Български Националистически Форумъ

Това ли съм?

Това, което търся и намирам.
Това, което нямам, а боли.
Това, което искам, а не взимам.
Това, което още предстои. 

Това, което всяка нощ сънувам.
Мечтите сини, дето пропилях. 
Това, с което все не се сбогувам.
Нещата, от които ме е страх.

Това, което имам и ми стига.
На късните глухарчета гласа.
Това, което вече съм простила.
Това, което птиците не са.

Това, което винаги ми липсва.
И думите, които премълчах.
И книгите, които ме разлистват.
И бездните, в които оцелях.

Не ме търси!

Не ме търси! Светът ми е дълбок.
Когато се изгубя, ставам тъмна.
По-тиха съм от паднало гнездо.
И все по-трудно проходима.

Не ме търси! Светът ми е следсин.
Към мен не водят никакви пътеки.
Понякога съм лято в онзи сън.
Със белези от обич във сърцето.

Не ме търси! Светът ми е без край.
Мъглива съм. А нощите - високи.
Сега съм вече с обич по-добра.
И с липса по-бездомна, по-дълбока.

Не ме търси! Светът ми е чуплив.
По-тиха с полутон е самотата.
А някъде глухарчен дъжд вали.
И пълни сънищата ми със вятър.

Липса

                                "Понякога е просто самота..."
                                             Петранка Божкова


Понякога е самота.
И свикване със тишината.
Отвикване от пролетта.
Не търся нищо. Не очаквам.

Понякога е просто дъжд.
Вали, вали, вали. Не спира.
И все е нощ. И все е нощ.
И все е край, а не умирам.

Понякога е празнота.
Мълчание неизвървяно.
Измерване на любовта.
Със единица мярка - рани.

Понякога е само страх,
че утре може да се влюбя
във някой друг. Във непознат.
И че ще спра да те сънувам.

Понякога е просто път.
Вървя, а никъде не стигам.
И няма бряг. И няма брод.
А как ми липсва да е синьо...

Понякога е просто страх,
че утре няма да те помня.
Понякога е слепота.
Понякога не знам какво е. 

А тръгвали ли са си влакове от теб

А тръгвали ли са си влакове от теб?
Завръщал ли си се от много дълги пътища?
Обичал ли си като птиците - с криле?
Живял ли си във бели тънкостенни сънища?

След дъжд поникват ли мълчания във теб?
А знаеш ли, че в петък най съм синьо-вятърна?
През рана влизал ли си във сърце? 
И искало ли ти се е - да те е нямало?

Целували ли са се пеперуди в теб?
А в бездна пускал ли си корени - в бездънното?
Летял ли си във най-погрешното небе?
Стоял ли си съвсем, съвсем самичък в тъмното?

И ти ли като мен - не можеш без море?
Безкрило ли ти е, когато свършва лятото?
А тръгвали ли са си влакове от теб?
От твоя свят. От гарите ти. От душата ти... 

Хартиено-мастилено

Хартиени устни попиват нощта.
Мастилени думи рисуват любови.
Понякога думите нямат душа.
Понякога думите стават окови.

Мастилени стъпки пресичат нощта.
Хартиени сънища, пълни със вятър
и разни измислени други неща...
Във вторник съм липса.  До сляпост.

Мастилени пръсти ме търсят в нощта.
Хартиени пътища и светофари.
Изгубена в тъмното синя мечта.
А няма табели в последните гари.

Хартиени устни попиват нощта.
Мастилени страсти, заключени в думи.
Топи се животът. Догаря свещта.
А някъде някой се влюбва...

Оставам в тази бездна

Оставам в тази бездна. Засега.
Със дъното дали се свиква?
Когато съм готова, ще простя.
А после пак ще бъде синьо.

Оставам в тази бездна. Засега.
Тук думите не значат нищо.
Сама съм. И почти е... свобода.
Но всичко е различно. Всичко.

Оставам в тази бездна. Засега.
Очите бавно свикват с мрака.
От другата страна на пропастта
една пътека ме очаква.

