Български Националистически Форумъ

Крум се възкачва на престола след Кардам. Произхожда от
панонските българи и смята за пряк потомък на брата на Аспарух-Кубер. Въпреки широко
разпространената теза,че Крум е основоположник на нов хански род, кръвната му връзка
с Кубер потвърждава, че той всъщност продължава рода Дуло.

Началото на неговото управление съвпада с това на франксия император Карл Велики,
коронясан навръх Коледа през 800 г. от римския църковен глава. Две години след разгрома на
Аварския хаганат от Карл Велики Крум довършва остатъците от някога могъщото
варварско обединение; България и Франкската империя стават непосредствени съседи по
Средния Дунав.

През 807 г. Крум подкрепил бунта на славяните в долината на р. Струма и ги присъединили
към своята държава. През 809 г. завзема ключовата византийска крепост Сердика. В началото
на 811 г. византийския император Никифор I Геник организира поход срещу столицата Плиска.
След като преминава старопланинските проходи и разбива два български отряда,
императорската войска достига Плиска, опожарява я и я разграбва.Крум на 3 пъти
предлага мир, който обаче му е презрително отказан. Тогава той мобилизира всички налични
сили и напада на 26 юли 811 г. при Върбишкия проход византийската войска. Императорът е
пленен и посечен в краката на Българския владетел, а от черепът му той заповядва да му направят окована със
сребро чаша, от която пиел наздравица със славянските князе. По този начин, според
българските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг.

Новият император Михаил Рангаве продължил войната с Крум, но битката при крепостта
Версиникия през 813г. му коствала трона. На 17 юли 813 г. Крум бил вече под стените на
Константинопол. Съзнавайки, че не може да превземе града без предварителна подкотовка,
той предложил мирни преговори. Вероломна засада от страна на византийците обаче
осуетила неговите намерения. Той сринал цяла Одринска Тракия и се върнал в столицата
Плиска, където започнала подготовка за превземането на Константинопол. И точно когато
паника обхванала византийците, достигнала вестта за смъртта му.

Смъртта на Крум е забулена в неизвестност и предположения. Според византийски
летописци той бил „поразен от Божията ръка заради многото си грехове срещу ромеите“.
Застъпена е и хипотезата, че той е умрял от сърдечен удар. Някои съвременни историци обаче
не без основания предполагат, че той е бил умъртвен чрез т.нар. „сакрално цареубийство“, т.е.
бил удушен с въже от собствените си боляри. Освен като даровит военачалник Крум бил и
талантлив държавник. Той създал първите писани закони. Според една легенда той разпитал
аварски военопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и
създал свои закони въз основа на техните отговори. Тези закони поставяли за пръв път
наравно българския и славянския етнически елемент в държавата. Сведения за Крумовите
закони се срещат във византийската енциклопедия Свидас от 10 век.

Крум за пръв път направил опит за централизиране на властта, като разделил територията
на страната на части, управлявани от пряко подчинени нему доверени хора.

По време на краткото, но изключително динамично управление на Крум България не само
увеличила територията си, но и станала сила, с която могъщите й съседи Византия и Франкската
империя трябвало да се съобразяват.


Разширение на Дунавска България при неговото управление:

Тази информация е от 2011г.


Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас


На 26 юли се навършват 1200 години от едно решаващо за съдбата на България сражение. Все още се спори за мястото му – в Ришкия, Върбишкия или в друг старопланински проход. Победата на българите в тази битка спира окончателно опитите на Византия самостоятелно, без чужда помощ, да унищожи българската държава през следващите почти два века.

Твърде много е писано за това събитие. Затова в следващите редове ще обърнем внимание на по-неизвестните, но не по-малко интересни за широкия кръг читатели събития и факти около войната между кан Крум и император Никифор.

Византийският император Никифор І бил добър държавник. Преди да бъде провъзгласен за василевс, той изпълнявал длъжността „логотет на геника” – т. е., финансов министър на империята. Оттук произлиза и прозвището му „Геник”. Благодарение на дворцов преврат той взима властта на 31 октомври 802 г.

Заверата била провокирана от бъдещия брак на императрица Ирина и императора на Запада Карл І Велики. Този брачен съюз увреждал твърде много интересите на висшата византийска аристокрация и именно затова бил организиран заговор.

Никифор заточил  императрицата и се заел първо да заздрави финансовото положение на Византия. За целта въвел нови облагания на населението – семеен данък, данък върху наследството, дори данък върху намерено съкровище.

Същевременно императорът приложил и някои мерки, облекчаващи положението на войниците – стратиоти, които били гръбнакът на императорската армия. Той преселил много славяни от Пелопонес в Мала Азия, а в Европа докарал заселници от азиатските провинции.

Това усилило военната мощ на империята, най-вече на Балканите. Реформите подействали благотворно на византийската империя и усилили нейните военни и икономически възможности.  Затова император Никифор започнал да провежда доста агресивна външна политика.

На първо място той не признал императорската титла на Карл І Велики (768-814), с което влошил отношенията си със Запада и дори през 806 г. по повод владеенето на Венеция избухнал военен конфликт между двете империи. Същевременно през същата година халиф Харун ал-Рашид, начело на голяма войска, навлязъл в азиатските провинции на Византия.

Така че армията на империята до 809 г. била ангажирана с арабската опасност. Не по-малко проблеми създавала и българската държава,  чийто владетел – великият кан Крум, провеждал твърде успешна външна политика.

Император Никифор е наречен в един прабългарски надпис от времето на кан Крум „старият плешив император”. Действително, през 811 г. той вече бил доста възрастен, но според някои хронисти  все още запазил интереса си към „женоподобните служители от неговите мъже, с които дори спял”.

Има две хипотези относно началото на управлението на кан Крум. Според едната, той заел владетелския престол през 796 г., а според втората – през 802 г., когато и Никифор бил провъзгласен за император. В самото начало на своето управление този български владетел унищожил източната част на Аварския хаганат.

Благодарение на това владенията на България достигнали до Средния Дунав. Именно от управлението на кан Крум средновековната българска държава имала обща граница с Франкската империя на Карл І Велики. Победите над аварите донесли на страната ни и контрола над богатите находища на сребро и каменна сол в Трансилвания, което допълнително усилило икономическата мощ на държавата.

Отглас за завоеванията на кан Крум срещаме в една унгарска хроника, известна като „Аноним за деянията на унгарците”. В нея се описва ранната история на маджарите в процеса на заселването им в Панония и Трансилвания в края на ІХ – нач. на Х в., когато под управлението на династията на Арпадите се създава унгарската държава.

В това произведение се говори за битките на маджарите с българските аристократи, управляващи нашите земи на север от Дунав. Но в тази хроника пише и нещо още по-интересно: „Впрочем земята, която лежи между Тиса и Дунав, завзел Кеан Велики (Keanus Magnus), господарят на България, дядото на вожда Салан, чак до пределите на рутените и поляците, и там населил славяни и българи”.

В същата хроника вождът Салан е посочен като чичо на българския цар Симеон. Тоест, Салан е брат на княз Борис, внук на кан Омуртаг и правнук на кан Крум! Възможно е Keanus Magnus, което изглежда означава „Великият кан”, да е титла или на Омуртаг, или на Крум. По-вероятно е това все пак да е кан Крум предвид големите му победи не само над аварите, но и над Византия, заради които с пълно основание е наречен „Велик кан”.

Големият сблъсък между Византия и България бил провокиран от политиката на кан Крум към славянското население на Балканския полуостров, и то най-вече в Македония. И двете държави водели политика на приобщаване на славянските племена, което довело до реален конфликт. През 807 г. император Никифор организирал поход към България, но той останал незавършен поради разкриването на заговор срещу императора.

По този начин войната била де факто обявена. Кан Крум провел две военни акции против империята. При първата от тях, през 809 г., български отряд нападнал византийската армия в Струмската област, при което отнели заплатите на войниците на стойност 1100 либри злато (ок. 350 кг). Втората акция била твърде болезнена за Византия – през същата 809 г. кан Крум превзел Сердика. Тази ескалация на конфликта довела до големия поход на император Никифор през 811 г.

Начело на огромна армия от европейските и азиатски провинции на империята той се установил при карнобатската крепост Маркели и през Ришкия проход достигнал до българската столица Плиска. Византийците победили две български армии в две сражения – веднъж 12 хил., и втори път отряд от 50 хил. войници (последната цифра очевидно е завишена от хрониста).

Така император Никифор влязъл в Плиска, където извършил потресаващи дори за онова време жестокости спрямо мирното население. Според един от хронистите „Той заповядал да се избиват безжалостно безсловесните животни, децата-кърмачета и хора от всякаква възраст”.

Според друга хроника „войската… разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им – а животните мучели със силен глас и издъхвали, изколвала овцете и свинете и извършвала непозволеното”. Самият император „ходел по улиците и резиденцията, разхождал се по чардаците на къщите, радвал се и казвал: Ето, Бог ми даде всичко това и аз искам да построя град на мое име, да стана именит във всички бъдни поколения”.

Още докато императорската армия била в Маркели, кан Крум изпратил при василевса пратеници за мирни преговори. Те обаче били отхвърлени. Когато Никифор превзел Плиска, българският владетел отново му предложил мир: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е удобно, и си иди в мир”. Това отново не било прието.

 Тогава „Крум, разгневен, се укрепил, изпратил хора и укрепил входовете и изходите на страната, като ги преградил с дървени укрепления”. Според друга хроника „Българите направили от големи дървета страшна и мъчнопроходима преграда, подобна на стена… Наели срещу заплата авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените си…”

Така призори на 26 юли 811 г. се състояло генералното сражение между българи и византийци.  Битката била изключително жестока, като българите били допълнително мотивирани заради зверствата, извършени от византийците в Плиска. Почти всички войници от императорската армия  били избити, включително и самия василевс, а синът му-тежко ранен.

Впоследствие тялото на император Никифор било открито и обезглавено: „А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол за много дни на показ на идващите при него племена и за наш позор”. Впоследствие кан Крум обковал черепа на Никифор със сребро и с него вдигал наздравици при пиршества със славянските князе – сведение, което напоследък не се приема от някои историци.

Победата през 811 г. поставила началото на българското настъпление в Тракия. Военните действия завършили с мирен договор едва през 814 г., след смъртта на кан Крум.

