Българскитѣ художници

[Hatshepsut]

Елисавета Консулова-Вазова


Автопортрет, 1919г.

Елисавета Консулова-Вазова (4.12.1881 – 29.08.1965) е родена в Пловдив. Тя е една от първите български художнички. Съпруга е на Борис Вазов – най-малкият брат на писателя Иван Вазов. Завършва живопис в класа на Ярослав Вешин и после специализира в Мюнхен. Първата й изложба през 1919 г. в София е и първата самостоятелна изложба на жена художничка у нас. Следват изложби в Прага, Пилзен, Братислава. Основни жанрове в творчеството на Консулова-Вазова са портретът, натюрмортът и фигуралната композиция. Рисува с маниер, близък до този на импресионистите. Много от платната й са рисувани на открито. Предпочита техники като пастел, маслени бои и акварел. За портретите й позират много от най-бележитите българи по онова време – Стоян Михайловски, Иван Вазов, Кирил Христов, Добри Христов, Христо Стамболски, Драгомир Казаков, Елена Хранова, Ирина Тасева. Освен всичко друго тя е и първата българска художничка, рисувала голо тяло.

https://bgart.bg/


Първата жена художник със самостоятелна изложба

Тя е сред малкото професионални художнички в следосвобожденска България, позната с лиричните си портрети, изящни цветя и лъчезарни детски ликове. Елисавета Консулова-Вазова е първата жена художник, която организира самостоятелна изложба у нас през 1919-а, на която почти всичките ѝ картини са разпродадени. Талантливата дама е известна и с проявената си дързост в разговор с Иван Мърквичка, тогава директор на Рисувалното училище. Тя настоява за правото на художничките да рисуват голо тяло от натура – задължителен изпит, на който, за разлика от мъжете, жените работели по гипсови отливки. Въпреки евентуално недоволство, провокирано от по-крайни патриархални възгледи, Мърквичка ѝ разрешава да рисува голо тяло.

Омъжва се за Борис Вазов, по-малкия брат на Иван Вазов

Елисавета Консулова-Вазова (4 декември 1881 – 29 август 1965) е родена в Пловдив в  семейството на богатия и високообразован търговец Георги Консулов, сподвижник на Васил Левски. Когато е на 10 години, родителите ѝ се установяват в София, където баща ѝ е назначен за директор на Спиртната фабрика. С изявен афинитет към рисуването момичето започва да посещава частната школа на художничката Естер Слепян, емигрантка от Русия. Всъщност при нея Елисавета се учи да скицира за първи път от позиращи модели. 16-годишна постъпва във втория випуск на Рисувалното училище. През 1902 година завършва живопис в класа на Ярослав Вешин.

Младата художничка се движи около кръга „Българан“ и интелектуалци като Андрей Протич, Александър Божинов, Елин Пелин, Александър Балабанов и редица други видни обществени фигури от светския живот у нас. През 1906 година се омъжва за адвоката Борис Вазов, най-малкия брат на Иван Вазов. Двамата се радват на щастлив и полово равноправен семеен живот. Имат три дъщери – Елка, Събина, повече известна като Бинка, кръстена на баба си Съба Вазова, и Анна.

Заминава на специализация в Мюнхен – с две деца на ръце

С благословията на свекърва си и с подкрепата на съпруга си като към художник, който трябва да развива своя потенциал, Елисавета продължава образованието си в чужбина. През 1909 година, заедно с децата си, едното на две години, а другото само на четири месеца, заминава за Германия. Специализира портретна живопис в Мюнхенската академия по изящни изкуства, докато съпругът ѝ остава в София, за да се утвърди в адвокатската професия. Междувременно тя посещава няколко европейски страни и се запознава с модерните тенденции в изобразителното изкуство. Рисува предимно натюрморт с цветя и портрети в маслени, пастелни и акварелни композиции.

Харесва ѝ да изобразява себе си, но най-вече дъщерите си. В портретните ѝ платна присъстват, разбира се, и Борис Вазов, както и писателят Вазов. Художничката създава редица портрети на значими личности от нашия културно-обществен живот, които са част от нейното обкръжение. Сред тях са артистите: Елена Хранова, Марта Поповa, Ирина Тасева, фолклориста Михаил Арнаудов, оперната певица Христина Морфова и пианистката Людмила Прокопова – двоен портрет и други. Позират ѝ писатели като Стоян Михайловски, Константин Гълъбов, който я нарича „майката на цветята“ и чийто портрет Елисавета рисува месеци преди да напусне този свят на 83-годишна възраст, както и поетът Кирил Христов, който ѝ посвещава следното стихотворение:

Аз виждам в твоите пламнали платна
на летен изгрев радостта безкрайна.
Аз чувам по пътеката незнайна
душа ти да крещи за светлина.
…
Но утрото, на светли багри сито
по-скъпо ми е – и души, които
живеят с блясък утринен до край.

