Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

РЕВОЛЮЦИЯТА В ЦАРИГРАД

Пак революция! Пак дива
комедия във Цариград!
Пак с нов оюн света разсмива
оплютият Хаджи Айват.
 
Пак скокове, пак очи мътни
изблещени - последен жар,
последни гърчове предсмъртни
на издихающия звяр!


12 януари 1913

[Hatshepsut]

АНГИСТА

Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.
 
Правдата велика мощ е,
чупи иго и тъмница -
но затуй е нужна още
и желязната десница.
 
Милост чакаш ли? - надвит си,
злото жалиш ли? - ти страдаш,
бягаш ли от боя? - бит си,
силен си, ако нападаш.
 
Меча грубо е оръжье,
но е страж на правдината
и съюзник, кой не лъже,
чупи хищнику ръката.
 
Във успехите на века
силата най-много важи:
ней се кланя человека,
кланя й се съдбата даже!
 
В старини и днес е млада
тая истина лучиста -
от троянската обсада
до урата при Ангиста.
 
Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.
 
15 май 1918

[Hatshepsut]

ГЛАДИАТОРИ

Гърми войната в Добруджа! Полето
славянска багри кръв.
Исторьята веч знай, па вижда и небето -
кой дигна меч пръв.
 
Славяни неразбрани,
във гладиатори превърнахте се днес!
За гавра на света ний давчихме се с бес,
един напада, лют, а друг, по-лют, се брани!
 
"Една легенда в Добруджа умре!" -
чух глас. Не знам такваз ли се помина...
Да кажем по-добре:
там цяло минало загина!
 
4 ноември 1916

[Hatshepsut]

МИРЪТ

"Решени сме за мир, готови сме за война."
Бетман-Холвег
 

Мир желайш ли да постигнеш?
Отдих не търси, не искай.
Клон маслинен ако дигнеш,
с дясна ръка меча стискай.
 
Прав ли си? Бъди и силен -
тъй се правото доказва.
Срещаш ли смъртта ухилен?
"Ще живейш" - съдбата казва.
 
Мир не щат врази надвити
и надменно се заканят:
нови удари в главите
къмто мир ще ги поканят.
 
Януари 1917

[Hatshepsut]

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
 
Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.
 
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
 
Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

[Hatshepsut]

СЪРЦЕТО НА ПОЕТА

Сърцето на поета е голямо,
при лична скръб и мировата вмеща,
зачуй ли стон - то не остая нямо,
при тръбен звук и то се ратник сеща.
 
Това сърце не е ковчег затворен
за чужди радости, тъги, то ек е
на всякой трепет на живота морен,
и вечно будно, вечно то нащрек е.
 
Поетското сърце море е също:
небето отражава и го люшка,
еднакво е приветно и могъщо
левиатан ли носи или шушка.

[Hatshepsut]

СИЛА

Видях Прометея
как с факел огрея
мрака на земята
и Херкула древни
как на лъва гневни
чекнеше устата;
 
видях великани
как друсат балкани
и с мълний играят;
видях аз тревожно
как реч "невъзможно"
какво е, не знаят.
 
"Кои сте, о, гости
от друг свят? Вий що сте?" -
попитах с уплаха,
смесена със радост.
А те отвещаха:
"Ний зовем се младост"
 
1917

[Hatshepsut]

БЯГСТВО

Цял ден с книги във ръцете
ил по булеварди пищни,
или вслушан в шумовете
на борби и страсти хищни;
 
сè по-силно и по-много
мен копнее ми душата
да се найда на гората
във мълчанието строго,
 
ил в планинските ливади,
с цветенца засмени, ярки,
ил да слушам водопади,
или песни на жътварки.

[Hatshepsut]

МАРТ

(Сонет)

 
По дървя усмихнаха се пъпки,
а кокиче бяло прецъфтя:
иде пролет нова с бързи стъпки,
идат птичи песни и цветя!
 
