Български Националистически Форумъ

ПЪРВИЯТ УБИТ СЪРБИН

Когото видях в Драгоманския проход на 11 Ноември 1885 г.
 

Нещастнико, побратиме,
    остави тука кости.
Прав, крив ли бе - не съдя те, -
    почивай, бог да прости.
 
Безгробен леш прострял си се,
    над теб се вий орлица...
Не за добро прекрачи ти
    през чуждата граница.
 
Огън и меч , и бедствия
    в земя ни, братко, внесе.
Нещастнико, прощавам ти,
    но с болка във сърце си.
 
Там в Шумадия тихата
    вдовица майка стене,
примира сърце трепетно
    от мъка и съмненье.
 
"Убиха го детето ми!
    Де рожбата ми мила?
Ах, господи, на краля аз
    какво му бях сторила!"
 
Но стана тя, помоли се -
    олеква й на сърцето:
"Пази го, майко божия,
    пази ми ти детето!"
 
Давечера ще дойде влък
    юнаку кръв да лочи,
орлицата - кат мина аз -
    ще клъвне мътви очи.
 
А там оназ... нещастната,
    си шъпне към небето:
"Закриляй, майко божия,
    закриляй ми детето!"
 
Ех, скоро, като мълния,
    ще гръмне вест: заклан е!
И тя ще чуе - майката, -
    проклет да си, Милане!

НА СРЪБСКАТА ГРАНИЦА

(Уломък)

 
......................................................

О, позор! Кръвта ми студенее,
страшно бъдеще сега се сее,
бъдеще от бури, вражди нови,
плод на тия кърви и гробове,
и потомството ни в завещанье
ще наследи вечно живи рани,
и историята ще се чуди
в кой кът скришен таз война да гуди.
Проклет, проклет оня нека бъде,
що таз кървава вражда завъди
между нас - помежду два народа.
Братя по кръв, вяра и свобода.
Престъпници, де, отговорете,
и пред мене и пред вековете
и пред бога силни на небето
зарад вашето дело проклето!
 
Не към тебе се обръщам ази,
о, Милане - душа, дето лази,
лют разбойник на трон обезславен,
в чиста кръв до шията удавен,
звяр в порфира, идиот с корона,
Каин нов дошъл под небосклона;
не към вас, войници заблудени,
братска кръв да лейте назначени,
на план гнъсен оръдия слепи,
кървав леш на битките свирепи;
не към вас, политици - джамбази;
ни към тебе се обръщам ази,
скупщино - куп жалостни влечуги,
що под трона пъплят за услуги,
слуги немски, съвести продажни;
не към теб, народе сръбски снажни,
що завета си свещен забрави
и деди-герои обезслави,
и кат бик, привързан за рогата,
послушливо наклони главата -
и тръгна след своите джелати
към смъртта си - и не ги стъпка ти.
 
Но към тебе, младеж заблудена,
вечно с призраци обиколена!
Ти от полвек тоя срам подготви,
ти с тлетворния си дъх отрови
тоз народ, за честен труд създаден,
ти го стори дребен, кръвожаден,
ти нахрани му с лъжи душата,
ти вдъхна му духа на враждата
срещу братя млади и свободни,
турени пред подвиг благородни.
Да, вий криви сте, туй прогласявам,
пред цял свят на съд ви призовавам -
вас, Милоевичева дружино,
вас, болнава сръбска омладино,
мозъци фантаксани, нетрезни,
вий сторихте в тая кал да влезне
вашата история и слава,
та от срам се вече не познава,
и таз яма, доде слънце грее,
между нас и вас, кат гроб, да зее!

НА НЕПУКНАЛАТА ГРАНАТА

Паднала пред мене в боя при Пирот на 14 Ноември 1885 г.
 
Девойко, не ща твоята цалувка,
ни твоята милувка;
далеч от твоята игра опасна
песен гръмогласна.
 
Да, ти посланица си, туй съзирам,
на господин Милана.
Що искаш да речеш? Не те разбирам -
шумиш като пияна.
 
Да бе ме ти докоснала най-малко,
за подигравка даже...
Но ти не щя - и имаш право: жалко!
Курбан съм, що не важи.
 
По-харно би сторила да умериш
ти жътва по-избрана:
девойко, ставай, тичай да намериш
там господин Милана.
 
