Български Националистически Форумъ

Нощ под твоя прозорец

Заключиха те вече, обич моя,
зад хладните стени на тоя дом.
Звезди изгряват с огън неспокоен,
а ти самичка плачеш мълчешком,

че вместо да гориш в небе безкрайно,
залязваш бавно под един таван.
Зова те под прозореца потайно,
но заглушава ме студена длан.

Аз търся силуета ти сред мрака,
но някой в миг прозореца гаси.
Аз знам: когато ти насън ме чакаш,
там някой рови в твоите коси,

следи от моите устни да открие
и твоите въздишки да брои.
Но и зад сто врати да те укрие,
едва ли в тая нощ ще устои.

Самичък няма аз да си отида
и няма да угасне мойта страст.
На покрива ще счупя керемида
и пак ще дойда да те видя аз.

Спри се…

Затова ли всичко е било̀
в оня миг на пролетна измама —
да пречупим нечие крило,
а пък ние да политнем двама?
 
Затова ли — двама да летим,
да направим през небе пътека,
а след време да се разделим,
както е било от триста века?
 
Затова ли — път да ни зове,
никой да не чува, да не вижда?
Затова ли — толкоз стихове,
на които всеки е завиждал?

Затова ли? Спри за малко, спри,
както всичко в тоя миг е спряло.
Опустяват нежните гори,
на които имена сме дали.
 
Затова ли топла планина
аз оставих с дъх на теменуга?
Ти да тръгнеш на една страна,
аз — за никъде, на друга…

Само в нея

Улиците, вместо да те пазят
до гърдите си като дете,
като сенки подир тебе лазят
и душата ти подслушват те.
И внезапно в себе си усещаш —
колко вярно го усещаш ти! —
как отнемат ти сега по нещо
и загубваш своите черти.
 
И ме молиш да те скрия в стая
зад високи, каменни стени,
но такава стая аз не зная.
В тази малка песен ти влезни,
в тази песен, от сълза родена,
както от нощта се ражда ден.
Само в нея ти си защитена
и завинаги оставаш в мен.

Доведи ми…

Запалѝ с очите сини мрака,
огнения знак до мен да стигне,
недочаканото да дочакам,
неповиканото да пристигне.
 
Облака надвесен над горите
залюлей като дърво могъщо,
да изсипе тайните си скрити
върху покрива на мойта къща.
 
Изпрати ми вятъра далечен
от онази приказка прастара,
да ми донесе от пътя млечен
след години светлина за вяра.
 
Доведи ми птиците от мрака,
непослушните криле да вдигнат,
недочаканото да дочакам,
неповиканото да пристигне.

Елегия

Няма само аз да остарея —
кой от времето ще се спаси?
Ветрове среднощни ще отвеят
златото на твоите коси,
двата изгрева под твоите вежди
ще загубват свойта синева,
своите пространства и надежди.
Спомена ще дойде след това.
 
И ще питаш за едно момиче,
не момиче, а почти дете.
Още ли на тебе то прилича,
още ли сред стихове расте,
още ли очите му са сини,
още ли със птиците лети,
както някога,
преди години,
толкова далече,
отпреди.
 
Улиците няма да си спомнят
между къщи с каменни стени,
нито изворите с пълни стомни,
нито тези горди планини,
нито равнините с дъх пшеничен,
нито хората,
ах, нито те.
Само в мене ти ще си момиче,
не момиче, а почти дете.

Два човешки свята

Вечер влизаме в различни къщи,
но оставаме един до друг…
 
Ветровете късни се завръщат
с лист от кестен,
с шепота на бук,
с хиляди звезди от върховете,
с хиляди следи от дъжд и сняг.
Но едно небе в очите свети
и земя — с един обичан бряг.

Помежду ни няма две вселени,
две реки далечни,
две гори,
нито радост, нощем раздвоена,
нито две разкъсани зори,
нито ден, на кръстопът застанал,
нито граница сред мрака син.
 
Два човешки свята в нас са сбрани
и от тях е сътворен един.

Горчиво вино

Бъди в живота ми като калинка,
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда под свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.
 
Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен,
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.
 
Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневни, и с добри очи,
но остани си всякога такава,
дори когато ми горчи.
 
Горчива обич нека ме опива.
От старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво.
За подсладено няма да те дам.

Циганско лято

Гората влиза в циганското лято
и неотменно идва тоя час,
когато даже есенния вятър
отнема нейната предишна власт.
 
Тогава тя започва да се радва
дори и на ответите листа,
и на заглъхващата горска брадва,
и на увяхващите си цветя,
и на последните си топли тръпки,
и на несбъднатите си молби,
и на последните човешки стъпки,
които си отиват може би.
 
Богатството й става все по-бедно,
дори когато с багри я злати,
защото всичко вече е последно
и всичко губи своите черти.

Възраст

    Старея вече. Времето подсеща
    да се въздържам повече сега.
    Завържат ли се спорове горещо,
    полека да отстъпвам. Без тъга.

    Полека всичко аз да намалявам -
    и виното, и хляба, и солта.
    Големи крачки вече да не правя,
    защото си отива младостта ...

    По дяволите късните съвети,
    по дяволите мъдростта дори ! -
    Предлагам аз отново на сърцето
    в пожарите от чувства да гори.

    Предлагам ветрове неукротени
    и пътища с далечен, звезден бряг.
    Предлагам му аз цялата вселена
    и искам всичко да улавя пак.

    И стане ли му тясно зад стените
    на лявата ми пазва в късен час,
    като зърно да се взриви в гърдите,
    поискало да пусне житен клас.

Двеста извора на път да срещнеш...

Двеста извора на път да срещнеш,
жажда да те пари с огън черен,
изворите бели да отминеш,
мене между всички да намериш.

Имаш ли за туй в сърцето сила,
имаш ли за туй сърце - до гроба ?
После няма никога да искам
да ми се заклеваш в обич.

Пред тебе все ще се прекланям, мила...

Пред тебе все ще се прекланям, мила,
пред тебе - силата и слабостта.
Отде получи тази земна сила,
за да окриляш в мене радостта?

Започна ли над листа да се мъча,
започна ли да падам в пропастта,
ръцете ти - два бели лунни лъча -
отново ме издигат над света.

През тоя век на радостни открития...

През тоя век на радостни открития,
протегнал към пространството ръце,
на всяко нещо има заместител.
Дори сърце заместват със сърце.

Дори око, останало злочесто.
Дори ръка, работила добре.
Единствено любов не се замества.
Замести ли се с нещо друго, ще умре.

Готов съм зарад теб да вляза в ада...

Готов съм зарад теб да вляза в ада,
готова си за мен да изгориш,
но често от съмненията страдам
и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

Да бъде все тъй силна обичта ни...

Да бъде все тъй силна обичта ни
и все тъй силни - нашите сърца,
дори когато ни нанасят рани.
От свойта обич нямаме деца.

И може никога дори да няма,
защото тайна трябва да е тя.
От нея стихове се раждат само
и тръгват като рожби по света.

Завиждат ти за тези топли думи...

Завиждат ти за тези топли думи,
за този земен и човечен стих,
за тези непознати, светли друми,
които аз на тебе посветих.

А знаят ли сега какви тревоги
разкъсваха те яростни въжа ?
Аз тебе те разпъвах върху огън.
Благодаря, че издържа.

Една ръка не стига...

Една ръка не стига - да прегърна
пространството през двете планини,
едно око - във тебе да надзърна,
едно писмо - гласа ти да звъни.

Една искра - да служи за огнище,
една светулка - вред да засияй ...
При нас е тъй : или не дават нищо,
или душите дават си докрай!