странджа, но това не може да бъде потвърдено.

Местообитание

Рисът е представителят на семейство Коткови, който обитава най-разнообразни хабитати от всичките му представители. Предпочита тъмни гори, тайга, планински, хвойнови и широколистни гори с гъст подлес, лесостеп и лесотундра. По северните склонове на Хималаите достигат на надморска височина от 2500 метра, където е характерна алпийска тундра и скалисти райони, а в района на Тибетското плато местообитанията имат пустинен характер. Обикновено тези райони са обитавани от Lynx lynx isabellinus, който е единствения подвид пригоден за живот в по-открити пространства. Въпреки че е потайно животно рисът не се страхува от човека. Той може да обитава и вторично залесени гори и сечища, а в години през които гладува е възможно да влезе в села и дори големи градове.

Социален живот

Рисовете са нощни животни и много рядко ловуват през деня. Нормално в тази част на денонощието те спят в гъсталаци или други места за укриване. Възрастните живеят уединено. Рисът е териториално животно, което не е склонно да извършва големи миграции. Единствено липсата на дивеч в даден район го принуждава да се мести. Ловната площ на евроазиатския рис варира в рамките на 20 (в Карпатите) до 2780 km² (в Скандинавия) и зависи от наличието на плячка. Мъжките обхождат по-голяма площ от женските. Ловните площи на представителите на двата пола частично се припокриват. като обикновено тази на мъжките се припокрива с територията на две три женски. Границите се маркират с урина, изпражнения или с нокти по дънерите. За една нощ могат да обходят средно по 20 km (1 – 45 km.). Обикновено рисът има няколко пътеки, които редовно обхожда; места за почивка и сън; както и предпочитани места за лов. През отделните сезони големината на територията може да варира в значителни граници в зависимост от наличието на плячка. Женските, отглеждащи малки, обхождат по-малка територия, която по време на кърменето и отглеждането на младото поколение може значително да намалее.

В повечето случаи рисът живее поединично. Събират се на двойки в периода на разгонване. Когато напада животните или се предпазва, той дебне като котка. За да избегне опасностите, обикновено се връща по пътя, по който е минал по-рано. Това улеснява ловците, когато го преследват, особено зимно време. Стъпките му са много характерни: по-големи са от тези на вълка, правилно кръгли и се отличават от тях по това, че нямат отпечатък от ноктите. Отпред са затъпени. Ако няколко риса се движат заедно, всички те стъпват в едни и същи стъпки, както на отиване, така и на връщане. Това твърде много затруднява наблюдателя, защото не може да се определи посоката, по която са минали животните. Рисът може да се движи продължително, без да се уморява. Той най-често върви или тича с лек тръс, а големите скоци са много по-редки. Катери се много добре и може да плува. Има извънредно силно развит слух и чудесно разпознава подозрителни звуци от дълги разстояния. Може да дебне като чува своята плячка под дебел слой сняг. Обонянието е сравнително по-слабо, но въпреки това може да подуши дивеч от неколкостотин метра. Осезанието се активизира чрез мустаците. Зрението е превъзходно и му позволява да вижда жертвата си от разстояние 1000 метра.

Евразийският рис издава редица звуци, които по време на извънразмножителния период са тихи. Те представляват мяукане, съскане, ръмжене и мъркане. По време на чифтосването звуците, които издават са по-силни и представляват дълбоко ръмжене на мъжките и силно мяукане от страна на женските. Рисовете са изключително потайни животни. Възможно е да останат незабелязани в даден район в продължение на години. Единствено останките от кости и следите в снега могат да подскажат за наличието му в района.

С изключение на вълците рисовете нямат други естествени врагове. Описани са случаи на нападение от тигри или смъртни случаи в резултат на нараняване от рога на копитни бозайници вследствие на неуспешен лов. Освен с тигри, ареалът на местообитание на риса частично се застъпва и с този на леопарда и барса. Въпреки това обаче не са регистрирани случаи на агресия и борба между различните видове котки.

Хранене

Характерната физика е ценно предимство за успешен лов

Рисът ловува основно различни видове зайци и мишевидни гризачи. Напада и по-едри животни като глухари, сърни, диви кози, елени, малки лосове и диви свине. В района на Близкия изток в менюто му влизат и марали. Ловува също и домашни котки, кучета, лисици и енотовидни кучета. Проявява природна ненавист към лисиците и ги убива дори когато е сит. Подобно на останалите видове котки при ловуването на по-едра плячка поема и по-голям риск от нараняване. Поради тази причина ги улавя рядко и то предимно през зимата, когато храната е по-ограничена. След като убият плячката, в случай, че тя е по-дребна рисовете може да си играят с нея. Макар и неохотно рисовете се хранят и с мърша. Възрастните рисове изяждат средно по 1,1 – 2,5 килограма на ден. Обикновено ловува толкова животни, колкото успява да изяде през деня. Ако плячката е по-едра я скрива под снега, заравя я в земята или я прикрива с шума. Това обаче го прави доста неумело и труповете често се оказват открити от по-дребни хищници. Нерядко рисове са пропъждани от росомахи, които изяждат уловената плячка. Рисът ловува от засада като се хвърля със скок към минаващото животно. Преследването на жертвата не продължава повече от 80 метра, поради това, че рисът бързо се уморява. През зимата този начин се затруднява и се налага котката да обхожда по-дълги разстояния в търсене на по-едри жертви. Тези, които обитават планински местности през зимата се спускат в равнините. По този начин те избягват и райони, в които вълците доминират. Наблюдавани са случаи, в които рисове биват убивани и изяждани от вълци. През Втората световна война е регистрирано увеличение на вълците в източна Словакия. Рисовете от района бързо мигрират в други посоки с цел избягване на конкуренция и междувидови конфликти. През есенно-зимния период зайците и сърните представляват около 70% от неговата плячка. В райони, където копитните животни са малко в менюто му преобладават птици, зайци и дребни влечуги. Малките на копитни бозайници преобладават през пролетта и лятото, когато растат и са все още неопитни. В някои горски места, където наблизо има селища е възможно да напада и овце, кози и телета, като понякога умъртвява по няколко наведнъж. Плътността на популацията на риса зависи от наличието на плячка в района на местообитание. В гъсто населени райони човекът е единствения фактор определящ гъстотата на популацията. При изследване проведено в Полша е установено, че съотношението между мъжките и женските екземпляри е приблизително еднакво. Възрастните самци представляват 29% от популацията, женските в разплодна възраст са 23%, малките рисове с майка са 35%, а подрастващите 12%.

В случай на недостатъчно храна рисовете са склонни да извършват миграции с цел откриването на местообитания с по-богати хранителни източници. По този начин през 1939 г. рисове мигрирали към полуостров Камчатка и до към 1950-те години трайно се населили по целия полуостров. Подобно разселване е наблюдавано през 1970-те и 1980-те години на юг в Поволжието.

Размножаване

Малките остават с майката до следващото ѝ чифтосване

Любовният период продължава от януари до април и обикновено женската се разгонва само веднъж с продължителност от четири до седем дни. Мъжките покриват многократно женските, като при половия акт се предизвиква овулация. Ако малките загинат, тя се разгонва и копулира за втори път през сезона. Нормално самката се покрива от няколко мъжки, като в този период те нерядко влизат и в двубои помежду си. Бременността трае 67 – 74 дни. Изграждат гнезда в корени или клони на паднали дървета, ровове или други уединени места. Долната повърхност е покрита с пера, козина или суха трева.

Малко на няколкоседмична възраст

Раждат през май или началото на юни две–три малки, много рядко и по четири, които са слепи и глухи. Проглеждат след 12 дни и бозаят до три месеца, но напълно се отбиват към петия-шестия месец. Котетата постепенно преминават на твърда храна към 6 – 7 седмица. На тази възраст започват да напускат и леговището. Новородените тежат 250 – 300 грама. Първоначално космената покривка е едноцветна сиво-кафява, а характерната окраска се оформя до към 11-ата седмица от възрастта. След откърмянето им майката ги храни с мишки и малки птици. Всички грижи в отглеждането на малките се поемат от самката. Остават с майката до следващото ѝ разгонване. При отделянето от майката отрасналите рисчета са с тегло 9 – 14 kg. Половата зрялост при женските настъпва след две, а при мъжките след три години. Продължителността на живота му на свобода е до 17, в зоологически градини и до 25 години. При новородените и подрастващите се наблюдава висока смъртност. Около 50% от тях не доживяват до зрялост. В голямата част от ареала си рисовете са жертва на пътнотранспортни произшествия и бракониерство.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Рис
 

[Hatshepsut]

 

Рисът е едно от най-красивите горски животни. Въпреки че е едър хищник, рисът е много близък до домашната котка. Съществуват четири вида рисове - обикновен, канадски, рижав и испански.

История на рис

Рисът обитава почти всички гори, освен горите на Австралия. Той може да се срещне в сибирската тайга и дори зад Полярния кръг. От всички видове рисове само рижавият може да се срещне в пустините на САЩ. Обикновеният и канадският рис живеят в хвойнови гори, испанският предпочита да обитава вечнозелените гори в Пиринеите. Преди време е имало много рисове в Европа, но през ХХ век голяма част от представителите на този животински вид са били избити предимно заради красивата си козина, палтата и шапките от която по онова време са били много модерни. Имало е случаи, в които кожа на рис се е продавала за 1300 долара на пазара на кожи.

Където и да обитават рисове, те са малко на брой. Във Франция рисовете са били напълно унищожени в началото на ХХ век и по-късно са правени опити за възстановяване на този животински вид в страната. В Германия всички рисове са били изтребени през втората половина на XIX век и след това няколко представители на вида са вкарани в страната. В Швейцария рисовете са унищожени напълни в началото на ХХ век и след това отново са заселени, но са мигрирали в Австрия и Словения. В момента 90 процента от популацията на рисовете се пада на Сибирската тайга.

От векове рисовете са се използвали за изработка на кожи. В някои страни преди векове са използвали месото на рисовете за храна. В древна Русия месото от рис се е смятало за деликатес и се е поднасяло само на царски трапези. Рисът е животно-единак. Когато се родят малките, майката живее с тях. Рисът живее като цяло там, където е роден, но при липса на храна може да се отдалечи на много километри, за да се опита да оцелее. Рисът прави бърлогите си в защитени от камъни и храсти места и си прави постелка от пера на птици.

Стандарт на рис

Тялото на риса е дълго около метър, като при женската то е с няколко сантиметра по-късо, отколкото на мъжкия. Рисът достига до 30 килограма, но средно тежи двадесетина килограма. Дължината на опашката му от 10 до 25 сантиметра. Краят на опашката изглежда като отрязан и е черен на цвят. Главата на риса прилича много на едрата глава на голяма котка. Рисът има ясно изразени пухкави бакенбарди, а краищата на острите му уши завършват със снопчета от косми.

Между пръстите на лапите си рисът има специални ципи, които му помагат да върви по мекия сняг, без да потъва в него. През зимата от долната страна на лапите на риса порастват дълги косми, които допълнително облекчават преминаването му през рохкия сняг. Рисът се движи предимно по земята, но с лекота се катери и по дърветата. Козината на риса е гъста, пухкава и много дълга. Космите на козината на риса достигат до 7 сантиметра дължина. Петната по козината на риса са разпределени равномерно. Петнистата окраска на козината на риса му позволява да е почти невидим през деня, когато има слънчеви петна по земята, а през нощта да се прокрадва, така че плячката изобщо да не го забележи. Цветът на козината на риса варира и може да е от светлосив до червеникав, като обаче козината на корема му винаги е бяла на цвят, с малки тъмни петна.

Грижи за рис

Ако рисът се отглежда като домашно животно, за козината му трябва да се полагат грижи, аналогични на грижата за козина на котка. Тя трябва да се разресва поне три пъти седмично. Задължително е да се осигури на риса голяма волиера, в която да може да тича няколко метра. Волиерата трябва да е с покрив, за да се избегне вероятността рисът да се изкатери по оградата и да нападне някой човек или животно. Във волиерата трябва да има къщичка, където рисът да се крие от промените на времето. През зимата рисът ще е много щастлив, защото тези красиви хищници се чувстват добре, когато има сняг и е студено.

Обучение на рис

Въпреки че е хищник и живее в дивата природа, рисът може да бъде обучен. За целта обаче трябва да отгледате риса от бебешка възраст - не повече от месец след раждането му. Препоръчва се да бъде взет в дома ви още докато суче и да бъде хранен със специализирано мляко за котки в бебешка възраст. След като поотрасне малко, рисът трябва да бъде кастриран, защото след около година ще се превърне в див звяр, който може сериозно да нарани хора и животни. Рисът може да бъде обучен, но с много търпение и нежност.

Рисът е животно с много деликатна психика и лесно изпада в стрес. Затова трябва да се запасите с търпение, ако искате да го научите дори на елементарни команди. Рисът може да бъде обучен да изпълнява циркови номера, но излизането пред публика за този хищник е равно почти на смърт заради огромния стрес от скупчването на хора. Затова в цирковете много рядко се използват рисове. Въпреки това има рисове, които някои хора отглеждат като домашни любимци и са сравнително послушни.

Хранене на рис

В дивата природа рисът се храни с елени, сърни, зайци и различни видове птици. Рисът също така хапва бобри, малките на дивите прасета и малки северни еленчета. Ако е много гладен, рисът лови дребни гризачи. Но дори да не е ял от дни, не хапва мърша. Рисът избягва населените места, но ако е много гладен, може да се доближи до някой град или село. Там обаче обикновено се стига до фатален край за хищника.

Когато рисът се наяде, а му е останала част от плячката, той я заравя и се връща при нея след около месец. Ако рисът се отглежда във волиера, той трябва да бъде хранен с месо, което не съдържа много мазнини. Подходящо е пилешкото, телешкото, като може да му се дава, без да се обработва топлинно. Рисът с удоволствие ще яде млечни продукти и твърдо сварени яйца. Възрастният рис яде 2-3 килограма месо дневно. Ако е много гладен, е в състояние да изяде до 5 килограма месо на ден.

Заболявания на рис

Най-често рисовете са поразени от голямо количество чревни паразити, които нарушават обмяната на веществата на тези красиви хищници. Рисовете са предразположени към някои заболявания на кожата. Понякога могат да бъдат болни от бяс, който се пренася от лисици, живеещи в района на обитаване на риса.

Любопитни факти за рис

Рисът е винаги мълчалив. По време на любовния период обаче това се променя и рисът издава мъркащи звуци, чиято цел е да привлекат вниманието на партньора. Един от най-популярните рисове в света е Зен от руския град Калуга. Дивият хищник е отгледан от семейството, с което живее, от бебе, след като майка му е отказала да го храни. Двете деца в семейството са израснали със Зен и без страх го взимат при себе си нощем в леглото.

Интересен факт е, че когато се движат по снега, рисовете вървят по специфичен начин. Когато вървят, задните им лапи стъпват точно в отпечатъците, които са оставили в снега предните им лапи. Рисът може да скача на големи разстояния - когато напада жертвата си, той прави скок до 4 метра. Ако тази атака не успее, рисът може да гони плячката стотина метра, след което се изморява и най-често се отказва от намеренията си.

Рис се нарича северно съзвездие. То се състои от много малки звезди, почти неразличими от човешкото око. Затова откривателят му Ян Хевелий, който е живял през XVII век, е нарекъл съзвездието на този красив хищник, тъй като според него човек трябвало да има зрението на рис, за да може да види съзвездието. Рисът не напада хора в гората, но ако бъде ранен от ловец, го атакува и може да му нанесе сериозни травми с нокти и зъби. Ако бъде подгонен от ловци, рисът се катери високо по дърветата, където остава, докато опасността премине.

Най-големите врагове на риса са вълкът и росомахата, които го нападат и убиват. На някои места рисът става жертва на тигри.

Недостатъци на рис

В някои страни рисът все още е смятан за вреден хищник и дори се изтребва въпреки малкия си брой. Но всъщност рисът е санитар на гората като вълка - той напада предимно слаби и болни животни. В горски стопанства, където се развъждат сърни, диви прасета и елени за отстрелване, присъствието на рисове е нежелателно и затова често се стига да тяхното елиминиране.

https://miau.bg/




Евроазиатски рис

[Hatshepsut]

Барс

Барсът (Uncia uncia, известен още като снежен барс, снежен леопард или ирбис) е едър хищник от семейство Коткови, разпространен високо в планините на Средна Азия.

Физически характеристики

Барсът няма размерите на останалите големи котки (Panthera), но остава сравнително едър хищник с дължина на тялото от 100 до 130 cm. с почти още толкова дълга опашка (90 cm), височина при плещите 60 cm и тегло до 75 кг. Великолепната му гъста козина е светла, от сиво-бяла до жълтеникаво-кафява на цвят, изпъстрена с множество черни петна с розетковидна шарка по тялото и опашката, като по краката и накрая на опашката петната стават по-едри и плътни, а на главата по-дребни. Коремът е почти бял. Очите са светли и, гледани отдалеч, се сливат с цвета и шарките на лицето. За да се предпазва от големия студ на планините, които обитава, е покрит с гъста козина, която през зимата достига дължина до 12 cm. Ушите му са малки, за предоставят по-малка площ на студа. Носната му кухина е по-малка от тази на другите от семейство Котки, за да може вдишваният въздух да се затопли, преди да стигне дробовете. През зимата петнистата му козина става по-светла – по този начин животното се слива с мръсния сняг. През лятото цветът потъмнява и така леопардът става трудно забележим на фона на сивите скали. Барсът е изключително пъргав. За да улови яребица или фазан, може да направи скок с дължина до 15 метра. В семейство Котки той е шампионът на висок скок.

Разпространение

Барсът е широко разпространен във високите планини на Средна Азия: Хималаите, Памир и Хиндукуш, Тяншан, Алтай и високите плата на Монголия, Тибет и някои райони на Сибир, но навсякъде е много рядък. Според някои източници в миналото барсът е обитавал също Иран, Анадола и Кавказ, но това мнение не намира сериозно потвърждение.

Ареал на разпространение на Барс

Начин на живот и хранене

Краткото лято високо в планината снежните леопарди прекарват над границата на гората по алпийските ливади и скалисти склонове на надморска височина 6000 m, а през зимата, следвайки стадата диви кози и овце, се спускат до около 2000 m.

Барсът е самотен ловец, който търси плячка в рамките на обширна индивидуална територия, чиято площ варира от 12 km² до около 40 km²в зависимост от изобилието на плячка в района. Барсовете обаче не защитават агресивно собствената си територия от натрапници и дори се установи, че животни от съседни територии често използват едни и същи планински пътеки, като маркират с урина определени гранични камъни. Освен това се срещат и две или повече животни ловуващи заедно – мъжки с женска през размножителния период или млади леопарди останали с майка си за известно време.

Ирбисът, както е наричан в Тибет, преследва предимно едрите копитни бозайници характерни за района който обитава. В Хималаите например това са баралите (сини овни), козирози, азиатски муфлони, млади якове, винроги козли и горали, а в Тяншан и Алтай сибирските козирози и архарите (планински овни). Лови и по-дребна плячка като зайцевидни, мармоти, едри гризачи, мечета и малки диви прасета. Когато е гладен, не подминава и мърша. Знае се, че този хищник има нужда от средно 2 кг месо на ден, за да оцелее.

Барсът обикновено ловува рано сутрин и привечер, като издебва плячката си, спускайки се отгоре ѝ. Той се промъква безшумно и с няколко скока застига жертвата си, като завършва атаката си с неповторимия си скок. През деня обикновено си почива, скрит в скална ниша.

Размножаване

Половата зрялост при снежните барсове настъпва на около 3 – 4 годишна възраст. Разгонването се проявява в края на зимата и началото на пролетта Бременността продължава около 90 – 110 дни. Раждат в укрити и труднодостъпни места. В зависимост от местообитанието си малките се раждат в периода април – май – юни. Котилото обикновено е представено от две или три малки и по-рядко раждат четири или пет. Срещани са и по-големи котила достигащи до седем малки. Грижите по малките и възпитанието им се поемат изцяло от майката. Малките се раждат слепи и безпомощни с тегло около 500 грама и дължина до 30 сантиметра на тялото. Седмица след раждането малките проглеждат. Новородените малки се отличават от възрастните по тъмната пигментация на петната, които са дребни с по-слабо изразено пръстеновидни. По гърба обаче петната са по-големи черни или кафеникави, като преминават в къси ивици със същия цвят. Кърменето на малките продължава около 6 седмици. Към средата на лятото малките се движат заедно с майката при лов, но за готови за самостоятелен живот едва към втората си година.

Барсът в народната култура

В културата на народите от Средна Азия барсът е обект на голяма почит и е широко използван като хералдически символ. Да срещнеш барс високо в планината, наистина е изключително събитие и на тайнствената му природа се приписва мистична сила като въплъщение на духове и божества.

Ак Барс (белият или снежен леопард) е изобразен на герба на днешен Татарстан, като преди това е бил държавен символ на Волжко-Камска България. Освен това в редица находки от епохата на Първото българско царство се среща изображение на барс с рибешка опашка (виж Златно съкровище от Наг Сент Миклош и т.нар. златно лъвче върху накит от Преславското съкровище). Напоследък се утвърждава мнението, че в културата на древните българи, и особено в древнобългарската календарна система, именно барсът заема мястото на тигъра от сходния китайски календар. Още повече, че според едно от етимологичните тълкувания на българското име Борис то има общ корен с общотюркското барс и българското рис, като представката бо- вероятно означава „голям“ (от бой, като ръст), велик, благороден рис, т.е. барс.

Природозащитен статус

Барсът е вписан в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като застрашен от изчезване вид [8]. Дивата му популация се изчислява на между 4000 и 7500 екземпляра. Освен това има още 600 – 700 барса в зоопарковете по света.

Въпреки че е защитен навсякъде, където се среща, основна заплаха за вида си остава бракониерството, както и намаляването на дивите кози и овце – негова основна плячка. Така преследван главно заради ценната си кожа, барсът става жертва и на гневни животновъди, след като хората не му оставят друг избор, освен да посяга над домашните животни, изместили дивите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Барс

Снежният Леопард, известен още с наименованията Барс, Снежен Барс и Ирбис, е един от най-красивите представители на семейство Котки. Прилича на бял тигър. Снежен Леопард се среща единствено във високите места в средноазиатските планини.

История на Снежен Леопард

Прародителите на Снежен Леопард, който според някои специалисти се отнася към рода на Пантерите, са се появили на планетата ни преди около 10 милиона години. Снежният Леопард се среща по високите места в планините на Средна Азия. Снежен Леопард може да бъде видян в Тяншан, Хималаите, Алтай, Памир, в Тибет и в Монголия. Снежен Леопард може да бъде срещнат и на някои места в Сибир. Като цяло Снежен Леопард е много рядко животно и е защитено като застрашен вид. Снежният Леопард се катери много високо по планините - през летните месеци той може да бъде видян на около 600 метра надморска височина, а през студените месеци слиза на около 2000 метра надморска височина.

Как изглежда Снежен Леопард

Тялото на Снежния Леопард достига до 130 сантиметра дължина, опашката може да достигне до почти метър дължина. Височината на мъжките Снежни Леопарди достига до 60 сантиметра. Теглото на Снежен Леопард може да достигне над 70 килограма. Главата на Снежен Леопард е сравнително малка по отношение на тялото. Очите на Снежен Леопард са светложълти на цвят и ако се гледат отдалече, се сливат изцяло с козината на животното.