„Пражкият“ период на Елисавета и нейната обществена активност

Много от творбите художничката създава под открито небе. Тя е един от инициаторите на пленарната живопис у нас. В ателието си тя готви основно млади художници за Рисувалното училище. Нейните картини присъстват в тогавашния художествен експозиционен живот на страната. Съосновател и член е на движението „Родно изкуство“, което се заражда в началото на XX век. Сътрудничи на списанията „Художник“ и „Изкуство“, като пише статии за българското и западноевропейското изобразително изкуство.

Авторитетът на Елисавета като национална художничка нараства още повече с участието ѝ в изложба на българското изкуство в Прага през 1926-а. Оттук започва и нейният „пражки“ период, който се характеризира освен с изложби, но и с активна обществена дейност в полза на разпространението на българската култура. В периода 1927 – 1933 Борис Вазов, вече в качеството си на политик и дипломат, е изпратен с цялото си семейство като пълномощен министър в чехословашката столица. Наред със заниманията си по рисуване Елисавета подема създаването на първия пансион за български студентки в Прага с помощта на проф. Мърквичка. Междувременно е поканена като единствен представител на България в учредителния конгрес на Международния съюз на куклените дейци. Името на Елисавета Консулова-Вазова е свързано с първия Куклен театър в София, за който тя собственоръчно изготвя куклите. В Прага участва и в Международния конгрес на народните изкуства, където изнася доклад за българската носия. Художничката колекционира фолклорни шевици, килими, накити, облекла.

За „духовното издигане на българката“

По време на престоя в Чехословакия Елисавета е впечатлена от местните инициативи за „повдигането на домашната култура“. Образована, професионално реализирана, обичана от семейството си, тя започва да издава и редактира у нас списание „Беседа“, което по-късно се преименува на „Дом и свят“. Изданието е насочено към интелигентната българка, „която да бъде улеснена в своите задачи на домакиня и майка, за да ѝ остане повече време за нейното лично духовно издигане“. В списанието сътрудничат Дора Габе, Елисавета Багряна, Екатерина Каравелова и други наши тематично ангажирани творци. Художничката основава и става председател на дружеството „Български дом“ – също с насоченост към българската домакиня. След Втората световна война издава преводни детски книжки. И перото, и четката я съпътстват до последния ѝ дъх. Самата тя споделя:

„Не мога да живея без цветовете… Струва ми се, че ако не рисувам един ден, хармонията на живота ми ще се прекъсне и ще разстрои равновесието на съществуванието ми.“

„Най-много обичам да рисувам деца, тези слънчица на човешкия живот.“

https://archives.bnr.bg/elisaveta-konsulova-vazova/











Bulgarian Artists - Elisaveta Konsulova-Vazova / Елисавета Консулова Вазова (1881-1965)

[Hatshepsut]

"Лудостта" на величието Димитър Казаков-Нерон


Димитър Казаков-Нерон, в ателието си

30 години от смъртта на световноизвестния български художник

Има една фраза от типа "черен хумор", че "най-скъп е мъртвият художник". Тя с пълно право важи за един от най-"световните" ни художници - Димитър Казаков-Нерон. През тази година се навършват 30 години от неговата смърт. Имах честта да се запозная с този уникален художник и човек още през 80-те, когато псевдонимът му - Нерон, будеше недоумение, цензурата не разбираше посланията в картините му, а повечето хора се стряскаха от речника и поведението му.

Той не беше от хората, които може да опознаеш в една среща, а от друга страна не обичаше срещите с хора - предпочиташе усамотението сред боите, четките и героите си. Затваряше се в себе си като рак-пустинник, и сякаш не можеше да общува по възприетия за "благоприличен" начин.

Участвах в един снимачен екип на някогашната "Кинохроника". Току-що се беше разшумяло за Нерон и идеята му за "гравитацията" в картините му. Запътихме се една голяма група хора със снимачна техника към дома му в Божурище, за да го снимаме.

Някои от шефовете ни изобщо не бяха съгласни да отразяваме човек, който рисува извито хоро, на което танцьорите са с главите надолу.

