Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

Развалините

В кабинета ми виси картина. Фотографическа снимка на един провинциален градец.

Ниски къщици с керемидени покриви, притиснати едни до други, неправилно, със сиромашки и тъжен вид, някои полусъборени, други с груби зидове от неспоени камъни, се катерят по една възвишеност на почвата.

Тия убоги сгради, без никакъв план и архитектура, толкова скръбни за погледа, се завършват най-отгоре, завенчaват се с един дълъг съборен до половината зид, пак от неспоени камъни, дето зеят много отвори на изчезнали прозорци, на които горнята част е липсала. Така, на пръв поглед, човек би вземал тия останки за развалини от някоя крепостна стена, на която са полуоцелели зъбците.

Градецът е днешният Сопот.

Порутеният зид, който увенчава неговата убогост, е зидът на училището му, изгорено заедно с града от башибозуците през Руско-турската война.

Там, в това училище, съм се учил – в детинство и в юношеска възраст,

И колчем хвърля поглед на тая картина, тила и сладостна меланхолия ме обзима.

Рой спомени се будят в душата ми.

Връщам се няколко десетки години назад, когато аз, момче, от тия прозорци съм гледал Стремската долина, заградена на юг от бърдата на Средня гора.

Спомням си весел шум на немирни и палави като мене момчета. Те четат яката или играят, или се борят по чиновете и между тях. Виждам избликът на буйния млад живот, нетърпелив да харчи накипяла енергия в борби, в лудувания.

Ясни, непознали още бръчки и грижи лица, блестящи очи, дето свети незлобна радост и през които гледат души чисти, незасегнати от разочарованията и от калта на живота.

Ето любимият ни класен учител с неговото пълно и добро лице, с черни очи, с черни мустаци и с много пожълтели два предни пръста на дясната ръка от дима на цигарата.

Задава се образа на пъргавият и с червендалесто лице учител по църковно пение и турски език, с вечната си усмивка по тлъстите сочни бърни, и чувам неговия висок и звучен глас.

И други и други образи, обични и приветни...

И тиха, сладостна меланхолия ме обзима.

И пред мене възкръсва пак високото и светло училище, стърчаще горделиво на рътлината, с белите варосани стени и многобройни прозорци, през стъклата на които веселите слънчеви лучи падат и образуват четвъртити златни петна, играющи по чиновете и по лицата на немирните ученици.

Чини ми се, че там е останала една част от сърцето ми, един къс от живота ми, от светлия и безгрижен живот на румения, с гладки бузи и неначета от световните вихри душа юноша.

Колко години оттогава?

Де хвръкна онова време?

Картината виси в кабинета ми.

И колчем вляза в него, погледът ми пада там.

Там, въз развалините, които увенчават убогият днешен градец...

И нечута въздишка излазя из гърдите ми.



https://www.facebook.com/photo.php?fbid=2162404090548882&set=a.151304514992193&type=3&theater

[Hatshepsut]

Скромни идеали

Днес понятия високи
възпитават се у нази;
чувам проповеди ази
за стремления широки,
за полети на духът,
за блага, права, свобода –
не се чуй, не е на мода
едно нещичко – ДЪЛГЪТ.

Чувам позиви всечасно
за успех в образованье,
за ламтеж към всепознанье,
към високо и прекрасно;
чувам позив за наука –
дар Божествен, – не е чут
само един позив тука:
позив към светия ТРУД.

Сейме жаждата за слава,
вредний яд на суетата,
сейм омразата, враждата
към световний строй, управа;
ненавист у нас вирее
към човека и света.
Едно чувство се не сее:
чувството на ЛЮБОВТА.

Всички суети световни
ний заемаме с охота,
с нужди трупаме живота;
наший кръгозор духовни
всеки ден забогатява
със печалби от прогрес...
Едно нещо нам остава
чуждо – чувството за ЧЕСТ.

Дълг, Чест, Милост, Труд упорни –
ето ни лозинки нови,
ето здравите основи
на напредък благотворни!
Нек в душевни си скрижали
да ги впишем, съхраним
и на наште идеали
в първий ред да ги държим!

[Hatshepsut]

Ново издание на "Под игото" с "превод" на съвременен български език предизвика скандал

Патриархът на българската литература Иван Вазов бе редактиран и преведен на съвременен български език. Корекциите са върху едно от най-емблематичните и обичани произведения в родната литература – „Под игото“. Новото издание предизвика мощно възмущение в социалните мрежи.