Ушите на Снежния Леопард са малки и са със заоблени краища. Носът на Снежния Леопард е устроен по много интересен начин - кухината му е доста малка, за да не стига леденият въздух директно до белите дробове на животното. Лапите на Снежния Леопард приличат на лапите на рис и благодарение на особения си строеж помагат на животното да се движи по дълбок сняг, без да пропада в него. Но ако снегът е прекалено мек, Снежен Леопард проправя пътека, през която минава в продължение на дълго време.

Интересен факт е, че езикът на Снежния Леопард има специални издатини от двете си страни, които са покрити с ороговяла кожа. Тези издатини позволяват на Снежния Леопард да свали цялото месо от скелета на жертвата. Те са много полезни и по време на облизването на козината на Снежен Леопард, което той прави всеки ден, като всеки представител на семейство Котки. Опашката на Снежния Леопард му служи за баланс по време на скоковете. Тя изглежда много дебела заради гъстата козина, която я покрива по цялата й дължина.

Козината на Снежния Леопард е изключително гъста, за да предпазва хищника от ниските температури по високите части на планините. Дължината на косъма на козината на Снежен Леопард може да достигне над 10 сантиметра. Тя е сивкаво бяла или кафеникаво жълтеникава, като е покрита цялата с черни петънца. Повечето от петната са с форма на розетка, като по тялото те са по-големи, а по главата са по-малки. През студените месеци козината на Леопарда става по-светла, за да не се вижда животното на снега, а през лятото става по-тъмна, за да не се вижда сред скалите.

С какво се храни Снежният Леопард

Снежният Леопард е хищник, който се храни с различни видове бозайници и птици. През зимата той се спуска в по-долните части на планините, като следва планинските бозайници. Снежен Леопард предпочита копитните бозайници, които живеят високо в планините – това са планинските овце и планинските кози. Снежният Леопард често преследва алпийски козирози, муфлони, якове, а също така и планински овни, известни като архари.

Понякога Снежният Леопард напада малки мечки, ако майка им не е наблизо. Снежен Леопард е активен ловец късно вечерта и през нощта, както и в ранните сутрешни часове. Снежен Леопард често хваща различни видове птици, като успява да направи това дори когато птицата лети ниско над земята. Когато е гладен, Снежният Леопард може да се храни с яйца на птици, различни видове земноводни, дребни гризачи и дори насекоми. Снежен Леопард напада жертвата си с гигантски скок, но ако не успее да я хване веднага, прави най-много още един опит, след което се отказва от преследването.

Размножаване на Снежен Леопард

Снежният Леопард е самотно животно, което образува двойки само по време на размножителния период. През ранните пролетни месеци настъпва периодът на разгонване на женските, които обаче не раждат всяка година. По време на размножителния период мъжкарите се бият заради женските. След чифтосването женската започва да строи бърлога на труднодостъпно място, най-често в цепнатини на скали или на други места, където малките й ще са на сигурно място. Бременността на Снежния Леопард трае три месеца.

За да е меко на новородените, женският Снежен Леопард изскубва със зъби козина от тялото си, за да постеле с нея пода на бърлогата. На бял свят се появяват от едно до пет Снежни Леопардчета, които са слепи. Те проглеждат на шестия ден, а на десетия вече могат да пълзят. Когато станат на два месеца, малките излизат от бърлогата и играят дълги часове пред входа й. Щом малките станат на три месеца, те следват майка си навсякъде, а на пет месеца вече ловуват заедно с нея. Мъжкарят не участва в отглеждането на малките. Младите Снежни Леопарди ловуват групово, като заобикалят жертвата от всички страни, а решаващият удар се нанася от майката.

Любопитни факти за Снежен Леопард

Снежен Леопард може да скочи повече от 9 метра дължина, когато се опитва да хване ниско прелитаща птица. Снежен Леопард може да скочи на повече от два метра и половина височина. Снежен Леопард често става жертва на бракониери, макар ловът му да е забранен, тъй като красивото животно е изчезващо и е вписано в Червената книга. Снежен Леопард много обича игрите в снега, той с удоволствие се спуска от високи хълмове по гръб. Зрението на Снежния Леопард е изключително остро. Той може от голяма височина да види дребен гризач и с тихи бавни стъпки да се приближи към него така, че той да не го забележи.

Вреди от Снежен Леопард

Ако е много гладен, Снежен Леопард може да се приближи към селищата на хората и да убие домашно животно. Това обаче се случва само в райони, в които заради изсичане на горите дивите копитни бозайници, с които се храни Снежен Леопард, са изчезнали.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Леопард

Леопардът (Panthera pardus) е една от така наречените големи котки.

Леопардът е хищник от семейство котки, един от петте вида от род Panthera разпространен в Субсахарска Африка, западна и централна Азия, югоизточна Русия, Индия и на югоизток в източна Азия, може да тича с около 58 km/h.

Леопардите ловуват единствено нощно време и са свикнали да прекарват деня, спейки скрити в шубраците, в дупката на някое животно или на клоните на някое дърво.

За леопарда дърветата са място, където почива, ловува и складира храната си. От височината на дървото леопардът прави засадите и нападенията над своите жертви, а също така държи храната си вън от обсега на хиените.

Любима негова плячка са маймуните и някои видове антилопи. Напада и зебри, биволи и др. Когато няма възможност да ловува тази плячка, той също може да се храни с плъхове и други дребни животни и дори плодове.

Както и останалите си събратя от семейство Котки, леопардът е самотник. Изключение прави през размножителния период. Бременността му трае около три месеца и женската може да има от едно до шест малки, обикновено две или три.

Подвидове

На науката са известни девет (10 – 11) подвида:

♦ Африкански леопард (P. pardus pardus), разпространен в Субсахарска Африка.
♦ Амурски леопард (Далекоизточен) (P. pardus orientalis), разпространен в руския Далечен изток, Корейски полуостров и североизточен Китай.
♦ Арабски леопард (P. pardus nimr), разпространен в полуостров Арабия.
♦ Индийски леопард (Бенгалски) (P. pardus fusca), разпространен е в целия Индостан.
♦ Индокитайски леопард (P. pardus delacouri), разпространен е в Индокитай.
♦ Явански леопард (P. pardus melas), разпространен е на индонезийския остров Ява.
♦ Севернокитайски леопард (P. pardus japonensis), разпространен е в северен Китай.
♦ Персийски леопард (Ирански) (P. pardus saxicolor), разпространен е в Централна Азия.
♦ Шриланкски леопард (P. pardus kotiya), разпространен е на остров Шри Ланка.

Африканският леопард е с известни 10 – 11 вариации, арабският и персийският – с по 5 вариации, индийският, индокитайският, амурският – с по 2 вариации и севернокитайският, цейлонският, яванският са без вариации. Някои автори причисляват западноазиатския леопард към персийския, други към арабския, а трети – като самостоятелен подвид. Занзибарският леопард според някои е вариация на африканския, според други той е самостоятелен подвид, трети смятат, че дори е отделен вид (малки разлики в конструкцията на черепа спрямо другите леопарди). Занзибарският и севернокитайският най-вероятно са изчезнали в природата.

Разпространение и местообитание

Цяла Африка на юг от Сахара, без пустинята Намиб и централен ЮАР. На север от Сахара има три „островни“ популации – Мароко, сев. Алжир и изт. Египет. Югозападна, южна, югоизточна, източна Азия: – Синай, Арабски п-ов., Кавказ, Узбекистан, Таджикистан, Иран, Пакистан, Индия, Непал, Бутан, Бирма, Шри Ланка, Бангладеш, Сиамски и Малайски п-ови, Ява, Китай на север до п-ов Корея и Амурският край. Малки популации в Турция (западно от Анталия), Ирак, Афганистан, централен Китай. В много далечно минало е населявал цяла Европа, Азия без Монголия и Африка. Срещал се е даже и на Британските острови. Обитава всякакви хабитати: Пустини, полупустини, гори, джунгли, планини (до 3000 – 3500 м.н.в. – Хималаите, Кавказ). Живее и в непосредствена близост до човека (Турция, Индия, Бангладеш). Интересен е факта, че леопарди никога не са живели на островите Суматра, Борнео и Сулавеси.

Ареал на разпространение на леопарда

През плейстоцена леопардът е бил разпространен из цяла Европа, вкл. и до Британските острови. Изчезването му от Европа било постепенно и станало от запад на изток. Най-докъсно леопардът се задържал на Балканския полуостров, вкл. и по днешните български земи. Предполага се, че е изчезнал от България не по-късно от желязната епоха (1300 – 600 г. пр. н. е.)

Физически характеристики

Едро и набито животно. Теглото на мъжките достига 36 – 70 kg (75 – 91 амурски), женските стигат до 25 – 40 kg (60). Дължина на тялото 1,1 – 1,6 m (1,8 – 2 амурски). Опашка 0,8 – 1,2 m. Козината е къса и гъста (амурски и севернокитайски – дълга и гъста). На цвят леопардите са жълти, през охра и оранжево до светло кафяви. Срещат се чисто черни екземпляри (Меланизъм) – явански, африкански, азиатски), които са наричани черни пантери. Петната на леопарда са цялостни, черни по крайниците, главата и опашката. По тялото най-често са в групи по четири. Коремът и гърдите са бели до жълтеникави, петната там са по-разредени. Притежава силно развито зрение и слух, обонянието е слабо. Бяга сравнително бързо (50 – 60 km/h на късо разстояние), но се уморява лесно. В Южна и Западна Африка се съобщава за леопард, тежащи 96 kg, в Шри Ланка за леопард, тежащ 100 kg, в Зимбабве за леопард, тежащ 101 kg, а в Далечния Изток за леопарди, достигащи до 105 kg.

Начин на живот

По принцип е нощно животно. Териториален – територията на мъжки леопард е между 10 и 100 km², при амурския достига 500 – 700 km² (1000). Живее 8 – 16 години, в плен до 20 (25). Африканските са тясно свързани с дърветата, живеят, спят, даже отглеждат потомство на тях. Дори когато ловуват, гледат наблизо да има дърво. Също така обичат водата. Азиатските – напротив. Живеят главно на земята, по-рядко се катерят по дървета, плуват прекрасно. В природата леопардът се храни с дребен и среден дивеч рядко едър. Антилопи, сърни, диви прасета, маймуни, чакали, гризачи, ако е много гладен, яде земноводни и влечуги, даже мърша. Африканският, когато улови нещо, гледа да го качи на най-близкото дърво, защото често по-силни животни (лъвове, хиени), му отнемат плячката. Може да качи на дърво животно, което е два пъти по-тежко от него. Леопардът е единственото животно което може да качи плячката си на дърво. Женската ражда 1 – 3 малки, обикновено оцелява само едно. На някои места (Индия, Непал, Бангладеш) често напада домашни животни. При азиатските леопарди нерядко се наблюдава и човекоядство (Индия, Шри Ланка, Бангладеш, о. Ява). Човекоядци стават много възрастни или ранени животни.

Когато женските са разгонени, пръскат миризмата си навсякъде, където се допрат, и привличат мъжкари. Женските започват да дават признаци, че са готови да заченат, като се въртят около мъжките и се търкат в тях. Леопардката ляга на земята и мъжкият се качва върху нея. Бременността трае около 100 дни. Женските обикновено раждат между скалите 2 – 3 малки.

Интересни факти

Леопардът е защитен вид в целия си ареал. Това не пречи да е обект на лов от бракониери заради скъпата си кожа и части от тялото, които се използват в китайската медицина. Той и пумата са единствените големи котки, чиято численост в природата е по-голяма от колкото в плен.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Леопард

Леопардът е едно от най-красивите и грациозни диви животни. Хищникът с разкошна козина на петна често става жертва на ловци, които я използват за създаването на различни дрехи и аксесоари.

История на Леопард

Леопардите са се появили на планетата ни преди около 4 милиона години. Прародителите на съвременния Леопард първоначалното са се появили в Азия. Едва след няколко хиляди години те са започнали да живеят и на африканския континент, където се е развил съвременният Леопард. Външният вид на съвременния Леопард се е оформил преди около 600 000 години. За първи път Леопардът е описан от шведския натуралист Карл Линей.

Характеристики на Леопард

Леопард е много едър хищник от семейство Котки. Тялото му е издължено, с много добре развита мускулатура. Отстрани то е леко сплескано, така че изглежда все едно хищникът е съвсем тънък в коремната част. Главата му е кръгла, ушите са малки, със заоблени краища. Крайниците са силни и мускулести, опашката е дълга, покрита с къса козина. В края опашката на Леопарда е заоблена. Козината по тялото, опашката, главата и крайниците на Леопарда е къса и много гъста. През лятото Леопардът сменя козината си. Лятната козина е по-къса и по-рядка от зимната. Цветът на козината на Леопарда може да бъде жълт, сивкав или дори ръждиво кафяв.

Всичко зависи от вида на Леопарда, както и от възрастта му. Младите Леопарди имат по-светла козина. Понякога младите Леопарди имат мръсно бяла козина. Леопардът е с петна по козината. Те са разположени по краката, тялото и опашката на Леопарда. Петната по козината му са малки или средни на размер. Различните видове Леопарди имат различни по размер петна. Например азиатските Леопарди имат много по-едри петна от африканските. Петната по козината може да са разположени като розетки или просто да са на разстояние едно от друго. Петнистата козина е необходима на Леопарда, за да се крие по време на лов.

Дължината на тялото на Леопарда без опашката варира от 90 до 190 сантиметра, а самата опашка е дълга от 60 до 110 сантиметра в зависимост от големината на хищника. Мъжкарите достигат до 80 килограма, женските тежат от 40 до 65 килограма. Понякога се срещат мъжки Леопарди, които тежат около 100 килограма. Всеки Леопард трябва да има 30 зъба. Езикът на Леопарда има от двете си страни специални издатини, които се използват от хищника, за да отделя месото от скелета на жертвата. Благодарение на тези специални издатини гладният Леопард оставя след себе си само голи кокали от животното, което е убил.

С какво се храни Леопард

Леопардът е хищник и се храни с месото на убитите от него животни. Леопардът се храни предимно с копитни животни. Понякога те може да са много едри - тежестта им може да достига до 900 килограма. Леопардът се приближава тихо към жертвата си и застива на едно място, когато е на един скок разстояние от нея. След това скача и започва да я хапе за врата. Леопардът никога не преследва плячката си, ако тя се опита да избяга. Когато не успее да изяде цялата плячка, Леопардът качва остатъците по клоните на дърветата.

Освен антилопи и други копитни животни Леопардът може да яде също така различни видове маймуни, гризачи и птици. Леопардът често краде храната на други хищници и понякога дори взима плячката на представители на собствения си вид, ако от дълго време не се е хранил. След кратка битка става ясно за кого ще остане храната. Ако е гладувал прекалено дълго време, Леопардът може да изяде също така влечуго и дори мърша. По време на горещините, когато му се налага да върви с дни, за да намери вода, Леопардът си набавя течности от кръвта на убитите от него животни.

Размножаване на Леопард

Леопардите водят самотен начин на живот освен по време на любовния период. Тогава тези мълчаливи хищници започват да издават силен рев. Ревът на Леопарда се чува на няколко киломера. Ревът на Леопарда представлява редуващи се високи и ниски звуци. По време на любовния период започват битките на мъжкарите за женска.

Бременността на женския Леопард продължава три месеца, след което на бял свят се появяват едно или две малки. Голяма рядкост е да се родят три Леопардчета. Малките Леопарди са напълно слепи и майката ги крие в продължение на около два месеца в пещера или в някоя цепнатина в скала. Важното е укритието на малките да е труднодостъпно. Не са редки случаите, в които малките стават жертва на възрастни представители на собствения си вид. Майката сама отглежда малките си, бащата не участва в процеса на отглеждане на Леопардчетата. Обикновено инцидентите с фатален край за малките се случват, когато майката излезе на лов, а някой хищник нападне укритието. След като навършат три месеца, малките започват да се учат на ловни умения от майка си, като я следват навсякъде, където отиде.

Любопитни факти за Леопард

И днес в Африка съществува обичаят да се убиват Леопарди, който е особено силно разпространен в религиозното общество Шембе. То наброява стотици хиляди членове в цяла Африка и всяка година се събира за приемането на нови членове. Задължително е всеки член на племето да е облечен в Леопардови кожи и се смята за подвиг, ако е убил леопарда сам. Защитниците на животните се опитват да спасят Леопардите от избиване, но законите защитават религиозните ритуали на Шембе.

Любопитен факт е, че разположението на петната по козината на Леопарда е уникално за всеки индивид - точно както пръстовите отпечатъци са уникални за отделния човек. Това се използва от изследователите на дивите животни, за да откриват отделните индивиди в дивата природа.

Съществуват леопарди, които са черни. Всъщност те не са съвсем черни, а на черния фон има петна с по-светъл цвят. Интересен факт е, че черните Леопарди се раждат в котило заедно с обикновени леопарди. Черните Леопарди са много по-агресивни от обикновените.

Леопардът е активен през нощта. Леопард става полово зрял на две години и половина. В природата Леопардът живее десетина години, в зоопаркови условия може да живее до двадесет години.

Леопардът е изчезващ вид и е в Червената книга на Международния съюз за защита на природата. Ловът на Леопарди е абсолютно забранен, но това не пречи на бракониерите да убиват тези красиви хищници. Някои видове Леопарди са почти изчезнали. Амурският Леопард може скоро да изчезне, защото са останали само 25 живи екземпляра. Леопардите стават жертва най-често на бракониери, които ги убиват заради козината им. Много често Леопардите са убивани и за да се използват органите им за скъпи лекарства, ценени от източната медицина.

Съществуват хибриди между Леопард и други едри представители на семейство Котки. Това е Леопон - животно, родено от събирането на Лъвица и мъжки Леопард, както и Ягопард - хибрид от женска на Леопард и мъжки Ягуар. За първи път подобни хибриди са се раждали в началото на миналия век. В средата на ХХ век подобни хибриди са развъждани в зоопарковете на Германия, Япония и Италия. Хибридите не могат да имат собствено поколение. Леопонът е с тяло на Ягуар, а главата и опашката му са като на Лъв. Ягопардът изглежда като по-едър Леопард, и петната по козината му са по-големи.

Територията на един мъжки Леопард може да се простира от осем квадратни километра до над четиристотин квадратни километра.

Вреди от Леопард

Леопардите понякога унищожават селскостопански животни, ако дълго време са били гладни. Но правят това в редки случаи, защото избягват да се приближават до хората. Голяма рядкост е Леопард да нападне човек. Това обикновено се случва, когато Леопардът е ранен от ловец. В такъв случай животното обезумява от болка и напада ловеца. Много рядко се случва Леопард да стане човекоядец, това е по-разпространено сред Тигрите и Лъвовете. Обикновено човекоядци стават старите и болни Леопарди, които не могат да ловуват. Последният случай на Леопард човекоядец е бил през двадесетте години на миналия век. Тогава в Индия Леопардът човекоядец убил над сто души, като ги атакувал, докато спят. Много често Леопардите стават инвалиди и не могат да се движат нормално, ако са наранени от иглите на Бодливо прасе.

https://miau.bg/n-61855-%D0%9B%D0%B5%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B4

[Hatshepsut]

Ягуар


Ягуар (мъжки)

Ягуарът (Panthera onca) е животно от семейство Коткови. Той е най-голямата котка в западното полукълбо и третата най-голяма в целия свят (след тигъра и лъва). Неговото име идва от южноамериканската индианска (най-вероятно от езика тупинамба) дума „jaguarete“, която означава „звяр“, като наставката „ete“ означава „истински“. Често го бъркат с леопарда, но той е по-голям, с широка глава и по-къси крака и опашка. Всъщност според начина си на живот и по средата, която обитава, ягуарът повече прилича на тигъра. Има силно набито тяло, дълбок гръден кош и къси стабилни крака. Ушите му са закръглени. Има слабо бледо петно на гърба. Големите му очи са златно червеникавокафяви, с кръгла зеница. Срещат се и черни екземпляри.

Размери

Ягуарът е третата най-едра котка в света след тигъра и лъва. При различните видове размерите варират в сравнително големи граници. Най-дребни са мексиканските ягуари, които са дълги до 1,6 m и тежат 50 kg, а най-едри са амазонските ягуари, живеещи в басейна на Амазонка и в Пантанал. Възрастните амазонски ягуари достигат 2,3 m дължина и тегло над 160 kg.

Рекорден по размери е ягуар, уловен в Гаяна, близо до границата с Венецуела, който е тежал 213 kg.

Ягуар (женски)

Разпространение

Среща се единствено в Америка – почти из цяла Южна и Централна Америка. Големи популации в Централна Америка има в Мексико (полуостров Юкатан), Белиз, Хондурас, Гватемала и Коста Рика (полуостров Оса). Най-големите популации се наблюдават в Пантанал и щата Мато Гросо в Бразилия. Най-характерните местообитания на ягуарите са тропически джунгли, в по-малка степен – засушливи места, обраснали с храсталаци, пасища. Понякога те се появяват в пампасите (южноамерикански степи) и в пустинни райони.

Ареал на разпространение на ягуара

Начин на живот и хранене

Той е уединено създание, освен по време на разплод. Главно стои на сушата, но може да плува много добре. Ловуват и преследват сами. Рядко се наблюдават повече животни заедно. Ягуарът не може да бъде определен като нощен или дневен ловец. Мощната челюст на ягуара, с която прегризва черепа на жертвата си, му позволява да яде животни като каймани и костенурки. Обикновено убива жертвата си с едно захапване. За разлика от повечето котки, ягуарът обикновено захапва животните не за врата, а за черепа. Плячката на ягуара е доста разнообразна, но най-предпочитани са елените, пекари (вид диво прасе), агути и капибара (най-големият гризач в света). Ягуарът напада и едри тапири, когато те идват на водопой, отвлича кучета и домашни животни, лови алигатори, костенурки, риба и някои дребни животни.

Ягуарът често напада домашните животни. Причината за това е изсичането на горите, на чието място се застрояват населени места или ферми, които навлизат в жизнената среда на ягуарите. В много редките случаи, когато ягуарите живеят на групи, или по време на брачния им период, ягуарите използват сложна и разнообразна комбинация от звуци, ръмжене и мяукания, с различна сложност, продължителност и интонация като средство за общуване в групата, или по време на брачните игри.

Размножаване

В природата мъжките и женските ягуари се срещат само с цел чифтосване. След това мъжкият напуска женската.

След 100 – 110 дни бременност тя ражда от 1 до 4 малки. При раждането те са слепи и телесната им маса е 700 – 900 g. На около шестмесечна възраст тръгват с майка си на лов. Остават с нея около две години, след което тръгват да търсят собствена ловна територия. Достигат полова зрялост около третата си година.

Намаляване на популацията

От средата на 40-те до началото на 70-те години на XX век в популацията на тази дива котка се отбелязва значителен спад. През 60-те години ежегодно се убивали до 15 000 ягуара, като основната причина за това била търговията с кожи. През 1967 г. влизат в сила и първите закони, които целят да намалят избиването на животното. През следващите 10 години търговията с кожи намалява, но проблемът съществува и в наши дни.

