Български Националистически Форумъ

Витоша



https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17132&Level=2

В окопа

Кървавият бой престана,
мракът нощни наближи.
Паднал българин в окопа
там до сърбина лежи.

Един други се убили;
куршум щику дал ответ.
Гаснат сили, скоро двама
ще оставят белий свет.

- Брачо - сърбинът изпъшка, -
гаче те познавам аз?
- Аз съм, Йово, добра среща,
господ пак събира нас.

Жал ми е за теб, сюрмахо,
имаш дребна челяд ти!
- Фала, брачо... Памет тъмна... -
Кой си, я ме подсети,

дека с тебе се видяхме?
- Във Алексинацкий бой -
турска кръв там проливахме...
- Петко! Ти си? Брачо мой,

опрощавай... Лепо помня,
без теб тамо аз бях леш.
Майка ми за твойто здраве
често палила е свещ...

- Сполай, Йово... Няма нужда,
ти по-харно отплати!...
Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.

- Брачо! - Йово, аз умирам...
Огън, жажда! Ох, горйъ!
- На водица в манерката,
пийни, брат. И аз ще мръ.

- Сполай, Йово... па прощавай,
свърших!... Моят гроб е тук!
- Петко! И аз с тебе брачо:
ще заспим един до друг!

Мръкна. Въз полето бойно
падна нощната мъгла;
под мъглата спят спокойно
хладни, кървави тела.

Иван Вазов в цял ръст - малко известна творба на Златю Бояджиев от първия етап на творчеството му - 1949г.
Платното е монументално - 195/100 (м.б.) и е част от колекцията на Общинския културен институт "Старинен Пловдив". Както е известно, Иван Вазов пребивава в Пловдив в годините, когато градът е бил столица на Източна Румелия - 1881-1886. Картината на големия майстор със задния план ни насочва именно към връзката на поета с града на тепетата. Възрастта, външният вид и кученцето ни отвеждат към началото на ХХ век, когато творецът трайно се е установил в столицата на обединеното Княжество България и се е сдобил със слава на обичан и тачен "народен поет".

Вера Бонева

В седмицата на честването на 172 годишнината от рождението на Иван Вазов се прекланяме пред силата на неговия поетичен гений с едни от най-хубавите му стихове, посветени на Македония.

Патриархът на българската литература, преживял три епохи, през целия си живот е страдал със съдбата на България, с нейното минало и настояще. А най-трагична се оказва онази част от нея, която се нарича Македония.

Стихосбирката му "Песни за Македония" съдържа силни творби като : "Не даваме я", "Там", "Па шта си ти?".

Иван Вазов е дълбоко покъртен от драмата на българското разпокъсване, сторено на Берлинския конгрес. Вековете теглила, робските окови, океанът от сълзи и камарите от кости са белезите в нашата обща съдба според него.

Възпял възторжено подвига на безкрайния низ от герои и мъченици, гинели за българското име, Вазов ги обезсмърти навеки в народната памет. Тук са Братя Миладинови, Гоце Делчев, Дамян Груев, Борис Сарафов, Техните сенки са доволни на оня свят, когато се разнася вестта, че Македония е освободена от сръбско робство по време на Първата световна война. Те забравят своите "люти рани" и се радват на българското възкресение в "Радостта на сенките", чиито монолози поместваме.

Още веднъж поклон пред Вазов, чието творчество представлява духовна национална ценност! То ни спомня и, че Македония е земя на българския дух, "люлка на титани и на слава". Тъкмо българите от Македония са положили там основите на българското възраждане. И ако днес България официално вече е признала независимостта на Македония, трябва ли да се отказваме от културната и историческата си памет!

Песни за Македония

РАДОСТТА НА СЕНКИТЕ

*
Полковник Янков

Във пламъци издъхнах ази
в борба за твойта свобода;
но днес тиран те стар не гази,
от новий няма ни следа.

О, Македоньо, край свещени,
възкръснах с тебе този път,
и в твойта радост, възхищенье
забравих лютата си смърт!

