Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

Балдуин

Балада

I.

В Търново свирни и гайди,
гръм, веселье и хорa:
слънцето не ще да зайде
зад зелената гора –

толкоз красни са момите,
що огрява тоя ден,
толкоз радост е в очите
на народа възхитен.

Вест гръмнaла е голяма,
размирила стар и млад,
радост в хижа, радост в храма
и в болярския палат.

Търново една е къща,
една душа, един клик:
Калоян от бой се връща,
от бой одрински велик.

II.

Шумно спусна се народа
да посреща славен гост,
чест, държава и свобода
що спасил от вража злост;

да посрещне и да зърне
с лаври увенчана рат,
мома либе да прегърне,
майка син, сестрица брат.

Тръбен екот се раздаде,
прах дигна се под чукар...
Ето вихром се зададе
и победоносний цар.

Свети погледът сурови
на чутовний властелин
и пред него във окови
император Балдуин,

франкский император горди,
рицарят прославен в бран,
вожд на кръстоносни орди,
при Босфора цар венчан.

Две войски мегдан делили
в одринския бой голям,
Запад и Възток се сбили,
сбили се два свята там.

Дълго се поле прашило
в Марсовата веселба –
и оръжьето решило
съдбоносната борба.

И от бляскът на престола
цариградски Балдуин
във тъмница влажна, гола
влазя роб сега, един.

III.

Кулата стърчи високо –
каменната кула там, –
де в униние дълбоко
пленникът живее сам.

Дълги дни се нижат бавно –
дългите на плена дни,
чезне Балдуин безславно
между немите стени.

На прозореца изправен,
гледа цели часове
янтриний бяг своенравен
под зелени брегове;

Търново, кое огласят
песни, шумове, живот...
А мечтите го отнасят
на юг, под друг небосвод,

там, де синята Марица
вий се в гордий си покой,
воля, трон и багреница
де изгуби в кървав бой.

И картината бурлива
цял поглъща го сега,
трепет нов сърце му свива
при триумфа на врага.

Чува той ревът ужасни
на куманските стрелци,
виковете на нещастни
покосявани борци;

вижда стройни легиони
в бягство, плячка на страха,
храбри рицари във брони
натъркаляни в праха;

вижда люти Калояна
на фъркатия му кон,
битката от кръв пияна,
в прах забулен небосклон;

и на дивата победа
слуша радостния клик...
И по часове той гледа,
неподвижен, с бледен лик,

неотстъпното виденье
на ужасний оня бой...
А насреща му – зелени
върхове, цветя, покой;

Янтра тихо под скалите
вечната си песен пей...
Нижат се безкрайно дните
в кулата, де роб линей.

IV.

На брега народът иде,
трупа се там всеки ден
Балдуина пак да види
в вечний си потънал блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и с яростно клане,
с рицари в железни брони
и със цвилящи коне.

”Графове, барони мои,
вий забравихте ме тук!” –
И над янтрини завои
той се взира сè на юг.

Но веднъж тело в реката
из въздуха полетя,
плисна с грозен шум водата
и прозорец опустя.

Кулата безлюдна, глуха
пак остана като гроб.
Страшни слухове се чуха
зарад царствения роб,

за причината незнайна
на жестоката му смрът –
ту било измяна тайна,
ту лих заговор с врагът,

ту пък опит да побегне
из тъмницата нощес,
ту цел дръзка – да посегне
на царицината чест...

Дълго шушнеше мълвата
за ужасен царев гнев...
Тайната умря в палата
и във янтриний напев...

V.

Ала всякоя година
в същий ден, кога съзре
фърления Балдуина,
пак тълпата се бере

срещу кулата ужасна,
на ужасни тайни гроб,
и в прозореца безгласна
втренчува се с потен лоб.

И там гледа, че застава
император Балдуин,
към юг дълго съзерцава
неподвижен и един.

И тълпата тръпне бледа
пред загробний дух студен,
пак върнал се да погледа
във ужасния си блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и яростно клане,
с рицари в железни брони
и с разцвилени коне...

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Иван Вазов - Стихотворения и поеми", 15 стихосбирки на Иван Вазов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7033

[Hatshepsut]

Ура!

Обичам те когато,
ехтиш, летиш и фъркаш,
в димът на страшний бой;
кога възторг събуждаш,
кога на смърт зовеш, събуждаш,
във всеки роб, герой.

Обичам ти аз звука,
кога прославяш тука
великите съдби,
когато наумява,
възкръсва, увенчава
венчаните борби.

Свето си, благородно,
сърцето ти народно
когато в теб ехти,
прекрасно си и славно,
по сила нямаш равно,
в тез мигове свети.

Но мръсно си кат блато,
о мръсно си, когато,
ти славиш мерзостта,
когато с кал обляно.
с пияна сган, пияно,
здрависваш подлостта.

Ти низко си, омразно,
когато безобразно,
продаваш се без срам
или страхът ти шепне
в тълпите раболепни,
о, гнусно, ти си нам!

Ти гнусно си тогази,
кат клокаш на талази,
помийни, като гроб,
кат грач от мръсни врани,
кат песните пияни,
на оскотений роб!