Освен във византийските източници, смъртта на император Никифор е отбелязана и в почти всички западноевропейски хроники от онова време. Важно е да се знае, че от 378 г., когато император Валент (364-378) е убит от готите в битката при Адрианопол, римски император не е намирал смъртта си на бойно поле. Това допълнително усилило не само личния престиж на кан Крум, но и този на средновековната българската държава.

http://www.desant.net/show-news/22600/

Oсвен всичко останало, с което великият български кан Крум е останал в историята, той е владетелят, пряко създал солната независимост на България. Във времена, в които солта се е ценяла като злато, той завладява Поморие и според сведението на Георги Амартол му дава името Тутхон. Когато завладява града, Крум променя централизацията на управлението и подготвя българското усвояване на регионите... Най-големите солници на Черно Море попадат в български ръце, но ако това е акт, осигуряващ сол за целия саракт, то Крум не се задоволява с него, а предприема единствената стъпка, която би го направила безспорен хегемон в тази търговия, би убила конкуренцията на Поморийската сол и би дала безмерни богатства за българската държава. След разгрома на Аварския хаганат Крум покорява остатъците от някога могъщото варварско военно-племенно обединение и в 803-805 границата с франките е установена на Дунав при българския град Пеща. Новопридобитата Трансилвания, поради залежите на сребро и каменна сол и успешната експлоатация на солниците осигурява на българите важно международно търговско положение.
 Солта на Трансилвания през следващите години се превръща в основна суровина за цяла Централна и Западна Европа. Мините край Солноград осигуряват огромен и постоянен приход, а

 находището е
 практически
 неизчерпаемо

 Особено зависими стават жителите на Панония, Бохемия и Унгарското плато, които нямат алтернативен източник в достатъчни количества. Всичко това обяснява защо няколко века по-късно фулденските монаси написват следното в летописа си:
 "След това през месец септември Арнулф (887-899) изпратил свои пратеници с дарове при българите и техния княз Владимир (889-893) за възобновяване на някогашния мир и поискал да не се позволява на моравците да закупуват оттам сол. Пратениците като не могли да пътуват по суша поради засадите на княз Светополк (871-894), били пренесени на кораб от княжеството на Браслав: до България по реката Одра до Кулпа и после по Сава. Там те били приети от царя с почести и след това по същия път, по който били дошли се върнали обратно с подаръци през месец май."
 От горното сведение се вижда

 голямата
 геополитическа
 тежест на България

 от която не се очаква помощ с войска, а чисто и просто спиране на доставките на сол до враговете на германския крал. След смъртта на Владимир властта в България заема неговият брат Симеон (893-927), а според анонимната хроника Gesta Hungarorum точно по това време
 "Земите между река Муреш и замъка Орсова започнаха да се владеят от велможата Глад, който дойде от замъка във Видин. Неговият наследник е Ахтум, който по-късно по времето на Крал Стефан (първи) бе убит от Чанад, син на Бобука. Унгарците пратили армия срещу Велможата Глад и присъединили населението между реките Муреш и Темеш. Когато поискали да преминат Темеш, Глад дошъл с тях с голяма армия включваща Кумани, Българи и Власи."
 Хрониката не указва религията на Глад, но за сметка на това в житието на свети Герхард Чанадски ясно е изразена езическата принадлежност на Ахтум, който освен всичко е имал цели седем жени и се покръства показно във Видин едва през 1002 г., без да промени навиците си. По-съществено е обаче, че след като цяла източна България е под Византийска власт, в столицата на Ахтум - Чанад се установява огромна християнска бежанска вълна от Преслав. Показателно е, че в крепостта Чанад е била издигната църква - почти точно копие на тази от Виница до Велики Преслав. Днес църквата не съществува, тъй като е била разрушена до основи от турците през XIV век, но основите й са скицирани през XVII век от австрийски пътешественик и са запазени в регионалния музей на Тимишоара.
 От житието на свети Герхард Чанадски се разбира, че т.нар. "могъщ владетел в града Морисена" Ахтум е владетелят, контролиращ солниците, което става трън в очите на унгарския крал Стефан. Владенията на Ахтум се простират от Солноград през Чанад и на юг чак до Видин, обхващайки и важни крепости като Тител. На запад неговите земи граничели с българския управител на Срем, наречен от византийските източници Сермон, а на изток с владетеля Гелу. Същият източник казва, че Ахтум "не почитал крал Стефан, тъй като се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт", и по-съществено "бил

 заграбил властта над
 кралските солници
 при Моросиум

 като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици, и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци".
 Последните дни от живота на княз Ахтум са описани като че ли най-пълно и подробно пак в житието на Св. епископ Герхард, според което неговият "много уважаван воин на име Чанадин, който надминавал другите по доблест и сам бил поставян от тях начело, бил обвинен пред своя господар с тежко обвинение, за което той решил да го накаже със смърт", но Чанадин "тайно избягал при краля". Кралят го поставил начело на войската си, "преминали Тиса и започнали битка с Ахтум и неговата войска", а битката сама по себе си била ожесточена, "войската на Чанадин побягнала", той се укрил на планината Орозлан, "Ахтум се установил на лагер в полето Нагеуз", съгледвачите бдели и обикаляли навсякъде, Чанадин заспал, явил му се лъв, който го приканил да започва битката, той се събудил силен за двама, вдигнал войската си, потеглили на бой.
 "През тази нощ те нападнали от различни страни войската на Ахтум", тя се втурнала да бяга, Ахтум "бил убит на бойното поле", главата му "изпратили на краля, а отнесли със себе си огромна плячка", кралят наредил да окачат главата на Ахтум на кулата при портите на града. Накрая Чанадин "бил назначен за управител на дома на краля и на дома на Ахтум", също и на цялата провинция, която кралят нарекъл на негово име, а една от жените на Ахтум, която навремето била покръстена от самия светец, т. е. епископ Герхард, му става жена.
 Историята на Ахтум е показателна за трагедията, през която преминава България. Никога повече тя няма да сложи ръка на извоюваните преди векове солници в Седмиградско, а отвъддунавска България постепенно се превърнала в толкова далечен спомен, че днес знайни и незнайни нагли безочници дори питат дали въобще е съществувала. Отговорът стопроцентово е очевиден!

http://www.arhiv.vestnikataka.bg/archive.php?broi=1729&text=&fromDate=&toDate=&newsID=98508.

Поражението на император Никифор (802-811) във Върбишкия проход на 26 юли 811 година избавило България от надвисналата над нея опасност. Българите закрепили всичките завоевания на запад заедно със Сердика и се осигурили от бъдещи нападения от страна на Византия.
 Битката била грандиозна военна и политическа победа, тъй като това е вторият византийски император (след Валент (364-378), 400 години по-рано) в цялата хилядолетна история на Византия, който пада в битка. Последният император Константин XI (1449-1453) също загива от вражеско оръжие, но това става при падането на Константинопол през 1453, когато съдбата на някогашната империя е вече решена.
 Гордостта на Крум (803-814) от великата победа най-ясно се вижда в разказа за пируването му с Никифоровата глава. "Като отрязал главата на Никифора, пише летописецът, Крум очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал князе да пият."
 Славната победа окуражава Крум, който започва да се приготвя за възвръщане предишното

 положение на България
 като първа сила в
 европейския югоизток

 След смъртта на Никифор I - в битката при Върбишкия проход, Михаил Рангаве, син на дребен благородник, убеждава своя зет Ставракий, който е смъртоносно ранен в сражението, да абдикира и на свой ред заема престола, коронован за император на 2 октомври 811 година.
 Въпреки неизгодното положение на Византия, Михаил I Рангаве (811-813) продължава войните с България. Кан Крум му предлага мирно споразумение, но по съвет на Теодор Студит императорът го отхвърля. В отговор на това в края на 812 година Крум предприема поход към Тракия, превземайки крепостта Месемврия и още много крепости. Научавайки за това, византийският император събира всичките възможни сили на империята, използвайки изцяло нейния войскови капацитет, и тръгва към българския стан. "Михаил направил съвещание и събрал войските от всички земи, като записал и много други на мястото на загиналите от войната. Той свикал ония, които охранявали клисурите на Сирия, и още ликаони, килики, исаври, кападокийци и галати - и заедно с тях тръгнал на поход."
 Византийската армия се придвижва от Константинопол до Одрин, без да направи опит да отвоюва Месемврия, и първоначално има известни успехи. Но на 22 юни 813 г. понася тежко поражение в битката при Версиникия - малка крепост близо до днешното село Маломирово, Елховско.

 Битката при Версиникия е едно от многобройните  доказателства за бранните умения на българите. За нея се разказва в една достигнала до нас анонимна византийска хроника на име Scriptor incertus. Разбираемо е защо авторът е пожелал да остане анонимен - никой грък не би искал да е вечно намразен от народа си заради документирането на второто поредно поражение на византийците от българите в рамките само на няколко години. Авторът на хрониката е силно критичен към своя народ, който хуква да се спасява за живота си,

 макар войската на
 елините да е 10 пъти
 по-многобройна

 както се казва в текста.


 Тази битка е прекрасна демонстрация на българска тактика на изчакване на противниковата атака на укрепени позиции и последваща българска контраатака. Поражението практически детронира византийския император Михаил Рангаве...
 На нас не ни е известно колко точно са българите, но по нататък в хрониката се споменава че византийците са десет пъти по-многобройни. От хрониката се вижда как една империя е мобилизирала цялото си мъжко население, включително всички погранични етноси, а и още хора като граничари и пазачи. Тази огромна армия потегля към Тракия, където, след като биват благословени от гръцкия патриарх, заминават да се бият срещу езичниците българи.
 И българите се изправили срещу тях, но като видели голямото множество войска, не се осмелили да нападнат, а застанали обединени в строй. Също и войската на императора стояла подредена в продължение на 15 дена, като нито едните, нито другите не се решавали да нападнат. Така се мъчели и хората, и животните, изложени денонощно на лятната жега.
 Най-сетне дясното византийско крило тръгва напред... Тогава Аплакий, който се намирал на една част от височината заедно с македонците и тракезийците, се обърнал към императора, и попитал: "Докога ще гинем? Аз пръв настъпвам, а вие смело ме последвайте и победата ще бъде наша, защото сме десеторно повече от тях."
 Тук се вижда какъв е бил авторитетът на византийския император, който изобщо не участвал във вземането на решение. Това до голяма степен предрешило по-нататък битката, защото малодушният император не посмял да прати подкрепление на Аплакий.
 След като българите избиват нападателите до крак

 цялата византийска
 армия хуква да бяга
 и логично бива изклана от елитните български конни отряди. Те отпуснали своите юзди и препускащи с едната-едничка цел да унищожат врага, който така малодушно се скрил, макар да е несравнимо по-многоброен.
 Византийците побягнали още преди да са почнали да се бият. Мястото където се водело сражението било неравно и ромейските войски стояли на по-високите места. И когато те побягнали, българите помислили, че не бягат, а настъпват изотзад и ще се спуснат върху тях. След малко, като се огледали, видели че неприятелите бягат с всички сили, отпуснали юздите на конете и започнали да ги преследват. А те като бягали, тъпчели се едни други.

http://www.arhiv.vestnikataka.bg/archive.php?broi=1751&text=&fromDate=&toDate=&newsID=99214.

