Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

СИРОМАХКИНЯ

Йоще зима не минува!
Силен вятър вее с бяс,
Малки Сечко зле върлува,
камък пука се от мраз.
В улиците запустели,
лежат снегове дебели,
всичко нямо и се крий,
само вълк понявга вий.
 
Там край село, без ограда
малка къща се крепи,
всред отколешна грамада
всичко около й спи.
Вътре майка е клетница
и две мънички дечица,
бледни, голи, в тъмен кът,
тръпнат, охкат и мълчът!
 
Три напрашени полици,
ледни зидове кат мраз,
две-три спукани паници,
вехтък един коностас;
една хурка без къделя,
една скъсана постеля,
де стояха плачешком-
ето скудният им дом!
 
Във огнище не блещука
нито искрица огън;
веч отколя, зла прилука,
изгоря и сетний пън!
А фъртуна мразовита
вей из стряхата пробита
и горките две деца
бърчат бледи си челца...
 
Студ и кърви!... Дяца мръзнат,
ту във майка си се взрат,
ту в огнището и зъзнат,
ту от треската горят;
от три дена не са ели,
жив човек не са видели,
късче хляб да им даде,
а пък сняг се не яде.
 
Хори милостиви веч не дават,
че се не боят от грях
ил че се и те лишават
и са в нужда като тях.
А пък зимата е тежка
за неволята човешка,
деца будни като в сън
викат: "Мамо! Хляб! Огън!"
 
Няма помощ, ни надежда,
плаче майчино сърце
и горчиво тя поглежда
как простират й ръце!
"Тежък грях ли съм поела,
майка ли ме е проклела,
та ми, боже, ти прати
тия мъки, теготи?!
 
Мъж ми Петър ме забрави,
не се чува по светът,
с тия дяца ме остави
на ръце ми да измрът!
Що да чиня, що да сторя?
С какво да ги приговоря?
Как да ги нахраня аз,
да ги стопля в тоя мраз?
 
Ох, да прося с блага вера
милост в людските сърца,
може би аз да намера
хляб за моите деца,
може йоще да са живи
хора харни, милостиви:
без тях господ грешни нас
не би държал нито час!"
 
Става клета сиротица,
пред икона постоя.
- Трайте, милички дечица! -
и изскокна из врата.
А веявицата снежна
вън на пътя я присрещна
и на бузи й смрази
нейни жалостни сълзи.
 
Вледенена тя се лута
и измъчена от глад,
една нова вратня бута,
влиза у един богат...
На сърце й премалява:
първи път за хляб решава
тя ръка да си простре-
струва й се, че ще мре!
 
- К'ва е тая просякиня?-
стопан вика с гневен глас
- Аз съм клета сиромахкиня
и за помощ моля вас!
- Бре! Какво ми тая дрънка?
Изпъдете я навънка!
Триста просяка на ден
идат дрипави при мен.
 
Полумъртва тя се връща,
дома стига с голям труд.
И заваря в свойта къща
гладни дяца, плач и студ.
В скръб полита кат несвясна
и студено й тело
пада в голото легло.
 
Скоро нейний дух утихва.
Тя поглежда в коностас
и във него се усмихва
матер божия тогаз...
Чудо!... Ликът оживява,
гледа, мърда, приближава..
Но веднага с трясък, с звън
изгърмя каляска вън.
 
Слуша: хлопват се вратата!
Тя се вярува едвам...
- Боже мой! -викна клетата-
Петър нейн влиза сам!
Хубав, пременен, учуден...
- Как! Такъв живот ли труден
ти прекарваш - вика той. -
О , страдалний ангел мой!
 
И прегръщат се и двама
с тайни сълзи и без глас:
- Татко ви дойде си, мама,
господ се смили за вас!
Няма веке да търпите
студ и гладни да стоите!
И децата с вид благат
фърлят се на бащин врат.
 
