Български Националистически Форумъ

С музика се занимава от ранна възраст. Учи при при проф. Ас. Карастоянов и проф. П. Хаджиев. През 1934 е частен ученик по композиция на проф. П. Владигеров. Завършва музикално-теоретичния отдел на ДМА (дн. ДМА “П. Владигеров”) (1947) с пиано и композиция при проф. П. Владигеров. Специализира в Музикалната академия “Ференц Лист” в Будапеща (Унгария) композиция при Я. Вишки и З. Кодай и дирижиране при Я. Ференчик (1949--50). Още като студент работи в музикалния отдел на Радио София, след това е диригент на оркестъра на Народния театър за младежта. От 1950 е преподавател, от 1962 професор по хармония, по-късно и по композиция в ДМА. Ректор (1972--79). От 1971 е избиран за народен представител в четири народни събрания. През 1990 е обявен за почетен член-академик на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел (Белгия) и почетен член на Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден (Германия).

Председател на СБК (1980--90). Член на СБФД.

Един от най-ярките представители на съвременната българска музика и музикална култура.

Автор е на: 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални фирми и др. Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др. Като професор по композиция Ал. Райчев изгражда своя композиционна школа. Социалната ангажираност и оптимистичният патос в творчеството му очертава характерни насоки на българската музика след 50-те години. През 90-те години Симфония №6 “Литургична” се откроява със своята философска проникновеност.


Творчество

Музикално-сценични:

Опери:“Мост” (1965, Русе), “Вашето присъствие” - радиоопера (1968, БНР), “Тревога” (1974, София), “Хан Аспарух” (1981, Русе).

Балети: “Хайдушка песен” (1953, София), “Изворът на Белоногата” (1978, София).

Оперета-ревю: “Славеят на Орхидея” (1963, София).

Мюзикъл: “Пази се от ягуар (“Адио Фотев”) (1971, БНТ).

Детски оперети и приказки: “Балът на цветята” (загубена); “Гърненце с крилца” (1946); “Приказка за щурчето”; “Пиф, Паф, Пуф” (1963); “Гечо, Дечо и пчелите” (1965).
Хорово-оркестрови:

За см. хор и орк.: “Дружба”, т. П. Матев - оратория (соло бас) (1954); “Октомври 50”, т. М. Любомирова -оратория (соло баритон, мецосопран) (1967); “България - бяла, зелена, червена”, т. Д. Методиев - оратория-кантата (с рецитатор), инстр. ансамбъл (1977); “Варна”, т. Н. Вълчев - кантата (1979); “Оратория-митинг”, т. П. Славянски - лит. композиция (с четец, детски хор и инстр. състав) (1984); “Кабиле”, т. Овидий (из “Метомарфози” и авт. - оратория (с четец) (1991).

За м. хор и орк.: “Димитров е жив” - оратория (със солист и четец) (1953), “Шипка”, т. О. Орлинов - кантата (с рецитатори, солисти) (1988) .

За ж. хор и орк.: “Пионерска сюита”, т. Цв. Ангелов - малка кантата (1950).
За симфоничен оркестър:

Симфонии: №1 Симфония-кантата “Той не умира” за см. хор и орк. (1950); №2 “Новият Прометей” (1958); №3 “Устреми” (1966); №6 “Литургична” (1994).

“Симфонична сюита” (1945).

Сюити из бал. “Хайдушка песен”: Първа и Втора сюита (1954); Сюита (1955).

Сюита из бал. “Изворът на Белоногата (1978).

Увертюри: “Светъл ден” (1966); “Сияйна зора” (1971); “Академична” (1974); “Фестивална” (1975); “Юбилейна” 1986); “Възхвала” (1986).

4 миниатюри (1962); Симф. възпев “Ленински поколения” (1970); Симф. моменти “Лайпциг 33” (1972); Балканска рапсодия (1983); Концерт за орк. (1979); “Симф. епизоди” (1998).

Концерт за пиано (1947, загубен).

“Романтичен концерт” за цигулка и орк. (1991).
За духов оркестър:

Концертни маршове: №1 (1983), №2 (1985) (орк. Н. Братанов). Марш (1984); “Балада за незнайния войн” за бас и дух. орк.(орк. Хр. Тонев) (1986); Увертюра “Левски” (орк. Н. Братанов и Хр. Тонев) (1987); Транскрипции из бал. “Хайдушка песен” (транскр. Т. Димитров); “Хоро. Родопска сюита” (транскр. Н. Цонев) (1985).
За камерен оркестър:

Симфония № 5 (1972).

Сюити (1937, 55); Триптих за кларинет, пиано, ударни и щрайх (1989).
За струнен оркестър:

Симфония № 4 (1968).

“Ларго и скерцо” (1943); 4 миниатюри (1962); Скици “Мисли за Майстора” (1987); Партита меланхолика (1995).

Транскр. “Пет миниатюри за пиано от Д. Ненов” (1992).
Камерна музика:

Пиеса за 12 контрабаса (1998).

Струнен квартет (авт. транскр. на I ч. от Симфония № 5 и II ч. от “Мисли за Майстора”) (1988).

“Серенада и Пражко трио” за кларинет, пиано и ударни (1987).

Рондо - трио за ксилофон, малък барабан, триангел, чинел и пиано (1969).

За цигулка и пиано: “Соната-поема” (транскр. за др. инструменти) (1940); “Бурлеска” (1956); Три пиеси (1981) и др.

За флейта и пиано: “Ария и Бурлеска” (1965); “Лирична сюита” (1999).

2 пиеси за виолончело и пиано (1983). Дуо за виола и виолончело (1999).

“Ария” за соло виолончело (1976); “Рапсодия-фантазия” за соло флейта (1991) и др.

За пиано: “Класически опус” (1937); Пиеси (1944); “Детски албум” (1957); “Младежки албум”. Т.1 (1958), т. 2 (1959); 10 пиеси (1962); “Есенен прелюд” (1995) и др.

Тема с вариации за пиано на 4 ръце (1959).
Хорова музика:

Издадени хорови и детски песни - 550: за смесен хор и пиано - 80; за четиригласен хор и пиано - 30; за тригласен хор и пиано - 120; за двугласен хор и пиано - 100; за едногласен хор и пиано - 220; детски, за двугласен и едногласен хор - 330.

Масови песни - около 220.

“Мило мое момиче”, т. П. Матев - кантата-балада за см. хор акапела (1974).

“Православна традиционна литургия” (Златоустова) (1993).
Музика към филми (игрални):

“Наша земя”, реж. А. Маринович, Й. Сърчаджиев (1952); “Години за любов”, реж. Я. Янков (1957); “Капитанът”, реж. Д. Петров (1963); “Опак човек”, реж. Я. Янков (1973).
Избрана лит. от/за него:

“Композитор и съвременност”. Сборник статии от и за Ал. Райчев съст. Е. Павлов (С., 1985).

“Спомени от петолинието и … извън него” (Съст. М. Попова) (С., 2002).
Избрана лит. за него:

Аянова, Екатерина, Лиляна Николаева “Александър Райчев”. Биобиблиографска справка (С. 1973).

Кръстев, Венелин. “Александър Райчев” (С., 2001); Клостерман, Евгени Павлов. “Александър Райчев” (С., 2002).

http://www.ubc-bg.com/bg/composer/5


Alexsander Raychev - Symphony № 2 "Modern Prometheus" Prologue (1958):


Alexsander Raychev - Symphony № 2 "Modern Prometheus" part.1 (1958):


Alexsander Raychev - Symphony № 2 "Modern Prometheus" part.2 (1958):


Alexsander Raychev - Symphony № 2 "Modern Prometheus" part.3 (1958):

