Евтимъ Евтимовъ

[Hatshepsut]

Като нас

Необяздени, луди коне
прелетяват през лунни ливади.
Ширине, ширине, ширине
е изпънало гривите млади.
 
Незапрягвани още в бразди,
незавързвани, неукротени,
те препускат под тъмни звезди
от предчувствие ново родени.

Неизказана, дяволска страст
от очите им ангелски цвили.
Като нас, като нас, като нас
неоткрито небе са открили.

Да ги стигнем за малко поне,
да докоснем душите им млади…
Необяздени, луди коне
прелетяват през лунни ливади.

[Hatshepsut]

Рисунка

Отдавна на земята си родена,
но аз отново днес ще те създам.
Да бъдеш първата любов за мене,
аз нови чувства ще ти дам.
 
Ще ти предложа закъсняла среща
и тя ще бъде първата за нас.
Очите ми са две венчални свещи,
които чакат сватбения час.

Подай ръка. Света ще стане хубав,
макар да идвам късно и суров.
Последен може в тебе да се влюбя,
но ще ти върна първата любов.

[Hatshepsut]

Любовта е детство

Любовта е детство. Аз сега
искам мост за тебе да направя
от онази шарена дъга,
грейнала над южните морави.
Премини по моста, премини —
давам ти земята за наследство.
Няма никой да ме обвини,
че те лъжа. Любовта е детство.

Всичките изгряващи звезди
аз на тебе подарявам само —
да засветят в твоите гърди
и да пламне чувството голямо.
Погледни звездите, погледни —
давам ти небето за наследство.
Няма никой да ме обвини,
че те лъжа. Любовта е детство.
 
Пролетна река отвъд шуми
и в очите ми дълбоко свети.
Всички мои пътища вземи,
да намериш първа бреговете.
С ветровете ми дотам стигни —
давам ти морето за наследство.
Няма никой да ме обвини,
че те лъжа. Любовта е детство.

И дано така да продължи —
ту стаена, ту пък поривиста.
Ако има между нас лъжи,
те са детски и остават чисти.
Дай ръката си за всички дни —
давам ти аз песен за наследство.
Няма никой да ме обвини,
че те лъжа. Любовта е детство.

[Hatshepsut]

Срещи

Загледан в тези кръгове годишни,
аз мисля си през всеки нов сезон —
защо не могат срещите предишни
да идват по един и същ закон.
 
През всички кръговрати да преминат,
през цвят и дъжд, през слънце и през сняг,
а изтече ли първата година,
отново всичко да се връща пак.
 
Една ли си отиде безутешна,
да идва друга, като следващ дъжд.
Отново всички срещи да се срещнат,
да се запомнят всички наведнъж.

А ето ги, отиват си, изгарят.
Една остава до последен час,
която никога не се повтаря
и само тя е вечната за нас.

[Hatshepsut]

Претворяване

Превърнах в облак твоите коси
и вятъра ги вдигна нависоко;
превърнах аз очите ти в звезди
и те изгряха толкова високо;

превърнах аз ръцете ти в криле
и с птиците излитнаха високо;
превърнах те над себе си в небе
и ти сега си толкова високо!

Загубвам бавно твоите черти,
лицето ти, ръцете ти, очите
и повече не знам къде си ти —
при жълтите светулки на звездите,

при скритите зад облаци лъчи
или отвъд пространството — далече?
Над мене само вятърът бучи
и аз съм сам през тая късна вечер.

Защо не те превърнах в облак бял,
защо звезда-вечерница не станах?
Нагоре своите очи съм взрял,
ръцете ми нагоре са простряни

и викам: Приземи се! Приземи!
Стани отново земна и гореща
и с пътищата свои ме вземи.
Аз искам да те виждам и усещам.

[Hatshepsut]

Дано поне да има

Високи, непокорни, непревзети,
запалени от огъня в пръстта,
опожарени есенни дървета
изпепеляват своите листа.

И в синята гора остават голи,
ограбени от тъмни богове.
Къде е тяхната зелена пролет,
да върне дъх от първи цветове?

Къде са птиците нетърпеливи —
деца на изгрева — да пеят в тях?
В гнездата празни слиза мълчаливо
едно небе от самота и страх.

Къде е тяхната предишна песен,
неугасена, да ги сгрее тя?
Дошла е пак неотменима есен
и всичко си отива с есента.
 
Отива си живот, любов, утеха,
отива си от всякое дърво,
като обрулено последно ехо.
… Дано поне да има за какво.

[Hatshepsut]

Тайна

Неукротена още от ръка,
залутана сред долина зелена,
оттатък пее утринна река,
невидима за тебе и за мене.

Невидима ще си остане тя,
невидима зад оня склон отвесен.
До нас достига само песента —
най-хубавата на земята песен.

Опива ни с гласа си в тоя час,
възлязъл бавно под небето южно.
Докосва се душата й до нас,
а другото, кажи, кому е нужно?

Защо така не бъде в любовта?
Отвред да чуват само песента ни,
а ние, скрити в ангелски места,
невидими за всички да останем.

[Hatshepsut]

Неназовимото

Необуздани, южни ветрове
излитат тайно из душите още.
Непокорено чувство ни зове,
затворим ли за миг очите нощем.
 
Неизменилите на нас звезди
дори и в тъмни вечери ни греят.
Незатревените след нас следи
през всичките сезони пак живеят.
 