- Кочияш! - извика Петър, -
впрягай коне бързишком
и да бягаме кат ветър
къмто моя хубав дом!
Бърже сядат в колесница,
тя и Петър, и дечица
и по снежний гладък път
коне вихрено търчът.
 
Тя се тихом опрощава
с родни улици, село
и едвам си наумява
за предишното тегло.
Тя съзира от колата
злият стопан на вратата:
- Не се сърдя - му каза, -
аз честита съм сега.
 
Коне бягат буйно, силно
бичът пляска и плющи.
Петър пита я умилно:
- Още любиш ли ме ти? -
А тя със сърце благатко,
пълно от възторг голям,
ту усмихва му се сладко,
ту децата милва там.
 
Зимний ден се веч преваля
и небето се стъмни,
а колата се търкаля
йощ по снежни равнини.
Но веднага, в полумрака,
те зърнаха през гъстака
хубав дом и светлина
и колата там стигна.
 
И слугите свойте гости
ги посрещнаха завчас
и със думи благи, прости
поздравиха ги тогаз...
В топла стая вси влезнаха,
до огнището седнаха...
Сладко! Мрак и студ навън,
вътре буен грей огън!
 
Веч вечерята, готова,
чака да я почетат,
на трапеза орехова
топли ястия стоят.
Сладко майката благата
за вечерята богата
кани чеда, кани мъж...
Но... се буди изведнъж!
 
Види старата си къща
и във нея студ и мрак,
и неволята е съща,
и децата гладни пак.
Тя се страшно разтреперва
и не смее да поверва!
Леден я побива пот...
Гасне нейния живот...
 
Ден минува, друг настава,
буря по небето вий,
а жената нито шава,
нито яде, нито пий,
и децата все си пискат,
от майка си хлебец искат,
а тя с цъклени очи
гледа страшно и мълчи.
 
Подир два дни пред носило
с бързи крачки ходи поп,
във ръка държи кадило,
пее песнята за гроб.
А след бедната клетница
плачат мънички дечица
и гласът им, леден веч,
вятър носи надалеч.

[Hatshepsut]

НОВОНАГЛАСЕНАТА ГУСЛА

Ази до тоз ден младост минувах
в песни любовни, тихи, безгрижни,
с гусла в ръката радост бълнувах,
без да усещам ядове скришни.
 
Ази възпявах всичко, що кити
горе небето, долу земята,
слънцето, йоще месец, звездите,
златното утро, птички, цветята.
 
Ази възпявах мойте надежди,
мойте желанья, лудешки, мили,
черните очи, витите вежди,
що са нас млади сявга пленили.
 
Ази възпявах наште полени,
земля ни родна, с хубост покрита,
и тез балкани чудни, зелени,
що за окото нямат насита.
 
Пеях пренесен! О, заслепленье!
Фалех цветята, славех живота...
А не поглеждах как окол мене
моите братя влачат хомота!
 
Но каква полза - питам се веке, -
ако възтокът бил румен, ален?
Дали тегла ни по щът са леки
и живота ни по-малко жален?
 
Що ни нас радва, ако земя ни
била прекрасна, райска природа,
кога я тъпчат диви тирани,
когато в нея няма свобода?
 
Ако са мили птичите песни -
наште въздишки по са горчиви,
да онемеят струни несвесни...
Да опустеят песни лъжливи!
 
Моите песни кой ще разбира?
Те не услаждат клети робове.
Ох, не, не мога весел да свира
тамо, където дрънчат окови!
 
И тъй душа ми, кат се побуни,
гуслата грабвам, струните скъсвам,
па я нагласям с по-нови струни
и с мойте сълзи аз ги поръсвам.
 
Техний глас веке ще е печален
като печалний ек на горите,
като на Янтра писъка жален
и като стонът на букаите.
 
Този глас, който на плач прилича,
вредом ще отзив намира:
тоз, който пъшка ще го разбира,
тоз, който плаче, ще го обича.
 
Вече въставам върху тирана!
Този в мен скритий пламен небесни,
който заглъхнал до днес остана,
трябва най-после навън да блесне.
 