Така че, когато Нерон ни посрещна с недоверчив поглед зад полуотворената входна врата на къщата си, изтръпнах да не би да откаже да го снимаме.

"Хубава работа, помислих си. Ние едва се преборихме за него, а той може да откаже, и после да се оправдаваме за скъпия снимачен ден!". Видимо не му беше приятно да види толкова хора на прага си, но ни покани да влезем. Отдъхнах си.

Говореше като на себе си, в някакъв полусън. Човек не можеше да хване нишката на разговора, защото той си имаше собствена. Парадираше самочувствие. Даже, леко дразнещо - че рисувал по-бързо от Хенри Мур и по-добре от Пикасо, но те имали пари, пък той трябвало да рисува с "ла.няна клечка". Колегите ми, докато построяваха осветлението за снимки, се споглеждаха помежду си и се подсмихваха един друг.

Така беше, преди да видят картините му. Държеше ги на горния етаж, в една студена стая с капандура. Веднага предложи, ако на някой му хареса някоя, да си я вземе. Учудваща щедрост, за която бях чувала негови колеги да коментират, че ги раздавал така, понеже нямали качествен грунд и били "натаслачени" набързо,т.е без стойност. Злобни приказки, които времето напълно опроверга.

И сега се питам, защо никой от нас не се възползва тогава от щедрото му предложение да си вземе картина, която днес струва баснословна сума?

Иска ми се отговорът да е този, че докато го опознавахме, навярно във всеки от нас проговори чувството, че само недобросъвестен човек може да се възползва от дете. Димитър Казаков-Нерон притежаваше нещо детско в себе си - и по начина си на възприемане на света, и по начина по който го пресъздаваше, както и по самохвалството, което си е типично детска черта.

Той не натрупа богатство приживе, а както се разбира от едно интервю на сестра му, след смъртта му, мнозина са се възползвали от безценното му творчество. С право може да се каже, че Нерон не живя императорски, а като страдалец, потънал в своя си свят, и си отиде на 16 януари 1992-ра година, в разцвета на силите си - на 58, от астмата и като неудовлетворен човек.

В него сякаш постоянно се бореше една болезнена "разпра" с реалността, защото тя по никакъв начин не съответстваше на мечтата на художника.



Нерон - Казаков / Необузданият 1-2-3 / Всяка неделя

Каква е кратката автобиографична справка за него: Роден е на 22 юни 1933 г. в с. Царски извор, Царство България. През 1953-та година завършва средно техническо училище, а през 1958-а - Художествената гимназия в София с отличен успех.

После завършва Националната художествена академия, специалност "Графика", при проф. Евтим Томов през 1965 г. Две години след това получава наградата на СБХ за графика, участва в много общи изложби у нас и в чужбина.

Разпределен е на работа като плакатист в "Комунални услуги" в Пазарджик. През 1972-ра се премества да живее в София. Работи като щатен художник при Военното поделение в Божурище до 1977-а година. От 1978-а излиза на свободна практика. В отделни периоди от живота си е живял още в Трявна и Сандански.

"На чешмата", худ. Д.Казаков-Нерон, 1976 г.

Постоянно експериментира с материалите. До края на живота си има 15 самостоятелни изложби, като най-успешната е през 1980-а година. Започват да го канят в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург. Негови картини са изложени в Лувъра, в музея "А. С. Пушкин" в Москва, в Императорската колекция в Токио.


BTA: Изложба с творби на художника Димитър Казаков - Нерон гостува в Бургас

Нерон искаше картините му да се гледат от хората. С брат му Никола са дарили на Славейковото училище в Трявна над 500 свои творби - живопис, рисунки върху теракота и фаянс, дървена и каменна пластика.

Даже полицейският участък в Божурище може да се похвали с графити на Димитър Казаков-Нерон. Всички, които са изследвали уникалния му талант - Георги Шапкаров, Аксиния Джурова, Димитър Пампулов, Петър Николов, Димитър Аврамов и др., го описват по свой си начин, но общо взето - като митологична фигура в изобразителното ни изкуство.

Много галерии, особено в последните години, представят отделни негови творби. Галерия "Люнион" представи експозиция от 20 живописни творби от пазарджишкия му период - между 1965-а и 1972-ра година. Именно в онзи период вдъхновението му е концентрирано върху образа на българката - жената в различните нейни превъплъщения на майка, любима, самодива, и муза.