Завършва БДК (дн. ДМА “П. Владигеров”) в класа по композиция на проф. П. Владигеров и хорово дирижиране при проф. Г. Димитров (1957). Специализира във Варшавската консерватория композиция при К. Сикорски и дирижиране при Ст. Вислоцки (1960--62). На дипломния си концерт изпълнява с Варшавската филхармония своята Първа симфония. От 1962 работи като симфоничен диригент. Основава Пловдивски камерен оркестър и музикалното общество “Пловдивска музикална младеж”, на чиито концерти за първи път в България изпълнява творби на Пендерецки и други съвременни автори. През 1967 посещава летните курсове за нова музика в Дармщат, където през 1968 радиооркестърът на Франкфурт под диригентството на М. Гилен изпълнява неговите “Епизоди за четири групи тембри”. От 1970 до 1991 е главен художествен ръководител на новосформирания Симфоничен оркестър в Пазарджик, с който реализира концерти и записи у нас и в чужбина. От 1989 е професор и ректор на АМТИ - Пловдив до смъртта си. Изнася лекции в САЩ (1982, 1989, 1990). През 1989 дирижира концерт на Симфоничния оркестър на Гардън Гроув (Лос Анджелис), а в Ню Йорк връчва на Генералния секретар на ООН Ксавие Перес де Куеляр творбата си “Човечеството - ХХ век”, посветена на Организацията на обединените нации. Като диригент е осъществил и много премиери на произведения от съвременни български и чужди автори. Той е сред вдъхновителите и ярките представители на авангардните тенденции в съвременната българска музика. Автор е на: 1 моноопера и 1 опера (недовършена); 4 симфонии; 4 концерта; кантатно-ораторни творби; оркестрова, инструментална, вокална музика; хорови песни и солови песни; музика към над 50 театрални постановки, 3 филма и др. В песенното (хоровото) и инструменталното му творчество фолклорната мелодика и нейната богата орнаментика и ритмическото разнообразие са подложени на оригинално авторско преобразуване чрез свободата на алеаториката, импровизацията и други съвременни композиционни техники. Хоровите му песни са сред най-представителния репертоар на българските хорови състави и формират нов стил на изпълнение, получил висока международна оценка. Вокално-оркестровите му творби от 80-те - 90-те години се открояват със своята дълбока извисена духовност. Произведенията му са изпълнявани в редица европейски страни, САЩ, Япония и Австралия. Има записи в български и чужди радиостанции и издадени грамофонни плочи и компактдискове. Изнасял е концерти със своя музика в Ню Йорк, Варшава и Москва. Автор е на три книги и критични статии.

Творчество

Музикално-сценични:
“Монолози на една самотна жена” - моноопера (от театрален диптих “Координати на застиналото пространство и спряло време”) (1975, София).

“Смъртта и възкресението на Исуса” - опера, авт. либр. (според Евангелието и псалмите) (1996, недов.).

Хорово-оркестрови (инструментален-ансамбъл):
“Поема-плакат” (“Октомври 1917”) - оратория за четец, см. хор и орк. (1959); “Антиреквием” или “Песен на един осъден” - оратория за бас, рецитатор, см. хор и орк. (1963); “Кантата за родината и революцията” за ж. хор, кам. орк. и рецитатор (1970); “Селска кантата” за ж. хор, 2 обоя и 2 валдхорни (1972); “Монолози на една самотна жена“- монодрама за соло сопран, 12-гласен ж. хор, кам. орк. и магн. лента по Г. Мистрал (1975; “Човечеството - ХХ век” - оратория за сопран , бас, см. хор и орк. (1987); “Четири ноктюрни” - кантата за ж. хор и кам. орк., т. Т. Траянов (1988); “Български пасион” за сопран, баритон, евангелист, см. хор и орк. (1990); “Песни на една душа, отлитаща към рая” за сопран, магнетофонна лента и орк. (1991);Меса за солисти, хор и орк. по каноничен латински текст (1993); “Великденска музика за страданията, смъртта и възкресението на Исус” за сопран, бас-баритон, евангелист, ж. хор и орган (1994); “Mизерере” за солисти, ж. хор и орк. (1995); “Отче наш” за 2 см. хтра и орк. (1995).

За глас и симфоничен оркестър:
Canti Dei Morti  (“Песни на мъртвите”) за сопран и симф. орк. по староегип. текстове (1983).

За симфоничен оркестър:
Симфонии: №1 (1962), №2 (1975), №3 (за струнни и тройни духови инструменти) (1978), №4 (за баритон и орк.) (1981).

“Игри” - дивертименто (1964); “Фойерверк” (1979).

Концерт за орк. (1989).

Концерти: за виолончело и орк. №1 (1974), №2 (1984); за пиано и орк. (1976); за цигулка и орк. (1980).

“Соната-концертанте” за кларинет и орк. (1960).

За глас и камерен оркестър:
4 полски лирики за сопран и кам. орк. (1961); Canti Lamentosiза 2 сопрана и кам. орк. (1979).

За камерен оркестър:
Микросюита (1963); “Епизоди за четири групи тембри” (1965); “Събор-надсвирване” за 22 духови инструмента (1969); “Освещаване на небесния дом” (1994).

Камерна музика:
“Движения за 12 струнни” (1967); “Пиета” за 12 виолончели (1991); “Музика за приятели” за струнен и джаз квартет (1966); Духов квинтет №1 (1977), №2 “Игри” (1988); Струнен квартет (1972); “Координати на звука и движението” за ударни и три контрабаса (1977); Клавирно трио (1981); “Фрагменти” за флейта, китара и виолончело (1995); Соната за виола и пиано (1960); Багатели “Контрасти” за флейта и пиано (1964); “Музика за приятели” 2 “Конфротация” за цигулка и виолончело (инстр. театър) (1976); Sonata Quasi Variazioneза виолончело и пиано (1979); Da Capoза контрабас и 2 магн. ленти (1979); Соната за 2 виолончели (1987); “Пер вио-лончело соло” (1981).

За пиано: “Изкуството на серията” Т.1 (1970), Т.2 (1966), Т.3 (1969).

Сонати №1 (1985), №2, №3 (1987).

24 етюда (1990-92); 24 багатели (1995); “Малка пиеса във фолклорен стил” (1995).

Вокална музика:

За сопран и инстр. ансамбъл: “Песни на една жена” за сопран, флейта, цигулка и виола, т. Л. Даскалова (1964) (за глас и кам. орк., 1970); 5 миниатюри за сопран, бонгоси и пиано, т. Ст. Пенчева (1964); 5 поеми за сопран, флейта, китара, виола и тромбон по Аполинер (1968); Hommage d' Apollinaireза сопран, флейта, арфа, виолончело и контрабас (1980).

“Литании” за сопран, магн. лента и пиано (1973).

За сопран и пиано: 4 песни, т. Д. Дебелянов (1956); 4 песни, т. Н. Лилиев (1962); Триптих, т. В. Парун (1964); 4 песни, т. Л. Хюз (1971); “Среднощни песни”, т. Д. Дамянов, А. Германов, Б. Божилов (1974); 4 песни, т. П. Елюар (1982);“Триптих”, т. Е. Дикинсън (1992).

За орган:
“Сътворение, смърт и примирение” (авт. транскр. за 2 пиана; за орган и 2 пиана) (1992). “Шест портрета на един образ” (авт. транскр. пиано) (1994).

Хорова музика:
За см. хор: “Хей, пролет иде” (1982); “Балада за Левски” (1986); “Триптих” (1987); De Profundis (1992).

За м. хор:

“Неда вода наливала” (1980); “Молитва” (1990).

За ж. нар. и школуван хор: “Мехметьо, севда голема” (1969); “Пролет над Тракия” (1971);  “Два тъпана бият” (1975); “Радо, бела Радо” (1978); “Лятна нощ” - 16-гласен мадригал (1979); “Разви се гора зелена” (1980); “Тихият пролетен дъжд” (1983); 3 акварела (1986); 4 песни “Сезоните” (1986); “Света българска литургия” (1991); “Молитва” (1991); “Лейлинку кузум пиленце”, “Кога с брагим галяхме”, “Хубава Мавруда” (1996).

За четиригласен хор: “Молитва” (“Святий Боже”) (1996).

Избрана лит. от него:
“Небесносиньо утро, пладне и път след пладне” (С., 1989), “Животът ми - опит за реконструкция на една разпиляна мозайка” (Пловдив, 1993); “Симфониите на Константин Илиев” (С., 1995.)

Избрана лит. за него:
Спасова, Василка, Емилия Николова и Мария Бояджиева-Луизова. “Иван Спасов. Творчески хронограф.” (Пловдив, 1999). Андреева, Ценка и Ромео Смилков. “Клавирната музика на Иван Спасов” (Пловдив, 2000).

http://www.ubc-bg.com/bg/composer/217


IVAN SPASOV ( 1934 - 1996 )  - CANTI LAMENTOSI (1979):

Божидар Стефанов Петков е български композитор, автор на филмова музика.

Роден е в Габрово на 29 юли 1940 г. Завършва композиция през 1965 г. в Музикалната академия в Краков при Станислав Виехович и Кшищоф Пендерецки. Пише филмова и театрална музика. Автор е на музиката за над 90 игрални, документални и мултипликационни филми. Неговата Токата за 2 пиана многократно е изпълнявана с успех в редица страни като Япония, Куба, Франция, Германия, Русия, Люксембург и др.

Един от основоположниците на "Златния фонд" на БНР (1968-1984).