Доста съм веке бивал удушен!
Доста страх подъл, мисли безплодни!
Днес на дългът си аз съм послушен:
ази ще пея песни свободни.
 
1875, септември

[Hatshepsut]

ВОЛЕНТИРИНЪТ

Чедото си, клета, жено,
   не кълни го веч,
че то младо и зелено
   бега надалеч,
 
надалеч в Херцеговина
   слава да сдобий
и в бунтовната дружина
   с турци да се бий.
 
Ти наричаш пребледняла,
   пълна с тегота:
- Ох, затуй ли съм раждала
   чедо на света?
 
Зарад туй ли съм кърмила
   моето дете
и любила, и пазила
   то да порасте,
 
та когато да ми вдъхне
   радост на сърце,
та кат пиле да изфръкне
   из мойте ръце:
 
да го мисля и да плача
   и срам да бера,
тежки ядове да влача,
   от жал да умра!
 
Майко, знам, че те прободе
   много остър клин.
Кой знае жив дали ще доде
   милия ти син!
 
Не съди го, майко горка,
   нито го кълни,
че оставя без подпорка
   твойте старини.
 
Че сърцето му от жалост
   веке не търпя,
че кръвта му млада с ярост
   за бой закипя;
 
че не щя веч като нази
   в робство да живей
и до века да го гази
   турчина злодей!
 
И ако те вест попари
   от страшния бой,
че синът ти се удари,
   че паднал е той,
 
като майка поплачи си,
   сълзи порони,
но честта благослови си,
   а я не кълни.
 
И пред бога с думи чисти
   молитва стори,
повеч майки с чеда исти
   той да надари!
 
1875

[Hatshepsut]

ПРЯПОРЕЦ

Ой, горо красна, горо зелена!
Цяла гора е развеселена!
Славеи вече в гъсти букаци
с песни очакват млади юнаци
 
Братя ми лъскат тънки си пушки,
като припяват песни хайдушки...
Славний ден близко веке остана,
в който щъ тръгна с них на Балкана.
 
Не тъжи вече, о, либе мое,
знай, че сърце ми сявга е твое!
Ази те любя, но ще се бия,
че мойта кръв е на България.
 
Но дор не сме, ах, ний разделени,
що ще направиш, либе, за мене?
Какъв дар красен би ми стъкмила,
за да ми бъдеш йоще по-мила?
 
Приготви китка, дето не вене,
други дар някой по-скъп за мене:
пряпорец хубав, шит със коприна,
аз да го нося в мойта дружина.
 
Уший на него лев един славен -
в зелено поле да е изправен,
той да напомня стари години,
когато водел на бой деди ни.
 
Гъста му грива нек се развява,
неговий поглед плам да издава,
нека му зеят челюсти гневни,
като че иска за бой да ревне.
 
И над глава му тури тогази
тез думи златни: "Бог е със нази!" -
в боя на момци сърце да дава,
аз ще го вдигам да се развява!

[Hatshepsut]

"РАДЕЦКИ"

Тoi, Liberte, que je chante et que j'adore,
Dirige mon navire sur cette onde...
Lebrun

Тих бял Дунав се вълнува,
  весело шуми
и "Радецки" гордо плува
  над златни вълни.
 
Но кога се там съзирва
  Козлодуйский бряг,
в парахода рог изсвирва,
  развя се байряк.
 
Млади български юнаци
  явяват се там,
на чела им левски знаци,
  в очите им плам.
 
Горд отпреде им застана
  младият им вожд -
па каза на капитана
  с гол в ръката нож:
 
- Аз съм български войвода,
  момци ми са тез,
ний летиме за свобода
  кръв да лейме днес.
 
Ний летим на България
  помощ да дадем
и от тежка тирания
  да я отървем.
 
Парахода остави ни
  и по начин благ,
та дружината да мине
  на родния бряг.
 