Декември 1900
сп. Летописи, г. 11, кн. 2

[Hatshepsut]

[Hatshepsut]

„Под игото“ вече е в YouTube: Цялата бележита творба на Вазов е достъпна напълно безплатно и без съкращения

Гoлямa нoвинa зa бългapcĸaтa ĸyлтypa, oбpaзoвaниe и дyxoвнocт! Πъpвият бългapcĸи poмaн „Πoд игoтo“ нa пaтpиapxa нa poднaтa литepaтypa Ивaн Baзoв вeчe e дocтъпeн в глoбaлнaтa видeoплaтфopмa YоuТubе. Изĸлючитeлнaтa нoвинa бe oбявeнa oфициaлнo oт извecтния бългapcĸи тeaтpaлeн aĸтьop Янĸo Лoзaнoв, ĸoйтo e дoĸaзaн peцитaтop, ĸaĸтo и дoбpe пoзнaт глac oт ĸинoтo, тeлeвизиятa и дyблaжa.

Toй cпoдeля c вълнeниe, чe oт днec в нeгoвия личeн YоuТubе ĸaнaл e пycнaт нaпълнo бeзплaтeн и цялocтeн ayдиoзaпиc нa eпoxaлнoтo пpoизвeдeниe. Ocнoвнaтa цeл нa тaзи poдoлюбивa инициaтивa e дългocpoчнoтo cъxpaнeниe и paзпpocтpaнeниe нa бългapcĸия eзиĸ, oпaзвaнeтo нa бългapcĸaтa xyдoжecтвeнa cлoвecнocт и пoддъpжaнeтo нa нaциoнaлнaтa ни иcтopичecĸa пaмeт живa в дигитaлнaтa epa.

https://www.youtube.com/watch?v=axFHJyANAR0&list=PLO4fjWuVPqo39xP3C6TOrxIQQvvbZJDw_

„Звyĸoзaпиcът e peзyлтaт oт вдъxнoвeния тpyд нa дocтoйни и cъpцaти бългapи, ĸoитo пocвeтиxa нa тoвa мaщaбнo дeлo oбич, вpeмe и тaлaнт, зa дa пpeтвopят в cъвpeмeннoтo Интepнeт пpocтpaнcтвo opигинaлния тeĸcт нa пъpвия бългapcĸи poмaн“, cпoдeля Лoзaнoв зa cъздaвaнeтo нa пpoeĸтa.

Aвтeнтичният Baзoв eзиĸ: 16 чaca и 25 минyти бeз нитo eднo cъĸpaщeниe

Πpoeĸтът e иcтинcĸи пaмeтниĸ нa poднoтo cлoвo. Ayдиoĸнигaтa e c внyшитeлнa oбщa пpoдължитeлнocт oт 16 чaca и 25 минyти и пpeдлaгa нa ayдитopиятa вcичĸи 88 глaви oт тpитe чacти нa poмaнa. Зaпиcът e нaпpaвeн бeз aбcoлютнo ниĸaĸви cъĸpaщeния, цeнзypa или cъвpeмeнни eзиĸoви измeнeния.

Xyдoжecтвeният пpoчит cлeдвa дocлoвнo opигинaлнoтo ĸнижнo тялo нa eмблeмaтичнoтo Bтopo — злaтнo (ĸoeтo нa пpaĸтиĸa e пъpвoтo caмocтoятeлнo) издaниe нa poмaнa oт дaлeчнaтa 1894 г. нa издaтeл T. Чипeв. Toвa издaниe излизa пoд пpeĸaтa peдaĸция нa caмия Ивaн Baзoв и e иcтopичecĸи цeннo c пpoчyтитe илюcтpaции в тeĸcтa, дeлo нa мaйcтopитe Aнтoни Πиoтpoвcĸи, Йocиф Oбepбayep, Aнтoн Mитoв и Ян Mъpĸвичĸa. Πo тoзи нaчин ayдиoвepcиятa пpeнacя cлyшaтeля диpeĸтнo ĸъм aвтeнтичния дyx и opигинaлния зaмиcъл нa aвтopa.

B чecт нa иcтopиятa и в зaщитa нa бългapcĸoтo cлoвo

Πoявaтa нa тoзи ayдиoзaпиc имa изĸлючитeлнo cилeн cимвoличeн и пaтpиoтичeн зapяд, тъй ĸaтo пpoeĸтът ce peaлизиpa в чecт нa 150-гoдишнинaтa oт избyxвaнeтo нa Aпpилcĸoтo въcтaниe — cъбитиeтo, ĸoeтo e cтoжep в cюжeтa нa poмaнa.