*
Борис Сарафов

О, Македоньо, майко свята,
за теб борих се и живях;
от смърт не плашех се в борбата,
но аз от свои я приех.

Отидох жертва аз безплодна
на братска злоба, но простих,
че днеска виждам те свободна —
о, майко красна, що любих!

*
Гоце Делчев

За тебе, Македоньо мила,
живях, борих се и умрях,
отдадох младост, дух и сила,
но теб свободна не видях.

Свободна си сега? Ликувам,
макар и в земните недра,
защото твойта песен чувам
и чувам нашето „ура“!

*
Братя Миладинови

Отровени в тъмница черна,
о, Македонио, умряхме
с отворен взор, с тъга безмерна
че теб свободна не видяхме.

Свободна си сега — ликувай!
Недей жалѝ, че в гроба тлеем —
Ний пак сме живи, майко, чувай:
с теб заедно и ние пеем.

*
Хилядите македонски мъченици

Найдохме смърт в тегла нечути,
в изгнанье, в затвор и във окови
от зли тирани — стари, нови —
но новите по-лоши, люти.

Сега възкръсна в тебе роба,
о, Македонио безцянна!
И всички викаме от гроба:
Ура! Ура! Живей! Осанна!

*
Самуил

Орел по бойните полета,
умрях отчаян в Прилеп аз —
подир Беласица проклета —
веч девет века оттогаз.

Но чувам викове победни.
Потомство ново се роди!
Я ставай, Самуиле бледни,
войските пак си поведи!

*
Михаил Шишман

Във боя при Велбъжд паднах,
„Прости!“ — казах на трон и царство,
печална жертва там станах
на сръбската злина, коварство.
Но днес зачувам тръбен звук
и вик победен — утешен съм:
чрез сабята на моя внук
сто пъти ази отмъстен съм.

*
Паисий

За Болгарская древня слава
писах аз, грешний, на Атон.
От Дунава до Дрин тогава
бе звон оковний, плач и стон.
Но днес ухо ми песни слиша!
Смилйл се, виждам, Бог за нас…
Ех, час велик, да стана аз
исторьята си да допиша.

Февруари 1916 г.

~
картина: "Три сестри - Мизия, Тракия и Македония" - символизираща българската мечта за обединение, худ. Иван Мърквичка

(от фейсбук-страницата „Български национализъм“)

„Боят настана“

„Боят настана“ е една от най-отличаващите се български патриотични песни. Нейният ритъм кара сърцето на истинския българин да забие учестено и да се докосне до славата и духа на подвига на предците ни. Текстът ѝ е взет от „Панагюрските въстаници“ – творба от първата стихосбирка на Иван Вазов – „Пряпорец и гусла“.

Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!
 
Нека с тоз удар врага да смажем,
нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.

Гледайте в този пряпорец красен,
лева как тича волен, ужасен!
Левове всички днес се явете
люти и страшни за враговете!

Кого ли плашат турци злокобни?
Нихната ярост, удари злобни
ще се разбият нищожни, слаби,
в нашата правда, в нашите саби!
 
Ний за живота нямаме жалост,
но да не умрем, братя, на халос -
нека се мъчим колкото можем
повеч душмани мъртви да сложим!
 
Ако пък паднем в битката славно,
то в България ще незабавно
нови юнаци пак да въстанат
и вместо нази бой ще зафанат!
 
Нека мрем, както нявга сме мрели,
да живейм волни как сме живели!
Кураж, другари! Бог ще ни брани!
Смърт на вековни, черни тирани!

1875

https://bulgarianhistory.org/boyat-nastana/

Бъдни вечер

Мисълта ме пак повръща
    на Амбарица в полите,
    на незлобието в дните:
    виждам се във нашта къща.

    Зима. Вятър пей в комина.
    В къщи – майка ми, баща ми –
    как са живи в паметта ми!
    Утре Нова е година.

    Във огнището главните
    праскат, ярко пламенеят.
    Бъдни вечер е. Светлеят
    и лицата, и душите.