                  
На 13 април, в неделя, се навършват 1200 години от смъртта на кан Крум. Умира внезапно, без ясни и до днес причини.

С Крум са свързани едни от най-славните страници в историята ни. За него се знае и доста, и недотам. Прочутата победа над Никифор I Геник във Върбишкия проход през 811 г., суровите, но справедливи закони, териториалното разширение са събитията, които са застъпени подробно в учебниците. В същото време съдбата и на този кан е свързана с митове и не докрай изяснени обстоятелства.
По-долу преразказваме избрани моменти от лекция на проф. Пламен Павлов, посветена на кан Крум. Тя бе изнесена на образователен семинар, организиран от фондация “Българска памет” във Варна.

Една от трите големи сили

При Крум България се превръща във велика сила. Днес ни е трудно да си го представим, но по негово време в Европа има три велики сили – Франкската империя, Византийската и България.
Крум премества границите чак до река Тиса, така страната ни от балканска се превръща в средноевропейска държава. Франкската и Византийската империи са християнски, България е езическа. Но при Крум, без той да е християнин, започва взаимодействие с християнската култура.

Това са наченки, които по-късно при Борис I се превръщат в избор на приобщаване към цивилизования свят. Интересно е, че тъй като България е била много силна държава, християнството и ислямът са си давали среща тук. Правени са опити България да бъде приобщена към исляма.

При Крум се изгражда стройна държавна система. България се разширява над два пъти като територия, което води до ответната реакция – походите на Никифор Геник.
По негово време се появява и българската мечта да се превземе Константинопол. Той обсажда града, Византия в безсилието си му прави атентат – император Лъв V го вика на среща, устройва засада със скрити войници. Прострелват Крум, но той избягва и се спасява. Умира изненадващо на 13 април 814 година.

Кой всъщност е канът

За Крум има много неясноти. Появява се в изворите около 802-803 г., за предишния владетел – Кардам, научаваме за последен път в 796 г. Затова може да срещнете някъде, че Крум е дошъл на власт 796-797 г..
От друга страна обаче, първото ясно споделяне на Крум е 807 г. Така че между Кардам и него може да има още един владетел. VIII век e свързан със загадки в българската история - появява се криза, смяна на владетели, България удържа безпрецедентен натиск от Византия.

Империята е много силна по това време, но България устоява, след което минава в контранастъпление и при Крум постига много големи териториални и военни успехи.
Има версия, че канът произлиза от панонските българи. Това, общо взето, е недоразумение в историографията. Има и друга версия - той може да е от Куберовите българи.
От какво се съди за всичко това – в писмо до Симеон Велики, който е правнук на Крум, Николай Мистик казва: „Вие, българите, сте клонки от аварите, някога бяхте подчинени на аварите.”

На аварите са били подчинени панонските българи, по-късно и българите на Кубер, които са били федерати на Аварския хаганат.
При Крум, наистина, не знаем името на рода. Той може би е създател на нова династия. Но Крум е свързан родово със Самуил. Ана Комнина, знаменитата византийска принцеса и писателка, казва, че Самуил е последният от династията на Мокрус - някой си Мокрус. Много отдавна е доказано, че късен преписвач е направил грешка - Крумос го е обърнал на Мокрус. В гръцките преписи често стават такива грешки.

Крум Страшни или...?

На каква възраст е бил Крум при смъртта си не знаем. Представяме си го като Крум Страшни  (Възрожденската традиция), като врял и кипял човек. А той изглежда е бил доста млад. Най-вероятно е бил между 35- и 40- годишна възраст.
Има и един комичен момент. Като поставя унизителни условия пред Византия, той иска отбрани момичета за наложници – млад човек е, иска да покаже сексуална мощ. Според един надпис казва: „Победихме стареца, плешивия” (за Никифор). Никифор обаче е бил тогава на 50 години, за да е стар от гледна точка на Крум, канът трябва да е поне 15-20 години по-млад.

1000 години преди Кутузов

Когато Никифор Геник превзема Плиска, Крум прави нещо, което няма точно обяснение – изоставя столицата. Никифор влиза, войниците му се напиват с плененото вино (изкореняването на лозята е легенда, едва ли по-късно Крум вдига наздравица с черепа на Никифор с безалкохолно).

Това, което прави Крум – да пусне армията на Никифор в Плиска, тя да се деморализира и в крайна сметка да го победи в Източна Стара планина, е сравнимо с това, което върши Кутузов с армията на Наполеон.
След като Наполеон  нахлува в Русия, Кутузов изоставя Москва, френската армия превзема града, обаче се оказва, че няма какво да превземе, силите на противника са съхранени. 1000 години по-рано Крум прави същото при войната с Никифор.

http://www.desant.net/show-news/29949/

Битката при Версиникия е голямо сражение между българските и византийски войски, станало преди 1205 години - на 22 юни 813 г., край едноименната малка крепост, разположена северно от Одрин. В нея българския кан Крум постига пълна победа над ромеите, командвани от император Михаил I Рангаве, като след това завзема почти цяла Източна Тракия, достигайки накрая до стените на Константинопол.


След като през 811 г. българският владетел разгромява византийската армия при Върбишкия проход, отправя предложение за мир. То обаче е отхвърлено от Михаил I Рангаве, наследил тежко ранения в битката император Ставракий, син за загиналия ромейски владетел Никифор I Геник.

В отговор на отказаното предложение за мир през 812 г. кан Крум започава мащабно настъпление, като завзема последователно Девелт, Месемврия и още много византийски крепости в Тракия.

За да се противопостави на българската офанзива, византийският император събира голяма армия от балканските и азиатските си владения. Предвожданите от него войски се придвижват от Константинопол до Одрин, където устройват военен лагер.

Българските части, начело с Крум, се разполагат на възвишенията край малката крепост Версиникия (до дн. село Маламирово, Елховско), северно от ромейския стан.

В продължение на цели петнадесет дни византийците напразно се опитват да изкарат българите от укрепленията им, за да се бият на открито с тях. Накрая стратегът на Македония, командващ един от фланговете на ромейския боен строй, не издържа и атакува българските позиции.

Въпреки че десетократно превъзхождат българските войски, византийските части не действат координирано, което се оказва решаващо за крайния изход на битката.

Воините от македонската и тракийската тема, начело с военноначалника Аплакис, настъпват срещу българите, но не са подпомогнати в действията си от останалите ромейски подразделения. В резултат на това те са обкръжени и разгромени от войските на хана, като самия Аплакис загива в боя.

Останалата част от императорската армия е обърната в бягство. Българите обаче не се впускат да я преследват веднага, тъй като кан Крум смята, че противникът иска да го подмами и да го разбие с контраатака. Едва след като бягството на ромеите става всеобщо и необратимо, нашите войски се впускат след тях и довършват разгрома им.

Една част от победената армия успява да се укрие в няколко малки византийски крепости, които по-късно са превзети от победителите. Самият император едва успява да се спаси от български плен в Константинопол.

Поражението на византийската империя в битката при Версиникия коства императорската корона на Михаил I Рангаве. Наскоро след това той е принуден да се откаже от престола в полза на Лъв Арменец.

След победата над ромеите кан Крум пък става пълновластен господар на цяла Тракия, като през юли 813 г. българските войски достигат до стените на византийската столица Константинопол, а редица ромейски крепости, в това число и Одрин, падат под българска власт.

Кан Крум започва подготовка за превземане на византийската столица, но българско нападение срещу Константинопол не се осъществява заради смъртта му на 13 април 814 г. Неговият наследник – кан Омуртаг, сключва мирен договор с ромейската империя, в резултат на който границата между двете държави се измества твърде на юг в Източна Тракия.

http://www.desant.net/show-news/45598

"Историята оживява" - Битката при Върбишкия проход:



Средновековна слава: Битката при Върбишкия проход:

5 интересни факта за хан Крум:

Образът на Крум винаги е имал специално място в съзнанието на българския народ, нареждайки се сред тези на най-интригуващите личности от средновековната ни история. Този владетел неизбежно оставя следа във въображението както на учения-историограф, така и на обикновения читател със своите качества на неустрашим воин, талантлив държавник и велик завоевател. С подобни характеристики обаче могат да се похвалят много от българските суверени през Средновековието. С какво Крум е по-специален, по-различен от тях, трябва да се запитаме?

Той сякаш изпъква сред ранните български владетели от езическия период, като въплътен символ на традиционната войнска храброст на българите, и в същото време я съчетава с качествата на опитен държавен ръководител, който въвежда в България първото писано законодателство.

Динамичните противоборства с Източната Римска империя, последвали установяването на българите на юг от р. Дунав, продължават да застрашават стабилността на българската държава и през цялото осмо столетие. Взаимоотношенията с могъщия съсед са от особена важност в контекста на залеза на династията Дуло в средата на VIII в. и началото на половинвековен период на вътрешни междуособици и политическа нестабилност в българската държава. Византия охотно се възползва от изпитваните от България династични сътресения, целейки възвръщането на контрола си над изгубените територии в Мизия и Мала Скития и подчиняването на народа, представляващ заплаха за нейната политическа доминация в региона.

Краят на VIII в. и управлението на Кардам най-накрая довеждат до търсената от България стабилност и изход от вътрешнополитическата криза. Владетелят устоява на военния натиск на Византия по българските граници и в конфронтациите с империята през 792 г. и 796 г. Кардам принуждава ромеите отново да изплащат на българската държава ежегоден данък.