По балкана преспи, кат закръпки
по порфира; скоро ще и тя
цвят зелен сдобий; вред тихи тръпки
от живот; лъх топъл прилетя.
 
Душо, що си тъй печална? Що си
в траур още, кат по мил мъртвец?
Пролетта за теб цветя не носи,
 
нито песни... Зима без конец
ти очакваш... Мислиш и копнееш.
Слънце, сгрей я! - Няма да я сгрееш!
 
София, март 1921

[Hatshepsut]

КУЛТУРНИ ВРАЗИ

Ич и Ъ.
Написано в надвечерчето на войната, таз година.

 
      Ич-ът

Аз вечний съм крепител
на сръбството в света
и негов представител,
венец и красота.
 
      Навсякъде се славя
и сочат ме със пръст -
от камък сърбин правя,
от трици и от пръст.
 
      А щом се аз нагърбя
и грабна своя бич
и Бога ще посърбя:
аз сръбският съм Ич!
 
      -Ът
 
Аз българска съм сила,
по-яка от скала,
щит, кой не би пробила
ни мълнийна стрела.
 
      Там, дето аз се срящам,
там български е син.
Просторите обфащам,
от Охрид до Евксин,
 
      от векове аз пазя
народний дух и бит,
а тебе, Ич, те мразя,
кат хищник неумит,
 
      и колчем пак те зърна
превръщам се на звяр
и гръб на теб обърна:
аз българский съм Ъ!
 
      Ич-ът
 
А аз от тебе бягам,
кат дявол от тамян,
но да гълчим предлагам
с тон по-мек, неприпрян.
 
      -Ът
 
Добре, но вярвай Бога,
аз имам твърд нърав
и да търпя не мога
халосник въртоглав.
 
      Ич-ът
 
Напразно, господине,
говориш тъй без срам!
Виж мойта сила нине
във Македонйя там.
      Там аз посърбих всичко,
там всичко завладях,
сърцата до едничко
с дух сръбски ги налях.
      Множа под мойто знаме
вред сръбския народ -
Ич видиш ли? - знай,
там е все крал Душанов род.
 
      -Ът
 
Велик си чародеец
в това - не дигай шум:
ти часто, кат злодеец,
си служиш с нож, куршум,
      отвред и мене пъдиш
и гониш ме оттам,
без мен по-лесно въдиш
ти нови сърби, знам.
      Но там съм свой гражданин
и всекиму съм драг,
а ти си гост неканен
за ритане през праг.
 
      Ич-ът
 
Що дигаш шум напразен,
че бил си някой Ъ?
Та ти ми си омразен,
като татарин чер!
 
      -Ът
 
А ти защо се ежиш така,
че бил си Ич?
Слуха човешки режеш,
като ръждясал брич!
 
      Ич-ът
 
На, пукай се!.. Но с Ич-ьт
там всички имена
се днес гордеят, кичат
и — в бъдни времена.
 
      -Ът
 
Сега те там проклинат,
но иде скоро ред
отвред да те изринат,
прощавай, като смет.
 
Февруари 1915 г.

[Hatshepsut]

КОЕ ГИ КАРА!

Що кара сърбина да върши ред безчестия?
Да граби чуждото, да сей злини и бедствия,
кат бесен да вилней, като пиян да действува,
в Сараево да праща Принчипе* да злодействува,
света да фърля в огън - доде си счупи шията?
            - Щуротията.
 
Що кара френеца да идва в Македония,
да върши подлости, неправди, беззакония?
Да лей кръв чужда, своя, но не за чест, отечество -
а да се унизи пред цяло человечество,
да бъде бит, за срам на себе, на потомството?
            - Ветрогонството.
 
Що кара къмто нас Джон Була - англичанина -
та тъй добре позна на таз земя стопанина:
пред неговий юмрук да търси в бяг спасение,
да помни дор е жив туй лошо приключение -
на бой да си излага снагата деликатата?
            - Заплатата.
 