В него архаични думи са заменени с такива, които използваме в езика днес. В изданието са променени над 6000 думи и изречения, които според авторката Нели Стефанова са неразбираеми за младежите, съобщава бТВ.

"Нашият език е претърпял драстични промени от Освобождението насам, за да бъдат заменени турските думи. Езикът на младите хора се различава драстично от този на "Под игото", заяви Стефанова. Тя обясни, че хората, които през цялото време са стояли зад нея, след това са се отказали да се споменават имената в новия "прочит" на романа на Иван Вазов.

Гологлав, според преводачката, младежите разбират като човек без коса или с бръсната глава. Затова е добавено обяснението, че това означава мъж без калпак. Обяснено е още, че чемшир е вечно зелено дърво; чучурче - чешма, изворче; глъчка - гласове, а ятаган – сабя.

Авторката Нели Стефанова обясни, че промените са направени целенасочено с цел турските думи да бъдат заменени с думи от славянски произход.


„Някои от децата в ученическа възраст разговарят на английски. Тоест езикът на съвременните млади хора се различава драстично от езика на "Под игото". Всички пояснени думи са отговор на въпроси, зададени от шестокласници", каза още Стефанова. Тя допълни, че са се допитвали до самите деца как разбират тези думи и именно те са казали, че ятаган е сабя.

"Който ме обвинява, че подценявам децата, просто не познава учениците в 6-8 клас. "Под игото" е преведен на съвременен български език, както Шекспир е преведен на нов английски език", коментира още Стефанова.

Нели Стефанова уточни още, че има две издания, като едното включва оригиналния текст на "Под игото" с 4200 пояснения в скоби.

Шестокласници от столичното 107-мо училище обаче коментираха, че разбират повечето думи в романа на Вазов.

Тяхната учителка обясни, че децата не учат целия роман, а само отделни глави. По думите й това, което е представено в тях, не е толкова притеснително, независимо от наличието на архаичните думи. Тя обърна внимание, че е важно да се запази духа на романа и призова Иван Вазов да не бъде променян.

Езиковедът Владислав Миланов от Софийския университет е на мнение, че децата не трябва да бъдат подценявани.

"Българските учители знаят какво е Вазов за българската литература и не е нужно да улесняваме децата и да ги подценяваме по този начин. В оригиналния текст се пази духа на епохата. Будните и интелигентни деца няма да се затруднят. Те знаят къде да потърсят и да разчетат дадена дума", каза Миланов.

Според него голяма част от "преведените" думи са некоректно представени и те по-скоро ще подведат децата, а няма да ги улеснят.

Издателят Манол Пейков смята, че трябва да се чете повече, за да може езикът да се обогатява.

"Турцизмите са много характерна част от тази епоха и са част от нашия живот дори и днес", допълни той.

"Преводът" на "Под игото" обаче взриви социалните мрежи и предизвика хиляди възмутени коментари от потребители.

https://dariknews.bg/novini/obshtestvo/vyzmushtenie-v-mrezhite-sreshtu-prevod-na-pod-igoto-na-syvremenen-ezik-2199490

[Лина]

Не знам как не са се сетили да "преведат" песничката "Над смълчаните полета", която се слуша от дечицата в детсата градина, че там се пеят ужасно сложни неща, които горките дечица научават наизуст, без рабиране в началото 

"Над смълчаните полета пеят медени звънчета. Писана шейна премина бялата пъртина.

Къщички в снега се гушат, а коминчетата пушат, сякаш баби са запрели пухкави къдели."

Ами "Шаро и първия сняг", то само на Аспергери трябва да я пускат с този текст"

"Плевникът вдига снежен калпак
сняг е затрупал къщния праг"

Кво ще е туй плевник, а праг... Подигравката настрана, но всяка дума е богатство, разбирам Вазов да е писал на някакъв диалект, че да го модернизират, ама с мотив "децата са много тъпи и не го разбират".....
Истината е, че това е една подла атака срещу българското изкуство, хич не ги е еня за нищо друго, целта е всяко българското достижение да бъде принизявано, ако е нужно с всякакви фалшиви доводи.
Съгласявам се с виждането, че младежта са много прости и невежи, но тяхното ниво е толкова ниско, че е неразумно да се водим от техните нужди. Те не били разбирали текса и не им било интересно, ами и сега ще е същото.

[Hatshepsut]

Срещата на Шар

На снежния Шар върху лоба студен
три български царя дойдоха за среща
(събрала ги беше орисница веща):
Симеон, Самоил и великий Асен.

И взор като впиха в простора огромни,
Симеон горделиво извика тогаз:
"Познах тез предели! Тук всичко ме помни,
тез крайща пространни владял съм ги аз!"