Умира на 14 май 2015 г. „Българското кино загуби ярък и неповторим творец, който без остатък всеотдайно и с любов му служеше, като вгради цялото си щедро артистично вдъхновение в десетки произведения на екранното изкуство. Остава да звучи и ще звучи неговата неподражаема – емоционална, нежна и деликатна, изпълнена с философски заряд прекрасна музика…“, се казва в изявление на Съюза на българските филмови дейци по повод смъртта му.

Кратка филмография:

Лебед
Авантаж
Черната лястовица
1952: Иван и Александра
БГ - Невероятни разкази за един съвременен българин
Бай Ганьо тръгва из Европа
Бал на самотните
България - това съм аз
Всичко от нула
Гардеробът
Дом за нежни души
Единствената любовна история, която Хемингуей не описа
Жесток и невинен
За една тройка
Заплахата
Застраховката

Родена е през 1980 г. в Пловдив. Печели наградата „Жан-Фредерик Перену“ на 4-ия Международен конкурс по музика във Виена когато е само на 14 години. Завършва Кралската Академия по музика в Лондон и Гилдхол Скул ъв Мюзик, където печели наградата „Витолд Лютославски“ (1999). Завършва докторантура по композиция в Кингс Колидж в Лондон, където печели наградата „Адам“ (2007).

Нейната „Възхвала“ е изпята в катедралата Сейнт Пол по случай Златния юбилей на кралица Елизабет II. През 2008 г. нейна творба (по текст на Блага Димитрова) е избрана за участие в световния хоров фестивал в Рига „Песни за Слънцето“. През 2010 г. нейни творби са включени в Моцартовите седмици в Залцбург и в Зимните концерти в Мюзикферайн, Виена. През 2011 г. печели наградата „Сорел“ за хорова музика в Ню Йорк. Нейни произведения са изпълнявани в България, Великобритания, Русия, Италия, Франция, Германия, Австрия, САЩ, Китай, Австралия и др. Творбите ѝ влизат в репертоара на изтъкнати изпълнители като Максим Рисанов, Джанин Янсен, Гидон Кремер, Кристине Блаумане, Натали Клайн, Милош Карадаглич и др. Получава множество престижни поръчки между които от Кралското филхармонично дружество за Музикалното биенале във Великобритания, 2014.

Звукозаписната компания ЕСМ издава през април 2013 г. първия авторски диск на Добринка Табакова „Струнни Пътеки“. Дискът печели множество отличия, между които от: BBC Music Magazine, Stereo Magazine, International Music Reviews и влиза в топ-3 на Британските класации за класическа музика. През декември 2013 г. авторският диск на Добринка Табакова „Струнни Пътеки“ („String Paths“) получава номинация за награда Грами за най-добър сборен албум с класическа музика.


https://soundcloud.com/dobrinka_tabakova


Dobrinka Tabakova - Dawn:

Dobrinka Tabakova - Whispered Lullaby:

Dobrinka Tabakova - Starry Night (Zvezdna Nosht):

Dobrinka Tabakova Diptych:

Името на Йосиф Чешмеджиев е в забвение, а негова заслуга за музикалната ни култура са стотици детски и училищни песни, с които са възпитавани поколения български деца. Изнестен най-вече като композитор, той е и диригент, и автор на повече от 100 публикации в пресата, и автор на учебници по пеене. Чешмеджиев работи и като фолклорист, записал огромен брой македонски народни песни.

Йосиф Чешмеджиев е роден на 8 декември 1890 година в Скопие. През 1899 г. постъпва в духовната семинария в Цариград, където се учи да свири на различни инструменти при капелмайстора на султанския оркестър. Първите му композиционни опити тогава са творби, изпълнени от оркестъра на Семинарията.

След завършването се връща в родния си град, където е учител и дирижира любителски хорове и оркестри. Заминава да учи в Лайпцигската консерватория, но отново се връща в България - вече солидно подготвен музикант. След 1920 година работи в София. Има изненадващо по обем творчество, но е забравен...

http://bnr.bg/ru/post/100637164/pomnite-li-iosif-cheshmedjiev

Учи музика при Ат. Бадев в Солун. През 1899 постъпва в Българската духовна семинария в Цариград и учи различни духови инструменти при Акзенщайн - капелмайстор на султанския духов оркестър. Ръководи ученически духов оркестър и пише първите си композиции. От 1909 следва композиция в Лайпцигската консерватория при С. Крел, М. Регер и Х. Риман. От 1913 е последователно гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914--20) и София (1920--27; 1930--32). Образцов учител при ДМА (1921--24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928--31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925--33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България.

Като композитор работи главно в областта на хоровата песен. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др.

Автор е на учебници по пеене, статии за български и чужди композитори и в областта на музикалния фолклор.


Творчество

♦ Музикално-сценични:
Опери: “Тайната на Вардар” (1918); “Меглена” (1924).

Балет-пантомима “50 години Първа софийска девическа гимназия”, либр. Р. Колева.

♦ За симфоничен оркестър:
Симфонии №1 (1912, незав.), №2 (1923); 6 симф. поеми; 4 пиеси; 7 парафрази върху нар. песни.

♦ Камерна музика:
Струнни квартети: №1-4.

Вокална музика: 6 песни за глас и пиано.

♦ Хорова музика:
Авторски сборници с песни за см. и едн. хор:

Български македонски нар. песни: 52 за см. и едн. хор (1926).

Македонски нар. песни: 19 за едн. хор (заедно със З. Лазаров и П. Владигеров, 1952).

“Илинден” 1905-53: 36 революционни за едн. хор (1953).

14 турски песни за едн. хор (1955).

Македонски песни: 18 за см. и ед. хор (1955).

http://www.ubc-bg.com/bg/composer/289

Възстановен е паметникът на Панчо Владигеров на улица „Тракия“, информираха от Община Габрово.

Тази година се навършват 120 години от рождението на композитора и музикант Панчо Владигеров (1899-1978 г.) и по този повод Общината в Габрово обезпечи процеса на цялостно почистване на неговия паметник, който в последните години бе обект на вандалски посегателства.

Възстановени са компрометираните участъци и надписите по монумента. Паметникът – барелеф е тържествено открит на 12 октомври 1981 г. на ул. „Тракия“, в подножието на стълбите към парк „Баждар“, в присъствието на културни дейци и граждани.

Слово държи тогавашният председател на Съюза на българските композитори – Александър Райчев, който отбелязва, че това е първият паметник на Панчо Владигеров в страната.





Композицията е изработена от бронз. Нейни автори са скулпторът Ангел Станев и архитект Иван Нанев. Именитият композитор е тясно свързан с Габровската музикална общност. Той допринася за професионалното израстване на Габровския камерен оркестър и превръщането на Габрово в средище на музикални събития от национално значение.

В знак на признание за активната му дейност в тази област е провъзгласен за почетен гражданин на Габрово през 1977 г.

https://www.gabrovonews.bg/culture/146906/

"Фамилия Владигерови свири Владигеров" - под това мото Панчо Владигеров-младши и Трио ВЛАДИГЕРОВИ - Екатерина, Александър и Константин - внуците на Панчо Владигеров, отбелязаха с общ концерт 120-годишнината от рождението на знаменития си дядо. През 2019-та  -  годината, изпълнена с юбилейни тържества, изложби, концерти, конкурси и други артистични прояви, внуците почитат чрез поредица концерти в различни градове в страната и в чужбина талантливия си дядо. Срещаме се с тях в Къщата музей "Панчо Владигеров" в София - фамилната къща на композитора, дарена на българската държава чрез Фонд "1300 години България" от съпругата му Елка и внука му Панчо Владигеров-младши. Днес този държавен културен институт съхранява всички авторски ръкописи, печатни творби, ноти и партитури, грамофонни плочи, магнетофонни ленти, писма, архив и много снимки. Уредничката на Музея - Надя Сотирова - ни развежда из стаите, запазили духа на музиканта, а внуците му свирят, шегуват се, разказват вдъхновяващо какво е усещането за наследственост на гения.

BTA:Владигерови свирят Владигеров

http://www.bta.bg/bg/video/show/id/0_84gjora0

Панчо Хараланов Владигеров е роден в Цюрих на 13 март 1899 година. Само два месеца след раждането на близнаците Любен и Панчо, семейство Владигерови се връща в родния Шумен, където преминават детските години на композитора. Първите си уроци по пиано получава от майка си, а по-късно започва да взима уроци от Паула Вайсман, пианистка, близка на семейството му. След смъртта на бащата майката се мести с двете си деца в София където музикалното образование на Панчо започва в Частното музикално училище. Големият чешки музикант и основател на клавирната школа в България Хенрих Визнер му преподава пиано, а теория на музиката учи при известния в епохата композитор Добри Христов. По това време Владигеров прави първи опити в композирането. Заедно с брат си и майка си Панчо Владигеров заминава за Берлин и от 1912 до 1915 година изучава композиция и пиано в Държавното висше училище в немската столица при Хайнрих Барт и Паул Юон, след което се обучава в Академията по изкуствата в същия град. Учи пиано при Леонид Кройцер и композиция при Фридрих Гернсхайм и Георг Шуман. Завършва Академията с отличие през 1922 година.

