Бозайници

[Hatshepsut]

Птицечовка

Птицечовката (Ornithorhynchus anatinus) е малък плаващ бозайник. Ендемит на територията на Австралия, като се среща само в източната част на континента. Един от четирите оцелели представителя на разред Еднопроходни, като видовете от този разред са единствените бозайници, които дават потомство, като снасят яйца. Птицечовката е единственият оцелял представител на семейство Птицечовкови (Ornithorhynchidae) и на рода Птицечовки (Ornithorhynchus). Намерени са обаче фосили на близки нейни роднини, като някои от тях са класифицирани в род Птицечовки (Ornithorhynchus). Отровна, снасяща яйца и с човка, тя е смятана за един от най-странните видове бозайници.

Птицечовка - илюстрация от 1863г.

Общи сведения

Имат човка и снасят яйца. Яйцепроводите, семепроводите и пикочопроводите завършват в клоака. Хранят малките си с мляко, но млечните им жлези нямат сукални зърна. Гъстата, кафява космена покривка не пропуска вода и обхваща почти цялото тяло без човката и краката. Тя им помага да издържат на ниската температура на водата. Човката не е като на птиците, а е сравнително мека и чувствителна. Живеят около 10 – 15 години. Дължината на тялото е 60 см, като мъжките са малко по-големи от женските. От тези 60 см около 15 см се падат на лопатовидната опашка. Мъжките тежат около 2 кг, а женските 1 кг. Въпреки еднаквата дължина, мъжките са два пъти по-тежки от женските. Имат по пет пръста на всеки крак, които са свързани с плавателна ципа. Хранят се главно с червеи, гъсеници и ларви. Във водата птицечовката е в стихията си. Подобно на видрата и бобъра, тя показва невероятно изящни движения при плуване. На сушата обаче е тромава и трудноподвижна. Мъжките имат шип на задните крака с парализираща отрова.

Ареал на разпространение на птицечовката: в червено - естествени местообитания, жълто - интродуцирана

Местообитание

Обитават речните крайбрежия в планините. Жилището е разположено в стръмните брегове, а главният вход се намира под повърхността на водата. Рядко излизат над повърхността на водата, снасят яйцата си по речните брегове. Женската снася 1 – 2 яйца, по-рядко: 3 яйца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Птицечовка

Птицечовката е едно от най-странните животни, които обитават планетата. Птицечовката е единственото животно освен ехидната, което е известно като бозайник, който снася яйца. От векове Птицечовката учудва хората с външния си вид и с начина си на живот. Както ще разберете по-долу, тя се различава значително от лебеди, гъски, пингвини, пеликани и други птици, прекарващи време във водата.

История на Птицечовката

Птицечовка се смята за едно от най-древните животни в света. То се е появило на планетата преди около 200 милиона години. За пръв път Птицечовка е забелязана от хора през 1797 година в езеро до Сидни. Година по-късно препарирана Птицечовка попада в Британския музей, но е обявена за фалшификат. Дотогава никой не е виждал същество, което да има човка на патица, тялото му е да е покрито с козина като видра например и да има плавателни ципи между пръстите.

Дълги години учените спорели към кой клас да причислят Птицечовката - към бозайниците или към птиците. Птицечовките живеят в езера и реки в Австралия, а също така и на остров Тасмания. Въпреки че има изобилие от Птицечовки, тези животни трудно могат да бъдат видени от хора заради начина им на живот. До началото на ХХ век местните жители се хранели с месото на Птицечовките и ползвали козината им, но след това ловът им е забранен.

Характеристики на Птицечовката

Дължината на тялото на Птицечовката е около 40 сантиметра, а теглото й е около 2 килограма. Опашката на Птицечовката е дълга 15 сантиметра, тя е плоска и прилича на опашката на бобър, но е покрита с козина. В опашката си Птицечовката събира мазнини, които да ѝ послужат при липса на храна. Птицечовката има много къси крайници. Главата ѝ е кръгла, с човка на патица с дължина около 65 милиметра.

Тази човка не е твърда, като при птиците, а много мека и е покрита с кожа. Младите Птицечовки имат по 8 зъба, които след това се изтъркват и се превръщат в рогови пластини. Тялото на Птицечовка е покрито с мека гъста козина, която е тъмнокафява на гърба и рижава или сива на корема. Лапите на Птицечовката са приспособени за плуване, но също така и за копаене на земя. Между пръстите има плавателни ципи, но те може да се приберат и Птицечовка да извади острите си нокти. Очите на Птицечовката са разположени от двете страни на главата. Мъжките Птицечовки имат остри шпори на задните си крака.

С какво се храни Птицечовка

Птицечовка се храни с дребни водни животинки, които изравя от тинята на дъното на водоеми. Храната на Птицечовката се състои от червеи, дребни ракообразни и други безгръбначни животни. За да извади храната си от водоема, Птицечовката се гмурка до дъното, разравя тинята с човка и хваща плячката си, която скрива в бузите си. След това излиза на брега, където предъвква храната си. За да се нахрани, Птицечовка трябва всеки ден да поглъща храна, която е равна на една четвърт от собственото ѝ тегло.

Размножаване на Птицечовка

Птицечовката има интересна репродуктивна система - тестисите на мъжкарите се намират в тялото, а женските имат два яйчника, но само единият функционира. Всяка година Птицечовките изпадат в хибернация, който продължава 10 дни - това обикновено се случва през август. След събуждането им започва брачният сезон, който продължава до ноември. Двойките птицечовки се чифтосват във водата, като преди това мъжкият ухажва женската с ухапвания по опашката. Един мъжки се чифтосва с много женски.

Две седмици след чифтосването всяка женска изкопава дупка, в която снася яйцата си. Тя постила дупката с листа, които донася, с помощта на опашката и, която притиска към корема си. Гнездото е влажно винаги, което предпазва яйцата от изсъхването. Мъжкарят не помага нито при копаенето на дупката, нито при отглеждането на малките. Женските птицечовки снасят от 1 до 3 яйца, които приличат на яйцата на змии. Женската ги мъти 10 дни, след което се излюпват малки с дължина около 3 сантиметра.

За да излязат от яйцето, те имат специално острие на човката, което пада веднага след като се излюпят. Майката ги кърми, като лежи по гръб, а те се катерят по корема ѝ. Млякото излиза през разширени пори на стомаха на женската, която няма зърна. Малките не го сучат, а го облизват, тъй като то тече по козината ѝ. Когато майката излиза, за да търси храна, тя запушва входа към дупката със земя. Малките проглеждат едва на 11 седмица след раждането си. Те се хранят с мляко 4 месеца, а след това започват да излизат от дупката. Птицечовка става полово зряла на 1 година.

Любопитни факти за Птицечовка

По-голямата част от времето си Птицечовка прекарва под водата или в подземните си дупки. Птицечовката е активна през нощта. Тези животни са много чувствителни към шум и при най-малката опасност се гмуркат под водата. В дивата природа Птицечовката живее около 12 години, в зоопарк може да живее 17 години. Грижите за Птицечовка в зоопарк са много сложни, затова единствените екземпляри се намират само в зоологическите градини в Австралия. За съжаление, много Птицечовки стават жертва на рибари, като се заплитат в мрежите им.

Птицечовката плува с предните си лапи, задните са като кормило, а опашката е за стабилизиране на тялото на животното. Когато Птицечовка се гмурка, тя затваря клапаните на ушите си, носа си и затваря очите си. Под водата това животно разчита само на усещанията, осигурени от нервните окончания на човката му, както и на електролокация. Електрорецепторите на Птицечовка могат да усетят и най-слабото електрическо поле, което се образува, когато някое ракообразно напрегне мускулите на тялото си.

Птицечовка има капсула с отрова, която се намира на шпорите на задните крака - имат я само мъжкарите. Те изработват отрова само по време на брачния сезон. Отровата на Птицечовка може да убие куче динго, но за хората не е фатална, макар че предизвиква силни болки и оток.

Птицечовка прекарва по 10 часа на денонощие във водата, като може да издържа под водата до пет минути. Нормалната температура на тялото на Птицечовка е само 32 градуса. Ако се намира във вода с температура 5 градуса, Птицечовка може да увеличи обмяната на веществата в тялото си до три пъти, за да може да остане часове в студената вода. Птицечовка предпочита вода с температура над 25 градуса. В природата враговете на Птицечовка са леопардът, варанът и питонът.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Ехидни

Ехидните (Tachyglossidae) са семейство бозайници. Срещат се в Австралия, о. Тасмания и Нова Гвинея. Принадлежат към разред еднопроходни и също като другия представител на този разред – птицечовката – женската снася яйца, след което кърми малките. Тялото ѝ наподобяващо таралеж и е покрито с дълги бодли и косми. Човката и е удължена, за да може да достигне мравките, термитите, червеите и ларвите, с които се храни. Семейството съдържа два рода с 4 съществуващи днес вида:

♦ Род Tachyglossus
Tachyglossus aculeatus, Късоноса ехидна, Австралийска ехидна

♦ Род Zaglossus
Zaglossus attenboroughi, Проехидна на Атънбъроу, Дългомуцунеста ехидна
Zaglossus bartoni
Zaglossus bruijni, Проехидна, Дългоноса ехидна, Дългоноса проехидна

Характерни особености

Ехидните са бозайници. Те са типични сухоземни животни. Активни са предимно нощем, през деня почиват. Срещат се в Австралия, о-в Тасмания и Нова Гвинея. Принадлежат към разред еднопроходни и също като другия представител на този разред – птицечовката – женската снася яйца, носи ги от 7 до 10 дни в коремната си торба. Новороденото достига едва 12 мм дължина и ближе млякото, стичащо се от млечните жлези. След 6 – 8 седмици малките са дълги вече 10 см и майката ги крие в гнезда. Наблюдава се появата на бодли. Тялото напомня на таралеж. Ехидните използват бодлите си за защита – подобно на таралежа те могат да се свиват на кълбо. Човката им е удължена, за да може да достигне мравките, термитите, червеите и ларвите, с които се храни. Семейството съдържа два рода с 4 актуално съществуващи вида. Ехидните живеят повече от 50 години.

Както при птицечовките така и при ехидните – всички проводи (яйцепроводи, семепроводи и пикочопроводи) на животното се свързват в един – клоака. Мозъкът на ехидната е по-добре развит от този на птицечовката. Тези животни имат много добър слух и лошо зрение, усещат всяко сътресение, имат добре развито обоняние.

Ехидните се хранят предимно с мравки, термити, други насекоми, дъждовни червеи и, за разлика от птицечовките, могат да не се хранят дълго време (до 1 месец). Намирайки насекомо, ехидната изхвърля своя дълъг, тънък и лепкав език, с който хваща плячката. Те поглъщат камъчета, които им помагат в храносмилането, подобно на птиците.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ехидни

Същинска (Австралийска) ехидна

Късоклюната ехидна (Tachyglossus aculeatus) е единственият представител на своя род и един от четирите живи вида ехидни.

Късоклюната ехидна, Tachyglossus, прилича на бодлив мравояд, защото се храни с мравки и термити. Покрита е с козина и шипове. Има специален нос (муцуна) и специален език, който позволява на ехидната да улавя плячката си с голяма скорост. Тя снася яйца, както и другите еднопроходни.

Ехидната живее в цяла Австралия, както и в крайбрежните и високопланинските райони на Югозападна Нова Гвинея. В Австралия тя е най-широко разпространеният местен бозайник. Не е застрашен от изчезване, но човешките дейности, като лов, унищожаване на местообитанията и въвеждане на чужди хищници и паразити, са намалили ареала му.

Ареал на разпространение на Същинска ехидна

Разпределение

Животното е описано за първи път през 1792 г. Tachyglossus означава "бърз език". Става дума за скоростта, с която ехидната използва езика си, за да лови мравки и термити. Думата aculeatus означава "бодлив" или "с бодли".

Всички дългокраки ехидни са по-големи от T. aculeatus. Те се хранят предимно с червеи и личинки, а не с мравки и термити.

Съществуват пет подвида на късоклюната ехидна. Всеки от тях живее в различен район от останалите. Подвидовете се различават помежду си и по космената покривка, дължината и ширината на гръбначния стълб, както и по размера на ноктите на задните крака.

T. a. multiaculeatus на остров Кенгуру;
T. a. setosus в Тасмания и на някои острови в Басовия проток;
T. a. acanthion в Северна територия и Западна Австралия;
T. a. aculeatus в Куинсланд, Нов Южен Уелс, Южна Австралия и Виктория;
T. a. lawesii в крайбрежните райони и планините на Нова Гвинея, а вероятно и в тропическите гори на Североизточен Куинсланд.

Описание

Късоклюните ехидни обикновено са дълги от 30 до 45 сантиметра. Те имат 75-милиметров клюн и тежат между 2 и 5 килограма. Тасманийският подвид, T. a. setosus, е по-едър от австралийския континентален вид.

Тъй като шията не се вижда, главата и тялото изглеждат съединени. Ушните дупки са от двете страни на главата, без външни щипци. Очите са малки и се намират в основата на клиновидната човка. Ноздрите и устата се намират в далечния край на клюна.

Краката на тази ехидна са пригодени за бързо копаене. Краката им са къси и имат силни нокти. Ноктите на задните крака са по-дълги и са извити назад, за да улеснят почистването и почистването между бодлите. Подобно на платипуса тя има ниска телесна температура - между 30 и 32 °C. За разлика от платипуса, който не показва признаци на торпор или хибернация, телесната температура на ехидната може да падне до 5 °C. Ехидната не се задъхва и не се поти и обикновено търси убежище при горещини. През есента и зимата при ехидната се наблюдават периоди на торпор или дълбока хибернация. Поради ниската си телесна температура животното става вяло в много горещо и много студено време.

Мускулите на тази ехидна имат редица необичайни характеристики. Има огромен мускул, който се намира точно под кожата и покрива цялото тяло. Чрез свиване на различни части на този мускул късоклюната ехидна може да променя формата си. Най-честата промяна на формата се постига чрез свиване на кълбо, когато е застрашена, защитавайки корема си и представяйки защитен масив от остри шипове. Тя има един от най-късите гръбначни стълбове сред бозайниците, който стига само до гръдния кош.

Език

Езикът на късоклюната ехидна е единственият начин на животното да улови плячка. Той може да стърчи до 180 mm извън муцуната. Езикът е лепкав поради наличието на богата на гликопротеини лигавица. Тази слуз едновременно смазва движението в и извън муцуната и спомага за улавянето на мравки и термити, които полепват по него. Изпъкналият език се втвърдява от бързия приток на кръв, което му позволява да прониква в дървото и почвата. Отдръпването изисква свиването на два вътрешни мускула. Когато езикът се прибере, плячката се улавя от обърнати назад кератинови "зъби" по покрива на устната кухина. Това позволява на животното едновременно да улавя и смила храната. Езикът се движи с голяма скорост и е измерено, че се движи навътре и навън от муцуната 100 пъти в минута.

Обща физиология

Много физиологични адаптации приспособяват ехидната към начина й на живот. Тя се заравя и може да понася високи нива на въглероден диоксид. Ухото й е чувствително към нискочестотни звуци, което може да е идеално за откриване на звуци, издавани от термити и мравки под земята. Кожестата муцуна е покрита с механо- и терморецептори. Тези рецептори осигуряват информация за заобикалящата среда. Ехидната има добре развита обонятелна система, която може да се използва за откриване на партньори и плячка, а останалите ѝ сетива работят добре. Мозъкът и централната ѝ нервна система са подробно изследвани за сравнение с плацентарните бозайници.

Късоклюната ехидна има най-голямата префронтална кора от всички бозайници, съотнесена към размера на тялото. Тя заема 50 % от обема на кората на главния мозък в сравнение с 29 % при хората. Това предполага добро вземане на решения при постоянното търсене на гнезда на насекоми и на партньор при размножаване.

