Български Националистически Форумъ

Линковете към снимките от фейсбук са с ограничена валидност във времето, след месец или няколко месеца ще станат невалидни.
После ще кача снимките в някой друг сайт за споделяне на снимки или в галерията на форума.

Цитат на: Hatshepsut - 30 Дек 2020, 18:57:22Линковете към снимките от фейсбук са с ограничена валидност във времето, след месец или няколко месеца ще станат невалидни.
После ще кача снимките в някой друг сайт за споделяне на снимки или в галерията на форума.

Не видях опция с прикачане без адрес. Има ли?

Цитат на: Panzergrenadier - 30 Дек 2020, 19:10:46Не видях опция с прикачане без адрес. Има ли?

Да, могат да се прикачват файлове - до 4 файла към един постинг.
Ограничението е 1 МВ общо за 4-те файла.

Click 

Кликваш върху "Attachments and other options" в долната част на редактора на постинга, а после добавяш файловете.

Цитат на: Hatshepsut - 30 Дек 2020, 19:31:59Да, могат да се прикачват файлове - до 4 файла към един постинг.
Ограничението е 1 МВ общо за 4-те файла.

Click 

Кликваш върху "Attachments and other options" в долната част на редактора на постинга, а после добавяш файловете.

Ок, но изглежда времето за редактиране на поста ми е изтекло....

Съдбата на Македония 1941 - 1944



Българската армия е посрещната в Скопие като освободител през 1941 г., а не като окупатор

Aрхивите говорят - Освобождението на Македония

ОХРИД ВЛИЗА ОКОНЧАТЕЛНО В БЪЛГАРИЯ 1941

Скопие, 20 април 1941г.

Министър-председателят на Царство България проф. Богдан Филов, посрещнат в Скопие, май 1941. Отляво на кадъра, зад проф. Богдан Филов, е Петър Габровски. Министър на вътрешните работи и народното здраве през 1940–1943 г.

Охрид, българският гарнизон, 1942г.

“Аз съм инженер и станах кмет на Битоля от любов към родния си град и към Македония. Не съм служил на окупатора, а съм служил на България...” - Христо Светиев

Христо Христов Светиев е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, български кмет на Битоля.

Роден е в Битоля, тогава в Османската империя. Негови братя са Стефан и Борис Светиеви. Баща му е видният просветен деец Христо Вълканов. След смъртта на баща му, братята на майка му Ангелина я омъжват за Тодор Светиев, търговец от Битоля чиято жена е починала при раждане и чиято фамилия приема синът на Вълканов. По професия е инженер-химик. Влиза в ММТРО.

След освобождението на Вардарска Македония през 1941 година Христо Светиев е кмет на Битоля. Бил е зам. председател на съюза на запасните офицери.

След септември 1944 година е арестуван от новите югославски власти и съден. На процеса не се признава за виновен. На въпроса защо е станал кмет на Битоля и „оръдие на окупатора“, отговаря:

“Аз съм инженер и станах кмет на Битоля от любов към родния си град и към Македония. Не съм служил на окупатора, а съм служил на България...”

На зададения му въпрос „Какъв си ти – бугарин или македонец?“, отговаря „Българин и македонец – то е исто!“

Осъден е на доживотен затвор. По-късно присъдата му е намалена, а след това е реабилитиран. Става директор на Югохром Йегуновце и Техногаз.

ПОСТАВЯНЕ ОСНОВИТЕ НА ПЪРВИЯТ КУЛТУРЕН ДОМ В МАКЕДОНИЯ, СЕЛО ДРАЧЕВО [1942]

В село Драчево, Скопска околия, се извършва тържествено полагане на основния камък на първият културен дом. Първенците на селото, начело с кмета, посрещат официалните лица и много гости.
Извършва се водосвет за да бъдат здрави основите на културния дом. Актът за постройката се подписва от официалните лица и първенците на селото и се зазижда в основния камък. След церемонията председателят на Дирекцията на националната пропаганда, по почин на коята се издига културния дом, изтъква значението на тези културни огнища за живота на селото. След тържеството по стар народен обичай се слага народна трапеза.

