Българскитѣ художници

[Hatshepsut]

Текла Алексиева

На 2 ноември художничката Текла Алексиева навърши 80. Тя живее на столичната улица „Усмивка“, в съседство с детска градина „Щастие“. Едно почти приказно съчетание на житейски адрес с координатите на личната ѝ галактика. Именитата българска художничка отпразнува своята достолепна годишнина, но чистосърдечно признава, че в душата ѝ живее малка калпазанка. „Аз винаги съм се чувствала на 12 години. Акълът ми може да е по-голям, обаче душата ми е на толкова. И съм си детето, което обичаше да прави пакости, обичам лошото време, обичам да хулиганствам, калпазанството обичам. Да се правя на някаква дама, въпреки че май на хората им изглеждам дама…? Ама каква дама съм аз!? Аз съм си Текла“, смее се художничката, която в момента подготвя илюстрации за детски приказки.
Поколения читатели израстнаха с фантастичните светове от кориците на поредицата Библиотека „Галактика“, илюстрирани от Текла Алексиева. Талантливите ѝ ръце дават живот на шест анимационни филма, рисуват обложките на албумите „Вкусът на времето“ и „XX век“ на „Щурците“, сътворяват ювелирното изящество на пощенските марки с облика на митологичната Баба Марта и Свети Георги. Делнично артистичната кореспонденция в стихове със съпруга ѝ – талантливия художник и илюстратор Жеко Алексиев, раждат две поетични книги – „Неусетно“ и „Дълги сенки“.

С художничката разговаря Мария Георгиева:
– Навремето Вие ли открихте рисуването, или то Вас намери? Имахте ли свой вдъхновител или учител, който видя твореца у вас?
– Нямаше вдъхновител, аз си рисувах от дете и продължих, слава Богу, и до днес да рисувам. Не зная генетично ли, от Бога ли… Пътят беше ясен от самото начало – като рисувам, ще рисувам. Как приемам рисуването, питате… Приех го като Мodus vivendi, по-точно не мога да го кажа. (от латински „начин на живот“ – бел. р.).

– Разкажете ни за любимите си учители?
– Имам един медал за спомен, на който пише „20 години приятелство“. На него са изписани приятелите: Жеко – мъжът ми, нашите съученици Дари и Бого, който изработи медала през 1979 г., и имената на двама наши учители от Художествената гимназия: Димитър Арнаудов – Диди, който ни беше класен и ни преподаваше по живопис, и Иван Иванов – Ано, учителят ни по декорация. С тях страхотно се заобичахме, всъщност приятелството ни започна през 1959 г., когато влязохме в гимназията.
С тия учители много щастливо живеехме и приятно прекарвахме.
Много красиво приятелство, което продължи до смъртта им. От целия този прекрасен клас тогава много малко останахме.
Сещам се и за другарката Белчева, моя учителка по математика от прогимназията. С извинение, че го казвам, но мен учителите ме харесваха и заобичваха.
А тази другарка също се оказа, че ме е заобичала повече, отколкото съм предполагала. Защото тя беше математичка, а аз бях най-големия тъпак по математика, който изобщо се е раждал – мозъкът ми не мисли така.
Когато завършвахме VII клас, трябваше да се явявам на матура по математика – по всичките предмети бях отлична ученичка, но по математика едвам кретах, само геометрията я разбирах. Един ден др. Белчева ме извика да ѝ помагам с нанасянето на годишните оценки на класа – имаше едни огромни дневници в ония години, а аз пишех хубаво. Пиша аз, помагам, разговаряме си мило и любезно. Стигаме до моите бележки, бях един от последните номера, и тя почва:
„По тоя предмет, Текла – 6, по другия – 6. Стигнахме математика: Текла – 5, геометрия – 5“. Поглеждам я аз с ей такива очи, а тя ми вика: „Тихо, тихо…“.
Бях поразена от нейната безкрайна любезност на всичките ми тройки да ми пише накрая петица, за да ме освободи от матурите.
Тя беше за мен спомен велик за учител.

– Какви качества възпита у Вас Художествената академия? Кои са преподавателите, оставили най-ярка следа от това време?
– Беше едно нормално следване, без захласване по някой определен преподавател. Всъщност преподаването в Академията е доста по-различно, отколкото хората го мислят – че като чираците едно време в Ренесанса, някой те хваща да те учи, и учи… Е, не беше така. Ако говорим за учител, дал ми съвет, който съм запомнила за цял живот и е помогнал в работата ми, това е проф. Мито Гановски – мой преподавател по живопис. Каза ми нещо тясно професионално и много полезно, свързано със съчетанието на цветовете и гамите – той обучи всички ни, но аз някак си най го схванах.
Академията не беше време за някакви специални отношения. Спомням си по-големите от нас студенти, сега вече на по 90 години, учили при Илия Бешков. Казват, че той ги е научил на целия свят, че са ходели подире му както перипатетиците в Древна Гърция подир Платон или Аристотел. Всяка негова дума помнят и се гордеят с факта, че са били негови ученици. Явно, той им е дал много прекрасни неща, за да го пазят в съзнанието си цял живот. Такъв друг преподавател в Академията не е имало, доколкото знам. Бил е колкото голям художник, толкова и голям учител – именно учител.