Капитана - немец същи -
  отказва - тогаз
Ботев люто се намръщи,
  вика с бурен глас:
 
- Туй го искам, не се моля:
  всички сте във плян.
Тук се гледа мойта воля,
  аз съм капитан!
 
Чуй, там днеска мре народа
  в бой с ужасен враг!
Карай бързо парахода
  на българский бряг!
 
И гласа му става страшен
  при тия слова,
немец бледен и уплашен
  преклони глава.
 
Бърже парахода плува
  към желаний край,
Дунавът се по вълнува,
  весело играй.
 
Много време се измина
  как не бе носил
храбра българска дружина -
  твар за него мил.
 
А дружината запява
  песен зарад бой
и байряка се развява
  гордо с лева свой.
 
Парахода веч наваля
  на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
  че говори пак:
 
- Хайде, братя, излезнете,
  тука ще се спрем
и земята цалунете,
  дето ще да мрем!
 
И от радост упоени
  пред левския стяг
всички падат на колени
  на светия бряг.
 
- Братя! - вика им войвода
  със гърмовен глас. -
Скоро радостно народа
  ще посрещне нас!
 
Скоро с гръм ще поздравиме
  Стара планина,
кървав бой ще заловиме
  с турски племена!
 
Ний във битки не сме вещи,
  малко сме на брой,
но сърца ни са горещи -
  гладни сме за бой!
 
Скоро турчин ще изпита
  грозната ни мощ:
правдата е нам защита,
  левът ни е вожд!
 
И по цяла околия
  глас екна съгрян:
"Да живее България,
  смърт на зли тиран!"

[Hatshepsut]

МАМИНО ЧЕДО

Страшлив Дойчин се показал,
присмяла му се дружина,
Дойчину жалба паднало,
та свойта майка проклина:
 
„От бога, мамо, да найдеш,
задето мен си родила,
кат пусто сърце плашливо
в гърди ми ти си турила!
 
Във люлка йоще – умът ми
с плашила, с мечки... пълн беше
и мойто сърце незлобно
със страх го, майко, поеше.
 
Когато аз се разплаквах,
синът ти сплашен да биде,
безумно ти му крещеше:
„Мълчи! Че турчинът иде!”
 
Снага си мъжка аз имам
и младост йоще, и сила;
но с сърце, мамо, юнашко
защо не си ме дарила?!”
 
1875, септември 26

[Hatshepsut]

ПЪТНИК И ВИТОШ ПЛАНИНА

Заплакала е гората,
гората и планината.
Нар. песен
 
Пътник

Витошо мила, горо зелена,
що ми си, горо, тъй нажалена? –
Дали си нямаш млади овчари?
Дали те, горо, слана попари?
 
Думай, какво те, горо, докачи?
Моето сърце би те разбрало,
то е готово с тебе да плаче,
то е от милост сявга тупало.
 
В туй равно поле цветове има,
всичко е драго и миловидно,
само теб, горо, жал те превзима,
мрачно е твойто чело гранитно.
 
Що си тъй няма и запустяла?
Твоите орли, орли крилати,
де са бегали?... Ази те жала,
твоята гордост ще ли се врати?
 
Над теб се вият облаци тъмни,
но са заспали твоите бури...
Що ги не пуснеш поле да гръмне,
нихната ярост все да катури?
 
Мило е мене, горо ле славна,
да те послушам кат, зареваваш,
да те погледам, като си гнявна –
бодрост и мене ти тогаз даваш!
 

Витоша
 
Мило ми чедо, недей ме пита
що не сьм буйна, буйна, сърдита:
ази до днеска за какво жала,
никому йоще не съм казала.
 
Море широко не се прегазва,
небе високо изгледа няма,
тъй мойта жалост не се изказва
с думи горчиви, с буря голяма!
 
Кешки да бях аз ниска могила,
да не съм Витош, Витош висока,
кешки да бях се пoле сторила,
или пък яма тъмна, дълбока!
 
Ази ли само днес съм остала
всичко да гледам тука отгоре?
Ази ли само трябва да жала,
аз ли да снасям людското горе?
 