Непрегрешили, пролетни лъки
от края на земята ни усещат.
Неотшумелите зад нас реки
протягат своите ръце за срещи.
 
Незаглушен от миналото зов
изпраща ни еленови сигнали.
И невъзможна, скрита пралюбов
пристига като сън да ни погали.

[Hatshepsut]

За любовта

Като гора душата своя крие,
изправена високо над балкана.
Ще ми покаже своята магия,
но иска аз заложник да й стана.
 
Като небе далечно е безкрайна,
което под звездите се синее.
Ще ми открие нежната си тайна,
но иска винаги да съм при нея.
 
Като в море — при нея всичко има,
което няма и всемира даже.
Ще ми покаже красота незрима,
но иска от брега да се откажа.
 
Като земя е тя — от пръст, от време,
която много надалече свети.
Ще позволи аз всичко да си взема,
но иска да й дам затуй сърцето.
 
Гора, Небе, Море, Земя… Всемира
в една усмивка топла е пред мене.
Какво ли ми остава да избирам?
Аз притежавам цялата вселена.

[Hatshepsut]

Трябва всичко

Покрай нас се движат много хора.
Сутрин улицата е река.
Някои се люшкат от умора.
Протегни им своята ръка.
 
Някои са тъжни и смълчани.
Сгрей душите им със своя смях.
Някои вървят със скрити рани.
Лек открий в душата си за тях.
 
Дълъг път пред всеки се извива.
Хубав ден сега им пожелай.
Искам хората да са щастливи.
Светлина от утрото им дай.
 
Трябва всичко в нас да е голямо
до последния ни земен час.
Аз вървя до теб. Не давай само
някой да застане между нас.

[Hatshepsut]

На прозореца

Откъснала с ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
 
Нечути думи, срещи неприети,
извезана от сълзи стъклопис
изтриваше над мене ти. И ето —
прозорецът отново беше чист.

Просветваха стъклата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш
и падаха в ръцете ми звезди.

[Hatshepsut]

Снеговете ще се спуснат

Ще пита облаците планината
дали в душите нещо не изстина,
че нямаше ни в нея цяло лято,
а идвахме по три пъти в година.
 
Ще пита ветровете цяла есен
какво се случи с нас, какво се случи.
Дали не ни е дала блага песен
от извора на всеки горски ручей?
 
Ще пита вечер залезите меки
какво сме правили, къде сме скрити.
Дали не ни е давала пътека
да стигнем всички тайни на звездите?
 
Какво ще отговориш ти на нея?
Какво ще мога аз да отговоря?…
Да идем там, дордето слънце грее,
че идат зимни гласове отгоре.

Едно голямо лято ще изпуснем,
което няма вече да се върне.
Отново снеговете ще се спуснат
и всичко в тишина ще се превърне.

[Hatshepsut]

Елегия

Искаш пролетта да задържа,
ала тя полека си отива.
И дори за нея да тъжа,
лятото започва да опива.
 
Искаш тоя час да е голям,
неживян от хиляди години,
но внезапно осъзнавам сам,
че и той ще мине, ще отмине.
 
Зная аз, росата да роси
векове над равнините звездни,
тя не може вече да спаси
туй, което трябва да изчезне.

Зная, нещо вече е било̀,
зная, нещо с нас си е играло.
Споменът сега мълчи в легло,
на което слънцето е спало.

[Hatshepsut]

Остава вечно…

Повика ни гората през нощта
да уловим с очите си сред нея
една неуловима красота,
която нощем в езерото грее.
 
Да видим невидян наяве сън,
когато в синята му песен слиза…
Една вълна, като отронен звън,
пошепна ни да дойдем по-наблизо.
 
Непокореното от никой друг
побърза своя рай да ни открие.
До тайното докоснахме се тук —
и тъй убихме своята магия…

Ще идваме при своята мечта,
но всичко тук ще е познато нощем…
Остава вечна само красота,
която е недостижима още.

[Hatshepsut]

Завръщане при спомена

Ще се върна при пътека южна,
над едно градче от нас видяна.
Цяла вечност ще ми бъде нужна,
за да бъде тя доизвървяна.

Ще се върна — да намеря среща,
ненамерена от други още.
Извисен от две ръце горещи,
у дома си я сънувам нощем.
 
Ще се върна при добри дървета,
като нас прегърнати до нея.
Ако заедно живеят двете,
както някога, за тях ще пея.
 
Ще се върна през гора, направо,
през онази нощ далечна, звездна.
Ако някой нещо е забравил,
ще го прибера, да не изчезне.

Ще се върна под небе открито,
при пътека южна ще се върна,
под мълчанието на звездите
спомена отново да прегърна.

[Hatshepsut]

Сами

Дъждът очакван бавно си отива.
Изгубил даже нежното шептене,
прибира своите въгленчета живи
и всичко става отведнъж студено.
 
Снегът очакван бавно се стопява,
преди да дойде неговото време.
Една загадка бяла ни оставя,
а всичко подарено ще си вземе.
 
Сънят очакван вече е събуден,
сънят сегашен няма да възкръсне.
Дори да стане помежду ни чудо,
за тоя сън е късно, много късно.

Отворили очите си присвити,
заслушани след стъпките последни,
затваряме зад себе си вратите,
сами отново и отново бедни.