– Качеството, на което най-силно се доверявате като художник и артист?
– Наистина не знам. При мен е така – имам идея, рисувам я. Някой път става, друг път не става. Имам поставена задача – и почвам да я изпълнявам. Това за мен е една работа, целта ми е да я свърша добре.
Това е култура на отношението към хората и към света – добро възпитание. Нито съм подбирала, нито съм избирала, нито съм искала точно определено нещо да рисувам, просто каквото ми е поднасял животът в моята професия, аз съм го изпълнявала като един послушен 12-годишен човек, който между другото прави пакости. Имало е задачи, които са се закучвали колкото си искат и аз съм се борила с тях. И това няма нищо общо с т. нар. „вдъхновение“, художествени мисли… Тия отвлечени идеи за художника, който си смуче молива и чака да му дойде „отгоре“ вдъхновението – такова нещо не съществува.

– Вие сте художникът, илюстрирал кориците на научнофантастичната поредица „Галактика“. Каква е галактиката на Текла Алексиева?
– Моята галактика е огромна – много интереси имам, съвсем извън рисуването. И там си ровя умствено, и си ми е приятно, и си ми е интересно. Толкова е голяма моята галактика, че не мога да ви я опиша.
Защото всяка тема, ако захванеш да мислиш за нея, влачи след себе си втора и трета, и четвърта. Най-мразя, като си легна, да се размисля на някаква тема – ами то няма заспиване.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители, и кои са вашите?
– Точно учители сред книгите нямам. Но тук у дома имам близо 3000 тома и още много в ателието. Е, не съм ги прочела всичките, но понеже целият ми живот е потънал в книги, че и в илюстрации за книги, имам ли любима? Имам и това е „Соларис“ – знам романа наизуст.
Не че толкова ми е повлияла книгата, колкото ме грабна акълът на Станислав Лем, начинът, по който я е написал – с едно философско обобщение на човечеството, с послание, което рядко съм срещала в такъв сбит и безкрайно интересен сюжет. Станислав Лем ми е доста любим не само с този роман, прекрасни книги има, които мога да препрочитам. От една кръвна група сме с него, намерихме се.

– Може ли според вас човек сам на себе си да бъде учител?
– Може, абсолютно задължително се уча от грешките си. Човек акъл не може да си даде, но като направи грешка, си казва:
„Аха-а-а, така значи. Добре, благодаря“.
И научаваш нещо.

/Със съкращения от интервю на Мария Георгиева, "Аз-буки"/

[Hatshepsut]

Михаил Карапаунов

На 8 август 2017г. на 89 годишна възраст почина един от най-великите творци, които е раждала Родопа планин – проф. Михаил Карапаунов. Негови са портретите на велики личности, останали в историята на Родопите – полк. Владимир Серафимов, Стою Шишков, Васил Дечев, Христо Попконстантинов, Николай Вранчев. Носител е на орден „Кирил и Методий“ І степен. Почетен гражданин на Смолян заради „особено големи заслуги за развитието на националното изкуство и култура и към град Смолян и неговите граждани“.

В памет на проф. Карапаунов публикуваме очерка, написан по повод неговата 80-годишнина от проф. Димо Заимов. Отпечатан е в книгата, посветена на художника, издадена от „Отзвук прес“ през 2008 г. Събирателската дейност и популяризирането на личността на проф. Карапаунов в Смолян бе дело на двама офицери, които не са вече между нас – о. р. подполковник Атанас Шопов и о. р. полковник Минчо Юруков. Поклон и пред тях и тяхното дело.

В китното село Момчиловци, сгушено в пазвите на легендарната планина Родопи, родила митичния Орфей, през 1928 година се ражда проф. Михаил Карапаунов. Баща му Георги, прочут майстор каменоваятел, трудолюбив, природноинтелигентен, мъдър, с добро сърце, дава първите уроци на бъдещия художник и дългогодишен професор в най-престижното и старо рисувално училище – Художествената академия. Като студент той е любим ученик на тримата големи – акад. проф. Илия Петров, акад. проф. Дечко Узунов и неповторимия майстор на живописта доц. Боян Петров. От тях той усвоява професионализма и тайните на изкуството, за да завърши висшето си образование с отличие и похвала с дипломната си работа „Малките геолози“ в ателието на акад. проф. Дечко Узунов. Макар и студентска работа, тя е приета същата година в национална обща художествена изложба, посрещната ласкаво и от художествената критика, и от обществеността. Не закъсняват и други силни творчески изяви, заради които той получава покана за художник във Военното студио, където създава едни от най-добрите си батални картини, посветени на войната и живота на българския войник. Уникалността на средата и духът на времето формират идейно-пластическия възглед и тематично-сюжетните творчески предпочитания на младия художник. Традицията и непреходната жизненост на реалистичното мислене са основата на неговото верую в творческия път на художник. Подражателството и преклонението пред чуждите „изми“ са персона нон грата в картините на проф. Карапаунов. За него природата и човекът са били винаги извор на вдъхновение и добър учител и пътеводител, поддържащи жива разсъдъчната и чувствена взаимозависимост човек – природа – творец.