Още като студент има първите си големи успехи. Два пъти печели Менделсоновата награда, която е ежегодно отличие, което се дава от композиционния отдел на Академията. Първия път наградата е за „Концерт за пиано и оркестър Nr. 1“, a втория път – Трите импресии за оркестър из оп. 9 - „Копнеж“, „Страст“ и „Изненада“.

В началото на творческата си кариера Владигеров работи като музикант и диригент в театъра на Макс Райнхард в Берлин. Това е голям акцент в житейския му и творчески път. В продължение на 11 години Владигеров пише музика за спектаклите на големия немски режисьор, поставяни в „Дойчес Театър“ в Берлин и „Театър ан дер Йозефщад“ във Виена. В този период пише музиката към „Цезар и Клеопатра“ на Шоу, „Сънна игра“ на Стриндберг, „Юдит“ на Хебел, „Тебеширеният кръг“ на Клабунд, „Юарец и Максимилиан“ на Верфел, „Много шум за нищо“, „Венецианският търговец“ и „Дванайсета нощ“ на Шекспир.

До 1932 година Владигеров живее в Германия. Макар и далече от родината той създава ярки народностни произведения, които привличат вниманието на европейската музикална общественост. Изпълнената за пръв път на 27 януари 1923 година Рапсодия „Вардар“ печели широка международна известност. Първоначално композиторът я създава като произведение за цигулка и пиано. Той много често концертира заедно с брат си Любен, който е цигулар. Огромният успех, с който двамата изпълняват „Вардар“ подтиква композитора да оркестрира творбата. В този период Владигеров създава Концерта за цигулка, Втория концерт за пиано и оркестър, цикъла пиеси за пиано „Седем екзотични прелюдии“, „Класично и романтично“, редица пиеси за цигулка и други инструменти. Концертира със свои творби в Германия, Франция, България.

През 1932 година Панчо Владигеров се завръща в България и става професор по пиано и композиция в Музикалната академия, където работи в продължение на повече от 40 години. Обогатява жанрово творчеството си с произведения като операта „Цар Калоян”(1936), която е поставяна и в чужбина, Симфония №1 (1939), Концерт за пиано и оркестър №3 (1937), „Импровизация и токата“ (1942), балета „Легенда за езерото“ (1946), „Концертна фантазия за виолончело и оркестър“, „Еврейска поема“, „Люлински импресии“, клавирните миниатюри „Шумен“ „Епизоди“ и „Акварели“. На 3 октомври 1937 е изпълнен за пръв път Третият концерт за пиано и оркестър. В този период Владигеров пише и Първата си симфония в Ре мажор, Струнен квартет в Сол мажор,  „Четири румънски симфонични танца“. Превръща двете пиеси за пиано „Импровизация“ и „Токата“ в ярки оркестрови творби.

Като пианист от висока класа Владигеров създава над 60 пиеси за пиано, включени в 14 опуса. Повечето от тези творби носят програмни заглавия и са абсолютно свидетелство за ненадминатите умения на композитора и търсенето на единство между техника и съдържание. Клавирните творби на Владигеров носят общия белег на цялото му творчество – експресивен изказ с виртуозен блясък или плавно разказвателен, граничен с елегичност и подчертан лиризъм.

Въпреки че проявява предпочитание към симфоничната музика, Владигеров създава и много вокално-инструментални творби с висока художествена стойност.

В периода от 1936 до 1942 година той е представител за България в Постоянния съвет за международно сътрудничество на композиторите. Делегат е на Световния конгрес на мира през 1949, член е на жури на престижни международни конкурси.

След Втората световна война Владигеров пише Симфония №2 „Майска“ (1949), увертюрата „Девети септември“ (1949), както и масови хорови песни.

През 1968 г. Панчо Владигеров получава престижната награда на Виенския университет „Готфрид фон Хердер” за принос в европейското културно наследство.

Композиторът работи дълго като професор по композиция в Музикалната академия в София, която от 1995 година носи неговото име. Създава професионална композиторска школа и възпитава цяло поколение композитори като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски, Александър Йосифов, Юлия Ценова, Георги Костов, Константин Илиев.

За големия му принос за развитието на българската музикална култура , Владигеров е удостоен с всички най-високи държавни отличия.

Панчо Владигеров твори пълноценно до края на живота си. Умира на 8 септември 1978 г. в София.

Интонационната линия на творбите на Владигеров е в пряк контакт с градския фолклор, но пречупен през призмата на неговия личен почерк. В музиката му съществува, макар и не пряка, връзка с късния романтизъм и импресионизма. Първите български композитори Емануил Манолов, Панайот Пипков, Добри Христов, Маестро Георги Атанасов имат задачата да положат началото на културния музикален живот и да създадат основа за развиване на традиция. Следващото поколение музиканти, сред което творци като Владигеров, Пипков и Големинов доближава българската музика до езика на съвременното световно творчество. Панчо Владигеров заема централно място в развитието на българската композиторска школа. Творчеството му се отличава с търсения в музикалната форма от песента до операта, балета, симфонията и инструменталния концерт. Той е блестящ оркестратор, който имплантира фолклора и европейските течения в контекста на своите идеи.

 Балетът „Легенда за езерото“ е сред онези големи достижения на майсторството на композитора. Той приковава вниманието с присъщата за композитора звукова пищност, с драматизма, постигнат с големи контрасти, с широтата и мащаба на звученето си.

https://www.operasofia.bg/novini/item/7425-120-godini-ot-rozhdenieto-na-pancho-vladigerov

През 2020 г. отбелязваме 130 годишнината от рождението на известния сливенски композитор, музикант и педагог Михаил Тодоров Хаджимихайлов. РИМ – Сливен ще отбележи събитието с изложба, посветена на неговия живот и творчество, съвместно с читалище „Зора” и ДА - Сливен.

Да припомним кой е Мишо Тодоров. Роден е на 15 септември1890 г. в гр. Сливен. Баща му – Тодор Хаджимихайлов, човек с музикална култура и владеещ турски и гръцки език произхожда от известния сливенски Копринджиков род. Майката – Иванка Чаракчиева, природно интелигентна, с музикална дарба, е представител на не по-малко известния Чаракчиев род.

На 15 септември 1890 г. в семейството се ражда като шесто дете Мишо Тодоров. Израства в музикална среда.Пръв негов учител по пиано е сливенския музикант Михаил Райнов. Като ученик в гимназията той вече свири на пиано, цигулка мандолина и флейта. Заедно със свой съученик издава „Литографирани мазурки за две мандолини и две китари. Композира валса „ Младежки тъги” по Шопенови валсове и редица други творби.

През 1907 г. се записва в Консерваторията в Монпелие, Франция. През следващата година се премества в Женева. Завършва средния курс на Консерваторията за три години с награди по цигулка, хармония и теория и с високи оценки като композитор с определен национален колорит.

През 1911 г. се завръща в Сливен и постъпва на работа като учител по музика в Мъжката гимназия „Добри Чинтулов”. По това време там е и Васил Димитров, завършил курсовете при Софийската музикална академия и основал Детска музикална китка в града ни. Приятелство и ползотворно сътрудничество ги свързват години наред.

Мишо Тодоров е автор на детските оперети „Горски цар” /1911-1912/, „Малката кибритопродавачка” по Андерсен / 1920/, „Ветрената мелница”/1925/ по Елин Пелин и на много други.

През 1923 г. той е командирован за една година в Дрезденската консерватория, където учи при професорите Варвас и Теодор Блумер и показва завидни успехи. Наред с преподавателската си дейност, той ръководи ученически хорове и няколко оркестъра – към гимназията – „Орфей”, към Детска музикална китка и други.

През 1946 г. основава в Сливен Музикално училище и става пръв негов директор. За съжаление по просъществува само четири години. Той е един от създателите на Работническата самодейна опера, където последователно е диригент и почетен председател. Автор е на много популярни песни: „Душата на Орфея”, „Изгнаник”, „Спи градът” и др., на маршовете: „Химн на читалище Зора”, „Хаджи Димитър“ и др., на фолклорни лесни, балетна музика, разработки и аранжировки на чужди произведения. Произведенията на Мишо Тодоров са отпечатани в Германия, а „Балкантон” е записал някои от тях на плочи. Паралелно с това, той пише и изнася много статии, доклади и лекции на музикална тематика.

