Селверь Алиева

[Hatshepsut]

Сънува ми се, че съм лято...

Сънува ми се, че съм лято
със страшно много птици и цветя.
А ти си точно по средата -
като предчувствие за мараня.

Сънува ми се, че съм лято
и как разпускам своите коси.
Събличам роклята от вятър
и се разливам в твоите вълни.

Сънува ми се, че съм лято.
Едно такова лято със криле.
Разнежено ми е до сляпост.
И ми се утаява в теб, Море...

Сънува ми се, че съм лято.
Разкошно ми е да се губя в теб
и да се сливам с тишината.
Какво като е само сън, Море?

Сънува ми се, че съм лято.
Цъфти ми се във твоите ръце.
Обича ми се необятно.
А само как ми се целува с теб...

[Hatshepsut]

Най

С най-топлите си устни те мълча.
Но ти не се плаши от тишината.
От думите боли и затова -
заключих ги във сън на юлски вятър.

С най-тихата си обич те валя-
проливен летен дъжд от карамфили.
Не е напразна никоя сълза
(дори да е на някой луд в очите).

В най-дългите си нощи те посях
(и вече не будувам сам-самичка).
От вятъра поникват ли крила?
Добрата в мене още те обича.

За теб ме пита всеки слънчоглед.
Най-нежните ми длани те тъгуват.
Последните ми стъпки търсят теб.
От толкова отдавна не сънувам...

[Hatshepsut]

Понякога

Oчакванията понякога болят.
Понякога не можеш да си тръгнеш.
Понякога не стигат всичките цветя,
за да платиш една-едничка нощ безсънна.

Завръщанията понякога болят.
Понякога е дом небето нощно.
Различно е обичането всеки път.
Разделите са винаги едни и същи.

Компромисите ли? Те винаги болят
(понякога дори и прекаляват).
Не винаги успяваш да останеш цял.
Нали не мислиш, че е лесно да прощаваш?

Оставанията понякога болят.
Отказваш до безкрай да се сбогуваш.
Понякога дори и ветровете спят.
Понякога и гълъбите се целуват.

И сънищата ни понякога болят.
Не знаеш ли? И сенките тъгуват.
Понякога е скрита много обич в грях.
Понякога и пеперудите сънуват.

[Hatshepsut]

Аз просто... не мога без теб

Когато съм тъмна и празна - без струни.
Когато съм нощ без врати.
Когато дъждът е стена помежду ни.
Тогава не мога без теб.

Когато съм зимна и празна - без слънце.
Не търся за раните лек.
Когато съм в плен на студа и гнева си.
Тогава не мога без теб.

Когато съм стръмна и празна - без птици.
Когато си търся небе.
И зная в кого си забравих очите.
Тогава не мога без теб.

Когато съм сляпа и празна - без страсти.
А утре е твърде далеч.
В погрешна пустиня събличам страха си.
Тогава не мога без теб.

Приличам на сляпо кокиче в съня ти.
Неделите нямат криле.
Когато се губя във нечии клетви.
Тогава не мога без теб.

Когато съм тиха и празна - без думи.
Гласът на страха е зелен.
Когато безсънно боля. Пълнолунно.
Тогава не мога без теб.

Когато съм вятър. Когато не чувам.
Когато съм пълна с море.
Когато във мене русалки танцуват.
Тогава не мога без теб.

Когато съм пропаст. Дълбока. Без дъно.
Когато си тръгвам във пет.
Когато съм празна, когато съм пълна...
Тогава не мога без теб.

И не, че... И не, че си търся причини.
За обич. За полети. Не.
Аз мога без слънце. Аз мога без синьо.
Аз просто... не мога без теб.

[Hatshepsut]

Не стигат думите

Не стигат думите - да те обичам.
Не стигат нощите - да те мълча.
На дерайлирал късен влак приличам.
Изгубил всичките посоки към света.

Не стигат думите - да те обичам.
Сама съм. Най-сама. Съвсем сама.
Отричам те. Отричам те. Обичам.
Не стигат всички ненаписани писма.

Не стига лятото - да те обичам.
От сини петъци си правя бряг.
За всичко има пропасти. За всичко.
От сблъсъка на сънища ли ослепях?

Не стигат думите - да те обичам.
Не стигат. Затова сега мълча.
Студено е. На късен влак приличам.
На късен влак със дерайлирала душа.