Следват плодотворни години като учител – преподавател в Националната художествена академия и силни творчески изяви в почти всички жанрове на живописта: портрета, фигуралната композиция, натюрморта и пейзажа. За участието си в общи художествени изложби, колективни и самостоятелни изложби в България и чужбина той получава награди и отличия за портрет и композиция.

В портретната живопис Карапаунов създава галерия от ярки образи, одухотворени и вълнуващи, проявявайки качества на добър психолог, проникновен и талантлив наблюдател с невероятен усет и умение да улавя най-типичното в характера на човека, многообразието и неповторимостта на индивидуалната характеристика на портретувания. Всичко това ние виждаме добре защитено в портрета на Иван Деянов – един от първите колекционери на българско изкуство, уловен и професионално изведен като скромен, с деликатно присъствие в художествения живот. Одухотворен образ, точна прилика и красива осанка са постигнати в портрета на акад. проф. Петя Василева, изграден със звучна живописна мазка в сдържана тоналност. В портретите на жена си и сина си, както и в автопортрета, Карапаунов е постигнал дълбочина на индивидуалната характеристика, като извежда убедително характера и състоянието на портретувания. Трогателно и запомнящо е въздействието от торсовия портрет на баща му, композиран с две ръце, изграден виртуозно, на един дъх със сочна живописна мазка и звучен колорит, както и в портрета на майка му, излъчващ благородство, доброта скромност, свенливо гледаща от платното. Тук художникът постига дълбочина на израза и многопластовост на внушението, убедително разкрива характера и първичната сила на отрудените родители.

Портрет на полк. Владимир Серафимов

Творческо предизвикателство е портретът на полковник Серафимов, рисуван по снимков материал с архивна стойност. И тук Карапаунов осмисля образа и изгражда живописната творба в сдържан колорит, с вярно попадение на характера и индивидуална и психологична характеристика на героя от Балканската война. Както всички герои от това време, той излъчва смелост, решителност и вяра във великото дело. С пестеливи изразни средства художникът постига монолитност на форма и цвят, представителност на богатство от добродетели.

Михаил Карапаунов е верен на локалните стойности на цвета на предметите, същевременно остава чужд на бездушната наподобителност и интерпретация на същите, осмисля и потапя в хармонично единство цветовата гама, обогатявайки я с ново звучене и емоционално въздействие. Ритъмът на топло и студено модулира в звучни нюанси, близки, сродни, дълбоко изживяни.

С интуитивно вярно чувство и творческо дръзновение Карапаунов остава верен на себе си в търсене на правдиво индивидуално присъствие на своите герои от многофигуралните композиции. В някои от тях като „Свиждане“, „Радисти“, „В кафенето“, „Разговор“, „Гайдарче“ и др. той стига до пластични обобщения и трайни състояния на духа и характера, непосредственост на действието с ясен и четлив идеен замисъл. В картините „Войници за вода“ и „Унгарски селяни помагат на български войници“, както и в „Походът на конен полк през Капаоник планина“ и „Зимен преход през Сливенския Балкан“ проф. Карапаунов постига суровата автентичност на събитието. Без да е бил участник в тях, той създава свят, близък и неповторим, опоетизиран и суров без украшателство.

В африканския цикъл от рисунки, скици и пейзажи художникът неусетно ни въвежда в атмосферата на един свят, в който времето сякаш е спряло, доловил най-типичното от ежедневието на хората и палещата топлина на африканското слънце, екзотиката на африканския пейзаж и плавния ритъм на хората, размазания силует на миражите. Монолитността на цветовата гама и графичният изказ намират своята адекватна пластична форма в експресивните рисунки в „Африканските деца“ и „Африканка с дете на гръб“, в пейзажа от африканската савана с вулканичните кратери на хоризонта.

Тук Карапаунов демонстрира едно артистично и безпогрешно уловени характерни движения и точни пропорции, на трайно състояние на емоционалното внушение. Във всяка една от тях като „Африканско кафене от Кайро“, женски фигури в характерните им движения са вградени една съдба, един живот и една надежда, всичко това е точен адрес за дадена среда и време. Сюжетно-тематичната характеристика обхваща обикновените неща и непредубеденото усещане за делничното, за човешко присъствие на един отдалечен от нас свят. Както силата на графичната линия, така и лаконичното вмъкване на цвят, са дълбоко осмислени, изживени и претворени.