Битоля, 1941

- Българите идат! Идат нашите, идат!
По улиците на Битоля се дигна олелия:
- Откъде ма, откъде идат?
- Откъм джадето на Прилеп. Откъм джадето на Горно Оризари.
- Близо ли са?
- Ето ги, приближават църквата “Св. Неделя”.
Тичащи хора имаше по всички улици. Някой обути, други боси, кой как беше изкочил в бързината от къщи. Всички тичаха към местността “Дулието”.
По улиците на Йени махале имаше изоставени магарета, кози, агнета, всекъква живинка. Хората ги беха оставили само и само да видят, идват ли онези който толкова години бяха чакани и който толкова много жертви дадоха за свободата на свойте братя в Македония. Такава радост Битоля не помнеше.
От “св.Неделя” до Ат-пазар всичко беше почерняло от народ, всеки подаваше глава да види, да чуе...
Точно в началото на Йени махале, на самото шосе, изпълнено с прах тази суха есен, се подадоха Български офицери на коне и влязоха в Битоля. Конниците навлизаха подредени, но народът почна да руши реда. Влизаха в строя на войниците, даруваха ги с есенни цветя и слагаха в дулата на пушките им босилек и друго, кой какво намерил в градината си през тази есен.
Войниците също започнаха да нарушават походната колона, защото бяха спирани от хората:
- Добре дошли! Добре дошли деца наши! -се чуваше от всякъде...
Толкова дългоочакваният ден дойде в късната есен на 1941-ва г.

От книгата “Габеро” на Методи Димов

Историята на фашизма, нацизма и комунизма в България, може да се смята за една особено романтична тема. Още след обединението на България с Източна Румелия ще открием, че руските агенти смятат, че последната стъпка за изпълнението на националния идеал може да бъде само и единствено добавянето на Македония в пределите на България.
Това би поставило заветния край на Българския въпрос, но малко след освобождението ще открием, че великите сили не могат да си позволят изграждането на толкова силна държава, а още по-важното е, че развитието на армията ще накара някои от западните журналисти да споделят как 5-те века назад са успели да изпекат националния идеал и силата на българина като пещ, в която се нагрява най-доброто желязо.

С оглед на всичко това ще открием, че Македония винаги е била непрежалима територия, чийто съблазън се проявява още към края на XIX век. Дори няма да коментираме броя на въстанията, извършвани от българи в опит да се изхвърли османското владичество. Няма смисъл да посочваме народността на Димитър Талев, Гоце Делчев и още много други различни дейци. Темата на този материал е насочена към факта, че днешните македонци продължават да наричат българите – фашисти, нацисти и всичко друго обидно, което може да бъде свързано с този период.


Нека не забравяме, че Социалистическа Република Македония се ражда през 1944 г. с помощта на СССР и съществува около 2 години, като след това се присъединява към толкова мечтаната Югославия на сърбите. Големите югославски страсти до някаква степен се опитват най-накрая да изпълнят бленуваната съветска мечта, която в този случай говори за така наречената Панславска идея – създаването на съюз между всички славянски народи на Балканския полуостров, а лидер на въпросната коалиция трябва да бъде именно СССР.

Въпросните маневри продължават да се изпълняват години наред, а извършените зверства спокойно могат да надминат Хитлер и Мусолини. Нацистка Германия и СССР често са се хващали за гушите в миналото и са твърдели, че комунизмът е уродливото дете на фашизма, както и обратното.


Нека обаче се върнем на македонските слогани и обвинението на България, че някога по време на Втората Световна война е била фашистка или нацистка държава. Посочваме и двете, поради простата причина, че фашизмът е движение, възникнало в Италия и имащо за цел да затвори своите граници за външни стоки, да предостави на цялото население военна подготовка и при обща заплаха да му позволи да се защитава.

С други думи, тук говорим за една държава-армия. Покрай основните идеи има и други негативни последствия като цензура, централизиране на властта и абсолютен диктаторски контрол. При нацизма можем да открием сходни тенденции и белези, но с една подробност, че култът към личността може да прерасне в култ към чистата нация. След като българската политика преживява една особено вълнуваща авантюра, включвайки смъртоносен танц между изтока и запада, нека обърнем малко повече внимание на събитията, които днес ни представят като фашисти.