Наред с бракониерите, пред оцеляването на вида съществуват и други проблеми. Те са свързани с намаляване териториите, считани за естествени местообитания на ягуара, както и недостатъчната плячка, което от своя страна от години насочва вниманието му към стадата на южноамериканските фермери. В опит да защитят добитъка си, фермерите убиват ягуарите.

Възстановяване и опазване

Днес ягуарът е под абсолютната защита на държавните власти в Аржентина, Бразилия, Колумбия, Френска Гвиана, Венецуела, Хондурас, Никарагуа, Панама, Парагвай, Суринам, САЩ и Уругвай. Особено строги са мерките против ловците в Бразилия, Коста Рика, Гватемала, Мексико и Перу. Все повече от местата, където живеят ягуари, се превръщат в резервати – един от най-красивите от тях е „Ула – Ула“ в Боливия. Нещо повече, правят се сериозни крачки към създаването на трансгранични защитени територии. Чудесен пример за това е Зеленият коридор между Аржентина и Бразилия.

С цел опазване вида на ягуара, през 1986 година в Белиз се изгражда резерват с площ от около 400 km². Впоследствие се създават още резервати и паркове (в Бразилия, Перу, Мексико и други), някои от които с площ от хиляди квадратни километри.

Въпреки че ягуарът е сред най-дълго живеещите котки, учените срещат доста трудности в проследяването му в естествената му среда. Правят се и опити за връщането на вече заловени ягуари обратно в дивите им местообитания – от 95 ягуара от различни зоологически градини в САЩ са върнати на свобода и се следят 22 ягуара. Целта на тази програма е да бъдат пуснати 120 ягуара, чието движение да се следи чрез радиотелеметрия.

Допълнителни сведения

Ягуарът няма причина да се страхува от нито едно животно, освен от човека. От всички големи котки, ягуарите са най-неуловимите и най-малко изучени.

Според International Species Information в света (невъзможно) има 292 ягуара, а още 100 има в зоологически градини в САЩ. Доколко са точни тези данни не можем да преценим, но без съмнение ягуарът е една от най-редките диви котки на планетата ни. През 90-те години ягуарът често се срещал в Аризона, чак до Гранд Каньон и някои съседни щати, но безогледният лов ги е довел почти до пълно изчезване от Щатите. Днес около 150 – 200 екземпляра живеят около района на град Тусон, Аризона.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ягуар


Има една тайнствена и обвита в легенди котка, която наричат цар на американската джунгла. Това неуловимо и невидимо животно е ягуарът. Макар че е най-голямата котка в Централна и Южна Америка, е изключително трудно да бъде открита. Може човекът да стои съвсем близо до ягуара и пак да не го види.

Златистокафявата му козина, осеяна с черни розетки, които ограждат по-малки петна, му помага да се крие и да изчезва в сенките, без да бъде забелязан и без да оставя следи. Така се създават легендите за невидимия тих ловец, който дебне в сумрака.

Разликата с всички останали котки идва оттам, че ягуарът се чувства еднакво добре на сушата, по дърветата и във водата. Всички негови характерни черти спомагат за създаване на образа на неуловимия и потаен господар на джунглите на Америка.

Характеристика на ягуара и разпространение

Ягуарът, латинско наименование Panthera onca, е хищник от семейството на котките. Той е трети по големина сред котешкото царство и най-голямата котка в западното полукълбо.

Името на животното идва от езика на индианците и буквално означава звяр с наставка, уточняваща, че това е истински звяр. Бъркат го с леопарда, но разликата идва от по-големия размер на ягуара, по-широката глава и по-късите крака и опашка. По начин на живот и обитаема среда прилича повече на най-голямата котка - тигъра.

В момента представители на тази котка се срещат в Мексико и централните части на Америка, чак до южните части на Парагвай и северна Аржентина. В САШ има само няколко останали представителя на тази котка.

Тъй като говорим за голяма котка, размерите са от значение. Теглото на ягуара варира в широки граници, от 56 до 96 килограма. Най-едрите мъжки стигат до 160 килограма, докато най-дребните сред женските са едва 35 килограма. Женските са доста по-малки от мъжките, почти една пета по-малко от размерите им.

Дължината на животното също се движи в широки граници. От носа до опашката те стигат от 110 до 180 сантиметра. Опашката на ягуара е най-къса от всички котки, най-много 75 сантиметра. Краката на животното също са къси, но пък много силни и здрави. Най-дребни са мексиканските ягуари, а най-едри са амазонските.

Височината му е от 63 до 76 сантиметра при рамото. Има разлика в размерите на екземплярите в зависимост от мястото на местообитание. Големината им се увеличава от север на юг.

Розетките на ягуара са по-различни от леопардовите. Ягуарът има по-големи, по-тъмни и по-малко на брой петна. Главата му е по-закръглена, а краката по-масивни от леопардовите.

Основни анатомически разлики между гепард, леопард и ягуар

Двете котки имат общ прародител, от който са се отделили сравнително късно, доста след като тигърът се е оформил като самостоятелен вид.

Около шест процента от популацията на котката се характеризира с меланизъм, тоест оцветена е в черно. Познати са черните ягуари. Иначе видовете ягуари са общо 7 на брой.

Черен ягуар

Начин на живот и хранене на ягуара

Ягуарът е една от най-уединено живеещите котки. Винаги е сам, единственото изключение е при разплод. Движи се основно по земята, но е и отличен плувец. Катери се и по дърветата. Много рядко може да живее в група, но при тези случаи използва много сложна комбинация от звуци, включващи ръмжене, мяукане с различна сложност и интонация, за да общува.

Тъй като е опитен ловец, ягуарът се храни с около 85 вида животни, сред които тапири, сърни и маймуни. Лови риба и костенурки, защото плува добре.

Ловуват както мъжкият, така и женската. Активни са преди изгрев или по залез слънце. Атакуват от засада и могат да надвият почти всяка сухоземно гръбначно животно в ареала си. Само големите крокодили и черният кайман са противник, който трудно се удава на тази котка.

Интересно за ловната им техника е, че не захапват жертвата на врата, както правят повечето котки, а за черепа и със силната си захапка буквално го счупват. Обикновено убива с едно захапване.

Ягуарът има печалната слава на котката, която убива най-много хора в Южна Америка. Въпреки това ягуарът е представителят на големите котки, които е най-малко вероятно да нападнат човек и никога не са ги смятали за човекоядци. Хората са много по-голяма заплаха за този пъргав ловец, отколкото обратното.

Размножаване на ягуара

В природата животните от двата пола се срещат само с цел размножаване. Женската достига полова зрелост на около 2 години, мъжкият на 3-4 години. Нямат определен период за чифтосване. Когато в територията има повече плячка, броят на новородените малки е по-голям.

След чифтосването двойката се разделя и отглеждането на малките се поема изцяло от майката. Бременността е от 93 до 105 дни, като се раждат най-често две малки, най-много може да са четири. Малките се раждат с тегло около 700-800 грама и съвсем слепи. Напълно зависими са от майка си. Женската ги кърми до три месеца, като те я придружават на лов и 6-месечната си възраст. Остават да живеят с нея до една или две години, след което си търсят собствена територия.

В дивата природа живеят 12 до 15 години, но в плен стигат и до 23 години.

Защо ягуарите са толкова малко? Опазване на вида

Този вид е обявен за потенциално заплашен от изчезване. В миналото ареалът им се е простирал от Южните части на САЩ до края на Южна Америка. Днес обитават по-малко от половината територия, която са обитавали преди век. До 70-те години на миналия век ловците са изтребили хиляди котки заради кожата им.

Почти 40 процента от териториите им са обезлесени и това ги принуждава да нападат домашния добитък, за да оцелеят. Понякога в такива нападения пострадали има и сред хората, което пък води до ново унищожаване на котките.

Мерките за опазване на тази красива котка се заключават до различни приети постановления като това за забрана за лова им с търговска цел.

Преди 33 години в Белиз е създаден и първият резерват за ягуари в света. В Мексико също е отделен обширен район за биосферен резерват за тях.

Усилията за опазване на ягуара са насочени към фермерите, как ефективно да пазят стадата си, без да убиват ценната котка.

Най-големите популации днес се намират в Пантанал и щата Мата Гросо в Бразилия. Поради това правителството на страната също е отделило значителна територия за резерват в местообитанията им. Правят се опити и за създаване на трансгранични защитени територии. Между Аржентина и Бразилия съществува такъв зелен коридор.

Интересни факти за ягуара

Единственият потенциално опасен враг на ягуара е човекът. Котката няма основание да се страхува от нито едно животно.

Най-рядката дива котка на планетата днес е ягуарът.

Ягуарът дебне стадата пекари като стои на дървото, под което те преминават. Той скача и убива жертвата си, после се връща отново на дървото и изчаква стадото да премине. Чак тогава се връща при убитата плячка.

Очевидци наблюдавали как ягуар убил кон, влачил го 80 метра и накрая преминал с него през реката, преди да се изгуби в гората.

С една захапване тази котка счупва корубата на костенурката.

На грациозното животно е кръстен един от най-бързите и луксозни автомобили.

Най-едрият уловен ягуар на границата на Венецуела е тежал 213 килограма.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Гепард

Гепардът (Acinonyx jubatus) e бозайник, член на семейство Котки. Днес той е единственият представител на род Acinonyx, известен с още четири древни вида.

Ареалът му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара. Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина тя да бъде наречена „Страната на гепардите“.

Гепардът е най-бързото сухоземно животно. Развива скорост от 112 до 120 km/h на къси разстояния (460 m).
Ускорението му е от 0 до 110 km/h за 3 секунди – по-бързо от повечето спортни суперавтомобили. Палеонтоложки данни сочат, че той е значително по-дребен и по-бърз от своите предци. Според скорошни генетични проучвания най-близките роднини на гепарда се намират в Северна Америка.

В Червения списък на Международния съюз за защита на природата гепардът е поставен сред застрашените видове. Основните заплахи за просъществуването на вида са свързани с човешката дейност – загуба и фрагментиране на местообитанията, както и избиване от скотовъдци като „враг“ на домашните животни.

Думата Acinonyx, дадена в научното му наименование, има древногръцки произход. Тя е съставена от две думи akin – „неподвижен“ и onyx – „лапа“. Jubatus означава гривест. Думата на английски за гепард е cheetah, произлиза от санскрит citrakāyaḥ и означава „пъстро тяло“ (виж Читал). Тя навлиза в английския посредством хинди. В България думата гепард навлиза от немски и френски, има латински произход и е резултат на словосъчетанието gattus pardus, означаващо „петниста котка“.

Физически характеристики

Дължината на тялото на гепарда достига до 180 – 220 cm, при което на опашката се падат около 75 cm. Теглото му е от 40 до 65 kg. Въпреки че мъжките са по-едри от женските и имат по-голяма глава от тях, липсва ясен полов диморфизъм. Гепардът е котката, чиито белези най-много я доближават до кучетата. Той е пригоден за бързо движение. Краката са тънки, дълги и жилави, а формата на тялото изключително наподобява на тази на хрътката. Главата е малка и заоблена, а тънката и дълга опашка се използва за баланс при преследването на плячката. Козината е къса, жълтеникавокафява до златиста, изсветляваща на корема и врата. Обсипана е с добре оформени черни петна по цялата повърхност на тялото с изключение на местата с по-светла козина. Диаметърът на петната е различен в зависимост от местоположението, но е в рамките на 1,9 – 3,8 cm. На главата на гепарда се образуват слъзни ивици, които започват от вътрешния очен ръб и се спускат лировидно до горните устни, заобикаляйки носа. Те придават и характерното му „тъжно изражение“. На края на опашката се образуват 5 – 6 черни пръстена, а на върха има кичур бели косми.

Много често гепардът се бърка с леопарда. Разликата с него е, че леопардите са по-тежки, петната имат розетковидна форма и никога на главата не се образуват слъзни ивици.

Разпространение

Ареал на разпространение на гепарда

В наши дни по-голямата част от популацията обитава Африка, но в миналото гепардът е бил широко разпространен и в югозападната част на Азия. Има няколко „островни“ азиатски популации единствено в Иран. По непотвърдени данни все още се среща и на Арабския полуостров. Има данни, че през изминалия век гепарди са наблюдавани и в страни от бившия СССР – Армения, Азербайджан и Туркменистан. Последният случай на забелязан гепард в Туркмения е бил през шестдесетте години на 20 век. Най-голямата гъстота на популацията се намира в страните от Субсахарна Африка – Намибия, Ботсвана, Кения и Танзания.

Днес се приема, че гепардът е напълно изчезнал в 76% от историческите си местообитания. Това е станало в рамките само на последните два века, като през 1900 г. броят на гепардите в световен мащаб е наброявал 100 000 екземпляра. Най-драстично намалява броят им в Азия. Тук той изчезва в резултат на въздействието на няколко фактора, повечето от които са резултат от човешката дейност. В тези местообитания намаляват дивите тревопасни животни, които са плячка за гепарда, урбанизират се естествените му местообитания и не на последно място гепардите са ловувани от местната аристокрация. Голяма част от азиатските гепарди са улавяни живи и опитомявани за домашни любимци. По-устойчива е африканската популация, но въпреки това и тук се наблюдава драстична загуба на местообитанията му. Най-голямо ограничаване на ареала се наблюдава на север от Сахара. Пример за това е рязкото намаляване на гепардите в Алжир.

Местообитание

Гепардът обитава открити тревисти пространства като савани и слабо хълмисти полупустини, често се среща в предпланини с глинеста почва. Тези места са благоприятни за начина му на набавяне на храна и възможността за бързо развиване на голяма скорост при преследване на жертвата. За разлика от леопардите, гепардите не обитават планински и гористи райони. Макар че се среща около кратера на Нгоронгоро при сравнително висока надморска височина, това е по-скоро изключение, отколкото правило. Най-широко разпространен е в Намибия, където живеят около 2 – 3 хиляди екземпляра. Въпреки това и тук бъдещето им е несигурно, поради факта че около 10% от загубите на добитък на някои от фермерите се дължи на ловуващия гепард.

Социален живот

След лъвовете, гепардите са най-социалните диви представители на семейство Котки. Женските живеят самостоятелно или заедно с малките си. Мъжките също се срещат поединично, но в доста случаи образуват трайни групи, най-често от три индивида. Някои от групите са съставени от кръвни братя, но има и такива, в които се събират заедно индивиди без родствена връзка помежду си. За разлика от лъвовете, при които мъжките и женските се привързват един към друг и живеят в прайдове, при гепардите това правило не е в сила. В райони, където възможните жертви извършват сезонни миграции, женските гепарди мигрират заедно с тях. Мъжките обаче са строго привързани към дадена територия и се стремят да привлекат вниманието на преминаващите през нея женски. Плътността на населеност при гепардите е от три до десет пъти по-ниска, отколкото при лъвовете, леопардите и тигрите. В Серенгети тя се колебае между 0,8 и 1 на сто, а в някои части на Намибия спада до 0,2 екземпляра на 100 km². Интересен факт е, че в райони на Южна и Източна Африка, където останалите големи хищници са били прокудени или избити от хората, могат да се срещнат големи групи от по 14 – 19 гепарда. Според някои изчисления територията на мъжки гепард в Намибия е средно 2234 km², а на женски – 3809 km². Много малка част от тази площ обаче се използва интензивно.

Хранене

Гепардът разчита на бързината си, за да улови жертвата. Той ловува само когато е гладен, през 3 – 4 дни. При лов не дебне от засада, а се приближава тихо до жертвата и в подходящ момент бързо се спуска в спринт към нея. Ако бъде забелязан преди това от нея, гепардът бързо се отказва. За разлика от другите хищници, гепардите са активни предимно през деня. Дневният начин на улов предпазва гепарда от конкуренция и срещи с нощните хищници като лъвовете и хиените, които могат да ловуват и малките му. По този начин майката има възможност да пази малките през нощта, когато големите хищници са активни. Гепардът е най-успешният самотен ловец. Неговите атаки са до 70% сполучливи. Като една от възможните причини за тази статистика се посочват тясната специализация и видови особености, осигуряващи възможността за скоростен и резултатен улов. Единствено хиеновото куче е по-успешен ловец. Неговите атаки са до 80% сполучливи, но с тази разлика, че ловът при него е групов.

Нападаните от гепарда животни най-често са малки до средноголеми копитни бозайници под 40 kg: газела на Грант и газела на Томсън, антилопите импала, ориби, брадавичеста свиня. Друга част от тяхното меню представляват някои приземно живеещи птици, като дропли, токачки и дребни бозайници, като зайци.

Обикновено преди лов гепардът може да бъде забелязан върху термитник или естествено възвишение. От това място той наблюдава стадата тревопасни животни и набелязва потенциалната жертва. За разлика от много други хищници той никога не яде мърша. Храната му винаги е набавена в резултат на улов. Под прикритието на високата трева той се приближава максимално близо. Едва когато разстоянието се скъси до не повече от 30 – 40 m, гепардът атакува. Гръбначният му стълб е изключително гъвкав и това спомага за максимално бързо придвижване, а опашката му служи като балансьор. Краката на гепарда са също изключително гъвкави и позволяват да прави резки завои. За това спомагат и ноктите на задните крака, които забивайки се в земята, изпълняват ролята на шпайкове, а възглавничките на ходилата му изпълняват ролята на грайфери за по-здраво сцепление. Достигайки жертвата, с предните си крайници той я препъва. При падането ѝ на земята, гепардът захапва гърлото ѝ и го стиска до задушаване. Поради това че гепардът има слаба захапка и малки зъби, не може да пречупи врата на своята жертва и е принуден да я убива с притискане на гърлото като я души или по-рядко, чрез прекъсване на големите кръвоносни съдове.

Преследвайки жертвата, гепардът развива изключително висока скорост, но може да я поддържа само няколко секунди заради опасността от прегряване и смърт. Силите му се концентрират изцяло върху набавянето на плячката за сметка на защитата ѝ. Затова гепардът трябва да се храни бързо, преди на трапезата му да се включат и други хищни птици и бозайници. Когато се хранят, гепардите не проявяват агресия един към друг, а мирно си поделят плячката.

На свобода малките гепарди се научават да ловуват от своите майки. Родените в плен не могат да ловуват и са неспособни да улавят плячка в дива среда.

Размножаване и развитие

Семейство гепарди – малките остават заедно с майка си, докато са зависими от нея

Половата зрялост при женските настъпва на 2 – 3, а при мъжките на 3-годишна възраст. Чифтосват се през цялата година, но са най-активни по време на дъждовния сезон (от ноември до май). Подобно на останалите представители на семейство Котки овулация на яйцеклетката настъпва по време на половия акт. Половият член е покрит с малки бодли, които дразнят лигавицата на влагалището и предизвикват болка. Тя действа стимулиращо за осъществяването на овулация. Половите актове се повтарят многократно, но са кратки с продължителност до 1 – 2 минути.

Бременността продължава 90 – 98 дена. Женският гепард ражда от 1 до 3 малки в дупка в земята, скрита от гъста трева. Гепардите раждат целогодишно през 15 – 19 месеца, но пикът на раждаемостта е през дъждовния сезон. Новородените тежат 250 – 300 грама. В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си, за да не привлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените, които убиват малките ѝ. Те са беззащитни и срещу един друг опасен хищник – леопарда.

Смъртността при малките е около 90%. До третия месец те са покрити с дълга сива козина, а козината по дължината на гърба е по-дълга и се нарича грива, откъдето идва и втората част от официалното му таксономично наименование. Гривата спомага за лесното им укриване в тревата. След третия месец тази козина опада и се заменя от нова, върху която ясно започва да се очертава и характерната окраска на вида. Макар че гривата изчезва до тримесечна възраст, космената покривка на врата и гърба на гепардите до двегодишна възраст продължава да бъде по-дълга. Малките се отбиват на 4-месечна възраст, а на 7 месеца започват да ловуват. Остават с майка си около година и половина.

Малък гепард

Първите 18 месеца са особено важни за малките. През този период те получават ценни уроци от майката как да оцеляват и ловуват и как да избягват други хищници, като например леопарди, лъвове, хиени и бабуини. На 18 месеца майката напуска малките, те обаче продължават да живеят в група заедно още шест месеца. На около 2 години женските напускат своите братя. Младите мъжки остават заедно за цял живот, като ловуват и пазят своята територия съвместно.

Еволюция

Подобно на почти всички видове котки, гепардът притежава 38 броя хромозоми. 13 чифта от хромозомите са абсолютно идентични с останалите видове. Последни генетични проучвания сочат близко роднинство на гепарда с пумата (Puma concolor) и ягуарунди (Puma yagouaroundi). Днес последните обитават Северна и Южна Америка. Трите вида произлизат от общи прародители, дошли от Азия, които дават началото на т.нар. „линии на оцелота, риса и пумата“. Предшествениците им преминават в Северна Америка през Беринговия проток, когато е съществувала сухоземна връзка. След покачването на морското ниво, американската популация остава изолирана, което води до появата на нови видове. Преди 6,9 – 6,7 млн. години се образува „линията на пумата“, от която възникват пумата, ягуарунди и гепарда. Поради големите различия с останалите видове от семейството на котките, дълго време се смята, че гепардът е много древно животно, възникнало рано и еволюирало до днешния си вид. Данните от хромозомния и имунологичен анализ сочат обаче точно обратното – гепардът е сравнително млад вид. Анализът на неговото поведение показва доста сходни черти с останалите видове котки. Въпреки тези съмнения той може да послужи като пример за необичайно бърза морфологична еволюция на фона на сравнително сходния хромозомен набор при вида с останалите видове котки. Все още не са изследвани фосилите на общия прародител на днешните три вида котки, но въз основа на изследването на митохондриалната ДНК се приема, че той е населявал Северна Америка още преди 8,25 млн. години. Дивергенцията между трите вида настъпва преди около 4,9 млн. години. В щатите Невада, Тексас, и Уайоминг са открити изкопаеми останки от гепарди, показващи, че видът е с произход от днешната територия на САЩ. В периода между 1 и 4 млн. години „американските“ гепарди проникват отново през Беринговия проток в Азия, достигайки до Африка, където се установяват. Предполагаемият вид населил Азия и Африка се нарича Acinonyx pardinensis и се характеризира с по-голямо тяло от съвременния вид.

Acinonyx kurteni

Откритията на кости от най-примитивния известен дотогава гепард, напоследък дават нова светлина върху основната теория за произхода и разпространението на гепарда. През 2008 г. в Китай е открит череп на гепард от вида Acinonyx kurteni, живял преди 2,2 – 2,5 млн. години. Всички характеристики сочат, че това е най-примитивният гепард. Според учените (Christiansen and Mazák) е твърде възможно досегашната теория за произхода на гепарда да е погрешна. Според тях възникването и еволюцията на гепарда са протекли в Стария свят, а по-късно древни видове са мигрирали в Америка.