В тази обстановка на временно затишие на конфликтите с Източната Римска империя, на престола на плисковските владетели се възкачва Крум. Неговото минало преди възхода му като владетел на България, потеклото му и дори възрастта му в момента на неговата смърт са неясни и често стават обект на спорове сред българските историографи. Най-често срещаните хипотези, касаещи произхода на Крум, го свързват с панонските българи, но на все повече привърженици се радва и тезата, която определя владетеля като потомък на българските преселници в днешна Македония, предвождани от небезизвестния Кубер.

Поддръжниците на тази теория често отиват и по-далеч, съзирайки в това родство на Крум с куберовите българи пряка кръвна връзка с владетелския род Дуло и оттам с основоположниците на българската държава – Аспарух и Тервел. Далеч не е малобройна и групата историографи, която счита Крум за представител на традиционните плисковски знатни родове, като някои дори го представят като син на Кардам. Що се касае до възрастта на българския владетел към момента на неговите походи срещу Византия през първата декада на IX в., изключително любопитен подход към нейното установяване предлага проф. Пл. Павлов. Изучавайки известния Хамбарлийски надпис, който се смята за изсечен под личната диктовка на Крум, проф. Павлов се задълбочава в употребената от Крум характеризация за император Никифор I Геник:

…Той (Крум) не забрави тази страна, откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше опожарил нашите земи сам старикът император, плешивият…

Ироничните забележки, отнасящи се до възрастта на ромейския василевс – „старикът император“ и „плешивият“, са озадачаващи, предвид обстоятелството, че роденият около 760 г. Никифор едва ли е бил на повече от петдесет години към момента на изготвянето на Хамбарлийския надпис (811 г.). Очевидно, вземайки предвид употребената в надписа характеризация, Крум е бил осезаемо по-млад от своя византийски съперник, макар и да не е възможно да предположим с колко точно. Вече запознали се с битуващите хипотези за неговите произход, минало и възраст, е крайно време да проследим и политическите успехи на българския владетел, превърнали го в паметна за българската история фигура и основоположник на т. нар. в историографията Крумова династия.

Крум оглавява като суверен българската държава през 803 г., според мнозина непосредствено след смъртта на Кардам. Примирието с Византийската империя от 796 г., макар и ефимерно, позволява на българския владетел да разгърне активно изграждане на вътрешнодържавния административен апарат и да премине към външнополитическа активност и териториално разширение, които на практика почти отсъствали в последните десетилетия. Още през 805 г. Крум начева голяма военна кампания на северозапад, завладявайки обширни територии на север от р. Дунав за сметка на рушащия се под ударите на франките Аварски хаганат.

Българските войски навлизат в Трансилвания достигайки р. Тиса, а в държавната територия попадат Белград и Срем. Този значим успех засилва позициите на държавата в региона на Западните Балкани и Централна Европа и доказва, че междуособиците и политическите сътресения на България от средата на VIII в. са останали окончателно в миналото. Новите териториални придобивки предоставят на България достъп и до ценни суровини като рудниците за каменна сол в Карпатите и сребърните залежи на Трансилвания.

С победата на Крум над Аварския хаганат е свързана и любопитната легенда за Крумовото законодателство, за което научаваме от лексикон „Свидас“. Според византийската енциклопедия от X в. българският владетел събира пленените по време на военната кампания аварски първенци в опит да разбере каква е причината за упадъка на тяхната някога могъща държава. Съобразно техните отговори, Крум изготвя система от законови норми, насочени срещу конкретни обществени проблеми:

Крум свика всички българи, и заповяда: Ако някой набеди някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се установи, че е набедил и лъгал, да бъде убит. Да не се допуска даване на храна на крадеца (разбойника). И ако някой се осмели да прави това, да се конфискува (имотът му). И на крадеца да се строшат пищялите (на краката). А всички лозя да се изкоренят. И на всеки просещ да се дава не безразборно, а според нуждите му, за да не би пак същият да проси. Който пък не прави това, да се конфискува (имотът му)…

Днес историографите разглеждат със значителна доза скептицизъм законите, упоменати в лексикон „Свидас“. Причината е, че въпросната византийска енциклопедия е единственият източник, в който се споменава Крумовото законодателство и това не предоставя възможност да се установи дали законотворческата дейност на българския владетел е предадена точно. Най-сериозни съмнения в достоверността си поражда законовата разпоредба за изкореняването на лозята в България, тъй като в добре известния поход на Никифор Геник от 811 г. е надлежно отбелязано и описано голямото количество вино, открито в дворците в Плиска. Освен това косвени доказателства от българо-византийския мирен договор от 716 г., сключен между Теодосий III и Тервел ни насочват, че дори по това време е имало определени правни норми, от които се е ръководело българското общество. Така или иначе обаче, Крум явно поставя началото на конкретни реформи и издава нови закони – нещо, което не е останало незабелязано и във Византия, за да има спомен за тях и в средата на X в.

Паралелно със законодателната си дейност Крум провежда и административни реформи, засягащи новоприсъединени към българската територия земи, за управлението на които отново ни дава сведения Хамбарлийският надпис. От неговите изсечени в камък редове научаваме за властовото разпределение на земите, завладени в по-късните етапи на Крумовото управление, както и за най-приближените до българския владетел благородници. Така говорейки за българските завоевания на юг от Стара планина, думите на Крум ни разкриват, че центърът (вероятно земите около Адрианопол) е поставил под управлението на своя неназован по име брат: „…За негов подчинен поставям стратегът Леон. От Берое и…Дултроини за дясната страна е първенец ичиргубоилът Тук, а стратезите Вардан и Йоан са негови подчинени. За лявата страна на моята държава, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули, командващ е Боил кавхан Иратаис, а Кордил и Григора са му подчинени.“

Както изглежда обаче, не само законотворческата дейност на Крум от 805 г. привлича вниманието на Византийската империя. Нарасналата територия на България и нейното вътрешно стабилизиране очевидно сериозно обезпокояват ромейските василевси, което и явно провокира нарушаването на мирните спогодби и нанасянето на превантивен удар. В опит за осъществяването на тази цел през 807 г. император Никифор Геник събира значителна войска, която обаче така и не влиза в бой с българите. Походът е отменен заради разкриването на заговор срещу императора във византийската столица. Очевидно Крум не е твърде разочарован от преустановяването на мирното съжителство с империята, тъй като още на следващата 808 г. предприема в отговор на тяхната агресия своя военна кампания.

Целта на българския владетел е неутрализирането на ромейските войскови сили в Струмска област и овладяването на силната крепост Средец. Теофан Изповедник, един от основните летописци, от които черпим информация за периода, свидетелства, че българската военна акция се увенчава с пълен успех – голяма част от византийските войски в регионите около р. Струма са избити, заедно със своите командири, а Средец е превзет след упорита съпротива на своя гарнизон. Овладяването на могъщата крепост е истинско постижение за българите, особено тъй като според Теофан силите на Крум до този момент все още не разполагат със стенобойни машини. Чрез превземането на Средец, българският владетел си осигурява контрол над важни логистични маршрути и плацдарм за бъдещи кампании в Тракия и Македония.

Решителен военен отговор на империята срещу нападенията на Крум в нейните западни територии така и не последвал през следващите три години. Бунтовете във византийската армия срещу властта на Никифор Геник били чести и василевсът едва успявал да удържа неподчинението. Вместо изпращането на войски, Никифор започнал през 809 г. кампания по заселването на византийски семейства в застрашените от Крум региони в опит да обезпечи по този начин имперските граници. Според Теофан Изповедник обаче нарочените за „погранична стража“ византийски преселници, не очаквали с особен ентусиазъм скорошната възможност да отбиват български нападения. Провалът на акцията в крайна сметка довежда до организирането на военната кампания на Никифор от 811 г. – неговия последен в живота му поход.

Византийският василевс призовава и свиква край крепостта Маркели ромейски легиони от Тракия, Беломорието и Мала Азия. Към редовните войскови формации, както било характерно през Средновековието, се присъединяват много авантюристи, надяващи се на слава и плячка във военното начинание. Респектиращата с размерите си армия, за чиято численост изворите не са никога на едно мнение (60-80 000 души), била предвождана от самия император Никифор, неговия син Ставрикий и зет му Михаил. Отделните военни групи са командвани от редица изтъкнати стратези. Игнорирайки мирните предложения на Крум, Никифор навлиза в българските предели, планирайки да пресече старопланинските възвишения, да превземе столицата на българите Плиска и с триумфално шествие из цяла Мизия да се завърне през Средец в Тракия. В рамките на три дни от потеглянето си от Маркели, византийската войска достига българската столица.

Според Анонимния ватикански разказ от XII в., при превземането на Плиска, армията на Никифор разгромява последователно две големи български войскови формации от по няколко десетки хиляди души, което повишава неимоверно самоувереността на стария василевс. За действията на Никифор в българската столица ни разказва хрониката на Теофан Изповедник, според която ромейският император се отдава на безчинства и зверства над мирното население и на систематично разграбване на владетелските дворци в Плиска. Както много историографи хумористично отбелязват, превземането на столицата на една държава през Средновековието трябвало да значи нейното подчинение, но очевидно Крум не е осведомен за това. Вместо да признава капитулацията си, Крум се оттегля с ядрото на войските си от Плиска и се приготвя за решителен сблъсък с византийците, но този път – по неговите правила. Някои български учени дори са склонни да съзират в действията на Крум същинско преповтаряне на действията на генерал Котузов, но с цяло хилядолетие преди руснака.

Докато трае опустошаването на Плиска, Крум реорганизира българската армия и приема с готовност във войските си всеки изявил желание да се сражава. Същевременно започва блокиране на старопланинските проходи и изготвянето на засади, в които впоследствие да подмами армията на византийския император. Според някои теории от миналия век, Никифор научава за готвените от българите клопки в Стара планина и повежда войската си по обратния път към Константинопол. Но предвид факта, че пътят към византийската столица минава именно през опасните старопланински проходи, едва ли можем да смятаме, че василевсът се надява просто на сляп късмет за преминаването си. Всъщност далеч по-вероятно е Никифор да търси по-бързото финализиране на похода, защото се чувства застрашен не от българите, а от един неизменен спътник на константинополските василевси – дворцов заговор.