Като човек художникът Карапаунов е деликатен, искрен и скромен, пословично директен, с невероятно чувство за хумор. Неговата аудитория е толкова голяма и разнородна като възрастова граница, че трудно подлежи на измерване, в нея всеки се чувства приятел и комфортно. Може би тук трябва да търсим родството в характера му с първичната сила на родопчанина, родена и закърмена с неповторимото тайнство на обичая, останал от векове. Хората на село Момчиловци всяка вечер палят хиляди свещички и кандилца на гробовете на близките си, разположени амфитеатрално на хълм, потънал в атмосфера на една неповторима, неземна сакралност като акт на пречистване и освобождаване, на опознаване на себе си и укрепване на добротата и човешкото у човека.

Тук се е родил, живял и мечтал човекът и художникът проф. Михаил Карапаунов, тук е видял истината в очите, тук е закърмен с божествения характер на родопските песни, тук е се е докоснал и почувствал чистотата и величието на природата, тук е усетил за пръв път творческия импулс на творческото начало.

Проф. Димо Заимов

https://otzvuk.bg/in-memoriam-za-prof-mihail-karapaunov/

[Hatshepsut]

Венелин Вълканов


Венелин Вълканов (1942-2024)

Венелин Вълканов е роден през 1942 г. в Севлиево.
Завършва „Стенопис” в НХА при проф. Георги Богданов.
Художникът илюстрира над сто литературни произведения за деца, сред които: „Умното петле”, издадена в Япония, издателство „Гакен”; „Приказки за слънчевата фея”; „Трак”; „Книга с гатанки на Дядо Пънч” и неиздадената все още „Японски приказки”.Самият той е автор на 20 детски книги
Негови творби са отпечатани и в чужбина, илюстрациите му радват децата в Япония, Германия, Полша, Чехия, Естония, Русия, Куба и България.
Неговият герой Трак от едноименната приказка е наречен „Българският Малък принц“.

https://www.goodreads.com/author/show/5198091._

Отиде си художникът Венелин Вълканов, "Принцът на приказното"

На 82-годишна възраст си е отишъл големият български художник, илюстратор и автор на детски книги Венелин Вълканов (1942-2024).

Вълканов е наричан „Принцът на приказното” – той илюстрира и създава модерното виждане за приказката у нас, пише ArtPrice. Освен като илюстратор се изявява в областта на графиката и стенописа.

Венелин Димитров Вълканов е роден през 1942 г. в Севлиево в семейство с няколко поколения творци. Баща му Димитър Вълканов, приятел на Владимир Димитров-Майстора, когото е и рисувал неведнъж, е известен с изявите си в баталната живопис. Брат му Красимир, професор в Художествената академия, е изтъкнат български сценограф. А синът му Станислав, завършил графика, е сред добрите ни професионалисти в областта на компютърната реклама.

Венелин Вълканов е завършил Художествената гимназия, а след това специалност "Стенопис" при проф. Георги Богданов в НХА. Има реализирани няколко монументални пана в Слънчев бряг, Златни пясъци, Рилския манастир. Той е пример за български автор, който има по-голямо признание в чужбина, отколкото у нас. Първата си самостоятелна изложба в България за почти 4 десетилетия творческа дейност прави едва през 2008 г. в галерията на "Шипка" 6, в която подрежда 35 живописни картини и 15 табла с илюстрации. Преди това открива експозиции в Прага, Будапеща и др.

"Любовта му към книгата, някакъв вътрешен подтик, или просто случайността го прави един от най-плодовитите ни, а според мен и най-талантливите ни художници илюстратори. Той е нарисувал картинките на повече от сто тома или томчета с приказки и стихотворения. Връстник на внуците си по душа, Вени вижда и реализира своите човечета и животинчета с любопитно детско око и, разбира се, професионализъм, какъвто рядко срещаме", пише за него драматургът Панчо Панчев, с литературен псевдоним Дядо Пънч, чиито произведения са едни от многото, които Вълканов е илюстрирал.

Като детски писател и илюстратор Венелин Вълканов е високо ценен в чужбина, книгите му са издавани в Русия, Украйна, Германия, Куба, Корея. Илюстрациите му радват децата в Япония, Германия, Полша, Чехия, Естония, Русия, Куба и България. Японското издателство "Гакен" държи правата за някои приказки, които не са стигали до българския читател. Неговите приказни герои, родени в последните десетилетия, са познати само на децата в чужбина.