Оставам в тази бездна. Засега.
Не е завинаги. Ще оцелея.
Ще имам пак криле. И ще летя.
Ще правя книжни лодки. Ще се смея.

Оставам в тази бездна. Засега.
Глухарчетата тук са слепи.
Сълзите нямат ехо. Нито глас.
И всички са така далече...

Оставам в тази бездна. Засега.
Изгубвам се във страховете.
Във бялото на зимите. В снега.
Когато се намеря, ще засветя.

Оставам в тази бездна. Засега...
А после - право към небето.
Но първо - да потърся две крила.
И да опитомя сърцето. 

Не ми достига малко синьо

Не ми достига малко синьо.
А колко много синьо пропилях...
Морето ми измисля ново име. 
Когато синьото не стига, ме е страх.

Как искам да съм южен вятър.
Да имам най-лилавата душа.
Но все не ми достига малко лято.
Не се научих да обичам. Не можах.

Безсънни. Стръмни. Дълги нощи.
Но смисълът не е ли във това -
да имам откъде да се завръщам?
Да знам, че някой някъде без мен е сам...

Не ми достига малко синьо.
Светът на сънищата ослепя.
Ръцете ми забравят, че те има.
Забравят, че до вчера са били крила.

Едно небе ми стига - да съм птица

                        "Една ръка не стига - да прегърна."
                                                 Евтим Евтимов


Едно небе ми стига - да съм птица.
Една тъга ми стига - да съм дъжд.
Един приятел стига, стига, стига.
Една раздяла стига - да съм нощ.

Едно кокиче стига - да съм пролет. 
Едно море ми стига - да съм бриз.
Едно сърце ми стига - да съм обич.
Една луна ми стига - да съм стих.

Една мечта ми стига - да се влюбя.
Едно поле ми стига - да съм мак.
Един художник стига - да съм люляк.
Една мъгла ми стига - да съм страх.

Един безкрай ми стига - да съм вятър.
Един предател стига - да боля.
Един четвъртък стига - да съм сянка.
Един ноември стига - да съм сняг.

Едно небе ми стига - да съм птица.
Една река ми стига да съм бряг.
Един прозорец стига, стига, стига.
Една любов ми стига, за да изгоря.

Да можеш да обичаш като птиците

                                                                                            "Каквото и да пиша, смисълът
                                                остава някъде извън мастилото,
                                                извън ограниченията на листа."
                                                                 Яна Кременска


А смисълът остава там -
в дълбокото, в дълбокото, в дълбокото.
На думите. На есента.
На книгите. На дните. На високото.

А смисълът навярно е в това -
да можеш да обичаш като птиците.
Да нямаш нищо - само две крила.
И вятър, малко вятър във зениците.

А смисълът остава там -
на сини, сини нощи в най-безсънното.
Защо съм птица ли? Не знам.
Крилете са за вятърно-безумните.

А смисълът навярно е в това -
да те очаква тихо някой някъде.
Да можеш да прощаваш на дъжда.
Да се научиш да разбираш вятъра.

Не мога да остана в този сън

                                         "Не мога да остана в тази приказка."
                                                                    Орлин Дянков


Крилете ми са сини от обичане.
Навън е пролет. Пролет е навън.
Отричаме. Обичаме. Отричаме.
Не мога да остана в този сън.

Не искам да прилича на сбогуване.
На премълчани думи сме във плен.
Дъждът е по-прозрачен от целуване.
Не мога да остана в този сън.

Сънуват стъпките ти всички улици.
Мъгли. Забравяме. Аз - теб. Ти - мен.
И всички ненаситно-дълги сутрини.
Не мога да остана в този сън.
 
Сега си тръгвам от очите ти.
Не зная дъжд ли съм или не съм...
Навярно ме очакват в друга приказка.
Не мога да остана в този сън.

Косите ми разплакват вятъра.
Забравям устните ти. И гласа.
Аз имам още вечности за покоряване.
Не мога да остана в този сън.

Къде да си търся очите сега?