Метежите и интригите във византийската столица са обичайна практика в периода и твърде често се случва военен поход да се отзовава по средата на кампанията, заради заговор. Така или иначе, в нощта на 25 срещу 26 юли, на път за Константинопол император Никифор и неговата огромна войска се оказват в теснините на Върбишкия проход, преграден и подготвен от Крум и неговите бойци, които чакат в засада. Капанът вече е щракнал. Докато византийските войници наблюдават с ужас преградените с големи дървета тесни проходи, според Теофан Изповедник император Никифор Геник изрича своите последни в живота си думи: „ Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че може да избегне гибелта.“ Вихреното нападение на българите само потвърждава неговото изказване.

Събрани в тесните клисури ромеи не са в състояние да се разгърнат и да окажат ефективна съпротива. Сред византийските редици настъпва пълно объркване и безредие. В разразилата се сеч всеки от обкръжените византийци опитва да се измъкне самостоятелно. Някои от ромеите, които успяват да прескочат или подпалят дървените заграждения, намират смъртта си от другата страна на преградите, падайки в изкопаните дълбоки ровове или пронизани от стърчащите на дъното им колове. Течащата наблизо река Камчия също не предлага спасение на обречените византийци. Конете и тежката им екипировка ги влекат към тинестото дъно и ако не намират смъртта си удавени, затъват и бързо стават лесна плячка за крумовите войски. Много малка част от византийската армия успява да преживее деня и да се спаси с бягство в ромейска територия. Самият император Никифор загива на бойното поле, като последните му мигове са мистерия и за тогавашните хронисти. Клането при Върбишкия проход е може би най-катастрофалната загуба в цялата дотогавашна история на Източната Римска империя.

Причината Теофан Изповедник да възкликне, че „цялата християнска красота загинала“ не е само в големите човешки жертви, които империята дава в този ден, но и поради факта, че Византия загубва император, военни стратези, висши аристократи, патриции и администратори. След битката вездесъщият Теофан Изповедник ни разказва как Крум нарежда главата на падналия ромейски василевс да бъде отсечена и набита на кол, а впоследствие черепът е изчистен отвътре, обкован със сребро и използван за бокал от българския владетел. Това описание на Теофан често се приема с щипка на съмнение от съвременните историографи. Не е изключено византийският хронист, който не крие враждебното си отношение към българите, да изфабрикува тази история, за да подчертае „варварския“ характер на българската държава. Внимателното изследване на наличната изворова база показва, че всички източници, описващи действията на Крум с главата на Никифор, имат за свой първоизточник именно хрониката на византийския летописец. Все пак не трябва да се отхвърля напълно с лека ръка твърдението на Теофан, тъй като езическите схващания на българите за божествената сила на Орендата и владетелят като нейно въплъщение не изключват възможността подобен ритуал да се състои.

Разгромът на византийската армия при Върбишкия проход променя коренно съотношението на силите във войната. През 812 г. българските войски нахлуват във византийска Тракия и подлагат на опустошение както укрепени, така и по-слабо защитени градски центрове. Разтревоженото ромейско население бяга дори от населени места, до които българите въобще не достигат, като търси безопасност в области по-близо до столицата на империята. В Константинопол обаче не могат да им гарантират търсеното убежище, защото управляващите се чувстват в безизходица. Спасилият се Никифоров син Ставрикий е скоро заменен като император от зет си Михаил Рангаве, който също не съумява да възпре българското нашествие.

Бунтове и заговори започват да надвисват като злокобна сянка над империята. С настъпването на есента Крум нанася нов удар върху престижа на Византия, като в средата на месец октомври превзема добре укрепения черноморски град Месемврия. В хода на обсадата българите за пръв път използват модерни за периода обсадни машини. Според Теофан Изповедник българите се научили да ги конструират благодарение на дезертирал от византийска служба покръстен арабин. Теофан не крие възмущението си към Михаил Рангаве, който византийският летописец обвинява в престъпно бездействие по време на обсадата на Месемврия:“…между това Крум нападайки града с тия машини, превзел града, като цял месец никой не му се противопоставил поради голяма глупост“.

Пролетта на 813 г. довежда войната между България и Византия до ново голямо противопоставяне, чийто изход щяло да реши съдбата на още един византийски император. След сериозна подготовка, протекла в хода на зимата, Крум предприема поход към силната крепост на Адрианопол. Застрашаването на толкова важен административен градски център от българите не може да бъде оставено без отговор от империята и натам се отправя император Михаил Рангаве, начело на голяма войска.

Двете войски лагеруват в съседство при Версиникия през месец юни. Всеки от предводителите изчаква неговия противник пръв да допусне някаква грешка. В съхранилия се до нашето съвремие извор Scriptus Incertus (Неизвестен автор, лат. б.а.) се предават думите на човека, който подтиква византийците към сражение. На 22 юни патриций Йоан Аплакис се обръща към Михаил Рангаве с думите:

„Докога ще чакаме и ще гинем? Аз пръв настъпвам в името на Бога и вие смело ме последвайте! И победата ще бъде наша, защото сме десеторно повече от българите. Сражението ще е кратко!

Ромейската войска настъпва и Йоан Аплакис се оказва прав – сражението действително е кратко. „Десеторно“ по-голямата численост на ромеите се огъва още при първата българска контраатака и византийската войска се изтегля в безредие, начело с императора. Българите са толкова озадачени от бързия успех, че подозирайки клопка, не се решават да преследват неприятеля. Битката при Версиникия коства трона на Михаил Рангаве, който вследствие на провала си принудително заменя императорската багреница с монашеско расо. На негово място застава енергичния Лъв V Арменец – следващият византийски василевс, с когото на Крум му предстояло да премери сили. Българският владетел открива съревнованието с показна демонстрация на сила пред стените на самия Константинопол. Поверявайки обсадата на Адрианопол на брат си, Крум пристига с войските си пред Златните врати на византийската столица, шокирайки събраното по градските стени население с извършването на езически обреди и ритуали.

Фортификациите на Константинопол очевидно отрезвяват Крум, който отправя предложение за мирни преговори. Новият император Лъв V приема предложението за лична среща с българския владетел край градските стени на византийската столица, но съзира в мирните преговори отлична възможност да елиминира съперника си, докато е съпровождан от малобройна свита и е далеч от стана на българската войска. Предварително скрити бойци изчакват пристигането на българската делегация и даването на сигнал за атака. Крум обаче забелязва чакания от ромеите сигнал и макар и ранен в кратката схватка, успява да достигне до коня си и да избяга. Спътниците на Крум не успяват да се спасят – неговият кавхан е убит в боя, а зетят му Константин Пацик и неговият син биват заловени и жестоко измъчвани. Гневът на Крум след провалилата се „мирна среща“ е неизмерим. Всички дворци и църкви, намиращи се извън константинополските стени, са сринати и опустошени, византийското население – избито, ценностите – разграбени. Като отприщена стихия българският владетел опожарява редица градове между Адрианопол и византийската столица, разрушавакрепости, обезлюдява селища.

В началото на есента на 813 г. Крум затяга обсадата около Адрианопол и с помощта на тежки стенобойни машини принуждава града да се предаде. В плен на българите попадат повече от 10 000 души от населението на Адрианопол и неговите околности, които според Scriptus Incertus са отведени в „България отвъд Дунав“. В края на 813 г. и началото на 814 г. Крум започва и съвсем сериозна подготовка за превземането на Константинопол. Изворите свидетелстват за екипирането на големи войскови формирования, „армии, целите в желязо“, изграждат се масивни хелеполиси, тарани и катапулти, с които да бъдат преодолени силните фортификации на византийската столица. Според някои историографи, Крум дори започва изграждането на прости плавателни съдове, които да блокират Златния рог и да възпрепятстват снабдяването на Константинопол по море. Българските приготовления не останават скрити за византийците. За сериозното им значение говорят пратеничествата на император Лъв V до франкския крал Людовик Благочестиви, в които, според Ламбецийския франкски летопис, византийският василевс настоява за франкска помощ срещу българите.

Докато войските на Крум се готвят за обсада обаче, а император Лъв V трескаво укрепва стените на столицата си, българският владетел неочаквано умира. Смъртта му провокира също толкова дебати, колкото и живота му, както сред неговите съвременници, така и сред модерните историографи. В крайна сметка може да се смята, че изпълненият с битки живот на българския владетел, най-накрая поставя върху сърцето му бреме, което то в крайна сметка отказва да носи.

Завършваме тази студия с цитат от книгата на великия историк Васил Златарски: „ В деня на Крумовата смърт, България губи един от най-могъщите си владетели, а византийците си отдъхват с облекчение…“

https://bulgarianhistory.org/upravlenie-na-krum/

Първо българско царство част 17. Кан Крум



Първо българско царство част 18. Кан Крум



Първо българско царство част 19. Кан Крум



Първо българско царство част 20. Кан Крум



Първо българско царство част 21. Кан Крум

Кан Крум след победата над византийците при Върбишкия проход
Художник: Румен Димитров

 Крум не е имал войска, за тая битка, победил е с опълчение. Жени, деца, старци, недъгави и много, ама много малко войници.

В дните около Великден през далечната 809 г. Сердика (дн. София) е превзета от армията на кан Крум. Съдбата на града е решена в резултат на истинска война, продължила до лятото на 811 г.

Градът е опорна база за преместването на българските граници на юг и югозапад

При кан Крум (ок. 800-13 април 814 г.) България преодолява последиците от кризата в средата на VIII век. Към 805 г. българският владетел предприема мощна офанзива на запад срещу Аварския каганат, подчинявайки обширни земи до река Тиса в днешна Унгария. В български ръце падат стратегически „точки“ като Сингидунум (Белград) и Сирмиум/Срем (Сремска Митровица). Енергичният византийски император Никифор I Геник е обезпокоен от засилването на северната си съседка и още през 807 г. организира поход срещу България. Поради сведения за заговор в столицата, той е принуден от Одрин да се върне назад, но така или иначе, войната започва.

В отговор през есента на 808 г. българите извършват дързък поход по течението на Струма. В битка при Сяр (дн. Серес, Гърция) византийските сили за разбити, а в български ръце падат „... 1100 литри злато“ (79 200 златни номизми), което прави около пет процента от военния бюджет на империята! Анализът на фактите показва, че не става дума просто за рутинна практика (раздаване на заплати на местни гарнизони), а за чувствително засилване на византийското военно присъствие в региона.