Колчем към пoле поглед ми слезне,
вредом изглеждам мрак и неволи,
дяца – сираци, мене любезни,
скитат се тамо гладни и голи.
 
Оле, съдба им пуста, проклета
делба най-лоша тям отделила:
те са оскудни в златни полета,
там за тях никнат само теглила!
 
Участ по-светла, ах, те не рачат,
с татул отровен са напоени
и не въздишат и нито плачат,
че са нещастни, че са презрени!
 
Бащиний спомен, име народно
тяхното сърце веке не люби:
роби да бъдат тям е угодно,
гордост човешка в тях се изгуби!
 
Мене ме викат Витоша стара,
минала слава тук съм гледàла...
Много е тежко, фащай ми вяра,
мога ли днеска аз да не жала?
 
1874... София

[Hatshepsut]

1875 ГОДИНА!!

I

Питаш ме, мамо, що аз тъгувам,
що мойта младост в жалби минувам?
Дали за злато много жалея,
дали за либе ази копнея
или ме болест държи невярна,
та ми лицето така повяна?
 
II
 
Като ме питаш, право да кажа:
тежко имане, мамо, не тража.
Нито за либе ази копнея,
нито от скрита болест линея,
най ми е жално, майчице мила,
братя кат гледам в тия теглила!
 
III
 
Ако с другари млади, несвесни
фащам да пея весели песни,
мисъл ме тежка завчас намира
и радостта ми гасне, умира.
Ази си казвам: „Ох, защо пейме?
Днеска е време сълзи да лейме!”
 
IV
 
Ако съгледам младо девойче
или невяста с гърлести очи,
ази си спомням мойте сестрици,
що ги цалуват мръсни убийци!
И като тъжно със глава климам,
ази въздишам, люто проклинам.
 
V
 
Ако се нощем сладко отпущам,
стреснат, уплашен пак се събуждам.
Чувам, че плачат братя клетници,
като се в турски мъчат тъмници,
и кат не мога да ги избава,
ведно с тях и аз плача тогава.
 
VI
 
Как да не плача? Те ми са братя!
Нали в едни сме расли обятья?
Нали една кръв лей се у нази?
Техните мъки сещам и ази,
техните болки болят и мене,
с тяхното сърце и мойто стене!
 
VII

Само когато би се случило
ази да срещна с мъртвец носило,
някаква лекост, мамо, усящам...
И аз му шъпна, па го изпращам:
„Иди, о брате, иди в небето!
Мир на туй няма място проклето!”
 
VIII
 
Мамо! Когато мой час удари
и преди тебе смъртта ме свари,
и на ръце ти бледен изстина,
недей да плачеш... недей проклина!
И вий, другари, и вий недейте,
че ви оставям сълзи да лейте!
 
IX
 
Но кат за мене камбан заблъска,
нека гласът му драгост да пръска;
нека ви се чини не зов към гробът,
но звън за воля, за радостчица;
звън от окови, що фърля робът,
като оставя тъмна тъмница!
 
Сопот, 1875, октомври 10

[Hatshepsut]

НА ЕДНА МАЙКА СЕЛЯНКА

Мари, невясто, гиздава, мила,
що си любовни очи вперила
в твоето чедо – рожба едничка?
Що го по руса галиш косичка?
Що се усмихваш нему в лицето?
Що го цалуваш ти по челцето?
Що му ти шепнеш тихо, безгласно,
като го стискаш до гърди страстно?
 
Ох, дали мислиш ти, майко млада,
ох, дали мислиш с тайна услада,
че ще да видиш мила си сина
да цъфти весел, като в градина?
Че ще да расне и да порасне,
че ще да бъдат дните му красни?
Дали се нему много надееш,
дали се вече тайно гордееш,
чедо честито че си родила,
та си се в него толкоз упила?
 