Вълканов е включен в почетния списък на наградата "Ханс Кристиян Андерсен" – международно отличие, което се присъжда на автор или илюстратор на детска литература. Той е илюстрирал с артистичната си ръка над 100 книги. Сред тях са "Хан Аспарух", "За буквите", "Златната рибка" на Александър Пушкин, "Приказки за страната Алабашия" от Карл Сандбърг, "Конче-гърбоконче" от Пьотър Ершов, "Приказка за бръмбара" от Цветан Ангелов, "Соларис" на Станислав Лем, "Капитан Немо" на Жул Верн, книги на писателите фантасти Ред Бредбъри, Айзък Азимов, Любен Дилов и много други.

Венелин Вълканов не само е рисувал, но и е написал 20 книги. Между тях са издаваните в големи тиражи поредици "Трак", "Художник и детектив", "Юнак" и "Пъструшко".

https://www.segabg.com/category-culture/otide-si-hudozhnikut-venelin-vulkanov-princut-na-prikaznoto

Изложба с близо 200 творби на световнопризнатия български художник Венелин Вълканов може да бъде видяна в Ямбол

Ямбол, 
21.03.2025 20:03
(БТА)

Мащабна изложба с близо 200 творби на световнопризнатия български художник Венелин Вълканов може да бъде видяна в Ямбол. Тя е подредена в три зали на Художествената галерия „Жорж Папазов“ в града. Откриването ѝ събра над 100 посетители, дошли да се докоснат до творчеството на художника и илюстратор, наричан „Принцът на приказното“.

„Изложбата е впечатляваща, не само заради броя на творбите. Венелин Вълканов е много специален художник. Много ми се иска децата на Ямбол да посетят тази изложба, те имат право да я видят – със сигурност ще развие техните фантазии и ще бъде стимулатор за тяхното духовно израстване в бъдеще“, каза директорът на ямболската галерия „Жорж Папазов“ Петко Йорданов. 

Изложбата е подготвяна повече от два месеца, защото творчеството на Венелин Вълканов е наистина огромно, каза за БТА инициаторът на изложбата Панайот Балахуров. Селектираните произведения са от частни колекции, от ямболската Галерия „Безистен“, а голяма част са предоставени от семейството на Венелин Вълканов (1942 – 2024).

„Докато подреждахме изложбата, много хора ме питаха: този човек толкова ли много е работил? Всъщност, само това е правил – нищо друго освен да рисува. Аз съм свидетел, защото го познавам от 1999 година. Той живееше в ателието си в паралелен свят, за който само можем да мечтаем. А това тук е една петдесета, дори една стотна, от това, което е направил“, отбеляза Панайот Балахуров.

За съжаление, Венелин Вълканов е пример за български автор, който има по-голямо признание в чужбина, отколкото у нас, каза за БТА изкуствоведът Стойка Цингова. Неговата първата самостоятелна изложба в България за почти четири десетилетия творческа дейност е едва през 2008 г. в столичната галерия на „Шипка“ 6, в която подрежда 40 свои произведения. Преди това той прави изложби в чужбина основно, припомни тя.

В изложбата могат да бъдат разгледани голяма част от първообразите на илюстрациите в над 100 книги, които са дело на Венелин Вълканов. Освен като художник, той е познат и като автор на поредиците „Художникът и детективът” и „Трак” (космическият приятел на поколения деца, наречен „българският Малък принц").

Почеркът на Венелин Вълканов се отличава с безпогрешна прецизност. Той отдава голямо внимание на линията, нито една чертичка в неговите произведения не е самоцелно. Всичко е много строго премислено, балансирано. Неговият рисунък е много изящен, много точен. Темата за баланса силно присъства в творчеството на Венелин Вълканов. Той многократно се връща към тази тематика. Баланс между изобразено и смисъл, между линия и петно. Баланс има и в тълкуванието му за доброто и злото, обясни изкуствоведът Стойка Цингова.

„Колкото е важна ролята на писателя, толкова е важна и ролята на илюстратора. Те са като две лица на една и съща монета. Художникът-илюстратор трябва много добре да познава текста, за да го съпреживее, за да може да направи искрени и правдиви илюстрации. Това в пълна сила важи за Венелин Вълканов. Много е важно с какви илюстрации израстват нашите деца. Когато те са естетично направени, с вкус, премерени и подходящи за тяхната възраст, ще възпитат вкус към красивото в децата“, отбеляза изкуствоведът.

