Български Националистически Форумъ

Как ДС открадна „История славянобългарска“

Както е известно, създадената за разпространение по пътя на ръкописните преписи, Паисиева творба "История славянобългарска" е достигнала до нашата съвременност в около 70 преписа и преправки (преработки), създадени от известни или от анонимни книжовници в продължение на век - от 1765 г. до 60-те години на XIX век. Всяка една версия на емблематичната творба има своя собствена история, свой облик, свое очарование и свои тайни, върху чиито следи учени и любители на миналото се взират в продължение на повече от две столетия.

Повечето от преписите и преправките на Паисиевата история са прилежно прибрани в хранилища на библиотеки, музеи и архиви. В своя физически вид те са достъпни само на подбрани експерти. Не е такъв случаят със Старозагорската преправка от 1837 г., която е едно от книжовните богатства от споменатия кръг, достъпно за широката аудитория. В основната експозиция на Регионален исторически музей - Стара Загора в специална витрина е поставен реставрираният оригинал на ценния скрижал, който може да бъде видян от всеки посетител на музея.

Старозагорската преправка от 1837 г. принадлежи към най-ранната колекция на Музея. Тя е била част от семейното богатство на старозагорския адвокат Христо Кожухаров (1860-1933), който през 1894 г. дарява ръкописната книга на библиотеката на Девическата гимназия. Заедно с други артефакти, принадлежащи към споменатата библиотека, през 1907 г. ръкописът влиза в първата колекция на старозагорското археологическо дружество "Августа Траяна", поставило основите на музейното дело в областния град.  Според текстолозите , текстът е близък до Змеевската преправка, тоест свързан е семантично и езиково с региона.

По своите параметри книгата е класическо ранновъзрожденско ръкописно четиво. Тя е изписана върху 52 листа средно дебела хартия (15,7/21,2 см) с хоризонтални линии. Липсват няколко начални страници (целият първи предговор и част от втория), а част от другите са повредени и нечетими напълно. Писмото е правилен полуустав, по 25 реда на страница, с ударения, точки и запетаи и заглавия в червен цвят. Цифрите са арабски - с малки изключения. Налични са някои допълнителни параграфа, които не присъстват в Паисиевия автограф и в първите преписи. Те включват списък на османските владетели от XV век до управлението на Махмуд II, списък на по-значимите градове "в четирите части на България", както и един поетически опит на последния лист. Към текста има приписка, отнасяща се до обиколката на султан Махмуд II (1808-1839) из европейските части на Османската империя, осъществена през пролетта на 1837 г. В приписката доста точно е очертан пътят на султанския кортеж. Първоначално, през м. април, владетелят тръгва "с вапор по морето", след това от Варна се насочва по крайдунавските градове, минава през Търново, Габрово и Казанлък. "И през Захра мина на 15 май, и през Едрине си отиде на Цариград тихо." Последният цитат, написан от ръката, от която е сътворен целият текст, е безспорно доказателства, че ръкописът е създаден в Стара Загора.

Сам по себе си този привидно скромен и доста пострадал от времето ръкопис е повод да се замислим върху значимостта на Паисиевото дело, продължено от стотици книжовни люде през втората половина на XVIII и през доосвобожденските десетилетия на XIX век. Преживяла пожарищата на страховития юли 1877 г., преминала през ръцете на редица родолюбиви българи, Старозагорската "История славянобългарска" показва, че делото на Отец Паисий е белязано със светлината на нетленните културни обстоятелства, надхвърлящи далеч пределите на Самоковска епархия, на Хилендарския манастир с неговите метоси из десетки български градове и села, на Югозападните земи, свързани най-интензивно с ранното разпространение на творбата. И достигащи в наши дни до умовете и сърцата на всеки българин, който би могъл да се срещне "лице в лице" с оригинален ръкописен вариант на Паисиевата история, представен по един достоен за величието му начин в залите на Старозагорския исторически музей.

Вера Бонева

Историята на балканското културно и политическо развитие е немислима без онзи тип дейци, които нашите народи справедливо нарекоха Апостоли. Това определение, носещо смисъла на мъченик, спасител, учител, духовен будител и жертвоготовен борец, приляга още на най-ранните възрожденци, сред които безспорно най-внушително се откроява фигурата на Паисий. Открил драмата на историческата съдба на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският монах превърна преди 260 години своята малка книжка „История славеноболгарская” в манифест на настъпващата нова епоха, върна историческата памет и достойнството на българина, конституира неговата идентичност и го пробуди за нов духовен и политически живот.

Съвременници на една динамична епоха и наследници на богата и драматична история, запознаването с която още от най-ранните ни години играе първостепенна роля за формирането на нашата културноисторическа идентичност, ние днес не винаги успяваме да си дадем точна сметка за значимостта на Паисиевото дело. За да оценим истинската му стойност, трябва да си зададем въпроса - какво е знаел българинът за историята си в условията на безпросветното и безправното си съществуване в Османската империя. Въпросът е особено важен, защото споменът за миналото определя настоящето и бъдещето както на отделния човек, така и на всеки народ като цяло. Знаел ли е българинът през XVIII в., че в ранното средновековие неговата държава е била една от първите, най-големите и най-могъщите в Европа, че е люлка на славянската писменост и култура, че, с други думи, до идването на друговерците завоеватели на Балканския полуостров е била една от трите европейски „велики сили”, наред с Византия и Франкската империя, определящи политическия живот в цивилизованата по онова време част на света?