Що кара българина в кървави сражения?
Крила и мощ му дава в опасности, лишения -
Да фърка към смъртта през планини, през снягове,
да става ураган и лъв щом види врагове -
С победи да краси все нови епопеята?
            - Идеята.
 
Януари 1916 г.
 

* Гаврило Принчипе, убиеца в Сараево на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, с което започва Първата световна война.

[Hatshepsut]

ВСЕСИЛНИТЕ СЪЛЗИ

Във мъки, в страдания когато подпадам,
когато надежда ме мами всъде
и сила веч нямам аз себе да владам,
та жал ме отчайва и в пропаст веде,
тогава си спомням... мечтайно съзирам
тез сълзи подирни въз жалний му лик:
в душа си спокойно внезапно намирам,
пред очи блещи ми небесен светлик.
Когато безмилно и грубо презиран
от чуждите хора във чуждият край
за мен униженье и срам аз съзирам,
що дух благороден не снася... не трай,
тогава ми нещо притиска гърдите:
усещам, по мене че трепет пълзи;
но в тоя миг, де горко окайвам си дните,
аз виждам тез бистри, сърдечни сълзи!
И мисля, че те са за мене пролени
въз туй достолепно и жално лице,
че има в светът кой да люби пак мене,
че тупа със мойто и друго сърце.
О, сълзи всесилни! Вий, сълзи най-сетни,
потекли горчиво в горчивият час,
и светли кат капка роса на лист цветний,
мен ангели драги, обичам аз вас.
Вий мене хладите, кога съм възпàлен
от страсти опасни, в кои съм се вплел;
във вас се огледвам кат в извор кристален
и виждам дългът си и моята цел.
Вий дребни сте сълзи, но силно топите
миналите тъжби кат буен поток,
сърце ми сладите, кат' балсам лечите
и мойте – се сливат със вашият ток!
 
1871, август 29

[Hatshepsut]

КЪМ ПРИРОДАТА

Природо прекрасна, природо всесилна,
що пълна си с дарби, с богатства безчет,
с кои ни обсипваш кат майка умилна
и с хубости дивни пленяваш ни глед.
Безбройни години минaли са вече,
откакто създател могущий, велик
с едното си слово из мрак те извлече
прекрасна, безкрайна и вечна... във миг!
На векове дълги живота прекара,
минаха, изгниха без диря, без глас,
но ти, о, природо, ни вехта, ни стара,
си млада и нова как в първий си час!
И днес пак тъй чудно се синьо вълнува
туй девствено було над твойте гърди,
де слънцето свети, де месецът плува,
де бляскат безчетни лампади, звезди!
И днес пак тъй утром във огън и в злато
възтокът далечни лъщи, пламеней
и в пролет цветуща в теб всичко богато
се кити, младее, мирише и пей.
Деца ти из твойта утроба родени,
що с майчина милост отглеждаш, кърмиш,
цъфтеят, па гинат на твойте колени:
но ти се не бърчиш, ти пак си блещиш.
Ти синове нови наново извличаш
из гърди плодливи и там ги люлейш,
и заран се лепо и с дражест накичаш
засмяна и цветна и мирост им лейш.
Обичам, природо, във часове мирни
да гледам на тебе със жадни очи
на гледки, картини обайни, обширни,
в които ръката всесилна личи.
В туй нeбо пространно, кое се пъстрее,
и горите високи със снежни чела,
в туй бляскаво слънце, що пламенно грее,
в морята бурливи с бездънни легла
аз виждам ти как си чудесна, безкрайна
и колко велик е създателят твой,
и колко съм малък, и твар тук нетрайна,
ничтожен кат атом във твой шир и брой!
Какво по-велико от твойто величье?
Какво по-прекрасно от дивний ти лик?!
О, слава на тоз, що тъй мъдро те кичи
и пълни с хармонья, със сладост, с светлик!
Не си ли ти отзив на мъдрост всезнайна,
творенье гигантско на мощна ръка?
Не е ли в теб видна таз личност нам тайна?
Не е ли вплътена в теб, тъй да река?
Не всуе човекът лишен от лъчите
на светлий източник, с дух немощен, слаб,
от толкоз величье ударен в очите,
божил те, кланял се, мислил се твой раб.
Поети, теб чеда любими, щастливи,
кои си дарила с най-редкий си дар,
не в тебе ли черпят тез мисли светливи?
Не ти ли им вдъхваш тез песни и жар?
Най-сетне в теб само, във твойте прегръдки
нетленни и драги, о, майко света,
духът ни отруден от светските мъки
намира утеха, покой, радостта!

