Български Националистически Форумъ

Понякога това е нечовешко...

Понякога това е нечовешко.
Години аз към теб съм устремен,
години радостни, години тежки,
а още ти не си при мен.

И повече недей ме пита в мрака
на този огън как съм издържал.
Когато цели нощи съм те чакал,
тогава дваж по-силно съм горял!

Законите на Юга...

Законите на Юга са свещени -
или вълнения, или покой.
Бъди до мене. Или срещу мене,
но по средата никога не стой.

Как страшна днес е участта такава
като бразда гранична да стоиш.
Да бъдеш вечно между две държави -
и на една да не принадлежиш.

Очаквах пак луната да изгрее...

Очаквах пак луната да изгрее,
а тя на непозната се преструва.
Какво е станало, кажете с нея,
че нито вижда вече, нито чува.

Отрова ли е пила над горите,
че толкова сега е почерняла?...
Безкрайна нощ по хълмите се скита
като човек, отровен след раздяла.

Разбирай ме добре...

Разбирай ме добре: сега не мога
пред тебе на колени сам да падна,
на тебе да предложа своя огън,
а в моята душа да бъде хладно.

Да те разплача - и да съм спокоен,
да те въздигна - и да те погазя.
Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.

Hа тази улица за първи път...

Hа тази улица за първи път
завръщах се самичък след разлъка.
Под веждите усещах да тежат
два облака, натрупани от мъка.

До моя праг когато ме видя,
пошепна ми един приятел верен:
"От облак някъде си пил вода,
затуй, приятелю си толкоз черен."

Hад боровете плисна черен дъжд...

Hад боровете плисна черен дъжд,
дори в сърцето с капка ме удари.
И стана тъмно сякаш отведнъж.
Изгубиха се сините върхари.

Протягах аз през тъмното ръка,
но всичко бе и страшно, и смълчано.
Единствената жива светлина
в гората беше ти. И ти остана.

Кой казва, че съм единак?

Кой казва, че съм единак? Кой казва,
зачеркнал всичко с някаква черта.
Когато слънцето отвъд залязва,
пристига моята жена - нощта.

Пристига през горите тя на пръсти
избягала от двора на деня.
И вдигне ли нагоре своя пръстен,
изгрява над земята ни луна.

Птицата

    Hа ухо шептяха - заключѝ я,
    че от тебе утре ще избяга,
    но забравил всичко за ония,
    аз криле й подарих до прага.

    Сам отворих стария прозорец
    на небето вечно - да синее,
    докато звездите са отгоре,
    цялата земя да е пред нея.

    По-далече от стени-вериги,
    надалече нека да ме чува.
    Има ли я - значи туй ми стига,
    търся ли я - значи съществува.

    Тъй, измислена, неокована,
    само тъй пред мен остана.

Сънувам

    Ти си станала съновна струна
    и не смея аз да те целуна.
    От докосване до срещи предни
    пламват ненадейно думи нежни.

    И изчезваш ти. При мен остава
    само звук от празнична забрава,
    само музика от твойте длани,
    само песни, вече обещани.

    Звук е твоята усмивка бяла,
    звук е твоята душа изгряла.
    Сякаш си мелодия. По нея
    аз вървя и сякаш не живея.

    Сякаш че не виждам. Само чувам,
    че едно видение сънувам.

Като изворче

    Да гребем до капка от сърцата
    пак ще има клетва непозната,
    неизречена до края. Hяма
    да се свърши сладката измама.

    Да откъснем думите небесни,
    да изпеем всичките си песни,
    пак звезди ще има за пантофи,
    пак за тебе ще се пишат строфи.

    Да открием всички нежни тайни,
    да открием знаците незнайни,
    пак ще има вечери горещи,
    пак ще има неразделни срещи.

    Като изворче, при Бога скрито -
    все остава нещо недопито.

Жена на балкона

Каква жена, каква камбанария,
застанала пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар.

За такава хубава жена,
сътворена от магия блага,
дяволското ми сърце призна,
че глава и къща се залага.

Колко огън, колко нежен плен
има в двете й очи небесни.
Господи, дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни.

Завръщане на полските щурчета

Всяко лято свиреха щурчетата,
свиреха ли, свиреха за мен -
песните, събрани от полето
и от огъня на летен ден.

Цигулките сега ги няма
и така е тихо у дома.
Бяха тук, когато вечер мама
носеше с мотиката земя.

Земния ли син у мен изстина
или нещо вече се руши,
та едно щурче поне не мина
мойта тишина да проглуши.

Равнината ли не знам да любя,
грейнала от песни и звънци?
Страшно е, че моя дом загуби
своите най-искрени певци.

И душата ми за миг изстина.
Помогни ми, майчице-земя.
Ах, как искам да се върнат
полските щурчета у дома.

Голямата любов

Нещастна е, нещастна - чувам пак,
макар че щастие все още има.
От вечността подава само знак,
че тя е винаги недостижима.

Отблизо уж очите ти зове,
но много надалече се намира,
разкъсва твоята съдба на две,
но две звезди в една събира.

Отлъчва те за миг от своя храм,
но чува пак молитвите избрани,
отбива те от пътя си голям,
но пак отнякъде протяга длани.

Уж бавно-бавно те убива тя,
но своето величие ти дава,
че тя е много повече мечта,
отколкото измислена държава.

Голямата, несбъдната, една,
голямата, безсмъртната - това е.
Пред тебе се показва планина
и ти не може да й видиш края.

Ключ

Сега ми подариха ключ за рая,
но за какво ми е на мене рай?
При него се отива все накрая,
а рано е да мисля аз за край.

Сега на мене друг ми е потребен,
единствен ключ сред ключове безброй.
Да бъде честен той, а не вълшебен,
сърца да може да отключва той.

Например - съвест, здраво закована,
например - заглушаван още зов.
Душа, заключена от стара рана.
Небе, заключено за порив нов.

Например - път, за другите затворен,
например - глас, научен да мълчи.
На тоя свят, за всичко отговорен,
да няма пак заключени очи.

Или любов, заключена във стая,
или врата разделяща на две.
Заключен ще оставя само рая,
че там живеят мойте грехове.

Дървото на поетите
     На сина ми Венко Е.

Поетите отдавна са били
дървото на щастливата измама.-
Едно, че все за нещо ги боли
и второ, че за тях утеха няма.

Поетите, направени от пръст,
измислят най-небесната държава.-
Едно, че носят своя тежък кръст,
и второ, че следата им остава.

Поетите, звезди на всяка нощ,
живеят на дървото прокълнати.-
Едно, че имат всепризната мощ,
и друго, че са вечно непризнати.

Поетите, от зван до отзован,
докрая недожънват свойта нива.-
Едно, че носят в себе си талант,
и друго, че таланта ги убива.

И колкото да питаш за какво,
ти няма да научиш нищо ново.
От греховете на това дърво
остава само писаното слово.

Хълмът на Венера

При Венериния хълм - узряло! -
твойто лозе хубаво видях
да изгаря цялото ти тяло
и до зърно после го обрах.

Не оставих даже за магия,
нито за лекарство, и макар
да съм бил до вчера ракиджия,
днеска аз съм прокълнат винар.

Друго вино съм делил до вчера
с първите приятели до грам,
но това - от хълма на Венера -
аз започнах да го пия сам.

На самото лозе, без насита,
както казват - от зори до здрач...
Ако друг след мене го опита,
трябва да е по-добър пияч.