Писмени свидетелства за всичко това са се намирали в много европейски библиотеки, но с някои единични изключения за българите те са били и неизвестни, и недостъпни. Съхранявали са се в книгохранилищата на немалко манастири и църкви, но са били познати на ограничен брой грамотни монаси и свещеници. Отделни исторически спомени са намирали отглас в народните песни и предания, но са имали легендарен характер и са се възприемали повече в приказен план. Като оставим настрана отделните изключения, се изправяме пред един невероятен за днешния човек факт: през своето почти четиривековно безправно съществуване в империята масовият българин постепенно е изгубвал историческата си памет и по това време вече е живеел със съзнанието, че откакто свят светува, той е подчинен на волята на чужд - и по народност и по вяра – господар.

Това важи и за всички останали поробени балкански народи и не случайно през просвещенския XVIII в. и в началото на XIX в. се появяват първите им будителски исторически съчинения. (Особено важна роля в сръбското възраждане например изиграва историческият труд на българина от видински род Иван (Йован) Раич „История на разни славянски народи, най-вече на българи, хървати и сърби ". ) Въпреки несъвършенствата на първите балкански исторически трудове, техните автори възстановяват прекъснатата нишка на историческата памет на своите народи, като по този начин не само спасяват народностната им идентичност, но и създават най-сигурната предпоставка за тяхното духовно пробуждане и за устремяването им към пълноценен политически, обществен, икономически и културен живот.

Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание, свързано с чувство за принадлежност към една народностна общност, обединена от език, територия, историческа съдба, духовна и материална култура. А това е първата и най-необходимата предпоставка за излизане от гибелната анонимност на дотогавашното съществуване на българския народ сред многонационалното море на една крайно изостанала варварска империя и за решително поемане по пътя на свободно и пълноценно развиващите се европейски народи. По своята сила и по мащабността на историческите си резултати тази идея има само един аналог - делото на Кирил и Методий и техните ученици за духовното и политическото спасение и развитие на славянството.

Родът на Паисий е от Банско - един от бързо развиващите се по онова време български стопански центрове, чиито предприемчиви жители не само са произвеждали различни стоки, но и са търгували с близки и далечни земи. За ранното пробуждане на духовни интереси у бъдещия апостол е допринесла и семейната среда - по-големият му брат Лаврентий е монах, по-късно игумен на Хилендарския манастир, а най-големият, родолюбивият заможен търговец Хаджи Вълчо, е щедър дарител на българските манастири Хилендар и Зограф в Света гора. На 23-годишна възраст (приема се, че е роден в 1722 г ) Паисий се замонашва при своя брат в Хилендар и поема по неговия път - става таксидиот, т. е. пътуващ монах, чиято задача е да бъде свещеник, про- поведник и учител, да събира помощи и поклонници за манастира. (Паисий има чин йеромонах, който му дава право да извършва църковна служба, става и проигумен.) Тази духовническа длъжност му дава възможност както да обикаля българските земи и да опознае отблизо нерадостната участ на своите съотечественици, така и да се самообразова. Извинението му, че не е учил „нито граматика, нито светски науки”, трябва да се възприема повече като израз на скромност. Със своето дело той се представя като сериозно образована за времето си личност с изключително високи интелектуални качества, като много добре подготвен историк и талантлив писател, като човек с неспокоен и търсещ дух и със силно развито чувство за обществен дълг.

Цялото заглавие на Паисиевия труд, предадено на езика, на който той е написан, гласи: „ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ о народе и о цареи и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская; събрано и нареждено Паисием иеромонахом бившаго и пришедъша ва Светие гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому." Историята се състои от четири главни дяла: първият съдържа две предисловия, във втория се разглежда политическата история, в третия - културната история, а четвъртият представлява послесловът.

До идеята за написване на творбата си Паисий достига в резултат не само на преките си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, които е намирал в богатите атонски манастирски книгохранилища и в църкви и манастири из България, но и на оживените полемики между атонските монаси, в които са намирали израз все по-засилващите се противоречия в интересите на пробуждащите се за нов духовен и политически живот балкански народности, независимо от обединяващото ги православие. Националната идея се оказва по-силна от религиозната, а в споровете между образованите монаси най-голяма доказателствена мощ са имали историческите аргументи. Ето защо и в началото на своето произведение Паисий поставя въпроса за необходимостта от познаване на историята. Първият от двата увода, с които започва „История славеноболгарская”, е озаглавен „Ползата от историята". Той е взет почти изцяло от предговора към полския превод на „История църковна и гражданска" от Цезар Бароний, един от основните чужди извори на Паисий. Верен на тогавашната традиция историческите съчинения да започват с подобни уводи, българският книжовник трансформира средновековната догма за суетността и изменчивостта на човешката съдба в оптимистичната идея, че злото не е вечно, че онеправданите народи могат да имат и по-добра участ.

Не това обаче е единственото, нито пък най-важното, което той иска да каже на своите „читатели и слушатели". Истинското му послание към тях е вторият, оригиналният му увод, озаглавен „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история". Тук вече говори не толкова проповедникът и учителят, колкото будителят и апостолът. Той се обръща към тях с неподправената сърдечност на искрена приятелска беседа: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език." Паисий разчита не на наставлението, а на съпричастието, стреми се не да подчини чуждото мнение, а да намери разбиране; сякаш не толкова убеждава, колкото се опитва да внуши, че само припомня известни на всички неща, намирайки по този начин най-сигурния път към доверието на сънародниците си.