Изложбата може да бъде разгледана в Художествената галерия „Жорж Папазов“ в Ямбол до края на април.

https://www.bta.bg/bg/news/lik/856727-izlozhba-s-blizo-200-tvorb

https://www.bta.bg/bg/galleries/bulgaria/387883

[Hatshepsut]

Стоян Венев


Стоян Венев (1904-1989)

Стоян Венев е роден на 21 септември 1904 г. в с. Скриняно, община Кюстендил. Завършва гимназия в Кюстендил през 1928 г., като още в ученическите си години сътрудничи със свои карикатури на различни вестници и списания.  През 1931 г. завършва живопис в Художествената академия, София, при проф. Борис Митов, проф. Стефан Иванов и проф. Димитър Гюдженов. В този ранен творчески период Венев вече участва в художествени изложби и добива широка обществена популярност. Работи предимно в областта на живописта. Известен е и като автор на множество графики и карикатури. Основни теми в творчеството му са народният бит и фолклор. В битово-социалните сцени, които рисува, винаги има лека закачка с примитивизма на българския селянин, докато по – остра сатира художникът използва при изобличаване характера на буржоазията.
Някои от произведенията на Венев се основават на антифашистки идеи, заради което нееднократно е подвеждан под съдебна отговорност преди 9 септември 1944 г. 
Стоян Венев е член-съосновател на Дружеството на новите художници. Организирал е самостоятелни изложби в София (1942), Москва (1965), ГДР (1969), Западен Берлин (1971) и др. Участвал е със свои каритни в общи художествени изложби в СССР, Чехословакия, Китай, Берлин, Будапеща, Лайпциг, Лондон, Париж, Виена, Атина, Букурещ и Ню Йорк. Има юбилейни изложби - в София (1954, 1964, 1974, 2004) и Кюстендил (1984).
Творби на художника притежават НХГ, СГХГ, Дрезденската галерия, Пушкиновия музей в Москва, както и галерии в Лондон, Париж, Кишинев, Петербург и много частни колекционери.
Лауреат е на Димитровска награда (1949 и 1953). Награден с ордените "Девети септември" (1954), "Народна република България" - І ст. (1959 и 1974), "Кирил и Методий" - І ст. (1963)" Г. Димитров" (1954,1964,1974).
Умира на 20 март 1989 г.

https://www.galleryloran.com/bg/authors/view/stojan-venev

Българският художник и карикатурист Стоян Венев е забелязан първо от съгражданина си Владимир Димитров-Майстора. "Тоя талант не бива да се губи", казал гениалният майстор и насочил юношата към рисувалното училище в София.

Едва 15-годишен сиракът Стоянчо пристига в столицата. Става първият непълнолетен студент в Художествената академия. Тайните на занаята пред него откриват професорите Борис Митов, Стефан Иванов и Димитър Гюдженов. Венев започва да рисува карикатури за различни вестници и списания - "Червен смях", "Звънар", "Ехо", и ги подписва с псевдонима Пролетарче. Пари му изпраща баба му, но те не са достатъчни и затова младежът работи вечер във вегетариански ресторант, където поне може да се храни безплатно.

Още по време на следването си Венев, освен живопис и графики за бита, дръзва да рисува и еротични творби, нещо, което взривило нравите през 30-те години на миналия век. Две години след като се дипломира, полицията конфискува пет негови картини, показани в изложба. Обвинението е, че имат "неморално" съдържание. Прокуратурата завежда дело за порнография срещу бъдещия класик. След известно размишление съдиите решават - художникът е невинен.

Първите изложби, в които участва Венев, са през 30-те години - съвместно със скулптора Иван Фунев. След 9 септември 1944 г. той публикува свои карикатури във вестниците "Стършел" и "Работническо дело". Живописните му истории стават много популярни сред хората.

Избират го за народен представител, но в парламента издържа само два месеца. "Четките ме чакат и плачат за мен, не мога да зарежа рисуването", казва и се връща при своите странни селяни, които сладострастно се любуват на голи моми. Девизът му е: "Радвай се всеки ден на слънцето и за това, че си жив!".

Организира самостоятелни изложби в София (1942), Москва (1965), ГДР (1969), Западен Берлин (1971) и др. Участва в общи художествени изложби в СССР, Чехословакия, Китай, в Берлин, Будапеща, Лайпциг, Лондон, Париж, Виена, Атина, Букурещ, Ню Йорк, и др. Юбилейни изложби: в София (1954, 1964 и 1974) и Кюстендил (1984).

Творби на Стоян Венев се намират в НХГ, СГХГ, Дрезденската галерия, Пушкиновия музей в Москва, в галерии в Лондон, Париж, Кишинев, Петербург и в множество частни колекции.

Удостоен със званието Почетен гражданин на Кюстендил през 1965 г.

Издъхва на 84 година на 20 март 1989-а.

Ето какво каза художникът:

"Човек се ражда с чувството си за хумор и от това, дали ще го запази или загуби, зависи доколко ще му бъде лесен животът. Пълноценният човек не се страхува нито от своето, нито от чуждото чувство за хумор. Затова пък към него винаги се отнасят с подозрение еснафите, хората с гузна съвест, полуинтелигентните. Макар че и те се смеят! Затова не вярвайте на всеки, който се смее!"

"Какво най-много обичам да рисувам? Хората, хората, и пейзажи, и хората. Аз не измислям нищо - аз всичко вземам от народа, от народните умотворения, от приказките за народа. Аз само изразявам, доколкото мога, в своите рисунки онова, което народът казва, което мисли и чувства. Което съм чул от народа - него рисувам."