Основни характеристики

Както всички еднопроходни, ехидната има само един отвор за изхвърляне на изпражнения, урина и репродуктивни продукти, наречен клоака. Мъжкият има вътрешни тестиси, няма външен скротум и изключително необичаен пенис с четири копчета на върха. Бременната женска има торбичка от долната страна на тялото си, в която отглежда малките си.

Снасянето на яйца и клоаката са базови белези, които присъстват при всички ранни амниоти, включително влечуги, птици и ранни бозайници.

Размножаване

Самотната късоклюна ехидна си търси партньор между май и септември; точното време на брачния сезон варира в зависимост от географското местоположение. И мъжките, и женските екземпляри излъчват силна миризма по време на брачния сезон. По време на ухажването - наблюдавано за първи път през 1989 г. - мъжките откриват и преследват женските. Поредица от до десет мъжки могат да следват една женска в ритуал на ухажване, който може да продължи до четири седмици; продължителността на периода на ухажване варира в зависимост от местонахождението. В по-хладните части на ареала им, като например Тасмания, женските могат да се чифтосват в рамките на няколко часа след събуждането им от зимен сън.

Преди чифтосването мъжкият мирише женската, като обръща особено внимание на клоаката. Често се наблюдава как мъжкият преобръща женската настрани и след това заема подобна позиция, така че двете животни да са корем до корем. Всяко чифтосване води до отделянето на едно яйце и е известно, че женските се чифтосват само веднъж през размножителния период; всяко чифтосване е успешно.

Оплождането се извършва в яйцепровода. Бременността трае между 21 и 28 дни, през които женската изгражда хралупа. След края на бременността едно яйце с кожена обвивка с диаметър между 13 и 17 милиметра се снася директно в малка, обърната назад торбичка, която се е развила на корема на женската. Десет дни след снасянето му яйцето се излюпва в торбичката. По време на инкубацията ембрионът развива "яйчен зъб", който използва, за да разкъса яйцето; зъбът изчезва скоро след излюпването.

Излюпените малки са дълги около 1,5 см и тежат между 0,3 и 0,4 грама. Излюпените екземпляри се прикрепят към млечните ареоли на майките си - специализирани участъци от кожата, които отделят мляко (еднопроходните нямат зърна). Начинът, по който пият млякото, все още не е известен, но са наблюдавани да пият големи количества по време на всеки период на хранене, тъй като майките могат да ги оставят без надзор в хралупата за период между пет и десет дни. Основните съставки на млякото са видове лактоза. Млякото е с високо съдържание на желязо, което му придава розов цвят.

Младите екземпляри накрая се изхвърлят от торбичката на около дву- или тримесечна възраст, тъй като дължината на бодлите им продължава да расте. Смученето постепенно намалява, докато малките се отбият на около шестмесечна възраст. Продължителността на кърменето е около 200 дни, а малките напускат бърлогата между 180 и 240 дни.

Възрастта на половата зрялост е несигурна, но може да бъде от четири до пет години. Дванадесетгодишно теренно проучване, публикувано през 2003 г., установява, че късоклюната ехидна достига полова зрялост на възраст между пет и 12 години, а честотата на размножаване варира от веднъж на две до веднъж на шест години. В дивата природа късоклюната ехидна може да живее до 45 години.

Екология и поведение

Не е публикувано систематично изследване на екологията на късоклюната ехидна. Изследвани са няколко аспекта на екологичното им поведение. Късоклюните ехидни живеят сами и освен в хралупата, създадена за отглеждане на малките; те нямат постоянно убежище или място за гнездене. Те нямат домашна територия, а се разпростират на широка територия. Късоклюните ехидни обикновено са активни през деня; въпреки това те имат проблеми в горещо време, тъй като нямат потни жлези и не се задъхват. Затова в топло време те променят модела си на активност, като стават крепускуларни (активни на зазоряване или привечер) или нощни (активни през нощта). Те понасят ниски температури и през зимата спят зимен сън в много студени райони.

Късоклюните ехидни могат да живеят навсякъде, където има добро снабдяване с храна. Късоклюните ехидни намират храната по миризмата, като използват сензори във върха на клюна си, и редовно се хранят с мравки и термити. Те са мощни копачи, които използват ноктестите си предни лапи, за да изкопават плячка и да копаят дупки за убежище. Те могат бързо да се вкопаят в земята, ако не могат да намерят укритие, когато са в опасност.

В Австралия те са най-често срещани в гористи местности, където има много паднали трупи, пълни с термити. В земеделските райони те се срещат в непочистени храсталаци; може да се срещат в пасища, сухи райони и във външните предградия на градовете. Малко се знае за разпространението им в Нова Гвинея. Открити са в южната част на Нова Гвинея между Мерауке на запад до река Келп Уелш, източно от Порт Морсби, където може да се намират в открити гори.

Природозащитен статус

Късоклюната ехидна е разпространена в по-голямата част от умерения климат на Австралия и в низините на Нова Гвинея и не е включена в списъка на застрашените видове. В Австралия броят на късоклюните ехидни е засегнат в по-малка степен от разчистването на земите, отколкото при някои други видове, тъй като късоклюните ехидни не се нуждаят от специализирани местообитания, освен от добро снабдяване с мравки и термити. Въпреки бодлите си, те се ядат от птици, тасманийски дявол, котки, лисици и кучета. Те са били консумирани и от коренното австралийско население и първите европейски заселници в Австралия. Най-честите заплахи за животното в Австралия са автомобилите и унищожаването на местообитанията. Те са довели до локалното им изчезване на места. Заразяването с внесения паразит Spirometra erinaceieuropaei е фатално за ехидната. Дружеството за опазване на дивата природа в Куинсланд провежда проучване в цяла Австралия, наречено Echidna Watch, за да следи вида в Австралия.

Размножаването в плен е трудно, отчасти поради сравнително редкия цикъл на размножаване. Само пет зоологически градини са успели да отгледат в плен късоклюна ехидна, но нито едно от отгледаните в плен малки не е оцеляло до зряла възраст. Това има последици за опазването на застрашените видове ехидни от род Zaglossus и в по-малка степен за късоклюната ехидна.

Културни препратки

Късоклюните ехидни са част от анимистичната култура на коренното австралийско население, включително в изобразителното му изкуство и историите му. Видът е бил тотем за някои групи, включително за народа ноонгар от Западна Австралия, който наричал животното нингърн. Много групи имат митове за животното; един мит обяснява, че то е създадено, когато група гладни млади мъже отишли на лов през нощта и се натъкнали на вомбат. Те хвърляли копия по уомбата, но я изгубили от поглед в тъмнината. Вомбатът приспособил копията за собствена защита и се превърнал в ехидна. Друга история разказва за алчен човек, който задържал храна от племето си; воините го пронизали с копия и той изпълзял в храстите, където се превърнал в ехидна, а копията се превърнали в негови шипове.

Късоклюната ехидна е емблематично животно за съвременна Австралия. Тя е изобразена на австралийската монета от 5 цента (най-малката номинална стойност) и на възпоменателна монета от 200 щатски долара, пусната в обращение през 1992 г. Късоклюната ехидна е включена в няколко пощенски издания: тя е един от четирите местни вида, които се появяват на австралийски пощенски марки през 1974 г., където е на марката от 25 цента; появява се на марката от 37 цента през 1987 г. и отново през 1992 г., когато е на марката от 35 цента. Антропоморфната ехидна Мили е талисман на Летните олимпийски игри през 2000 г.

Късоклюна ехидна върху австралийската монета от 5 цента

https://bg.alegsaonline.com/art/89992

[Hatshepsut]

Проехидна

Проехидната (Zaglossus bruijni) е ендемит на територията на остров Нова Гвинея. Съществуват около 300 000 индивида (Червена книга от 2002).

Ареал на разпространение на Проехидна

Общи сведения

Като част от разред Еднопроходни, проехидните имат една телесна кухина за външни отверстия на своите отделителни, храносмилателни и размножителни органи. Има много къса опашка в сравнение с дължината на тялото си (45-77,5 cm), но въпреки това опашката е по-дълга от тази на ехидната. Мъжките се различават от женските по това, че мъжките имат израстък на всеки заден крак, близо до стъпалото. Някои индивиди имат нокти на всеки пръст, но в повечето случаи ноктите присъстват само на средните три от общо пет пръста. Имат нокти и на краката, като предните нокти са от най-голямо значение, тъй като с тях те ровят за храна.

Тежи 6-16 кг (средно 9 кг), като женската има тегло 7,4-9,8 кг (средно 8,2 кг), а мъжката проехидна — 5,9-8 кг (средно 7 кг). Има бодли с различна дължина по гърба, опашката и двете външни страни на тялото си. Човката е тръбовидна, а устата е много малка с дълъг и бързоподвижен език. Няма зъби, но има „шипове“ (рогови зъбоподобни проекции на езика).

Разпространение

Проехидната се среща само в Нова Гвинея. Тя обитава влажните планински гори, но някои индивиди живеят във високопланинските ливади. Не живее по крайбрежието и не се среща в северната част на острова при надморска височина под 1200 м. Срещани са проехидни на надморска височина от 4150 метра, както и в дъждовни гори с надморска височина 600 метра.

Начин на живот и хранене

Храни се почти единствено с дъждовни червеи, но яде и други безгръбначни. Когато ги яде, проехидната първо ги поема чрез човката. Силният език се издава и обгръща червея. Докато червеят се издърпва в устата, езикът на проехидната държи червея здраво със своите шипове. Проехидната яде още термити и ларвите на други насекоми, както и понякога мравки.

Активна е главно през нощта. Живеят поединично. Подслонява се в кухи дънери, в кухини под корени или скали, и в дупки в земята.

Размножаване

Не се знае много за размножаването на проехидната, но вероятно механизмът е сходен с този на същинската ехидна. Честотата на размножаване, ухажването и възможните мъжки родителски грижи не са известни. Размножителният период на проехидната е през юли. Женската обикновено снася едно яйце в торбичката си.

Ехидната и птицечовката се различават от другите бозайници по това, че черупчестите яйца, които снасят, се мътят и излюпват извън тялото на майката. Яйцата са с мека черупка и се излюпват след 10 дни, като малкото остава в кожената торбичка на коремната страна на майката около 6 месеца, за да се храни с нейното мляко.

Допълнителни сведения

Рекордът за най-възрастна известна проехидна е на индивид, живял 30 години и 8 месеца. Месото на проехидната се използва за храна от населението на Нова Гвинея. Има потни жлези по цялото си тяло.

В Австралия и Тасмания са намерени фосили от плейстоцена на проехидната. Днес нито един индивид от този вид не живее извън пределите на Нова Гвинея. Вероятно проехидната е изчезнала от Австралия поради промените в климата, които довели до намаляване на броя на дъждовните червеи.

Според Червената книга, проехидната е уязвим вид. Застрашаването на вида е следствие от ловуването му с обучени кучета от жителите на Нова Гвинея, както и от загубата на естествения горски ареал.

Подобно на таралежите, краката на проехидната могат да бъдат събрани, а бодлите да се изправят.

Има изключително голям мозък и е сравнително интелигентно животно, което е нетипично за влечуговидните бозайници.

Природозащитен статут

1970-те: неопределен
1980-те: уязвим
1994: застрашен
1996-2004: застрашен
След 2004: критично засрашен

https://bg.wikipedia.org/wiki/Проехидна

[Hatshepsut]

Панголини


Индийски панголин

Панголините, наричани още люспеници (Pholidota), са плацентни бозайници, покрити с броня от кератинови люспи, наподобявайки шишарка от смърч, заради което в българската литература са известни още като представители на единственото запазило се до наши дни семейство Шишарковидни люспеници (Manidae) от разред Гущероподобни люспеници (Pholidota)

Разпространение и местообитания

Люспениците се срещат в Африка, на юг от Сахара, и в тропичните гори на Азия. Докато азиатските панголини водят дървесен начин на живот, в Африка няколко вида обитават саваните, като нощем търсят храна на земята, а през деня се крият в подземни дупки.

Ареал на разпространение на различните видове панголини

Физическа характеристика

Тялото на тези животни е покрито с твърди, припокриващи се люспи от кератин и редки косми. Наименованието панголин идва от малайската дума pengguling, която означава този който се свива на кълбо. Когато бъдат нападнати, панголините се свиват на кълбо и, покривайки с опашка главата си, се превръщат в непробиваема бронирана топка. Освен това, люспите им имат остри като бръснач ръбове и, наежвайки ги, животното може да причини сериозни порезни рани.

Степен люспеник (Manis temminckii) свит на кълбо

На големина различните видове люспеници достигат от 30 см. до 1 м. дължина на тялото (без опашката), като женските са малко по-дребни от мъжките. Тялото им е издължено, с къси крака и малка глава с издължена муцуна и голям нос, за сметка на малките очи и почти незабележими уши. Люспестата им опашка е дълга почти колкото тялото (при Дългоопашатия люспеник повече) и широка, тъй като основното ѝ предназначение е да покрива недобре защитената коремна област и главата, когато животното се свие на кълбо. Всъщност при някои видове броят на опашните прешлени достига 47, което е своеобразен рекорд сред бозайниците. Освен това, при повечето дървесни видове опашката е и хватателна, т.е. може да се увива около клоните и служи като пети крайник. Люспениците имат дълги, дъговидно извити и здрави нокти, особено на предните лапи, с които се катерят, белят дървесна кора или ровят в търсене на храна. Земните видове ходят, като подвиват дългите си нокти на предните лапи, за да не пречат и да не се протриват.

Панголините имат изключително дълъг, гъвкав и лепкав език, с който ловят насекоми, (предимно мравки и термити), като достигат надълбоко в техните дупки, подобно на мравоядите. Този уникален език не е прикрепен към подезичната кост и продължението на основата му достига чак до гръдната кухина, между гръдната кост и трахеята. Големите люспеници могат да разтягат езика си до 40 см. дължина при 0,5 см. дебелина. В гърдите си имат и огромна слюнчена жлеза, която отделя лепкавата слюнка, необходима за лова на мравки. Тези животни нямат зъби и не дъвчат храната си. Затова в стомаха си имат специален дял покрит с рогова обвивка и дори рогови зъби за смилане на твърдата храна, което се подпомага и от поглъщаните от животното песъчинки и камъчета, (подобно на воденичката при птиците).

Друга особеност на панголините е, че при аналния си отвор имат специална жлеза, отделяща миризлив секрет със защитна цел, подобно на скунксовете.

Макар да изглеждат примитивни, панголините всъщност имат силно развит дял на мозъка, свързан с намирането на решения. Те се справят забележително добре с намирането на храна и избора на защитна реакция срещу различни хищници, но и в плен са изключително изобретателни бегълци.

Начин на живот и хранене

Панголините, с някои изключения, са активни през нощта, като разчитат преди всичко на доброто си обоняние в търсенето на храна. Когато намерят мравуняк, го разкопават с яките си нокти и изблизват мравките и техните ларви, понеже са защитени от ухапвания, на бронята си. Дървесните видове, от своя страна, търсят насекоми, като белят кората на дърветата. През деня спят, свити на кълбо, в гъсталаци, дървесни хралупи или подземни дупки. Земните люспеници са в състояние сами да си изкопаят дупка, но обикновено използват изоставени бърлоги на брадавичести свине или тръбозъби. Панголините са и добри плувци.

Размножаване

След 120–150 дневна бременност, африканските люспеници раждат по едно малко, а азиатските им събратя - от едно до три. Люспите на новородените са меки, като се втвърдяват се с възрастта. Малките на земните люспеници остават в бърлогата през първите 2 до 4 седмици от живота си, докато при дървесните видове майката носи малките си, вкопчени в опашката ѝ. Бозаят до около 3-месечна възраст, а полово зрели стават на 2 години.