[Hatshepsut]

О, ТИ, КОЯТО И ДА СИ...

О, ти, която и да си,
жена ил демон, ангел, фея,
ти, що крилата ми скъси
и ме скова кат Прометея,
 
и мойто сърце раздроби
като стъкло, на ситни части,
и в моята душа уби
свети мечти, високи страсти,
 
да знайше колко сили, гений, мощ
убиваш ветрено, безпечно
и фърляш тая черна нощ
на всичко, що е в мене вечно,
 
че не сърце, не къс месо
в гърди ми страдните убиваш
без страх, с безоблачно чело –
а цели светове затриваш.
 
Да знайше ти... Но ти не знайш,
душа невежествена, мила,
и нивга няма да се кайш
за злото, що си причинила.
 
1882

[Hatshepsut]

НА ДЕНЯТ Й

На тебе, ангеле, ща се плача пак,
като и ти на мен, душа любима,
и твоят лик наяве и във мрак
поглежда ме с любов неизразима.
 
Във теб утеха търся смаян аз
и ти сама в утеха имаш нужда,
едни неволи са мъчили нас
и твоята тъга не ми е чужда.
 
Ти помниш ли онез вълшебни дни,
кога честит се в твойте очи взирах?
И с твоят дих и страстни младини
упивах се блажен... пламтях, примирах?
 
Ти помниш ли?... И целий свят тогаз
кат дим изчезваше пред любовта ни...
И често същия скърбящи глас
и същий стон изпущаха сърца ни.
 
И често в мойте горките сълзи
ти твойте смесяше, душа прекрасна;
и никой глас не може изрази
как сладка беше тая скръб безгласна.
 
Съдбата ни разлъчи и сломи;
но твоя образ пълни ми сърцето
и кат моряка в нощните вълни
една звездица грей ми от небето,
 
Едничка ти изскубваш някой път
тез луди стонове из мойта лира,
що кат жар гърдите ми горят
и хладний свят не може да разбира.
 
Какви тъги до днес съм аз таил,
от колко злобни спомени болея!
Да знам, че с много плач ги бих открил –
поток сълзи бих могъл да излея.
 
Но и със тез ридания безброй
не бих скръбта си пак докрай разказал.
При теб да бях, печалний ангел мой,
с една цалувка всичко бих изказал.
 
1882

[Hatshepsut]

НА Г-ЖА N

Напразно нашто време на изпит и съмненье
изпразни маловерно небесните селенья
        от нимфи, божества
и от богини красни морето обезлюди,
и из горите хладни дриадите прокуди:
за храм, за поклоненье пак има същества.
 
Да, има между нази пак ангели прекрасни,
със погледи неземни, с души високи, ясни,
        де господ сам сияй;
които на земята напомнюват небето,
които с нещо сладко изпълнюват сърцето
и правят го да моли, да мисли, да мечтай.
 
Кога приказваш нежно, гласът ти хармоничен
на някаква си песен от раят е приличен,
        високият ти стан
е горд, красив и строен кат брязата планинска,
и твоя поглед сини в мечтателност богинска
неволно предизвиква ил песен, ил метан.
 
1883