    Бъдни вечер! Час без грижи,
    час на радост и утеха,
    на поезья в бедни хижи
    и под богаташка стреха.

    Веч трапезата от баба
    със тамян е прикадена
    вощеница в къщи лена
    свети, бодната във хляба.

    Миг тържествен, свят. Баща ми
    измълви „Ядят убози“ –
    всички кръстим се. Но в този
    час е другаде ума ми.

    Мисля моята премяна,
    мисля новите обувки –
    колко радостни цалувки
    ще им давам аз зарана!

    Фесчето, кат мак червено,
    утре – пръв път над челото!
    Сетренцето изкроено
    на баща ми от палтото.

    Тръпне млада ми душица,
    от блаженството огряна...
    До зида стои опряна
    дряновата сурковица.

    Тази нощ – по суроваки.
    Както в прежните години:
    ще мерат ръце неяки
    и съседи, и роднини

    и щастлив, с душа засмяна,
    дребните пари ще крия
    във кесийката басмяна,
    дето майка ми уши я.

    Лягам си. Но от очите
    бяга сън. Сърцето цяло
    в нетърпенье затрептяло
    за минутите честити.

    Как нощта отива мудно!
    Вратня нийде се не чука.
    А кандилото, сè будно,
    пред иконата блещука.

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
        до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
        куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
        умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
        и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
        от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
        над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
        Юнаци, лека нощ!

Иван Вазов - "Дядо Йоцо гледа", изп. Богдан Дуков

Иван Вазов(1850-1921) е български поет и писател, наричан често „патриарх на българската литература". Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Из сборника разкази "Видено и чуто".

Иван Вазов - Език свещен - рец. Богдан Дуков

Ив.Вазов-"Панагюрските въстаници", рец.Богдан Дуков

Иван Вазов - Паисий - рец. Богдан Дуков

Иван Вазов - "Елате ни вижте", рец. Богдан Дуков

Стихотворението на Иван Вазов (1850 – 1821) „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Вазова стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично състояние на Вазовата „душа-скитница”. Духовно насилие и духовна безликост - това е печалната картина на променена българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот. Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалности - духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеждност, но в него ясно звучи категоричността на отрицанието. То е единственото оръжие на поета срещу грозните социални деформации на действителността. Стихотворението звучи с пълна актуалност и сега.

Иван Вазов - “Отечество любезно...“, рец. Богдан Дуков

Иван Вазов (1850-1921) е български поет, писател, драматург и народен будител, наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ е първата творба в стихосбирката "Поля и гори" (1884) на Иван Вазов.  То продължава и утвърждава традицията във Вазовата поезия родината да бъде лирически представяна и изживявана.

Иван Вазов - "При Рилския манастир", рец. Богдан Дуков

БОЙНОТО ПОЛЕ ПРИ СЛИВНИЦА

Посетено на 10 ноември 1885
 

I

Елате с мен погледайте
туй ново поле бойно.
Гърмежът му света смути -
а днес е тъй спокойно!
 
Тук Сливница е страшната -
димът се още вее.
Тук два народа сбиха се,
две сили, две идеи;
 
тук цяло едно бъдеще
на жребия фърли се,
и нова слава бляскава
вселената здрависа.
 
II

О, Сливнице орисана,
о, ново Термопили,
из твоя гръм възкръснаха
велики, млади сили,
 
що тайно пет столетия
нараствали у нази,
и - геният войнишкият
на старите витязи.
 
Сега разбрах, Българио,
историята твоя,
войните ти вековните,
полбта ти към боя,
 
когато синовете ти,
юнаци безпокойни,
от Олимп до Карпатите
поля търсили бойни,
 
и клатяли престолите
до самите основи -
и днеска ти смущаваш ги
със силите си нови!
 
И твойто име честното,
тъй дълго клеветено,
самата завист кървава
прославя възхитено.
 
III

Убиецо, о, Каине
славянски вероломни,
по-черно злодеяние
вселената не помни!
 
