Български Националистически Форумъ

Времето лети

                                          "Искам ли криле? Днес не...
                                          Няма откъде да се завръщам."
                                                                       Caribiana

Вече не сънувам звездопади.
Само някакво небе.
И едно усещане за падане.
Като полет без криле.

Вече не танцувам с ветровете.
И не пускам хвърчила.
Пак съм аз - не мога без морето 
и без теб. Без теб боля.

Пак съм аз, но малко по-бездомна.
По-безбрежна от преди.
По-добра и много по-дъждовна.
И оставяща следи.

Вече не сънувам слънчогледи. 
И обичам да мълча.
Губя се в измислени вселени.
И в невидими неща.

Късно е за лято помежду ни.
Времето лети, лети.
Казани са вече всички думи.
И ми се вали, вали...

Понякога обичам да съм никоя

Понякога обичам да съм никоя и да ме няма -
и дълго да стоя във тъмното с отворени очи.
Да си представям, че съм облак в необята,
а в мен е празно - няма вяра, няма и мечти...

Душата ми тогава е бездънна, празна раковина -
не чувства нищо, в безтегловност е и не боли...
И всички са забравили за мен и че ме има,
а времето е спряло. Над света безвремие вали...

И някак не се случвам - сън съм и съм мисъл... 
И "вчера" сякаш е забравен, зле написан стих...
"Сега" и "днес" ги няма - просто... липсват,
а "утре" е излишен, никому ненужен послепис...

В такива мигове като че ли във мен умира ангел,
молитвено е тихо във душата ми - като във храм...
И сгушена в прегръдката на най-притихналия вятър,
мълча до втръсване и си измислям тишина...

И те търся...

И те търся във пепел
от влюбени залези.
И почти те откривам
във тъгата на кит.
И те викам в съня си
и ми липсват ръцете ти.
И почти те сънувам,
и те има... почти.

И измислям гласа ти,
и тъгувам очите ти.
И те вдишвам през рани,
и те пиша във стих.
И си вятърът, който
все разрошва мечтите ми.
И си мисъл, която
ме оставя без дъх.

И така ми се иска
да летя като птиците.
И не зная цветята
имат  ли си очи.
Върху вятър рисувам
на "обичам те" звуците.
И танцувам любов
до последния миг…

Тихи летни вечери

/на баба/

                                            "Каквото сме загубили - остава,
                                 каквото притежаваме е дим." 
                                                     Калин  Донков


На лятото по тънката презрамка
бродира пируети влюбен бриз.
А аз по пясъка с перо от чайка
рисувам птици, вятър и звезди.

И чувствам се като прашинка бяла -
частица от безкраен необят.
И сякаш времето съвсем е спряло
и над морето ангели валят.

Морето знае всичките ми тайни.
За грехове, падения и въобще...
Магьосник е - лекува всички рани
и търси за крилете ми небе.

Вълните шепнат спомени за баба.
Събуждат малкото момиче в мен.
Обичам се, когато съм такава -
момичето на баба Юмгюлсюн.

Животът e гравиран с много липси.
Но аз си го обичам и такъв.
Морето има отговор за всичко.
А баба (знам) ме чака там - отвъд...

Така ми липсват топлите ù ласки...
А празното ù място в мен боли!
Морето болката ми приюти... А аз ли?
Дъжда в очите си превръщам в стих...

Тъжно

Днес съм тъжно небе
и мълча дъждовете си.
Търся някакъв сън -
да приспя ветровете си.

Няма път, няма свят.
Ослепяха иконите.
Няма бряг любовта.
И не дишат сезоните.

Нямам нищо сега.
Празна къща за птици съм.
А един фотограф
препарира измислици.

... и се губя в дъха
на следтебните залези.
Колко обич посях,
а сега жъна белези.

Днес съм тъжно небе
и мълча дъждовете си.
Няма птици във мен
и не помня крилете си...

Не е напразно...

Не е напразно никое безумие.
Мълчанието ражда диви ветрове.
Луната птица ли е при безлуние?
Когато свърши пътят, всичко е небе.

Не е напразно никое "обичам те".
Дори и онова, изречено наум.
Пилея се по точки на пресичане.
Оставям част от себе си във всеки сън.

Не е напразно никое безсъние.
А най съм ничия след дълги дъждове.
Защо се будим, щом ще сме си същите?
Не знам - опитомяват ли се страхове.

Не е напразно никое мълчание.
Криле и липси се лекуват с тишина.
Забравата е дълъг път. И няма
напразно извървяна самота.

Минавайки през май

Сърцето на тъгата ми потрепна,
като сърцето на сърна.
Приижда лято и така потребна
е всичката ѝ топлина.

И шумолят криле на птици.
Последни майски небеса.
Каквото можеш да измислиш,
ще промени реалността.

Обратно на тъгата няма.
Несъществуващото как да изрека?
За мъничко или за постоянно
живял ли си във нечия тъга?