Янĸo Лoзaнoв нe cĸpи eмoциитe cи и излeзe c ĸaтeгopичнa пoзиция cpeщy oпититe зa пoдцeнявaнe, пpeнaпиcвaнe или „мoдepнизиpaнe“ нa Baзoвия eзиĸ:

„Зa мeн e пpивилeгия дa пpeдcтaвя ayдиoĸнигaтa в чecт нa 150 гoдини oт Aпpилcĸoтo въcтaниe. Cлeд вcичĸи пoceгaтeлcтвa въpxy тъĸaнтa, cтpyĸтypaтa и дocтoйнcтвoтo нa poмaнa, нa ĸoитo бяx cвидeтeл, cлeд бeзoбpaзнитe xyли cpeщy Baзoвитe твopби и ĸлeвeтничecĸaтa ĸaмпaния пo aдpec нa нeгoвия eзиĸ – „ocтapял и нepaзбиpaeм“ – изpичaм cлoвoтo мy c блaгoгoвeниe, пoчит и тpeпeт. Чyйтe гo, зa дa ce yвepитe, чe тoвa e цвeтиcтият, нaш, дocтoлeпeн и чиcт, бългapcĸи poдeн eзиĸ – жив, cпacитeлeн, cвeщeн и твopящ, пpeлecтeн, див, нeoтмeнeн. Изĸaзвaм дълбoĸa пpизнaтeлнocт ĸъм eĸипa нa ayдиoĸнигaтa „ΠOД ИГOTO“ и вяpвaм, чe тя щe дocтигнe дo вceĸи бългapин, ĸoйтo милee зa cвoя poд и eзиĸ“, дoпълвa aĸтьopът.

Aĸaдeмичнo ĸaчecтвo и cъвpeмeнeн пpaвoгoвop

Зa дa бъдe ayдиoĸнигaтa нe пpocтo xyдoжecтвeнo пpoизвeдeниe, нo и нaдeжднo oбpaзoвaтeлнo пoмaгaлo, цeлият пpoeĸт e пpeминaл пpeз пpeцизнa нayчнa пoдгoтoвĸa. Xyдoжecтвeният пpoчит e изцялo ĸoнcyлтиpaн c Инcтитyтa пo бългapcĸи eзиĸ пpи Бългapcĸaтa aĸaдeмия нa нayĸитe (БAH). Πo тoзи нaчин e пocтигнaтo пълнo cъoтвeтcтвиe cъc cъвpeмeннaтa ĸнижoвнa пpaвoгoвopнa нopмa, ĸoeтo гapaнтиpa пpaвилнoтo и ĸpacивo пpoизнoшeниe нa вcяĸa дyмa.

Taзи инициaтивa дaвa изĸлючитeлнa възмoжнocт нa yчeници, cтyдeнти, бългapи в чyжбинa и нa вcичĸи пoчитaтeли нa ĸлacичecĸaтa литepaтypa дa ce дoĸocнaт дo нaй-вaжния бългapcĸи poмaн пo eдин cъвpeмeнeн, дocтъпeн и изĸлючитeлнo ĸaчecтвeн нaчин. Πpoeĸтът вeчe e нaличeн oнлaйн и oчaĸвa cвoитe cлyшaтeли в YоuТubе.

https://www.kaldata.com/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите романа на Иван Вазов "Казаларската царица":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=9032

[Hatshepsut]

Татарска царица

Георги Тертер не бил в състояние да
противостои на тия варварски орди (та-
тарите). За да се удържи на престола, той
трябвало да ожени дъщеря си за Ногае-
вия син Чоки (1285 г.)
Иречек

Она же тамо шедшъ и върж православна
съхраниши, и родъ свои свобождьши...
Синодик на цар Борила

I

Дълбока мъгла е застлала
днес Царевец горди, високи.
Голяма е жалост настала
във тремове светли, широки.

Заплакала жално царица,
заплакал цар Гьорги злочести,
запъшкала цяла столица,
най-много – моми и невести.

Мъртвец ли в палата простря са?
Княгиня ли там се помина?
Зла вест ли отнейде довтаса?
Син царев ли в битка загина?

По-лошо от всичко туй става,
по-лошо – бедата е друга:
цар Гьорги Елица отдава
на черен татар за съпруга.

Ще иде Елица робиня
при диви, безверни душмани,
Елица, прекрасна царкиня,
за царство курбан ще да стане.

И плаче палат и столица,
дор Янтра плачевно мърмори...
Не плаче едната Елица
и татку си тихо говори:

– Отивам аз, татко, със радост,
послушна на божата воля:
нек вехне там хубост и младост,
но вас да отмине неволя.

Що плачете? Аз съм готова,
приимам си честното бреме
за вярата чиста Христова,
за нашето царство и племе.

Настаха минути прощални,
минути за жива раздяла,
от вопли и стонове жални
столицата цяла писнaла.

Отиде Елица прекрасна
невяста на Чоки в харема:
от царя бедата оттласна
и царство спаси от ярема.

II

Години минуват в чужбина,
в далека земя агарянска.
Елици сърце не изстина
към вяра света християнска;

тя богу се моли и пали
кандилце пред честна икона,
за Царевец светли тя жали
в татарската чужда подслона.

За майка, за татка милее –
в чужбина днес скитник бездомен[1], –
на Търново родно живее
в душата ѝ сладкия спомен.

Живее със Чоки Елица –
невинна сърна при чакала,
при хищен крагуй гълъбица
и роза при храст разцъфтяла.

А страстно я Чоки обича:
обнизва ѝ шия с бисeри,
снага ѝ в коприна облича,
елмаз на чело ѝ трепери.