Руското влияние е точно толкова засилено, колкото и западното – все пак именно Австро-Унгария заплашва България, че трябва да спре своето настъпление по време на Сръбско-българската война, за да не бъде посрещната от тяхната армия в Белград. От друга страна не трябва да забравяме, че Сърбия и по-късно Югославия ще упражни абсолютно същата технология, за да подчини останалите народи, обединявайки ги единствено чрез славянството, използвайки насилие и заличаване на важни исторически факти. Лъжата рухна през 90-те години с извършването на невиждан геноцид и агресия, която за пореден път ще постави Балканите на световната сцена.


Нека започнем с присъединяването на България на страната на Нацистка Германия по време на Втората Световна война. Една легенда разказва, че Хитлер е искал само да реши Полския въпрос и след това никога повече няма да води война. Тази закана така и не се случва. На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша, докато СССР удря същата страна от изток, с което сагата приключва много бързо. Веднага след това се подписва пакта Молотов-Рибентроп, Германия продължава своята реваншистка война на запад, докато СССР се насочва към Финландия. Всяка една от двете сили има своите основни апетити за действие и разрастване.


Точно тук идва и ключовият момент, разказан именно от Херман Гьоринг в Нюрнберг. Влизането във война със СССР идва от факта, че малко след пречупването на Западна Европа от Германия, СССР официално започва да говори за своята втора война с Финландия. Амбициите са насочени към разрастване по северната линия, както и установяването на бази на Балканите – насочени изцяло към Румъния, България и Гърция. Не е тайна, че от Финландия е много по-лесно да се продължи настъплението към Швеция, където се намират някои от най-ценните находища на желязо.

В този момент е повече от ясно за Гьоринг, че Германия може да бъде ударена на европейски фронт, както централно, така и по фланговете. Това е и причината за предприемане на военна кампания на изток, включваща именно и България. В края на 1940 г. Георги Димитров ще настоява за активирането на въоръжена борба срещу властта с цел отклоняването на България от възможността да се включи на страната на Тристранния пакт. Малко след това същият ще се подготвя и за преврат, изпълнявайки съветските наредби.


Всичко приключва в началото на 1941 г. Немската армия се намира на Дунав и вече е успяла да покори Румъния. Единственият избор на България е да реши дали ще се включи в тази война като съюзник или като поредната жертва, която да бъде премазана. Последната стъпка на Богдан Филов е поне да изисква някакви територии, с които да има полза от самата принуда. Впрочем на 25 март 1941 г. и Югославия се включва на страната на Тристранния пакт, а това по пътя на логиката трябва да ги постави на същата везна – фашистката.

Единствената причина, поради която Югославия може да се смята за помилвана от съдбата е факта, че британските тайни служби се активират успяват да помогнат за извършването на държавен преврат. Малко след това немската армия показва своите способности. В опит да демонстрират сила, именно сърбите ще направят няколко въздушни атаки над България, като дори те не могат да се смятат за особено успешни. Немската военна машина прегазва Югославия и разгромява Гърция за кратко време, срещайки нулева съпротива. Тук е момента, в който не трябва да забравяме, че подобни опити на британското разузнаване са направени и в България, но не на време, а може би и за добро, особено след като окупацията на Югославия не минава без никакви жертви.


Изборът по това време на България е повече от ясен. Никой не иска война, никой не иска да става пушечно месо на най-силната военна индустрия към този момент. Борис III не случайно се заклева, че по време на неговото управление няма да позволи на нито една жена да сложи черна забрадка, защото е изгубила детето си или съпруга си на фронта. Нещо повече, българският владетел е бил участник в Първата Световна война и е имал време да се отврати от всичко случващо се, наричайки войната – най-грозното човешко лице.


Фашистка Италия с Мусолини обявява, че ще окупира цяла Албания с прилежащите албанци. Борис III успява да договори условията за получаването на Поморавието и Вардарска Македония, посочвайки изконно историческите и емоционални причини. Желанието за Централна и Западна Егейска Македония са отхвърлени, но обърнете внимание, че все пак именно там българите създават свои собствени организации и автономии, за да контролират своята територия.