Лъжеш се, майко, хубава, мила,
лъже се твойта любов гореща,
тя радост само мисли, усеща;
празни са твойте мили надежди!
Щат да се свият тез малки вежди,
ще се набърчи туй чело ясно,
ще погрознее туй лице красно,
що го цалуваш толкова сладко.
Ох, зарад твойто чедо благатко,
няма тъй много да се замине,
щат да настанат мъчни години,
мъчни години, зло ядовито!
Няма да бъде то по-честито
от свойте братя клети, злочести!
(Лоши са, майко, моите вести!)
Още когато си го раждала,
зла самодива там е стояла;
още отсега да се насити,
е твоето мляко суче тъгите!
 
Не му се радвай, млада невесто,
ти си родила дете злочесто!
О, плачи горко, сълзи проливай,
с тях го прохлаждай, с тях го умивай,
както росата е за полето,
тъй са сълзите зарад детето,
зарад детето, що са обрекли
още отрано горко да тегли...
Те щат му дават мощ да израсне,
те щат го пазят да не угасне.
В тях ще намери бодрост и сила,
за да пренася своите теглила.
Нека да знае то как се плаче,
че що несносен живот да влачи!
 
Кога го люшкаш, за да задреме,
ил кат го друскаш в твойте колене,
не му пей песни детски, сънливи,
нито пък песни драги, скокливи!...
 
....................................Млада невясто!
Ако да бях аз на твойто място,
щях да му пея песни, които
правят сърцето като убито,
сé да се стряска и да бълнува!
Пей му тез песни, що споменуват
кървави ризи, гноени рани,
майчини клетви, тъмни зандани;
пей му ти песни, дето се слишат,
души страдални като въздишат,
дълги синджири, клети сираци,
черни робини, болни юнаци,
сълзи сирмашки, тежко теглило,
черна гария, черно чернило;
нека тез думи, страшни, тъжовни,
кога порасне, пак да ги повни;
нека му сявга на уши екнът;
нека му вечно на душа тегнът,
нека да знае, че ще наследи
туй, що деди му са отнапреди
тука теглили, тука патили,
че са на бога много сгрешили.
Нека познава мъки човешки,
нека да сеща ядове тежки,
нека да пъшка и да проклина
божия казън, тежка судбина!
 
Ох, привикни го, млада невесто,
то да разбира, че е злочесто!
 
......................................................
 
Често му казвай и му повтаряй,
че то ще трябва ниско да лази,
да люби тоя, който го мрази,
че ще работи, оре, копае,
а пък облага не ще познае,
че със потът си други ще храни,
а цяр да нямат негови рани,
че ще да трае сe във неволи
и че меса му сe щат са голи,
че няма друго що то да чини,
освен да моли, плаче и гине!
Че ще да бъде тръст нехелита,
що я всяк тъпче, чупи и рита,
българин, който нищо не важе
и като червей всяк ще го маже;
тор, който храни, питай нивята,
а всяк го плюе, тъпче с краката!
..........................................................
..........................................................
То роб ще бъде!... Плачи, невесто!
Ти си родила дете злочесто!...
 
Будурово (Хасковско), 1875, октомври 15

[Hatshepsut]

ЗАВЕТ

Аз, синко мили, умирам,
смъртта си близо съзирам.
Чуй мойта воля, додето
ми йоще бие сърцето.
 
Не чакай, синко Иване,
след мен да найдеш имане,
да поменуваш баща си:
ти знайш, че бяхме сирмаси.
 
Не ти оставям дворове,
ни стадо сиви волове,
ни вдън ковчега паници
с пиндари, йоще с жълтици;
 
ни пълен житник със жито,
ни в изба буре честито,
да пиеш и поменуваш –
благатък ти да добруваш.
 
Но аз ти, синко, оставям,
в наследство тебе дарявам
таз само къща прогнила
и мойте пусти теглила.
 
И мойте мьки клетнишки,
и мойте сълзи, въздишки –
и твойта душа нек пати
туй, що изтегли баща ти!
 