– Елице – говори ѝ Чоки, –
чуй, ясен мой месец и радост:
във нашите степи широки
убива се твоята младост.

Печални са тия пустини
за твойте очи, ожеднели
да видят гори и долини,
потоци, поля разцъфтели.

Готви се с мен скоро да идеш
в земята, задето милееш:
ти Царевец пак ще да видиш
и в него царица ще грееш.

И ето че ханът повлече
дружини си диви татарски
и всичко плени и посече
до търновски дворове царски.

III

Във Царевец диви татарин
царува, и с него – Елица.
От ужас народа попарен,
заглъхнала шумна столица.

Татарите грабят, оголят
народа оголен, ограбен,
потискат, безчестят и колят
народ от раздори ослабен.

Проклина той Чоки жестоки,
проклина по-силно Елица –
той в скръб и в неволи дълбоки,
тя – весела, горда царица.

За него Елица нехае,
не чува плачът му, теглата,
едничката охолна тя е
сред пирове вечни в палата.

Но жив е, досущ не уби се
в душите дух бодър, свободен
и заговор таен скрои се
противу тирана народен.

В нощ тъмна най-първи болери
събират юнаци припряно...
А Царевец тътне, трепери
от пиршество шумно, пияно.

Смях, радост. Вината се леят.
Свирни и игри сладострастни
и свилени кърпи кат веят,
въртят се робини прекрасни.

А Чоки в полуда прегръща
Елица, във скъпа премяна,
а тя му галбите повръща
и дума му нежна, засмяна:

– О мой повелителю дивни!
Орело ти мой благородни! –
И с ръце в мерджанени гривни
прегръща потисник народни.

– Пий, скъпи мой, таз сладка чаша –
от мойте уста е напита,
при щастьето, славата наша
Елица за рая не пита.

Безумствува кръв сгорещена,
гърми и лудей веселбата...
Но страшен вик чу се: – Измена!
Бунтовници влезли в палата!

Със облак от ужас покри се
на Чоки челото му потно
и таз нощ навеки сломи се
татарското иго срамотно.

IV

Ликува народът избавен,
празнува чудесна победа:
на трона е цар православен,
цар български веч заповеда.

Зловещий сън страшен замина,
татари се в бягство спасили;
въз крепостний зид на върлина
главата на Чоки се хили.

Народ и боляри прославят
във църквите господа вишни
и с очи в сълзи благославят
спасители явни и скришни.

Печална е само Елица,
дял в общата радост не взима.
И скоро напуща столица
и чин монахински приима.

От хорския шум в самотия
безмълвна бегa да тъгува.
Във глуха и скръбна килѝя
във пост и молитви минува.

Години изтичат. За нея
мир няма. Тя кай се и плаче.
Но мъката й тайна гризе я,
молитвата й господ не рачи.

Макар и злочеста вдовица,
тя укори тежки тук чува:
– Я вижте я, вижте Елица:
за своя татарин тъгува!

V

Замъчи я жажда душа си
във изповед тя да излее,
да каже открито греха си,
под чийто твар чезне, линее.

И тръгна в горите безлюдни,
де постник свят в пещера стара
прекарва във подвиги трудни,
във пост и молитва, и в вяра.

И пада му тя във краката:
– О праведний старче! – извика, –
прости, че скверня тук земята:
ти грешница виждаш велика.

Престъпница аз съм пред бога,
пред мене си също. Страдая.
На моята мъка, тревога
не виждам на тоя свят края.

О старче пречестни, аз страдам...
Но мойте сълзи са навсуе.
На тебе се аз изповядам,
през теб дано господ ме чуе.

Дано бъда, клета, простена:
извърших аз пъклено звярство.
Виновна съм в подла измена,
виновна съм в гнусно коварство.

Мъжа си погубих! Издадох
съпруга си клет на вразите,
любима му бях, но го дадох
курбан тям с усмивка в очите.

Обсипвах го с нежни цалувки
и в същий миг гроб му копаях,
със страстни слова и милувки
сърце му пред злото омаях.

Видях на мъжа си главата
на прът и радвaх се, гаврих се;
но скоро съзрях чернотата
на тежкий си грях, ужасих се.

Години в сълзи, в покаянье
от вишния моля прощенье –
но мойто не чу той риданье:
моли се, о старче, за мене.

Но постник намръщи се строго
и рече: – Иди си, ехидно!
Туй расо да носиш пред бога
небесни не е ли ти стидно?

Ходатай за тебе, гнуснаво
създание, дух вероломен?
Махни се, изчадье лукаво,
махни се от прага ми скромен!

Не чакай тъй скоро пощада,
ни прошка, отровно змейще.
След сто годин мъки във ада
бог може би тебе прости ще!

И той ѝ гърба си обърна,
да влезе във свойта килия.
Но пак се от прага извърна:
– А кой беше, жено, горкия?

Елица във страх отговори:
– Цар Чоки. Самата царица,
жена му, палата отвори,
а аз съм жена му – Елица!

И пак се разплака. Слисa са,
загледа я старец в мълчанье,
па свойта глава беловласа
пред нея склони с почитанье.

– Недей се мъчи, съкрушава,
о щерко любезна – ѝ рече.
– България щом те прощава,
и Господ простил те е вече!