На 19 април българските армии влизат в Югославия и на 20 април преминават границата в Гърция. Боевете са повече от мижави. Предоставени са само териториите, където живеят българи. Борис III остава в историята като обединител с тази си политика, а после и като враг през следващия идеологически строй. Нека отново проследим фашистката линия на България в окупираните български територии – един красив оксиморон, разбираме. На първо четене забелязваме, че през 1940 г. се инвестира сумата от 8.46 милиарда лева, през 1942 г. се инвестират 14.39 милиарда лева, а през 1943 г. инвестицията възлиза на 27.58 милиарда лева.

Въпросните средства се отпускат за нови училища, болници, гари, пристанища, жп линии, граждански и промишлени обекти, отводняване на блата, прокарване на пътища, изграждане на канали за напояване на Сярско поле, създава се корабостроителница в Кавала и на остров Тасос, работи се върху благоустройството на селищата, залесяват се баири и други територии. Инвестиция в този размах определено поставя под въпрос фашизирането на България. Гърците не могат да се радват на толкова добра съдба.

Генерал Йоанис Метаксас забранява изучаването на български език, говоренето свободно на улицата или употребата му у дома. Да, тук България работи в полза на българското население и затваря гръцки училища, както и прекратява изучаването на езика. Завзетите някогашни български земи се връщат обратно на първоначалните им собственици. Гръцките партизани подготвят Драмското въстание през септември 1941 г. и с това са пречупени. Политиката на България в този период е насочена единствено и само към българите, а заселилите се гърци плащат една сурова цена за своята дързост.


Проблемът обаче е, че рано или късно Хитлер иска нещо повече – изпращането на български войници на Източния фронт. Точно тук Борис III успява да избегне подобни искания, обяснявайки, че когато неговата армия се изправи пред руската, те неминуемо ще преминат на страната на руснаците, при това с оркестъра. Обвиненията във фашизъм продължават с това, че България остава единствената страна по време на Втората Световна война, където прираста на евреи е положителен, а не отрицателен – от България не тръгва нито един влак с евреи.

До днес македонци и гърци твърдят, че ситуацията е била по-различна в техните земи и това е факт. Има и разумна причина – нито един човек там не проявява инициатива, за да спре извозването на евреи в този период. Българското общество обаче е на друго мнение по този въпрос, както сме разглеждали много пъти.


Сагата продължава до 9 септември 1944 г. с влизането на съветските войски в България. Чарлз Ланиус е разказал тази история на място и до днес неговите свидетелства са със сериозна историческа ценност. След като Чърчил, Рузвелт и Сталин вече са се разбрали за влиянието на Балканите, българската армия трябва да освободи всички окупирани територии, което означава, че се напуска окончателно Беломорието, а послушният Георги Димитров следва всяка команда сляпо.

На 28 октомври е подписано Московското примирие, с което България преустановява своето сътрудничество с Тристранния пакт и преминава на страната на Съюзниците. Проблемът е, че България никога не е водила сражения с едната или другата страна от Втората Световна война. За периода между септември и ноември 1944 г. България започва да води военни действия на територията на Македония, Източна Сърбия и Косово. Изпратени са Първа, Втора и Четвърта армия, а трета не се включва в операции срещу Райха. Общата мобилизация на територията на страната към 1 октомври 1944 г. достига около 445 000 души.

На 9 септември българската армия със съветски части успява да спре наплива на немски войници по линията Кюстендил-София. На 18 септември родните бойци минават под командването на маршал Фьодор Толбухин. Мисията е да бъдат разгромени силите в Сърбия и Вардарска Македония. За 6 дена – 8 до 14 октомври, българските войски изпълняват Нишка операция и се изправят срещу елитната 7-ма SS дивизия в Ниш. Градът е овладян и немците са изтласкани. Следват да бъдат освободени Страцин, Куманово и Скопие.