Но тонът на интимната беседа се променя рязко, когато неизбежно се появява темата за волното или неволно отродяване и отцеругателство. Опитният оратор най-напред констатира факта: „А които не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужда култура и чужд език и нехаят за своя български език, а се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи..." След което логично идва гневният му упрек, който обаче звучи по-скоро като стон, отколкото като ругателство: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?..." Не омраза, а дълго събирано огорчение и голяма болка са родили острия тон и обръщенията „неразумни", „юроде" (слабоумни), „бе- зумни" и др. Паисий познава и владее въздействащата сила на образното слово: „Но поради що ти, неразумни, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?..." Внушил чувството за вина и срам от недостойното поведение, той отново търси подкрепа в най-силното оръжие - аргументите, придружени от пример: „Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?" Гневният, понякога саркастичен тон на обвинението постепенно се успокоява и преминава в добронамерено насърчение, нелишено все пак и от строга нотка: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост."

Като проникновен народопсихолог, Паисий намира най-силните си аргументи в три плана: битов (за разлика от мнозина други българите „приемат и гощават" в своя дом всекиго и с радост даряват милостиня); библейски (от Адам до Давид и Йосиф всички велики, „праведни и свети пророци и патриарси" са били не богати и горделиви търговци, а „прости и незлобливи", земеделци и овчари); и исторически („Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език...").

Още тук, в предисловието, Паисий изразява една своя важна идея, която ще намери разгърнат израз малко по-нататък, в самото историческо изложение. Достойнството на един народ и на една държава се изгражда и мери както с политическите, така и с духовно-културните му завоевания, с развитието на неговата книжовност: „...написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствали на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци жития и служби."

Така съвсем ясно, логично и разбираемо за всички Паисий не само изяснява подбудите си за написването на историята, но успява да доведе и своите читатели и слушатели до осъзнаването на важността на предприетия от него труд. И всичко това - без сянка от самоизтъкване. Напротив - епохалното си дело той представя само като скромно изпълнение на един дълг. Вдъхновеният манифест на новото време, пламенният зов на апостола за духовно свестяване, за пробуждане на националната гордост и достойнство запазва до края интимно-разговорния си тон и завършва като разказ за добросъвестно свършена работа, предполагащ не благодарност и адмирации, а просто разбиране и съпричастие.

В същинската част на своя труд Паисий проследява политическата и културната история на българите от най-древни библейски времена (от легендарния Потоп) до падането на България под турско робство. В „Историческо събрание за българския народ" - главата, с която започва политическата история, той извежда произхода на българите от Афет, третия син на Ной, с което - в духа на средновековната традиция - нарежда своя народ сред богоизбраните основатели на човешкия род и цивилизация на земята. Специално подчертава славянския му характер (неслучайно озаглавява историята си „славянобългарска") и с нескрита гордост го изтъква като най-многоброен и най-силен сред останалите славянски народи, на които чрез своите книжовници Кирил и Методий дава писменост и култура. Проследява появата и заселването на българите на Балканския полуостров, многобройните им войни с Византия и други враждебни сили за държавно укрепване и международно признание.

Паисий не само разказва събитията, но и използва всеки удобен случай, за да изтъкне могъществото и безстрашието на българите: „Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх, както и досега от север излиза всесилен и мощен във война и бран народ. Такива били в началото българите, силни и яки във война." Познава силата на авторитетните чужди свидетелства и винаги, когато това е възможно, ги привежда с библиографската точност на добросъвестен изследовател: „В първата част на Барония, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим." Той знае, че когато трябва да се изтъкнат достойнствата на българите, особено ценни са позоваванията на мненията, изказани от техните противници: „Така и гърците пишат в своите истории: „Българите са диви и непобедими във война." И пак: „Лют е българският народ и непобедими са във войните." И след като е привел достатъчно чужди свидетелства, може да обобщи, без страх, че някой ще се усъмни в думите му: „…Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя и царували през толкова години самостоятелно и славно."

При разказа за Константин Шишман изложението на българската история се прекъсва с една кратка глава „Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале". Предизвикан от спорове с чужди монаси, Паисий е намерил за необходимо да отговори на някои необосновани претенции. Той прави един кратък обективен анализ на успехите и неуспехите на съвсем незначителната през цялото Средновековие сръбска държавица, съществувала често като подчинена на други, съседни балкански владетели област, но не скрива и недоволството си от изопачаването на историческата истина. „Кралството им било малко, много тясно и съществувало късо време… Затова сърбите и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцки истории... Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали различно и несъгласно. Кой както е искал и както е слушал от простите хора, така и писал... И досега някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, но нямат от началото никакво свидетелство за своя род, както имат българите от гръцки и латински истории."

Паисий предупреждава, че патриотарското „високоумие" и „безумие" водят до несправедливо и опасно надценяване на своя народ за сметка на другите и затова нееднократно се осланя на авторитетните свидетелства в исторически източници на гръцки и латински. Верността към историческата истина определя отношението му както към сърбите, така и към гърците: „Тук не се писа, за да се похвалят българите, а гърците да се похулят, но забележи, читателю, както се намериха техните деяния, така се и написа." Чувството му за справедливост го довежда не само до упрека към византийската политика на съглашателство с турците срещу българската държава, но и до тъжната констатация за общата вина: „Ако гърците и българите бяха имали любов и съгласие, турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин…”

С погледа и умението на писател той рисува апокалиптичната картина на нещастията, които сполетяват българския народ при варварското нашествие на поробителите - насилственото отвличане на деца и „млади и красиви юноши” за еничарската войска и нечовешките страдания на техните близки, превръщането на най-хубавите църкви в джамии, заграбването на къщите, нивите, лозята и имуществото на българите, избиването на всички по-видни, богати и образовани... За да дойде накрая по омировски епичният и трагичен вопъл: „Така хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост.”