Навремето вървеше една легенда за брака на художника, която той не отричаше. Че за да се ожени за момичето, което харесва, направил облог с нея - ако скочи в ледената река, тя да се съгласи да му даде ръката си. Така и става.

Творбите на Нерон, посветени на жената, напомнят средновековните икони и фрески на големите майстори. Този на пръв поглед, студен и необщителен човек, изпитваше богоговение към жената, като символ на красотата и съзиданието.

Жената в картините на Нерон - муза и съзидание

Стихийната му личност беше предана докрай на определени теми и герои: човекът и човешкото в него, трудолюбието, величието на природата. В този смисъл, Нерон бе художник-хуманист. А също и голям патриот. Димитър Казаков-Нерон претвори в платната си много наши фолклорни празници и легенди. При това, по един нетрадиционен начин, както по отношение на формата, така и на техниките, които използваше.

Самият той, винаги когато трябваше да се яви някъде публично, обличаше бяла риза с българска шевица - държеше на българското във всяка една негова проява. Никога не издаваше с думи своите пристрастия. До края си поддържаше една "броня", която да го предпази от лицемерието и пошлостта. Според близките му, явно и самохвалството му обслужваше същата цел.

Малко хора можеха да разберат, какво стои зад думите му "Скромността краси глупака!". Тази фраза беше неговият начин за съпротива и самосъхранение.



Митове и легенди - Изложба на Димитър Казаков - Нерон, 20.01.2017

Кеворк Кеворкян най-вярно "разчете" тези думи на Нерон, както и личността му:

"Повтаряше ги непрекъснато, сякаш за да им повярва и той. Казаков беше един от хората, които най-трудно могат да се опишат. Непрекъснато играеше, казваше ти дори, че играе - с едно бързо, хитро намигване. Но не беше никакъв хитрец, нищо подобно. За нищо не умееше да се пазари истински, макар да правеше такова впечатление. Просто искаше да не го взимат за глупак.

Цените на картините му днес са неправдоподобни. Разбира се, Нерон щеше да каже, че това е нормално, понеже скромността краси глупака, нали. Но аз го виждам все край оня огън в Божурище, или някъде там - под дъжда, който преминава в сняг, а той е понесъл поредната си картина на гръб през полето към огъня. И тъй нататък", описва художника Кеворкян.



Паметник на Димитър Казаков – Нерон в Пазарджик

По впечатленията на много талантливия български художник Богдан Бенев, също по-известен в чужбина, отколкото у нас, Нерон е страдал от непризнаването си у нас:

"Нерон не представляваше абсолютно нищо за България, докато един ден не умря. Тогава всички казаха: "А, ама той бил много добър!" А докато беше жив, го смятаха за луд. Подмятаха го наляво и надясно. По едно време се посъживи. Започна да продава картини, благодарение на централата за износ на произведения на изкуството "Хемус". Излагаше картини в престижни галерии на Запад. Там беше изключително високо ценен. А у нас го мразеха", директно заключава Бенев в едно свое интервю, и на въпроса защо са мразели Нерон, отговаря по същия директен начин:

"Защото имаше негови картини в Лувъра. Други български художници, при това академици, нямаха картини там. Затова Нерон беше в сянка. Този художник беше изоставен и отхвърлен от всички. Съюзът на художниците не се интересуваше от него. След време получи астма от боите. Умря от задушаване. А можеше да бъде спасен. Съюзът на художниците беше в състояние да направи контакт с него и да му помогне. Ако някой се бе погрижил за него адекватно, Нерон щеше да бъде жив и днес. И щеше да направи много интересни неща.

Ще ви разкажа един скандален случай, продължава Бенев: Когато построиха НДК, вътре трябваше да се направят стенописи. Даваха ги на художниците по списък. Естествено, Нерон не бе включен в него. А той не искаше пари.

Просто се молеше: "Дайте ми една стена да я изпиша! Не му дадоха. Другарят Светлин Русев го презираше! Партийната номенклатура остави своите отрочета да рисуват в НДК. Нерон бе отритнат жестоко. И до днес не мога да разбера защо го смятаха да побъркан?! Чак след смъртта му се сетиха, че България е имала велик художник!", тъжно заключава Бенев в онова интервю, дадено за агенция БЛИЦ.