Бележитият музикант умира на 22 април 1967 г. в Сливен. За своето дългогодишно творчество и плодотворна работа в областта на музиката получава много награди. Удостоен е с „Кавалерски кръст с корона” /1934г./, „Народен орден за гражданска заслуга” /1950/, „Червено знаме на труда” /1960/, „Заслужил учител” /1963/. Той е и член на Съюза на българските композитори от 1958 г.

Общественик, музикант, композитор, педагог и диригент – много са областите, в които се изявява този именит наш съгражданин, останал незабравим за своите ученици и приятели.

https://www.facebook.com/museumsliven/

На 26 декември 1875 г. във Варна е роден композиторът Добри Христов (1875-1941), едно от най-значимите имена в българската музика от първата половина на XX в. Творчеството му обхваща различни музикални жанрове, простиращи се от църковната музика, минаващи през симфоничната и хорова музика и стигащи до детската песен.

Димитър Ненов – един от най-самобитните европейски композитори от първата половина на ХХ в. Той е и един от големите европейски пианисти.

За изключителния му пианизъм, за съжаление, може само да се разказва. Защото, по идеологически причини или поради обикновена завист, записите му в Българското радио са изтрити. Пак по същата причина – идеология и завист – и творчеството му десетилетия наред не се е радвало на популярността, която заслужава.

Учил е архитектура и музика в Германия и Италия, оценен е от музикалната критика пак там, в Западна Европа. Изумителната му тонова култура, естетско отношение към изкуството са изградили неповторимостта на колорита, архитектониката, мелодиката на музиката му. От българския фолклор е почерпил мелодическия финес, загатнатата, оригинална хармония, лириката, езичеството.

https://bnr.bg/post/101401144

Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 1


Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 2


Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 3


Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 4

В края на октомври 1922 г. в една кръчма в Берлин се намират Константин Щъркелов, Григор Василев и Панчо Владигеров. В разгара на вечерта Константин Щъркелов запява песен, а Панчо Владигеров вади нотно тефтерче и започва да си записва мелодията. На въпроса на Григор Василев, дали може да композира „едно Българско произведение“ по тази тема,  Панчо отговаря утвърдително.

След около месец време той кани приятелите си у дома, където двамата братя – Панчо и Любен Владигерови – изсвирват премиерно пред публика новото произведение — Българска рапсодия за цигулка и пиано оп. 16, 1922 г. Вълкович и Щъркелов са във възторг от произведението на часа настояват Рапсодията да носи заглавието „Вардар“ и посвещението: „На борещата се за независимост Българска младеж във Вардарска Македония“, тъй като към този момент те считат мелодията за македонска народна песен.

По-късно обаче се установява, че това е патриотичната хороводна песен на Добри Христов, написана в духа на македоснките народни песени – „Едничък чуй се вик“ (извесна също под името „Ний българи сме“) с текст от Л. Бобовски, вкючена в сборника „Балкански песни“ на Добри Христов, издаден от 1912г.

Рапсодията е издадена през следващата 1923 г. от Universal Edition под името „Българска рапсодия Вардар“, по-късно, по политически съображения Владигеров е принуден да махне „Българска“ от заглавието на Рапсодията и тя и до сега е известна като Рапсодия Вардар за цигулка и пиано оп. 16, 1922 г.  Едва през 1928 г. Владигеров оркестрира Рапсодията за голям симфоничен оркестър, а по-късно прави и още няколко транскрипции.

Maestro Pancho Vladigeroff - "Bulgarian Rhapsody VARDAR" (THE BALKAN ANTHEM)

За тази популярна история Григор Василев пише статия във в. „Зора”, 21 април 1941 г.:
ИЗВОРИТЕ НА ВАРДАР.

КАК БЕ СЪЗДАДЕНА РАПСОДИЯТА ,,ВАРДАР” (1941г.)

Вардар има един съперник – рапсодията ,,Вардар”, която се изпълнява по цял свят. Авторът на рапсодията е Панчо Владигеров, но той не е съвсем сам в създаването й. В октомври 1922г. отидох  от Мюнхен в Берлин за един конгрес. Там намерих Щъркелов и двамата братя Владигерови. При един обяд в ресторанта ,,Пшор-брой” близо до ,,Кайзер Вилхелм Гедехтнис Кирхе”, Щъркелов, след някоя и друга халба, започна да пее народни песни. Между тия песни той попадна и на един мой любим мотив:Ний българи сме!

Помолих Щъркелов да пее за втори и трети път същата песен, която бях чувал в Скопие през 1917 и 1918г. от хора при Скопската гимназия. Панчо Владигеров слушаше с внимание. Попитах го не може ли да създаде нещо от този мотив. Той помисли доста време и отсече:,,Мисля – да!”

Сега вече Панчо помоли Щъркелов да изпее песента 2-3 пъти, а сам си отбелязва 5-6 ноти в едно малко тефтерче.

След няколко дена получих писмо, пак в Мюнхен, от Панчо, в което ми съобщаваше, че е написал една рапсодия на същата тема. При второ посещение в Берлин Панчо и Лулу ми изсвириха рапсодията. Попитах Панчо дали ще може да я даде на своето издателство да я отпечати и той ме увери, че това ще стане скоро. Тогава, казах му, ще трябва да я назове ,,Българска рапсодия Вардар” и да я посвети на борещата се българска младеж в Македония. По това време имаше големи преследвания в Скопие против българската младеж, създадени бяха много процеси и голямо число младежи бяха хвърлени в затворите поради куража им да се наричат българи. Панчо прие това внушение и написа пред мене по немски: ,,Bulgarishe rapsodie Wardar – den kampfenden bulgarishe Jugend in Macedönien gewidmet”.

По-късно Владигеров разработи рапсодията за оркестър и мога да кажа,че музикалният свят прие това българско творение с извънредна симпатия и най-висока преценка.

И музикалната публика в Загреб и Любляна прие рапсодията ,,Вардар” с искрен и горещ възторг.

Тогава – преди две десетилетия – не бе възможно да се направи нищо в защита на огнената българска младеж в Македония, но моралната награда и братското съчувствие бе изразено в рапсодията ,,Вардар”, която се изпълнява от всички първокласни оркестри в Европа и Америка.

Автор на текста: Елисавета Петрова

http://shtarkelov.info/vardar-rapsody/


Гласът на Панчо Владигеров - За Рапсодия „Вардар“

Живка Клинкова завършва ДМА (дн. НМА „проф. Панчо Владигеров“) през 1947 г. Учи пиано при проф. Д. Ненов, дирижиране при проф. Е. ди Веки и композиция при проф. П. Хаджиев и проф. В. Стоянов. Специализира композиция при проф. Вагнер-Регени и проф. Б. Блахер в Берлин (1960-66 г.). Посещава международните курсове за нова музика в Дармщат (Германия, 1964), Бурненвил фестивал в Копенхаген (Дания, 1979), Карл Хофер симпозиум в Берлин (Германия, 1982), Хайделберг (Германия, 1985). Работи като композитор и диригент в ДАНПТ (дн. НФА “Ф. Кутев”) от основаването му (1951-66).

Живка Клинкова е автор на 11 балета, опери, мюзикъли; произведения за симфоничен, струнен и камерен оркестър; сюити и други за народен оркестър; камерна инструментална музика; над 250 солови и хорови песни със съпровод на пиано; обработки на народни песни и танци; музика към филми; пиеси за естраден оркестър и др.

Получава международни награди за филмова, камерна музика и музика за фолклорни формации. Много от нейните творби прозвучават за първи път и се изпълняват с успех в чужбина. Лауреат е на Световния младежки фестивал в Букурещ (1953 г.). През 1981 г. получава грамота от Папа Йоан Павел II за операта “Св. Св. Кирил и Методий”, партитурата се съхранява във Ватикана.

https://ubc-bg.com/



Композиторка, смятана за враг на народа, пише опера за Кирил и Методий, благословена от папата. Авторката се казва Живка Клинкова и е по-известна в чужбина, отколкото в родната си страна.

Дори в родния й Самоков тя е малко позната. По времето на социализма не е била вкарвана в концлагери, защото през 70-те и 80-те години те вече са мрачно минало. Но забраняват да изпълняват произведенията й, обричайки я на забрава. И днес творчеството й се изпълнява предимно из залите на Германия и останалата част от Западна Европа, а у нас почти нищо.