Немски войски са изтласкани и от Царево село, Кочани, Щип, Струмица и Велес. Косовската операция се провежда от 21 октомври до 30 ноември и освободените градове са Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови пазар. От декември до май 1945 г. българската армия води сражения в Северна Югославия, навлиза в Южна Унгария и Източна Австрия. Армията наброява 110 000 войника. Някои от най-кървавите битки се водят на територията на река Драва. От 15 април до капитулацията на 9 май 1945 г. българските войски преминават в настъпление в Австрия и в региона на Клагенфурт, както и Босна, продължават да се бият до последно.

На 9 май българските войници се намират в Клагенфурт в подножието на Австрийските Алпи. Военните действия на България продължават до 15 май, когато и последните нацистки сили капитулират. Докато говорим за фашизъм и факта, че именно българските войници успяват да отблъснат немските сили от различни територии, можем да си спомним и някои от добре известните притчи, казвани от другите за българския войник. Пример е Сърбия, където във втората фаза на войната именно те ще казват:

„Ако искаш да си свободен, върви след българите, след тях няма немци.“

Една друга легенда разказва, че редовната българска войска е изпратена толкова далече от България, за да позволи на СССР и новото правителство да наложат новата идеология, без да срещат друга съпротива. Георги Димитров е в своя апогей в този момент. Златният резерв на България е официално предаден на СССР, а междувременно не трябва да забравяме, че завърналите се войници и офицери не се гледат с добро око. Тези, които нямат симпатии към новия режим са изпратени в лагери и елиминирани. Сталин просто няма нужда от герои, а от послушници, каквито вече си е осигурил.

За десерт, когато вече е ясно, че партизани и партизански сили в Македония никога не е имало, оттам са минали българските войски, а що се отнася до партизани, те се намират в Западна Сърбия и Босна, подкрепяни изцяло от Югославия. Нещо повече, ако България е била на страната на фашистите, то някой може ли да обясни така наречената „Охридска балада“?

В случай, че не сте запознати, това е книга на Серафим Северняк. Събитията на 10 септември 1944 г. поставят България в официална война с Нацистка Германия и то във време, в което български войници се намират в Битоля-Охрид.

Докато все още са изпълнявали  заповедите по предишната спогодба, сега се превръщат в пленници и са натоварени в камиони, за да се извозят обратно в Германия и да запълнят нечий лагер. Интересното е, че именно местните жители успяват да помогнат на българските пленени войници да избягат, като им дават цивилни дрехи и ги крият по домове и паланки.

Майор Баумгартнер е отговорен за извозването на пленниците и дава ултиматум на жителите на Охрид, че ако до 9 часа не се върнат българите, квартал Вароша ще бъде запален и унищожен. Целият град се изпразва, облечен с новите си дрехи и чака прочистващия огън. Баумгартнер си мисли за екзекуция, но в последния момент решава, че за 24-мата избягали българи ще поиска по половин килограм злато.

Тоест той иска 12 килограма чисто злато или в най-лошия случай е готов да приеме 10 килограма. В края на Втората Световна война е повече от ясно, че Германия е фалшифицирала британски лири, за да продължи да се финансира, като след войната има твърде много шпиони, които осъзнават, че са изтеглили късата клечка. Елиса Базна е точно такъв кадър, който успява да изнесе твърде много данни от Британското посолство в Турция, но те никога не достигат до Хитлер, това обаче е друга тема. Връщаме се обратно на Охрид и искането на немския майор.

За негова изненада, цялото население в Охрид започва да събира всички златни предмети и да ги предоставя на местния златар, който да ги претегля. Освен накити и ценности, някои от жителите дават своите зъбни протези, ордени от войната и други. Писарят на града пише точно и ясно кой-какво е предоставил. Последният дар е златния кръст на църквата, който да помогне за достигането на 10-те килограма злато.

Кмет на Охрид по това време е Илия Коцарев – български революционер, охридски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, активист и на ВМРО и Българските акционни комитети. Различни източници посочват, че няколко грама не достигат до последно и именно Коцарев сваля халката си, с което да откупи Охрид.

Немският майор официално заявява, че градът е откупен. Никога не тръгва със златото, защото комендантът на града ще заяви, че пътищата са твърде опасни, за да се пътува с такъв товар. Златото е оставено на съхранение в Охрид, а малко след това група побеснели албански партизани ще преследват въпросната немска колона, за да я избият до крак и да търсят плячката. Те никога не намират златото, защото същото е било върнато на жителите.