Панголините и хората

В Африка и Китай месото на тези животни се цени високо от местното население. Освен това, китайците смятат, че люспите от панголин помагат за спадането на оттоци, подобряват кръвообращението и увеличават кърмата на майките. Освен лова, заплаха за панголините представлява и изсичането на родните им гори, а африканските земни люспеници често загиват в горски пожари. През 2020 г. възниква тезата, че панголините са потенциален междинен гостоприемник, пренасящ новия коронавирус SARS-CoV-2, предизвикващ заболяването COVID-19.

Класификация

В по-старата научна литература люспениците се отнасят, заедно с тръбозъбите, към непълнозъбите (Edentata), но вече се отделят в самостоятелен разред Pholidota, с едно оцеляло до днес семейство Manidae с 3 рода с 8 вида.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Панголини

[Hatshepsut]

Тасманийски дявол

Тасманийският дявол (Sarcophilus harrisii) е най-големият месояден торбест бозайник. Той е рядък изчезващ вид, който може да се открие само на австралийския остров Тасмания.

Общи сведения

Тасманийският дявол има черна козина с бяла „якичка“ около врата. На големина може да се сравни с малко куче териер, има солидно и яко тяло тежащо между 6 и 8 килограма. Има голяма глава с много силни челюсти с остри зъби, тъмни очи и заострени розовеещи уши, които стават червеникави, когато е ядосан поради увеличен кръвен поток.

Доста са шумни, особено когато защитават територията си от други екземпляри. Издават различни видове силни звуци от лай до скимтене, ръмжене и писък. От тези звуци и от вида им идва и тяхното име.

Местообитание

Среща се само на остров Тасмания в Австралия. Живее в крайбрежните твърдолистни вечно зелени гори и евкалиптови гори на острова.

Начин на живот

Има нощен начин на живот. Тъмната му козина му позволява да се слива със средата в нощта. През деня спи в бърлоги, направени в кухи дънери или естествени пещери покрити с листа и трева. Тасманийските дяволи живеят сами и са плахи животни.

Размножаване

Малките се раждат крайно дребни и неразвити и майката ги доотглежда подобно на другите двуутробни в кожната торба на корема си.

Хранене

Тасманийският дявол е месоядно животно. Най-често се храни с мърша на умрели животни. По природа не е агресивен, освен когато защитава плячката си. Благодарение на големите си мощни челюсти успява да чупи кости на плячката и да поглъща цели трупове с месото, козината и костите, така че да не остане нищо от трупа. Освен с мърша се храни и с убити от него змии, птици, гризачи, гущери и други по-малки от него животни. Често се среща да спят в убитите от тях животни, за да не изгубят дори и хапка от тях.

Допълнителни сведения

След пристигането на европейците в Австралия, числеността им започва рязко да се снижава, защото не могат да издържат конкуренцията на внесените плацентни бозайници, които заемат същата екологична ниша.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тасманийски дявол


Тасманийски дявол, известен още като Торбест дявол, е малко, но доста зло животно, което може да бъде видяно само и единствено на остров Тасмания. Дълги години хората, които пристигнали в Австралия, изпитвали ужас от малката животинка заради нрава й.

Тасманийски дявол в агресивна поза

История на Тасманийски Дявол

Тасманийски дявол е обитавал цяла Австралия, но преди около 400 години голяма част от представителите на този вид загинали заради конкуренция с кучетата Динго, както и заради промяната на климата.

Когато на остров Тасмания пристигнали първите английски колонизатори, те нарекли животинката дявол заради страшните звуци, които издава. Тъй като Тасманийските дяволи унищожавали кокошките на колонизаторите, затова започнало масовото избиване на тези животинки. Въпреки това видът оцелял.

Днес Тасманийски дявол е не само символ на Тасмания, но също така и символ за борбата на тези животинки за оцеляване. В началото на ХХ век Тасманийски дявол е бил смятан за паразитно животно и за всеки отстрелян екземпляр правителството предлагало възнаграждение от 25 до 35 цента. До 1941 година изтребването им продължило, но след това бил приет закон за охрана на тези животни, тъй като бройката им намаляла критично.

Постепенно популацията на Тасманийски дявол започнала да се възстановява. В края на ХХ век популацията на Тасманийски дявол е била стабилна в централна, северна и източна Тасмания. Но през 1996 година е открит странен вирус, който поразява главата на Тасманийски дявол и бързо води до смъртта на това животно.

Оттогава популацията на Тасманийски дявол е намаляла на 90 процента и учените не могат да се справят с този вирус. Според прогнозите ако вирусът, който причинява смъртта на тези малки животинки, не бъде овладян в най-скоро време, Тасманийски дявол завинаги ще изчезне от лицето на планетата. Затова днес Тасманийски дявол е обявен за животински вид, който е на границата на измиране. Съществува програма за отглеждането му в зоопаркове, за да се подпомогне спасяването на вида.

Как изглежда Тасманийски Дявол

Тасманийски дявол е малка животинка - дължината на тялото му е около 50 сантиметра. В главата Тасманийски дявол прилича на миниатюрна мечка. Главата на това животинче е доста голяма, опашката е къса. Тялото на Тасманийски дявол е покрито с гъста черна козина, която може да е с бели петна. Тасманийски дявол има много остри зъби.

Муцуната на Тасманийски дявол е издължена, с черен нос. Очите му са малки и тъмни, ушите са малки, изправени и кръгли. Крайниците на Тасманийски дявол не са много дълги, но са изключително мускулести. Женската има специална торба, която се намира на корема й. В тази торба живеят малките Тасманийски дяволи, след като се родят, за да може да се развият до пълноценни животни.

С какво се храни Тасманийски Дявол

Тасманийски дявол се храни предимно с мърша, благодарение на което се смята за един от санитарите на тасманийските гори. Това животинче има много мощни челюсти, което му позволява да изяде абсолютно всичко от плячката - не само месото, но също така костите и дори козината. Тасманийски дявол е много лакома животинка и яде всичко, без да подбира. Тасманийски дявол е много добър ловец и заради умението си да се катери по дърветата често хапва папагали и други птици.

Тасманийски дявол обича да хапва плъхове, жаби, раци, насекоми, гущери и различни ларви. Тасманийски дявол обича да яде яйца на птици. Тъй като е доста силен и агресивен, Тасманийски дявол може да нападне доста по-едро животно от него, например овца. Ако овца бъде нападната от няколко Тасманийски дявола едновременно, тя може да се превърне в тяхна плячка. Тасманийски дявол рядко се храни сам, обикновено няколко животни от този вид се нахвърлят върху храната, като през цялото време издават силни викове и се карат за плячката.

Размножаване на Тасманийски Дявол

През пролетните месеци настъпва любовният период на Тасманийски дявол. Мъжкарят и женската не се ухажват, а мъжкият директно атакува женската, за да се чифтоса с нея. Дори при чифтосването двамата партньори проявяват сериозна агресия един към друг. Три дни след чифтосването женската изгонва мъжкия, който не помага в отглеждането на новото поколение.

Бременността на женската продължава два месеца, след което се раждат малките Тасманийски дяволи. За съжаление не всички новородени оцеляват. Шанс имат само тези, които след раждането си могат да допълзят до торбата на майката, където да се скрият. Обикновено това са не повече от четири малки, най-често обаче са две.

Те се захващат за зърната, които са в торбата на женската и остават закрепени така повече от три месеца, като постоянно бозаят. След четвъртия месец те започват да излизат от торбата. Малките Тасманийски дяволи се развиват бързо и след шестия месец от раждането си вече могат да живеят напълно самостоятелно.

Любопитни факти за Тасманийски Дявол

Тасманийски дявол е активен най-вече през нощта, затова трудно може да бъде видян от хора. През деня Тасманийски дявол се крие в дупка в земята или в някой храст. През нощта Тасманийски дявол може да преодолее разстояние до 16 километра. Тасманийски дявол е много чистоплътно животно. То отделя часове, за да поддържа в идеален вид козината си. Освен това Тасманийски дявол много обича да се мие, като взима в предните си лапи вода като в шепи и мие с нея муцуната си. Когато не се чувства застрашен, Тасманийски дявол с удоволствие се излежава под слънчевите лъчи, за да се стопли.

Когато е изплашен, Тасманийски дявол излъчва силна миризма. Страшното озъбване, характерно за Тасманийски дявол, не е израз на агресия, а на страх, който животното изпитва. Тасманийски дявол издава много разнообразни звуци. Когато е ядосан или се чувства застрашен, Тасманийски дявол ръмжи заплашително, но през останалото време скимти и издава звуци като мърморене и кашляне.

Вреди от Тасманийски Дявол

Тасманийски дявол може да навреди на домашните птици, които могат да станат негова плячка, но избягва да приближава към жилища на хора. Тасманийски дявол предпочита да живее в гори, които се намират далече от селища на хора.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Скункс

Сред горите, степите и пустините на Северна Америка понякога може да се види едно малко животинче с издължено и набито телосложение, къси, силни крака с дълги нокти приспособени за копаене и черна, много гъста и пухкава козина, прорязана от главата до опашката с широки бели ивици. Дължината му варира до 43-90 см. Най-отличителното в него е опашката. Дълга и много рунтава тя винаги стои високо вдигната като истински предупредителен знак. Това не е случайно. Види ли така вдигнатата рошава опашка, всяко животно, което вече се е запознало с нейния собственик, не желае за нищо на света да има нова среща с него. Само новаците и неопитните се спускат и се опитват да го нападнат. Скунксът спокойно посреща нападението, защото винаги е готов за него. СкунксТой се обръща бавно с гръб към неканения агресор, още повече повдига опашката си и атакува. Атаката е неотразима. От специални анални жлези се изхвърля внезапна струя жълта маслоподобна течност на разстояние до 6 метра и то право в лицето на агресора. Тази течност е невероятно отвратителна на миризма. Дори 200 милиардна част от един грам течност може да бъде почувствана. Попаднала в лицето на нападателя, тя има и силно ослепяващо действие. Тази отбранителна стратегия е много ефективна срещу хищници с добро обоняние като кучета, вълци, мечки, белки и дори срещу човека.

Скунксовете са самостоятелни, териториални животни, активни привечер и рано сутрин, като останалата част от денонощието прекарват скрити в своите бърлоги. Своята бърлога скункса изкопава сам или ползва дупките на други животни, но може да се скрие и в скална пукнатина, хралупа на дърво или дори в запустяла сграда. Макар и единаци по природа, през зимата скунксовете понякога се събират по няколко в обща бърлога, за да се топлят един-друг с телата си. През зимата обаче не изпадат в летаргичен сън, но все пак са ниско активни и рядко излизат навън.

Скунксовете са всеядни, общо взето ядат всичко което могат да открият или уловят на земята според сезона и не подминават мърша, дори се приучават да ровят в човешките отпадъци. Освен това се славят като големи лакомници. Месната си диета разнообразяват с плодове, корени, треви, ядки, гъби. Много обичат мед, нападат безогледно кошерите разчитайки на дебелата си козина предпазваща ги от ужилвания.

Скунксовете търсят храна разчитайки най-вече на силното си обоняние и добър слух, но зрението им е много лошо. Не виждат добре на повече от 3 метра разстояние.

Скунксовете са полигамни животни, един мъжки се съвокуплява с няколко женски. Размножителният им период обикновено е рано напролет. След около 66-дневна бременност женската ражда в предварително приготвена от нея за целта бърлога от 4 до 7 малки. Малките се раждат слепи, глухи, но напълно покрити с мека бебешка козина. СкунксПроглеждат след около 3 седмици. След близо два месеца те са напълно развити и отбити, но остават с майка си почти до навършване на година, когато достигат и полова зрялост. Майката скункс ревностно защитава своите малки. Мъжките не вземат участие в отглеждането на малките и дори представляват заплаха за тях.

Скунксовете имат кратка продължителност на живота. Освен това често стават жертва на трафика, хората стрелят по тях или ги тровят. По-малко от 10% доживяват 3 годишна възраст. Питомните скунксове обаче живеят около 10 години.

https://www.zaprirodata.com/

[Hatshepsut]

Броненосци

Броненосцовите (Dasypodidae) са семейство бозайници от разред Броненосци (Cingulata), разделени на много видове и породи, в зависимост от някои външни белези – брой на поясите, опашка, вид на тялото, размер, както и такива, които нямат нищо общо с външния вид на броненосеца.

Тяло

Броненосците са заоблени животни с къси крака. Те са горе-долу с размерите на малко куче. Имат силни закръглени нокти и тела наистина покрити с броня. Тя е направена от твърди плочки или вкостенени кожни щитчета, свързани помежду си с еластични пояси. Ако поясите не се разтягаха, на броненосеца щеше да му е много трудно да се придвижва.

Бронята помага на броненосеца да се предпазва от враговете си, но според учените главното ѝ предназначение е да го пази от тръните и кактусите, които го заобикалят в естествената му среда.

Родина

Родината на много видове броненосци е Централна и Южна Америка. Там се срещат броненосец джудже, броненосец Бурмайстер, а също и гигантски броненосец, който е дълъг почти метър и половина. Един от видовете, деветопоясният броненосец, обитава Тексас и някои други северноамерикански щати.

Начин на живот

Броненосците денем през повечето време спят и по-малко са будни. Спят в дупки, в шубраци от листа, а понякога си правят дупки под някои растения и ядат по-меките им корени. Правят си хралупи в пустинята в Бразилия, а понякога спят на открито. През нощта се събуждат и тръгват на лов.

Прехрана

Броненосците не виждат много добре и почти нямат зъби, но имат отлично обоняние, което им помага да надушват дори скрита дълбоко под земята плячка. Ловуват най-вече през нощта и се хранят с насекоми и червеи, меки корени и плодове, а понякога и с мъртви животни. Тъй като умеят да плуват, някои броненосци от време на време ловят и малки рибки в близък воден басейн. Гигантския броненосец напада (макар и много рядко) себеподобни, когато храната в региона е оскъдна.

Размножаване

По принцип тези животни живеят сами, но през сезона за размножаване често се събират на групи и си избират партньор. Раждат малките си, кърмят ги и ги отглеждат до някое време, обикновено няколко седмици и след това ги гонят от дупката (хралупата или където живеят).

Женската ражда 4 малки.

Самозащита

При опасност броненосецът обикновено се заравя в земята, където хищникът не може да го последва. Понякога скача високо във въздуха, за да уплаши врага. Като крайна защитна мярка се свива на кълбо.

Броненосците са много добри плувци. Те се задържат на повърхността на водата, като поемат голямо количество въздух. Така те се предпазват и от някои животни, които не могат да плуват.

Изследвания

Доказано е, че броненосците са много интересни същества с неочаквани действия. Макар да не изглеждат плувци – те плуват.

Те са много потайни същества и изследванията за тях са доста и интересни. Някои учени смятат, че броненосците са живели още по време на динозаврите, а други казват, че са сравнително нови създания, появили се приблизително, когато са се появили първите човешки същества. Има много варианти според учените.

Освен това те са всеядни, което не подражава на вид като тях, а именно непълнозъби. Те най-често са растителноядни, в подкатегория тревопасни. Но тези броненосци се хранят и с месо, дори с мъртви животни. А обожават и корени, което ги прави и растителноядни. Така те са всеядни и отново объркват доста от хората и мнението им за непълнозъбите животни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Броненосцови

Гигантски броненосец

Гигантският броненосец (Priodontes maximus) е вид бозайник от семейство Броненосцови (Dasypodidae). Видът е уязвим и сериозно застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Ареал на разпространение на Гигантски броненосец

Разпространен е в Аржентина (Салта, Сантяго дел Естеро и Чако), Боливия, Бразилия (Акри, Амазонас, Амапа, Гояс, Еспирито Санто, Мараняо, Мато Гросо, Мато Гросо до Сул, Минас Жерайс, Пара, Парана, Рондония, Рорайма и Токантинс), Венецуела, Гвиана, Еквадор, Колумбия, Парагвай, Перу, Суринам и Френска Гвиана.