Едно ти само не давам
и него не ти прощавам:
в тегло кат мене примирай –
но роб кат мен не умирай!
 
1875, декември 1

[Hatshepsut]

НА ПРИЯТЕЛИТЕ МИ Г. И А.

Приятели безценни
изпратих днеска аз
и с чувства възхищенни
казах им „добър час!”
 
Идете живи, здрави
там, дето чакат вас,
но знайте, че сега ви
по-много любя аз.
 
Но не че без преструвка
стискахте ми ръце,
че жежката цалувка
ви беше от сърце;
 
нито че с вас отдавна
аз бил съм разделен –
та с тази радост явна
срещнах ви този ден.
 
За друга аз причина
възлюбих ви така:
у вас найдох, дружина,
по-доблестни сърца.
 
Видях, че в ваште жили
кипеше горда кръв,
че бяхме се сближили
неволно с тайна връв.
 
Идея благородна
бе общата ни страст
и за борба свободна
горяхме в същий час.
 
Честит да е случаят,
в кой нашите сърца
така да се узнаят
можиха с две словца!
 
Че буйно те живяли
в притворният си сън,
че тайно в них горял е
един и същ огън!
 
1875
 
Г. и А. - Григор Божков и Антонов, когато минаха още през 1875 година през Сопот, отивайки за Клисура, за да подготвят въстанието.

[Hatshepsut]

НА ГЕРГЬОВДЕН

(На невъстаналий град К.)

И го пиет оно благо вино,
благо вино со люта отрува
Нар. песен

Дойде Гергьовден, а християни
по стар обичай колат курбани,
всякой се радва честит и ясен,
че е дочакал такъв ден красен.
 
По трева мека черги послани
и по них гозби слагат избрани:
ягнета мазни кат позлатени,
бъклици тежки с вино налени.
 
Редом попове с патрахил ходат,
тлъстите плешки набожно сбират,
тъпани блъскат, свирците свират,
весел пирува тамо народът.
 
„Налейте! – викат, – дайте да пинем,
светаго Гьоргя с радост да минем,
трезни да бъдем каква облага?
С винце тъгата по-скоро бяга.
 
Да даде Господ и догодина
пак да сме сбрани тука дружина!”
Ядат и пият мъже, невести...
Здравици стават йоще по-чести!
 
Пийте да пийме, роби заспали,
цяла година туй сме чакали!
Нашите грижи нека разсейме,
с вино ядът си ний да залейме.

Не щем да знайме що бяхме вчера,
нито за утре имаме вера;
пийте, па ако зло ни нагази –
други да мислат заради нази!
 
С многото мисъл нищо не стая;
в трудове, в мъки утре ще капнем.
Щото попийнем, щото похапнем,
полза най-после то ни остая.
 
Чуйте ли тамо що се случава?
Този вик силен, дет се раздава?
Знайте ли вие кой ден настана?...
Напусто викам, сган неразбрана!
 
В вашите гърди сърца се крият,
дето от завист и от страх бият...
Дрямка мори ги, вино бълнуват,
чувства по-горди тях не вълнуват!
 
Днес е Гергьовден! Дайте да пийме!
Сили душевни в нас да убийме:
тъй се теглата леки представят,
тъй се по-лесно клетви забравят!
 
1876

[Hatshepsut]

СИРКЕДЖИ-СКЕЛЕСИ

(При тръгването на турската войска за България)

Гръмко музиката води
азиатската войска,
тя в България отходи,
за да стъпче волността.
 
Лихо байрак обезславен
върху нея се ветрей
и народ от страх удавен
той не може да съгрей.
 
Полкове нищожни, гнили,
бягайте, вървете там,
на балканските могили
гробът е отворен вам!
 
Там ви чакат не робове,
що се молят и боят,
а юнаци сe готови
за отечество да мрът!
 
................................
.................................
 