Пампулов: Живописта на Димитър Казаков-Нерон е обречена на вечно прераждане



BTA :Галерия "Джуркови" - още едно от бижутата на Старинен Пловдив

Сигурно мнозина се питат, откъде тръгва прозвището на художника - Нерон? Един състудент на Казаков разказва, че поради бедност, за да си изкара някой лев, в студентските си години, той работел като огняр в Академията. И тогава някой попитал за него: "Как се казва онова момче, дето има бретон като Нерон?" Така тръгнало второто му - "мистериозното" му име.

В творбите на Казаков има такава космогония, каквато може да се открие само във фолклора. Във всичките му изображения, под една или друга форма, присъства Космосът. За пръв път това произнася на глас изкуствоведката Аксиния Джурова, и то е истинско откритие - ключ към творчеството на художника.

Опазено ли е творческото му наследство? - Не. Сестра на Димитър и Никола Казакови преди години разкри, как някои от най-близките приятели на братята й, разграбват техни творби, под различен претекст.

Подобна е съдбата и на бащината къща на Нерон в с. Царски извор. През 90-те тя била отчуждена за някакви си двайсетина хиляди лева. Евтино, понеже се твърдяло, че е построена върху земетръсно свлачище. Нерон я откупува от държавата, за галерия. Въпреки това наследниците не били допуснати до имота, и той бил оставен да се руши и разграбва. Нещата остават такива в годината на смъртта на Нерон.

Нещастна е съдбата и на брат му Никола, който се разболява тежко и е настанен в клиника, а оттам - в манастир. В това време се рушали творбите и в неговия изоставен дом в софийското село Гурмазово. Синът на Радой Ралин - Кин Стоянов, се заема да бъдат описани в протокол и отнесени на съхранение в Столична библиотека. Друга част - от дома на Нерон в Божурище, също били описани и предадени за съхранение от СБХ, но след време там се развива една полукриминална и срамна история, която по-добре да не описваме.

Случват се и няколко обира в дома на сестрата на Казакови в Горна Оряховица, където тя съхранявала, каквото успяла да спаси от домовете на братята си. Приживе на Нерон, фондът "13 века България" заснел филм за него и брат му. Снимките били в Мелник, но не е ясна съдбата и на този филм. Подробностите около нахвърленото по-горе, биха натъжили и разгневили всеки от почитателите на художника. С две думи, в обобщение - финалът е тъжен и срамен.

https://impressio.dir.bg/portret/ludostta-na-velichieto-dimitar-kazakov-neron

[Hatshepsut]

Автентичен поглед върху Владимир Димитров - Майстора (на гости в село Шишковци)

Има цял списък от села, които са свързани с именити българи, които са оставили дълбок отпечатък в нашата история със своя живот. Един от тях е художникът Владимир Димитров - Майстора, чиято къща-музей в село Шишковци, Кюстендилско, бяхме планирали да снимаме това лято. След като обаче станахме свидетели на опита Майстора да бъде използван с медийни кампании за внушения нямащи нищо общо с неговото творчество, душевност и разбиране за живота, се организирахме още сега да посетим Националната художествена галерия в Кюстендил и село Шишковци.

Докато разглеждахме изключително силно въздействащите картини на Майстора в галерията се питахме  защо бе направен опит да бъде опетнен чрез манипулативна акция на нео-либерални псевдоценности…? Отговорът нека всеки сам да си даде, а ние ще ви разведем в това видео до село Шишковци, където ще говорим за автентичният облик на Владимир Димитров Майстора и завещаните от него ценности.

За Владимир Димитров - Майстора животът е бил свещенодействие, а не забавление. Той не просто е спазвал обществени морални норми, а е се е водил от една вътрешна ценностна система и принципи, с които е вдъхновявал хората около себе си.


Майстора казва: „Без Дух може ли да се върши работа? Не може да се построи общество без дух и вяра ...". И даже когато рисува дори едно цвете, той пак влага идеята за връзката с вечния живот. Майстора вярва в доброто, следва стъпките на Христос и в последния си миг се изповядва, пред своята племенница с думите:


“Донке…,  Душата е безсмъртна”

Съвсем актуални и днес, автентичните послания на Майстора се явяват ясен пътеводител за будност и осъзнатост, която ни е все по нужна в тези времена, в които сме призвани да изпълним духовната мисия на българския народ ⇧…., да възродим българското село ⇧…, а и да се върнем към изконните истини за това, че Творецът е над нас и се проява в нас, чрез Любовта, Мъдростта и Истината, които сме отговорни да носим всеки миг.

[Hatshepsut]

Венцислав Христов

Убеден съм, че българската история и делата на нашите предци, дали живота си за свободата и защитата на България, трябва да се разглеждат като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на нашия народ и засилване на националната гордост!