Минавайки през май разбирам,
че хората си тръгват звук по звук.
Че времето не спира. Не, не спира.
Че татко вече е далеч оттук.

Дълги словесни вагони

Дълги словесни вагони
вдън незабравата, вдън.
Някой, когото не помня.
Нещо, което не съм.

Друго какво да ти кажа?
Пътят е само напред.
Всичко, каквото се сетиш обаче
може и с теб, и без теб.

Чувствата стават на лава,
устните щом се допрат.
Знам, любовта продължава
даже отвъд.

Всяка сълза изветрява,
после изчезва съвсем.
Другото? То си остава
някъде, някъде в мен.

До лятото остават две-три строфи...

До лятото остават две-три строфи.
Без сънища какво би бил светът?
Далече виждам – много обич.
Далече гледам – има още път.

От мен започват приказки за лято.
От пръстите ми капе стих.
Далечни хора, непознати.
Далечен край, далечни свободи.

Любови на високи обороти.
Затрупани с далечности неща.
До лятото остават две-три ноти.
И топли устните ми песента.

На юни месец птичата гълчава
насред великолепие от небеса.
Какво по-хубаво, животът продължава,
макар далеч от корени, гнезда...

Юли

Тъгата отлежава като вино
във бъчвите на самотата.
Какво живях, какво подминах?
Какво не искам да изпратя?

Последната мелодия на юни
се слива с аромата на липата.
Море от безнадеждни думи
завинаги променя необята.

Но се разлива топлина в сърцата, 
пристига юли. Ах, пристига юли.   
Така е лято, толкова е лято,
че трябва непременно да си влюбен.

Тъгата има своя бог...

Тъгата има своя бог.
И радостта, и красотата – също.
Безтебие с изтекъл срок.
Безвремие във празни къщи. 

Вълшебствата си имат своя бог.
Върви животът, все нататък.
Не се изгубвай в смисъла дълбок,
очарованието е във лекотата.

Светът със хилядите си лица
се взира в нас, но той не знае –
безкраят в нашите сърца
не може никой да опровергае.

Започва есента

Последни цветове на лятото
с последни птичи гласове.
Като отдалечаване от някого,
като тъга, която няма как да спре.

Развява си дъждовните завеси
септември, като приказен рефрен.
А празноти със форма на човеци
ехтят камбанено във мен.

Останали от август отпечатъци.
Жълтеещ шепот на трева.
Септември разпростира мекотата си –
не зная нещо по-красиво от това.

Изгубвам се, намирам се, изгубвам се –
хроничният, безименен синдром.
Но знам, след всяко дълго лутане
стихотворенията са ми дом.

Писмо

Една и съща тъга,
една и съща тревога.
Един и същ кръговрат,
всичко е огън и болка.

Едно и също небе,
един и същ безпорядък.
Пиша писмо за теб,
утре ще ти го изпратя.

Твоят небесен адрес,
ясен и кратък.
Липсваш ми, липсваш ми днес,
татко.

Татко, вали ли в отвъдното сняг?
Лятото колко е дълго?
Сигурно няма как
някой оттам да се върне.

Татко, гласът ти насън
търси към мене пролука.
Имаш ли друг бастун?
Твоят остана тука.

Мъката няма това
свойство да се самолекува.
Дисциплинирам гнева – 
губя, каквото губя. 

Един и същ послепис
пàри в гърдите (отляво) –
писна ми, писна ми, писна ми
всеки ден да те няма...

Есенен отпечатък

Чакаш, когато не чакаш,
бродиш от крайност до крайност.
Есенен отпечатък -
спомен ли или рана.

Тръгваш, какво ти остава -
няма обратна пътека.
Сън във безсънна държава -
всеки обиден на всеки.

Търсиш спасение в мрака,
всяка посока е вярна.
Някой е празен без някой.
Никой на никой не вярва.

А любовта продължава,
искаш, не искаш - това е.
Някой без някой остава.
Краят се слива с безкрая.

Мъгла и вятър

Душата лесно се отдалечава,
когато болката надига глас.
Но надали се отчуждава
от раз.

Отеква нечие "Прости ми"
във междуредията на един куплет.
Очите знаят колко синьо
живяхме с теб.

Ръцете помнят топлината,
защо неистово се противим?
Октомври е. Мъгла и вятър.
Мълчим.

Сега е тихо и тревожно,
но е невинна есента.
Не римите са сложни,
а любовта.

Октомври

Октомври е август,
сърцата са топли.
Тъга или радост?
Любов ли? Любов ли?

Въпроси дъждовни.
Ни капка, ни капка.
Животът се рони,
животът е кратък.

Но нищо, какво пък.
Каквото – такова.
И буен и кротък,
смирен и греховен.

И труден, и лесен,
той всякак си струва.
Октомври е песен.
И ти ли я чуваш?