През 1980 г. Живка Клинкова написва операта „Св. св. Кирил и Методий“. Авторката е изтъкната композиторка със солидно музикално образование у нас и в Германия. Заедно с Филип Кутев основават ансамбъла за народни песни и танци, който по-късно носи неговото име. Тя работи в ансамбъла като композитор и диригент до 1966 г. Учи в Западен Берлин, специализира в Западна Германия. Но брат й избягва именно в капиталистическата Германия и е обявен за невъзвращенец, а тя – за негова помощница. Така се превръща във враг на народа. Живка иска за операта си за светите братя подкрепа от висше духовно лице. Праща я в канцеларията на тогавашния патриарх Максим, но не получава отговор. А добри хора й казват, че няма как да получи официална подкрепа в тези времена от българската църква, която не иска да си създава проблеми с властите. Така Клинкова праща операта си на папа Йоан-Павел II. Той много бързо й отговаря, че това е благословена музика за покровителите на Европа и тя непременно трябва да бъде изпълнена. Папата праща и грамота, че Ватикана приема в архива си операта. След атентата срещу него (за който е обвинен български гражданин) и оправянето му папата отива на посещение в родината си Полша. Там именно за избавлението на Йоан-Павел II през 1986 г. в град Бидгошч изпълняват операта в концертен вариант. Диригент е Мечислав Новаковски. Казват, че папата дори се просълзил,  след това ръкопляскал и накрая се оттеглил за молитва в местната катедрала. Йоан-Павел II смятал светите братя освен за покровители на цяла Европа, за каквито ги обявява, и за свои лични небесни закрилници.

В операта „Св. св. Кирил и Методий“ се съчетават български, славянски, източноправославни и католически музикални начини. Руският музиковед Михаил Юровски смята: „Хоралните партии удивляват със своите мащаби и рядко срещани специфични мелодии. Главните действащи лица в музикалната област се характеризират с певческо-декламаторски стил. Най-интересни са следните сцени: диспутът на Кирил и Методий с папа Адриан ІІ и триезичниците, изповедта на Методий в Рим, сънят халюцинация на Константин, в който с помощта на една инструментално-музикална форма - сюита, се характеризират седемте основни добродетели на човешкия живот: красивото, богатството на духа, силата, страстта, плодовитостта, славата и мъдростта“.

По думите на специалистите в операта е включена и прастарата мелодия, която звучи в Рилския манастир от времето на основаването му – мелодията на камбаните на Хрельовата кула, която можем да я чуем, ако отидем там.

Оперната певица Росица Тренкова, която е взимала уроци по пиано в Самоков при Клинкова, си спомня пред БНР: „Тя ставаше в 5 часа сутрин, за да изсвири колкото може повече творби, да се запознае с колкото може повече неща. Свиреше бляскаво мазурки. Беше много добра пианистка и много запалено учеше“. По това време Живка е била студентка и е преподавала уроци, за да се издържа.

След като става враг на народа, произведенията на Живка Клинкова не се изпълняват. Росица Тренкова разказва как във Варненската опера много са искали да поставят балета „Калиакра“, смятан за един от върховете в жанра. Били са сключили и договор, но се обадили „отгоре“ и намерението пропаднало. Така станало и с операта „Левски“ и с много други творби.

Любопитно е, че Клинкова е била силно запалена по спорта. Пише музикално-сценично произведение, посветено на олимпиадата, наречено „Сънят на Кубертен“. А след невероятния фурор на нашите на мондиала в САЩ през 1994 г. твори футболна симфония. Много от творбите й са незавършени. След падането на Берлинската стена Живка се връща окончателно да живее в родния си Самоков. За българите тя си остава неизвестна авторка и тогава не се опитва да се наложи на сцената. Но тя твори плътно до смъртта си през 2002 г. Пише дори творба за принцеса Даяна, разтърсена от смъртта й.

В Самоков няма къде да й поставят плоча

Родната й къща в Самоков след смъртта й преминава в хора, които не са свързани с композиторката. През 2019-а за 95-годишнината от рождението й в родния й град се събира инициативен комитет, който поръчва плоча, като смятат да я поставят на родния дом на Живка. Но новите собственици отказват. От комитета твърдят, че в местната община също не са заинтересувани. И така се оказва, че плочата няма къде да бъде поставена.

В същото време творбите на Клинкова продължават да се изпълняват извън страната ни. А творчеството й се изучава като пример за музиката на ХХ век. В кратката справка пише: „Живка Клинкова е автор на 11 балета, опери, мюзикъли; произведения за симфоничен, струнен и камерен оркестър; сюити и други за народен оркестър; камерна инструментална музика; над 250 солови и хорови песни със съпровод на пиано; обработки на народни песни и танци; музика към филми; пиеси за естраден оркестър и др.“

https://politika.bg/


Операта-оратория „Кирил и Методий“ от Живка Клинкова с премиера в Софийската опера

Музикант, хуманист, демократ, възрожденец по дух, Панайот Пипков включваме към т.нар. Първо поколение български композитори, посветили живота си на музиката и мисията за просвещение на българския народ.

Роден е на 21 ноември 1871 година в Пловдив. Израснал в музикално семейство, той отрано се отдава на многобройните си артистични дарби. Свири на цигулка и пиано, обича да пее, играе в градската театрална трупа. През 1889 година заминава за София и е част от ентусиастите на театър „Основа“, Столичната драматична трупа (1890) и театър „Сълза и смях” (1892), като същевременно ръководи и „тяхната музикална част“ (по думите на Пипков – син). Талантът му е забелязан. В началото на 1893 година негови колеги пишат до Министерството на народното просвещение следната молба: „Ние виждаме в този млад юноша една горяща жажда, една извънредна наклонност и страст към изкуството музика, съпровождани от доказана широка подготовка и талант…“ Панайот Пипков получава стипендия и заминава за Милано да учи музика, което повлиява увлечението му към театъра окончателно да бъде заменено от желанието да се посвети на музиката. В писмо от Милано той пише: „България има нужда от добри музиканти, които да тласнат нашето музикално изкуство напред. Когато се върна в България, ще отдам целия свой живот на това прекрасно изкуство.“

След 2-годишното обучение в Италия, Пипков активно се включва в музикалния живот на Пловдив. Редовен член е на Пловдивското певческо дружество, свири на чело, участва като цигулар солист в концерти, на някои от които се изпълняват и негови творби.

От 1899 година Панайот Пипков последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе. 29-годишен той е поканен да стане учител по музика в Ловчанското петокласно мъжко училище. Бързо успява да стане душата на музикалния живот в града. Създава и дирижира ученически хор, църковен хор, смесен граждански хор. Формира камерен оркестър и струнен квартет, изнася концерти. Преподава отдадено, като запознава своите ученици с музикалната история, свири и пее с тях, учи ги на нотно писмо и хорово пеене. Интересна, уникална страна на учителската дейност на Пипков през тези години е композирането на песни в клас. Пипков е композитор и то с подчертано песенен и спонтанен натюрел – мелодията бликва внезапно и цялостно в съзнанието му, напира да се излее „на един дъх“ в момента на творческо озарение. Пише и част от текстовете на своите песни. Големият брой училищни песни, които сътворява през четирите години в Ловеч, са издадени в три сборника през 1902, 1903 и 1904 година.

В такъв именно момент на вдъхновение е създадена и музиката на „Всеучилищен Химн на Св. Св. Кирил и Методий“ („Върви, народе възродени“). За този паметен миг си спомня самият автор, а описанието, част от което цитираме, е поместено в списание „Родна песен“ през 1942 година:

„Трябваше да напиша нова песен за учениците, обаче по нямане готов и подходящ текст, реших да отложа написването ѝ за следния час… Един от учениците се бе навел над някакъв учебник и четеше с увлечение напечатаното в него стихотворение за Св. Св. Кирил и Методий от именития наш мислител и поет Стоян Михайловски. Понеже търсех текст, надвесих се и аз да прочета непознатото за мен стихотворение. Още непреполовил бисерните му куплети, в главата ми прозвуча вдъхновена от тях музика. Пред черната дъска се мъдреха тебеширени късчета. В бързината, с която почнах да чертая петолинието, тия дребни късчета се топяха между пръстите ми или се пръскаха на вси страни, обърнати на прах… Написването на музиката за четири еднородни гласа не трая повече от 15 минути. Обаче за първи път в живота си аз почувствах нужда от повече ръце. Имах на разположение още 30 минути – време, достатъчно да разуча песента поотделно и я опитам дружно. След първото ѝ изпяване в хор удари звънецът, но учениците станаха прави и ме помолиха да прекараме междучасието в неколкократно изпяване на новата песен. Без дори да изчакат моя отговор запяха с такава сила на прелели от възторг детски гласове, че всичкият шум от настъпилото междучасие заглъхна. Учители и ученици се трупаха пред вратата на класа, за да слушат…“

Продължението на историята е известно: няколко дни след това, на 11 май 1901 година, песента е изпълнена по време на честванията в града на славянските първоучители, а година по-късно вече се пее във всички училища, за да се превърне в така обичания и до днес Химн на българската просвета, неотменна част от всеки празник на буквите и книжовността.