Ето защо, моята страст към изобразителното изкуство и любовта към родината, породиха основната ми цел - да запаля този пламък на несломимия български дух, пресъздавайки в картини онези будители, които в трудни времена са опазили българщината, традициите и са ни пренесли през вековете в днешното ни съвремие!

Венцислав Христов


Сайт на художника:

https://www.hristovart.com/

Фейсбук-страница:

https://www.facebook.com/hristov.arts/


Васил Левски и Христо Ботев



Петко Войвода



Георги Раковски



Христо Ботев



Априлското въстание 1876



Васил Левски в четата на Филип Тотю

[Hatshepsut]

Иван Милев и неговият трагичен житейски път

Рядко обръщаме внимание на изображението върху банкнотата от пет лева, на което се вижда млад мъж с високо чело и фини черти. Това е художникът Иван Милев – самороден талант, изгрял за трагично кратък момент, феномен в българското изобразително изкуство. Умрял преди напълно да разгърне потенциала си, Чавдар Мутафов споделя за него: „И ако се помисли какво би могъл да даде Иван Милев след десет, двадесет години...“

[Hatshepsut]

Петър Морозов (1880-1951)

През 2020 година се навършиха 140 години от рождението на Петър Морозов,  известен български живописец и график, въвел у нас една от техниките на графиката - цветната акватинта. Страстен любител на старините, художникът посвещава голяма част от творчеството си на исторически събития, на изгледи от величествени кътове от България, на манастири и църкви, стари улици и къщи, мостове и пазари, някои от които са притежание на  Националния исторически музей (НИМ). Освен художествена, те имат и историческа стойност, защото са запечатали автентичния образ на много български старини, някои от които вече не съществуват.

Петър Петров Морозов е роден в Русе на 6 септември 1880 г. Баща му Петър Игнатов Морозов е роден в с. Белоцерковка, недалеч от Киев, участник е в Руско-турска освободителната война (1877-1878 г.)

В разгара на черешобера минава с частта си през черешова градина край Русе. Зърва на дървото младо, синеоко момиче, което много му харесва. И се зарича - ако остане жив, да се върне и да се ожени за нея. Участва в боевете за Плевен, ранен е, но оцелява и наистина се връща в Русе, за да се ожени за Еленка. Раждат им се четири деца - Петър, Лукерина, Прокопий и Никола. След Освобождението бащата на Петър Морозов открива в Русе работилница за мебели, които сам проектира и изработва. Явно от него бъдещият график наследява художествената дарба, защото рисува страстно от малък. Тази творческа жилка явно се оказва доста силна, защото няколко поколения Морозови се изявяват като ярки творци. Другата характерна черта на фамилията е любознателността и вечното търсене на новото.

Петър Морозов учи в  първия випуск на Държавното рисувално училище при „отците” на българската живопис - Иван Мърквичка, Ярослав Вешин и Иван Ангелов. Морозов е любимият ученик на Вешин. В творчеството му се забелязва любов към обикновения човек и селския бит, което е било новост за времето си.

След академията художникът заминава на специализация в Париж. Престоят във френската столица изиграва голяма роля в усъвършенстването му като график. Точно с техниката на офорта и на неговата любима акватинта класикът остава най-известен и до днес. По-късно Морозов е изпратен отново в Париж и в Италия, където освен че се усъвършенства в графиката, овладява новата фоторепродукционна техника. Фотографията става едно от многобройните му поприща. Той става първият български фоторепортер, докато работи за ежедневника „Утро” /1912 г./. Публикува много статии в печата по проблемни въпроси на изкуството, отзиви за творби и изложби, откликва на актуални наболели въпроси от художествено естество. Той е прекрасен илюстратор и автор на заглавки на редица вестници.

Художникът участва в Балканските и в Първата световна война, когато е зачислен към щаба на Трета армия. На фронта той създава стотици графики, рисунки, офорти и акватинти, отразяващи ежедневието на войника. Разказват, че по време на обсадата на Одрин за малко не го убиват. Когато повежда ротата си, Морозов тръгва с пистолет в едната ръка, а в другата държи къса лопатка за копаене на окопи. С нея инстиктивно се прикрива, тъй като тогава не е имало каски. И това му спасява живота. Един куршум пробива лопатата и го одрасква по главата.