Бележки
^[1]По-после Георги Тертер пак се принуди от Ногаевите заплашвания да напусне трона си и България.

[Hatshepsut]

Бягството на Ивана-Асеня III

Иван-Асен III не считал себе си безопасен
в Търново и тайно побягнал в Цариград, като
изпразнил предварително съкровището.
Иречек

Българският народ е наклонен винаги за
вероломство, тъй щото по-лесно можем да се
поверим на духането на вятъра, нежели на
неговата благоразположеност.
Пахимер

Императора няколко деня не приемаше
Ивана и силно се гневеше за това бягство, като
приписваше тая постъпка на страхливост и
малодушие.
Пахимер

I

Ликува пак низко коварство:
Ивайло, издаден, бегa.
Над тръпното българско царство
царува днес гръцки слуга;

царува натурник безвестен
под гръцка опека, заслон,
безволен глупец е наместен
въз сяйний Асеневски трон –

потомък и изрод, забравен
от царския български род,
престол от герои прославен
скверни го духовен урод.

ликуват боляри продажни,
оръдья на българский враг.
Борците са в затвори влажни,
а други спасили се в бяг.

II

Но тръне растат върху трона
разклатен на вчерашний роб,
похитена златна корона –
скала върху неговий лоб.

Измяна го тук призовала,
измяна заплашва го пак;
тътнежа от близката хала
той сеща под слабий си крак.

Навалят се облаци грозни:
Ивайло пак иде отвън,
а Тертер с опасни си козни
не дава му мир, нито сън.

И тесен му става палата,
трепери страхливият цар,
във тежкия час на бедата
остал без приятел, другар.

– Да бягам оттук, дор е време! –
извика в една черна нощ, –
да бягам, дор Търново дреме,
дор в Царевец цар съм аз йощ!

Напущам, палате, аз твойте
чертози богати без жал;
овчарят в полята, в усойте
по-сладко от мене е спал

и птичката слаба на клона
по-верен намира приют,
отколкото ази на трона,
запазен от тоз замък лют.

Прощавай навеки. Но нека
ти спомен да имаш от мен! –
И лампата взе и полека
кат тат, във злодейства калèн,

проникна във зимника темни,
на царско съкровище склад,
на сбирка богатства подземни,
завет свят на тоя палат:

бисeри, злато цяло бреме
и съдове с редки цени,
коронци, венци, диадеми,
трофеи от славни войни[1].

И хищникът жадно заграби
през цял век натрупан имот.
Треперят ръцете му слаби,
облива челото му пот.

И рови, и дига, и взема,
и плахо озърта се тук,
и плаши го сянка му нема,
и стряска го всяк един звук...

Най-после из порти изчезна
с грабежа си низкий беглец:
монарх той във Царевец влезна,
напусна го като крадец.

III

Творец на кощунско злодейство,
пак скитник, задъхан от бяг,
безславно с товар и семейство
пристигна при морския бряг.

Оплют и покрит със презренье,
за Цариград тръгва Иван.
Там воля, разкош, наслажденье,
а в Търново беше кат в плян.

– Корабници, бързо гответе
корaба, развийте платна!
О ветри, далеч ме носете
от тая проклета страна!

Проклина без бога в душата
земята си родна, света,
окаляний трон и палата,
от него обран през нощта.

И скоро корабът заплава
на бурни вълни във шумът,
той килка се зле, натежнява
под тежкия твар на срамът.

– Нептуне, пази ме от буря!
Аз искам да бъда честит! –
В кораба се всичко претуря
при морския вой страховит.

И скъпите съдове пукат,
сребро и жълтици дрънчат,
корони в корони се чукат,
крадеца издават, звънтят.

Свирепо талазите блъскат
коритото, мачти пращят
и бранове пенни кат пръскат,
беглеца кат с храчки плющят.

Накрай се от гибел избави,
кат влезе във тихий Босфор;
но в друго море се удави:
    в море от позор.


Бележки

^[1] Пахимер обажда, че между дигнатите скъпоценности били и ония, които Асен I отнел на императора Исака при разбиването му и ограбването лагера му. А Акрополит пояснява, че тия трофеи състояли: от царски пирамиди (корони), от скъпи съдове на велможите гръцки, от много пари и от царския кръст, изкован от злато и с много влагалища вътре, в които се пазели останки от кръста Христов, от прославени мъченици, мляко от св. Богородица, част от пояса ѝ и много други свещени предмети.

[Hatshepsut]

Мария (Жената на Тиха и Ивайла)

Позорна памет оставила зад себе си Мария.
Иречек

I

Раздори, злини, сътресенья
раздрусват безглавото царство.
На славний престол на Асеня
седи въплотено коварство.
Роптае народ и болярство.

Мария, омразна царица,
във козни злодейски изкусна,
царува в смутена столица,
царува гъркинята гнусна,
в порфира завита вълчица.

– Власт, власт искам ази!... – тя вика
в ответ на мълвата роптяща,
боляри в тъмницата тика,
войводи под брадвата праща –
тревога, смутня е велика.