А за да затвърди знанията върху българската история и да внуши още по-силно идеята за славата и могъществото на българската държава, той прибавя две кратки глави, в които изброява имената и припомня сбито делата на владетелите й, изтъквайки „колко знаменити били българските крале и царе". Библейското изреждане на имената създава усещането за дълговечност и трайност на българската държава, а кратките, но силни и ярки характеристики на качествата на владетелите имат задача да пробудят националната гордост на българите, чувството им за чест и достойнство. Обаче историкът не е безкритичен към онези, които не са били достойни да носят българската корона, и подчертава симпатиите си към царете, които са „били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от голямото угнетение и пленение на други народи и царства."

Но Паисий ясно е съзнавал, че историята на един народ не е само летопис на войни и междудържавни съперничества. В духовната атмосфера на Света гора, сред многобройните български книги в хилядолетните манастирски книгохранителници, несъмнено подтикнат и от усърдието на другите да събират, изучават, издават и изтъкват при всеки повод известното за своите светци и духовни наставници, той отделя в своя труд специално внимание на културната история на българския народ. На чуждите хвалби с божи угодници и бранители на православната вяра той противопоставя нещо несравнимо по-голямо - делото на солунските братя Кирил и Методий и техните ученици и последователи. Озаглавява първата част в този дял съвсем лаконично: „За славянските учители", знаейки много добре, че силата на убеждението не е в многословието, а в значимостта на фактите. Посочва категорично българския характер на делото на славянските първоучители: те създават азбука на български език и на същия език превеждат най-важните богослужебни книги, които донасят светлината на знанието и на християнското учение не само на българите, но и на моравците, русите, сърбите и други славяни. „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство."

Паисий се противопоставя на опитите, които още тогава се правят, да се омаловажи българският характер на това велико дело, да му се придаде някакъв безличен „славянски" облик: „Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички говорят болгарска или воргарска книга, а не сербска или словенска." Възразява категорично и срещу опитите да се унижава достойнството на съвременните му българи, жертви на жестока историческа съдба: „Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянското робство и гръцката архиерейска власт, от която българите страдат." Затова не смята за излишно, нито за нескромно, да подчертае отново, че „българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и започнали да четат на своя език." В духа на идеите на просвещенския XVIIІ век той се стреми да внуши дълбок респект и искрено уважение към книжовника - учител, просветител и духовен наставник, към сътвореното от него народополезно слово и дело. Красноречив израз на това негово схващане е и самото използване на думата „учители" в озаглавяването на този дял - убедително потвърждение на изказаната един век по-късно максима, че Средновековието завършва тогава, когато думата „учител" започва да измества думата „светец".

Освен на славянските учители, които е дал българският народ, Паисий посвещава специална глава и на българските светци, чийто списък е не по-малък от този на българските владетели. Но винаги, когато е възможно, той изтъква тяхната значимост както в чисто християнски, така и в културно-политически смисъл, подчертава книжовните им интереси и грижата им за изграждането и укрепването на българската духовност и държавност. Ето защо и в тази глава определя средищно място при изброяването им и отново отделя специално внимание на Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд (наречен тук Еразъм).

Своята „История славеноболгарская” Паисий завършва така, както я започва - като приятелска беседа с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за липсата все пак на системно образование („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах"), така и за усилието да се преодолеят измъчващите го болести („Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах."). Разбира се, най-важно в послесловието е признанието за вътрешните подтици, довели до създаването на такъв епохален труд. Воден от съзнанието за голямата отговорност, която носи предприемането на подобни дело, той споделя като че извинително: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе." Сякаш неуверен, че ще получи опрощение за своята дързост, той намира за необходимо отново да припомни укорите на „сърбите и гърците", че българите нямат своя история. Паисий е далеч от мисълта да придаде на извършеното ореол на някаква изключителност. Напротив, той се чувства задължен да обясни ясно и подробно, че е претърсил „всички светогорски манастири", че две години е събирал „по малко от много истории" не само в Света гора, но и в „немската земя", че е започнал историята си в Хилендарския манастир, но поради „голям смут и несъгласие между братята" за неплатени данъци я е обогатил и завършил в Зографския, където намерил „още много сведения и писания за българите"... Тук намираме и единственото свидетелство за неговата възраст - през 1762 г., когато е завършил историята си, е бил 40-годишен.

Обликът на Паисий се различава коренно от типичния образ на средновековния книжовник, все още преобладаващ по онова време - средата на XVIІІ век. С основните си черти той изразява пълноценно представата ни за истинския възрожденски писател, съчетал в една личност книжовника и обществения деец, подчинил и живота, и способностите си на голямата националноосвободителна идея. Творбата му, както и оскъдните свидетелства за жизнената му съдба ни го представят като опитен оратор и увлекателен събеседник, като добър психолог и вещ познавач на народната душевност, който умее да направи читателя и слушателя на своята история съпричастни на предприетото дело, а от тук и на едно ново чувство - за обществен дълг и отговорност. Пред нас се появяват чертите на една неспокойна, любознателна и самоотвержена натура, на човек, роден както за задълбочена книжовна работа, така и за чисто апостолска мисия.

На път, сред онези, за които е написал и на които носи светлината на своята „историйца", го настига и смъртта - през 1773 г. в Амбелино, някогашната южна част на Станимака (Асеновград).