Изключително трудолюбив и продуктивен Петър Морозов прави 15 изложби до голямата си изложба в София през 1921 г. Всички те се отличават с големия брой картини, изпълнени във всички видове техники и жанрове - исторически, битови и обредни сцени, портрети. Огромен брой акварели, акватинти, офорти, пастели и маслени пейзажи, които пресъздават къщи и улици на възрожденски градове, пазари, часовникови кули, изпълнени с духовност български манастири и църкви, уютни дворове от всички краища на Родината. Много известни са двата негови маслени портрета - на съпругата му Цветана Морозова и на Евгения Марс. И емблематичните му маслени платна – „Хвърковатата чета на Бенковски” и „Боят за Самарското знаме при Стара Загора”, които познаваме от учебниците по история. Реди изложби в Прага, Загреб, Белград, Чикаго, Вашингтон и така неговите графики се превръщат в реклама за България.
Морозов е в центъра на културния живот - заедно с Александър Балабанов, Александър Божинов и Елин Пелин е сред основателите на първия български хумористичен вестник „Българан“ (1904-1909 г.). През 1911 г. става съсобственик на Тръпковата галерия, създадена от художника Тръпко Василев предишната година. През 1920 г. става секретар на основания Дом на изкуствата, за чиито председател е избран Стефан Киров, а подпредседател – Елин Пелин. През същата година е сред учредителите на Дружеството на независимите художници.

Умира на 22 януари 1951 в София.

В Националния исторически музей се съхраняват акватинти и офорти от Петър Морозов,  плакат от негова изложба и пощенска марка с изображение на картината „Хвърковатата чета на Бенковски”. Доскоро почти неизвестен за широката публика бе оригиналът на масленото платно, триптих -  „Покрусени надежди”  от 1919 г.,  което художникът подарява на оперната певица Христина Морфова.  Навремето пощенска картичка с репродукция на картината е била пусната в широк тираж. Сега „Покрусени надежди”  се съхранява в НИМ и може да бъде видяна във временната експозиция: „За освобождение и национално обединение“.

https://historymuseum.org/bg/exhibitions/140-godini-ot-rojdenieto-na-petyr-morozov/


Петър Морозов (1880-1951) е сред художниците на отминалия XX век, които изкуствоведите не класифицират като новатори или като изключителни дарования. Въпреки това, той е живописец, който цял живот е работил на свободна практика и е създал хиляди творби в няколко жанра и техники - акватинта, офорт, акварел, пастел, маслена живопис, илюстрация и др. Пристрастието му към класическия рисунък и реалистичната стилистика придават на произведенията му известна каноничност и разказвателност. При все това Морозов е майстор на човешкия образ, на природната картина и на градския пейзаж.
В творбите му, обвеяни от страст към родното и от тъга по един отиващ си свят, са съхранени силуетите на отдавна изчезнали старинни къщи и архитектурни комплекси. В тях са запечатани представите на междувоенното поколение интелектуалци за водещи исторически събития и личности. Съхранен е романтичният повей на носталгията по "доброто старо време", белязал художествените тежнения на българските творци през втората четвърт на ХХ век.
Днес всяко вглеждане в образите, завещани ни от Петър Морозов, ми създава усещане за плътност на връзката с миналото, както и по-детайлна представа за хората и техните житейски пространства, населявали хубавата ни земя преди десетилетия и векове. Привидно "конвенционалното" художествено наследство на Петър Морозов събужда в ума ми и един въпрос, на който от години насам не мога да получа отговор: "Защо от края на ХХ век насам историческата тема в изкуството е все по-слабо представена и все по-едноизмерно интерпретирана - не само от водещите творци, но и от младото поколение художници и писатели?"

Вера Бонева

[Hatshepsut]

Иво Йорданов (роден 1986г.)

Изключително талантлив млад художник, роден в гр.Кюстендил през 1986г.
Иво Йорданов е възпитаник на Свилен Блажев. Висшето си образование завършва в ЮЗУ „Неофит Рилски” - Благоевград, специалност „Педагогика на изобразителното изкуство”. Участва активно в различни изложби в гр.Кюстендил и в страната.

Негови картини са били изложени в София - галерия „Сезони” и „Шипка 6”, Велико Търново, редовно участва в Зонална изложба  „Струма”, традиционната изложба „Кюстендилска пролет” и други.
Стилът му е акварелен реализъм.

Блог на художника: https://ivoartist.blogspot.com/

Фейсбук-страница: https://www.facebook.com/IvoJordanovOfficial/

[Hatshepsut]

Пенка Стоянова

За съжаление, не успях да намеря никаква биографична информация за тази художничка, освен горната снимка 
Стилът ѝ е реалистичен, а българските сюжети са много добре застъпени в творбите ѝ.