Съвременният вид гепард еволюира преди около 200 000 години. През последния ледников период, когато изчезват около 75% от бозайниците, включително и няколко вида големи котки, днешният вид гепард също е бил на ръба да изчезне от лицето на Земята. Това се случва преди около 10 – 12 хиляди години. Преди този период различни видове гепарди са обитавали саваните на Северна Америка, Европа, Азия и Африка. Застудяването на климата ги изтласква от Европа и Северна Америка, като ограничава техния ареал. От друга страна ограничаването на числеността и на тревопасните животни съкращава и броя на гепардите. Според някой изследователи Acinonyx jubatus достига своя критичен минимум. Въпреки това в резултат на инбрийдинг популацията постепенно се увеличава и видът оцелява до наши дни. Като потвърждение на това предположение се сочи факта, че около 90% от сперматозоидите, отделени със семенната течност при гепарда са мъртви, нежизнени и слабоподвижни, с раздвоени опашки и глави и ред други аномалии. Всеки втори индивид е почти пълно копие на произволно взет за пример екземпляр. Друг факт, подкрепящ тази теория, е високата смъртност при новородените и подрастващи индивиди. Въпреки подходящите и благоприятни условия на отглеждане на гепардите, родени в плен, смъртността и при тях продължава да бъде висока и е в рамките на 30%.

Ниското ниво на генетично разнообразие е сериозен проблем и при гепардите, отглеждани в зоопаркове. За да се избегне това, учените извършват генетични проучвания при определяне на партньорите, които ще създадат поколение. Много често се преминава и към изкуствено оплождане на яйцеклетки със сперма на мъжки, отглеждани в зоопаркове в друга част на света и на диви мъжки гепарди от Намибия.

Природозащитен статут

Гепардът е включен в Приложение I на Конвенцията за международна търговия на изчезващи видове от дивата фауна и флора (CITES) и в повечето страни по света е защитен от тяхното съответно национално законодателство. Въпреки това съществуват все още отделни страни, където е позволено гепардите да бъдат убивани поради опасност за добитъка.

Смята се, че световната популация на този вид наброява 7500 – 10 000 индивида, като около 10% от тях живеят в плен. Преброяване през 1970-те сочи, че дивите гепарди са наброявали 15 000 броя, като спада им с около 30% се дължи на намаляване на местообитанията, разпокъсване на ареала и отстрела им от фермери.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гепард
 

[Hatshepsut]

 

Гепардът е най-бързият сухоземен бозайник на планетата. Векове наред са правени опити за превръщането му в домашен любимец, тъй като притежаването на такова животно, известно още като Чита (Cheetah) се е смятало за символ на богатство и власт. Гепардът е уязвим животински вид и е защитен, но често става обект на бракониери.

История на Гепард

Гепард живее в Алжир, Конго, Зимбабве, Кения, Ангола, Намибия, Судан, Уганда и други африкански държави. Съществуват и представители, които живеят в някои части на Азия, но най-много представители на този животински вид се срещат в Иран. За съжаление се смята за отдавна е изчезнал в Египет, Афганистан, Западна Сахара, Мали, Мароко, Сенегал, Кувейт, Ирак, Израел, Гана, Оман, Сирия, Узбекистан и Туркменистан. Днес има над 4000 представители на вида в Африка.

Гепард е страхотен ловец. Поради тази причина, както и поради факта, че лесно свиква с хора, ако се отглежда от тях от ранна възраст, животните са превърнати в помощник на ловците в много държави през вековете. Първите писмени свидетелства за използването на котката като помощник в лова са от повече от хилядолетие преди новата ера. При археологичекски разкопки на много места се откриват изображение на Гепард, който е с нашийник.

Царските дворове на владетелите на Индия и Персия са били украсявани от Гепарди. В Европа пристига четири века преди новата ера. По време на Ренесанса е бил символ за богатство във френските дворци. В Италия този красив хищник е бил използван като помощник в лова. В Древна Русия също се е практикувал ловът с Гепарди. През Средновековието жените на богатите феодали от Западна Европа често са изобразявани на портрети с хищника.

На 4 декември се отбелязва интернационалният ден на Гепарда!

Характеристики на Гепард

Тялото на Гепард достига до 140 сантиметра дължина, опашката му е дълга до 80 сантиметра. Височината му достига до 90 сантиметра, теглото му - до 65 килограма. Има сравнително малка глава и малки уши със заоблена форма. Тялото му е издължено и с изключително добре развита мускулатура. Хищникът няма подкожна мазнина. Крайниците са дълги и изящни. Тялото и крайниците са с аеродинамична форма, което е предпоставка за високата скорост, която може да развие това животно.

Опашката е дълга и тънка, тя помага по време на тичането. Козината на Гепард е къса и мека. Лапите са овални, с нокти, които не са остри като на други представители на семейство Котки. Ноктите си Гепард може да дърпа навътре към пръстите едва докато е на 15 седмици, след това той губи тази възможност. Ноктите с времето се изтъркват и стават като ноктите на кучетата. Само първият пръст на лапата на петнистия хищник е с остър нокът, тъй като не се опира в земята. Животното го използва, за да нанесе рана на жертвата, след като я настигне.

От очите към ъглите на устата се проточват две тесни черни ивици. Козината е с цвят на пясък, покрита с тъмни петна. Кралският Гепард, който е рядък вид, е с козина, която е с тъмни черни ивици по гърба. Коремът на е светъл, почти бял. Африканският шампион е с много добре развит гръден кош и напълно прибран корем.

С какво се храни Гепард

Гепардът е хищник, който е активен през деня. Той се храни със средно едри копитни животни. Гепард предпочита газели, антилопи гну, импали. Когато няма успех с лова на тези животни, се храни със зайци. Понякога лови щрауси, но само когато е в групи. Три Гепарда са в състояние да повалят един щраус. Един представител на вида излиза на лов рано сутринта или вечерта, но не и след залез слънце. За да намери плячката си, използва зрението си, което е по-добре развито, отколкото обонянието му. Голямата котка не крие част от храната си, като леопарда, и ако не изяде цялата плячка, никога не се връща отново при нея.

За разлика от други представители на семейство Котки, не дебне от засада плячката си, а я преследва. Той тича, като прави огромни скокове - до 8 метра дължина. Често други хищници взимат храната на Гепарда, тъй като на него му е необходим около половин час, за да си почине след преследването.

Размножаване на Гепард

Гепард става полово зрял на около година и половина. Женските обаче са готови да родят след 2-годишна възраст. Бременността трае почти три месеца, раждат се от две до четири малки, които се отглеждат само от женската. Те се раждат слепи и безпомощни. Когато са малки, те са покрити с пух, който помага да се крият във високата трева. Майката ги отглежда на открито, където ги оставя, когато ходи на лов. Майката се грижи за малките повече от година и половина, докато те не се научат да ловуват самостоятелно. Едва тогава майката е готова да забременее отново.

Любопитни факти за Гепард

Туристите винаги се учудват, че Гепард не се страхува от хората. До такава степен няма страх от хората, че с лекота се качва на предния капак на джипа и разглежда през стъклото туристите.

Гепардът има много мек характер. Когато е доволен, Гепард мърка като огромна котка. Много лесно може да бъде опитомен и много се привързва към стопанина си, като истинско куче.

Представлява голям интерес са зоолозите, тъй като се смята, че той е свързващото звено между семейство Котки и семейство Кучета. Козината на му прилича на котешка козина, но на пипане е като кучешка. Главата му прилича на котешка, но тялото прилича на тялото на хрътка. Опашката е като котка, а тъпите нокти - като на куче.

Характерът на Гепард също е смесица от котешки и кучешки - той е мил и лесен за опитомяване, но в същото време хитър и дори лукав.

Гепардите лесно се опитомяват

Гепард може да развие скорост до 130 километра в час, като развива скорост до над 80 километра в час за 2 секунди. По време на това бързо придвижване честото на дишане на животното е до 150 пъти в минута.

Интересен факт е, че Гепард лесно сменя посоката на придвижване благодарение на ноктите си. Може да поддържа висока скорост не повече от 20 секунди. Ако след около 400 метра все още не е настигнал плячката си, той се отказва от преследването, за да си почине. Понякога дори губи съзнание, след като тича известно време.

Вреди от Гепард

Ако е много гладен, може да нападне селскостопанско животно, но тези случаи са голяма рядкост, още повече че Гепард обитава най-вече защитени резервати.

https://miau.bg/




Човек срещу гепард | Световен ден на гепарда | National Geographic Bulgaria

[Hatshepsut]

Оцелот

Оцелотът (Leopardus pardalis) е хищник със средни размери от семейство Коткови разпространен в горите на Южна и Централна Америка.

Физическа характеристика

Оцелотът е едра котка с дължина на тялото 90-110 cm и опашка 30-40 cm. Височина при холката 50-55 cm. Тежи 8-16 кг. Неговата леопардова окраска е много характерна – жълтеникав основен тон, изпъстрен с тъмни розетовидни петна и ивици с мраморен ефект и е почти невъзможно да бъдат открити две животни с еднакви шарки.

Разпространение и начин на живот

Разпространен е от Южните щати (Тексас) до Аржентина. Обитава гъсто обрасли гори и храсталаци. Активен е предимно нощем, а денем си почива в короните на дърветата. Ловува както на земята, така и по дърветата. Жертвите му са предимно дребни елени, маймуни, гризачи и други бозайници с дребни и средни размери, но лови също птици, гущери, жаби, риба.

Ареал на разпространение на Оцелот

Размножаване

Бременността при оцелота продължава около 70 дни, след което ражда 2-4 котета. Малките започват да ловуват с майка си на около 3 месечна възраст, а стават самостоятелни приблизително при навършване на една година.

Допълнителни сведения

Оцелотът се поддава на опитомяване, когато е сред хора от ранна детска възраст.

Видът продължава да бъде преследван от човека заради красивата си и ценна кожа, изключително търсена в модната индустрия и въпреки взетите мерки за защита, бъдещето на вида продължава да бъде несигурно. В САЩ ловът на оцелоти, както и продажбата на кожите им, са забранени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Оцелот

Оцелот е красиво хищно животно, известно с прякора, който има сред биолозите - малък леопард, заради приликата си с доста по-едрия от него хищник. Оцелот е умно животно с много силно развити ловни инстинкти и много трудно подлежи на опитомяване.

История на Оцелот

Предците на Оцелот са се появили на нашата планета преди около 40 милиона години. Днес това красиво силно животно обитава джунглите на Южна Америка и в някои части на Централна Америка. Оцелот е нощно животно и трудно може да се срещне с хора, които винаги се опитва да избягва. За да му е лесно да се скрие от преследвачи, а и за да дебне плячката си по-лесно, Оцелот предпочита да живее в гори, които са с много гъста растителност, за да се придвижва с лекота и незабелязано сред гъстите храсти и преплетените клони на дърветата. Наименованието си Оцелот получил от древните ацтеки, които го наричали тигърът от полето.

Характеристики на Оцелот

Дължината на тялото на Оцелот от главата до края на опашката може да достига до 140 см. Височината на този средно голям хищник достига до половин метър, а теглото му варира от 10 до 16 килограма. Оцелот по външност наистина много прилича на малък леопард. Това красиво животно има къса копринена козина с тъмно-жълт до червеникаво сивкав цвят, покрита с черни розетки по гърба и хълбоците. Тъмните петна по крайниците и главата са негова отличителна черта. Дългата опашка е украсена с тъмни петна. Брадичката и коремът са бели, а ушите – със заоблена форма, черни на цвят, с бели петна от задната си страна. Всеки Оцелот има уникален рисунък на козината. Лапите на Оцелот са непропорционално големи спрямо тялото му. Женските екземпляри са доста по-дребни от мъжките. Очите на Оцелот са с наситено жълт цвят. Носът на Оцелот е тъмнорозов наа цвят, мустаците са дълги и са бели.

С какво се храни Оцелот

Оцелот преследва плячката си основно на земята, където е изключително бърз и атакува изненадващо жертвите си, след като е чакал в укритието си дълго време, без да мърда. Оцелот ловува дребни бозайници като зайци, малки елени, броненосци, мравояди, а също гущери, змии, костенурки и гризачи. Тъй като е отличен плувец, Оцелот се храни и с водни обитатели – риби, раци и змиорки. Често вечеря на Оцелот става някой опосум, но се случва това да е магаре или диво прасе.

Случва се Оцелот да ловува и по дърветата, в опит да си осигури маймуна за вечеря. Езикът на Оцелот е много грапав и това помага при храненето - не остава и парченце месо по костите на жертвата. Оцелот използва острите си зъби за разкъсване и тъй като няма дъвкателни зъби, гълта месото на цели парчета. При липса на подходяща храна Оцелот може да се храни и с мърша. Понякога Оцелот може да изчаква, скрит в някой храст, докато по-едър хищник се нахрани с плячката си, за да се възползва от остатъците от трапезата му, след като той си отиде.

Размножаване на Оцелот

В сърцето на тропиците Оцелот са размножава целогодишно, но в северните и южните райони размножителния период настъпва в края на лятото и началото на есента. По време на любовния период мъжкарите се бият за женските, като си нанасят много сериозни травми. След чифтосване женската намира пещера в скалите, хралупа в някое дърво или прави гнездо в гъстата растителност, където да роди и отгледа малките си.

Бременността трае от 75 до 85 дни и обикновено се ражда едно малко, рядко се случва новородените да са две или три. Те се раждат слепи, тежат около 250 грама и са покрити с тънка пухкава козина. След един месец вече са прогледнали, а козината се е променила към по-дебела и шарена.

Малките разчитат на млякото на майка си до 9-месечна възраст. Макар да съзряват напълно при навършване на една година и да могат да са съвсем самостоятелни, те често остават около майката за още 1-2 години, преди са се превърнат в самотни ловци. Може би затова женските раждат веднъж на две години.

Продължителността на живот на Оцелот е между 7 и 10 години в природата, в плен този красив хищник може да достигне до 20 години. В днешно време популацията значително се е увеличила в сравнение с предишни години, но въпреки това числеността и се ограничава от обезлесяване на местностите, където живее Оцелот, и на растящите темпове на застрояване.

Любопитни факти за Оцелот

Оцелот е отличен катерач, бегач и плувец - той не само е добър на старта, но и е доста издържлив и може да поддържа добра постоянна скорост.

В много древни култури Оцелотите са били смятани за свещени животни. Красивата им и мека козина бързо привлякла вниманието на ловците и през ХХ век популацията на Оцелот драстично намаляла. Изтребването на вида престанало, когато котките попаднали в Червената книга, но въпреки това и сега това животно е застрашено от бракониери.

Оцелот е самотен ловец, който обитава територия с големина до 46 квадратни километра и мъжкарите постоянно патрулират владенията си.

Ако друг мъжкар се опита да навлезе в територията му, Оцелот се бие до смърт, за да защити местообитанието си. Женските заемат територия до 15 квадратни километра и също като мъжките се бият яростно, за да защитават мястото, където живеят. Мъжките и женските се събират само за любовния период, след което се разделят и се държат агресивно един към друг.

Тези животни са по-активни през нощта, а през деня основно спят в гъстата растителност или в короната на някое високо дърво.

Оцелот има отлично зрение, обоняние и слух, които му помагат при нощния лов. С представителите на своя вид Оцелот общува с мяучене, което прераства в силни викове, когато си търси партньор.

Оцелот е невероятно скришно животно, което трудно може да бъде видяно в естествени условия. Крие се добре в растителността и излиза на открито само през нощта. Активен е през половината част от денонощието и може да пътешества на разстояния над 10 километра.

Оцелот може да се превърне в домашен любимец, ако няколко поколения преди него са отгледани в плен, в противен случай хванато от дивата природа животно може да умре от шока при стрес от близък контакт с човек, който се опитва да му стане стопанин.

Вреди от Оцелот

Понякога, в периоди на гладуване, Оцелот може да преодолее естествения си страх от хората и да се оближи до някое селище, където да нападне домашни птици.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Тигър

Тигърът (Panthera tigris) е най-едрият хищник от семейство Коткови и третият най-едър хищник на земята след полярната мечка и кафявата мечка. Тигрите имат характерна оранжева козина на черни ивици. Съществува обаче и подвид на бенгалския тигър, който е бял на черни ивици.

Разпространение

Тигрите са били разпространени в цяла Азия – от Турция на запад до източното крайбрежие на Русия. През последните 100 години са изгубили 93% от територията си. Днес оставащите 6 подвида са обявени за застрашени. На свобода има между 3062 и 3948 индивида, като в началото на ХХ век са били около 100 000. Повечето популации са изолирани една от друга. Тигрите обитават по-малко от 1 184 911 km², което е спад от 41% спрямо 1990 г.

Ареал на разпространение на Тигър

Тигърът е националното животно на Бангладеш, Индия, Малайзия и Южна Корея.

Начин на живот и хранене

Храни се предимно с едри тревопасни бозайници, елени, биволи, крокодили, мечки, вълци, лосове, диви свине, но напада и убива хора.

Макар и много редки, има известни случаи и на убити възрастни носорози от тигър. През размножителния период тигрите стават изключително агресивни и нерядко мъжките тигри изразяват перчене пред женските, като безмилостно нападат всичко на пътя си, дори и слонове. Тези зрелищни битки продължават с часове, понякога тигърът се бори с животното цяла нощ, докато не го убие. Такъв е случаят в Национален парк Дудхва в Индия, където след часове на борба тигър убива 35-годишен носорог. Възрастен носорог е убит от тигър и в Национален парк Assam's Kaziranga в Индия, където всяка година отделно има убити и по 15 – 20 млади носорози от тигри.

В Национален парк Silent Valley има случай на два убити слона от тигри. Описани са мечки. Знаейки силата си, двата хищника гледат да се избягват. В Сибир има няколко случая на убити мечки от тигри, дори от тигрици. През май месец 1951 г. до река Татибе е открита убита възрастна мечка от тигрица. При друг описан случай тежък около 200 kg тигър нападнал над 2 пъти по-тежка кафява мечка и след дълга борба накрая тигърът убил мечката.

В книгата от 1882 г. „13 години сред дивите зверове на Индия“ авторът Г. П. Сандерсън пише за случаи, в които тигри дебнат възрастни мечки и с едно хвърляне върху тях и силно захапване за врата ги повалят и убиват. В книгата „Манджурският тигър“ на Н. А. Байков се твърди, че не е никакъв проблем тигър да нападне и убие възрастна кафява мечка, като по-малките черни мечки дори се катерят по дърветата и така бягат от хватката на тигрите. Известни са и още 8 нападения над възрастни мечки от тигър на име Дейл, който при всяко едно от нападенията си убивал мечката. Все пак има и изключително редки случаи, при които двата хищника си споделят убитата храна. Както тигриците позволяват на мечка да се доближи и да яде от плячката им, така и мечките позволяват, макар също много рядко, на тигър да яде заедно с тях от плячката им. Но е доказано, че никога мечки не приближават мъжки тигри, надявайки се те да споделят убитата храна с тях.

Тигърът е териториално животно и рядко напуска местообитанието си. Проявява се също така и като голям самотник и не понася компания на себеподобни. Нетипична за котките е любовта му към водата, като при това демонстрира и завидни умения на плувец. На свобода живее около 15 години, но в зоологическите градини не са редки случаите на 20 – 25-годишни тигри.

Разпространен е в Югоизточна Азия, на полуостров Индустан, в залесени места, край водоеми.

Допълнителни сведения

Вписан е в Червения списък на световнозастрашените видове.

Южнокитайският тигър е по-малък от бенгалския. Има по-къси и по-широки резки. Мъжкият индивид е с дължина от 2,3 до 2,6 m и тежи 130 до 180 kg. Женските са с дължина на тялото от 2,2 до 2,4 m и тежат от 100 до 110 kg. Храни се с едър рогат добитък, елени и диви прасета. Малко се знае за размножителния му цикъл. Среща се в централен и източен Китай, смята се че южнокитайският тигър е прародител на всички останали тигри. Този вид тигър е изложен на голяма опасност, има на свобода около 30 – 40 индивида, още толкова има в зоопаркове. Преди 40 години е имало 4000 тигри, но те са безпощадно избивани заради традиционната китайска медицина. Живее 10 – 15 години.

Суматранския тигър е най-малкият от всички, което улеснява придвижването му в плътната тропическа джунгла. На външен вид са по-тъмни, резките са широки и плътно разредени, предните му крака за разлика от сибирския тигър са раирани. Зад главата имат по-дълга козина, която образува нещо като нашийник. Дължината на мъжките индивиди варира от 2,2 до 2,5 m и тежат от 100 до 140 kg, женските са с дължина на тялото от 2,15 до 2,30 m, тежат 75 – 110 kg. Храни се с див едър добитък, глигани, елени. Бременността трае около 100 дни, женската ражда от 1 до 5 малки на всеки 2 – 3 години, те са сляпородени. След 6-ия месец се учат да ловуват, а 7 – 8 месеца по-късно са готови да станат самостоятелни. Среща се само на остров Суматра, в гъстата джунгла. Диапазонът на действие на суматранския тигър не е известен, въпреки това плътността на тигрите е приета да е 4 – 5 възрастни на 100 km². Застрашен вид, на свобода има около 400 – 500 тигри и още около 200 в зоопаркове по света, живее около 15 години. Причина за това е развитието на селското стопанство на острова и изсичането на горите. На остров Суматра има 5 национални парка където живеят тези 400 – 500 индивида. Докато ловуват могат да развият скорост 55 km/h.

Подвидове

От 10 подвида тигри, които са съществували в началото на XX век, до днес са оцелели едва 6 подвида. За 2 от останалите подвидове се твърди, че все още има оцелели екземпляри. За яванския тигър периодично се появява информация, че в гъстите гори на остров Ява очевидци са се сблъскали с няколко индивида от явански тигри, но не са представени надеждни доказателства. Учените изказват съмнение, че тези съобщения може да са неправилни. Южнокитайският тигър пък е изчезнал напълно в дивата природа и вече са останали само екземпляри в зоологически градини в Китай и ЮАР. За каспийският тигър се посочва, че е изчезнал през 70-те години на XX век. Има очевидци, които твърдят, че са видели каспийски тигри през 1997 и 1998 г., но няма сигурни доказателства.