[Hatshepsut]

Някъде някой обича

Влакове, пътници, гари последни.
Някой за някъде тръгва.
Грешка след грешка, след грешка...
Нощите дълги. Не съмва.

Трудно е. Трудно е да се прощава.
Трудно е да се обича.
Някой без бряг и без дъно остава.
Някъде никне кокиче.

Някой си тръгва, а друг оцелява.
Тъжна е, тъжна луната.
Някой праха ми над мост разпилява.
Аз ли съм тази, която...

Има те. Няма те. Търся. Къде си?
Има ме. Няма ме. Сянка.
Някой задава въпроси. Въпроси.
Бризът сънува русалки.

Думи остават. Мълчани. Накрая.
Тръгват си. Тръгват си всички.
Има ли път след последните гари?
Някъде някой обича...

[Hatshepsut]

Липса (2)

Понякога е сбъркан словоред
във ненаписани писма до тебе.
Понякога е дъно на море.
Без синьо може ли да се живее?

Понякога прилича на мъгла,
в която никого не мога да намеря.
Не помня как се пускат хвърчила.
Мълча. Следсиньо е. Особено в неделя.

Понякога е сбъркан чувстворед.
И все не стигам. Все не стигам края.
Защото първо трябва да простя,
а после да започна да забравям.

Понякога е с форма на безкрай.
Без птици. Без врати. И без прозорци.
Не се лети със пясъчни крила.
Небето в събота е най-високо.

Понякога е сбъркан словоред.
И празно междуредие в сърцето.
От мен до теб са само ветрове.
И някаква следсиня нежност...

[Hatshepsut]

Целувай ме

Целувай ме! Аз нямам друго име.
И съм направена от ветрове.
Душата ми е синя. Много синя.
Не мога да живея без море.

Целувай ме! А после става синьо.
А после - безтегловност. И... летя.
Почти като глухарче разпиляно.
... и уча вятъра на тишина.

Целувай ме! А другото... Не питай!
А другото е някаква сълза,
родена в тихите ъгли на дните.
Висока е цената на страха.

Целувай ме! Без покрив е сънят ми.
Очите нямат никаква вина.
Търси ме във глухарчени поляни.
Защото съм глухарче. Затова.

Мълчания. Далечности. До лудост.
На теб наричам всеки изгрев нов.
Целувай ме! Целувай ме! Целувай!
Останалото просто е... любов.

[Hatshepsut]

Сънувах ли те...

Сънувах ли те, или те обичах?
Измислих ли те, или те живях?
Рисувах ли по теб със устни,
или безумно, лудо те мечтах?

Не те ли срещнах в сън на перуника?
А търсих ли те във измислен свят?
Познавах ли те преди сто години?
Или си миг от следващия ми живот?

Ако си вятър, нека съм прашинка.
Ако си болка, аз ще съм сълза.
Ако си храм, аз нека съм молитва.
Ако си луднала вълна, ще бъда бряг.

Ако си дъжд, защо във стих те крия?
Ако си просто блян, защо болиш?
Ако си птица, как да те открия?
Ако си омагьосан принц, защо не спиш?

Сънуваш ли ме, или ти се случвам?
Мечта ли съм, или съм ти съдба?
А ще изчезна ли, когато ме целунеш?
Измислената може би... съм аз...

[Hatshepsut]

Може би...

Може би в други животи,
може би в други мечти
всичко ще бъде по ноти,
пътят ще бъде по-тих.

Няма да има тревоги,
краят ще бъде лечим.
С рибите ще си говорим,
с птиците ще си мълчим.

Всички ще бъдем поети,
всички ще бъдем добри.
Няма да бъдем заети
с нищо, което боли.

Лятото ще е безбродно,
няма да има тъга.
И ще превърнем във пролет
всичкия студ на снега.

Всичко ще бъде по-просто.
Може дори да летим...
Може би в други животи,
може би в други мечти...

[Hatshepsut]

Най-тихата причина

Очите са най-тихата причина
моретата да искат да летят.
Да имам нужда да е синьо.
А думите да са с различен цвят.

Очите са най-тихата причина
за есенните дъждове.
За още неизсъхнали картини.
За всички тъжни градове.

Очите са най-тихата причина
за розите и бездните във мен.
За тръгвания със очи на птица.
За тъмното. За дивите коне.

Очите са най-тихата причина
да знам, че имам теб и нямам теб.
Че спят тревите в моите градини.
А някой сънища за тях плете.