Кат Юда нявга, тоз кръвник за злато
славянството продаде -
върни му ти цалувката, която
на брата си той даде.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЛАВРОНОСНИТЕ ВОЙСКИ

Я заплачи ти от радост,
    моя майко мила,
и вий, моми; вийте венци -
    юнашки труфила.
 
Чуйте мойта песен нова:
    Зора зазорява,
прочула се по земята
    българската слава.
 
Прочуло се ново име
    и незнайна сила,
възкръснала България,
    света удивила.
 
Литнали са юнаците,
    чеда на Балканът,
свойта земя бащината
    и чест да забранат.
 
През горите префръкнали,
    в снега нощували,
през планини, през граници
    с песни минували;
 
куршумите, гранатите
    на смях подзимали
и крепости страховити
    с "ура" превзимали.
 
Де е било това чудо?
    Чула ли си, мале -
капитаните да бият
    стари генерали!
 
и смирени градинари
    да плащат съдбата?
и по двата свята.
Нарекли са българите
    лъвове безстрашни:
дайте, братя, да цалунем
    ваште чела прашни,
 
ваште чела кървавите,
    знамена пробити,
дайте пак да ви цалунем
    лаврите честити.
 
Вий спасихте нашто имe
    и земя ни родна,
вий дигнахте до небето
    славата народна.
 
Разпяла се свободата,
    на празник ни кани,
разцъфтяли се лаврите
    и в наште Балкани.
 
Моми, вийте венци красни,
    плачи, майко мила:
възкръснала България,
    света удивила!
 
София, ноември 1885

БЪЛГАРСКИЯТ ВОЙНИК

Щом войната се захвана,
ний простихме се в часът
с майки, с братя - и с Балкана
и потеглихме на път.
Но тъгата бе разляна
по лица ни в оня миг...
        Чужденците туй видяха
        и презрително казаха:
Ето българский войник!
 
Преди боя да достигнем,
ний борихме се на смърт
седем дена, без да мигнем,
с калта, гладът и студът.
В нас душите не остаха,
ний изплезихме език.
        Чужденците ни видяха
        и насмешливо мълвяха:
Що за български войник!
 
Ний веч мязахме на сянки,
на разсипана войска.
Едвам тежките берданки
ний крепяхме ги с ръка.
В миг горите заехтяха:
пред нас беше бой велик!
        Чужденците ни видяха
        и злорадостно шептяха:
Клети български войник!
 
Чухме ги и подлудяхме
и във сливнишкия дим
като бесни полетяхме
да умрем ил победим.
И победата я взехме
с бодила на наший щик!
        Враговете се слисаха
        и уплашени крещяха:
Бежте! Българский войник!
 
И на Драгоман проходът
много къс им се видя,
удиви се Царибродът:
вчера той ги посреща!
И Милан отседна клети
да почине бар на миг,
        но и там го страх връхлете:
        Бре, я коня доведете,
ето българский войник!
 
Ех, ний скоро ще се върнем,
ако бог ни поживи,
мили майки ще прегърнем
с лавров венец на глави.
И когато се покаже
полкът ни в града със вик,
    нека чуем в оня миг
    що светът ще пак да каже
зарад българский войник!
 
София, декември 1885

ОРЕЛ

(в Драгоманския проход)
 
Орел, и ти, и аз безгласно
летим към бойните полета,
и теб, и мен влече ужасно
дъхът на битката проклета.
 
Орел, да имах твойте криле,
фръкнал бих нейде в небесата...
Тук много кръв, тегла, насилье,
тъжовна много е земята.
 
Пред мен се валят в кръв останки
от много свършени животи,
в въздуха стенят мъртви сянки.
Нишава като в гроб клокоти.
 
О братя сърби, плача ази!
Умря великата надежда:
кръв, кръв, си кръв! От нас до вази
пътека кървава отвежда.

НА МИЛОШ МИЛОЕВИЧ И СЪДРУЖИЕ

Полвек посявахте лъжата гнусна
в земята сръбска, о, жреци коварни,
и вашто семе плод обилен пусна:
пожнахте срам - не сте ли благодарни?
 
Полвек народу разума мрачихте,
убихте правата му свяст природна,
душа му млада с татул вий поихте,
хранихте го с вражда неблагородна.
 