Къде да си търся очите сега?
Къде да си търся очите?
Пътеки. Пътеки. Пътеки в снега.
Къде съм? Кого да попитам?

Къде да си търся очите сега?
А вятъра? Кой го разплака?
В съня на кокиче оставям следа.
Ще дойде ли някога някой?

Къде да си търся очите сега?
И как без очи да заплача?
Къде ли е краят на тази мъгла?
А после? Какво ще се случи?

Къде да си търся очите сега?
Молитви. Молитви. Молитви.
Далече. На другия край на света.
На някого може би липсвам...

Къде да си търся очите сега?
За пропаст. За пропаст е време.
За избори с твърде висока цена.
Посока. На две разделена.

После ли?

После ли? После се крия във стихове.
И се преструвам на зима.
Бяло е. Бурите вече са стихнали.
Грешките - недопустими.

После ли? После започва раздялата.
Всеки - към свойта Голгота.
Всеки - към своя безкрай. Яхва вятъра.
И прекроява живота.

После ли? После забравям мечтите си.
Празна съм. Вятърно-празна.
Вече съм будна. И всичко е истинско.
Беше ли сън? Или бездна?

После ли? Спирам да вярвам на книгите.
Всичко ли свършва? Не зная. 
Пътища. Всичките водят наникъде.
Колко любов ми остава до края?

После ли? После се крия във стихове.
Късно е. Късно за всичко.
После съм никоя. Никоя. Тихо е.
После ли? Пак те обичам...

Маков сън

Защото тази обич няма бряг.
Защото тази обич е последна.
Ще се стопи навярно този сняг.
И пак ще цъфнат макове в полето.

Почти като във онзи маков сън.
За който много дълго ти разказвах.
Лъжливи пролети ще търсят мен.
Но истинската ще я няма. Ще я няма.

А истинската само ще боли.
А истинската ще е мълчалива.
Дъждът ли? Той ще си вали?
Но есента... И тя ще  е лъжлива.

Защото тази обич няма бряг.
Защото тази обич е последна.
В поле от макове се губя пак.
Но вече няма кой да ме намери.

Нетрайности

От думата "любов" пониква цвете,
мигът е антоним на вечността.
Какво пропусна и какво усети
от цветовете на света?

Какво наистина ще те омае
и на какво ще сложиш край?
С кого ще споделиш безкрая?
И всички макове на май.

Побързай, всичко е така нетрайно.
Премигнеш и декорът е сменен.
Но е утеха някаква, че зная –
животът свършва, стиховете - не.

Разпадам се на понеделници

Разпадам се на слепи понеделници.
И все не ми достига малко петък.
Ноември е по всички улици.
И в междуредията на сърцето.

Разпадам се на тихи понеделници.
А нощите са сини. Морско сини.
Какво сънуват вятърните мелници?
И свършват ли най-дългите пустини?

Разпадам се на празни понеделници.
На лято по черупките на миди.
Разпадам се на страхове и навици.
А петък все не идва. И не идва.

Разпадам се на дъжд от понеделници.
На хиляди кокичета бездомни.
Разпадам се на сто безсъници.
И думи. Много премълчани думи.

Защото тишината е дълбока
                 
Защото тишината е дълбока.
А аз не ви разбирам. Не. Не. Не.
Затуй съм се закотвила ей тука.
Сред облаците. В моето небе.

Защото тишината е висока.
И всеки иска, търси свобода.
Изгубени във своята си болка
(забравили какво е доброта).

Защото тишината е дълбока.
Дълбокото е избор. И безкрай.
Понякога - спасение жестоко.
А друг път - просто тъжен рай.

Защото тишината е посока.
А вятърът единствена следа.
Не е. Не е безкрилие сезонно.
А най-обикновена самота.

Защото тишината е висока.
Душите ослепяват ли? Дали?
Но пак намираш своята Голгота.
И без табели. Даже без очи.

Защото тишината е дълбока.
А аз не ви разбирам. Не. Не. Не.
Забравили сте да обичате, бе хора.
А без любов, кажете, за къде сме?
За къде?