Историята и до днес се разказва в Охрид, а това до голяма степен отново поставя по-важния въпрос: ако българите са били фашисти и окупатори в толкова съкровената и независима Македония, то защо местните им жители са се опитвали да спасяват български войници? Кому е било нужно всичко това?

Илия Коцарев по-късно е осъден за подпомагане на нацистите, въпреки всички протести и наказан със смърт. До този момент всички българи в Македония, позната днес още като Северна Македония, са имали правото да живеят и да пазят своето българско самосъзнание. Проблемите идват със създаването на Югославия и добавянето на новите територии. Заличаването на българското самосъзнание става с любезното съдействие на Тито и неговите приближени, които насила променят гражданството от българско на македонско, извършвайки чутовни репресии.

Още преди Първата Световна война ще открием, че именно сърбите говорят за обединяването на славяни и изпълнението на Панславската идея като възможно най-съвършената, следвайки препоръките на тогавашния Александър III. Именно Гаврило Принцип ще даде началото на двата глобални конфликта, убеден в своята правота и тази на сръбските агенти, които не спират да твърдят, че Македония винаги е била изконно тяхна.

Не на последно място ще напомним и за биографичната история на Марко М. Георгиев. Неговата книга „Ние бяхме в Дахау“ ще разкаже историята на всички българи, които след 9-и септември 1944 г. се намират в Германия и от приятели, бързо се превръщат във врагове. Разбира се, не е удобно да се говори, че такива е имало, никой няма да ги посочи, но препоръчваме въпросната биография, която много точно и ясно описва съдбата на онези забравени „фашисти“, които свършват в концентрационен лагер.

Причина за толкова зловещата ненавист от страна на западната ни съседка, позната още като Северна Македония, не забравяйте, че години наред именно там се е извършвала нечовешка пропаганда и принуда за потъпкване на всички корени, като и днес демонстрациите не са приключили.

https://chr.bg/istorii/voenni-hroniki/kak-balgariya-ot-pokrovitel-i-osvoboditel-na-makedoniya-se-prevarna-vav-fashistka-okupatsionna-sila/

Какво е дала „фашистка” България на Скопие?

Има ли е фашистки режим в България? За правните основания на Народния съд от 1945 г. и колко са жертвите на комунизма? Какви средства инвестира Царство България в Македония през 1941-1945? Отговори на тези и още въпроси в студиото на предаването "Операция История" разказва историкът д-р Светослав Живков.

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЦАРЯ ВЪ СКОПИЕ И МѢСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ.