Очите са най-тихата причина
за див копнеж, опарен от слана.
За белези по кожата ми зимна.
За срещи със зелени имена.

Очите са най-тихата причина
да ме боли от чужди цветове.
И да мълча със всичка сила.
А всъщност да обичам теб.

[Hatshepsut]

Пристанища

Сякаш сме не хора, а пристанища.
Със хронична турбулентност.
Пясъците ни са плаващи.
Приказките – наводнени.

Розите, които си отглеждаме.
Всичката изписана хартия.
Сякаш сме задачи за изваждане.
Някой непременно си отива.

Никак не приличаме на птиците.
Все броим какво ни е отнето.
Равноденствие на мислите –
сушата е колкото морето.

Нито свикваме да се сбогуваме
(как се свиква със въздушни ями?),
нито можем да се излекуваме.
Нощите ни стават по-големи.

Как да не изтръпват вените,
щом сърцата са така чупливи?
Сякаш сме в страната на разделите.
Някой непременно си отива.

[Hatshepsut]

Дали да ти разкажа?

Дали да ти разкажа, че сега
умората е колкото крилете.
Умората е колкото снега.
А пътят е до края на сърцето.

Разбира се, че свършва любовта.
И после думите не светят.
Остават белези по тихите места.
Не помня за какво са ми ръцете.

Най-празно е, когато разбера,
че няма нищо след морето.
Разбира се, че всичко има край.
Безкраят е измислен от поети.

[Hatshepsut]

Не ме помнѝ!

"Ако съм влюбен - нека е в растение
със корени, по-бели от мъгла."
- Николай Милчев

Не ме помнѝ! Аз нямам синя рокля.
И думи нямам. Свършиха. Съвсем.
Дъждът ми е единствена посока.
Вървя. Къде ли ще ме отведе?

Не ме помнѝ! За полети е късно.
Небетата не са това, което са.
Глухарчетата нямат пръсти.
Понякога целувам вятъра. Насън.

Не ме помнѝ! На себе си съм чужда.
Очи ми трябват - да се преродя.
Ръцете ми са тъжни. Много тъжни.
Обратното на теб е слепота.

Не ме помнѝ! Душата ми е облак.
Мълчания събирам (сини) - за из път.
От всичко най не мога да си тръгвам.
От всички най ми се мълчи по теб.

Не ме помнѝ! Небето ми е стръмно.
Не можеш да ме стигнеш без крила.
Поредна много дълга нощ. Безсънна.
От утре ще се влюбвам само във цветя.

[Hatshepsut]

Единият от нас ще бъде бряг

"Един от нас ще бъде като вечер,
която никога не си отива."
- Николай Милчев

Единият от нас ще бъде бряг.
Защото трябва някой някого да чака.
Ако очите си изгубя пак,
ще знам ли, че е боса днес мъглата?

Ще знам ли, че е обич да простиш?
Че устните ти всъщност са пътеки.
Че без небе не се лети.
Че няма по-дълбоко от сърцето.

Ще знам ли, че си изморен?
Че колкото и пъти да съм есен,
камбаните ще бият и за мен.
Че без море душата е зелена.

Че колкото и смърти да тежат,
светът ще носи старите си рани.
И даже всички риби да заспят,
ще трябват пак очи. Ще трябват.

Ще знам ли кой е моят цвят?
Ще помня ли, че пътят е нагоре?
Че зимните ти думи се топят.
И трябва пролет. Трябва пролет.

Ще помня ли, че нямам сто сърца?
А трябват. Сто сърца ми трябват.
Едното - за да полетя.
Останалите - за да те забравя.

[Hatshepsut]

Не ме тъгувай

Не ме тъгувай! Ставам синя от тъгата ти.
А синьото е път към вчерашни морета.
Потъване във най-дълбокото на вятъра.
И в сянката на думите, складирани в сърцето.

Не ме тъгувай! Ставам синя от тъгата ти.
И губя лятото, в което се завръщах.
Безплътни са и залезът, и листопадите.
А зимите до болка са едни и същи.

Не ме тъгувай! Ставам синя от тъгата ти.
А синьото ми разтопява ледовете.
Боли ме да сънувам пролети откраднати.
Не искам никой, никой да ми чува дъждовете.

Не ме тъгувай! Ставам синя от тъгата ти.
А синьото ме прави безразсъдно твоя.
И ненаситно твоя съм - до безостатъчност.
И невъзможна, колкото за сто живота.