Цариград, 1876, април 29

[Hatshepsut]

МИСЛИ ВЪРХУ ЕДНА КАРТИНА

(Представляюща вързани въстаници)

О, братя, усещам скръбта ви!
От път премаляха крака ви,
въжето притиска ваш врат.
Ръце ви са в гривни железни,
псувни, бой и удари бесни
се сипат над вас като град!
 
„О, милост!”, вий викате жално
и клюмате чело страдателно;
но вашият жалостен глас
сърпа не смекчава кръвнишки
и вашите мъчни въздишки
пo дразнат черкезкият бяс.
 
Но кой е тоз млад между вази,
кой гордо мълчание пази?
На негово бледо чело
не виждаш ни сянка сумненье,
той снася със хладно презренье
вериги и труд, и тегло!

А – стареца с туй лице строго,
кой удари приима най-много?
Той носи най-тежкият кръст!
Как он ви горчиво поглежда
и бодър, и пълен с надежда
небето ви сочи със пръст,

Но ваште мъчители злобни
ви блъскат и с думи злокобни
„гявури! – крещят ви – напред!”
– О, милост, о, малко почивка!
– Бесилка!! гявури! Бесилка! –
И удари нови безчет!
 
О, братя! Търпете, търпете!
Във мъки си бодрост черпете;
България цяла кат вас
под тежкото иго примира
и напусто ръце простира...
Търпете до сетният час!
 
1876

[Hatshepsut]

АМНИСТИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ

Най-подиря се смилява
падишаха и със глас
триумфален проглашава
днес амнистия за нас!
 
„Пълна прошка аз ви давам,
казва благий падишах,
чада пак ви назовавам
и забравям ваший грях!
 
Всички, казвам, сте простени
освен тия между вас,
що във свойто заблужденье
нож дигаха срещу нас.
 
Раи верни пак станете,
забравете моя гнет,
с мюсюлманите бъдете
същи братя занапред!”
 
Прошк!! С нази се ругае
йоще този турчин груб!
Тъй си ситий звяр играе
с окървавения труп!
 
Крокодилът заридава
с кръвожадният си плач
и ехидната гнуснава
е на раната ни врач!
 
Прошка! Прошка! От султана!
А кога ще да прости?
Сърце здраво не остана
и света се запусти!
 
След като пусна във нази
от убийци бясна сган
и в потоци кръв нагази,
 разплака стар Балкан;
 
след като изби й изроби,
сече, кла, беси, гори
и дор в женските утроби
той децата умори!
 
Прошка!... Своите обятья
ад разгръща ни, о, вест!
Дума ни да бъдем братя
със убийците си днес!

Да забравим той ни кани,
че в сърца ни е пробол,
и дълбоките си рани,
и голямата си бол;
 
да забравим той ни казва,
че сме мъченици ний
и че в същата ни пазва
лютата змия се крий;

да забравим ни съветва
наште мъки, наший кръст!
И народната си клетва,
и свещената си мъст!

1876, август 15
 
На 1876 г. подир Баташкото клане султанът даде амнистия, като изключваше ония българи, които бяха въстанали.

[Hatshepsut]

АБДУЛ ХАМИД

Из Стамбул града гръм се разнася:
един цар пада, други нагласят,
нов султан днеска турчин посреща,
по-нов мъчител робът съглежда.
 
Чуйте, Хамидът султан ще биде!
Той ще към щастие нази да води;
след полуделий, идиот иде,
а подир него бесен ще доде!
 
Славна епоха!! Пак ред настана
свят да се лъже с думи притворни,
пак ще се дават нови реформи,
доде изсъхне кръвта проляна!
 
(Веч си представям как пред Хамида
консули чужди шапки ще снемат
и свойто царство ази веч вида
как го управя вътре в харемът.)
 
Гърмят топове! Турци празнуват,
тъпани, радост, илюминаций,
зилове зънкат в турски конаци,
сечове нови пак се бълнуват.
 
Варвари, хайде, викайте, пейте,
царя славете, буйно шумейте,
страшните клетви да се не чуват
на тез, що в адски мъки робуват!
 
1876, август 22