"На 3 октомври 1942 г. се разнесе новината, че царьтъ ще пристигне въ Скопие. Интересътъ у населението къмъ това събитие бѣше голѣмъ. Нашата хазайка каза на жена ми нѣкакъ си въодушевено: „Мари Ано! Царотъ келъ да дойде, ихъ, да мога дѣ го видамъ нашиотъ царь каковъ йе!"
На слѣдния день площадътъ бѣше още отъ рано ограденъ отъ кордонъ наши войници, стоящи гѫсто единъ до другъ. Движението къмъ стария мостъ, къмъ старата чаршия и къмъ площада бѣ спрѣно. Хората обикалѣха и минаваха Вардара прѣзъ дървеното мостче по-горѣ отъ каменния мостъ и прѣзъ много по-далечния по-долу, бетоненъ, модеренъ мостъ. Народътъ започна да се трупа задъ кордона още слѣдъ очистването на площада. Ние съ жена ми и дѣцата заобиколихме и се качихме въ музѣя, сградата на който вмѣсто съ керемиденъ покривъ, завършваше съ широка тераса. Тамъ се настани цѣлиятъ персоналъ, чиновницитѣ отъ Търговската камара и мнозина познати. Къмъ 10 часа се раздаде команда - подготовка за пристигането на височайшия гостъ и недълго слѣдъ това по моста мина открита лека кола и още една друга слѣдъ нея. Въ първата, до шофьора изправенъ стоеше царьтъ. Раздаде се спонтанно „ура" отъ народа задъ кордона, което „ура" като че ли нѣмаше да има край. Въ втората кола имаше висши офицери. Когато колитѣ спрѣха насрѣдъ площада, царьтъ се опита на нѣколко пѫти да говори и овациитѣ спрѣха. Тогава той започна съ поздравления къмъ скопскитѣ граждани и изказа радостьта си, че има възможность да бѫде между населението на този отдалеченъ български край. Ново „ура" заглуши думитѣ му. Народътъ задъ кордона бѣше натѫпканъ така, че яйце нѣмаше кѫдѣ да се хвърли, както се казва. Но по едно врѣме първитѣ редици напънаха, натиснаха гѫстата редица на кордона, който започна да се огъва. Офицеритѣ отъ мѣстната военна часть тръгнаха ядосани да възпратъ прѣдстоящото скѫсване. Царьтъ имъ махна съ рѫка да не се грижатъ за това. Не слѣдъ много кордонътъ се скѫса не на едно мѣсто, войницитѣ бѣха повлѣчени отъ народната вълна. И този народъ - мѫже, жени, стари и млади, облечени празднично, съ „ура" се струпа отъ разни страни около колата на царя. И той сякашъ бѣ изскубнатъ, като дърво отъ корена му, и бѣ понесенъ на рѫцѣ по площада отъ гѫстата тълпа съ нескончаемо „ура". И така не минути, а повече отъ половинъ часъ... Човѣкътъ нито можа, нито бѣ нужно да доизкаже словото си. Всѣки мѫжъ, всѣка жена правѣше неимоверни усилия да се доближи до него, поне да го докосне съ пръсти. Антуражътъ му остана като вкамѣненъ въ колитѣ си. Какво изпитаха въ първия моментъ тия хора не зная, но скоро бѣха явно зарадвани и само слѣдѣха съ очи какъ височайшиятъ гостъ на Скопие бѣ носенъ като дѣте правъ надъ главитѣ на народа. Отъ високата тераса на музѣя можехме да наблюдаваме отлично това незабравимо народно ликуване. Най-послѣ царьтъ отново се качи на царската кола. Изправи се до шофьора, благодари сърдечно за посрѣщането, което го развълнувало до сълзи (това вече при затихнали „ура" и глѫчка) и съобщи, че иска да обиколи съ колата си града и ще продължи за Велесъ.
Доволенъ, съ ново „ура" народътъ се разстѫпи откъмъ Военния клубъ и колитѣ заминаха край Вардара откъмъ гимназията и по-нататъкъ къмъ манастира въ Нерези. Народътъ дълго врѣме не се разнесе, а коментираше, сподѣляше впечатленията си, радостьта си, нѣкои бършеха очитѣ си отъ появилитѣ се неволно радостни сълзи по тѣхъ. Особено радостни и задоволени бѣха онѣзи, които бѣха успели да се докоснатъ до царя. Това се чуваше изъ тълпата, когато си пробивахме пѫть съ дѣцата за къмъ дома. Като стигнахме у дома, видѣхме на двора хазяитѣ Жарновски да палятъ огънь, за да топлятъ за нѣщо вода въ единъ голѣмъ черенъ котелъ. Хазяйката се затича къмъ насъ, срѣщна жена ми, прѣгърна я и като опиянена повтаряше:
- Господжо Ана, ама колко съмъ щастна, ама колко съмъ щастна, го видовъ и го фативъ за дреата царотъ! За дреата го пипнавъ! Ама колко съмъ щастна, не знаешъ! Царотъ, ма, царотъ.
Не се съмнявамъ, че посрѣщането е било не по-малко вълнуващо, искрено, сърдечно, радостно наврѣдъ по градоветѣ и селата, гдѣто е спиралъ този невзраченъ конвой отъ двѣ коли съ единъ царь. И човѣкъ се чувстваше дѣйствително гордъ и щастливъ като българинъ при тая гледка. Ехъ, само да се махнатъ тѣзи чужди войници, си мислѣхме.Така стана царското посрѣщане отъ народа - безъ рѣчи, само съ чувства!"

снимка от Тошо Пейков