Български Националистически Форумъ

Шарени секунди
 
Във хаоса от чувства и от думи
живеят неоткрити чудеса.
Тъга и радост се редуват.
Преградите не са каквото са.

Съмнения, аплаузи, разстрели, 
изопачаващи реалността.
Каквото вече сме видели,
напрàви по-несигурен света.

Но нищо, той е всякак хубав, 
когато сме от светлата страна.
Пулсират шарени секунди –
наясно ли сме с тяхната цена?

И че остават все по-малко
пътеки, избори, слънца.
А някъде ни чакат, чакат...
все още неоткрити чудеса.

Сняг

Колко сняг, колко сняг разтопен...
Тишини дъждоносни.
Аз седя насред шумния ден
и не зная какво съм.

Ненаписан все още куплет
или песен, изпята отдавна.
Дали поглед, отправен напред
или сън от забрава.

Океан ли безкраен и тих
или вятър, бушуващ на воля.
Небосвод с милиарди звезди
или недорисувана пролет.

Дали спомен за празно гнездо
или късно разказана притча.
Светлина ли на чужд хоризонт,
синоним ли крилат на "обичам". 

Дали светло оранжев невен
или синьо кълбо от въпроси.
Аз стоя насред шумния ден
и не зная какво съм.

Въпроси

Къде живеят вчерашните скърби?
А утрешните радости? Къде?
На колко обич ще отвърнем?
Какво ще вземем, колко ще дадем?

Забързани, улисани, заети
с нещата, независещи от нас,
пропускаме това, което
разклаща вътрешния ни баланс.

И пренареждаме приоритети. 
Във този свят непредвидим
не всичко можем да усетим,
не всичко можем да простим.

На всичко ли изтича срока?
Ще имаме ли още ден?
Къде живее вчерашната болка?
А утрешното щастие? Къде?

А знаете ли, че...

Не е като преди морето.
И думите не са.
Не може да си там, където... 
И няма връщане назад.

Не са като преди сълзите.
И хаосът не е.
Живееш бързо, ненаситно
насред любови, страхове...

Преминало през сито и решето,
през сто войни и свободи.
Не е като преди сърцето,
не е като преди.

Различна е и думата "обичам –
цветът ѝ друг, вкусът ѝ друг,
но все така си струва всяка нейна сричка
и ехото на всеки неин звук.

Не е ли?
 
Мирише на трева и пролет
денят – като утеха жълт.
Две лястовици шумно спорят
за грижите по птичия им път.

Април разказва приказка за края
на твоята, на моята тъга.
Черешов цвят – така нетраен...
Животът е  единствено сега.

И утре вероятно продължава.
Но знае ли, но знае ли човек
на колко време има право
и кой ще е за болката му лек.

Необходими мигове на радост –
минават през животите като река
А пролетта не е ли път към края
на всичката, на всичката тъга?...

И сега, и до края

Любовта пребивава
във сърдечен затвор.
Тя е винаги права –
няма спор, няма спор.

Любовта те спасява
от безброй тъмнини. 
И безспир преброява
твойте светли страни.

Любовта е такава –
непонятна, без бряг.
Много синя във сряда,
много тиха след сняг.

Любовта отстоява
своя птичи стремеж.
Ту е мярка за сляпост,
ту е пламък на свещ.

Ту е стъпка нагоре,
ту е дълга река.
Ту не зная какво е,
ту е мека тъга.

И сега, и до края, 
и във студ, и във пек.
И когато ограбва,
и когато е лек..

И каквото да става
в твоя град, в моя град...
Любовта управлява
този див необят.

Предпролетни вълнения

Шумолят мечти на минувачи,
оцветяват сутрешния полумрак. 
Някой се опитва да прекрачи
някакъв въображаем праг.
 
И се сливат цветове и аромати
на дървета, хора, тишини.
Иде пролет, после лято. 
Думата "очакване" звъни.

Още неиздухано глухарче
насред плахия южняк.
Някой се опитва да не плаче,
но не знае как, не знае как...

Шепот на поникнали надежди.
Всеки е със себе си зает.
Този път къде ли ги отвежда?
Ромолят кокичета навред.

Бавно
 
Във  шеметно забързания свят
пестим и полети, и чувства.
А закърнелите ни сетива болят,
когато нощем се отпуснем.

Живеем бързо и на самотек
и някой все ни е виновен.
Човекът вечно търси друг човек,
а често губи себе си неволно.

Наричаме със други имена
гнева и липсата на смелост.
Пресмятаме платената цена
за лудости, любови и раздели.