Тогаз Самуил към синьото море
посочи и викна: "До тамо владях!"
И славний Асен, дух горд, проговори:
"Над онези вълни сини аз знаме развях!"

Внезапно развя се там някакво знаме!
Позна го и с радост възкликна Асен:
"Другари, поклон! Я гледайте: там е
на мили ни правнуци сбъднатий блен!"

А то приближи, поклони се там леко
на трите царе и понесе се пак,
кат орел вихрокрил, полетя надалеко,
все на юг, за да кацне на охридский бряг

И дълго следяха с очи възхитени
на родното знаме полета свещен,
и дълго йощ гледаха там насълзени
Симеон, Самуил и великий Асен.

Декември 1915

[Hatshepsut]

Свободата

Богиньо страшна на свободата,
почитам твоя свет олтар,
ти пълниш с плач и гръм природата
и вливаш във душите жар.

Пред твоя пряпорец короните
бледнеят, люшка се светът;
ти раждаш генийте, Дантоните,
що бутат тронове и мрът.

Ти даваш вяра, мощ на робите,
ти пълниш целий свят с борба,
полята с кръв и с кости гробите,
и вдигаш мъртвите с тръба.

Но колко слепи йощ не чувствуват
величьето на твоя дар,
а други с твойто знаме блудствуват,
търгуват с твоя свет олтар.

И колко викат днес: народни сме!
Дорде народа оковът,
знам други, що крещат: свободни сме! —
да тъпчат слабите в светът.

Аз зная роби що покорствуват,
и пак свободни се зовят,
ти имаш жреци, що притворствуват,
ти имаш войни, дето спят.

Вдигни, свободо, меч божествени,
блъсни тоз роб и тоз тиран,
що каля твойте поли девствени
и стъпя в храма ти пиян.

Слезни, блъсни таз сган безсмислена,
дай на безбожните урок,
и докажи, че ти си истинна,
че ти живейш, че ти си бог!

Поля и гори, май, 1883

[Hatshepsut]

Линее нашто поколенье

„Линее нашто поколенье” е стихотворение на народния поет Иван Вазов. Творбата е написана през 1883 година и е публикувана в стихосбирката „Поля и гори”.

Жанрът на стихотворението е гражданска елегия, която носи универсални послания, като самата липса на заглавие също спомага за това.

Лирическата изповед на поета е наситена с искреност и драматизъм.

Реторичният похват (2 обръщения – към съвременниците си и към Бог) представя Вазов и като обвинител, и като понасящ вината на своето поколение.

Разкривайки отношението народ – водачи, поетът представя мотива за изгубения идеал. Новото поколение е „линеещо”, различно от „здравото”, към което принадлежат архетипните образи на Бабата и Дядото и на самия Вазов.


Линее нашто поколенье

Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.

Къде вървим, не мислим твърде,
посока няма в наший път,
спокойно бият тесни гърди,
кога от злоба не кипът.

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?
Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?

Недей оставя, мили боже,
без лампа твоя свет олтар,
без химна твоето подножье,
без вяра живата си твар!

Недей оставя без звездица
моряка, в нощний мрак остал,
без утро мъничката птица,
народите – без идеал.

Януари 1883

https://bulgarianhistory.org/linee-nashto-pokolenie/

[Hatshepsut]

Двата бука

Видях два пригърнати бука в гората,
пригърнати нежно, кат либета в жар;
от корен до върха обвили се двата —
столетия пият любовний нектар.

О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:
сé дружни във радост и в бедствия зли,
гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,
цалувка ви жежка и смърт не дели.

Завидна е вашта любов безконечна,
тя пътника радва, прославя лесът…
Какво я направи тъй вярна и вечна?
Какво запечата съюза ви твърд?

Магия ли страшна, ил брачно венчанье,
ил клетви любовни — кажете да знам?
Презрително буките пазят мълчанье
и още по-силно пригръщат се там.

[Hatshepsut]

Иван Вазов - "ГРАМАДА"(Поема), рец. Богдан Дуков

Грамада“ е поема в романтичен дух[1] от Иван Вазов (1850 – 1921). Стиховете са написани през 1879 в град Берковица, където патриархът на българската литература е назначен за председател на Окръжния съд (7 март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“ и неслучайно подзаглавието е „Поема из шопския живот”. Да, шопската действителност явно винаги избутва по един Цеко отгоре.. «.Грамада" е една от най-популярните творби на Иван Вазов.  Темата за грамадата, омразата и отчаянието от един самозабравил се човек става все по-актуална и днес.