Съвременни:

♦ Бенгалски тигър (Panthera tigris tigris) – застрашен
Бенгалски или индийски тигър (Panthera tigris bengalensis) – светлооранжев бенгалски тигър, с тъмнокафяви или черни ивици
Бял бенгалски или индийски тигър (Panthera tigris tigris albinus) – бял бенгалски тигър, с черни ивици

♦ Индокитайски тигър (Panthera tigris corbetti) – застрашен

♦ Малайски тигър (Panthera tigris jacksoni) – критично застрашен

♦ Сибирски тигър (Panthera tigris altaica) – критично застрашен
Азиатски руски тигър (Panthera tigris longipilis) – основната популация на сибирския тигър, в Азиатската част на Русия
Корейският тигър (Panthera tigris coreensis) – макар и изчезнал, той все още поражда спорове дали просто не става въпрос за по-дребни представители на сибирския тигър, известен ни повече като усурийски или амурски тигър. Но вече нямаме шанс да разберем това
Алтайски тигър (Panthera tigris altaicus) – популация на сибирския тигър в Алтай
Азиатски руски тигър (Panthera tigris longipilis) – основната популация на сибирския тигър, в Азиатската част на Русия
Амурски тигър (Panthera tigris amurensis) – популация на сибирския тигър в Азиатската част на Русия, Далечния Изток, Забайкалски край, Амурска област, по поречието на река Амур
Манджурски или севернокитайски тигър (Panthera tigris mandshurica) – популация на сибирския тигър в Манджурия и Северен Китай
Усурийски тигър (Panthera tigris mikadoi) – популация на сибирския тигър в Усурийския район. Усурийският залив е на изток, близо до Япония
Далекоизточен или хабаровски, усурски тигър (Panthera tigris mikado) – популация на сибирския тигър в Далечния Изток и Хабаровски край
Монголски тигър (Panthera tigris mongolica) – популация на сибирския тигър в Монголия

♦ Суматрански тигър (Panthera tigris sumatrae) – критично застрашен

♦ Явански тигър (Panthera tigris sondaica) – вероятно изчезнал, макар да се смята, че все още има популация

Изчезнали:

Балийски тигър (Panthera tigris balica) – изчезнал в началото на XX век
Каспийски тигър (Panthera tigris virgata) – подвид на сибирския тигър; изчезнал в ареала си, но има планове популацията да се възстанови
Хиркански или персийски тигър (Panthera tigris virgatus) – познат също като бактрийски тигър. Изчезнал подвид. Основната популация на каспийския тигър
Балхашки тигър (Panthera tigris trabata) – изчезнал подвид. Вероятно е бил популация на каспийския тигър в Казахстан
Северен или азерски тигър (Panthera tigris septentrionalis) – познат също като кавказки тигър. Tigris septentrionalis е научното наименование, предложено от Константин Сатунин през 1904 г. за череп и обработени кожи от тигри, убити в Ланкаранската низина, Азербайджан, през 1860-те.
Южнокитайски тигър (Panthera tigris amoyensis) – изчезнал в дивата природа (2009 – 2010 г.)
Таримски или китайскотуркестански тигър (Panthera tigris lecoqi) – известен още като лобнорски тигър. Той е много сходен с туранския (каспийския) тигър, но е признат за безспорно изчезнал отделен подвид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тигър

Сибирски тигър

Тигърът е едър хищник от семейство Котки, който е известен с високия си интелект и красивия си външен вид. В много циркове по света се представя дресура на Тигри, която е много атрактивна.

История на Тигър

Тигърът се е появил на планетата ни преди повече от 4 милиона години. Родината на прародителите на съвременните Тигри е Централна Азия. Преди около 10 000 години по неизвестни причини Тигрите са започнали да се преместват на юг през Хималаите и се разпространили в Индия, Малайския полуостров, както и в Суматра, Ява и Бали.

Въпреки голямата територия, на която се среща, днес Тигърът е една от най-рядко срещаните едри котки. В Индия популацията на Тигрите е намаляла до под две хиляди екземпляра. В Суматра, Бали и Яма по-дребните Тигри завинаги са изчезнали.

Причина за това е ловът на Тигри, които са ценени заради красивата си кожа и заради използването на различни негови органи в традиционната източна медицина. От известните на науката видове Тигри днес са се запазили само шест - това са Амурският Тигър, Бенгалският Тигър, Малайският Тигър, Суматренският Тигър, Индокитайският Тигър и Южнокитайският Тигър.

Най-многоброен е Бенгалският Тигър - популацията му надвишава 6000 екземпляра. През 2013 година ловът на Тигри по цялата планета стана абсолютно забранен и въпреки това се намират бракониери, които ги унищожават.

Как изглежда Тигър

Тигърът е един от най-едрите хищници, по размери той се нарежда след Бялата Мечка и Кафявата Мечка. Той има масивно тяло с добре развита мускулатура. Предната част на тялото на Тигъра е много по-едра от задната. Предните му лапи имат по пет пръста, а задните - само по четири пръста. Тигърът има остри нокти, които изважда, когато реши.

Размерите и теглото на Тигъра зависят от вида му, като най-едри са Бенгалският Тигър и Амурският Тигър. Те могат да достигат тегло над 300 килограма, а дължината на тялото им може да достигне над два метра и половина, без да се смята опашката. Височината на Тигъра е около метър. Женските са доста по-дребни от мъжкарите - женските на Бенгалския Тигър и на Амурския Тигър тежат по 140 килограма.

Главата на Тигъра е кръгла, с изпъкнало чело. Тигърът има малки уши, които са със заоблени краища. От двете страни на муцуната си Тигърът има бакенбарди. Мустаците на Тигъра са бели и достигат до над 16 сантиметра дължина. Масивният череп на Тигъра е с едри широки скули.

Очите на Тигъра са жълти. Зъбите на този едър хищник са големи, челюстите са силни. Възрастният Тигър има 30 зъба. Кучешките зъби на Тигър могат да достигнат до 8 сантиметра дължина. Езикът на Тигъра има специални израстъци, които му помагат да се справят с премахването на месото от кокалите на убитите от него животни.

Цветът на козината на Тигъра варира от рижаво кафяв до червеникаво жълтеникав. Коремът и гърдите обикновено са по-светли от останалата част на тялото. Козината е покрита с кафяви или черни ивици. Муцуната е светла, като черните петна са забележими само в областта на долната устна и ъгълчетата на устата.

Сложна рисунка от ивици украсява челото на Тигъра, както и тила му. Ушите на Тигъра са бели отпред и черни отзад. Опашката на Тигъра е украсена с десет ивици в черен цвят и на края е абсолютно черна. Обикновено броят на ивиците по тялото на Тигъра е около сто. Целта на ивиците по тялото на Тигъра е да го направи незабележим.

Ивиците по тялото на всеки Тигър са различни - те са като пръстовите отпечатъци при хората. По кожата на Тигъра личат ивиците и ако животното бъде обръснато, ще порасне козина със същите ивици. Много рядко се срещат бели Тигри с черни ивици, обикновено те са с много светли очи.

Най-дребен е Южнокитайският Тигър, който е бил подложен на тотално изтребване заради кожата си и заради медицински цели. Днес са останали само 59 Южнокитайски Тигри, но те живеят в зоопаркове. В дивата природа този вид вече не се среща. Всичките съществуващи днес Южнокитайски Тигри са потомци на последните шест тигри от дивата природа, които били спасени от бракониери и започвало развъждането им, за да се спаси видът.

Последният Южнокитайски Тигър в дивата природа бил убит през 1994 година, макар ловът на Тигри да е бил забранен повече от 20 години преди това от китайското правителство. Южнокитайският Тигър е на-дребният по размер от всички Тигри - той е дълъг около 2 метра и мъжките екземпляри достигат до 170 килограма тегло.

Хранене на Тигър

Тигърът е хищник и се храни с месо. Той може да изяде всичко, което срещне по пътя си. Тигър се храни с елени, бикове, крави, биволи, маймуни, диви прасета, мечки, рисове, язовци, вълци, змии, гущери, раци, риби, скакалци, термити, мърша и дори трева.

Тигърът избягва близките срещи със слонове, макар че може да се опита да нападне малки слончета. Амурският Тигър се храни с мечки и малките им. В редки случаи Тигър се храни с червеи, но трябва да е бил много гладен. Известни са случаи, при които Тигър напада крокодил, питон, леопард или дори друг Тигър. Този едър хищник е активен през нощта и ловува по тъмно.

Той се приближава безшумно към жертвата си и когато прецени, че разстоянието вече е малко, скача и я поваля, след което прегризва гърлото й. След като се нахрани, Тигърът се заема с това да почисти добре козината си, което може да му отнеме до няколко часа.

Въпреки че е нощен ловец, Тигърът може да се нахвърли на стадо антилопи през деня, ако е много гладен. За да се нахрани, възрастният Тигър има нужда да изяде от 10 до 45 килограма месо в зависимост от размерите си. Ако не намира храна, Тигърът може да гладува две седмици, без при това да пострада прекалено много и да усеща слабост. Той изминава големи разстояния, за да търси храна.

Размножаване на Тигър

Тигърът има сложно устройство на устната кухина, която му позволява да издава рев, но той го прави само по време на любовния период. Тогава по цели нощи се чува ужасяващият му рев, който спира едва когато някоя женска се отзове. Бременността на женската трае около три месеца и половина и тя ражда три-четири тигърчета. Много рядко се ражда само едно Тигърче, а още по-рядко - шест или седем Тигърчета. Те се раждат съвсем безпомощни и слепи. Те тежат 800 грама и проглеждат едва на десетия ден.

Тигрицата ражда веднъж на 3 години, тъй като през останалото време е заета с отглеждането на малките. Те остават с майка си до навършване на четвъртата си година, така че майката едновременно може да се грижи за новородени и за отрасналите Тигърчета. Повече от половината малки загиват още през първите един или два месеца, след като излязат навън. Малките се хранят само с мляко първите два месеца от живота си, но Тигрицата ги дохранва с мляко още една година, въпреки че те се хранят вече с месо.

Майката търпеливо обучава малките на ловни умения, както и на умението да оцеляват. Докато са съвсем малки, тя не се отделя от тях, но колкото повече растат, толкова на по-големи разстояния се отдалечава тя, за да търси храна. Тогава малките Тигърчета са беззащитни и често стават жертва на други хищници и дори на други Тигри. Тигрицата отглежда малките си напълно сама и яростно ги защитава от нападението на мъжкарите.

Любопитни факти за Тигър

Тигърът има частично цветно зрение. Той вижда перфектно в тъмното. Тигрите избягват водата, но когато е много горещо, влизат да плуват. Съществуват хибриди на Тигър с други хищници. Така нареченият Лигър е хибрид от Тигрица и лъв. За разлика от повечето хибриди, които са стерилни и не могат да имат потомство, женските Лигри могат да раждат.

Друга интересна особеност е, че Лигърът расте цял живот и може да стане дълъг над три метра, без да се смята опашката. Тигролъвът, известен и като Тайгон, е хибрид от лъвица и Тигър. Те се раждат с къса грива и с ивици. Тайгоните тежат едва 150 килограма. Женските могат да раждат, но мъжкарите са стерилни.

Вреди от Тигър

Тигърът избягва да се доближава до човешки селища, но ако е гладувал дълго време, може да го направи и тогава селскостопанските животни са застрашени. Много рядко се е случвало Тигър да стане човекоядец, но има хора, които са станали жертва на подобни хищници.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Пума

Пумата (Puma concolor) е голяма котка, която се среща в Северна, Централна и Южна Америка.

Думата „пума“ идва от езика кечуа. Латинското наименование означава „едноцветна котка“. На различни места в Америка я наричат американски лъв, планински лъв, кугуар, червен тигър, еленова котка, планински дявол, кралска котка, мексикански лъв, пантера, планински кресливец, сребърен лъв, дебнеща котка, дива котка.

До края на 1980-те според класификациите са определяни 32 подвида. Други са признавали 24 до 30 вида, но всички от тях са се базирали на морфологичните особености на пумите.

Общи сведения

Пумата и лъвът са единствените големи котки с едноцветна козина. Козината е къса и мека като на самур, а нейният мирис е описван като чист и див, почти благоуханен. Обикновено по гърба тя е светлокафява, а по долната страна – сивобяла до бледожълта. Страните на лицето, задната част на ушите и краят на опашката са черни или тъмнокафяви. В зависимост от климатичния пояс козината по гърба може да бъде червеникаво-кафява или сребърно-сива жълтеникавочервена до светлобежова в зависимост от характера на местообитанието.

По размер може да се мери с леопарда и ягуара. Дължината на тялото варира от 150 до 270 cm, включително опашката. Самата опашка е с цилиндрична форма и е дълга 50 – 90 cm. Височината при холката е 60 – 70 cm. Тежи различно – от 35 до 115 kg. Пумата има дълго тяло, малка глава и късо лице. Вратът и опашката са дълги, а ушите са малки, къси и обли. Носът е розов. Има добре развити мустаци и големи очи. Има много добре развито телосложение, като задните крака са по-големи от предните. Джим Келгард пише за пумата следното: „светлокафяви кълба от дим, които могат да счупят врата на мъжки лос и въпреки това са толкова потайни.“ Може да скача на дължина до 550 cm.

Малките се раждат слепи, с козина и покрити с черни петна по козината и ивици по краката и опашката, които изчезват някъде около третия месец, но понякога могат да се забележат остатъци от тях дори при 12-месечните пуми. Тежат около 400 g и са с дължина 20 – 30 cm. Проглеждат на десетия до четиринадесетия ден. Очите им са сини, но след като станат на 16 месеца, те придобиват зеленикаво-жълт цвят. До навършването на шестседмична възраст малките вече могат да се хранят с прясно месо. Малките остават с майка си за неопределен период от време, понякога 18 – 24 месеца. След като напуснат майка си, малките от едно котило често ловуват и обикалят заедно още няколко месеца, а след това се разделят.

Има отлично зрение, слух и обоняние, като използва тези сетива, за да открие плячка и да се промъкне до нея. Дългите задни крака са съразмерни на предните крака и са приспособени за скокове. Освен това те улесняват движението по стръмните каньони и клисури. Лапите са големи и са снабдени с възглавнички. Те им помагат да се придвижват през разнообразни местности и да сграбчат жертвата си. Предните лапи имат по 5 пръста, а задните по 4, екипирани със скриващи се нокти. Кучешките зъби са дълги около 4 cm и заедно с ноктите са смъртоносно оръжие за много животни. По отпечатъците от лапите на пумата рядко може да се забележи следа от нокти. Предните лапи са по-големи от задните и разстоянието между пръстите се увеличава с нарастване на скоростта. Между отделните отпечатъци от лапи има разстояние от около 30 – 60 cm. Лапата е широка 7 – 10 cm.

Докато снове из територията си, пумата върти главата си и се опитва да засече с очите си всяко движение. Когато открие плячка, очите и ушите на пумата се заковават върху мястото, където е регистрирано движението, докато не уточни източника на движението. Със своята дълга балансираща опашка атлетичната пума може да направи невероятни скокове в преследване на плячката или да изчезне безшумно в храстите.

Пумата живее 8 – 12 години в диво състояние, а в плен достига до над 20-годишна възраст.

Най-едра сред малките. Най-дребната пума, или кугуар, която се среща в Централна Америка, тежи не повече от 35 кг, докато пумата в САЩ или Канада достига тегло 117 кг! Козината също е различна на цвят, според местностите, където пумата живее, въпреки че в повечето случаи тя е светлокафяво оцветена. Срещат се, разбира се, и бледоръждиви или дори почти черни пуми. Тези големи различия в окраската и ръста се обуславят от климата – по-едрите пуми населяват студените области, по-дребните – тропическите райони. От 35 диви котешки видове само няколко ръмжат – това са големите котки – лъв, тигър, леопард, ягуар и ирбис (снежен леопард). Останалите – например рисът, мъркат, а пумата е най-едра от тези „неголеми котки“.

Пумата се среща от единия до другия край на Америка и е представена в почти всички пейзажи. По-рядко се наблюдава в тропическите гори, но се среща от Канада до Патагония и особено в пустините на Аризона и съседните щати.

Планинският лъв. Козината на пумата е с много къс косъм, а по осанката прилича на лъвицата. Освен това пумата си е спечелила и славата на кръвожаден звяр, ето защо я наричат често и „планински лъв“. От ХVІІ век ловците я изтребват непрестанно и ако преди се е срещала от Тихия до Атлантическия океан, днес тя е станала голяма рядкост. И все пак пумата, както и всички месоядни, играе незаменима роля в природата. Това, което се е случило в Йелоустоун в САЩ, ясно доказва нейното значение. В началото на ХХ век около 40 пуми обитавали този резерват, но за да се защитят лосовете, било разрешено да се изтребят дивите котки. Не минало много време и резултатът бил налице – лосовете ставали все по-многобройни и унищожавали твърде бързо растителността. Тогава се наложило да избият една част от тях, а друга да пренесат в нови райони, за да се възстанови равновесието.

В американската пустиня пумата се задоволява с дребни жертви. Гургулици от Каролина са кацнали на брега на едно езерце, за да утолят жаждата си. Унесени във водопоя си те не забелязват пумата, която приближава в гръб. Едрата котка скача, птиците отчаяно се опитват да ѝ избягат, но за една от тях вече е късно. Пумата открива жертвите си по миризмата или благодарение на силното си зрение, а след това изненадващо ги напада.

Подобно на всички от рода на котките, освен гепарда, пръстите на пумата имат нокти, които се прибират навътре. Резците ѝ са съвсем малки. Кучешките ѝ зъби обаче са внушителни шипове, с които пумата захапва жертвата си и я убива.

Женската постъпва като нашата домашна котка – тя ближе грижливо петнистата козина на двете си малки. На възраст два месеца и половина майка им ги отбива, но малките остават с нея поне една година. През това време те научават най-добрите начини за ловуване. На 2-годишна възраст те ще могат да се размножават.

Случва се пумата да нападне кон и да успее да го убие. Наблюдаван е случай, когато хищник от рода на котките с тегло към 70 кг успява да убие крава, тежка 270 кг, и да я влачи на известно разстояние. Когато се храни, пумата не държи храната с предните си лапи, както правят другите едри хищни котки.

Дължина на тялото 1,50 м (+ опашка 90 см). Продължителност на живота около 15 години.

Ареал и биотоп

Ареал на разпространение на Пума

Ареалът на пумата обхваща западната част на Северна Америка (от Юкон, Британска Колумбия и Южна Алберта в Канада на юг до Калифорния и Западен Тексас в САЩ; застъпена е, макар и в много по-малка степен, в северните и североизточните части на САЩ), както и в цяла Централна и Южна Америка до Южна Патагония. Пумата е бозайникът с най-голям ареал в Западното полукълбо, който обхваща над 110° от географските паралели. Ареалът на пумата съвпада отчасти с този на ягуара и понякога двата хищника водят битки помежду си.

Някога пумата е живяла по цялата територия на днешните Съединени щати. Преди 2000 години вероятно е живяла от Югоизточна Аляска на север до Огнена земя на юг. След 1900 г. популациите на пумата намаляват значително поради лова, унищожаване на естествената среда и кампаниите за контрол върху хищничеството. В САЩ пумата заема само половината от някогашните си територии. Около 16 – 20 000 индивида са оцелели в планинските и пустинни райони в западните части на САЩ и отчасти в Южен Тексас. Преди 150 години пумата е била по-разпространена източно от р. Мисисипи, където е ловувала белоопашати елени в широколистните гори. Днес в източните щати пумата е оцеляла единствено в южната част на Флорида като отделен подвид, но са записани случаи на пуми и в Нова Англия. Флоридският подвид е изключително рядък и е застрашен от изчезване.

Обитава планинските иглолистни и низинните тропически гори, прерии, пустини, тресавища, пасища и изсъхнали шубраци. За временно убежище може да използва скални цепнатини, пещери и райони с гъста растителност. Може да се срещне на надморска височина от 0 до над 4000 метра.

Учените са разграничили до 30 подвида, които се различават по цвят на козината и големина. В Южна Патагония дължината на тялото не надхвърля 1,22 метра, а теглото е не повече от 30 – 40 kg. В Северна Канада теглото може да превиши 100 kg, а дължината на тялото – 2 метра.

История

Преди стотина години пумата, подобно на другите големи американски хищници, е била определена като вредител. Ранен доклад на Комисията по дивеча в Британска Колумбия много точно отразява как се е гледало на тях: „Когато броят на дивеча, който едно от тези животни [пумите] е убил за една година и стойността на щетите за селянина се претеглят, трябва да признаем, че дори да изразходваме няколко хиляди долара само за изтребването им, тези пари биха били много добра инвестиция.“

През 20 век администрацията на Британска Колумбия изплаща парични награди от $15-$40 за всяка мъртва пума. Тази практика е била част от програмата за унищожаване на хищниците, тъй като се е мислело, че пумата изтребва добитъка. Тези възнаграждения трябвало да привлекат обществото внимание към всеобщо преследване на пумите. За една година само на остров Ванкувър били убити 456 индивида. Този унищожителен процес бил ускорен от умишленото изсичане на горите с цел разрушаване на големи площи от естествената среда на хищника. През 1957 системата с възнагражденията била премахната и на нейно място се появили платените професионални ловци на хищници. В САЩ били подети такива преследвачески инициативи в почти всеки западен щат.

Едва през 1969 в печата се появява първата голяма публикация за екологията на пумите. Тя била плод на 10-годишните изследвания на Морис Хорнокер в Примитивна зона „Айдахо“. Заедно със своя приятел и колега Уилбър Уайлис, Хорнокер успява да улови 64 пуми на територия с площ 500 km2.

Днес тези парични награди са отменени и поради по-просветеното управление пумите заемат своите стари територии.

Начин на живот и хранене

За разлика от лъвовете, пумата не ръмжи, а мърка, цвърчи и пищи. Малките издават къси високи писукания, когато са изплашени, а възрастните преди да започнат гонитбата с жертвата понякога издават ниски ловни писъци. По време на чифтосването разгонените женски пищят много високо.

Активна е през цялото денонощие и главно през нощта, през цялата година. С лекота се катери по дърветата и е добър спринтьор. Ловува самостоятелно на зазоряване, привечер и през нощта, като нейна любима плячка са дивите елени. Изследователят Джон Зайденщикер, който работил в един планински район в Айдахо, пише, че сама пумата (независимо от своя пол) може да убие възрастен мъжки лос. Това е забележително, имайки предвид, че лосът тежи 7 пъти повече от женската пума, и изтъква интелигентността и майсторството на хищническите умения, които тези златисти котки имат.

Ако се случи да има повече улов, отколкото може да изяде, тя скрива остатъка от койоти, орли и гарвани, като зарива трупа и го покрива с клонки и листа. Връща се по-късно, за да го довърши, и по този начин може да се храни с някоя едра плячка дни наред. Храни се също така с койоти, гризачи, бобри, зайцевидни, маймуни, птици, диви свине, еноти, мармоти, гущери, прилепи, катерици, риба и дори скакалци и мекотели. Промъква се на около 10 метра от жертвата и по този начин от засада се нахвърля върху гърба ѝ, като захапва врата на набелязаното животно с кучешките си зъби и се вкопчва с острите си нокти. Пумата чупи врата на елена като дърпа главата му назад с мощните си предни крака. Намерени са черноопашати елени, убити с едно прехапване в основата на черепа. Болните или малките пуми са убивани най-често от други пуми, от вълци или от мечки. Мъжките могат да преживеят годината с 14 – 20 убити елени.

По изпражненията на пумата може да се добие представа за хранителните навици на животното. Прясните изпражнения на месоядните животни са отначало черни, но с времето цветът побелява. По едно изпражнение лесно може да се определи неговата възраст, както и съдържанието му. Подробен преглед на частично смляната храна като косми или части от кости могат да покажат произхода на храната.

Пумата живее поединично и е много потаен хищник. Избягва себеподобните си освен по време на размножителния период. Отбягва контактите с човека. Общува с помощта на зрителни и обонятелни сигнали, като мъжките често стържат по почвата или снега.

Пумите, като териториални животни, маркират винаги много добре своите територии, и спазват чуждите граници. Територията на женските варира между 26 и 350 km² (средно около 150 km²). Територията на отделните женски индивиди могат да се застъпват, но мъжките имат своя собствена територия, която обхваща териториите на две женски, и заема 140 – 760 km² (средно около 280 km²). Младите и преминаващите пуми имат „разрешение“ от установилите се пуми да пътуват из земите им, но не могат да се бавят дълго.