Лятото на 1904 година Панайот Пипков преминава на военна служба като капелмайстор на духовата музика на 34-ти пехотен Троянски полк. Житейските превратности го отвеждат отново в София, където се установява заедно със семейството си в края на 1905-а и остава там до смъртта си през 1942 година. Макар и утвърден композитор, на когото химнът на Кирил и Методий е донесъл известност, професионалният му път не е гладък. Работи като учител, ръководи любителски хорове и оркестри. Диригент е на Свободен театър. Става хормайстор на Народната опера, а три години по-късно е музикант в Софийския драматичен театър. Избират го за капелмайстор на Градската духова музика към Столична община. Композира клавирни пиеси, които са от първите български образци в жанра. През 1927 година завършва единствената достигнала до нас опера „Загорка“. Пише драматични пиеси, занимава се и с публицистична дейност. Като „волнонаемен учител“ в гимназия или ръководител на музиката към някой театър през ваканциите остава без доходи. „Тогава – спомня си синът Любомир – взимаше малкото куфарче с камертон, клещите, отвертките, ключовете за акордиране на пиана и струни, навити на рула, и заминаваше за провинцията. Във всеки град го очакваха по десетина пиана за акордиране и дребни поправки.“ Такава работа върши и в София. Понякога замества отсъстващи музиканти като пианист или цигулар в ресторанти като някогашните „Батенберг“, „Панах“ и „Алказар“.

Макар да разширява жанрово творчеството си, предразположението към детската музика, заложено в неговия натюрел намира израз в написването на първата българска детска оперетка „Деца и птички“ (1909), последвана от „Щурец и мравка“ (1910), като и двете са по негово либрето. С песните и оперетките Пипков свързва значима част от творчеството си с най-чистосърдечните и безпристрастни слушатели – децата, на които остава отдаден през целия си живот.

Панайот Пипков уважава народното творчество и го счита за изходна позиция при изграждането на всяка национална култура. Сърдечен, благороден, но и пословично скромен той не желае да участва в борбите в тогавашния музикален живот и в групировки, където отрицанието в името на лични амбиции застава над обществения интерес. Преживял отблизо Балканската война като капелмайстор на 54 и 41 пехотен полк, той ненавижда войната, както и всичко, което застрашава човека, оскотява го или го прави жесток спрямо мирния живот и хората.

Панайот Пипков няма самочувствие на голям композитор. Без да се самоизтъква, той дори подценява своето творчество. През 1934 година в едно писмо до Димо Бойчев, негов приятел и основател на първата по рода си „Пловдивска детска музикална китка,“ казва: „Не мисля, че съм написал кой знае какво. То е скромно. Това са първите наченки на българското музикално изкуство.“

В свое интервю в сп. Българска музика (9/1971) Любомир Пипков споделя: „Той обичаше да казва суровата библейска мъдрост: С какомтом мера мерати, с такомтом мере померати бити. (бел.ред. С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.) Тя беше станала част от неговата нравствена същност. На вдъхновения композитор е дадена дарбата да превръща вълненията си и обичта към човека и народа в песен, в музика. За обичта обаче народът е отвръщал стократно. Мисля, че моят баща Панайот Пипков даже само заради песента „Върви, народе възродени“ получи тази висока награда.“

https://archives.bnr.bg/panajot-pipkov/



BTA: Ценен ръкопис на Панайот Пипков притежава ловешко училище

Авторът на музиката към химна “Върви, народе възродени” Панайот Пипков е бил четири години учител в училище “Йосиф Първи” в Ловеч, където написва много от своите произведения. Днес в ловешкото училище, което носи името на композитора, се пази копие на първия препис на “Химн на Св. Св. Кирил и Методий”. Директорът на ОУ “Панайот Пипков“ Валери Митев припомни, че на 9 май 1901 г. в час по музика учителят Панайот Пипков написва на черната дъска музиката на химна на българската просвета и култура “Върви, народе възродени” по стихове на Стоян Михайловски. За пръв път песента е изпълнена в Ловеч на 11 май същата година като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методий и на българската просвета. През 1902 г. за Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост “Върви, народе възродени” се подема и запява от всички училища в страната. Ловешкото училище, чийто патрон е известният български композитор, притежава ценен стар ръкопис на детската оперета “Щурец и мравки” на Панайот Пипков. Авторът на химна “Върви, народе възродени” е написал поезията и музиката на оперетата през 1910 г., а преписът е направен от неговия ученик Евстати Павлов на 11 януари 1912 г. Документът е бил изложен на базар от колекционера Атанас Илиев и оттам е придобит от ловешкото училище. Друг ценен документ, който се пази в училището, е поздравителна телеграма по повод 25 години успешна учителска дейност на Панайот Пипков от тогавашния просветен министър Васил Радославов. Малко известен факт е, че в люляковия град Пипков написва и хоровата творба “Напред в бой“, марш на 34-и пехотен троянски полк. В Ловеч Панайот Пипков създава ученически църковен хор към храма “Св. Богородица”, а на четвъртата година от престоя си в града става капелмайстор на военния оркестър на 34-ти пехотен троянски полк. Въпреки всички произведения, създадени от композитора, той ще остане в българската история като автор на най-обичания химн на българската просвета и култура, огласящ площадите и училищата и до днес.

С Ден на отворените врати Къща-музей „Панчо Владигеров“ отбеляза с 124 години от рождението на великия български композитор. Въпреки, че Панчо Владигеров е роден на 13 март, от музея решават, че именно съботният ден е най-подходящ, за да могат максимално голям брой желаещи да се докоснат до атмосферата и уюта, съпътствали живота му, както и до дълбоките „акорди“ на неговата личност, предаде репортер на БГНЕС.

Къщата е построена около 1928 – 1930 г. от еврейска фамилия, начело с Якуб Леви, но семейството заминава за Израел през 40-те години на ХХ век. през 1951 г. Панчо Владигеров я купува и превръща в свой дом.


Директорът на държавния културен институт Къща-музей „Панчо Владигеров“ Надя Сотирова разказа пред БГНЕС, че музеят е създаден в изпълнение на изричната воля на композитора, който изключително много обичал своя дом, намиращ се „на върха“ на столичния квартал „Лозенец“, като се е надявал, ако някога държавата направи музей на негово име, то той да бъде в неговия дом и тук да се пази цялото негово наследство, което е много впечатляващо като уникалност на сбирките и като мащаб. „Владигеров много старателно е събирал през всичките години на своя активен композиторски, въобще творчески живот – като композитор, и като изпълнител, и като дългогодишен преподавател-педагог в Националната музикална академия, която също носи неговото име. Много старателно е събирал всичко, свързано с неговата работа и благодарение на това при нас са запазени уникални материали от неговия личен архив, лична кореспонденция, множество снимки, програми, афиши, много богата нототека, много богата фонотека, цялото му ръкописно наследство от най-ранните детски композиционни опити до последния нотен лист, който ние открихме затворен в рояла на композитора“, подчерта тя.


Посетителите и всички, които се интересуват от нашето музикално наследство, могат да получат една много широка представа както за това, което е завещал самият Владигеров, така и за това, което той носи след себе си, възпитавайки една цяла плеяда от големи български композитори, негови ученици, сред които са Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски, Александър Йосифов, Васил Казанджиев, Пенчо Стоянов, Милчо Левиев. „Техният списък е неизброим, които всички те се утвърждават като ярки имена в българската музика“, посочи Сотирова, като добави, че Панчо Владигеров е признат за патриарха на българската музикална култура, един от основателите на българската национална композиторска школа и човек, за когото всеки един извън България, който има отношение към музиката и към музикалното наследство, се сеща веднага за неговото име. Директорът на музея заяви, че музиката на Панчо Владигеров се превръща в своеобразна емблема на българската композиторска школа и на българската музика, защото неговата музика е много разпознаваема, много слушана и обичана от нашите сънародници.