"Това е една планина, но макар че отсреща е Витоша, не прилича на нея. По-скоро е спомен за един пейзаж. И главно за тези хора - моите съселяни, без които планината нямаше да бъде планина, а само топографска дума. И сега, ако тези селяни заиграят едно шопско хоро или задумкат с тъпаните, а може и да вдигнат сватба, тази картина ще наплоди нови картини. Нещо, което сега се нарича с модната дума мултипликация. Общо взето, може да се каже, че в моите картини веселбата ражда веселба. Предпочитам да виждам и рисувам тъкмо тези слънчеви петна от житието и битието на хората."

https://impressio.dir.bg/palitra/hudozhnikat-klasik-stoyan-venev-bil-saden-za-pornografiya

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Списание ЛИК, БТА (февруари 2026) – 130 години висше образование по изобразително изкуство в България:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8939

[Hatshepsut]

Млади художници черпят вдъхновение на емблематични места във Видин

Поредица от пленери на открито са част от програмата на творческо ателие "Нана арт" през пролетта във Видин. Младите художници работят на някои от емблематичните места в града - капиите, които са част от крепостната система "Калето", крепостта "Баба Вида", Крайдунавския парк. По традиция сезонът на пленерите е открит със занимание в района на средновековната крепост. За работата на открито и патриотичната насоченост на пленерите разказа ръководителят на ателието Надежда Иванова.

"Това е нещо, което вече е традиция в нашето ателие. Ходим навсякъде, където има някакъв красив исторически обект, който можем да изобразим,  и в града, и в областта, като си имаме традиционен пленер извън града. Тази година сме в Трявна. Тези места, които избираме в града, са емблематичните за Видин. Тези, които са извън града, са архитектурно и исторически значими за България."

11-годишниата Елица Станислав-Стефанова и 7-годишният Иво Александров са редовни участници в пленерите на открито.

"Харесваме да участваме в пленери, защото е много хубаво да рисуваш навън, сред природата, сгради... В края, след като сме минали всички пленери, правим една изложба на тема, свързана всеки път с България, и всички места, които сме рисували, ги представяме на изложбата...", каза Елица.

"Много добре се чувствам тук, харесва ми да рисувам. Много ми харесва да рисувам исторически обекти...", добави Иво.

Освен талантливи художници, Елица и Иво са и танцьори и често намират вдъхновение в българския фолклор. По време на заниманията си в ателието и пленерите на открито децата заснемат кратки видеофилми. С тях разказват за историческите места, за българските национални герои и отправят патриотични послания към хората. Видеофилмите са публикувани във Фейсбук страницата на "Нана арт".

Често учениците на Надежда Иванов участват и в благотворителни прояви. Наскоро дариха свои картини в подкрепа на каузата на фондация "Искам бебе" за подпомагане на двойките с репродуктивни проблеми от Видин и областта.

https://bnrnews.bg/vidin/post/472587/mladi-hudozhnitsi-cherpyat-vdahnovenie-na-emblematichni-mesta-vav-vidin

[Hatshepsut]

Гошка Дацов


Гошка Дацов (1885-1917)

Гошка Дацов е син на големия български родолюбец, литератор, публицист и книжовник Сава Живков Дацов от Зайчар. Роден е на 9.04.1885г. в София. В столицата завършва основно и средно образование. Неговите ярко открояващи се дарби правят впечатление на учителя му по рисуване – художника Георги Евстатиев, който го напътства и полага много усилия за развитието му. След завършване на гимназия, по препоръка на своя учител и на проф.д-р Иван Шишманов завършва Кралската академия за изящни изкуства в Рим. Допълва впечатленията си от пътувания в Италия, Белгия, Франция, където богатите художествени сбирки го оформят като художник. Познавайки основно италианските класици, но и венецианските, фламандските, испанските майстори, той развива самобитния си талант и устрем към свободно творчество.

През месец май 1914 г. след завръщането си, представя първата си самостоятелна изложба в София. Член е на дружество „Съвременно изкуство“. Автор е на винетки за списания „Листопад“ и „Театър“. Шест години след като завършва Академията е повикан в редовете на Българската редовна армия. Изпратен е на Македонския фронт. Мобилизиран като военен художник. Изпълнявайки воинския си дълг умира на 8.10.1917 г. в полковата болница на VI дивизия край Битоля. Днес костите му почиват във военното гробище край Загориче, Битолско.

През 1922 г. в София в посмъртна изложба са показани част от картините на Гошка Дацов – около 300, както и около 500 скици и военни рисунки. Тази изложба с картини от музеите и частни сбирки е дала възможност за представяне на талантливия творец.