Регионално е изчезнал в Уругвай.

Обитава наводнени райони, гористи местности, места със суха почва, планини, възвишения, ливади, храсталаци и савани в райони с тропически и субтропичен климат, при средна месечна температура около 24,3 градуса.

Описание

На дължина достигат до 87,5 cm, а теглото им е около 40,6 kg. Имат телесна температура около 33,6 °C.

Продължителността им на живот е около 15 години. Популацията на вида е намаляваща

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантски броненосец

[Hatshepsut]

Тръбозъб

Тръбозъб (Orycteropus afer), наричан още африкански тръбозъб, африкански мравояд и аардварк, е средноголям африкански бозайник, единствен съвременен представител на разред Тръбозъби. Представителите на вида са единствен вид на древен разред бозайници, пригодени за копаене на дупки в земята. Често погрешно наричани с името мравояди, те се смятат за едни от най-добрите земекопачи сред животинския свят.

Класификация

Първоначално, поради очевидната прилика с американските мравояди, тръбозъбът бил класифициран като представител в това семейство. Оказало се обаче, че приликата му с тях се дължи на конвергентна еволюция в резултат на храната, която консумира – мравки и термити. Все още не е изяснен еволюционният произход на тръбозъбите. Вероятно те са далечни роднини със сирените, даманите и хоботните бозайници. Най-старите изкопаеми останки от представители на разреда са открити на територията на Кения и са датирани от ранен миоцен. В края на миоцена и началото на плейстоцена представителите му били разпространени вече и в Южна Европа и Западна Азия, както и на Мадагаскар (Plesiorycteropus). Различните класификации посочват голям брой подвидове на тръбозъба, които варират от 15 до 18.

Разпространение

До началото на 21 век тръбозъбите са разпространени само в Субсахарска Африка с изключение на централноразположените джунгли на континента. Популациите по горното течение на Нил и планинския масив Тасили в Алжир, които са съществували, днес са унищожени.

Етимология на името

В превод на научното име на вида Orycteropus от гръцки означава ровещи крайници, а afer е производна дума на Африка. Холандските колонисти наричат вида „аард-варк“, което в превод означава „земно прасе“ (от холандски „aarde“ – земя и „varken“ – прасе). Често на английски думата, с която се нарича тръбозъбът, е тази, описваща южноамериканските мравояди. Макар и твърде различни във филогенетично отношение, често при описанието на вида на английски думата „anteater“ се отнася и за африканския тръбозъб.

Описание

Тръбозъбът е бозайник със средни размери на тялото. На външен вид много наподобява на прасе с издължена муцуна, подобни на заешки уши и силна мускулеста опашка, напомняща тази на кенгуруто. Името си обаче видът получава от особения строеж на корените на зъбите. Те се състоят от сраснали дентинови тръбички без емайл, които непрекъснато нарастват. Зъбната система е хетеродонтна и дифиодонтна. Всеки зъб се състои от множество тръбички съдържащи пулпа, заобиколени от хексагонални дентинови призми. Така например вторият кътник има около 1500 хексагонални призми. Дъвкателната повърхност на предкътниците е конично заострена, а на кътниците – битуберкуларна. При ембрионалното развитие и новородените се срещат резци и кучешки зъби, но при възрастните те липсват, а са представени само от предкътници и кътници. Обонятелната част от черепа е силно увеличена, а обонянието е най-добре развитото сетиво. В носната кухина се намира сложно устроена мрежа от тънки навити кости, които, за разлика от останалите бозайници, достигат до 9 – 10 на брой.

Тялото е масивно с дължина при възрастните варираща в рамките на 100 – 158 cm, на опашката – 44 – 71 cm, а височината при холката е 60 – 65 cm. Теглото му достига до 100 kg, но обикновено е в рамките на 50 – 70 кг. В скелета се наблюдават едри ключици и масивни бедрени кости. Женските са по-дребни от мъжките и имат бял връх на опашката. Това позволява на малките де я забелязват, когато следват майката през нощта. Кожата е дебела и покрита с рядка четинеста космена покривка с жълтеникав до сивкав цвят. Обикновено цветът на космите по крайните части на тялото е по-тъмна от тази на туловището. Между задните крайници са разположени специфични кожни жлези, отделящи жълтеникав миризлив секрет. Шията е къса. Муцуната и опашката са бели или розови. Муцуната е удължена в тръба, която завършва в хрущялно рило с кръгли ноздри. Езикът е дълъг, лепкав и силно подвижен. При хранене се изстрелва навън около 30 cm. За разлика от мравоядите обаче той не е червеобразен, а леко сплеснат. Муцуната е обрасла с множество чувствителни вибриси.

Ушите са дълги и прави и достигат до 15 – 21 cm. При нужда те могат да се свиват и прилепват назад по тялото. Очите са малки и подобно на повечето нощни животни тръбозъбите не могат да различават цветовете. Крайниците са здрави и силни, приспособени за ровене и разрушаване на термитници. Те са къси и силни, дигитиградни. Предните крайници са по-къси и имат 4 пръста, а задните 5, сраснали в основата си. Всички пръсти, особено тези на предните крайици, са снабдени с големи тъпи нокти, които частично напомнят на копита.

Опашката е силна и мускулеста, задебелена в основата си. Обиколката и в основата достига до 40 cm, а към края изтънява. При движение се влачи по земята.

Женските имат две сукални зърна, а матката, подобно на тази при гризачите, е двойна.

Начин на живот

Африканският тръбозъб обитава разнообразни места на континента, като единствено отбягва гъстите дъждовни екваториални гори, блатисти местности и терени с камениста почва, където трудно може да копае. В планинските местности обитава територии на надморска височина до около 2000 m. Основно обаче предпочита савани и често се среща в райони, които периодично са наводнявани от дъждове. Най-важният фактор, оказващ влияние върху разпространението на вида обаче, е наличието на мравуняци и термитници.

Тръбозъбът е потайно и рядко забележимо животно, което е активно предимно през нощта. Рядко денем може да бъде забелязан и то в случаите, когато се припича на слънце през дупката. Той е добър копач, който рови дори в твърда и суха почва. Рови бързо и за кратко време си осигурява леговище. Тази му способност благоприятства и лесното осигуряване на храна като разрушава термитници и мравуняци. Дупка с дълбочина от един метър тръбозъбът изкопава обикновено за около пет минути. Обикновено дупките са с дълбочина 2 – 3 m, а тези, в които ражда са дълбоки до 13 m с обширна камера и са снабдени с няколко входа. Входът е с диаметър 50 – 60 cm и представлява най-тясното място. Отвън е замаскиран с високи треви. Често тръбозъбите населват и стари термитници, имат и временни жилища, в които да отмарят през деня. Дупките на тръбозъбите служат за обитания на различни други видове животни като, хиени, чакали, дамани, бодливи свинчета, сервали, генети, мангусти и прилепи. В някои райони на Африка разпространението на брадавичестите свине е в пряка зависимост от наличието на дупки, изкопани от тръбозъби.

Тръбозъбът води уединен начин на живот. Териториално животно е. Територията, на която намира прехраната си е 2 – 4,7 km². Само на места, богати на хранителни ресурси, може да се среща на колонии от няколко индивида, които споделят и една дупка. Обикновено женските са следвани от малките си, ненавършили една година.

Хранене

Обикновено африканският тръбозъб излиза да се храни един два часа след залез. Своята територия обхожда по постоянни пътеки, като посещава термитници и мравуняци по един път седмично. За една нощ изминава около 8 – 12 km и обикновено изяжда около 50 000 термита. Дебелата кожа го предпазва от ухапванията на насекоми. Обикновено тръбозъбите биват следвани от земни вълци, които ядат термити от разрушените термитници.

Менюто на тръбозъба зависи от сезона. Така например през дъждовния сезон консумира основно термити, а през сухия – мравки. Термитите, които консумира спадат основно към родовете Trinervitermes, Cubitermes и Macrotermes (саванни видове) и Macrotermes и Hodotermes (горски видове), по-рядко и такива от родовете Odontotermes, Microtermes и Pseudocanthotermes. Видовете мравки са от родовете Anoplepis, Camponotus, Crematogaster, Dorylus и Typhlophone. В стомаха на екземпляр, уловен в Ботсвана, са открити два хомяка от вида Steatomys pratensis, но този факт се разглежда по-скоро като изключение. В менюто на африканските тръбозъби влизат и ларви на бръмбари, скакалци и други правокрили насекоми. Хранят се и с гъби и плодове на различни растения.

В плен лесно биват приучвани към високобелтъчна храна като с дъждовни червеи, месо, мляко, яйца, растителна каша и плодове.

Аардваркът лесно се приучва да консумира високобелтъчна храна различна от естествената

Размножаване

Предполага се, че тръбозъбите са полигамни. Бременността продължава около 7 месеца и завършва с раждането на едно, рядко две малки. Повечето от ражданията на представителите в зоопаркове протичат в периода февруари-юни. В естествената среда пикът на ражданията е различен и зависи от района на обитание. В Централна Африка той е октомври-ноември, а в Южна Африка – май—юли. Новородените тежат от 1,8 до 2 kg с дължина на тялото 55 cm. Раждат се с развити нокти. До две седмици напускат дупката, а малко след това започват да следват майката в търсене на храна през нощта. На 14 седмична възраст започват да се хранят с мравки, а сучат до около 16-ата седмица. На 6 месечна възраст младите тръбозъби започват да ровят собствени дупки, но до следващия брачен сезон остават със своите майки. На около една година тялото достига размерите на възрастните представители. Полова зрялост настъпва на 2 години. На свобода живеят около 18 години, а в плен до 24.

Врагове

Тръбозъбът е бавно и тромаво животно. При опасност обаче бързо се крие в убежището, но в случаите, когато е далече от него, се закопава с голяма скорост. Ако бъде изненадан се защитава с предните си крайници или ляга на гръб като може да използва четирите си крайника и опашката. Добър плувец е. Основните му врагове са лъвовете, леопарди, гепарди, хиеновидното куче и дори питона. По-дребните хищници не могат да се справят с тръбозъба. Главните врагове обаче биват петнистите хиени и хората. Хиените и питоните ловят младите тръбозъби. Те рядко се използват за храна от хората, но от кожите и ноктите им се произвеждат седла, колани и различни сувенири.

Екологична роля

Открита е удивителна симбиоза между тръбозъбите и краставицата от вида Cucumis humifructus. Плодовете на растението са покрити с много дебела, водонепромокаема кожеста обвивка и се развиват дълбоко под земята. Когато достигнат размери около 30 cm те узряват, но семената им не могат да покълнат без наличието на слънчева светлина. В тези случаи тръбозъбите откриват узрелите плодове и ги изяждат. Така с изпражненията си те разнасят семената на краставицата и създават условия за разпространението ѝ.

Тръбозъбът в митологията

В Африканската митология тръбозъбът е митологизиран като добросъвестно същество, което упорито си набавя храна, въпреки непрестанните атаки на мравките. Вещерите от народа хауса си изготвят муски с части от сърце, кожа, чело и копитца от тръбозъб. Увито парче от кожа носено на гърдите се смята, че позволява на собственика му да преминава през покриви и стени през нощта. Муската се дава на млади мъже, които решават да откраднат невеста.

Египетският бог Сет често е изобразяван с глава на тръбозъб, или с подобни на тръбозъб части на тялото.

Главата на Сет е подобна на тази при тръбозъба

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тръбозъб

[Hatshepsut]

Тапир


Бразилски тапир

Тапирите (Tapirus) са семейство нечифтокопитни бозайници с къса дебела опашка и мека еластична зурла, наподобяваща малко слонски хобот. Цветът им варира от кафяво до сиво, дори черно при някои видове. Съществуват и такива с черна глава и крака, и с мръснобял гръб и корем. Тапирите са роднини както на конете, така и на носорозите, но на външен вид не приличат на нито едно от двете животни. Когато се хранят, използват носа си, за да отместват предмети, и пасат трева като конете.

Малайският тапир (Tapirus indicus) се среща в Мианмар, Малайзия, Тайланд и Суматра. Другите видове обитават горите на Централна и Южна Америка. Южноамериканските видове са по-едри от азиатския вид. И трите вида от Южна Америка са приблизително еднакви на размери, като теглото им може да е над 500 кг. Малайският тапир е наполовина по-дребен от тях – той достига едва 230 кг. Обикновено тапирите живеят навътре в гората близо до блата и реки. Те са умели плувци и често се крият от неприятелите си във водата. Основният неприятел на тапира в Южна Америка е ягуарът, а в Азия – тигрите.

Тапирите са застрашени от изчезване род, което означава, че броят им в природата намалява все повече и повече. Това е така, защото хората изсичат горите за дървен материал и разчистват почвата, за да засаждат земеделски култури, като унищожават обиталищата на тапира, а също и на много други животни. Освен от тигри и ягуари тапирите са заплашени и от ловци, които ги убиват за храна и за спорт.

Тапирите в България

Фосилната летопис на тапирите в България е изненадващо богата. Установени са останките на 7 таксона/вида (4 недоопределени до вид). Най-древните от тях са с туролска възраст. Всички видове (Tapirus arvernensis, T. jeanpivetoui, T. balkanicus, както и Tapirus sp. – 1, 2, 3, и 4) произлизат от общо 10 късно-миоценски находища в страната. Всички те се намират в Югозападна България (на юг от Стара планина и на Запад от Рило-Родопския масив). В България най-често са намирани черепни фрагменти (долни и горни челюсти). Доказва се, че Балканите са били районът с най-разнообразна мегафауна от тапири в късния неоген (миоцена) в Европа.

Миоцен

Миоцен е първата геоложка епоха от периода неоген и се простира от около 23,03 млн. г. допреди 5,332 милиона години. Автор на термина миоцен е Сър Чарлз Лайъл. Името идва от гръцките думи μείων (meiōn, „по-малко“), и καινός (kainos, „нови“) и означава „по-малко последните“, защото тя има с 18% по-малко съвременни морски безгръбначни от плиоцена. Миоцен следва епохата Олигоцен и предшества епохата Плиоцен. Миоцен е първата епоха от периода неоген.

Земята преминава от Олигоцен към Миоцен и Плиоцен през няколко ледникови периода. Границите на миоцена не са определени от глобално събитие, а се състоят по-скоро от регионални граници между по-топлия Олигоцен и по-хладния Плиоцен.

Растенията и животните през миоцена са доста близки до съвременните. Бозайниците и птиците са широко разпространени. Китовете, тюлените, а също и водораслите се множат. В края на тази епоха, започват да се нагъват Хималаите.


Тапирите днес

Семейството съдържа пет актуално съществуващи и един изчезнал род:

Tapirus bairdii – Централноамерикански тапир
Tapirus indicus – Малайски тапир
Tapirus kabomani – Кабомански тапир
Tapirus pinchaque – Планински тапир
Tapirus terrestris – Бразилски тапир
†Tapirus webbi – Калифорнийски тапир (изчезнал)

Малайски тапир

Малайският тапир (Tapirus indicus) е най-едрият вид от род тапири. Освен това той се различава от останалите 3 вида по това, че обитава Азия, докато всички останали видове се срещат в Централна и Южна Америка.

Ареал

Ареал на разпространение на Малайски тапир

Малайският тапир обитава тропическите гори на Югоизточна Азия. Ареалът му обхваща части от Мианмар, Тайланд, п-в Малака и остров Суматра. Видът се е съхранил само в една тясна ивица в посока север-юг, започваща от района на границата между Тайланд и Мианмар и стигащ на юг до Суматра. Малайските тапири се срещат предимно в най-гъстите части на горите. Тези животни обикновено живеят постоянно в дъждовните гори, но при тапирите от Тайланд и Мианмар има чести случаи на миграции. По време на сухия период, малайските тапири обитават низините, а през дъждовния мигрират в планинските райони. Както и останалите видове, този вид също се среща в близост до вода, най-често реки или блата.