Наред с изпращането на войски Никифор започва да преселва „ромеи“ от Мала Азия по българската граница, за да промени етнодемографската картина. Така или иначе, само в Сердика е имало над шест хиляди ромейски войници - численост, по-голяма от редовните сили на една византийска провинция („тема“) и приблизително равна на елитните части в Константинопол! Очевидно става дума за прехвърляне на значителни военни сили предвид конкретни планове в тази част на Балканите.

Както излиза, император Никифор се готви не само да парира българско настъпление на юг, но и да си върне властта над земите до Белград, загубени от империята в края на VI век. Така се търси и по-тясна връзка със сърби и хървати, смятани „де юре“ за византийски съюзници (федерати). Разбира се, възстановяването на контрола над някогашния „Военен път“ от Константинопол през Одрин, Пловдив, Сердика, Ниш и Белград към Средна Европа трябва да парира евентуално българско разширение към Македония и Западните Балкани.

Разгадавайки византийските планове, Крум нанася изпреварващ удар и преди Великден (през 809 г. големият празник се е падал на 9 април) „... се отправил срещу Сердика и превзел града с измама и обещания, избивайки шест хиляди души ромейска войска...“ Превземането на Сердика е преценявано от Никифор Геник като изключително опасно. Още „... на третия ден от Страстната седмица (4 април 809 г.)...“ императорът потегля с армията си и с бърз марш, очевидно и с изненада, си връща града. В израз на триумф, императорът изпраща послание в столицата, че е отпразнувал Великден в „аула“/„двореца“ на Крум. В случая не става дума за Плиска, а за Сердика, което показва, че древният град вече е обявен за една от резиденциите на българския владетел.

Според хрониста Теофан, императорът решава да укрепи Сердика, оставяйки в града част от столичните елитни части. Това предизвиква недоволството на войниците, като се стига до „бунт“ или по-скоро нещо, което днес бихме нарекли „гражданско неподчинение“... В обедните часове на 10 април войниците демонстративно събарят палатките на офицерите, показвайки че не желаят повече да остават в Сердика... „Като дошли до шатрата на императора - продължава Теофан, - нападнали го с много обиди и проклятия (...). Той пък, като се уплашил много поради внезапния бунт, ставайки от (празничната) трапеза, опитал се най-напред чрез патрициите Никифор и Петър да укроти войската с клетви и увещания...“ Малко по-късно войниците „... заели някакъв хълм (...), като викали като при някакво земетресение или суша: „Господи, помилуй!“

За да овладее положението, през нощта Никифор тайно раздава дарове на някои от командирите. На сутринта на 11 април императорът отива „... сам сред тълпата...“, обещавайки на недоволните „всякакви благодеяния“, гарантирани със „страшни клетви“. Той все пак успява да убеди част от войската да остане в Сердика, и се завръща в Константинопол. В крайна сметка обаче, разкрива инициаторите на „неподчинението“. Извикани в района на столицата, те са подложени „... на бой, подстригвания (насилствено замонашване) и изгнания (...), като така потъпкал своите толкова страшни клетви...“ Стига се дотам, че някои от офицерите търсят спасение в България! Сред тях е и военният „инженер“ Евматий, който по-късно построява впечатляващи обсадни машини за армията на Крум.

И така, през пролетта на 809 г. градът Сердика, независимо от огромния си за онова време гарнизон, капитулира пред кан Крум. Българският владетел по едни или други причини наказва част от предалите се ромейски войници и граждани, но твърдението за избиването на шест хиляди ромеи явно е крайно преувеличено - както става ясно от по-късните събития, мнозина са пощадени и дори освободени. Предприетият от Никифор контраудар принуждава българите да напуснат Сердика. Никифор си връща града, но не може да убеди войската си да продължи военните действия.

Сердика е превзета повторно от българите, водени от неизвестния по име брат на Крум, през 810 или 811 г. Във всеки случай това става преди похода на Никифор в България през лятото на 811 г. След превземането и опожаряването на Плиска императорът решава да продължи към Сердика, за да възстанови византийската власт и укрепи града. Както знаем, на 23-26 юли 811 г. ромеите са разгромени, а Никифор загива. Както вече е ставало дума в нашата поредица, надали битката е във Върбишкия проход, както се мисли обикновено, а нейде по пътя между Плиска и София в Северна България - в Боаза при Търговище или в района на Търново.

Името на града е поставено на първо място сред българските завоевания в изсечения по заповед на владетеля т. нар. първи Хамбарлийски надпис (813 г.), открит при село Маламирово, Ямболско: “... и брат му не го забрави и излезе (на война), и Бог му даде, и той и опустоши тези места и крепости: Сердика, Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол. Тези силни крепости той превзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те (ромеите) ги напуснаха и избягаха...“ Господството на старобългарския език променя името на града на „Средец“, преосмислено като име на важен град, който е „в средата“ на обширната българска държава.

Българската власт полага усилия за укрепяването на Сердика/Средец и интегрирането му в държавата. Според археологическите проучвания в него са заселени славяни и (пра)българи, със сигурност остава и част от късноантичното, тракийско като корени население. Продължават да функционират църквите „Св. Георги“ и „Св. София“ - свидетелство за търпимостта на Крум към местната християнска общност. Извършени са ремонти на крепостните стени, караулните помещения и поне на някои основни сгради. Новите господари на Сердика/Средец преустройват градската резиденция на местния управител (в нея е възстановена дори банята), изграждат нови жилища и т. н. Налагането на модела на строителство на каменни крепости и градска архитектура, вкл. в столицата Плиска, в една или друга степен, е повлияно и от архитектурното наследство на Сердика/Средец - един „жив“ късноантичен град, който в „готов вид“ е придобит от българската държава.

През 809-811 г. след размяната на серия военни удари древният град Сердика влиза трайно в територията на българската държава, което има важни последици за нейното израстване като политическа, военна и културна сила. Градът е опорна база за преместването на българските граници на юг и югозапад. Още през 813-814 г. в армията на Крум има отряди “... от всички Славинии...“, т. е. от общностите на българските славяни в Македония, където са владенията и на Куберовите българи. Крум следва и доразвива стратегията на своите предшественици, особено на Аспарух, Тервел и Телериг, което говори за зрелостта на българската политика и държавническо мислене.

https://trud.bg/

На този ден, преди повече от 12 века, се състои една от най-емблематичните и най-триумфалните битки в цялата българска история.
Дотогава Източната Римска империя, счита установяването на българската държава южно от Дунав, за едва ли не временен компромис, който да бъде прекратен веднага след като на изток приключат тежките войни с могъщия Арабски халифат.
Завоевателните походи на войнствения български владетел Крум, които значително разширяват държавата на североизток и югозапад, обаче предизвикват тревога в Константинопол и карат византийците да побързат с прекратяването на този компромис.

Така през 811 година император Никифор І Геник събира огромна военна сила и нахлува в българските земи, подлага ги на страшни опустошения и според хрониките успява дори да превземе “аула” на Крум, за което се счита, че е самата столица Плиска.
Крум преценява, че няма да може да спре мощното настъпление на многобройния враг в открит бой и взима решение да се оттегли заедно с по-голямата част от войската си, подготвяйки се внимателно за решително сражение с нашествениците.

Никифор надменно отхвърля предложението на Крум да вземе със себе си заграбеното до момента и да си върви в мир, като вместо това продължава да плячкосва и опожарява всичко, каквото среща по пътя си още дълго преди да поеме обратно към Константинопол. За да излезе в Тракия обаче той първо трябва да премине през старопланинските проходи и гори, които вече са били преградени от българите.

Тяхното придвижване е внимателно проследявано от съгледвачите на Крум. Вероятно от самонадеяност, византийският император се настанява да пренощува най-вероятно в началото на Върбишкия проход, без да разузнае околностите и без да вземе защитни мерки за лагера. Междувременно Крум събира всички възможни подкрепления, включително от славяни и авари, като дори въоръжава и жените. Българите успяват да изпреварят врага и да построят здраво укрепление в края на прохода. Мястото е подбрано с удобни за засада условия между теснините и с тинеста река, течаща между тях.

В утринния сумрак на 25 срещу 26 юли 811 г. български отряди ненадейно връхлитат ромейския лагер и започват поголовна сеч над слисаните византийци. В разразилата се пълна суматоха никой не разбира кога и как императорът пада убит още в началото на битката. Поради планинския терен отделните отряди лагеруват на големи разстояния едни от други и така по-предните твърде късно узнават за нападението над по-далечните и не успяват да си окажат взаимна помощ навреме.
Това предизвика безконтролна паника във византийския лагер и войниците се впускат в бягство, като биват преследвани. Когато достигат реката, понеже нямат време да търсят брод, директно се втурват заедно с конете през водата, но затъват в тинестото ѝ дъно. Там те са газени от собствените си хора прииждащи неудържимо отзад докато в един момент реката толкова се изпълва с трупове на коне и хора, че българите преминават невредими през тях за да продължат преследването на останалите.

Онези, които решават да избегнат реката пък се натъкват на дълга преграда от високи дървени трупи с дълбок ров зад нея. Някои се пробват да я прескочат, но повечето се пребиват поради двойно по-голямата ѝ височина от другата страна заради рова. На други места те се опитват да запалят стената и когато връзките ѝ изгарят тя пада върху изкопа и без да подозират за него всички моментално тръгват да бягат заедно с конете си през нея. В резултат на това пропадат в рова заедно с горящите дървета, застигнати от още по-ужасна смърт от онези при реката.
Всеки който успява някак да се измъкне е преследван и съсичан от българските конници. В битката падат не само хиляди обикновени войници, но и почти всички пълководци, стратези и патриции в армията.
Малцината, които успяват да избягат измират повечето по пътя от раните си, включително и синът на императора – Ставракий, получил тежка рана в прешлените на гръбнака. Той успява да се добере до Константинопол и дори да бъде коронясан за император, но само два месеца по-късно умира от смъртоносната рана, получена в битката при прохода.

Накрая българският владетел Крум нарежда да направят чаша за вино от черепа на убития император, с която вдига наздравици заедно със своите военачалници в чест на победата.
Сражението при Върбишкият проход оставя силен отзвук в историята. Това е един от много редките случаи, в които византийски император пада убит на бойното поле, а войската му търпи пълно поражение. Другите само два такива случая са гибелта на император Валент през 378 г. в бой срещу готите и тази на последният император Константин XI при падането на Константинопол през 1453 г.
В очите на ромеите това е катастрофа, която нанася сериозен удар върху техният авторитет. Десетилетия след битката византийският хронист Теофан Изповедник пише, че „цялата християнска красота била загинала“ тогава. Същевременно това събитие дава предпоставки за издигането на българската държава като дълготраен политически фактор на Балканите и от застрашена от византийските атаки тя самата се превръща в могъщ агресор, застрашаващ империята.