Защо запали огъня
на таз борба проклета,
та с кръв обагри нашите
балкани и полета?
 
И брат въз брата дигна ти,
опълчи два народа
с един завет и бъдеще,
родени за свобода?
 
Но де са твойте пълчища?
Къде си ти, Милане?
Бегахте вий - и твоето
безчестното посланье,
 
и гордите ти сънища,
и злост неблагородна,
и черният ти план против
земята ни свободна,
 
и лаврите бълнувани -
тук всйчко се погребе:
бегахте, и отнесохте
едина срам със себе!
 
О, български солдатино,
ела да те прегърна!
Пред твоя щик геройския
съдбата гръб обърна.
 
На твойта вяра българска,
на твойта мишца здрава,
на твоя дух юнашкия
дължи се тая слава.
 
Вселената покъртена
поклона си ти прати:
днес друга Шипка кървава -
по-страшна - издържа ти!
 
IV

Хей Сливнице, хей Сливнице,
не си веч просто слово.
Историо, разкривай се,
впиши туй име ново.
 
Впиши го и предавай го,
кат бляскаво наследье,
на всички поколения
и векове напреде -
 
със Гредетин жестокия
и с Перущица мрачна,
с Загората трагичната
и с Шипката юначна.
 
Та в хижите, в Балканите,.
от Дрин до Черно море,
за славата на нашите
герои да говори.
 
Приятели и врагове
еднакво то да стряска,
в съдбите на България,
кат слънце то да бляска.
 
V

Рътлините заглъхнали,
немеят гробовете,
редутите умислени
венчават върховете.
 
Рояци черни гарвани
чернеят се в браздите.
Борците са отишли веч
във гроба... ил в борбите...
 
Мълчанье пълно. Всичко е
безжизнено, безмлъвно,
небето сиво есенно
поглежда хладнокръвно,
 
и Сливница гръмовната
дълбоко, мирно спава
с гробовете си вчерашни
и с вечната си слава!
 
Ноември 1885

БАЩАТА НА ДОБРОВОЛЦИТЕ

Песен гърми из улица:
млада чета в бой замина.
Клета майка в къщи пищи -
тя изпрати трите сина.
 
Не искаха да останат
от юнаците назади:
двамата ѝ "простѝ" казаха,
третият се не обади.

Муси се бащата мрачно:
- Мълчи, жено, недей вряка,
какво правиш? Големй се,
ний родихме три юнака.
 
Нека вървят! - Ех напусто,
сърце майчино не зима
от утеха, мъдра дума -
тя се тръшка и поима.
 
Разтъжи се мъжко сърце,
рипва той на друм ги спира:
- Бре, халосници, постойте,
майка ви без вас умира.
 
Връщайте се! - Смутиха се
три юнака - трима сина:
мила им е стара майка -
пò им мило за дружина.

- Ех ти, татко, кажи майци
да не плаче, да не чака:
юнаците не се връщат -
ний сме вече под байрака.
 
Час минува и повече
как на друма се препират:
бре на халос всичкото е,
твърди глави не увират.
 
Не се връщат! Пак булката
ще да писне, ще завайка,
щом го види сам че иде -
нали тя е пуста майка?
 
Какво има, че отиват?
Глава женска, не отбира.
Па и тия клети сърби! -
Всичката му кръв възвира!
 
Нали те са христиени.
Ходят в черква, вардят пости?
Нали брат му при Гредетин
падна мъртъв - бог да прости?

Ето с турчин бой ще има...
А нападат ни хайдушки!
Право имат момчетата,
дето взеха свойте пушки!
 
"Да бих могъл"... Но веднага
страшна мисъл го обфана:
- Вам казувам, връщайте се!
Ала гледа - сам остана.

Четата потегли с песни,
гордо знамето летеше,
също както в онуй време,
кога с Филипа той беше!
 
- Бре, разбойници, я стойте,
правите ме да се слиша:
де войводата? Кажете,
искам и аз да се пиша!