Външен вид

Малайският тапир е по-дребен от южноамериканските си събратя. Възрастните мъжки достигат дължина 1,6- 2,1 метра и тегло обикновено между 200 и 280 кг, но отделни индивиди достигат и до 320 кг. Най-големият известен тапир от този вид е тежал 540 кг.

Забележително при малайските тапири е тяхната уникална окраска, която около главата и крайниците е черна до тъмносива, а по гърба и отстрани – бяла. Тази необикновена кожа е направила тези животни чест обект на бракониерите, които избиват малайските тапири именно заради ценната им кожа. В резултат на това популацията на вида е намаляла критично. Малайските тапири се отличават със слабо зрение, което обаче се компенсира с добре развитите слух и обоняние.

Размножаване

Размножителният период при тези животни започва през дъждовния период. Обикновено е съпроводен с различни звуци. Счита се, че чрез този звук женските тапири търсят мъжките, а не обратното, както се смяташе. Бременността продължава между 390 и 407 дни, след което женската ражда едно малко.

Застрашена популация

Малайските тапири присъстват в световната червена книга на защитените видове като застрашен от изчезване ареал. Заради ценната си кожа много тапири са били избити. Днес тези животни живеят само в труднодостъпни планински местности и са критично малко на брой.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малайски тапир

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тапири

https://bg.wikipedia.org/wiki/Миоцен


В тропическите гори на Южна Азия и Южна Америка живее едно забележително дебелокожо животно с хобот на слон, с цвят на бик, големина на свиня и копита на кон. Късата недоразвита опашка, набитото и почти обезкосмено тяло, изтеглената и завършваща с хобот муцуна, трипръстите задни крака придават действително на това същество доста странен вид. Неговата забележителност се крие не само във външния му вид. То е последен потомък на онези животни, които са живели преди милиони години и от чиито внуци са се родили днешните слонове, носорози, хипопотами, свине и коне. То почти не се отличава от своите далечни сродници и е истинска „жива вкаменелост“ в днешно време. През ледниковата епоха е живял и в Европа. Това животно се нарича тапир.

Южноамериканският тапир е доста по-едър от своя азиатски събрат. Той достига до 2,5 метра дължина и до метър на височина, като теглото му може да е над 500 кг, докато азиатския вид достига едва 230 кг. Кожата му е почти неокосмена, а дебелите му и силни крака завършват с копита. Неговата муцуна има форма на къс, месест и много подвижен хобот, с който лесно пасе тревистата растителност. Най-интересното при южноамериканския тапир е цветът на неговата кожа. При възрастните тя е сивокафява, а при малките е набраздена с бели линии и петна.

Южноазиатският тапир се отличава с по-малкото си тяло, което е още по-красиво оцветено. Цялата предна част и крайниците са черни, а гърбът, коремът и задната част са снежнобели. Тази окраска съвсем не е странно хрумване на природата, а една много сполучлива защитна окраска. Чрез нея така нашареното животно е отлично приспособено към сенчестите индийски джунгли, в които светлината и сянката рязко се сменят.

Тапирите са много страхливи животни и предпочитат да живеят из влажните тропически гори, в чиито най-гъсти и мрачни усои се крият през дневните горещини. Най-опасни техни врагове са ягуарите в Америка и тигрите в Азия. Тапири плуватЕдва през нощта те излизат от своите убежища и отиват на паша. Преди съмване или привечер обичат да обикалят покрай реките, в чиито хладни води често се къпят. Те са умели плувци и често се крият от неприятелите си във водата.

Тапирът, като всички копитни, е растителноядно животно. При хранене си помага с чевръстия си малък хобот. С него свива зеленината на отделни порции преди да ги поднесе към устата си.

Докато са млади, тапирите живеят на стада със своите малки. Когато поизраснат, мъжките напускат стадото и се уединяват в джунглата. Те са тихи и добродушни животни, които могат да се опитомяват. Даже децата на туземците обичат да яздят такива опитомени тапири.

Тапирите са застрашени от изчезване род, което означава, че броят им в природата намалява все повече и повече. Това е така, защото хората изсичат горите за дървен материал и разчистват почвата, за да засаждат земеделски култури, като унищожават обиталищата на тапира, а също и на много други животни. Тапир нагазил във водатаОсвен от тигри и ягуари тапирите са заплашени и от ловци, които ги убиват за храна и за спорт.

Един от четирите вида тапири е включен в международния Червен списък. Това е централноамериканският им представител. Той е едно рядко животно, което живее в част от Мексико и в северната част на Южна Америка. В п-ов Юкатан то вече напълно е изчезнало.

https://www.zaprirodata.com/

[Hatshepsut]

Мравояд

Мравоядите са семейство бозайници от разред Непълнозъби. По дължина стигат до 3 метра. Имат извити нокти на предните си крака. Нямат зъби, плячката им се залепя по тънкия, дълъг език. Храни се с мравки и термити. Най-често се срещат в Южна и Централна Америка.

Когато не спят, а те спят по 14 часа в денонощието, гиганските мравояди ровят в мравуняците, за да търсят храна. Те са много добре екипирани за улавянето на дребните животни.

Предните крайници на мравояда са снабдени с остри здрави нокти с дължина от 4 cm до 10 cm. С тях той прониква в мравуняка, но не го разрушава. След това пъха дългата си муцуна вътре и събира мравките с език.

Мравоядът може да разтегне езика си до 60 cm и да го вади и прибира 150 пъти в минута. Езикът му е покрит с миниатюрни кукички и дебел слой лепкава слюнка – залепнат ли за нея, мравките са безпомощни. Мравоядът изяжда само около 140 мравки от един мравуняк, преди да премине към следващия. Така той е сигурен, че мравуняците в територията му ще оцелеят и на следващия ден ще има какво да яде.

Голям мравояд

Големият мравояд (Myrmecophaga tridactyla) е най-големият по размер представител на групата на непълнозъбите. Той обитава Южна Америка и води скитнически начин на живот. Живее както в сухи, така и в блатисти райони и е отличен плувец. Храни се предимно с термити или с мравки. Дължината му е 1,6-2,5 m, височината достига 60 cm, масата му е 30-50 кг и живее до 15 години.

Той се придвижва само по земята и не умее да се катери по дървета. Има дълги нокти на крайниците, с които се защитава от враговете си. Езикът му е дълъг 60 cm и с него улавя всеки ден около 30 000 насекоми.

Той има огромни слюнни жлези, които му помагат да хване и изяде термити. Използвайки големите си нокти, животно прави дупка в термитника, за да може да подаде вътре тръбовидната си уста. Мравоядът не отделя повече от 3 минути на всеки термитник.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мравояди

https://bg.wikipedia.org/wiki/Голям мравояд

Сред блатистите джунгли на Централна и Южна Америка живее едно забележително животно. Неговото тяло има тръбообразна глава с малки очички и силно издължена муцуна. Устата му е съвсем малка, но в замяна на това червообразният му език е дълъг до 60 сантиметра – рекорд при сухоземните животни! Този език се вади и прибира по 150 пъти в минута, винаги е покрит с лепкава слюнка и е страшилище за мравките. До 30 000 от тях всеки ден стават негова жертва. Затова животното носи името мравояд.

Познатите досега мравояди са три вида. Единият от тях, наречен голям мравояд, достига размери до 3 метра с опашката, височината достига 60 см, масата му е 30-50 кг и живее до 15 години. Тази опашка е наистина забележителна. Огромна и пухкава, тя може да покрие изцяло като огромен чадър. Когато легне и се покрие с опашката си, мравоядът е защитен и от топлината, и от дъжда, и от досадните насекоми. Живее както в сухи, така и в блатисти райони и е отличен плувец.

Другите два вида мравояди са значително по-дребни. Единият е на големина, колкото домашна котка, а другият, почти колкото плъх. Те живеят предимно по дърветата, където търсят термити и мравки. При катерене по дърветата малките мравояди си служат с опашката като с пети крайник и спирално я завиват по клоните или се подпират на нея, докато лазят по клоните.

Всички мравояди са без зъби. Те гълтат живи уловените насекоми, които се смилат едва в стомаха. За да бъде храносмилането по-лесно, мравоядите често поглъщат камъчета и песъчинки.

Мравоядът невинаги намира лесно мравки и термити. Той е принуден често да ги търси в жилищата им. Тогава на помощ му идват здравите и силно закривени нокти на предните лапи.

При големия мравояд те достигат до петнадесетина сантиметра. С тях той разкопава термитници и мравуняци, пъха вътре дългия си език и започва да лапа от любимите му насекоми. Мравоядът не отделя повече от 3 минути на всеки термитник. Така той е сигурен, че мравуняците в територията му ще оцелеят и на следващия ден ще има какво да яде. Големият мравояд нощем обикаля и търси храна около селищата, а денем спи в изкопани от него ями. Той почти няма врагове. Неговите огромно нокти респектират даже ягуара и пумата. Когато, обаче, се наложи, мравоядът смело се защитава. По-малките мравояди също смело се защитават с острите си нокти и разпръскват една отвратителна миризма от специални жлези. По тази причина местните индианци ги наричат горски вонещици. Новороденото на малкия мравояд дълго време се вози на гърба на майка си, докато тя му позволи само да се катери по дърветата.

Мравояд с малкото на гърба си

https://www.zaprirodata.com/


Мравоядът е екзотично животно, което е известно с огромния си като хобот нос, чрез който успява да засмуче стотици мравки. Съществуват различни видове мравояди, като най-популярни са гигантският мравояд и мравоядът-джудже.

История на мравояд

Предците на съвременните мравояди са се появили на планетата преди 60 милиона години. Още тогава мравоядите не са имали зъби. Смятало се е, че в древността мравоядите са живеели само в Южна Америка, но останки от гигантски мравояди, живели преди 40 милиона години, са били открити в Германия. Древните мравояди са имали нормална уста, а не цилиндрична, каквато е характерна за съвременните. Векове наред мравоядите са били избивани заради месото и козината си.

Древните индианци са смятали, че козината на мравояда е най-доброто лекарство срещу болки в кръста, ако се сложи под чаршафа на леглото. И днес това интересно животно е застрашено, тъй като лечебните свойства на козината му са популярни и сега. Макар че човекът би трябвало да пази, а не да унищожава мравоядите, тъй като те изтребват огромно количество мравки и термити. Днес мравоядите обитават Централна и Южна Америка. Напоследък мравоядите се превръщат в домашни любимци, търсени в цял свят. Те обаче трудно понасят студените температури, затова в домашни условия е добре да се затопля помещението, в което се намира мравоядът.

Характеристики на мравояд

Съществуват различни видове мравояди, като размерите им варират от 15 до 120 сантиметра и теглото им варира от 350 грама до 25 килограма. Тялото на мравояда е покрито с козина, която може да е къса и мека или дълга и груба. Главата му е издължена, като муцуната му е тръбовидна. Устата му е много малка. Козината е сива или златисто кафява на цвят, често с черни ивици. Ушите на мравояда са заоблени и малки.

Видът тамандуа и мравоядите-джуджета имат опашка, която може да хваща предмети. Ноктите на предните лапи на мравоядите са дълги и много остри. Ноктите на задните лапи са къси. Третият пръст на всяка от задните лапи на мравояда е с много силен нокът. Мравоядът няма зъби. Температурата на тялото му варира от 27.8 градуса при мравоядите джуджета до 35 градуса при гигантския мравояд. Черепът на мравояда изглежда крехък, но е много плътен.

Гигантският мравояд е известен като юруми, а мравоядът джудже - като мико дорадо. Гигантският мравояд живее на земята, таманду обитава и дърветата, и земята, а мравоядът джудже рядко слиза от дърветата. Гигантският мравояд е тромаво създание, което ходи много бавно и търси мравуняк или гнездо на термити. Мравоядът има слабо зрение и за да открие насекомите, той разчита само на обонянието си, което е много силно развито. Гигантският мравояд е с тяло, което е с дължина метър и половина. Когато мравоядът върви, той подгъва дългите си нокти, за да не му пречат, и стъпва върху външната част на пръстите си. Опашката на гигантския мравояд завършва с голям сноп дълги косми, които приличат на огромно ветрило.

Мравоядът Тамандуа е два пъти по-малък от гигантския мравояд и живее на земята и по дърветата. Опашката на мравояда тамандуа е равна на дължината на неговото тяло. На предните си лапи тамандуа има по 4 пръста, а на задните - по 5 пръста. С опашката си може да хваща предмети, но я използва предимно за да се катери по клоните на дърветата. Тамандуа живее в Парагвай и Бразилия, като предпочита гористите местности. Той обича да се крие в храстите, но понякога живее близо до човешки селища. Тамандуа се катери по дърветата и се храни с дървесни мравки. Той може да се храни и с мравки, които открива по земята, но рядко може да бъде видян да слиза от дърветата.

Мравоядът джудже е дълъг около 20 сантиметра и тежи около 400 грама. Той е с опашка, която е равна на дължината на тялото му. Мравоядът джудже има къса мека козина, която изглежда много пухкава. Предните лапи на мравояда джудже имат само по четири пръста, два от които са недоразвити. Когато мравоядът иска да спи, той се качва върху някой клон и виси от него надолу с главата като ленивец. При нужда мравоядът джудже използва опашката си, за да се хване за клон. Така успява да се задържи достатъчно дълго време на клона, без да падне. Отдалече мравоядът джудже прилича на голям плод на дърво и това му помага да се скрие от естествените си врагове.

Хранене на мравояд

Мравоядът се храни с мравки, термити и плодове, които намира по земята или яде от дървета и храсти. Понякога мравоядът се храни и с други насекоми, различни от мравки. Също така той се храни и с пчели, докато се опитва да изяде меда от кошера им. За да се храни, мравоядът използва езика си, който му помага и да хваща храната си. Езикът е покрит със слюнка, по която полепват насекомите. Когато намери гнездо на термити, мравоядът удря по него с предните си лапи. Ударът е толкова силен, че стените на гнездото се счупват. Мравоядът мушва езика си в процепа между стените и започва да поглъща термитите от средата на гнездото.

Езикът на гигантския мравояд е дълъг около половин метър. Тъй като мравоядът няма зъби, насекомите и плодовете, които е погълнал, попадат в стомаха му несдъвкани. Мравоядът поглъща пясък и дървесни частици, тъй като има нужда да се справи с по-големите насекоми, които е погълнал. На ден един мравояд може да погълне до 30 000 мравки или термити. Те не могат да излязат от устата на мравояда, когато са вкарани там с помощта на езика му. Небцето и бузите на мравояда са покрити с пипалца, които като четка свалят от езика му всички насекоми и ги насочват към хранопровода му.

Мравоядите, които се отглеждат като домашни любимци, се хранят с прясно мляко и нарязано на ситно месо. Мравоядът поглъща млякото, като потапя езика си в него и след това го вкарва в устата си. Те се хранят също така с твърдо сварени яйца. Когато пие мляко, мравоядът потапя езика си в течността над 100 пъти в минута. Хората, които отглеждат мравояд като домашен любимец, може да го хранят и с плодове, но трябва да са нарязани на много ситно, тъй като в противен случай животното не може да се справи със смилането им.

Любопитни факти за мравояд

Мравоядите са активни през нощта. Те водят уединен начин на живот. Женският мравояд може да бъде видян с малкото си, а мъжкият и женският се срещат само в размножителния период. Огромната космата опашка и грива на мравояда му помагат да плаши враговете си. Той размахва опашката си бързо и яростно и успява да уплаши дори едри животни с нея. При опасност мравоядът джудже се изправя на задните си лапи, а с предните напада врага си.