Радослав Тодоров

https://nauka.bg/data-1210-godini-bitkata-varbishkiya-prohod/

През лятото на 811 г. българските земи представляват тъжна гледка. Столицата Плиска е опустошена и срината до основи. Владетелският дворец е разрушен, населението е избито, прогонено или отведено в робство, държавната хазна е заграбена. Съдбата на околните провинции не е по-добра – опожарени селища, опустошена реколта, прокудено население. Армията на византийския император Никифор I Геник (802-811) е прегазила сърцето на българската държава, помитайки всяка съпротива.

Походът напомня на победният марш на източните римски войски в Тунис и Италия през VI в., когато държавите на вандали и остроготи са унищожени. По всичко изглежда, че и новата „варварска“ съседка на империята – България, я чака същата съдба. В случая обаче събитията се развиват по различен начин благодарение на несъкрушимата воля и военни умения на нейният владетел.

Никой не знае със сигурност кой е Крум. Според някои той е представител на някой  от болярските родове в Дунавска България. Според други може би идва от народа на Кубер, заселил се в Македония по времето, когато Аспарух прекосява Дунава. Според трети, Крум е един от панонските българи – втората по големина българска група в Европа, населяваща дн. Унгария още от VI в. Все още нито историята, нито археологията може да потвърди напълно някоя от тези хипотези.

Не знаем и кога е роден Крум. Дали е бил дързък младеж, поел разклатения български трон през 803 г, или е бил зрял мъж – мъдър и пресметлив, вече натрупал опит и слава, преди да заеме овакантения от Кардам престол? Може дори да е бил в залеза на своите години, избран заради своята мъдрост и дълъг жизнен опит. Съдейки по дръзките му походи и неуморната борба с Източната римска империя, може да се предположи че Крум е бил най-вероятно около 30-40 годишен, когато се възкачва на престола.

Нямаме представа и как е изглеждал. Съвременните художници го изобразяват с чертите на суров степен войн, стиснал чаша от череп. Средновековните хроники го рисуват като облечен в царски одежди владетел, изкопиран като вид и мода от царете, управлявали по време на рисуването на гравюрите – XIV в. Във всеки случай, никой, който го е виждал приживе, не е оставил описание на външния му вид.

Дори годината за начало на неговото управление остава неуточнена и буди хипотези. Според едни, Крум се възкачва на престола през 803 г. Според други, началото на царуването му трябва да се отнесе към 800 г, а според трети това се случва дори преди 800 г. Без значение от точната дата, това е особен момент в историята на Европа. На Запад могъщият владетел на франките – Карл Велики, завладява по-голямата част от Италия, Германия, Франция, Белгия и Нидерландия.

Той оказва подкрепа и на Папството, в замяна на което през 800 година е коронясан за император на Свещената римска империя. Същевременно, другата европейска империя – Византия, преминава през тежка вътрешнополитическа криза след смъртта на Константин VI. Ромеите са постоянно притискани и от грамадната Арабска империя, управлявана по това време от легендарният Харун ал Рашид – героят около когото се изгражда легендата за Шехерезада.

В това време на забележителни личности и могъщи империи, на Балканите освен Византия съществува само още една държава. Тя се намира в тежка политическа криза, продължаваща вече половин век. Кризата се преплита със слаби реколти, епидемии, глобално застудяване и сериозни поражения, нанесени от ромеите. Болярските родове се избиват помежду си за трона, а владетелите са оставени на милостта на аристокрацията и народното недоволство. Телериг и Кардам са успели за кратко да стабилизират държавата, но и двамата са принудени да се откажат от властта, изправени пред враждебността на политическия елит в страната. В тази трудна обстановка, обградена от страховити опоненти, България се нуждае от владетел с особени умения и непреклонен дух.

Царуването на Крум започва в контекста на последната война между Франкската империя и аварите. Франките нанасят поредица от съкрушителни поражения на Хаганата и фактически унищожават западната му половина. Остатъците от Аварския хаганат, в които живеят и панонските българи, са оставени на произвола на съдбата. В тази ситуация Крум, който е наясно, че се нуждае от дързък успех, за да стабилизира сложната си политическа позиция в България, повежда българските войски на северозапад. Ходът се оказва изключително успешен. България присъединява дн. Източна Унгария и всички румънски земи на запад от Карпатите, в това число богатата на руда, сребро и каменна сол Трансилвания. Приходите от тези ресурси е оказват жизнено важни за бъдещето на Дунавска България.



Победата над аварите води до удвояване на българските земи. В страната са включени нови славянски племена, авари, панонски българи, гепиди, както и романизираните даки, населяващи Карпатите и наричани по-късно власи. Като добавим към това и етническата пъстрота на дотогавашните български земи, е повече от ясно, че пред Крум стои трудната задача как да управлява толкова много племена и народи, всяко имащо свои обичаи, закони и мироглед. Верен на своя държавнически усет, българският владетел започва първата от големите си реформи.

Според легендата, той запитал аварските пленници защо се провалила държавата им и те му отвърнали, че корупцията, пиянството и беззаконието съсипали хаганата. Това, според легендата, провокирало Крум да създаде поредица от закони, които със силата на оръжието наложил над цялата държава. Често не осъзнаваме мащаба и важността на тази промяна. За съпоставка – Франкската империя няма свои общи закони, а първите единни закони на Франция са формулирани чак по времето на Наполеон. Крум изпреварва французите с 1000 години. Общите закони означават, че поне до някаква степен, местното население е приравнено пред държавната власт и е създаден прецедент за оформяне на над-етническо обединение на всички племена и народи, без оглед на дотогавашните им обичаи.

Докато реформира своята държава, Крум държи под око своята южна съседка. Там политическата криза е временно туширана с възшествието на доскорошния генерал Никифор I Геник. Името на василевса означава „Победоносец“ и той се опитва да играе ролята на всепобеждаващ воин през целия си живот. Стабилизирането на България е схванато като заплаха за Византия и Никифор търси възможност да се разправи със своя северен съсед. Първоначално обаче вниманието му е заето от подновената арабо-византийска война. Крум също е нащрек.

Проблемите на Византия в Мала Азия означават, че българите могат да опитат своя шанс на Балканите. След присъединяването на панонските българи, на Балканите остава още една българска група – Куберовите българи в Македония. Крум решава да насочи бъдещата траектория на българската експанзия именно към Македония. Между 807 и 810 г., българите извършват няколко похода срещу византийските владения по р. Струма. През 809 г. е превзета и ключовата крепост Сердика (София), а гарнизонът й – 6000 войници, е разгромен и избит в голямата си част. Българите успяват да пленят и голяма сума пари – 1100 литри злато, предназначени за заплати на византийските войски в Солунско.

Действията на българите разяряват Никифор и той решава да организира мащабен поход, чрез който да ги унищожи веднъж завинаги. През пролетта на 811 г., ромеите събират над 25 000 войници – армия, която не може да бъде видяна никъде другаде в тогавашна Европа. За сравнение, могъщите франки събират до 15 000 души, а страховитите викинги плячкосват Англия с отряди от по 600-1000 души. Уверен в успеха си, Никифор взема в похода своя син Ставракий, както и елитните дворцови войски – конница и пехота. Армията потегля на север, преминава земите по поречието на р. Тунджа и се отправя през Маркели (дн. Карнобат) към Стара планина.

Крум прави опит да преговаря с ромеите, но предложенията му са отхвърлени. Византийските войски се срещат с българската армия в началото на юли 811 г. При съотношение 2:1, Никифор излиза победител, прекосява Балкана и навлиза в Мизия. Пътят към българската столица е открит. Плиска е превзета в средата на юли, след което е разграбена, населението й е избито, прогонено или поробено. Владетелския дворец е разграбен и унищожен, държавната хазна е пленена. Клането, развихрило се в Плиска е толкова шокиращо, че макар българите да са езичници, християнските хронисти заклеймяват действията на Никифор, посочвайки че дори животните са избити от византийците, а телата на жени и деца изпълват улиците на превзетия град.

В тази пагубна ситуация, Крум предлага нов мир на византийците – „Дойде и победи“ – казва той на Никифор – „вземи каквото искаш и си върви“. Това предложение е посрещнато с презрение от Никифор. Той е победил и е взел каквото иска. Но той иска нещо повече –  пълното унищожение на България. Войната ще продължи. Крум очаква такъв отговор. Прегрупира армията си, събира подкрепления и наемници от славяни и авари, и завардва старопланинските проходи. Според хронистите, Крум въоръжил дори и жените.

По пътя на ромеите към Тракия са заложени множество капани – укрепления, вълчи ями, изкопи, напълнени със запалителна смес и подпалки. Научавайки за действията на българите, самоувереността на Никифор бързо се сменя с ужас.  Ромеите бързат да се върнат в Тракия, но в нощта на 25 срещу 26 юли, войската им, разтеглена във Върбишкия проход, е атакувана и разгромена на части. „Дори и крилати да бяхме, пак нямаше да се измъкнем“, проплаква Никифор. Скоро след това е посечен, а главата му е занесена като трофей на Крум. Няколко дни по късно, следвайки стара степна традиция, черепът ще бъде превърнат в чаша, за да може победителя да си присвои силата на своя победен враг.

Унищожението на византийската армия, смъртта на императора и тази на сина му месеци по-късно (б.а. Ставракий е тежко ранен в битката) не слагат край на войната. През 812 г., все още опитвайки се да поправи пораженията в Мизия, Крум повежда армията си в поход. Българите навлизат в днешна Бургаска област. Превземат Дебелт, след което поемат към черноморското крайбрежие. Крум прави ново предложение за мир – възстановяване на договора, сключен между Тервел и ромеите през 716 г.



Предложението е отхвърлено от новия василевс Михаил I Рангаве (811-813). Крум изпълнява заканата си – превзема Месемврия и съседните крепости, използвайки новосъздадения български обсаден корпус. Това подразделение е дело на група византийски ренегати, сред които и един арабски инженер, които бягат от Никифор още през 811 г. и постъпват на служба при Крум. В крепостите са пленени и запаси от тайнствения и страховит „гръцки огън“ – тайното оръжие на византийците през цялото Средновековие.