Милош Милоевич, сега къде си?
Що правите, нещастни комедйаши?
Разгромът сливнишки ви зле потресе,
пръсна дима из мозъците ваши.
 
Пиянци, изтрезнейте, веч е време,
слепци, прогледайте и вижте зрака,
ил ти поне стани, о, сръбско племе,
и прогони тез бухали на мрака!
 
Пловдив, ноември 1885

ПРИ ЦАРИБРОДСКИЯ БОЙ

Луча! Свети разкошно през мъглата,
реви, о, лъв от векове замлъкнал,
фърчи, орел, из клетката изфръкнал,
о, дух народен, разпери крилата!
 
Лети, свети и нивга да не гаснеш;
топлй сърца - герои да развъдиш;
пет века трябваха - убит да бъдеш,
а час ти стигна - гигант да пораснеш!
 
Свободо, ти из тъмните гробове
извикваш трупа - херувим да стане;
магеснице, ти в нашите Балкани
сред зимата разцъфваш лаври нови!
 
Цариброд, ноември 1885

НЕ, НЕ ЩЕ СЕ РАДВАМ КРЪВОЖАДНО...

Не, не ще се радвам кръвожадно.
Скъпи нам са тез победни лаври.
Всяка радост в мойто сърце страдно
прави ножа повеч да се завре.
 
Колко сълзи всяка песен струва!
Всяк възторг е океан от злоба,
в други гърди що бесней, върлува,
всякой лавър е триумф на гроба.
 
Не, не ще се радувам безумно:
кръвта дето леем, наша кръв е,
не нудете ме да пея шумно -
на плача всегда певецът пръв е.
 
Вас ви смайва шумът на борбите,
славата, юнаците, що светят -
гробовете, майките, сълзите
вижда, чувствува един поетът.
 
Пловдив, декември 1885

О, БРАТЯ, НИЙ СЕ БИХМЕ ЗАРАД ВАС...

О, братя, ний се бихме зарад вас
в цветущата долина на Морава;
тогаз деляхме братски скръб и слава,
а днеска Сливница стои пред нас.
 
Наследье страшно таз война остави,
в душа ви вписана е с кръв и срам..
Ний пак ръка подали бихме вам,
но вие - вий не можете забрави.
 
Аз помня оня ден, когато вас
здрависахме при Гредетин жестоки.
Какви мечти прекрасни и високи
цъфтяха в нашите души тогаз!
 
Мечти за вечно братство, за свобода,
за дружен труд към честен идеал:
О, братя, вий удавихте във кал
тоз сън величествен на два народа.
 
Пловдив, декември 1885

СЕЯЧ

"Ми смо знали, да су бугари прости бостанджиjе, вещи само кромпира и лахана садити"
(Отзив на един сръбски вестник през войната)
 
Да, приятели, ний садим и сеем,
светият труд е нашето оръжье,
надеждите ни нивга той не лъже
и роби - с него царства днес владеем.
 
От Черно море до Пинд, до Морава
безшумно българин оре и сее
и зеленчук, и жито, и идеи -
а майката земя му спорно дава.
 
Той сей и сбира - с чест си вади хлябът, -
потът му ражда плодове узрели:
ту златен клас, ту грозд, ту харно зеле,
ту Сливници - когато му дотрябват.
 
1885

ПЕСЕН

На българския орач през 1885 година
 
Таз година не засяхме
наште ниви и поля;
ний по битките летяхме,
много кръв се там проля
 
Ний при Сливница се бихме,
тамо всякой беше пръв;
бихме се и не щадихме
чуждата и нашта кръв.
 
Ний не бяхме твърде вещи
в тая новата игра
и от всички мъчни вещи
помняхме ура.
 
Таз година не фърляхме
семе в наште ниви, грях!
Нейде с бомби ги орахме
и сеяхме кости в тях.
 
Няма много жито тамо
догодина да сберем:
умни хора казват само,
чудна слава ще пожнем.
 
Ех, юнашки се борихме,
ех, че беше ли борба!
Много рани придобихме,
ала никоя в гърба.
 
Нищо. Те са белег, божем,
че сме ходили с войска -
доста ралото да можем
пак да тикаме с ръка.
 
София, Ноември 1885

ТРАКИЯ

Напрягай, Тракио, могъщи жили,
от стомана са те, недей клюмва;
отдай последния си сок и сили -
ти векове ги другиму дава.
 