Продължава своя път през вековете неговото дело, а превратностите в българската историческа съдба непрекъснато - и до днес, след повече от два века и половина - потвърждават великата прозорливост на апостолското му послание и значимостта на неговата личност - многостранна и богата, достойна за епохата си, и за която епохата също бе достойна. Личност трагично-величава, защото бе изпреварила времето си - и тъкмо затова се бе явила точно навреме. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/prof-kiril-topalov-velikiat-svetogoretc-i-negovoto-delo-na-polzu-rodu-bolgarskomu/

При съставянето на своята история Паисий Хилендарски работи с голям изворов материал. За историографията е въпрос на проучвания кои извори използва, как ги интерпретира, познаваме ли днес всички извори, с които е работил някога той

Роденият в Банско първи български историк две годни неуморно събира информация за българското минало. Тъй като се намира в Атон, той има възможността да работи в библиотеките на манастирите „Хилендар” и „Зограф”, библиотеки изключително богати на извори за Средновековието. По това време брат му е игумен на манастира „Хилендар“, което определено му помага в издирването. Освен с познатите ни днес материали, доста вероятно е той да е работил с документи, които днес остават неизвестни за историците. Може би скрити някъде из манастирските библиотеки или унищожени през вековете. Като такива извори на историята можем да определим например: „Немската история“; повест за цар Иван Асен I, житие на Козма Зографски, общо житие на Никола Охридски и Иларион Мъгленски, житие на Филотей Скитски, житие на Ангел Битолски и др

Данни за това кои извори използва Паисий се съдържат в самата история. За някои от изворите авторът говори направо, като посочва името на автора или заглавието на произведението, а за други може да се съди по косвени данни.

По въпроса с изворите на Паисиевата история са се занимавали редица историци. Всеки от тях дава предположения кои са били материалите, от които са черпени знания за българското минало. Като се има предвид че Паисий е монах, много вероятно е повечето му източници да са били църковни документи, а именно манастирски грамоти или жития. С такива той разполага в изобилие в манастирските библиотеки.

Един от учените, който най-рано се занимава с проблема за изворите на „История славянобългарска“ е П. А. Лавров в своята публикация „Одна из пределок истории славянобългарской иеромонаха Паисия“ (1895 г.). В нея той изброява следните извори и документи като използвани от Паисий: Мавро Орбини, Цезар Бароний, Кратка немска история, руски летописи (вероятно Синопсиса на Инконетий Гизел), Кърмчая, Пролог, съчинения на патриарх Евтимий, жития на български светци (Иван Рилски, Гаврил Лесновски, Йоаким Сарандопорски, Прохор Пшински, Йоаникий Девически и др.), гръцки съчинения за Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Ангеларий, сръбски родослов, Константин Костенечки, Черноризец Храбър, хрисовули, поменици, народни предания.

В своята статия „Проучвания върху История славянобългарска“ Боню Ангелов съставя списък на посочения от Паисий изворов материал. И тези извори са: Мавро Орбини, Цезар Бароний, Латински и гръцки истории, Немска история, грамоти, въпроси на цар Борис до папа Николай I, Кърмчая, Пролог, български печатни книги, руски печатни книги, руски печатни истории, гръцки извори за Кирил и Методий, книги за Иван Асен I, творби на патриарх Евтимий Търновски – житие на Иларион Мъгленски, житие на Иван Рилски, житие на Петка Търновска, Михаил Войн, Радослав сръбски, „Стематография“ на Христофор Жефарович, „Стематография“ на Павел Ритер Витезович, житие на Козма Зографски, житие на Иван Владимир, житие на Гавриил Лесновски, житие на Прохор Пшински, житие на Йоаким Сарандопорски, житие на Йоаникий Девически, житие на Никола Охридски, житие на Филотей Скитски, житие на Ангел Битолски, житие на избитите византийци-християни, царски печати и поменици.

В същия труд Боню Ангелов представя и списък с неозначените извори(косвени данни), изпозлвани в Паисиевия труд. Това са: Черноризец Храбър, Повест временых лет, Панонски легенди, Константин Костенечки, „Разказ за възобновяването на българската и сръбската патриаршия“, „Разказ за покръстването на Борис I“, повест за Света гора, съчинения за Иван Рилски, съчинения на Йосиф Брадати, житие на Иван Владимир, вести за Георги и Никола Софийски, съчинения за Михаил Войн, гръцки съчинения за светите Седмочисленици. Своите твърдения той подкрепя с извадки от самия текст на „История славянобългарска“.

На първо място в изворите, които използва авторът трябва да поставим грамотите на българските царе. Те са давани от български владетели на монашески братства в различни манастири, които се намират в границите на Бългрия или извън нея. С грамотите се даряват или потвърждават дадени вече права за владеене на недвижими имоти от манастирите и за ползване на приходите от тях без намесата на светската власт. Така владетелите се стремят да привлекат на своя страна и в своя подкрепа ползващите се с авторитет монашески братства.


Много от грамотите били преписани с преправяне на текста, за да се осигурят повече недвижими имоти или други придобивки за отделните монашески братства, които често враждували помежду си. Така освен оригиналите, в библиотеките се съхраняват и значителен брой фалшифицирани документи. Разбира се, при тогавашното състояние на изворознанието, не е било лесно да се установи коя от грамотите е истинска и коя подправена. Поради това не е било лесно да се отхвърлят и съдържащите се в някои подправени грамоти сведения от исторически характер за събития от българската, византийската, сръбската и други истории.