Размножаване

Женската ражда до шест малки годишно, като размножителният цикъл може да отнеме до 2 – 3 години. Бременността трае от 82 до 98 дни. Размножителният период е най-често през декември-март, но е възможно чифтосването да се осъществи по всяко време на годината. Малките се раждат обикновено в периода април-септември. Майката ражда в леговището, но не прави гнездо.

Започва да се размножава на 2-3-годишна възраст, като женските изживяват пубертета между 24-тия до 30-ия месец, а мъжките – между 30-ия до 36-ия месец. Женската отбива малките на 40-ия ден.

Допълнителни сведения

Сходствата на пумата с домашната котка са по-големи в сравнение с тези с лъва. Според последните изследвания, пумата е много близка с ягуарундито (котка, която се среща в Централна и Южна Америка).

Пумата присъства в известна степен във фолклора на индианците. Племената, които живеели около Големите езера, вярвали, че опашките на пумите предизвикват вълните и бурите в езерата. Чероките ги наричат кландаги („господарят на гората“), а чикасавите – ко-икто („божия котка“). Кочитите в Ню Мексико създали каменни статуи на пумата в естествена големина и построили храмове в нейна чест. Пумата е била толкова почитана от индианците в Южна Калифорния, че за християнските мисионери тези вярвания представлявали пречка за осъществяването на нови мисии, тъй като местните хора отказвали да убият свещеното животно или да защитят своя добитък от нападенията на пумата.

При пристигането си в Америка, първите изследователи пишат за „лъвове“ в Централна и Южна Америка, както и в колониите. Въпреки че козината им има един и същ цвят и освен това и двата пола пуми приличат на африканската лъвица, те не се държат като същински лъвове. За разлика от тях, пумите нямат социалната организация на лъвовете (т.нар. прайд), не ловуват на групи и не делят плячката. След генетични изследвания се оказало, че вероятно имат връзка с изчезналите гепардоподобни котки, които обитавали Северна Америка допреди 10 000 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пума

Пума, известна и с наименованието Планински Лъв и Кугуар, е един от най-едрите представители на семейство Котки. Пума е красив хищник, който е на четвърто място по големина след тигъра, лъва и ягуара, и е изключително умно животно, което се смята за един от най-интелигентните представители на семейство Котки.

История на Пумата

Пумата от векове е смятана за опасен хищник, но преди век и половина в САЩ я определят като вредител. През ХХ век много Пуми се изтребват, за да бъдат предпазени хората, тъй като по преценка на правителството тези животни били сериозна заплаха за добитъка на населението. Затова се изплащат награди в размер около 40 долара за всяка убита Пума. След това правителството наело платени ловци на Пуми, които изтребвали стотици екземпляри. Убийствата на тези красиви животни продължили до края на 60-те години, когато учени доказват, че Пума не е заплаха за селскостопанските животни и трябва да бъде опазена като животински вид. Благодарение на това Пума успява да запази популацията си.

Разпространението на Пумата се простира от Скалистите планини на Северна Америка до Патагония. Този хищник се заселва в разнообразни области. Може да обитава планини, равнинни гори, тропически джунгли и дори блата. Избягва само много откритите пространства. Понякога Пума дели територия с ягуар, което води до сериозни битки между двата хищника.

Съществуват 30 подвида на Пумата, които се различават по размери и по начин на поведение, в зависимост от мястото, където живеят. Пума се среща до над 4000 метра надморска височина.

Как изглежда Пумата

Пумата достига до 180 сантиметра дължина, като на опашката се падат около 70 сантиметра от общата дължина. Височината на Пумата в холката е около 90 сантиметра за мъжките и около 70 сантиметра за женските. Теглото на мъжкарите е около 80 кг, но може да достигне над 100 кг. Женските обикновено тежат около 55 до 60 килограма. Тялото на планинския лъв е издължено, мускулесто и силно, и въпреки това много грациозно. Главата е голяма, опашката е дълга, мускулеста, равномерно покрита с козина. Крайниците не са много дълги, предните лапи са по-масивни от задните.

Всяка лапа има остри криви нокти, които могат да се прибират. На задните си лапи пума има по 4 пръста, а на предните - по 5 пръста. Козината на Пумата е гъста, но много къса. Пума е една от малкото котки, която има козина без ярко изразен рисунък. Общият тон на козината е пясъчен и заради този факт това красиво животно е наричано понякога Планински Лъв. За разлика от лъва, носът на Пумата е розов на цвят. Цветът на козината варира при животните, обитаващи различни региони. Северните популации имат светло-жълта и дори сива козина, а южните – кафеникава или ярко рижава. По корема цветът на козината е златист, а по ушите – черен.

С какво се храни Пумата

Пума е хищник. Тя се храни с различни животни: от катерици и зайци до диви свине и лосове. Пумата се храни и с птици, риба, охлюви и насекоми. Най-предпочитани за Пума са средно големите животни като планинската коза. Пума дебне и проследява жертвата си, след това се нахвърля от задната ѝ страна и пречупва шийните прешлени или по-рядко я задушава. Фактът, че жертвата е доста по-едра от самата пума, не спира този хищен ловец. Интересен факт е, че пумата може да убие лос, и то съвсем сама, въпреки че обикновено той е поне 5 пъти по-тежък. Тя успява да убие едрата плячка, като използва бързината си, ума си и ловните си инстинкти, комбинирани с мощните ѝ челюсти.

Единственото животно, което е в безопасност от апетита на Пумата, е скунксът, и макар че младите Пуми се опитват да го включат в обяда си, бързо се научават да не закачат зловонната животинка. Пумите са лакоми и никога не изоставят плячката си. Те много обичат да крият част от нея, която не могат да изядат веднага, и я затрупват с клони и листа, за да се върнат след няколко часа отново при нея и да могат отново да се хранят.

Размножаване на Пумата

Бебета пуми

Брачният период на животните в северните райони е през зимата, а при тези в тропичните райони няма определен период за чифтосване. Това е времето, през което иначе мълчаливите животни огласят околностите със силни звуци, с които викат партньорите си. Мъжките ръмжат, а женските издават много неприятни резки писъци, с които се опитват да привлекат вниманието на мъжкарите към себе си. Бременността продължава 3 месеца. Новородените са от две до четири, но мъжкарят никога не се включва в отглеждането на потомството.

Женските отглеждат малките в пещери, които постилат с клони и мъх. Малките Пуми се раждат с петна, които приличат на петната на леопарда, но те изчезват на възраст около една година и подрастващите придобиват цвета на родителите си. Малките растат много бързо и след като навършат месец и половина, започват да опитват месо. Остават с майка си до година и половина или две. Пълна зрялост достигат до 3 годишна възраст.

Любопитни факти за Пумата

Както повечето котки, така и Пумата води самотен начин на живот, освен когато са в период на търсене на брачен партньор. Тези красиви животни са потайни и рядко издават присъствието си с рев. Много са ловки, изключителни катерачи и са способни на огромни скокове на дължина и височина, като с лекота преодоляват по няколко метра.

Пума няма естествени врагове, но може да се сблъска със силна конкуренция от страна на вълците, ягуарите и мечките. Младите индивиди, които непредпазливо влизат в директни сблъсъци, често загиват. Пума драска кората на дърветата, като по този начин бележи границите на територията си. Тези животни са интелигентни и дори се отглеждат пуми като домашни любимци. Продължителността им на живот не е малко, пумите живеят 15 – 20 години.

Вреди от Пума

Пума предпочита усамотението и избягва местата с присъствие на хора. По тази причина вредите, които нанасят на фермите са малки. Регистрирани са обаче доста случаи на нападения на хора. Обикновено тези ситуации стават, когато хората навлязат в територията на животното и го провокират с невнимателното си поведение. Напада основно дребни хора или деца. Това се случва привечер, тъй като животното е активно именно в този период.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Ягуарунди

Ягуарунди (Puma yagouaroundi), отделян в самостоятелен род Herpailurus, е хищник от семейство Коткови. Скорошни генетични изследвания доказват близкото му родство с пумата.

Етимология

Името „ягуарунди“ произхожда от гуаранската дума yaguarundi.

Таксономия

През 1803 г. Етиен Жофроа Сент-Илер описва кожите и черепите на два екземпляра ягуарунди, открити на различни места в Централна Америка, и предлага научното име Felis yagouarundi.

През 1858 г. Николай Северцов предлага родовото име Herpailurus. По-късни автори класифицират ягуарунди в род Пуми заедно с пумата (P. concolor).

Физическа характеристика

Ягуарунди е котка със средни размери, малка глава и малки закръглени уши, къси крака и сравнително дълга опашка. Тези характеристики са типични за представителите на семейство Порови и в този смисъл немското му наименование Wieselkatze (невестулкова котка) доста му подхожда. На дължина достига средно 65 cm без опашката (45 cm) и тежи около 6 кг, като мъжките са малко по-едри от женските. Козината му е къса и гъста. Окраската варира при различните подвидове – от преобладаващо сиво до кафяво или червеникаво, като се наблюдава и меланизъм (има чисто черни екземпляри).

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Южна Америка на изток от Андите (с изключение на Северна Колумбия където се среща и на запад), на юг до Северна Аржентина и Уругвай, а на север из Централна Америка до Източно и Североизточно Мексико и южен Тексас. Обитава дъждовни гори, тревисти равнини, крайречни храсталаци и тресавища, среща се дори в полупустини (Мексико). На места живее до 3000 м надм. вис.

Ареал на разпространение на Ягуарунди

Начин на живот и хранене

Ягуарунди води предимно наземен начин на живот, но се катери по дърветата и плува много добре. Активен е предимно през деня. Храни се основно с дребни бозайници, птици, риба, влечуги и жаби, като приема и храна с растителен произход. Когато живее в близост до човека напада и малки домашни животни.

Размножаване

След 60-70 дневна бременност женската ражда 2-6 малки. Те се раждат с ярко изразени петна, които по-късно изчезват.

Допълнителни сведения

В някои села в Бразилия, Венецуела и Колумбия отглеждат ягуарунди като домашно животно, за да лови гризачи и други вредители.

Видът е широко разпространен в Южна Америка, но в Тексас и Централна Америка (без Коста Рика) е рядък.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ягуарунди

В света съществуват толкова много удивителни видове котки, но ягуарунди е един от най-странните представители на семейство коткови. Това екзотично животно, което прилича едновременно на малка пума и голяма златка, изглежда толкова дружелюбно! Но ягуарунди е непредсказуем хищник, който дълго време озадачавал зоолозите и предизвиквал горещи спорове помежду им.

Въпреки че по своите размери ягуарунди е хищник, съпоставим с домашните котки, в домашна среда той може да се окаже доста опасен член на човешкото семейство. Силният инстинкт на ловец подтиква миловидния ягуарунди да преследва не само мишки, но и големи домашни птици като пуйки и патици.

Някои любители на животни успяват да намерят общ език с ягуарунди, като дори са готови да вземат късоухата котка за домашен любимец. Наистина, екзотичните котки се адаптират лесно към неестествената среда в съжителство с хората, но те изискват активен начин на живот, който им позволява да се намират в движение във всяка една минута.

Ейра е мъртва? Да живее ягуарунди!

Външният вид на тези котки е необичаен – природата ги е дарила с дълги тела, малки глави, със силна и издължена шия. Окраската на козината на ягуарунди преобладава в топли сивкаво-кафяви или рижави тонове. Тази разлика в цветовете дълго време заблуждавала зоолозите, който смятали, че рижавите ягуарунди са отделен вид животни, които дори нарекли котки ейра.

Ейра - рисунка от 1896г.

Но всичко се изяснило, когато учените се натъкнали на двойка котки съответно в сиво-бежов и рижав цвят на козината. Тогава котките ейра били премахнати от световния списък на коткоподобни и учените продължили да изучават удивителния звяр ягуарунди.

Поводите за удивление от ягуарунди са предостатъчно. Тези необикновени котки са способни да издават огромно количество звуци. В репертоара им присъства не само обикновеното котешко мяукане, но и доста странно чуруликане и звуци, наподобяващи свистенето на свирка.

Няма месо? Може и банани

Още по-необичайни са кулинарните пристрастия на ягуарунди. Представителите на този животински вид са хищници, но са всеядни в буквалния смисъл на думата. Като всеки голям хищник, котките ягуарунди се хранят с дребни бозайници, гущери и обичат да ходят на риболов. Но ако уловът се окаже неудачен, зверовете не се отчайват – просто хапват малко… грозде, банани или праскови.

Ягуарунди не само яде плодове, но и общува с маймуните, координирайки се с тях по време на грабителски набези. Котките с удоволствие участват в кражби, грабвайки онова, което се е изплъзнало от ръцете на маймуните. В някои случаи хищниците не се свенят и да проверяват какво се крие в контейнерите за отпадъци в покрайнините на малко населените места.

Защо ягуарунди може да изчезне?

Ягуарунди живеят в горите на южните части на Северноамериканския континент и почти на цялата територия на Централна и Южна Америка. Независимо от голямата територия, която обитават, в последно време да срещнеш този удивителен хищник е доста трудно. Причината не е защото хората изтребват котката заради топлата ѝ козина, а защото човекът покорява все повече горски територии, обитавани от ягуарунди.

Засега ягуарунди не се намират под заплаха от изчезване, но ловуването на тези животни е забранено със закон. В щата Тексас в САЩ за убийство на котка ягуарунди може да попаднете зад решетките. Законът в Мексико, Панама и Аржентина също защитава екзотичния хищник от изтребление.

https://palatka.bg/2022/02/22/yaguarundi-dalgata-churulikashta-kotka-koyato-druzhi-s-maymunite-i-yade-banani/




КРАТКА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЯГУАРУНДИ а.С.м

[Hatshepsut]

Лъв


Лъв (мъжки)

Лъвът (Panthera leo) е едър хищник от семейство Коткови и един от четирите представители на род Пантери. С тегло, достигащо до 250 kg, той се нарежда като втората по големина след тигъра известна котка, обитаваща днес Земята. Ареалът на местообитание днес на представителите е силно ограничен за разлика от този, който е бил преди около 10 000 години. Днес лъвове се срещат само на едно място в Западна Индия и в разпокъсани райони на Субсахарска Африка. През последните 2 – 3 хилядолетия лъвът се е срещал и в Северна Африка и Югозападна Азия, но поради дейността на човека е изтласкан на далеч по-малка територия. Останки от съществуване на лъвове са открити и в цяла Евразия от Западна Европа до Индия, а в Северна и Южна Америка от Юкон до Перу. Това го прави, наред с котката, с най-обширен ареал на обитание.

В дивата природа лъвовете живеят 10 – 14 години, като в плен те могат да живеят и повече от двадесет години. На свобода мъжките рядко живеят по-дълго от десет години. Причина за това са нараняванията от непрекъснатата борба с конкурентни мъжки, което значително намалява преживяемостта им. Обикновено обитават савана и ливади, въпреки че по-рядко се срещат и в храсталаци и гори. В сравнение с другите котки лъвовете са изключително социални. Живеят на групи, наречени прайдове, състоящи се от женски с малки и малък брой възрастни мъжки. Ловуват заедно, като плячката им се състои предимно от големокопитни животни. Мъжките лъвове са лесно разпознаваеми благодарение на пищната грива. Тя е и един от най-разпространените животински символи, известни в човешката култура.

През последните две десетилетия африканската популация е спаднала с 30 – 50% и това го прави уязвим вид. Днес основната част от лъвовете живее в национални паркове, а главната заплаха за тяхната численост са хората и борбата за местообитания с тях. Още от епохата на Римската империя лъвове са залавяни и държани в плен, а от края на 18 век са търсени и залавяни с цел показването им по изложби, панаири, циркове и зоопаркове. Днес зоологическите градини си сътрудничат с цел запазването на застрашения азиатски лъв.

Лъвица

Разпространение

Лъвът се среща в Африка – най-често в полупустините и по-рядко в пустините. Някога се е срещал в цяла Африка. Днес той вече е изчезнал от северните ѝ райони и твърде рядко може да се види на запад. В изобилие се наблюдава само в Кения и Танзания.

Ареал на разпространение на лъвовете в миналото и днес

Последното убежище на популацията от лъвове в Азия е националният парк Гир (с площ 1412 km²) и в някои области около него, в щата Гуджарат, Индия, на юг от Мумбай. Там популацията нараства от около 180 лъва през 1974 г. до около 400 през 2010 г. Преброяването на азиатските лъвове, проведено през 2017 г., отбелязва около 650 индивида.

Местообитание

В Африка лъвове се срещат основно в пасищата на саваната с отделни разпръснати акациеви дървета, които служат като сянка. В Индия местообитанията включват смесена суха савана гора и много суха широколистна гора. Преди около две хиляди години местообитанията на лъвовете са включвали районите на южните части на Евразия в район от Гърция до Индия и цяла Африка, с изключение на централните части на Сахара. Херодот съобщава, че лъвовете са били често срещани в Гърция в периода около 480 г. пр.н.е. Те атакували и камилските кервани на Персийския цар Ксеркс в похода му през страната. Към 300 г. пр.н.е Аристотел описва лъвовете като рядко срещани в Древна Гърция. Към края на първи век те изчезват от Балканския полуостров. Последните лъвове в Европа изчезват към 10 век от района на Кавказ.

Видът е унищожен в Палестина през Средновековието, а от останалата част от Азия постепенно изчезва до края на осемнадесети век вследствие на разпространението на огнестрелното оръжие. От края на деветнадесети и началото на 20 век те са изчезват и от Северна Африка и Югозападна Азия. Към края на деветнадесети век лъвът изчезва и от Турция и голяма част от Северна Индия. Последните сведения за лъвове в Иран са от 1941 г.

Подвидове

Африкански (горе) и Азиатски (долу) лъвове

Традиционно са описвани дванадесет съвременни подвида, голяма част от тях обаче се смятат за вариетети на берберския лъв. Основните различия между отделните подвидове географското разпространение и формата и цвета на гривата. При много от индивидите има и индивидуални различия при гривата, поради което прави този признак несигурен. Днес са признати единадесет подвида на лъва, макар че един от тях (Panthera leo melanochaita, Капски лъв) е несигурен. Изследване на митохондриалната ДНК показва, че всички лъвове от Субсахарска Африка спадат към един подвид с два вариетета: единия населяващ района западно от Източноафриканската рифтова зона, а другия на изток от нея.

Отличителни белези

Лъвът е второто по големина животно от семейство котки след тигъра. Съгласно височината в областта на холката той бива най-високата котка сред представителите на семейството. Продължителността на живота е 15 – 20 години сред природата. Максималната скорост, с която преследва плячката, достига 60 km/h. С мощни крака, силни челюсти и дълги до 8 cm кучешки зъби лъвът може да повали и убие доста едра плячка. Окраската на лъвската козина варира от светлобежово до жълтеникаво, червеникаво или тъмнокафяво. Долната част в повечето случаи е по-светла, а пискюлът на опашката – черен. Цветът на гривата може да бъде от жълт до черен. Опашката завършва с черен пискюл от козина, чието предназначение е все още неизвестно. Пискюлът отсъства при раждането на лъвчето, оформя се около 5-ия месец, а около 7-ия вече е напълно развит. Малките лъвчета се раждат с кафяви розетки по тялото, подобно тези на леопарда. Въпреки че избледняват при израстването им могат да се наблюдават и при възрастни лъвици в областта на краката. Азиатските лъвове се различават от африканските по характерно оцветяване на коремната част и по-малка грива на мъжките. Лъвовете са единствените членове на семейство котки, които показват характерен полов диморфизъм. Най-съществената разлика между мъжките и женските лъвове е липсата на грива и пискюл на опашката при лъвиците. Представителите на двата пола допълнително са се специализирали и в изпълнението на различни роли в прайда. Лъвиците например са ловците в семейството и осигуряват храната. Мъжките са по-тромави и имат грива, което допълнително ги затруднява при лова. Цветът на гривата при мъжкия варира от жълтеникава до черна като обикновено потъмнява с напредване на възрастта.

Средното тегло на мъжките достига между 150 и 260 kg (до 300 kg), докато при женските то варира между 120 и 182 kg. В Кения е отстрелян едър мъжки с тегло 272 kg. Дължината на тялото при лъвовете достига 170 – 250 cm, а при лъвиците – 140 – 175 cm. Опашката е дълга около 90 – 105 cm при мъжките и 70 – 100 cm при женските. Лъвовете проявяват склонност да показват вариация в телесното тегло в зависимост от околната среда и областта, която обитават. Например лъвовете в южната част на Африка са склонни да бъдат с около 5% по-тежки от тези в източната част на континента. Дължината на главата при мъжките е между 40 и 70 cm, а при женските 30 – 50 cm. Черепът на лъва е много близък до този на тигъра с тази разлика, че в предната си част е по-сплескан и притежава по-къса посторбитална област. Височината в областта на рамото е около 123 cm при мъжките и 107 cm при женските. В плен лъвовете проявяват склонност да стават по-едри и по-тежки. Най-тежкият известен лъв е мъжки на име Симба, от зоопарка в Колчестър, който през 1970 г. е тежал 375 kg.

Индийският подвид обикновено е по-дребен на ръст от африканските си роднини. Теглото му е 160 – 190 kg при мъжките и 110 – 120 kg при женските, но могат да бъдат и по-едри. Гривата при мъжките не е така гъста и приляга плътно назад към тялото при което изглежда като зализана. Този подвид е с по-приземно тяло, при което се създава впечатление, че е по дребен в сравнение с африканските подвидове.

Начин на живот

Лъвовете са единствения вид котки, които живеят групово. Те се хранят като убиват плячката си. Семейната група, наречена прайд се състои от 1 до 4 мъжки (най-често 1 – 2, обикновено братя) и от три до десет женски (в някои случаи и повече). Големината на прайда зависи от територията и хранителните ресурси в нея. Лъвиците по принцип са роднини помежду си – майки, дъщери, сестри или „братовчедки“. Обикновено женските ловуват, а мъжките се грижат за сигурността на прайда си. Всеки клан заема територия от около 10 – 25 km², като водачите ежедневно я контролират и маркират като оставят следи или чрез мощен рев. Върху тази територия не се допускат лъвове пришълци. По-голямата част от деня лъвът прекарва в сън, а ловува в хладните часове – привечер или нощем. През най-топлите часове на деня лъвовете почиват в близост до вода, под сянката на растения или скали. Понякога дремят и по ниските клони на дърветата. Лъвът спи по 12 – 18 часа в денонощието.

Мъжките лъвчета, навършили две години, биват изгонвани от прайда с оглед лъвът-водач да не бъде изместен. Ако той се смени обаче, новият водач избива всички малки лъвчета, така че лъвиците да отглеждат само неговото потомство. Женските не го приемат докато не забременеят от него. При лов лъвовете могат да развият скорост до 58 – 60 km/h, но за кратко.

Размножаване

Лъвът се размножава в края на сухия сезон. Полова зрялост при женските настъпва на четири годишна възраст. Чифтосването продължава няколко дни, като двойката може да се съвокуплява до 40 пъти на ден. Подобно на всички котки овулацията настъпва по време на полов акт вследствие на дразненето на кукичките на пениса при мъжките. Лъвицата може да се съвокуплява с повече от един мъжки. Лъвовете се възпроизвеждат много добре в плен.