Славянска Голгота! В борба сурова
ти жъртви си пренасяла без брой,
ти сявга си била за смърт готова
при всякой фърлен зов: Напред! На бой!
 
Не питаше отдека тоз глас беше.
Кат боен кон, кога зачуй тръба,
наостряше се, пламваше, летеше
стремително във лудата борба.
 
*
 
Поклон, земя на духове свободни!
О, Тракио, ти носиш кървав знак,
над всичките кипежи благородни
развявал се е твоят се байрак.
 
Сърце и фокус - ти събра живота
и силите народни за борба;
ти първата викна: "Не щем хомота!"
Свирѝ със пробудителна тръба.
 
Ти викаше: "Умрели, възкреснете!
Вам тъмно ли е? Ето ви зари;
жъднейте ли - на, мойта кръв земете,
за вашата свобода буйна ври."
 
И пущаше, кат орляк по полята,
апостоли, герои и певци,
надеждите да сеят във сърцата,
заспалите да будят мъртъвци:
 
Софроний пейше: "Ставай, жално племе!"
Раковски искри фърляше навред,
и Левски сееше велико семе,
и тихий Любен думаше: "Напред!"
 
Ти викнеше: "Умрете, мои чада!"
И ето Каблешков че мре герой,
на Бузлуджа Хаджи Димитър пада,
Бенковски в гроба, Ботев в славен бой.
 
Батак ли беше нужен жъртва - "Нека -
ти казваше, - аз цяла щe се дам!"
На Сливница присъдна чу ли ека,
ти викна: "Орли, фъркайте натам!"
 
*
 
Поклон, земя на рожби горделиви,
на лъвове, герои и певци,
поклон на твойте рани вечно живи
и лаврови, и търнови венци!
 
Пловдив, януари 1886

СВИРИ НОЩНАТА ФЪРТУНА

Свири нощната фъртуна,
    снежни преспи вей,
пред замислената куна
    кандилце мъждей.
 
Боже, чуй от твойто небе
    скръбните сърца,
тука молят се пред тебе
    майка и деца.
 
"Молете се, мои птички,
    майката шепти,
помолете се за всички -
    зимата пищи.
 
Планините са студени,
    ледна е нощта,
молете се, дяца, с мене,
    за сиромашта;
 
за войската, дето мръзне
    на полето въи,
там и ваший тейко зъзне
    буден, без огън.
 
Вихри веят ло полето
    и снегът вали...
Боже, дъхни от небе.то,
    времето стопли.
 
Духни, развей снеговете,
    спри вятъра лош,
пални слънцсто да свети
    в тая черна нощ,
 
да им грейне, да им стопли
    клетите сърца -
ще познаят, че се молят
    зарад тях деца.
 
Молете се, мои птички,
    за ваший баща,
помолете се за всички
    ледна е нощта."

ДА СЕ НЕ ОПИВАМЕ БЕЗПЕЧНО...

Да се не опиваме безпечно
с лаврите си: дълга е борбата
Час е да поченем дело вечно,
нам не се е свършила съдбата.
 
Не смъртта, не гробът и не сечът
дават на народите животът.
Чест на тия, що блестяха с мечът,
чест на тия, що с ума работят.
 
Чест на всички, що в полето родно
скромно хвърлят семето духовно,
но на нашто здание народно
с цимент дават траене вековно.
 
1885

БОРЪТ

Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
 
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа -
 
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
 
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
 
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
 
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
 
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
кога му е корен забоден бил там.
 
И може би тоя гигантин вековни
на бившата сяйност свидетел да е
и случки големи той още да помни,
които в живота си дълги виде...
 
И тъй той живей тук години безчетни
със бури и хали в неспирна борба
и мразове зимни, и пекове летни
минуват безследно над горда глава.
 
Но в тая му пора, де всяк се дивеше
на негова хубост и височина,
понеже и той сам от тоя свят беше,
то общата участ, уви го стигна.
 
В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува
от горски усои гръмовен, див глас
и хала ужасна завя, залудува
с нечувана ярост и гняв дотогаз.
 
Долините жално ехтяха, пищяха,
пищяха полята в бурлиавата нощ,
Балкан се тресеше, горите ревяха...
И всичко поваля стихийната мощ.
 
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
 
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
 
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.