Женският мравояд ражда едно малко, което носи на гърба си, а понякога го носи и мъжкият, но това се случва рядко. Малкото на мравояда има същата окраска като гърба на майка си и трудно може да бъде забелязано.

Когато търси храна, мравоядът може да преплува река, за да се опита да открие мравуняк или гнездо на термити. Гигантският мравояд спи, като изкопава не много дълбока дупка, ляга в нея на едната си страна, слага главата си между лапите и се покрива с опашката си. Мравоядите предпочитат да спят през целия ден, но ако са прекалено гладни, могат да търсят храна и през светлата част на денонощието.

Мравоядите тамандуа имат специфична миризма, заради която са известни като горски миризливци, подобно на скунксовете. Другите видове мравояди не се отличават с прекалено силна миризма.

Основните врагове на мравоядите са змии, орлите, ягуарите и хората. Освен заради козината мравоядите са избивани и заради опашките си, от които се правят въжета. Много често мравоядите се отглеждат като домашни любимци, за да унищожават насекомите.

Първият човек, който е докарал мравояд в Западна Европа в качеството му на домашен любимец, е бил световноизвестният художник Салвадор Дали. Това се е случило през 60-те години на миналия век.

Според стопаните на мравояди тези животни са много игриви, дружелюбни и се привързват към хората. Трябва редовно да се режат ноктите им, за да не наранят някой от живеещите в дома. Мравоядите, отглеждани като домашни любимци, имат нужда от кутии, където да си правят гнездо. За отглеждане в домашни условия са по-подходящи тамандуа и мравоядът-джудже, тъй като не заемат толкова много място като гигантския мравояд.

https://miau.bg/Мравояд




Гигантският мравояд | Най-странните животни в Южна Америка | National Geographic Bulgaria

[Hatshepsut]

Нумбат (Торбест мравояд)

Нумбатът, наричан още торбест мравояд (Myrmecobius fasciatus), е вид торбест бозайник, единствен съвременен представител на семейство Нумбатови (Myrmecobiidae). Храни се предимно с термити. Колониите му се срещат в изолирани райони южно от Пърт, Западна Австралия. Ареалът му е много ограничен и днес видът попада сред застрашените. Нумбатът е емблема на Западна Австралия, защитен вид е и е включен сред консервационните програми на щата.

Исторически сведения за вида

За пръв път нумбатът е описан от европейските заселници през 1831 г. Той е открит от Робърт Дейл в района на долината Ейвън, намираща се днес в урбанизирания район на град Пърт. За първи път видът е класифициран през 1836 г. от Джордж Уотърхаус. Голяма част от биологичните особености на нумбата обаче са открити и описани в средата на 1950-те от зоолога Джон Калаби.

Местообитание и разпространение

Видът е разпространен в южната част на Западна Австралия с две естествени местообитания – национален парк Дриандра и гората Перъп. Реинтродуциран е в няколко резервата на щата – Каракамия, Боягин, Карун хил, Тутанинг, Баталин, Драгън рокс и Стърлинс рейнджис. Представители на вида са реинтродуцирани и в резерватите Скотия в Нов Южен Уелс и Йокамура в Южна Австралия. В миналото нумбатът се е срещал в южните части на Австралия и в Северната територия на страната. Видът е бил широко разпространен, но усвояването на земите за животновъдство погубило местообитанията му. Интродуцираните домашни кучета, котки и особено лисицата допълнително спомогнали за рязкото съкращение на популацията.

Нумбатът обитава евкалиптови и акациеви гори, равнини, но винаги в близост до воден източник. Води наземен начин на живот и за разлика от повечето торбести е активен през деня.

Морфологични особености

Нумбатът е дребно животно с дължина на тялото 17 — 27 cm, на опашката 13 — 17 cm и тегло от 275 до 450 грама. Главата е удължена с тясна заострена муцунка, тясна устна цепка и дълъг език, който може да излезе напред от устата с около 10 cm. Нумбатът е един от малкото видове животни с голям брой зъби в устата си. Наброяват около 50, малки и еднакви по размери и служат основно за сдъвкване на по-твърдата хитинова обвивка на насекомите. Очите са големи, а ушите са със средни размери и заострени. Дългата опашка на торбестия мравояд е покрита с гъста козина и не може да изпълнява хватателна функция. Крайниците са къси. Предните са с пет пръста, а задните с четири, снабдени с остри нокти.

Космената покривка е сравнително дълга и гъста. На цвят тя е сиво-кафява до червеникава с 6 до 12 броя напречни бели ивици, които се открояват отстрани на тялото и гърба. Коремът и крайниците са жълто-бели. На гърдите си дребният мравояд има специфична кожна жлеза, съдържаща мастни и потни жлези. Самките притежават 4 сукални зърна. Липсва кожна торба.

Черепът на нумбата е нисък и плътен, а пространството между очите е широко. Костното небце продължава назад, значително по-назад от останалите видове бозайници. Зъбите са малки и силно изменчиви по височина.

Хранене

Основната храна на торбестите мравояди са термитите и в по-малка степен мравки и други безгръбначни, които случайно попадат в менюто му. Дневно животинчето трябва да изяде 10 – 20 хиляди термита. Острите и силни нокти служат за разравяне на почвата и отделяне на кората на дървесината. С помощта на дългия подвижен език, който се провира надълбоко, нумбата успява да измъкне термитите от разрушените им убежища. Крайниците на нумбата са значително по-слаби от конвергентни видове като ехидната, мравоядите и тръбозъбите (Orycteropus afer). Ето защо той е активен денем, когато са активни и термитите и не се налага извършване на усилена дейност за достигане до плячката.

Размножаване

Периодът на чифтосването продължава от средата на лятото до ранна есен (декември – април). Малките се раждат през лятото, есента или ранна зима, две седмици след чифтосването. Обикновено са 2 – 4. След раждането си малките се прикрепват за сукалните зърна, покрити единствено от гъстата козина на майката. Сучат прикрепени за нея около 2 месеца. Вече отраснали остават в недълбоките дупки, където завършват и своето развитие. Половата зрялост настъпва на около едногодишна възраст. Продължителността на живота в неволя е около 6 години.

Начин на живот

Нумбатът е предимно горско животно, което води наземен начин на живот. За разлика от останалите торбести той е основно дневно животно. През нощта се крие в дупки под земята или други подходящи укрития, където е постлал дъното със сухи треви и листа. Нумбатите са изключително активни животни, които прекарват голяма част от деня си в търсене на храна. С изключение на размножителния период представителите на вида живеят поединично. В студените месеци на годината може да се наблюдава как животното събира топлина от слънчевите лъчи.

Опазване на вида

В миналото видът е обитавал обширни участъци от островния континент. С идването на европейците и интродукцията на нови видове домашни и диви животни популацията на нумбата сериозно намалявала. Така през 1970-те числеността им достигнала едва около 1000 индивида. В последните години Западна Австралия провежда програми за реинтродукция на вида на нови места, където в миналото малкото торбесто е бил естествен обитател.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нумбат

В Австралия живее още едно интересно торбесто животно. Това е нумбатът. Той е голям, колкото катерица и има подобна на нея опашка, а главата му завършва с остра муцунка. Дължината на тялото на нумбата е 17-27 см, на опашката 13-17 см, а теглото му е от 275 до 450 грама. Очите са големи, а ушите са със средни размери и заострени. Дългата опашка на торбестия мравояд, както е другото име на нумбата, е покрита с гъста козина и не може да изпълнява хватателна функция. Крайниците са къси, като предните са с пет пръста, а задните с четири, снабдени с остри нокти. Космената покривка е сравнително дълга и гъста. На цвят тя е сиво-кафява до червеникава с 6 до 12 броя напречни бели ивици, които се открояват отстрани на тялото и гърба. Коремът и крайниците са жълто-бели.

Неговата най-забележителна особеност, обаче, е липсата на торба при женските индивиди. Тогава възниква въпросът, защо нумбатът е торбесто животно. Това е, защото по всички останали свои белези, той прилича на тази група бозайници. Както при всички тях и малките на нумбата се раждат с миниатюрни размери. Периодът на чифтосването продължава от средата на лятото до ранна есен (декември — април). Малките се раждат през лятото, есента или ранна зима, две седмици след чифтосването. Обикновено са 2-4. Тяхната единствена задача е да пропълзят до спасителните сукални зърна и да се захванат за тях. Там те стоят закачени, докато поотраснат, след което здраво се захващат за гъстата и груба козина на майка си. Сучат прикрепени за нея около 2 месеца. Вече отраснали остават в недълбоките дупки, където завършват и своето развитие. Половата зрялост настъпва на около едногодишна възраст. Продължителността на живота на свобода е около 6 години.

Друга забележителна особеност на нумбата са неговите зъби. Те са точно 52 на брой. С тяхна помощ той сдъвква твърдата хитинова обвивка на насекомите, с които се храни. Най-много нумбатът предпочита термитите. Острите и силни нокти служат за разравяне на почвата и отделяне на кората на дървесината. Търси ги с настървение, а щом ги открие, с мълниеносно движение на десетсантиметровия тънък и гъвкав език те попадат в устата му. Неговият апетит към тези насекоми е пословичен. Дневно животинчето трябва да изяде 10-20 хиляди термита. Намери ли термити, той ги лови и яде с часове без да обръща внимание на нищо около него. Наяло се до насита, това кротко и беззащитно животинче се скрива в дупката на някое дърво и там дълги часове спи непробудно.

Нумбатът обитава евкалиптови и акациеви гори, равнини, но винаги в близост до воден източник. Води наземен начин на живот и за разлика от повечето торбести е активен през деня.

Нумбатът неслучайно е вписан в международния Червен списък. В миналото той е бил разпространен в почти цяла Южна и Западна Австралия. Видът е бил широко разпространен, но усвояването на земите за животновъдство погубило местообитанията му. Интродуцираните домашни кучета, котки и особено лисицата допълнително спомогнали за рязкото съкращение на популацията. Ареалът му днес е изключително ограничен и колониите му се срещат в изолирани райони южно от Пърт, Западна Австралия. Нумбатът е емблема на Западна Австралия, защитен вид е и е включен сред консервационните програми на щата.

https://www.zaprirodata.com/

Нумбат, известен и като Торбест Мравояд, е животно, което се среща само в Австралия. Нумбат е рядко животно със статут на изчезващо и се опазва от закона. Нумбатът е с изключително интересен външен вид и е известен с това, че унищожава термити.

На 6 ноември пък в някой кътчета на света като САЩ се отбелязва деня на Нумбата.

История на Нумбат

Смята се, че Нумбат се е появил на планетата преди около 30 милиона години. Това интересно животно с екзотичен външен вид днес може да се види на територията на Австралия. Първите писмени свидетелства за Нумбат са от средата на XIX век. Тъй като рядко може да се срещне в дивата природа, Нумбат е изучен по-обстойно едва през средата на миналия век. Нумбат е представен от две разновидности - обикновен, който се среща в югозападната част на Австралия, и рижав, който може да се види само в южната част на страната.

Тъй като броят на Нумбат е намалял рязко, се е наложило той да бъде изкуствено заселван в някои щати като част от програмата за възстановяване на числеността на вида. Нумбат предпочита места, които са в близост до водоем. Той живее в гористи местности. Заради превръщането на горски масиви в обработваеми земи броят на Нумбат критично намалява. Нумбат често става жертва и на бракониери, които го ловят както заради месото му, така и за да го превърнат в екзотичен домашен любимец.

Характеристики на Нумбат

Тялото на Нумбат достига до 26 сантиметра дължина, а опашката му става дълга от 14 до 17 сантиметра. Нумбат е дребна животинка - той тежи около 400 грама. Главата на Нумбат е издължена. Муцуната на Нумбат е тясна, езикът му е много дълъг - около 10 сантиметра. В устата си Нумбат има около 50 много дребни зъба, които му служат, за да разчупва хитиновото покритие на термитите. Очите на Нумбат са големи и тъмни на цвят.

Нумбат е с остри изправени уши. Крайниците на Нумбат са доста къси, всеки крайник е с много остри извити нокти, които са пригодени за копаене. Козината на Нумбат е много гъста, сивкава или рижава - в зависимост от местообитанието на Нумбат. Върху гърба си Нумбат има десетина броя бели ивици, които се спускат надолу към корема. Те се редуват с черни ивици, които са със същата големина. Тази окраска служи на Нумбат за криене през деня. Крайниците на Нумбат са светли, почти бели. Въпреки че се води торбест бозайник, женският Нумбат няма торба, в която да отглежда малките си като кенгуруто и други торбести животни. От носа към очите на Нумбат минава тъмна ивица, която според специалистите му помага да понася слънчевите лъчи по-лесно.

С какво се храни Нумбат

Нумбат се храни с термити и мравки. С помощта на езика си Нумбат вади термити и мравки от мравуняците и термитниците. Тъй като лапите на Нумбат са слаби и той не може да разруши стените на термитника, той е принуден да се храни основно през деня, когато насекомите напускат дома си. Когато усети, че под кората на някое дърво или под земята има термити или мравки, Нумбат разравя пръстта с ноктите си на дълбочина около пет сантиметра и с дългия си език лови насекомите. Под кората на дървото Нумбат също успява да вкара тънкия си език.

Докато се храни, Нумбат не обръща внимание на нищо, което става около него и в този момент човек може да застане много близо до него, да погали животинката и дори да я вземе в ръцете си, без тя да окаже никаква съпротива. Нумбат може да се катери по дърветата и да лови мравки по клоните, но предпочита да ги търси под кората на дървета, които те разрушават. На ден Нумбат има нужда от над десет хиляди термита, за да се чувства добре. Със зъбите си Нумбат чупи хитиновата обвивка на по-едрите термити и мравки, а по-дребните гълта, без да ги дъвче.

Размножаване на Нумбат

Нумбат води самотен начин на живот и се събира с други представители на вида си единствено по време на размножителния период. Той продължава два месеца - февруари и март. Половин месец след акта на чифтосване на бял свят се появяват две до четири малки. Ако нещо се случи с потомството, женската се разгонва отново, за да даде живот на следващо поколение. Малките на Нумбат са дълги около 2 сантиметра.

След раждането си малките пропълзяват до зърната на гърдите на майката, където се закрепват, като увисват с устните си на тях, и остават в продължение на четири месеца, докато не станат дълги около 8 сантиметра. Те са защитени само от изключително гъстата и дълга козина на корема и гърдите на майката, която ги крие от враговете и от капризите на времето. След четвъртия месец те се преместват върху гърба на майката или остават в направено от нея гнездо, където я чакат да донесе храна. През ноември малките вече са самостоятелни и могат да се отделят от майката. Мъжкарите имат нужда от две години, за да станат полово зрели, женските са готови за чифтосване една година след раждането си.

Любопитни факти за Нумбат

Нумбатът е активен предимно през деня, през нощта предпочита да си почива в гнездо, което постила със сухи листа. Често Нумбат прави гнездото си в хралупи на дървета, които са паднали от буря. В студените дни Нумбат има нужда от загряване на тялото, за да може да се движи, затова по няколко часа стои неподвижно, за да събере топлина от слънчевите лъчи.

Нумбат в повечето случаи носи опашката си над гърба си като катерица.

Нумбат е диво животно, но лесно може да свикне с хора, ако се отглежда от тях от ранна възраст. Когато се отглежда като домашен любимец, Нумбат се привързва силно към стопанина си. Когато се отглежда от хора, Нумбат се храни с различни видове насекоми, червеи и ларви, може да хапва също така яйца и мляко.

Когато се придвижва по земята, Нумбат ходи много бързо или подскача.

Интересен факт е, че когато спи, Нумбат изпада в нещо като анабиоза - обмяната на веществата му се забавя, дишането му става много рядко и той почти не мърда. Това забавяне на метаболизма има за цел да запази повече от жизнената енергия на Нумбат.