От грамотите на българските царе, науката разполага само с осем на български език и с три грамоти на гръцки език. Те са издадени от царете Иван Асен II, Константин Тих, Иван Александър, Иван Шишман, Калиман I Асен, Иван Страцимир. По-важни са Ватопедската грамота на Иван Асен II, Виргинската грамота на Константин Тих, Мрачката грамота на Иван Александър, Рилската и Витошка грамота на Иван Шишман.

Както вече споменах, Паисий Хилендарски е работил в библиотеките на най-големите български манастири и имаме пълно основание да смятаме, че той е бил запознат от близо с информацията в тях.

Наред със сведенията от оригиналните грамоти, Паисий извлича данни за българската история и от някои неистински (подправени или компилативни). Такива били например Зографксата грамота на Йоан Калиман, известна като Калиманова подправена грамота, която била компилация от XVI век, и Сводната зографкса грамота от същия век. Въз основа на данни от последната грамота Паисий представя охридския патриарх Теофилакт за свъременник на българския цар Асен и го поставя на българския патриаршески престол след освобождението на българите от визанстийска власт.

Върху значението на грамотите в труда на родолюбивия българин работи Надежда Драгова. В своята статия „Домашни извори на История славянобългарска“ тя прави преглед и анализ на всички използвани грамоти във фондаменталния Паисиев труд. В своите анализи тя обръща внимание на това кои грамоти са подправени и какво отражение имат върху исторически текст на Паисий и кои са достоверни.

Н. Драгова обръща внимание например на Зографкста грамота на Йоан Калиман известна като Калиманова подправена грамота. Именно в нея тя намира причината за някои хронологични отклонения в текста на хилендарския монах. Пълният списък от посочени и анализирани от нея грамоти, които използва Паисий е: Калиманова грамота, Ватопедска грамота, Виргинска грамота, Рилска и Витошка грамота, Сводна зографска грамота. Освен грамотите Н. Драгова разглежда и посочва някои жития, които използва Паисий, а именно: житие на патриарх Калист, житие на Иларион Мъгленски, житие на Параскева Търновска, житие на Иван Рилски, проложно житие на Михаил Войн, житие на Пимен Зографски, житие на свети Сава, житията на Георги и Николай Софийски.

Паисий познава разказа на Григорий Цамблак за пренасяне на мощите на Петка Търновска от столицата на Шишманова България във Видин и оттам в Сърбия, който се намирал в библиотеката на Зографския манастир, по препис от XV в. Той познава също така животоописанието на сръбския крал Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, а също и житието на първия сръбски архиепископ Сава, една повест на Света гора – „Рай мисленый”, печатана в Русия през 1659г., „Стематография” на Христофор Жефарович и немалък брой други съчинения.

Други много важни документи, които му помагат в издирването на исторически данни са житията. Има изрични сведения, че той е познавал и използвал житийни данни за Кирил и Методий и техните ученици, а също така за Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Козма Зографски, Иван Владимир, Гаврил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Сарандапорски, Йоаникий Девически, Никола Охридски, Филотей Скитски, Петка Търновска, Ангел Битолски и други светци. Особено много Паисий Хилендарски използва данните за бългрската история, които се съдържат в житията на търновския патриарх Евтимий за светците Иван Рилски и Петка Търновска.

Според проф. Христо Христов, макар да няма изрични указания, в „История славяно-българска” Паисий Хилендарски е използвал данни от полемичното съчинение на Черноризец Храбър „За буквите”, от „Повест временых лет”, от житието на Теодосий Търновски и др.

Авторът на първата българска история ярко се влияе от славянските извори, които използва в своя труд и се доверява предимно на тях. Той често говори за своите извори – жития, пролог, грамоти и т.н. Често споменава, че черпи сведения от руски книги като споменава, че са печатни истории, но не назовава имената им. Той често коригира Мавро Орбини и Цезар Бароний въз основа на конкретен славянски извор.

Освен с ръкописите на библиотеките Паисий работи и с трудовете на някои западни автори.Основните такива са „Царството на Славяните” от Мавро Орбини и Цезар Бароний, който е автор на „История на църквата” в дванадесет части. Важно е да уточним, че той не работи с оригиналните издания на трудовете, а с руските преводи на двете съчинения.

https://istoriograph.bg/

На 29 януари 1765 г. Св. Софроний Врачански завършва в Котел първия препис на “История славянобългарска” от Паисий Хилендарски.

Св. Софроний Врачански (11 март 1739 г. – 23 септември 1813 г.) е български духовник, народен будител, пръв последовател на Св. Паисий Хилендарски, канонизиран за светец от Българската православна църква през 1964 г. - паметта му се чества на 11 март.

Роден е в Котел, Османска империя, с името Стойко Владиславов. Учи в килийно училище, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник и работи като учител в родния си град.

В началото на 1765 г. среща Паисий Хилендарски в Котел, където отецът му показва своята “Историйца”. Поп Стойко веднага се захваща да направи неин препис, който остава в историята като “Първи Софрониев препис”, наричан и "Първи котленски препис".

През 1794 г., духовникът и книжовник Стойко Владиславов е ръкоположен за епископ на Врачанска епархия, когато приема и името Софроний.

Софроний Врачански е автор на първата печатна книга на новобългарски език „Кириакодромион, сиреч Неделник“ - сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината.

“Неделник” е отпечатан в Римник (днес град Римнику Вълча), Румъния, през 1806 г. Произвединето има важно историческо значение, не само защото поставя началото на новобългарската печатна книга, но и защото налага говоримия език като книжовен. Книгата добива популярност и под името „Софроние“.