Иван Енчев – Видю оценява творбите на Гошка Дацов като „прекрасни композиции… голите тела са красиво пресъздадени“. „Благовещение“, „Самарянката“, „Сънят на Мария Магдалина“, „Терзание“, „На канапето“, „Танц“, „Изнемогнала“, „Саломе“ са само част от произведенията, които удивляват публиката и предизвикват дискусии сред ценителите. За изложбата на един от най-младите български художници през 1914 г. пише: „ …рядко ще срещнете у нас картини, в които е боравено по-сериозно с изражение и настроение. Това е така, защото почти всички наши художници се увличат тъй силно от натурата… Трябва да похвалиме Дацов, че той нарочно е отстъпил от точността на природата, за да предаде живот на организма, който рисува“.

„Сънят на Мария Магдалена“, 1914

Добри Немиров подчертава особеното място на изложбата на Дацов сред многообразието на културния живот през 1914 г. „Подобно на старите трубадури, които мислят в мелодии и стихове, той рисува рефлексиите на своя вътрешен мир като ги облича в цветове и тонове на една друга природа, дето и слънцето е друго, и тревите са други и човекът също е друг.

Тоя непосредствен субективизъм, плод на едно непосредствено изживяване на природата внася настроение, в което мистичния елемент те кара да забравиш обикновения живот и да живееш с душата на художника, в цялата тая върволица на чудни образи.

Около сто малки картини разкриват у художника един вещ прозрител в скритите гънки на човешката душа. Това леко и майсторско синтезиране на сложните психични загадки е постигнато по пътя на чисто интуитивно творчество, дето художника повече чувствено възприема явленията.

Той тук не дири формите на природата, не се старае да я копира; за него е необходимо да потърси тия контури и тонове, които могат да репродуцират неговото настроение, без оглед колко верни са според едно по-общо схващане линиите и тоновете. Тая строга последователност на самия себе си е именно, която разкрива твърде много вътрешна свобода у художника, неговата колкото субективна, толкова индивидуална творческа мощ. Всяка картина от тази изложба е куплет от поемата, която представлява самата изложба. . . Безспорно е, че в неговото изкуство декоративността е почти мащабът на произведението. . . Забележително е, че рядко има картина, в която централната фигура да не е жена. Един образ преследва художника в минути на съзерцание и той е всичко за него. Това е създателката на живота и дори самия живот. Жената у Дацов няма вътрешното обаяние на Рафаеловта Мадона, или красотата на Венера Милоска . . . Красивата жена според Дацов е страдащата жена, тая която просмуква живота с душата си за да го създаде наново с кръвта на сърцето си. Жената е всичко за Дацов. Нейната сила като психологическа индивидуалност е всепобеждаваща, душата и е всеобемна и колкото по-дълбоко художникът се впуска в устрема си да я проникне, толкова по-сложна и по-многостранна му се показва. Това е лабиринт, в който художника се лута и всяка клетка му разкрива по една и страшна и великолепна истина. . .Дацов е първи, който се налага смело като носител на модернизма“.

Елисавета Консулова-Вазова пише за изложбата: „Първото впечатление е от силните бои, които са от всеки ъгъл. След това вниманието пада върху оригиналността на сюжетите, почти всички символични, а и които не са такива, с отпечатък на символизъм в тяхната композиция и багри. . . Голямата свежест на боите, хубавите смели контрасти, нежните тонове, в които са издържани цели части, с вкус поставените колоритни петна са едно голямо качество, което не всеки художник притежава . . . В избора на темите и начина на третиране откриваме у автора един лирик, който за сметка на чувството и бляна жертва понякога действителността“.

https://djurkovigallery.com/

[Hatshepsut]

Иван Манойлов


Иван Манойлов (1934-2020)

Иван Манойлов е български художник – живописец. Роден през 1934 г. и израсъл край Дунава, в Лом, град, известен със старите си възрожденски традиции, изпитвал векове влиянието на европейската духовна култура. Иван Манойлов завършва Педагогическия институт в Стара Загора, специалност рисуване. От 1956 г. до 1991 г. е учител по рисуване в Лом. През 1982 г. е приет за член на СБХ. През декември 1999г. е избран за председател на Съюза на българските художници в Лом.  Картините му са пропити с народностен дух, с пиетет към красивата природа и национална архитектура, към миналото с неговите герои и мъченици, към живота, труда и бита на селския човек. В неговите пейзажи има много светлина, багри и спонтанен лиризъм. С щедрото си колоритно богатство и с националната си образност живописта на Иван Манойлов се докосва до съкровеното в българската душа. Творби на художника са притежание на Националната художествена галерия в София и галериите в Смолян, Благоевград, Русе, Добрич, Враца, Монтана, Лом, а така също и в частни колекции в България, Германия, Австрия, Гърция, САЩ, Израел, Япония, Аржентина. Умира през 2020 г.













https://artzona.bg/

https://sofia-art-galleries.com/2016/06/07/akvarelna-zhivopis-ot-ivan-manojlov/