След бременност, траеща около три и половина месеца, лъвицата ражда средно по четири лъвчета, поне половината, от които обикновено не оцеляват. Ражда на усамотено място далеч от прайда в дупка на земята или в закътано от дървета или камъни място. Малките са слепи и безпомощни с видими петна по козината. В началото (до 6 – 7 месец) лъвчетата се хранят само с мляко, но скоро майката започва да им дава и полусмляна храна. Лъвицата се грижи за малките две години, като през втората половина от този период ги учи да ловуват.

Лъвът в културата

Лъвът често се нарича Царят на животните. В европейската традиция той е символ на мощ и сила, въплъщаващ силата на слънцето и огъня. В хералдиката той символизира кралското достойнство и благородство. В страните от Югоизточна Азия от древността съществува особен, силно митологичен и стилизиран образ на лъва. Той слабо наподобява на истинския лъв и по-скоро напомня на митично същество. Той символизира могъществото и успеха на царската власт и сила. Статуи на тези лъвове са поставяни като стражи пред императорските спални, правителствените резиденции, административни здания и култови съоръжения. В днешно време той е атрибут, поставян на входовете на будистките храмове и шинтоистки светилища.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лъв

Лъвът е най-величественият хищник от семейство Котки и ненапразно е наричан цар на джунглата. Лъвът е втори по големина сред гигантските котки, като отстъпва първото място на Тигъра. Въпреки големите си размери Лъвът може да бъде опитомен.

История на Лъв

Лъвовете са се появили на планетата ни преди около 700 000 години. В много култури те били известни като свещени животни. В Египет те били символ на смелост, но били напълно унищожени около 500 години преди новата ера. Лъвът е използван често като символ върху герб.

Преди векове Лъвовете са обитавали цяла Африка, не са се срещали само в тропическите гори и пустините. Лъвовете са живеели и в страни от Близкия Изток, както и южна Европа. Огромна част от Лъвовете са били убити от хората, при самозащита или за да бъдат превърнати в ловни трофеи. В Европа Лъвовете били унищожени напълно.

В Африка днес те могат да бъдат срещнати на юг от Сахара. В Азия Лъвовете също са почти изтребени - малка група Лъвове живее в индийския щат Гуджарат.

Лъвовете живеят на групи, които се наричат прайдове. Обикновено в прайда има няколко женски, които са сестри или майки и дъщери, има лъвчета от двата пола, както и един или няколко мъжкаря. Много често мъжките Лъвове са братя. Има и Лъвове, които са единаци, те се движат по един или по двама и се наричат скитащи Лъвове.

От края на XVIII век Лъвовете стават главната атракция в зоопарковете. Лъвовете са били използвани за атракция, като са били държани в клетка, още през 850 година преди новата ера, по времето на асирийските царе.

Външен вид на Лъв

Лъвът е едър хищник, мъжките екземпляри могат да достигнат до 250 килограма тегло. Женските са по-дребни, те достигат не повече от 180 килограма. Лъвът е най-високата гигантска котка, мъжкарят може да достига до 125 сантиметра височина и тялото му да е дълго 250 сантиметра, а опашката му е дълга 105 сантиметра. Женските са дълги около 180 сантиметра, като опашките им са дълги до 100 сантиметра.

Най-едрият Лъв, живял някога, е бил застрелян през 1973 година в Ангола - той е бил дълъг 330 сантиметра. Най-тежкият Лъв в дивата природа е живял в Южна Африка и е бил застрелян през 1936 година, защото станал човекоядец. Той тежал 313 килограма. В зоопаркови условия Лъвовете тежат повече и през 1970 година в Англия бил претеглен Лъвът Симба, който тежал 375 килограма. Козината на Лъва е златиста. Само мъжкарите имат грива, която е златиста но може да е също така червеникава или кафеникава и дори черна.

Дължината на козината на гривата достига до 40 сантиметра. На опашката и Лъвовете, и Лъвиците имат пискюл, който е дълъг 5 сантиметра. Лапите на Лъвовете са мощни, крайниците са мускулести. Лъвът има дълги нокти, които могат да достигнат до 7 сантиметра дължина.

Женските имат по четири зърна на гърдите. Лъвът има силни челюсти с общо 30 зъба, но не ги използва за дъвчене, а само за разкъсване на месото. Той гълта големи парчета месо, без да ги сдъвква. Муцуната на Лъва е уникална, няма два Лъва с еднакви муцуни и в това отношение те са като пръстовите отпечатъци при хората. Очите на Лъвовете са с кехлибарено жълт цвят, около тях има черен кант.

С какво се храни Лъвът

Лъвът е хищник и се храни с месо. На лов обикновено ходят Лъвиците, затова природата не им е дала грива, за да могат да се крият добре. Лъвът се храни с едри копитни животни, с тегло от 50 до 500 килограма. Група от Лъвици преследва жертвата и се нахвърля почти едновременно върху нея, за да я повали.

Лъвът е този, който се храни пръв, следват Лъвиците и малките Лъвчета. Основна храна на Лъва са Антилопи, Зебри, Диви Прасета, Биволи. Лъвът може да изяде 30 килограма месо за едно хранене. Обикновено на ден му стигат 8 килограма, а Лъвиците изяждат по 5 килограма месо дневно.

Когато Лъвът е сит, животните, които обикновено стават негова плячка, могат да се разхождат съвсем близо до него, без да се страхуват за живота си. Рядко Лъвовете нападат малки Слончета, но ако са гладували дълго време, предпочитат да рискуват да бъдат атакувани от стадото Слонове.

Лъвът може да не пие повече от месец, като си набавя течности от плячката, която изяжда. Младите Лъвове наблюдават от прикритие лова и започват да участват в него едва след като навършат една година. Мъжкият Лъв се присъединява към лова, само ако трябва да се атакува много едро животно.

Размножаване на Лъв

Мъжките Лъвове достигат полова зрялост на 5 години, а Лъвиците - на 4-годишна възраст. Лъвовете се размножават през цялата година, но най-силният любовен период е в дъждовния сезон. Лъвица, която не е забременяла след разгонването, се разгонва отново след 16 дни. И Лъвовете, и Лъвиците са полигамни животни. Лъвиците обикновено предпочитат да се чифтосват с доминиращия мъжкар, но го правят и с други Лъвове от прайда.

По време на дъждовния сезон Лъвът се чифтосва над 600 пъти седмично в продължение на половин месец. Бременността на Лъвицата трае 110 дни, тя се усамотява някъде, за да роди, и се връща в прайда едва след два месеца, когато Лъвчетата вече са поотраснали. Новородените Лъвчета тежат от 1 до 2 килограма. Те се раждат слепи, но на 11-я ден проглеждат, а на 15-я ден след раждането си започват да ходят. Малките Лъвчета имат тъмни петна по козината си, които след време изчезват. Лъвчетата бозаят не само от майка си, но и от всички други Лъвици, които имат мляко. Лъвчетата бозаят до седмия месец от живота си.

Когато мъжките Лъвове станат на по 5 години, прайдът ги изгонва, за да не се получи така, че синовете да се чифтосват с майките си. Когато Лъвиците са на лов, малките са сами или с мъжкарите. Много често обаче малките Лъвчета стават жертва на едри хищници и дори на Лъвове от други прайдове, както и на скитащи Лъвове. Когато скитащи Лъвове решат да си направят свой прайд, те просто се сбиват с мъжкарите от съществуващ прайд и ги убиват или ги изгонват, след което убиват всички Лъвчета.

Любопитни факти за Лъв

Лъвовете прекарват около 20 часа от деня си в сън. Това обаче важи само за мъжкарите, женските се грижат за малките и ходят на лов. Мъжкарите ловуват, само когато са единаци. Един от най-големите врагове на Лъва е бодливото прасе. Въпреки малкия си размер то има големи бодли, които се забиват в лапите на Лъва и му пречат да върви, което го обрича на гладна смърт. Лъвовете избягват сблъсъци със Слонове, Хипопотами, Крокодили, Жирафи и Носорози.

Лъвът Сесил от Зимбабве стана печално известен, след като бе убит от американския зъболекар Уолтър Палмър. Сесил, който имал славата на най-обичания Лъв в страната си и бил част от проект на Оксфорд, бил застрелян от зъболекаря, който пристигнал за ловни трофеи. След убийството на Сесил природозащитни организации от цял свят алармираха за случилото се и зъболекарят-убиец на Лъвове изгуби клиентелата си.

Лъвът има специфичен орган на обонянието, освен носа си. Този орган се нарича тръба на Якобсон. Тя се намира зад предните резци на Лъва и му помага да отдели определена миризма. Лъвът прави това, като вдишва въздух, докато повдига носа и горната си устна.

Интересен факт е, че до навършване на 2 години Лъвовете не могат да ръмжат. Ревът на възрастния Лъв е толкова мощен, че се чува на 8 километра разстояние. Лъвиците живеят по-дълго от Лъвовете, защото мъжкарите обикновено са изгонвани или от самия прайд, или от по-силен мъжкар. Средната продължителност на Лъвовете в природата е 16 години, а в зоопаркови условия - до 13 години.

В природата се срещат и бели Лъвове. Цветът им се дължи на генетично заболяване. Белите Лъвове не са албиноси, те не са с червени очи. Бели Лъвове се срещат в резерватите в Южна Африка. Лъвовете лесно могат да бъдат обучени на различни трикове и често са един от най-ефектните номера на цирковите програми.

Вреди от Лъв

Някои Лъвове нападат селскостопански животни, когато остареят и не могат да се справят с бързи животни като антилопа или газела. Много рядко се случва някой Лъв да стане човекоядец. Обикновено това се случва с болен или ранен Лъв, но има и случаи, в които млади Лъвове стават човекоядци.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Европейски лъв

Европейският лъв (Panthera leo europaea или Panthera leo tartarica), известен още като южноевропейски лъв или европейски планински лъв е изчезнал подвид на лъва. Населявал е Южна Европа и Балканите до исторически времена. Някои го считат за част от Азиатския лъв, но други го смятат за отделен подвид европейски лъв. Отличавал се е с петниста окраска. Европейският лъв в исторически времена е обитавал Пиренейския полуостров, Южна Франция, Италия и Балканите на юг до Северна Гърция. Той е най-северният от подвидовете на лъва до неговото изчезване. Неговите местообитания са на Средиземно море и умерените горски площи, с плячка, която включва зубри, лосове, бизони, елени и други европейски копитни животни. Той е сходен по размери на съвременните африкански лъвове или малко по-малък, с височина в холката около 1,2 m, мъжките обикновено варират между 180 кг до 200 кг, женските са по-малки. През 50-те години на първи век преди новата ера, почти изчезва от Източна Европа. Преди 20 г. пр.н.е. тези лъвове изчезват от Италия. Около 70-те години те са били ограничени в областта между реките Бистрица (Алиакмон) и Места. През 1 – 2 век те са изчезнали и в Източна Европа. Последните европейски лъвове просъществували до 9 – 10 век в Кавказ и вероятно в по-високите планини на Балканите.

Европейският лъв изчезнал поради прекомерен лов, който бил популярен сред гърците и римляните, свръхексплоатация, и конкуренция с дивите кучета. Заедно с берберския лъв и азиатския лъв, Европейския лъв е бил използван в римския форум, където се бие срещу зверове и животни, като каспийски тигър, зубри и мечки. Поради географското разпределение те са по-достъпни за римляните, отколкото лъвовете в Северна Африка и Близкия изток. Тъй като европейския лъв започва да намалява, римляните започват да внасят лъвове от Северна Африка и Близкия изток, които да се бият в арените. Повече информация за изчезването им не е известна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Европейски лъв

Дивите лъвове са живели в Европа не толкова отдавна, установяват учени

Царят на животните е живял в Югоизточна Европа, дълго преди Римската империя да започне да ги внася от Африка

Известно е, че пещерният лъв живее на Стария континент преди около 370 хиляди години до 8 хиляди години пр.н.е. Останки на вида са открити в българските пещери "Бачо Киро", Община Дряново и "Козарника", Община Димово. Но от 70-те години на XX век фрагменти от кости на съвременни лъвове се появяват из цяла Югоизточна Европа. Според археолозите съвременните лъвове, живеещи в Африка, имат своето европейско минало от медната и бронзовата епоха.

Досега изследователите са открили и записали 110 кости, принадлежащи на съвременния лъв (Panthera leo) в 25 места в Югоизточна Европа, сравнително отдалечени едно от друго. Разбира се, със сигурност остават и много неоткрити. Европейският лъв, наричан още балкански лъв (Panthera leo еигореа), е обитавал части от Балканския полуостров, също Унгария и Украйна. Най-новите находки на лъвски кости датират от около VII век пр.н.е., но учените смятат, че видът може да е оцелял в европейския си хабитат до I век. Така или иначе, в научната общност има единодушие, че европейците са били заобиколени от диви лъвове в продължение на стотици години.

Също така, резките по някои от костите показват, че лъвовете са били ловувани и одирани за козината им или за ритуални цели - точно както в легендите за Ахил, чийто баща го дал на кентавър Хирон, за да го обучава, а той го хранел с червата на лъвове и глигани.

Ловна сцена върху кама, намерена на Микена, Гърция, датирана XVI век пр.н.е. Повечето от гръцките лъвски кости са намерени тук

Находки от България, като лакътна кост на лъв от 5-4 хил. пр.н.е., намерена край с. Слатнино, Дупнишко, и кости от три лъва, намерени край Дуранкулак в енеолитно находище от 5 хил. пр.н. е., са открити сред хранителни отпадаци на праисторическите хора, което според археолога Лазар Нинов показва, че лъвското месо се е използвало за храна.

Една от най-известните истории разказва за Херакъл (Херкулес), който убива Немейския лъв "с голи ръце" при първия от 12-те си подвига, а в знак на почит Зевс, бащата на героя, създава съзвездието Лъв.

Според Херодот (V век пр.н.е), докато персийският цар Ксеркс напредвал през областта Мигдония към Терма (Солун), лъвове, живеещи по поречието на р. Струма нападали керваните с камили през нощта. Древният автор посочва още, че “границата на лъвовете е реката Нестос, която тече през Абдера, и реката Ахелой, която тече през Акарнания, защото на изток от Нестос никъде не се среща лъв в цяла отсамна Европа, а също и в останалия материк на запад от Ахелой, лъвовете се въдят само между тия две реки.“

Аристотел пише дори за разпространението, поведението и анатомията на лъвовете през IV век пр.н.е. Според неговите сведения лъвове в Европа също “се въдят” в “областта между реките Ахелой и Нестос” - тоест между Акарнания (историко-географска област в Гърция, близо до Пелопонес) и Нестос (Места) - Южна България, Област Благоевград и Северна Гърция.

Така или иначе, историята на европейския (балкански) лъв е запазена върху множество артефакти като ками, монети, релефи, капители, хералдика, съвременни статуи и др.

Учените приравняват изчезването на европейския лъв към времето, когато изобразяването му започва да става все по-малко реалистично. Вероятно основната причина за края на вида в Европа е намаляването на популациите на едрите копитни животни като бикове (тур), зубри, благородни елени, козирози, муфлони и др.

https://www.nationalgeographic.bg/a/divite-lvove-sa-ziveli-v-evropa-ne-tolkova-otdavna-ustanovyavat-uceni

[Hatshepsut]

Хиена


Ивичеста хиена

Хиените (Hyaena) са род средноголеми бозайници от семейство Хиенови (Hyaenidae).

Достигат на дължина до 150 cm и до 55 kg маса, като ивичестите хиени са малко по-едри. Хранят се главно с мърша.

Вид Кафява хиена (Hyaena brunnea) – разпространен в Южна Африка
Вид Ивичеста хиена (Hyaena hyaena) – разпространен в останалата част от Африка и в Югозападна и Южна Азия

Ареал на разпространение на хиените: зелено (ивическа хиена), синьо (кафява хиена)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хиени

Петниста хиена

Петниста хиена (Crocuta crocuta) е хищник, представител на семейство Хиени и единствен вид от род Crocuta. Петнистата хиена е най-едрият представител от четирите съвременни вида от семейството. Произхожда от Азия, обитавала е и Европа около един милион години, но през Късен плейстоцен изчезва. Днес се среща единствено в Субсахарска Африка. Петнистата хиена е един от най-социалните видове от разред Хищници. Образува матриархални семейни групи, наречени кланове. Видът е свързан с човечеството още от дълбока древност. Изображения на хиени от епохата на Горен палеолит са открити в пещерите Ласко и Шове. Видът е известен с крайно негативна репутация както в Западната култура, така и в Африканския фолклор. В първата хиените се разглеждат като грозни и страхливи, докато във втората са алчни, лакоми, глупави, но силни и потенциално опасни. По-голямата част от западните схващания за вида могат да бъдат намерени още в трудовете на Аристотел и Плиний Стари.

Разпространение и местообитания

Петнистата хиена е разпространена на юг от Сахара. Числеността на популацията варира от 27 до 47 хиляди индивида като най-голяма концентрация има в района на Серенгети и Крюгер. Видът е изчезнал от района на планината Ахагар в Алжир, Джибути, Еритрея, Габон, Того и Гамбия. Въпреки това обаче се появяват сведения за наблюдение на отделни екземпляри в някои от страните. Среща се в савани, пустинни и полупустинни местообитания. Обитава гористи и обрасли с храсталаци местности. В района на планината Абърдеър и Етиопските планини видът се среща на надморска височина до 4100 m.

Ареал на разпространение на Петниста хиена

Описание

Петнистата хиена е едър хищен бозайник с дължина на тялото 95 – 165,8 cm и височина при холката около 80 cm (70 – 91,5 cm). Теглото на женските обикновено надвишава с около 10% това на мъжките. Така например мъжките петнисти хиени в Серенгети тежат 40,5 – 55 kg, а женските 44,5 – 63,9 kg. В Замбия представителите са още по-едри като мъжките тежат средно около 67,6 kg, а женските 69,2 kg. Известни са изключително големи хиени с тегла от 81,7 kg и 90 kg. Изчислено е, че възрастните членове на вече изчезналите евразийски популации са тежали 102 кг. Крайниците са дебели и силни, като предните са по-дълги и по-силни от задните. Притежават по четири пръста. Гръбната линия се понижава в областта на крупата. Шията е къса и дебела, а главата е масивна, с тежка долна челюст. Ушите са големи, широки и заострени. Има добре развита дъвкателна мускулатура, която прави главата особено широка. Зъбите са 34 на брой, изключително мощни и способни да гризат най-едрите и здрави кости от трупа на жертвата.

Поведение

Начинът на живот е сходен с този на останалите видове от семейството, но по големина на тялото е значително по-силна и опасна. Звуците, които издават, наподобяват изключително на подигравателно хихикане. Положението на опашката показва социалния статус на индивида в клана. Вдигнатата нагоре опашка демонстрира високо социално поведение, а когато е завита надолу – ниско. Секретът, отделян от околоаналната жлеза, служи за маркиране на територията и е определящ при общуването помежду им. Демонстрацията на половите органи служи за понижаване на агресивността.

Петнистите хиени живеят в семейни групи, наричани кланове. В един клан е наложена строга йерархия от матриархален тип. Най-високо положение имат женските, следвани от малките. Най-нисък статус имат мъжките и особено подрастващите, които с достигането на полова зрялост напускат клана в търсене на нов.

Борбата за надмощие на женските в клана започва още в периода непосредствено след раждането. Непрекъснато се бият и налагат над останалите женски в котилото, като нерядко се стига до убийство на друго малко. Това поведение се нарича каинизъм. Новородените мъжки обаче не се борят и налагат помежду или от страна на женските.

Хранене

Въпреки че са възприемани за мършояди, противно на наложеното мнение петнистите хиени осигуряват плячката си предимно от лов. Около четири от пет случая плячката е уловена от самия клан. Жертвата обикновено е едър бозайник, който се улавя при съвместен лов.

Размножаване

Въпреки че петнистите хиени са полициклични и еструсът настъпва на всеки две седмици, обикновено пикът на ражданията съвпада с настъпването на влажния сезон. Бременността продължава около 110 дни. Раждат средно до 7 малки (обикновено от 1 до 4) с тегло около 1,4 kg (1 – 1,6 kg) в скални цепнатини или дупки под земята. Малките се раждат развити със зъби и зрящи. Покрити са с къса кафеникава козина без петна. Млякото на хиените е изключително питателно и позволява на малкото дълго време да не бъде кърмено.

Половите органи при женските петнисти хиени са от псевдохермафродитен тип. Клиторът е дълъг и по форма и дължина наподобява на пениса при мъжките. Уретрата преминава по цялата му дължина и завършва на върха. Там, където би следвало да бъде влагалището, се развива структура подобна на скротум, изпълнена с мастна тъкан. Поради особеностите на външните полови органи самките се чифтосват и раждат през клитора. Раждането е особено болезнен физиологичен процес особено при раждащите за първи път. Поради високото ниво на тестостерон при женските и тесния клитор раждането продължава с часове. Възможно е до 60% от новородените да умрат при раждането, а при около 9% от ражданията женските петнисти хиени умират. Половата зрялост при женските настъпва от 21-вия до 48-ия месец от възрастта, при мъжките – след 48-ия месец. Репродуктивната зрялост при женските е 40-месечна възраст, при мъжките е 3 години. Обикновено доживяват до 20-годишна възраст в дивата природа, а в плен продължителността на живота им се удвоява до около 40 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Петниста хиена

Хиената е хищник, който е известен с неприятните звуци, които издава - те напомнят човешки смях. Хиената от векове е свързвана само с отрицателни емоции, но тя всъщност е един от природните санитари, заедно с лешоядите, орлите, опосумите, койотите и чакалите.

История на Хиената

Прародителите на съвременните Хиени са се появили на планетата ни преди повече от 20 милиона години. Хиената е била смятана за ужасяващо създание през вековете и биолозите не смятали за необходимо да я изучават. Едва през 1984 година е бил открит Център за изучаване на Хиените. Хиените почистват саваната от мъртви животни, като по този начин предпазват останалите животни от зарази. Петнистата Хиена, Кафявата Хиена и Земният Вълк живеят в Африка, а Ивичестата Хиена се среща както в Африка, така и в Азия. Хиените предпочитат да живеят в савани и полупустини.

Характеристики на Хиената

Хиените представляват семейство, в което влизат четири вида - това са Петнистата Хиена, Ивичестата Хиена, Кафявата Хиена и Земният Вълк. Хиената е едро животно. Дължината на тялото на Хиената варира от 50 сантиметра при Земния Вълк до 150 сантиметра при Петнистата Хиена. Теглото на Хиена е от 10 до 80 килограма. Петнистата Хиена достига до 80 сантиметра височина, останалите видове са по-ниски. Всички видове Хиени имат големи глави с доста голяма уста и изключително мощни челюсти. Крайниците на Хиената са с различна дължина - предните са по-дълги, задните са доста по-къси. Заради това Хиената изглежда така, сякаш постоянно прикляква, докато върви.