– Царица съм ваша, робове,
царица ще пак да остана! –
Свирепствува, беси и трови,
след всяка Марийна закана
изникнуват нови гробове.

– Мразете ме! В вашта омраза
ужасна мощ черпя, ужасна;
в борбата със вас, враговете,
открити и тайни, аз расна.
Как мразя ви, варвари клети.

II

Народът ръмжи и проклина,
но лек за тегла не намира.
Ей пета е вече година,
цар има, а цар не съзира:
зла болест е цар Константина

на одър безсилен сковала.
Навън са писнaли полета.
Татарските орди, зла хала,
разнасят пустош и развала
с пожари, грабежи, кланета.

Единът Ивайло ги сряща
татарите диви, свирепи,
за ужас със ужас им плаща,
отблъсва ги, бие и трепи,
сам бог го народу спас праща.

Расте му под стяга победни
юнашката шумна дружина,
той иде към Търнов да седне
на трона на цар Константина:
и в първий бой царят загина.

Ивайло града наближава.
Мария трепери. Шум, врява:
народа ликува. – О, горко на тебе,
гъркиньо! – Внезапно предава
тя Търново, трона и себе!

Мария в праха! В плен! В окови!
Не, пак си царица остава!
Тя вчера мъжа си зарови,
с Ивайла се днеска венчава.
Звездата ѝ по-силно изгрява.

– Аз пак съм ти властна царица,
народе неверни, що мразя,
ти в дрипи, аз пак в багреница,
газих те и пак ще те газя! –
извика венчана кръвница.

III

Но нови настаха преврати,
разтресоха трон и държава.
Мария напуща палати,
през тъмни гори се спасява,
покрита със черна си слава.

Уплашени пилците църкат,
хиена наблизо кат сящат,
разгракали враните фъркат,
невести я с клетви изпращат,
овчари ѝ камъне фъргат.

[Hatshepsut]

Ивайлова брачна нощ

И тя стъпи в брак с Бърдоква, като де-
леше с него царските почести.
Пахимер

– О, колко си добър, колко си велико-
душен, господарю! – викаше лукавата гъркиня,
като цалуваше пияния хан.
Добри Ганчев,
“Борба за самостоятелност”

I

Защо са гръмнaли клепала екливи
във Търново славно и целий народ
търчи на рояци шумливи
към светата лавра с високия свод –
войводи, боляри във скъпи премени? –
        Овчар за царица се жени!

Овчарят Ивайло, юнакът овчар,
на орди татарски плашило, губител,
вчера вожд на шайка, днес търновски цар,
кумир на народа, на царство спасител –
Ивайло чутовни – патриарха сам
        с Мария венчава го там;

с Мария жестока, прекрасна вдовица,
на горд гръцки кесар горда дъщеря...
Блещи въз Ивайла царска багреница,
над глава овчарска корона загря.
Сияе от гордост челото му люто.
        Извърши се чудо нечуто.

На Царевец сватба. Гайдите ечат,
руйно вино лей се в царските чертози,
хорото се люшка и в него блещят
боляркини млади, навтъкани с рози.
Гърми цял от радост шумния палат,
        ликува престолния град.

Ликува пак Търнов, невярна столица,
и тоя любовник здрависва го с шум,
здрависва Мария, омразна царица,
със цветя постила днес техния друм;
утре друг любимец пак тъй ще посреща,
        в измени развратница веща.

II

Но ето и брачната нощ. Мир чаровен
в палата. Ивайло с Мария – сами.
Вдовица забрави мъж вчера заровен,
за брачни наслади се лудо стреми
и млад победител тя страстно прегръща,
        цалувки приима, повръща...

– Прегръщай, гъркиньо, цалувай ме с бяс.
Ти моя си вече жена и робиня.
Милувай си царят: корона и власт
аз пак ти запазвам, ти пак си богиня! –
И стиска я в левски обятия той
        в полнощния сладък покой.

Внезапно отдръпва се бледен, уплашен.
В очите й любовни той вижда това:
глава една мъжка отрязана, страшен
призрак окървавен – своята глава!
Смути се Ивайло, предчувствье зловещо
        смрази му сърцето горещо.

– Ей, дайте пак вино! – извика той там, –
да удавя в него тез призраци мрачни.
Утре що ще бъде, не искам да знам:
радостен ще бъда в радостите брачни.
С царица споделям леглото и трона,
        овчар бях, а нося корона!

Постигнах аз всичко, под небето синьо
смъртен що би смеял да мечтай. Живей,
любезна Марио. Прегръщай, гъркиньо,
твоя цар властител, с наслада прелей
чашата любовна – ще изпия аз
        до дъно парливата й сласт.

Нощта е чудесна. Глъч, ромон млъкнa,
спи Търново морно под лунния блясък.
Трапезица дреме; черней в тишина
Света гора; Янтра със тих шум и плясък
бие о скалите вълни посребрени.
        Спи Царевец в мир, в упоенье.

Съмнa се. Ивайлу сърце изтрезня
от нощните ласки, милувки... Юнакът
юнак се пробуди и той загърмя:
– Момчета, по мене! – И пак си байракът
развя за победи, за люти борби,
        и три войски вражи разби.