Къщата-музей „Панчо Владигеров“ дава възможност на посетителите да се докоснат и да усетят до атмосферата на този дом, да видят автентичната възстановка на неговия работен кабинет, на верандата с поглед към улицата, където композиторът е обичал сутрин да пие своето кафе и да гледа към своите съкварталци, както и да видят кратка експозиция, която представя само акценти от периодите от живота на Владигеров – от неговите ранни детски години през обучението и образованието му в Германия като стипендиант на българската държава. „Той и неговият брат-близнак Любен получават една държавна стипендия, с която заминават за обучение в Германия“, обясни Сотирова и добави, че това са години една на много активна творческа дейност в Германия, където Владигеров работи и като композитор в театрите на световноизвестния режисьор Макс Райнхард, който тогава е един от колосите в театралното изкуство на 20-те и 30-те години на ХХ век.

След като Панчо Владигеров се завръща в родината, започва неговата активна и творческа, и педагогическа дейност, както и работата му като член на жури на много международни конкурси. Той е и общественик, и въобще човек с много активна и творческа, и гражданска позиция. „Наистина трябва да се посети мястото, за да може хората да видят и усетят това богатство, което, всъщност, завещава той и неговите наследници в изпълнение на неговата воля да стане широко достъпно за нашата общественост“, прикани директорът на музея.

Посетителите могат да видят една много богата колекция от документални записи и материали от фонда на Къща-музей „Панчо Владигеров“, които не са изложени в експозицията, а са качени в специален сайт, който може да бъде разгледан на таблетите, разположени в музея. „Това е едно допълване на нашата експозиция и на разказа за Панчо Владигеров“, посочи Сотирова.

Освен това посетителите могат да чуят аудиозаписи, запазени като автентични изпълнения на Панчо Владигеров, както и да видят видеоматериали. „Ние имаме много богат филмов материал, свързан с живота на Владигеров, и един интересен цикъл от спомените на неговите учениците, които ние в годините сме записвали тук, в атмосферата на неговия работен кабинет. Така, че това са неща, които наистина в момента могат да бъдат видени и да допълнят разказа, и да дообогатят представата за твореца“, отбеляза още Сотирова.


Тя изрази надежда да се засили интересът към българското национално културно наследство. „Много е важно в тези трудни години, когато сме принудени да преодоляваме различни като характер и посоки кризи, които не сме се и мислили, че могат да ни сполетят, някак си тези часове на досег с изкуството, носят и по-голямо национално самочувствие, дават една увереност, че все пак светът може да не е много лош“, заключи директорът на музея.

Интересен за любителите на изкуството е и роялът, който се намира в помещението, където е разположена централната, основната експозиция на музея. Роялът, всъщност, е собственост на проф. Панка Пелишек, а не на Панчо Владигеров. Проф. Пелишек е близка негова приятелка, колега и по волята на нейната дъщеря, инструментът идва в музея по-късно, след откриването на експозицията. На плочата на рояла са разположени автографи на едни от най-известните пианисти за епохата, включително и на самия Панчо Владигеров, както и на проф. Пелишек.

Сред експозицията в Къща-музей „Панчо Владигеров“ се откроява и портретът на майката Елиза, рисуван от Панайот Сеферов, български художник, живял през 20-те години на ХХ век в Берлин, завършил в Берлин, но починал много млад, и поради това не е много известен в нашите среди, но е бил в близки контакти с братя Владигерови. Елиза Пастернак е родом от Одеса – оттам е родът на нейния баща Леон Пастернак, и се предполага, че това е единият клон на цялата фамилия Пастернак, тъй като самият Владигеров в едно свое интервю по радиото споменава, че с поета Борис Пастернак са далечни братовчеди. За съжаление, нито в архива на Панчо Владигеров, нито в архива на Борис Пастернак има информация, която да потвърждава тяхната родова връзка, но така или иначе това е казано от Владигеров и е твърде възможно, защото и двата рода са от Одеса, и най-вероятно са наистина близки. Елиза завършва медицина в Париж и по професия е лекар-гинеколог. След като приключва своето обучение в Париж, където е имала състуденти българи, които са ѝ разказвали много за България, тя взима парахода от Одеса и пристига във Варна, за да практикува своята лекарска професия и именно там се среща с бащата на Панчо и на Любен Владигерови – Харалан Владигеров, който пък е бил градски прокурор и така тръгва тяхната връзка, създават семейство и на 13 март 1899 г. се раждат двамата близнаци. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/124-g-ot-rozhdenieto-na-kompozitora-pancho-vladigerov/

Класикът на българската музика Панчо Владигеров (1899-1978) израства като дете чудо - започва да учи пиано от ранна детска възраст. А неговият брат-близнак Любен Владигеров учи цигулка и става известен инструменталист. През 1910 г. постъпва в частното музикално училище в София в класа на известния клавирен педагог Хенрих Визнер и успоредно с това изучава основните музикално-теоретични дисциплини при композитора Добри Христов. През 1912 г. заминава за Германия, където като "изключително дарование" е приет във висшето училище за музика в Берлин. Там негови учители са Хайнрих Барт, Паул Юон и Георг Шуман. През тези години създава първите си по-сериозни опуси и дава първите си големи концерти като пианист. На два пъти получава престижната Менделсонова награда.

През десетилетието 1920-1930 г. се утвърждава като композитор и изпълнител от международен мащаб. Става щатен композитор и диригент в прочутия "Дойчес театер" - Берлин, работи в сътрудничество с големия германски драматичен режисьор Макс Райнхард. По това време създава някои от най-значителните си творби - Българска рапсодия "Вардар", Концерт за цигулка, Българска сюита, "Есенна елегия", "Хумореска", Втори клавирен концерт, Седем симфонични танца, редица пиеси за пиано, цигулка и симфоничен оркестър. През 1932 г. е поканен за професор по пиано в Музикалната академия в София. Дванайсетте години до края на войната протичат в най-интензивна творческа и концертна дейност. Тогава Владигеров създава Симфония 1, Румънски симфонични скици и танци, Струнен квартет, Импровизация и токата, Трети клавирен концерт, много клавирни пиеси и операта "Цар Калоян" (1936). След 1945 г. продължава да концертира (той е блестящ пианист) и композира активно, но посвещава немалко от силите си и на преподаване. Панчо Владигеров остави цяла школа - няколко поколения композитори, които творят съвременната българска музика. Автор е на балета "Легенда за езерото" (1947), по либрето на Андон Панов, "Еврейска поема" (1951), Симфония 2, Четвърти концерт за пиано, сюитата "Люлински импресии", на много солови песни и камерни пиеси.

Панчо Владигеров е сред музикантите, които създадоха и развиха българската национална композиторска школа. Имаше своя школа и остави голям брой ученици - композитори и диригенти, които продължиха неговото дело. Той положи основите на редица жанрове в нашата музика - цигулковата соната, инструменталния концерт, клавирното трио, и беше първомайстор на българската клавирна музика, както и един от най-крупните наши и европейски симфоници. Мелодиката му, макар и със специфично инструментален характер, е подчертано песенна. В музиката си той не цитира пряко, а претворява българския фолклор, твърдо убеден, че един истински национален композитор "не трябва да ограничава творчеството си, а да се стреми да създава творби в национален дух и форма, които имат и общочовешко значение".

Единственната опера на Владигеров - "Цар Калоян", по либрето на Фани Попова-Мутафова, мащабно, майсторски изградено историческо платно, е всъщност етап в развитието на нашата сценична музика. С нея българската опера излиза извън рамките на фолклорно-битовата ограниченост и техническите и композиционни несъвършенства, характерни за творбите на повечето от неговите предшественици. Всъщност тя е и първата ни музикално-сценична творба, получила и международно признание (представена е с голям успех и в Белград, Братислава и Любляна). Всъщност, не малко от опусите на нашия класик получиха европейско и световно признание и през втората половина на миналия век влязоха в репертоара на големи чужди оркестри, диригенти и солисти, а музикалната критика го определи като един от водещите композитори на съвременността.

Разпространението на Владигеровото творчество по света всъщност започва още от началото на 20-те години на ХХ век, когато негови произведения се издават на ноти от авторитетното виенско "Универсал едицион" и на грамофонни плочи от "Дойче грамофон" (Берлин). Изпълняват се и многократно из цяла Европа и САЩ. Самият той гостува в десетки европейски държави като изпълнител на свои концерти за пиано и пиеси. През 1969 г. получава престижната награда  "Готфрид фон Хердер" на Виенския университет. На негово име се провежда национален и международен конкурс за пианисти и цигулари в Шумен. Сценичната и симфоничната му музика е записана в 4 комплекта по 7 грамофонни плочи ("Балкантон"). Редица от произведенията му като Българска рапсодия "Вардар", Българска сюита, Импровизация и Токата стават емблематични за българската музика.

https://skif.bg/index.php/stzena/avtora-avtora/12448-pancho-vladigerov-koito-izvede-muzika-ni-na-svetovniya-kontzerten-podium