Крайниците на Хиената завършват с големи лапи, които са с дълги тъпи нокти. Козината на всички видове Хиени е груба на пипане и дълга, само Петнистата Хиена е с къса козина. Различните видове Хиени са с различно оцветяване на козината. Петнистата Хиена е със сиво тяло и кафеникави петна. Ивичестата Хиена е с тяло, което е със светлосива козина, тя е с тъмна муцуна и черни райета по цялото тяло. Кафявата хиена и Земният Вълк са с кафеникав цвят на козината. Уникално за Хиените е устройството на тяхното тяло - женските имат и мъжки полови органи, които не се използват. И мъжките, и женските Хиени изглеждат еднакво, те се различават само по това, че мъжкарите са по-едри. Заради факта, че женските имат допълнителни мъжки полови органи, Хиената е била смятана векове наред за животно-хермафродит.

С какво се храни Хиената

Хиената се храни не само с трупове. Хиените са всеядни животни. Те изобщо не са претенциозни по отношение на храната. Изключение прави само Земният Вълк, който предпочита да се храни с насекоми, а не с трупове на животни. Хиените са нощни животни и предпочитат да излизат на лов през нощта, но ако са били гладни дълго време, ловуват и през деня. Хиените предпочитат сами да уловят плячката си, но никога не подминават мърша. Петнистата Хиена е сред най-опасните африкански хищници. По време на лов тя развива до 60 километра в час. Петнистите Хиени ловуват заедно и смело се нахвърлят върху големи животни. Глутницата с лекота атакува Зебри, Антилопи, Биволи и дори Жирафи. Когато имат възможност, Хиените убиват Лъвове, Леопарди, Гепарди. За разлика от повечето хищници, Хиените не убиват жертвата си, а се хранят с нея, докато тя е все още жива. Хиените се хранят и с различни видове растения.

Размножаване на Хиената

Допълнителните органи на женската се дължат на повишено ниво на тестостерон. В кръвта на бременната Хиена той се повишава десетки пъти, за разлика от всички други бременни бозайници, при които се увеличава женския хормон - естроген. Женските се много агресивни и според биолозите това се дължи на високите нива на тестостерон.

Хиените нямат определен сезон, през който се размножават, те се чифтосват през цялата година. Бременността на женската трае 100 дни и тя ражда до три малки. Преди да роди, женската изкопава дупка, в която ражда малките си. Всички бременни женски правят дупките си в близост една до друга. Хиените се раждат черни на цвят, с отворени очи, с добре развити зъби и още в момента на раждането си са доста зли.

За да се преборят за повече мляко, те се хапят много лошо още от новородени и според учените вина за това има отново тестостеронът. След като минат една-две седмици от раждането им, малките се научават да живеят заедно, без да се бият прекалено много. Хиените стават зрели животни едва след третата си година и дотогава са винаги близо до майка си. Около три седмици след раждането си те започват да излизат от дупката си. Малките на Хиената стават често жертва на едри хищници, най-вече Лъвове.

Понякога малките загиват от зъбите на друга Хиена, тъй като отделните глутници водят битки за територия. Хиената храни малките си с мляко в продължение на 20 месеца. Майката се грижи много добре за малките си и когато отива на лов, оставя други Женски Хиени, които да наглеждат малките. Пазачите, които имат собствени малки, в повечето случаи се справят добре с работата си, но ако майката бъде убита по време на лов, те никога няма да нахранят чуждото малко.

Любопитни факти за Хиената

Хиената има много неприятна специфична миризма. В допълнение към това Хиените много обичат да се търкалят в полуразложени останки от животни, които намерят. Най-вероятно те правят това, за да прикрият собствената си миризма и да не дадат възможност на жертвите си да ги надушат отдалече. В глутницата на Хиените всички се отнасят с уважение към този, който е успял да прикрие най-добре миризмата на тялото си с миризма на разложени животински останки.

Хиените имат изключителна устойчивост към вредни микроорганизми. През 1987 година при епидемия от антракс в Луангва загинали над 4000 Хипопотама, а Хиените изяли останките им, без самите те да се разболеят. Мощните челюсти на Хиените раздробяват не само месото и костите на мъртвите животни, но те също така поглъщат козината, рогата и копитата им. Затова в африканската савана няма скелети на мъртви животни.

Ивичестата Хиена и Земният Вълк водят самотен начин на живот, а Кафявата и Петнистата Хиена живеят на глутници. Кафявата Хиена живее с около петнадесетина други Хиени, а Петнистата Хиена - с около сто други Хиени. В глутниците на Хиените съществува строга йерархия. Животните, които не са сред лидерите, са длъжни да се подчиняват на тези, които са доминиращи. Мъжкарите имат по-нисък статут от женските. Глутницата е предвождана винаги от най-опитната женска Хиена.

Хиените общуват помежду си с различни видове звуци. Те ръмжат, издават подобни на човешки смях звуци и вият.

Въпреки негативното отношение на хората към Хиените, тези животни могат много лесно да бъдат обучени и дресирани. Има случаи, в които хора намират малките на Хиена и те се държат със стопанина си като кучета. В зоопаркови условия Хиените се отнасят миролюбиво към хората.

Хиените са много добри бегачи. При опасност те могат да тичат с над 65 километра в час и да поддържат тази скорост на разстояние от 5 километра.

Интересен факт е, че след като се нахранят, Хиените се отдават на дълга дрямка, но преди това се заравят в рохка земя. Хиените много обичат да се въргалят в кал, в прах, а също така и да се хвърлят в дълбоки локви с вода.

Древните гърци са смятали, че Хиената е свързана с дявола. Според легенди за този хищник, било достатъчно Хиената да стъпи върху сянката на човек, и той не можел да мърда и стоял като хипнотизиран, докато другите Хиени не му се нахвърлят и не го убият. Сред митовете за Хиените, които са били опровергани едва през осемдесетте години на миналия век, е бил и този, според който Хиената сменя пола си до десет пъти на нощ.

Вреди от Хиената

Хиената убива малките на гигантските котки - Лъвчета, Гепардчета и Леопардчета. Когато майките на тези животни са на лов, Хиените ги унищожават. Затова винаги, когато Лъв или друга гигантска котка срещне самотна Хиена, тя я убива веднага. Лъвовете и другите гигантски котки не могат да понасят близостта на Хиените.

Хиените избягват да са в близост до човешки селища, но ако отдавна не са се хранили, могат да се опитат да нападнат селскостопански животни и дори да атакуват човек. Ако Хиената е ранена, тя става изключително агресивна и се опитва да убие всичко живо, което ѝ се изпречи.

https://miau.bg/



Ивичестите хиени в Софийския зоопарк

[Hatshepsut]

Вълк

Вълкът (Canis lupus) е хищен бозайник от семейство Кучеви (Canidae). Домашното куче (Canis lupus familiaris) и кучето Динго (Canis lupus dingo) се класифицират като подвидове на вълка.

Общи сведения

Анатомията на вълка се отличава по някои белези от тази на домашното куче. Вълкът обикновено има златистожълти очи, по-дълги крака, по-големи лапи, по-изявена челюст, по-дълга муцуна и мозък, който обикновено е с 30% по-голям от този на кучето. Трябва да се спомене и предопашната жлеза от горната страна на опашката, близо до основата, която отсъства при кучетата. И последно, докато лактите на много кучета са насочени настрани, тези на вълците са обърнати навътре към корема им, като почти го докосват. Това им позволява да тичат със скорост до 70 km/h.

Вълците и повечето едри кучета имат една и съща конфигурация на зъбите. Кучешките зъби са много по-важни при вълците, тъй като се използват за улавяне и задържане на плячката. Честа причина за гладуването на вълците е повреда на зъбите при удар от по-едра плячка.

Вълците са високи около 66 – 80 cm при рамото, а теглото им е около 25 – 80 kg, като женските са с приблизително 20% по-дребни от мъжките. Средното тегло за мъжките е 55 кг, а за женските 45 кг. Дължината на тялото е 1,0 – 1,5 m, от които 30 – 50 cm е опашката. Телосложението на вълците е подходящо за дълго бягане – те имат сравнително тесни гърди и силни мускули на гърба и краката. Вълците могат да изминават големи разстояния, а широките им лапи им позволяват да затъват по-малко в снега, отколкото тяхната плячка. Обемът на мозъка на вълка е с около 30 % по-голям от този на домашното куче, докато обема на мозъка на чакала е също с толкова проценти (около 30) по-малък от този на кучето.

Вълците често изглеждат по-масивни от куче със същото тегло, заради допълнителния обем на козината. Тя е съставена от два пласта, твърда защитна козина, предпазваща от водата и калта, и по-гъста и мека, която поддържа топлината на тялото. Вълците сменят козината си два пъти в годината, през пролетта и през есента. Женските често имат по-гъста зимна козина, отколкото мъжките, и я запазват по-дълго през пролетта.

Козината на вълците обикновено няма някаква изразена шарка, с изключение на белег около очите. Оцветяването на вълците обикновено е от сиво до сиво-кафяво, но може да варира през целия спектър, характерен за кучетата – бяло, червено, кафяво и черно. То често наподобява цветовете на околната среда. Например, в регионите с продължителна снежна зима белите вълци са далеч по-често срещани. Със стареенето вълците придобиват сивкав нюанс на козината си.

Разпространение

В миналото вълците са разпространени почти в цяла Евразия и Северна Америка, но днес се срещат главно в Канада, Източна Европа, Азия и Близкия изток. Те живеят в широк кръг природни условия – гори, тундра, тайга, равнини и планини. В Северното полукълбо ловът и унищожаването на естествената им среда значително са ограничили техния ареал и днес вълците са застрашен вид.

Ареал на разпространение на вълка в миналото и днес

Към 2012 г. в България има 2024 вълка.

Глутници

Вълците са социални хищници и ловуват на глутници, организирани в стриктна обществена йерархия и водени от алфа мъжки и алфа женска. Първоначално се смята, че целта на тази социална структура е ловуването на животни, много по-едри от вълка. Според някои нови теории функциите на глутницата са свързани не толкова с ловуването, колкото с успешното размножаване.

Размерът на глутницата може да се променя с времето и зависи от няколко фактора, включително жизнената среда, характера на отделните вълци и наличието на храна. Глутниците включват от 2 до 20 вълка, като средните по размер се състоят от 6 или 7. Йерархията в глутницата е относително строга, от алфа животните на върха до омега вълците на дъното. Тя засяга всички дейности на глутницата, от това кой вълк се храни първи до това кои се допускат до размножаването (обикновено само алфа двойката).

Нови глутници се образуват, когато вълк напусне родната си глутница и си извоюва територия. Вълци, търсещи други вълци, с които да образуват глутница, могат да изминат много големи разстояния, докато намерят подходяща територия. Разпръснатите индивиди трябва да избягват териториите на други вълци, тъй като нашествениците в чужда територия са прогонвани или убивани. Това вероятно обяснява преследването на кучета от вълците. Повечето кучета, освен може би едрите, специално развъждани, бойни кучета, нямат особени шансове срещу вълк, защитаващ територията си от нежелано нашествие.

Лов и хранене

Вълкът е хищник. Глутниците вълци ловуват всички едри растителноядни в своята територия, докато самотните вълци са по-склонни да се хранят и с по-дребни животни. Методите за ловуване варират от изненадващи нападения до продължителни преследвания. Чрез взаимодействие в глутницата вълците могат да преследват едра плячка с часове, преди да се забавят, но успехът е сравнително нисък. Самотните вълци хващат дребни животни, като скачат и ги притискат към земята с предните си лапи (мишкуване), техника, характерна също за лисиците и койотите.

При нападение вълците обикновено се насочват към врата, гърлото и страничните части на животното. Глутниците най-често убиват слабите, възрастни и болни животни, тъй като едрите и здрави екземпляри им отвръщат, като понякога нараняват и дори убиват ловуващите вълци. Някои изследвания показват, че едва един от десет опита за убиване на лос от глутница вълци завършват с успех.

Диетата на вълците включва, но без да е ограничена до това, едри бозайници, като елени, лосове, бизони и овцебикове. Те ловят също и бобри, зайцевидни, гризачи и други дребни животни. Вълкът се нуждае от 1,5 – 5 kg месо на ден, за да оцелее, но тъй като не винаги има възможност да се храни всеки ден, може да изяде до 10 kg наведнъж.

Вой

Вълците са известни със своя отличителен вой. Има няколко възможни причини за виенето. Първо трябва да се отбележи, че вълците не вият, когато нападат плячката си. Всъщност е известно, че другите животни дори не реагират на звука. Може би те просто не правят връзка между него и хищника.

Най-очевидната причина за виенето на вълците е, че те контактуват помежду си. Трудно е да се измисли по добър начин за комуникация във вълчата глутница при големи разстояния или в гъсто залесен район. Воят се използва и за извикване на членове на глутницата на дадено място. Въпреки това воят се наблюдава и когато глутницата е заедно, така че той трябва да има и друго предназначение. Наблюдения на глутници подсказват, че виенето често става по залез лятно време, преди възрастните да тръгнат на лов. Това се повтаря при завръщането им по изгрев.

Според някои хипотези груповото виене заздравява социалните връзки и другарството между вълците, подобно на груповото пеене при хората. Воят може да бъде и форма на обявяване на права върху територията. Изследвания показват, че за доминиращите животни в глутницата е по-вероятно да отговорят на човешка имитация на съперническа глутница, когато са в собствената си територия.

Вълците вият по-често вечер и рано сутрин, особено през зимата и пролетта. В края на лятото малките вече са поотраснали и вият и при най-малкия стимул. Може би те се опитват да влязат в контакт с отсъстващ член на глутницата.

Вълците често вият, когато защитават нещо, например прясно убита плячка. Когато се опитват да избегнат конфликт с друга глутница, те вият по-рядко.

Смъртност

Обикновено вълците живеят 6 – 9 години в диво състояние, като затворени достигат средно до 16 години. Рекордната продължителност на живота на вълк е около 20 години. Смъртността сред малките е висока и малко от тях оцеляват до първата зима.

Основните фактори за смъртността на възрастните вълци са ловът от хората, автомобилните катастрофи и нараняванията от ловувана плячка. Всички болести по домашните кучета засягат и вълците, включително краста и бяс, като понякога предизвикват срив в популацията в даден район. Вълците се адаптират сравнително лесно към промени в числеността на плячката, така че масовият глад е необичаен. Могат да запазват популацията си под силен натиск, стига алфа двойката да не бъде убита.

Размножаване

Обикновено само алфа двойката в глутницата се размножава. Такава организация се наблюдава и при други видове кучета, ловуващи на глутници. Чифтосването става веднъж годишно, между януари и април. Интересен факт от социалната организация на вълците е, че те обикновено са моногамни – алфа двойката се чифтосва само помежду си. В някои случаи един от алфа вълците се чифтосва с подчинен вълк и ако партньорът му не успее да го предотврати, се раждат няколко котила. Това обикновено става в големи глутници при изобилна плячка.

Бременността продължава от 60 до 63 дни и малките се раждат слепи и напълно зависими от майка си. Раждат се по 1 – 14 малки, средно 6 или 7. Те остават в бърлогата, в която са родени, докато станат на 8 – 10 седмици. Майката обикновено е сама с малките през първите три седмици, но след това всички членове на глутницата помагат при отглеждането им. Малките консумират храна, повърната от възрастните, докато станат на 45 дни. След това се хранят с месо, донасяно от членовете на глутницата.

Женските достигат полова зрялост на 2 години, а мъжките – на 3 години. Повечето вълци напускат родната си глутница, когато са на 1 – 4 години.

Допълнителни сведения

След десетилетия преследване и унищожаване на вълка в България като „вреден дивеч“, пръв в негова защита надига глас зоологът Николай Боев, който предприема кампания за опазването на последните вълци в страната.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вълк

Вълк в защитена зона Родопи-Източни, България

Вълкът е едно от най-популярните горски животни. Той е известен като санитар на гората, тъй като унищожава предимно слабите и болни животни. Въпреки това се случва да се налага отстрел на вълци, ако станат прекалено агресивни.

История на вълк

Смята се, че прародителите на вълците са обитавали Земята още преди 38 милиона години. Вълци се срещат по цялата планета. Те обаче винаги са били преследвани от хората, защото атакували селскостопанските животни, когато нямало достатъчно храна в гората. Затова на много места се стигнало до повсеместно изтребване на вълците. В края на XVII век в Англия, Франция, Холандия, Дания и Белгия вълците били унищожени напълно.

Няколко хиляди екземпляра от тези животни обитават САЩ и Канада. В европейските държави също се срещат вълци. Но най-много вълци живеят в Русия - броят им надвишава сто хиляди. В Япония вече не съществуват вълци. В държавите, в които тези хищници вече не могат да се срещнат в дивата природа, те са част от атракциите в зоопарковете. В природата вълците предпочитат да живеят в гори, но не такива, които са прекалено гъсти. В тях те не могат да са нащрек постоянно заради намалената видимост.

Стандарт на вълк

Мъжките вълци могат да достигнат до 50 килограма. Рядко се срещат едри животни, които се приближават към 80 килограма тегло. Женските са по-изящни, те тежат между 32 и 45 килограма. Вълците се развиват до 3-годишна възраст, дотогава те са си кутрета. Колкото по-студено е мястото, където живее вълкът, толкова по-едър става. Най-едрите екземпляри се срещат в Аляска и Сибир. Височината на вълка е от 65 до 85 сантиметра. Външно вълкът напомня много на куче. Това, което е характерно за вълка, е тясната му муцуна и издължените очи. Ушите на вълка са триъгълни и изправени.

Гръдният кош на вълка е много добре развит, крайниците му са мускулести и силни. Очите му са жълтеникави на цвят. Понякога те са червеникави, а много рядко се раждат вълци с ярко сини очи. Козината на вълка има гъст долен слой, заради което понякога животното изглежда доста по-едро, отколкото е всъщност. Главата му е украсена с пухкави бакенбарди, които стърчат настрани. Цветът на козината варира от сив и сребрист до бял, черен и червеникав. Опашката е дълга и с много козина.

С какво се хранят вълците

Вълците са хищници и се хранят с месото на уловения от тях дивеч. За един ден вълкът може да изяде до 10 килограма месо. Каквото не е изядено се крие, като се заравя на скришно място за няколко дни. Но по принцип на вълк, който се храни редовно, са му достатъчни 2 килограма месо дневно. Вълкът се храни със диви зайци, елени, лосове, сърни, диви прасета, гризачи. Ако няма достатъчно храна, вълкът може да премине за кратко и на растителен режим, но това го изтощава.

Вълкът може да хване птица, която тъкмо излита от земята. Случва се вълците да се хранят с лисици, с неотровни змии и с жаби. Понякога вълците нападат селскостопански животни. Освен това вълкът яде и мърша, и това е част от функциите му на горски санитар. Когато няма достатъчно храна, вълкът може да яде насекоми, за да си набави необходимите протеини. През лятото вълкът може да напада бохчи с дини и пъпеши, тъй като му е необходимо да си набавя необходимото количество вода.

Вълците ловуват групово, освен ако не са единаци. Ролите на всички в груповия лов са строго разпределени - има вълци, които подгонват плячката, и такива, които я атакуват. Често вълците успяват да съборят много едро животно, само защото са успели да го изтощят с дълга гонитба.

Заболявания на вълк

Болестите по вълка са изучени не особено добре. Но най-често разпространената сред тях е бясът, характерен за кучетата и пренасян предимно от лисици. Друго разпространено сред вълците заболяване е трихинелозата, с която те се заразяват, след като се хранят с месото на заразени диви прасета. Сред заболяванията, които могат да атакуват вълците, са кожни инфекции, проблеми с носа и ушите, а също така и със сърдечно-съдовата система.

Любопитни факти за вълк

Много често се случва ловци да приютят малките на вълчица, която е била убита по време на лов. При добро обучение вълкът може да се превърне в истински домашен любимец. Все пак обаче не трябва да се забравя, че заради гените си той е хищник. Но има случаи, в които малките вълчета стават членове на човешко семейство, защото са приети като истински кучета. Вълците са много лоялни същества, те са силно привързани към другарите си в глутницата. За да покажат нежните си чувства, те търкат муцуните си една в друга.

Опашката на вълка има допълнителна функция - тя изразява неговите чувства. Ако опашката на вълка е вдигната нагоре и краят й е леко подвит, това означава, че вълкът е напълно уверен в силите си. Дружелюбно настроеният вълк е с опашка, която виси надолу, но краят й е навит нагоре. Когато вълкът държи опашката си подвита, това означава, че или изразява симпатиите си към друг вълк или вълчица, или е уплашен.

Когато вълкът усеща опасност, той се държи като кучето - ушите му отиват назад, той се озъбва и показва челюстите и езика си. Отношенията между вълците в глутницата са много интересни. Въпреки че има много млади вълци и вълчици, право да се чифтосват имат само алфа вълците - тези, които са с най-добри гени и са доказали правото си да имат поколение с много битки. Въпреки това се случва и други вълчици от глутницата да родят, но тогава за малките не се полагат грижи от всички членове на глутницата и за тях отговаря само майката. Това намалява шансовете им за оцеляване.

Когато младите мъжкари поотраснат, някои от тях напускат глутницата и стават единаци, други изчакват времето, в което да докажат, че са готови да водят глутницата. Вълкът и неговата вълчица, които остават заедно до края на живота си, могат да подчинят цялата глутница, ако се обединят. Така могат да изземат властта от съществуваща лидерска двойка. След това е необходимо само от време на време да хвърлят по един смразяващ поглед на подчинените си, за да напомнят кой командва в глутницата. След като властта на новата двойка е установена, всички членове на глутницата идват да ги поздравят, като с присвити уши се доближават до тях и внимателно и леко захапват муцуните им.

Интересен факт е, че в някои държави вълците се ловят с помощта на парченца плат. Тези парченца, които са с произволна форма, се закачат за дълго въже. С него се заобикаля периметърът, в който се предполага, че се намира вълкът. Трептенето на парчетата плат кара вълка де не се осмелява да прекрачи границата, определена от въжето. Това се дължи на факта, че животното се стресира от появата на нещо ново, което му мирише на човек, и вълкът се опитва да избегне срещата с ловците, макар че постига обратния ефект.

Една от най-младите породи кучета - чехословашкото вълче куче, е създадена с кръстосване на немски овчарки с карпатски вълци. Така се появява новата порода, която носи почти всички гени на вълка и външно не се различава от сивия горски обитател.

Вълците не само вият, те ръмжат, скимтят, дори лаят. Със звуци те не само общуват в ежедневието си, но могат да предават съобщения на свои събратя на голямо разстояние. Според учените вълците могат да предадат съобщение с точното местонахождение на ранен вълк. Интересен факт е, че обонянието на вълка е много силно развито - това му помага да намери плячката си на километри разстояние. Вълкът може да различи около 200 милиона нюанса на различни миризми.

Вреди от вълк

Най-често вълците нанасят вреди на ловните стопанства, като убиват елени, сърни, диви прасета и друг дивеч, предназначен за отстрел от посетителите на стопанството. Случва се вълк да нападне селскостопански животни, но това най-често се получава, когато някоя овца изостане от стадото. Но понякога изгладнели вълци нападат цяло стадо. Тогава те убиват не само животните, които смятат да изядат, а толкова, колкото могат да убият. Вълците избягват да доближават хора, затова биха приближили до обор, за да го нападнат, само ако от много дълго време не са намирали никаква храна. Много рядко са регистрирани случаи, в които вълк е нападнал човек.

https://miau.bg/