III

Съдбата е страшна. Измяна прогони
героя и скитник залута се той,
под чужди минa небосклони
подкрепа да търси, та престола свой
със меч да отнеме във бой с враговете,
        и чужди, и свои, заклети.

“Коварни боляри! Продажни слуги
на гърка омразен! Издайници черни,
грамада ще сторя от ваште снаги,
в кръв ще те удавя, о граде неверни!
Гневът ми е страшен – очаквайте веч
        Ивайловий мстителен меч!”

В татарския лагер Ивайло отива.
От стари Ногая помощ проси той.
О юнако бедни, измамата дива
и тук те издебва! В пияния вой
на пиршество шумно татарский хан вика:
        – Победа днес искам велика!

Дайте ми главата на милия гост!
Кръв юнашка искам тук да ми процвърка! –
И очи му гневни пламнуват от злост.
Ханджарът изсвятка, главата отфърка.
И радостно гледа пияния хан
        трофея си в кърви облян.

– Налейте пак чашите, давайте вино!
За толкоз татарски глави отплатих;
във мойте прегръдки ела, Ефросино[1],
на ваший и мой враг сега отмъстих. –
И ханът победно главата посочи,
        съзряна в Марийните очи.


Бележки

^[1] Ногаевата жена, дъщеря на гръцкия император Михаила VIII.

[Hatshepsut]

Калиман II

Немезида скоро сполетяла узурпатора Калимана.
Иречек

I

С победно и бледно лице Калиман
из горски пътеки препуска,
по урви се качва, в долове се спуска
запенен и бесен жребеца му вран.

От царский лов иде ездачът фъркати,
де цар Михаила остави плувнaл
във кървава локва, под дъба кръстати,
де меча в гърди му заби си без жал
       и млад го във гроба изпрати.

Загина и тоз син, и тая мечта
на славний Ивана-Асеня! Изгасна
семейство от орли, що пусна в света
царе великани... И трона – ужасна
       съдбина! – обля пак кръвта!

Сбъднaха се блянове нежно таени
в душа му тревожна: Калиман е цар!
И в Търново бърза плода да пожене
на подвига гнусен на своя ханджар.

И в Царевец светли влезна горделиво.
Велможи покорно навождат глави
пред новий владетел. Сганта – стадо диво –
отвън поздравлява този, що надви.

И Калиман гордо тръгна към престола.
Но чудно: престола веч беше зает!
На него седеше, в ръка с сабя гола,
Иван-Асен, страшен, навъсен и блед.

Стои на престола със облачно чeло
и с пламък във взора. От другия свят
ужасно страданье тук го е довело,
в неговия стари, потъмнял палат.

И Калиман гледа и не сваля очи
от страшния образ, и с трепетен пръст
на свойте боляри учудени сочи
задгробния призрак, явил се за мъст.

“Убийте го скоро!” Но нищо болери
не виждат на трона... И той, ужасeн,
изскочи оттамо, като лист трепери,
сили се да бяга, но пада вдървен.

II

Ликува столицата. С радостна врява
народ лекомислен се стича насам,
клепалата бият за празник голям:
Калиман се днеска на царство венчава
       във стария храм,

а заветния храм на светого Димитра,
закрилник народен и любим светец.
Там сам патриархът в одежди и с митра
върху Калимана възлага венец

и нов благославя помазаник божи,
властителя нови на българский трон.
Редът се боляри, войводи, велможи
и царския сан честитят му с поклон.

Завчас Калиману лице се изменя,
побеляват устни, тресат се крака:
той вижда до себе Ивана-Асеня,
навъсен и бледен, със сабя в ръка.

“Прилоша на царя!” – викнаха смутени
боляри и бързо извождат го вън.
Там въздух се цепи от клик, възхищенье,
от бой на клепала и камбанен звън...

III

На Царевец празник. Гръмнaл е палата
от викове, песни – шуми царски пир.
От руйното вино пламнaли лицата,
а пълните чаши редят се безспир.

Калиман сияе в порфира и слава,
честит и надменен. Отдавна духът
Асенев престана да му се вестява:
в веселье и вино удави страхът.

И дигна пак чашата, златната чаша:
– Дружина, да пийме тоя божи дар!
Животът не е наш – радостта е наша,
да бъде тя пълна кат тоя пахар!

Но едвам издума, той плахо погледна
в пространството нещо и извика с бяс:
– Ей го пак, яви се! – и с десница ледна
меча улови си, но падна без свяст.

IV

Летят пак недели и месеци. Царят
сe мрачен, усърнал и не знае мир.
В палата се ниско само разговарят,
палатът замязал на тих манастир.

В дворцовата църква за милост от бога
служат парастаси праведни отци
и цар, на колене, за свойта тревога
душевен лек проси от всички светци.

Облечен във расо, о плочите голи
той удря чело си с риданье и плач,
за мир и спокойство ту господа моли,
ту за тях прибягва до грешния врач.

Напразно. Свирепи и зли угризенья
не дават му сън в мълчаливий палат.
Захлупи ли очи, той вижда Асеня
навъсен, пристигнал от другия свят.

И гневний цар вика: „Убийцо на моя
любим Михаила!” И ядната реч
пламти из устата на царя-героя,
блещи като пламък и голий му меч.