През 813 г. византийците решават да отвърнат на удара. Михаил събира нова войска и потегля през Тракия. Крум го посреща с по-малочислените си сили при Версиникия. Българите вече са научили урока си да не влизат в открито сражение с по-многобройните сили на империята. Вместо това симулират отстъпление, след което с дръзка контраатака и флангови маневри, успяват да разбият византийските войски. Михаил позорно бяга към Константинопол, а Тракия е оставена на милостта на Крум. Успоредно с опустошителните походи, българският владетел започва втората ключова реформа в своето царуване.

Той групира земите между Странджа и Стара планина в нова административна единица – комитат, в която властта на старите местни вождове е ликвидирана и заменена с управлението на пряко назначаван от българския владетел управител и негови подчинени. Цялата структура е засвидетелствана в прочутия Хамбарлийски надпис. За началник на новата военно-административна област Крум поставя брат си – поредната енигматична личност, чието име така и не е известно.

Въпреки победата при Версиникия и падането на Адрианопол (Одрин), Византия отказва да приеме мира. При поредните провалени преговори, византийците се опитват да убият Крум от засада, но опитния владетел демонстрира воинските си качества и успява да се спаси, възползвайки се и от саможертвата на своите телохранителите. В тази ситуация, Крум решава да организира поход срещу самата ромейска столица – Константинопол.

Мобилизирани са всички налични сили, изграден е специален обоз, събрани са всички възможни обсадни машини. В навечерието на похода обаче дългата ръка на Византия се протяга към България. Макар да няма пълна яснота какво се случва, смята се че ромеите се договарят с онази аристократична фракция в Плиска, която е опозиция на българския владетел. Според Анонимната ватиканска хроника Крум става жертва на политическо убийство, довършило онова, което ромейската засада не успява да постигне.



Смъртта на Крум през 814 г. не означава край на неговото политическо наследство. Въпреки месеците на династична криза, след възкачването на трона на Омуртаг (б.а. за който също не е напълно сигурно, че е син на Крум), политиката на великият държавник е подновена. Омуртаг завършва административната реформа, допълвайки наложените общи закони с една единна, военно-административна йерархия, която унищожава самостоятелността на племенните вождове и концентрира властта в ръцете на владетеля и неговите подчинени. Омуртаг успява да завърши и възстановява Плиска, поправяйки злините, сторени от Никифор. Всичко това нямаше да е възможно обаче, ако Крум не беше изнесъл на плещите си фактическото спасяване на българската държавност.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/tezhestta-na-koronata-krum-stroitelyat-na-srednovekovna-balgariya/

Автор: Проф. Пламен Павлов

Българският владетел тогава постига  пълна мобилизация на цялото общество и с решителни действия  спасява своя народ и държава
Крум заповядва от черепа на Никифор да бъде изработена обкована със сребро чаша и с нея вдига наздравица

Лятото на 811 г. е един от най-драматичните моменти в нашата многовековна история. В резултат на масирана византийска агресия са разгромени елитни части на българската армия и са окупирани столицата Плиска и т.нар. Вътрешна област – сърцето на държавата. Няма да е пресилено да се каже, че България е под заплахата от пълна катастрофа и унищожение. В досегашните изследвания, да не говорим за научно-популярната литература, събитията през лятото на 811 г. се разглеждат като поредица от битки, чиято кулминация е в периода 23-26 юли. Всъщност, става дума за кратка, но ожесточена и мащабна война, която трябва да бъде осмислена много по-пълноценно. Сред „мистериите“, свързани с нея, е и мястото на окончателния разгром на ромейската армия и гибелта на император Никифор.

За да се стигне до събитията от лятото на 811 г., съществуват сериозни причини. Главната от тях е постепенното превръщане на България във...  „Велика сила“ от европейския мащаб! Персоналната заслуга е на кан Крум. Макар да управлява сравнително кратко – от около 800/803 г. до смъртта си през 814 г., Крум започва всеобхватни реформи и води решителна външна политика. Около 805 г. владетелят започва мащабна кампания отвъд Дунав, като разширява държавната територия за сметка на рушащия се Аварски хаганат. Колкото и фантастично да ни звучи днес, тогава българската граница достига река Тиса в днешна Унгария! Византия е сериозно обезпокоена от засилването на северната си съседка, която все повече застрашава нейните позиции на Балканите. Енергичният Никифор I Геник (802-811) готви удар срещу България още през 807 г. Крум отговаря с превземането на стратегическата крепост Сердика (Средец/София) и земите по течението на Струма през 809 г. Посоката е ясна – днешна Македония, където са владенията на Куберовите българи.

Византийският отговор е масиран поход към Плиска, чиято цел е не подчиняването, а пълното унищожение на българската държава! През май-юни 811 г. с огромни сили, вкл. нередовни части (своеобразен византийски “башибозук”!), Никифор нахлува през крепостта Маркелипри, дн. Карнобат, и Ришкия проход. Ромеите разбиват два елитни български корпуса – единият от петдесет, другият от 12 000 бойци. Числеността на тези сили явно е преувеличена, но византийското надмощие е очевидно. Крум прави предложение за мир, което е безцеремонно отхвърлено. Както е известно, българската столица Плиска е завладяна, разграбена и опожарена.

Според проф. Веселин Бешевлиев изоставянето на столицата е стратегически ход, с който Крум изпреварва с хиляда години (!) действията на руския пълководец Кутузов срещу Наполеон при Москва през 1811 г. Дали е така, обаче е трудно да се каже. От византийските хроники се създава впечатление, че по същото време Крум е далече от столицата – навярно в новите земи на север от Дунав. Близко до ума е, че византийският шпионаж е установил това, което дава възможност за толкова масиран, на практика, успешен военен удар. Крум не е разполагал с време, за да организира отбраната на столицата, но с енергични действия мотивира цялото общество за решителен отпор. Според византийските хронисти във войната се включват дори и жени.

Привлечени са отряди от подчинените славяни и авари.Очевидно, срещу ромеите започва партизанска война на широк фронт. Византийските военачалници и съимператорът Ставракий, син и наследник на Никифор, осъзнават рисковете от продължаването на войната. Никифор гневно отказва, нещо повече - решава да прекоси „средата на България“ в посока на Сердика. Това означава, че в плановете му влиза налагането на византийска власт в земите на север от Стара планина.

Византийската армия се придвижва бавно в продължение на петнадесет дни, т.е. Никифор напуска Плиска нейде около 11-12 юли. При движението си армията е обект на серия нощни и дневни атаки, които разстройват нейната организация, водят до дезертьорство и паника. Ромеите попадат в засади, затъват в придошлите води на неназована по име тинеста река, натъкват се на дървено-землени прегради и т.н. Самонадеяният император възкликва: „Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегне смъртта...” На 26 юли 811 г. е нанесен гибелен удар, най-вероятно от основните сили на Крум. Загиват самият император Никифор, доместикът на схолите (командирът на гвардията) Петър и други висши военачалници. В български ръце попада целият обоз, включително награбената от Плиска плячка. Остатъците от ромейската армия с тежко ранения Ставракий се спасяват с безредно бягство.

Между учените липсва съгласие къде се е състояла мащабната битка. Не само в науката, а и в нашите представи като цяло се е наложила тезата на проф. Васил Златарски, че решителното сражение е било във Върбишкия проход. Редица изследователи обаче не приемат това, сочейки Ришкия или Айтоския проход, местността Боаза при Търговище (поради това крепостта Мисионис е наричана „Крумово кале”), дори района на Велико Търново. Уви, византийските хронисти не дават конкретна информация за движението на ромеите, освен посоката – Сердика. Възможността императорът да е потеглил през проходите на Източния Балкан, за да продължи към Сердика през Тракия, не звучи достатъчно убедително. Много по-логично е след победата над българите и превземането на тяхната столица Никифор да е потеглил по трасето на стария римски път от Одесос (Варна) и Марцианопол (Девня) към Никополис ад Иструм (при В. Търново) и Сердика (София) през Северна България.

При разкопките на крепостта Мисионис при Търговище проф. Димитър Овчаров откри частично запазен надпис, където може да бъде прочетена титлата „кан“! На свой ред проф. Николай Овчаров, който извади от забвението тази важна находка, приведе още аргументи в полза на хипотезата, че битката е била именно при Мисионис – крепостта, която през IX-X век е сред раждащите се в България градски средища. Наскоро доц.

Евгени Дерменджиев предложи друга интересна хипотеза, според която разгромът на византийската армия е в района на сливането на реките Росица в Янтра. Интригуващо, е че при село Къпиново, Великотърновско, е открита находка от съвременни на събитията византийски монети, вкл. на император Никифор I Геник със сина му Ставракий. Поне засега мястото на решаващото сражение си остава една от загадките на нашето Средновековие. Да се надяваме, че тази „мистерия“ ще бъде разкрита някой ден, особено ако бъдат открити нови археологически и нумизматични доказателства.

Както е широко известно, в тон с религиозните вярвания на старите българи, Крум заповядва от черепа на убития враг да бъде изработена обкована със сребро чаша. С нея владетелят вдига наздравици с подчинените си славянски князе. Изследователите свързват древната ритуална практика с т.нар. оренда (приемането на силата на победения враг) – свидетелство за индоевропейската „природа“ на древните българи. Интересни примери в тази посока бяха привлечени и от доц. Тодор Чобанов. Според доц. Ангел Николов обаче „историята“ с чашата е измислица на византийските хронисти, за да оприличат Крум на древните източни сатрапи. И все пак, подобна чаша може да бъде видяна върху колана на българския конник, изобразен върху един от великолепните съдове от съкровището от Над Сент Миклош.

В нашата възрожденска традиция бележитият владетел и законодател е наречен „Крум Страшни”, по аналогия с руския цар Иван Грозни - на български руското „грозни“ се превежда именно като „страшен“. Както основателно отбелязва проф. Бешевлиев, много по-точно и справедливо е даровитият държавник и законодател да бъде наричан Крум Велики. Независимо дали ще приемем или не тази промяна, важното е да не забравяме историческите заслуги на този наш държавник. И разбира се времената, в които България е символ на политическа и военна мощ, на законност и достойнство.

https://trud.bg/