[Hatshepsut]

"ARMATA NOSTRA!" - по случай великата победа при Тутракан - 6 септември 1916г. Стихотворение от Иван Вазов.

Юнаци чутовни на кражба и плячка
Герои пред деца, пилци и говеда
Свикнали над баби да славят победа.
Дочакахте лъвът и лъвът ви смачка!

[Hatshepsut]

Пианото звучеше

Пианото звучеше страстно
под твойте пръсти. Упоен,
до теб ослушвах се безгласно,
в море от звуци потопен.
 
Не бе то музика - химн беше
на лучезарната любов,
копнеж неземен там звучеше,
то беше стон, то беше зов
 
на тайни трепети сърдечни,
на жажди, сънища, мечти...
В лазурно области далечни
унасяше духа ми ти.

[Hatshepsut]

Как „Под игото“ се появи на бял свят

[Hatshepsut]

Затуй ли бе това?

Грамади разкървавени тела,
паднали в бран за братската свобода,
велики, чудни вършени дела
в борби ужасни с враг, стихий, природа;

при Одрин, Лозенград, Люлебургас
безчет борци прострени по полята,
а други - жертви на мор ил на мраз,
ил на Чаталджа гниющи в блатата;

в Родопите, при снежний Булаир,
при кървава Арда и Марица -
на смърт ноумолима грозен пир
от нашата до морската граница -

затуй ли тия жертви, боже мой,
се дадоха, та днес да чуйм ония,
зарад които мря народ-герой,
запъшкали под нова тирания?

Затуй ли наште храбри синове
жънаха лаври и посяха с гроби
тракийските поля и снегове,
та робите да видим и днес роби?

Да видим всичко скъпо тяхно в кал
погазено, език и род ругани,
души им изнасилвани без жал,
снагите - цели в синила и рани?

Да видим българинът да не смей
в най-българския край българин да бъде,
и името, с което се гордей,
кат срам и престъпленье да се съди!

Българио, затуй ли ти дава
тез хекатомби от юнашки сили,
затуй ли ти геройски пролива
най-пламенната кръв из свойте жили?

Затуй ли бе, затуй ли бе това?

Април, 1913 г.

[Hatshepsut]

Хубавица

За таз тайна хубавица
рекох да попея,
нимфа ли е ил девица,
да реша не смея.

Тя е красна, тя заслужи
света да я знае,
от вси моми, от вси ружи
по-прелестна тя е.

Кой я срещне, шъпне тамо:
хубава си, момне;
кой я види веднъж само,
винаги я помни.

Нейний поглед пуща пламен
и гори сърцето,
скромността ѝ грей като камен
безцен на лицето.

Всите сърца тя вълнува
и добри, и груби,
никой ней се не любува:
трябва да я люби.

Като роза е засмяна
през майска вечеря.
Има снага кат Диана,
гърди кат Венера.

Вий напразно ще се майте,
русенски девици,
за кого са да узнайте
моите песници.

Не търсете; таз напета
не е между вази,
в ваший бал и соарета
нивга тя не влази.

В други места глухи, скрити
тя цъфти нечута,
като люляка в скалите,
що пътник не бута.

Аз я видях, кат се скитах
там край бреговете,
тя коя бе, не попитах
и вий не търсете.

Доста е да знайм, че тя е
българка и красна
и сега за таз мома е
мойта песен ясна.

[Hatshepsut]

Битоля

Пак ще те вземем, о Битоля скъпа,
наша ти беше, и пак ще да бидеш!
Скоро пак знамето наше ще видиш,
Черна не за̀лудо кръв я окъпа.

Няма да станеш на вълци котило!
Няма духът Самуилов да плаче!
Новото иго по-мъчно се влачи:
да щем за тебе и драго, и мило.

Бурно сърце ни за тебе днес бие,
Битоля родна, и кръв го облива,
то се от мъка болезнено свива:
чакай ни, Битоля, идеме ние!

7 януари 1917 г.

[Hatshepsut]

114 години от смъртта на Дамян Груев...

Дамяну Груеву

О Македонио, страдалнице разпята,
о Македонио, земя покрита с кръв,
о Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.

О Македонио, о героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;

и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин - брат жесток, по тях гробове сей.

Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!

О хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...

И ето нов пак гроб! И той, и той загина -
юнакът Груев там в неравната борба -
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там - о траур за народа! -
в гореща кръв облян, заринат под снега.

Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик - плът тленна само мре -
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.

И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.

Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!

Иван Вазов
София, 2 януари 1907г.