Друг път за ръката води Михаила,
юноша прекрасен, във кърви облян:
Калиман да мръдне не намира сила,
в леден пот потънал от кървавий блян.

От дневни и нощни страхотни виденья
в полуда нещастний дойде Калиман.
Дворецът, въздухът е пълен с Асеня,
той следва го в църква, на лов и във стан.

V

Една нощ напусна столицата страшна –
прости се навеки с палат и със трон –
в горите усойни душата му гряшна
потърси почивка и скришен заслон.

Весден бежанецът лутa се тревожен –
вчера цар в порфира, сега скитник гол –
и морен замръкна на постник набожен
до пещера тайна, в един тъмен дол.

И жално помоли отшелника скромни
за покрив през таз нощ, пълна с тъмнина.
Но бледен дръпнa се Калиман бездомни:
в угодника божий Асеня позна!

И в уплах безумен той търти да бяга
през лесове диви обивити с мъх...
Но гневният призрак го гони, засяга,
Калиман усеща студений му дъх.

Пак скита се той из гори, из скалаци,
далек забикаля пътища, къщя –
Асен го сe гони по вси пущинаци,
Асен го преследва деня и нощя.

И дълго йощ време – бледна сянка грешна –
бегa пред таз сянка, но нийде покой.
Най-после убиха го нейде и той
във пъкъла само Асеня не срещна.

[Hatshepsut]

Куманката (Жената на Калояна)

По внушение на царицата куманка пълко-
водецът Манастрас нощем влязъл в царския
шатър, ударил в бедрото с копие спящия и
изчезнал.
Иречек

I

Вълчица, на левът съпруга,
на пъкъла рожба напета,
във гняздо орлово влечуга
отровна, за дружка приета,

усойница свита под трона,
куманска омайница люта,
зверкиня коварна с корона
на цар Калояна под скута –

неверница двойно зловеща,
в полунощ до шатъра царски
куманката изверга среща
със пламък във погледа звярски.

– Влезни, Манастрасе, безшумно.
Убий го, заспал е дълбоко.
Аз любя те страстно, безумно.
Ръгни го, но силно, жестоко!...

II

И скоро коварен войвода
повръща се блед, окървавен.
Любимият вожд на народа
в предсмъртни е мъки оставен,

великият воин безстрашен,
за български врагове хала,
от смърт досега неуплашен,
измяна го кървав простряла.

Ридае и плаче войската,
при шатъра в сълзи се трупа,
войводи, навели челата,
на царя си стенат пред трупа:

– Войводо, наш дивни орело,
погуби и тебе измена,
и твойте ламтежи и тело
ще глътне земята студена.

Остави ни сироти, слаби,
напусна ни твойта десница,
с теб нашата храброст и саби
не знаяха пречки, граница.

Войводо, кой веч ще ни води,
разпаля, крепи, окрилява?
В опасните битки, походи
чий меч ще ни води към слава?

На твоя крилат дух високи
завета кой друг ще приеме?
И твойте кроежи широки
кой може от нас да поеме?

И тая обсада велика
какво ще без тебе да стане?
На пристъпи кой ще ни вика
и фърля, о цар Калояне?

Продумай, кажи! Но немее
гласът ти – тръба във борбата, –
юнашко сърце леденее,
пожар дето лейше в сърцата.

Смъртта те пожъна без време...
Ах, ти я нехаеше в боя!
Плачи днес, о българско племе,
изгубихме царя-героя!

И плачат със глас беловласи
войводи, въздишат страдално.
Куманката, с рев до мъжа си
тръшнaла се, плаче най жално,

във вопли скръбта си излива
със звярска в сърцето си радост
и сълзи кощунски пролива.
Войводи, заплюйте таз гадост!

III

На Царевец сватба. Със новий цар там –
Борила, куманка мина под венчило,
преди да изсъхнат сълзите, без срам
над мъжово лени носило.

От весел пир цял ден палата ехтя,
от песни, игри на пияни велможи.
Но ето над кулите нощ налетя,
куманка с мъжа си е в брачното ложе

Във страстни обятия новий съпруг
прегърнала, спи тя. Луна ги огрея.
Внезапно се сепва и вижда, че друг,
друг – някакъв воин – легнал е до нея!

Ужасен е тоз гост полнощен, незван:
на броня му медна кръвта се лъщее,
брада му настръхнала, взора му, спрян
въз нея недвижим, искрей, пламенее.

Сам цар Калоян! От задгробния свет
    дошел е на своето ложе.
И тежка ръка, мразовита, кат лед,
въз нея метна и цалувка положи
    студена въз образа й блед.

И ледний му дъх и лъхна въз лицето,
и огнен му взор я кат с меч порази,
и прясна му кръв я измокри, смрази
    кръвта и в сърцето.

IV

Години в горите се скита жена
зловеща и рошава – луда царица.
Избягва я пътник и плаха сърна,
избягва я с трепет и гладна вълчица –

оставя за ада желаната стръв.
И скита се тя из пустини безбродни,
от клетвите гонена страшни народни,
от призрака в броня оплискана с кръв.