Автор е и на сборника „Неделное евангелское толкование“ (1805), на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и на „Възвание към българския народ“. Тези произведения превръщат Софроний Врачански в най-видния представител на българското духовно възраждане от началото на XIX век. По това време той е приеман за основен представител на българската общност от правителствата на Русия и Румъния.

"История славянобългарска"

Своята “Историйца” Отец Паисий (1722 – 1773) започва да пише в Хилендарския манастир през 1760 г., а завършва най-значимия си труд през 1762 г. в българския православен манастир „Свети Георги Зограф“ (Зографски манастир) на полуостров Атон, Гърция. Оригиналното заглавие на творбата е "Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ". Ръкописът се приема за символично начало на Българското възраждане.


Днес са известни около 70 преписа на Паисиевата история.

Най-ранните са: Първи Софрониев препис (1765 г.), Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, (1771 г.), Рилски препис (1772 г.), Жеравненски препис (ок. 1772 г.), Втори Софрониев препис (1781 г.), Кованлъшки препис (1783 г.), Еленски препис на Дойно Граматик (1784 г.) и др. По-късни преписи правят и Петко Славейков, Христо Драганов, Драгия Ненов и Тодор Шишков.


При създаването ѝ монахът използва различни източници, сред които „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Царството на славяните“ (Il Regno degli Slavi) на Мавро Орбини, посветена на историята на южнославянските народи. Паисий използва и редица български документи. По време на странстванията си за събиране на дарения (таксидиот) за Хилендарския манастир, той посещава много села и градове, и отбелязва многобройни свидетелства за историята на българите. Ползва също предания и легенди.

В послеслова на "История славянобългарска" Паисий Хилендарски пише: „Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите.“

„История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски е издадена за първи път под редакцията на проф. Йордан Иванов през 1914 г., като издание на БАН.

Оригиналът на историческото произведение се съхранява в Зографския манастир.



The Monastery of Zographou - Mount Athos | Зографски манастир - Света Гора Атон

Как започва “История славянобългарска”


"Ползата от историята



Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях."

(Текстът е предаден на съвременен книжовен език по оригинала на "История славяновългарска" от Паисий Холендарски, Зографски ръкопис, обнародван от проф. Йордан Иванов.)

https://www.nationalgeographic.bg/a/sofronii-vracanski

От нашата Download-секция може да свалите "История Славянобългарска" na Паисий Хилендарски. Оригинален текст, с коментари на акад.Йордан Иванов. Издание от 1914г.:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6704

В центъра на красивия курорт Банско е построен паметника на Паисий Хилендарски, както и музеят-мемориал, построен в чест на неговото велико дело.

История на създаване на паметника на Паисий и неговия музей-мемориал

Паметникът на Св. Паисий Хилендарски  е дело на българския скулптор Стойчо Тодоров и бива завършен през 1976г. Има предположения, че около мястото, на което е построен паметника, се е намирал родният дом на Паисий Хилендарски.  Паметникът представя автора на История славянобългарска стоящ в цял ръст на фона на няколко големи страници от своята прословута книга.

Какво още можем да открием в Банско, свързано с отец Паисий?

В Банско се намира още един исторически обект, посветен на паметта на светеца  – музей-мемориал на Паисий Хилендарски, наречен също Духовен-исторически център “Св. Паисий Хилендарски''. Музеят се намира на мястото, където се е намирал бащиния дом на Паисий.


Точно на това място Паисий Хилендарски е написал “История славянобългарска” през 1762 г. Посещението на това място връща всеки в онези времена, когато Паисий е творил историята на своя народ. Възстановката на килията, в която той е написал „История славянобългарска“, е място с неизмерима  ценност.

Какво може да се види в музея-мемориал на Паисий Хилендарски?
Посетителите на музея могат да разгледат и автентично копие на килията на Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир, където той е живял и писал историята, а също и параклиса „Свети Иван Рилски”, където е отправял молитви към Бог. Музеят също така пази и късче от святата земя на Атон.

Музеят-мемориал на Паисий освен монашеската килия и параклиса съхранява и портрети на видни жители на Банско, които са имали важна роля в историята. На третия етаж на музея-мемориал на Паисий се намира съвременна функционална образователна зала за образователни лекции. В нея се изнасят лекции за бележити личности от Банско и се организират филмови прожекции.

В музея също намира своето място и паметта на двамата братя на Паисий- щедрият дарител Хаджи Вълчо, който е бил известен богат търговец и е имал богато историческо минало и брат му Лаврентий или познат като Лазар, който е бил игумен на Хилендарския манастир.

Паметта на Лаврентий е увековечена от Паисий в послесловието на своята „История Славянобългарска”: „И я съставих в манастира Хилендар при игумена Лаврентий, мой роден брат от една майка и по-стар от мене. Той тогава имаше 60 години, аз 40”. Всъщност Лаврентий е бил йеромонах, таксидиот, а тъй като води  чист и непорочен живот, бил е избран за игумен на Хилендарския манастир в периода 1761-1762 г.

Другият брат на Паисий  Хаджи Вълчо започва в периода между 1756-1757 година строителство с големи мащаби  в „Хилендар”. Преди тази година той е построил хан за безплатно отсядане на керванджии и търговци с името „Керван сарай” близо до село Даутлий-Серско.

Също така в Хилендар, Хаджи Вълчо възстановява срутеното южно крило на манастира от основата до покрива, което включва кула-камбанария и три етажа.