Най-големият естествен враг на нумбат е лисицата. През нощта лисиците откриват с лекота спящите Нумбати и тъй като по това време на денонощието екзотичната животинка е почти неподвижна, става лесна плячка на гладните лисици.

https://miau.bg/Нумбат

[Hatshepsut]

Магот - единствената европейска маймуна

Маготът (Macaca sylvanus), наричан още берберски макак, е примат от семейство Коткоподобни маймуни.

Разпространен е в Северна Африка (Алжир и Мароко), както и в рамките на малка популация от Гибралтар в Европа.

Маготът е единствен представител на макаците извън Азия и единствената маймуна, която се среща в диво състояние на територията на Европа. Интересна особеност на магота е отсъствието на опашка, което го приближава до човекоподобните маймуни, но въпреки това е типичен представител на същинските маймуни.

Физически характеристики

На размери, маготът достига до 75 cm на дължина и до 16 kg на тегло. Окраската на тялото е жълтеникавокафява до сива, по-светла в коремната област. Цветът на лицето е тъмнорозов. Опашката е закърняла. Предните крайници на маготите са по-дълги от задните крайници. Характерно е, че женските по правило са по-дребни.

Разпространение

Маготът може да се открие в естествена среда в Северозападна Африка, в рамките на страните Алжир и Мароко. Популациите в тези страни непрекъснато намаляват по численост. За разлика от тях една малка популация, вероятно разселена от човека в Европа, е в процес на подем и нараства по численост. Това е така наречената гибралтарска популация. Според проучвания в рамките на Гибралтар има около 300 индивида, формирали пет отделни групи.

Природозащитен статус

Някога широко разпространен в Северна Африка и Южна Европа, днес маготът е под заплаха вследствие изсичането на горите в тази част на света още от Римско време. На свобода са останали около 12 000 - 21 000 диви магота и видът е вписан в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като уязвим.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Магот

Маймуни живеят и в Европа. Те обитават едно незначително късче от нейната територия в най-южната част от Пиренейския полуостров – Гибралтар. По стръмните скали на това късче земя пъргаво тичат няколко малки стада от безопашатата маймуна магот, наричан още берберски макак. Същите живеят само няколко десетки километра пò на юг в Мароко, а също и из скалистите райони на Алжир и Тунис. Гибралтарските маготи най-вероятно са последните останки от много по-големи стада, които в миналото са обитавали обширни райони в южна Европа. Маготът е единствен представител на макаците извън Азия и единствената маймуна, която се среща в диво състояние на територията на Европа. Според проучвания в рамките на Гибралтар има около 300 индивида.

Маготът се храни с дребни животинки, които лови под камъните. Обича също и плодове. Денем тича по скалите, а вечер спи сгушен из входовете на пещери или някоя скална пукнатина.

След седеммесечна бременност женската ражда едно съвсем голо и неокосмено бебе. Тя го кърми около една година и дотогава то не се отделя от нея нито за миг. Пощенето на малкото е не само дезинфекция, но и акт на обич.

https://www.zaprirodata.com/

[Hatshepsut]

Защо птицечовката е толкова странна: гените ѝ са от птици, влечуги и бозайници

Често смятан за най-странния бозайник в света, птицечовката, има множество причудливи характеристики: тя снася яйца, вместо да ражда живи бебета, „изпотява“ мляко, има отровни шпори, козина, която свети и дори е снабдена с 10 полови хромозоми, а ние, хората сме само с две.

За първи път международен екип от изследователи, ръководен от биолози от Университета в Копенхаген, картографира пълен геном на птицечовката и е намерил отговори за произхода на няколко нейни странни характеристики.

Птицечовката е наистина едно от най-странните същества на Земята. Заедно с ехидната, тези две австралийски животни принадлежат към тясно специализирана група бозайници, известни като еднопроходни.

Гените и на двете са относително примитивни и непроменени, разкривайки странна комбинация от няколко класове гръбначни животни, включително птици, влечуги и бозайници.

Изследването е публикувано в научното списание Nature.

Четири от петте съществуващи еднопроходни вида: птицечовка (горе вляво), късоклюна ехидна (горе вдясно), западна дългоклюна ехидна (долу вляво) и реплика на източна дългоклюна ехидна (долу вдясно)

„Пълният геном ни предостави отговорите как са се появили някои от странните черти на птицечовката. В същото време декодирането на генома на птицечовката е важно, за да разберем по-добре как са еволюирали другите бозайници - включително ние, хората. Той съдържа ключът защо ние и другите плацентни бозайници еволюираме, за да се превърнем в животни, които раждат живи малки, вместо животни, които носят яйца“, обяснява професор Гуодзие Джан (Guojie Zhang) от Департамента по биология.

Илюстрацията на Фредерик Нодър от първото научно описание през 1799 г. на „Platypus anatinus“.Откакто европейците откриват птицечовката в Австралия в края на 18-ти век, странното, подобно на патица, полуводно същество обърква изследователите

Групата, към която принадлежи птицечовката, еднопроходни, е съществувала милиони години преди появата на всеки съвременен бозайник.

„Всъщност птицечовката принадлежи към класа Mammalia (бозайници). Но генетично тя е смес от бозайници, птици и влечуги. Тя е запазила много от оригиналните черти на своите предци - които вероятно допринасят за успеха й в адаптирането към средата, в която живее “, обяснява професор Джан.

Платипус (птицечовка), Национален парк Еунгела, Куинсланд, Австралия

СНАСЯ ЯЙЦА, "ИЗПОТЯВА" МЛЯКО И НЯМА ЗЪБИ
Една от най-необичайните характеристики на птицечовката е, че макар да снася яйца, тя също има млечни жлези, използвани за хранене на бебетата, не чрез зърната, а чрез мляко - което се отделя като пот от тялото й.

По време на нашата собствена еволюция ние, хората, загубваме и трите така наречени гени на вителогенина, всеки от които е важен за производството на яйчни жълтъци. Птиците, от друга страна, продължават да имат и трите. Проучването показва, че птицечовките все още носят един от тези три гена на вителогенина, въпреки че са загубили другите два преди около 130 милиона години. Птицечовката продължава да снася яйца по силата на този един останал ген. Това вероятно е така, защото не са толкова зависими от създаването на жълтъчни протеини, колкото птиците и влечугите, тъй като птицечовките произвеждат мляко за малките си.

При всички други бозайници вителогениновите гени са заменени с казеинови гени, които са отговорни за способността ни да произвеждаме казеинов протеин, основен компонент в млякото на бозайниците. Новото изследване показва, че птицечовката носи и казеинови гени и по този начин съставът на млякото им е доста сходен с този на кравите, хората и други бозайници.

„Това ни дава информация, че производството на мляко при всички съществуващи видове бозайници е развито чрез един и същ набор от гени, получени от общ прародител, живял преди повече от 170 милиона години - заедно с ранните динозаври в юрския период“, разказва Гуодзие Джан.

Друга черта, която прави птицечовката толкова уникална, е, че за разлика от по-голямата част от бозайниците е беззъба. Въпреки че най-близките предци на тези еднопроходни са били със зъби, съвременната птицечовка е оборудвана с две рогови плочи, които се използват за смачкване на храната. Проучването разкрива, че птицечовката е загубила зъбите си преди около 120 милиона години, когато четири от осемте гена, отговорни за развитието на зъбите, са изчезнали.

ЖИВОТНО САМО С 10 ПОЛОВИ ХРОМОЗОМИ
Още една странност на птицечовката, изследвана от учените, е как се определя пола й. Както хората, така и всеки друг бозайник на Земята имат две полови хромозоми, които определят пола - X и Y хромозомната система, в която XX е жена и XY е мъж. Еднопроходните обаче, включително птицечовката, имат 10 полови хромозоми, с пет Y и пет X хромозоми.

Благодарение на разкриването на почти пълния геном на хромозомно ниво, изследователите вече могат да предположат, че тези 10 полови хромозоми в предците на еднопроходните са били организирани в пръстеновидна форма, която по-късно е била разделена на много малки парчета от X и Y хромозоми. В същото време картографирането на генома показва, че по-голямата част от половите хромозоми на еднопроходните имат повече общо с птиците, отколкото с хората. Но това, което показва, е еволюционната връзка между бозайници и птици.

Отровната шпора на мъжка птицечовка


Птицечовка, плуваща в река Брокен, Куинсланд

Факти за птицечовката

♦ Птицечовката е ендемичен вид за Източна Австралия и Тасмания. Тя е защитен вид и е класифицирана от IUCN като почти застрашен.
♦ Сред причините, поради които птицечовките се считат за бозайници, е, че имат млечни жлези, растат им косми и имат три кости в средните уши. Всяка от тези черти ги определя като бозайник.
♦ Птицечовката принадлежи към разред еднопроходни, наречен така, тъй като еднопроходните използват единствен отвор за уриниране, дефекация и сексуално размножаване.
♦ Животното е отличен плувец и прекарва голяма част от времето си в лов за насекоми и миди в реките.
♦ Отличителният му клюн е пълнен с електрически сензори, които се използват за намиране на плячка в калните речни корита.
♦ Мъжката птицечовка има отровна шпора зад всеки от задните си крака. Отровата е достатъчно силна, за да убие куче и се използва, когато самците се бият за територия.
♦ Друго проучване от 2020 г. демонстрира, че козината на птицечовката е флуоресцентна. Кафявата козина на животното отразява в синьо-зелен цвят, когато е поставена под UV светлина.

Относно проучването

Усъвършенстваната технология за секвениране на гени, която съчетава многобройни авангардни методи, позволи на изследователския екип да картографира почти пълния геном на хромозомно ниво както от птицечовката, така и от нейния братовчед, ехидната - единствените два понастоящем живи вида еднопроходни животни. Данните за гените запълват 90 % от пропуските в предишните генетични карти.

Изследователите сравняват гените на еднопроходните и геномите на птици, хора, плъхове, тасманийски дяволи и гущери.

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/zashto-ptitcechovkata-e-tolkova-stranna-genite-j-sa-ot-ptitci-163250.html

[Hatshepsut]

Прилепи-вампири

Кръвосмучещите прилепи (Desmodontinae) са подсемейство дребни бозайници от разред Прилепи (Chiroptera).

То включва 3 съвременни вида, обособени в три монотипни рода. Разпространени са в Америка, от Мексико на север до Чили и Аржентина на юг. Активни са през нощта, като се хранят с кръв на бозайници или птици.

Хранене

Те са нощни животни. Комуникират и намират плячката чрез ехолокация, заради която използват големите си уши и летят с видоизменените си предни крайници наречени крила. Когато намерят целта си, те използват гънката на лицето си, чиято температура е винаги с 9 градуса по-ниска от тази на тялото им. Благодарение на нея прилепът вижда в кои части на тялото кръвта тече най-близо до повърхността. За да не събуди жертвата, прилепът пълзи до целта, а не каца върху нея, пробива малка рана и започва да ближе изтичащата кръв. Цялата операция е толкова деликатна, че жертвата на практика не усеща нищо. Благодарение на антикоагулиращата субстанция в слюнката на прилепа кръвта не се съсирва и той може да се храни спокойно до 30 минути. Нужни са около 350 прилепа за да изсмучат кръвта на човек.

Родове

- Desmodus
- Diaemus
- Diphylla

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кръвосмучещи прилепи

Прилепи-вампири започнаха да атакуват хора в Бразилия

Южноамерикански прилепи-вампири, които преди това се хранеха само с кръвта на птици, са започнали целенасочено да нападат хора, съобщава New Scientis.

Учени решават да проверят слуховете, разпространяващи се сред бразилците, които живеят в близост до Национален парк Катимабу. Според изследователите в района живее един от най-големите видове прилепи-вампири, Diphylla ecaudata, с тегло около 33 грама и дължина на 8 см. Тези прилепи хранят изключително с кръвта на птици, от време на време нападат говеда и не се страхуват от хората, като им позволяват да ги вземат в ръце.

Енрико Бернар (Enrico Bernard) от Федералния университет на Пернамбуко в Ресифе, Бразилия, и неговият екип анализират 70 проби от изпражнения от местна колония прилепи-вампири D. ecaudata.

Резултатите са публикувани в списание Acta Chiropterologica.

Изследователите намират в 15 от пробите човешка ДНК, което потвърждава слуховете, че прилепите-вампири са започнали да пият и човешка кръв.

"Ние бяхме доста изненадани", коментира Бернар. "Този вид не е пригоден да се храни с кръвта на бозайници".

Прилепите обикновено нападат големи нощни птици, изсмуквайки една супена лъжица кръв от едно животно на хранене. Те са пригодени да обработват тези мазнини, които са основен компонент на кръвта на птиците, за разлика от по-плътната, високопротеинова кръв на бозайниците.

Преди прилепите са избягвали контакт с хората и никога не са се опитвали да ги атакуват, но очевидно, днес положението се е влошило до такава степен, че им се е наложило да да го правят, за да оцелеят. Според учените, популацията на дивите птици може да е намаляла в Националния парк Катимбау толкова много, че вампирите сега са принудени да търсят храна извън парка, нападайки хора, птици и говеда.

Според изследователите такива случаи са опасни, защото прилепите са носители на много опасни заболявания като бяс.

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/prilepi-vampiri-zapochnaha-da-atakuvat-hora-v-brazilia-video-67795.html


Vampire Bats | World's Deadliest


VAMPIRE BATS

[Hatshepsut]

Мангуста

Мангустовите (Herpestidae) са семейство дребни хищници, включвани по-рано в състава на семейство Виверови (Viverridae). Съвременните представители на това семейство са около тридесет вида разпространени в Южна Азия и Африка, но се срещат също и в Южна Европа и на Карибските острови, където са разселени изкуствено от човека.

Някои мангустови са социални животни и живеят на големи групи, в които отделният индивид осигурява храна не само за себе си, но и за останалите членове на групата. Те се хранят предимно с насекоми, червеи, ракообразни, змии, малки пиленца и гризачи. Мангустовите са известни като специалисти в лова на отровни змии. Борбата на малка индийска мангуста например с индийска кобра е класическа гледка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мангусти



Slender mongoose kills black mamba

Съвременните представители на мангустите са около тридесет вида разпространени в Южна Азия и Африка, но се срещат също и в Южна Европа и на Карибските острови, където са разселени изкуствено от човека.

Някои мангусти са социални животни и живеят на големи групи, в които отделният индивид осигурява храна не само за себе си, но и за останалите членове на групата. На големина е почти, колкото пор, сивкава, с тъмни  и светли петна и с остра муцунка като на златка. Тялото е с дължина от 30 до 50 см, а опашката от 15 до 30 см. Теглото при възрастните се движи от 500 грама до над 2 кг. Те се хранят предимно с насекоми, червеи, гущери, ракообразни, змии, малки пиленца, яйца и гризачи. Мангуста в битка с кралска кобраМангустите са известни като специалисти в лова на отровни змии. Борбата на индийската мангуста, например, с индийска кобра е класическа гледка.

В Индия се говори толкова много за храбростта на това пъргаво животинче, че то е станало легенда. Мангустата е такъв унищожител на змиите, било то безвредни или отровни, че справедливо е заслужила симпатията на хората. В страна като Индия отровните змии са истинска напаст за населението и затова мангустата е верен помощник на човека.

Ненавистта на това животинче към змиите е пословична. Види ли змия, мангустата изпада в силна възбуда. Без да се бави тя се насочва към жертвата с предварително подготвена тактика. А тя е, колкото забележителна, толкова и проста – започва да обикаля около змията с непрестанно увеличаваща се бързина и прави лъжливи движения за атака. Нейните кръгове около жертвата стават все по-тесни, лъжливите движения – все по-бързи и при всеки случай на невнимание от нейна страна тя мълниеносно я хапе. Накрая изтощената змия престава да следи нападателя и в един момент се опитва да избяга от него. Мангустата обаче не пропуска този решаващ миг в смъртната битка. Тя скача върху змията, захапва я за главата, смачква черепа й със силните си челюсти и после я изяжда.