И търсим евфемизми, да смекчим
коравостта на дните земни.
Наясно сме – надве-натри
живеем. Ами... няма време. 

Но времето е пагубна величина.
Гадаем, колко ни остава.
Животът води право към смъртта.
И затова, и въобще... живейте бавно.

Обичай ме още

И дните са къси,
и всичките нощи.
В минутите пъстри
обичай ме още.

Сред няколко стиха.
Добра или лоша,
и шумна и тиха
обичай ме още.

Не брой тишините, 
не гледай тревожно.
И нищо не питай,
обичай ме още.

И лете, и зиме 
бъди моят стожер.
Докато ме има,
обичай ме още.

И тайно, и явно,
и просто, и сложно,
безспир, постоянно
обичай ме още.

След вино горчиво,
след миг безпосочен,
съвсем безпричинно
обичай ме още.

И бързо и бавно,
и всякак. Изобщо
каквото да става,
обичай ме още.

Любов
 
С теб сме в неразривна връзка,
с теб сме като Ин и Ян.
Може би те срещнах късно
в този свят така голям...

Как съм съществувала без тебе
аз не знам, не знам, не знам.
Бил си ми така потребен...
Беше ли без мене сам?

Но съдбата е трагична
и боли, боли, боли...
Безрезервно те обичах,
но сега уви, уви

трябва да си кажем сбогом.
Всеки хваща своя път.
Просто всичките любови
следват своя кръговрат.

И животът мимолетен
сменя свойте правила. 
Днес минавам на диета,
скъпи мой, прескъпи... шоколад.

Или го прелети
 
Може би не разбирам
всеки свой луд копнеж.
Нещо ценно умира,
няма как да го спреш.

Нещо ново извира
от незнайни води.
А тъгата всемирна –
зад завеси от дим.

Тази дума обичам
има много съдби.
Неродено кокиче
под снега още спи.

Радостта е потребна –
и преди, и сега.
И дано сме последни
на света по тъга.

Премини през живота
или го прелети.
Наслади се, защото... 
Просто се наслади.

Разпери над тревата
непокорни криле. 
После тя ще разпери
тихо свойте над теб.

Тъга по време на любов

(на децата ми)


Надвесена над мисълта, че
от пропасти не ме е страх,
в мига преди да се разплача,
ще се стопи каквото бях.

Каквото искам, ще се уталожи,
за сметка на това, което е.
Крилете нямат нищо общо,
животът ми не е небе.

Преди да изговоря всички думи,
ще дойде краят, знам.
И колкото и къс да ми се струва,
животът следва своя план.

И няма как, изчезвам и това е.
Различно от какъвто и да е сюжет.
Ще ви обичам пак, но ще си трая.
Звездите ще го потвърдят.

Може би любов...

Ако те топли мисълта, че
те има точно тук, сега...
Ако за някого си важен.
И не, не всичко е тъга.

Ако не вярваш, че сърцето
зависи от прогнозата навън.
Ако не можеш без морето
дори насън, дори насън.

Ако ти стига онова, което
е в теб и в малкия ти свят.
Ако е светло, светло, светло.
Ако не гледаш все назад.

Ако от аромат на роза
ти става по-красив денят.
Щом отговорите са прости
и пред въпросите стоят.

Щом някой чува и без думи
душевния ти зов.
Щом си щастлив и няма друго,
е може би любов...

Следобед

Следобедът лениво лъкатуши
по празни плажове и пълни булеварди.
Какво забравям, на какво се уча?
От всичко мога път да си направя. 

И свърши лятото, и свърши август,
усеща се по паниката птича.
И дъжд, и студове на прага,
но аз и през септември те обичам!

Минават мигове, жълтее листопадът –
разказва много стара притча.
Провали, безизходици, награди,
животът е конгломерат от всичко.

А есента тече като по график
и сложните ни същности пресича.
Денят е къс и му се вижда краят,
но знай, че утре пак ще те обичам.

Любовта си намира пролука
между дума и счупен компас.
С три надежди какво да си купя?
Кой ще помни морето след нас?

Нещо скъпо си тръгва оттука.
И си с мен, и не си.
Любовта си намира пролука
даже в най-мразовития стих.

Птичи глас над женевска гълчава
във самотен, следобеден час.
Любовта... Любовта продължава
да живее след нас.

Контраст

Всичко, което си казваме, има сърце.
Само красивото трябва да помним.
Днеска сме тука, но утре не сме,
разни душевни сезони.

Всичко, което обичаме, може без нас.
Времето безотговорно изтича.
Как е възможен подобен контраст –
пълно е с хора, а аз съм самичка.