Историята на създаване на музея на Паисий

През март 1922 година е опожарен дома на Паисий Хилендарски.  През същата година родолюбиви граждани на Банско поставят на мястото, където е била къщата на Паисий камък с надпис: „Тук е бил домът, в който в 1722 г. се е родил Отец Паисий”. По време на  освобождението на Банско през 1912 година, местните войводи пращат протокол до Народното събрание, в който представят желанието си Банско да бъде град и околийски център.


Една от причините за тяхната постъпка е, че град Банско е родното място на великите българи Отец Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, отдали целия си живот на българския народ. Друга причина е, че Банско още от началото на националното Възраждане е било като защитна крепост на българската култура.

В къщата на Паисий повече от година и половина е функционирало околийското управление. Чрез появата на музея-мемориал на Паисий се отговаря на желанието на жителите на Банско да създадат в чест на своя велик съгражданин е един паметник, с който да се възхвали достойното му за почит дело.

Музейният мемориал е осветен от монаси от Света гора, а в параклиса му се извършват църковни служби. Самата идея да се създаде едно към едно копие на килията на Паисий, където започва да пише „История славянобългарска” в Хилендарския манастир в Света гора, се ражда е на Георги Христов. Той е председател на фондация „Национални, културни и образователни традиции” и представя тази идея през 1997-98 година. Той работи по плановете и проектите на комплекса. Така благодарение на неговата работа и помощта на общината мемориалът, посветен на Паисий Хилендарски, става реалност.

Голям принос в съхраняването на  паметта и великото дело на Паисий Хилендарски имат Община Банско и Музейният комплекс на града. Музейният комплекс включва девет обекта, един от които се намира в Добринище. Директор на музейният комплекс е Асен Коев.

Пресъздадената килия на великия Отец Паисий съдържа иконостас, масата, на която Паисий е написал „Историята”, неговото легло и скривалище, което се е намирало под пода. За съжаление оригиналната килия на светия монах вече не съществува. Откриват се и редица негови църковни книги, подредени на дървен рафт.

Още любопитни факти за килията на Паисий

На мястото, където се е намирал разрушения параклис „Св. Стефан”, е изграден нов в чест на българския велик светец Иван Рилски, съвсем близо до килията на Паисий. През 1752-1764 г. патриотичният банскалия прави дарения от големи суми на „Зограф” няколко месеца след старта на мащабния строеж в „Хилендар”. Източното крило на „Зограф” в Атон е известно в историята под името „Банска махала” или „Хадживълчова махала”. В южното крило на „Хилендар” също се споменава името „Банска махала”.

Известният проф. Михаил Енев разказва „Банско даде Паисий на българите, даде Хаджи Вълчо, даде еталон за нравственост на всички времена. А защо през XVIII век точно от Банско от страниците на една малка книжка на име „История” тръгна вълната на културно пробуждане, която заля цялата българска земя, за да преобърне идеите и живота на хората и прочисти пътя към освобождението. Защото Банско е вековно огнище на българската духовност, просвета и култура”.

За личността на Паисий Хилендарски

Отец Паисий Хилендарски е роден в Банско през 1722г. в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър, и в неговите бележки в „История славянобългарска“ намираме сведения за живота му. През 1758 г. пътува до  Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд.


През 1745г Паисий заминава в Хилендарския манастир, където впоследствие на 23 години става йеромонах и също проигумен по-късно. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендерския манастир заради раздор с останалите монаси. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището „Св. Георги“ (тогава се е казвало Амбелино), който е настоящ квартал на Асеновград.

Прочутият банскалия е канонизиран за светец на Българската православна цьрква на 26 юни 1962г. Всяка година на 19 юни честваме паметта на великия светец.

За написването на своята „История Славянобългарска“ Паисий Хилендарски е черпи вдъхновение от исторически съчинения като  „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“на Мавро Орбини.  Целта на Паисий е била да събуди народностното самосъзнание на българския народ и да го убеди, че има причина за високо национално самочувствие.  Преписите на книгата са общо 60, а първият препис е на Софроний Врачански през 1765 г. Първото печатно издание на книгата излиза през 1844 г. под заглавие „Царственик“.

Според най-сериозната научна хипотеза в българската историография се твърди, че Паисий Хилендарски е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски от Банско. В различни краеведски трудове се споменават и  други селища като родно място на Паисий Хилендарски, но вероятността тези твърдения да са истина е малка.

Отец Паисий - вечен модел за нравственост

Паисий се е превърнал в символ на българския културен преход от Средновековие към  национално-освободително културно и политическо движение. За съжаление Паисий е дал за себе си доста малко сведения в своята прочута „История славеноболгарская“.

Предвид обаче времената и условията, в които той  успял да създаде този свой труд, можем да кажем, че това е един велик и достоен подвиг.  Там той споменава, че през 1745 г. дошъл в светата гора Атон от Самоковска епархия, а през 1762 г. е събрал Историята“ в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз – 40.”

Всички от вас, които се интересуват от българска история, определено трябва да посетят паметника или музея-мемориал на Паисий Хилендарски.

Местоположение

Паметникът се намира в центъра на  Банско в Стария град на улица  „Никола Вапцаров“ 14, а музеят на улица „Отец Паисий“ 21. В непосредствена близост до него се намират къща-музей „Никола Вапцаров“, автентични къщи от периода на Възраждането, непокътнати и до днес.

https://luckybansko.bg/bansko-roden-dom-na-sazdatelya-na-istoriya-slavyanobalgarska/

От нашата Download-секция може да свалите Паисиеви четения. 250 години История славянобългарска, 2012г. Сборник на Пловдивския университет

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7951