Ако по време на битка мангустата е ухапана от отровна змия, това в повечето случаи не е фатално за нея. Доказано е, че тя има придобит имунитет срещу змийската отрова. Все пак рядко се случва мангустата да бъде ухапана. Причината е една – тя е неимоверно повратлива и много по-бърза от всяка змия. В това се крие и тайната на нейните почти вечни победи.

Представителите на вида са дневни животни, а през нощта прекарват в дупки под земята. Мангусти са добри копачи, но могат да ползват изоставени дупки от други видове животни. Семейство мангустиНякои видове живеят самостоятелно, а други в колонии до 20 индивида. Социалната структура е йерархична като централно място заема една главна двойка, която ражда потомство. В структурата на групата влизат и други възрастни, подрастващи и малки, които са роднини на главната двойка. Бременността продължава около 60 дни, раждат два пъти в година едно до три малки. Кърменето продължава около осем седмици, а в грижите на потомството участват всички членове на групата. На около година настъпва полова зрялост, а продължителността на живота им е до 15 години. В естествената среда стават плячка на хищни птици, змии и чакали. Мангустата лесно се опитомява, привързва се към човека и на много места се отглежда като домашно животно. Всеизвестните симпатични сурикати също са вид мангусти.

https://www.zaprirodata.com/


Ако разглеждаме пухкавата мангуста, сгушена в нейната уютна дупка, тя изглежда сладко и безобидно създание. Когато е гладно, малкото зверче става страшно. Не случайно наричат това животно мъхната светкавица, защото се движи толкова бързо, че може да изпревари ухапването на змията. Затова мангустите са най-прочутите змиеловци в света.

Заради умението си да прогонва змиите, мангустата е много желана на редица места, където хората имат проблем със змиите, особено отровниците. Внасянето и развъждането им с тази цел обаче не е ефективна мярка, тъй като след като унищожат змиите и плъховете, те продължават да нападат дребните бозайници.

Зайците, катериците, птичките стават жертва на мангустите, защото те са в състояние да уловят всичко, което решат. Затова внасянето им в места, които не са естествената им среда, е необосновано и опасно.

Класификация и разпространение на мангустата
Над 34 вида, разделени в около 20 рода съставляват вида на тези малки месоядни бозайници, членове на семейство Herpestidae, включвани по-рано към семейството на Виверовите. По-късно се отделя от тях и става независим вид.

Естествените им местообитания са Южна Азия, Африка, както и южните части на Европа, Карибите. Индия е родно място на отровната кобра, но и на пъргавата мангуста. Затова в Индия мангустите са и домашни любимци. Няколко рода от този малък хищник се срещат само на остров Мадагаскар.

Характеристика на мангустата

Мангустите се различават от своите бивши роднини - Виверови, по морфологични, генетични и екологични характеристики и съвсем правилно са отделени в свое семейство.

Мангустата е дребен хищник. Има стройно, издължено тяло и малка глава. Опашката на животното е много дълга. Дължината на тялото, без опашката варира в широки граници, според вида, от 16 до 71 сантиметра.

Опашката е конусовидна - дебела в основата и изтъняваща в края. Дължината отново варира, от 19 до 47 сантиметра. Като правило представлява две трети от дължината на тялото.

Животните тежат от 210 грама до 7 килограма според вида. Азиатските зверчета са по-големи от африканските. Най-малка е мангустата-джудже, с тяло 16-23 сантиметра и тегло от 210 до 420 грама.

За най-голяма се счита белоопашата мангуста. Дължината на тялото му е 47-71 сантиметра, само опашката е дълга от 36 до 47 сантиметра, а теглото му надхвърля 5 килограма.

Зверчетата имат малки и издължени муцунки и малки и заоблени уши. Очите им са кръгли, изразителни, с хоризонтално разположени зеници, което е характерно за тревопасните.

Мангустите имат от 32 до 40 зъба, като бройката им зависи от вида. Краката му са къси, с пет пръста, с неприбиращи се дълги нокти, леко извити и тъпи. С тях животното копае подземни проходи, защитава се от враговете и се катери по дърветата.

Всички мангусти ходят на пръсти, а мембраната между тях е намалена или липсва. Повечето видове седят на задните си крака и с изправен гръб, за да виждат по-добре.

Козината им е груба, състои се от пух и твърда и дълга горна част. Обагрена е в сиво или кафяво, жълтеникаво, черно или червено. Някои са с шарки на опашката или райета по гърба. Цветовете на тялото се различават от тези на крайниците или опашката.

Животното има отлично зрение, обоняние и слух. При водния екземпляр усещането за допир също е добре развито.

Начин на живот на мангустата

Женските мангусти обикновено живеят на групи с добре изградена йерархия и са много приказливи. Мъжките в повечето видове са самотници и имат индивидуални територии, които често се пресичат с териториите на женските. Някои видове обаче са напълно приспособени за живот в колектив.

Групите са с най-различен брой членове, най-често около 20, като възрастните са поне 9 като всеки изпълнява точно определена роля в групата.

Мангустите издават различни видове звуци, които представляват ръмжене, скърцане, лаене, мъркане, резки високи викове. Всеки от тях носи точно определена информация.

Тези животни знаят как да изграждат подземни тунели. Копаят дупки на дълбочина до 2 метра, с множество проходи. Сред представителите на семейството има много сухоземни хищници, други водят полуводно съществуване, много видове са по дърветата. Всички плуват добре и се спасяват във водата при опасност.

Някои от тях са нощни хищници като белоопашатата мангуста и трудно може да бъде засичана. Други са дневни хищници като суриката. Някои ловуват както денем, така и нощем.

Хранене на мангустата

Храненето е дейност, която се осъществява от цялата група или от най-силните членове в зависимост от вида. Менюто на зверчето е много разнообразно. Насекомите, червеите, ракообразните, змиите, малките пилета и гризачите са най-честата плячка на мангустата. Обичат също яйцата на птиците, не отказват и риба. Понякога ядат плодове и други растителни храни.

Макар и по-рядко, уловът им е от невестулки, морски свинчета, кученца, котета, пилета и патета. Водните мангусти са добри ловци на земноводни и ракообразни.

При търсенето на храна, зверчето подушва земята, после копае и изважда плячката. Египетската мангуста яде яйцата на крокодила затова е много уважавана в древен Египет. Белоопашатата мангуста пък се храни основно с термити.

Размножаване на мангустата

На възраст от 9 до 12 месеца започва размножителният период на мангустата. Сезонът на чифтосване е различен. Тези, които обитават саваните и пустините започват да се чифтосват с настъпването на влажния сезон.

Бременността на женската трае най-често 60 дни, при малките видове - 42 дни. Женската ражда по 2 до 4 малки, по-рядко 6. Те са голи, слепи и мънички и тежат най-често около 30 грама. Между 1 и 2 месеца продължава кърменето на малкото. Женските обикновено изхранват не само своето, но и всяко гладно бебе.

Майката започва да учи малкото да яде месо в края на млечния период. Тя им носи храна в устата си и очаква да го грабнат. Малките растат бързо и стават самостоятелни ловци.

Някои интересни факти за мангустата

Най-интересната гледка е борбата на мангустата със змиите. Само мангуста, която е убила змия, има право да я изяде. Останалите членове на семейството не се опитват да отнемат тази плячка.

Ухапаната от кобра мангуста умира по-бързо от човека, ухапан от отровната змия. Това не я отказва от битките с опасното влечуго.

В индийския календар има година на мангустата. Тя се смята за свещено животно. Те са символ на постоянство и бързина.

В световноизвестния филм на Дисни Цар Лъв героят Тимон е мангуста.

Мангустите не са изчезващ вид. Те са процъфтяваща и широко разпространена група бозайници.

Мангустата и човекът

Най-ранните свидетелства за пресичането на пътя на човека и мангустата са от археологически обекти в Латоли, Танзания. Те са от Средната каменна ера, както и от ранен неолит в Египет.

В Индия има останки от халколита около 2600-1500 години преди Христа. Мангустата се появява в скулптури в индийската и египетската култура. Няма свидетелства, че тези животни са приемани като домашни. Това вероятно е по-късна практика, наложила се заради опасността от големите отровни змии.

В Европа открития, свързани с мангустите, са направени в Португалия и те подсказват за внос на тези животни в югозападните части на Иберийския полуостров вероятно от ислямската цивилизация от VІ до VІІІ век.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Кон на Пржевалски

Конят на Пржевалски (Equus ferus przewalskii) или Азиатският кон, е разпространен в Централна Азия в региона Джунгария. Днес той е единственият див кон, който се среща на свобода в природата. Открит е от руския изследовател от полски произход Николай Пржевалски през 1880 г.

На дължина тялото му достига около 230 cm, а на височина при холката до 130 cm. Тялото му е набито, гърдите широки, шията къса, главата голяма, ушите малки, краката му са тънки и немного високи. Има къса изправена грива. Окраската на тялото отгоре и отстрани е кафяво-жълтеникава, с надлъжна тясна, тъмна ивица на гърба, а отдолу и на муцуната е светложълта. Гривата и опашката му са черни.

Обитава открити тревисти равнини на стада до 20 индивида. Той е много предпазлив и бяга бързо. Храни се с тревиста растителност и при недостиг на храна предприема миграции. След 11 месеца бременност ражда по едно малко. Конят на Пржевалски успешно се кръстосва със зебри и домашни коне.

В зоологическата градина в Добрич има 7 коня на Пржевалски, единствените на Балканския полуостров. Един екземпляр от този вид има и в зоопарка в Ловеч.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кон на Пржевалски

Кон на Пржевалски в естествената си среда

Конят на Пржевалски, известен още като Азиатски Кон, е единственият вид диви коне, които днес могат да се срещнат в дивата природа.

Конят на Пржевалски е красиво животно, което се смята за най-вероятни прародител на домашните коне.

История на Кон на Пржевалски

Смята се, че Конят на Пржевалски се е появил преди около 65 милиона години на планетата ни. Днес Конят на Пржевалски може да се срещне в Централна Азия. Наименованието си Конят на Пржевалски дължи на изследователя Николай Пржевалски, който прави интересно откритие за науката през 1880 г, като открива този вид коне. Конят на Пржевалски има с две хромозоми повече от домашните коне. Смята се, че всички съвременни коне са произлезли от Коне на Пржевалски.

Според специалистите всички съвременни домашни коне произлизат от 11 Коне на Пржевалски, които са били уловени в началото на ХХ век в Джунгария, Централна Азия, и били кръстосани с домашни коне. Това подобрило качествата на съвременните коне, като ги направило по-издържливи и силни. Днес много Коне на Пржевалски живеят в зоопаркове. Това се отразява на състоянието на конете, тъй като те са свикнали да изминават десетки и стотици километри на ден. Кон на Пржевалски може да се види в дивата природа много рядко, защото тези животни са плашливи.

През 40-те години на ХХ век много от Конете на Пржевалски загиват, тъй като температурите в местностите, в които живеят, достигат 40 градуса под нулата. Освен това много често по това време Кон на Пржевалски ставал част от менюто на местните жители. През 90-те години на ХХ век е започната програма по възстановяване на популацията на Кон на Пржевалски в дивата природа. На три места в Монголия са създадени резервати, където Кон на Пржевалски възстановява популацията си. Подготвя се внос на Кон на Пржевалски в Казахстан и в Китай, за да се възстанови възможно по-бързо популацията на тези красиви животни.

Как изглежда Конят на Пржевалски

Кон на Пржевалски става висок до 2,30 метра, като размерите не зависят от пола на животното, женските и мъжките изглеждат еднакво. Тялото на Коня на Пржевалски е мускулесто и набито, изглежда почти квадратно. Гръдният кош на Коня на Пржевалски е много добре развит, главата е едра.

Ушите на Коня на Пржевалски са малки, както и очите му. Гривата на Коня на Пржевалски е къса, с прави косми. Крайниците на Кон на Пржевалски са издължени и доста тънки. Тялото на Кон на Пржевалски е покрито с къси косми, които са жълтеникаво кафеникави. На гърба си Конят на Пржевалски има тъмна линия, а муцуната е със светложълт цвят.

Коремът на Коня на Пржевалски е светъл, жълтеникаво белезникав на цвят. Космите по опашката и гривата на Кон на Пржевалски е черна, но е изпъстрена с много рижави косъмчета. Гривата е много груба на пипане. Опашката на Коня на Пржевалски прилича повече на опашка на Магаре, отколкото на опашка на Кон. По долната част на краката си Кон на Пржевалски има ивици, които напомнят за тези на зебрите. Мускулатурата на крайниците на Кон на Пржевалски е много добре развита. Краят на муцуната на Кон на Пржевалски е бял или светложълт. Малко напомня магаре.

С какво се храни Кон на Пржевалски

Кон на Пржевалски е тревопасно животно. Кон на Пржевалски е в състояние да се храни почти през целия ден, но предпочита да го прави предимно в ранна сутрин и по свечеряване, когато слънцето не е силно. Когато не се храни, Кон на Пржевалски предпочита да си почива на висок хълм, за да може да оглежда местността постоянно и да предпазва всички в стадото от хищници.

Конят на Пржевалски не се е променил изобщо през хилядолетията и това според специалистите се дължи на факта, че в неговия генофонд не са се натрупвали гени на други разновидности коне въпреки че от време на време е имало кръстосвания. В природата Конят на Пржевалски се храни с много твърди и бодливи растения, които не стават за храна на други видове коне.

Затова хибридите на Кон на Пржевалски, които са оставали със стадото, не оцелявали заради прекалено грубата храна, която не можели да преработят. Когато няма достатъчно храна, Кон на Пржевалски може да измине големи разстояния, за да намери нови места с изобилие от растителност.

Размножаване на Кон на Пржевалски

Кобилите от този вид стават полово зрели едва на 3 години, а мъжкарите - след като навършат 2 години. Когато младите мъжки навършат тази възраст, възрастният мъжкар ги изгонва от стадото, за да се предотврати възможността от чифтосване с майки и сестри. Младите жребци заедно със стари Коне на Пржевалски, които са изгонени от стадото си заради властта на нов лидер, образуват нови групи, известни като ергенски. Възрастният мъжкар в стадото опложда женските, които след около 11 месеца раждат по едно малко.

Интересен факт е, че Кон на Пржевалски може да се кръстосва успешно със зебри. Кон на Пржевалски е единственият вид диви коне, които при кръстоска с други разновидности на тези животни - например домашни коне и зебри - произвеждат потомство, което може да се размножава, за разлика от други кръстосвания, при които се раждат стерилни животни, катър и муле например.

Любопитни факти за Кон на Пржевалски

Интересен факт е, че през 90-те години е стартирала нова програма за възстановяване на популацията на Кон на Пржевалски. Няколко десетки Коня на Пржевалски били пуснати в района на Чернобил като част от научен експеримент. В резултат на този експеримент в района се появили доста Коне на Пржевалски, защото размножителният процес бил много бурен.

Конят на Пржевалски е социално животно.

Тези коне живеят в не много големи групи, които се образуват от няколко кобили, техните малки, и само един възрастен мъжки. Обикновено в групата има не повече от 14 животни. Групата се ръководи от най-възрастната кобила. Възрастният мъжкар се движи отзад и следи за това никой да не изостава, за да не стане жертва на хищник.

Кон на Пржевалски има перфектно зрение, обоняние и слух - всичко това му помага да усеща приближаването на различните видове хищници.

Днес Кон на Пржевалски е застрашен най-вече от вълци и диви кучета, които нападат младите животни, за да се хранят с тях.

https://miau.bg/