Фейсбук-страница: https://www.facebook.com/PenkaZhelyazkovaStoyanova

[Hatshepsut]

141 години от рождението на Владимир Димитров – Майстора


Владимир Димитров – Майстора на жп линията между селата Копиловци и Шишковци, Кюстендилско

На 1 февруари 2023 г. се навършват 141 години от рождението на големия български художник Владимир Димитров – Майстора.

“Обичах изкуството и никога не съм вервал, че без него бих бил годен за друго. Може много да съм грешил в тоя път, но – бех щастлив.”

Владимир Димитров - Майстора

(Из "Разговори и спомени" - проф. В. Стоилов)



Владимир Димитров – Майстора (1882 - 1960) е едно от големи имена в българското изобразително изкуство и живопис. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване. Изявява се в портретния и пейзажния жанр.

Той е най-самобитният български художник - синоним на българския национален дух.

Участва като доброволец в Балканската война (1912 – 1913) и отразява целия поход на 13 рилски пехотен полк в стотици рисунки. По този начин става първият официален български военен кореспондент. Участва и в Първата световна война (1915 – 1918), като художник на славната Седма пехотна рилска дивизия (през Първата световна война влиза в състава на 2-ра армия). През 1916 г. се представя на изложбата на художниците от съюзническите армии в Берлин с 13 рисунки.

Творчеството на Владимир Димитров - Майстора, в цялото му разнообразие от техники, сюжети и формати, наброява около 2600 творби. Около 300 са собственост на частни колекции. Около 250 негови картини са в чужбина – Чехия, Италия, САЩ, Будапеща, Виена, Рим, Цариград.

Художникът и неговите критици (очерк от Иван Иванов)
Беднякът, щом влезе в чужда къща, бърза да разбере колко кокошки има на двора и колко яйца снасят в полозите.

Ала тоя никакъв на вид пришълец в Шишковци, дълъг като снопена върлина, не обърна внимание на дворните птици. Настани се в горния кат на Веячевата къща – хубава и здрава – и всеки ден прекосяваше двора към градините, готов да прегази с дългите си крака любознателните животинки. Те се трупаха наоколо му, кудкудякаха и вдигаха всякаква врява, сякаш снасяха яйце след яйце, а той само трябваше да ги събира. А петелът, с три пера на опашката, извити като жетварски сърпове, кръжеше наоколо и командуваше своето войнство.

Веднъж слънцето още примигваше сънливо в тревата на градините, пришълецът Влади, помъкнал своята вечна кошница и рамка, с изпънато на дайре бяло платно, застъпи една от кокошките. Петелът се разгневи и запротестира, ала Влади беше художник – артист, реши да го подиграе и изкукурига срещу му. Сърпоносецът взе това за препирня, направи кръг през целия двор, спря внезапно и го погледна с едното око: Защо ме лъжеш? – рече му той. Художникът, както носеше палитрата си, изкукурига още веднъж – така хубаво го направи, че цялото кокоше войнство застана на един крак и накриви глава към съперника на своя повелител.

Да не изгуби престиж, петелът се засили, излетя над двора и кацна на оградата. Там разтръска крила и преди да се слегне перушината му, изкукурига с двойно по-голямо гърло. Това изведе от техните скривалища козата с яренцето ѝ, кучето, посипано с мръсна слама, и магарето, което обяви присъствието си, като изпръхтя с ноздри. Изобщо това пехливанско надкукуригване стана истинско събитие, защото сам летният ден пристигна ленив на земята – предупреждение, че не обича врявата.

Високият квартирант, с нос като орало и брада на пророк, закрачи към градината – остави птиците да се разправят помежду си. Там разтвори своята кутия, пусна кошницата в тревата и намести рамката с платното до една ябълка. Като намигаше с едното око, повлиян от петела, той започна да нанася с дългата си ръка разни шарении върху платното. Над него през клоните надничаха едри ябълки и круши, които бързаха да доузреят, усетили слънчевите сокове.

Художникът поглеждаше към кошницата си, после към тях, а по някое време очите му отскочиха над полето – по разпокъсаните небесни хармани над замята.

Към обед слънцето спря за малко точно по средата на своя път – поколеба се дали да се спусне надолу и да се прибере навреме в къщата си. За тази му постъпка имаше една важна причина: художникът беше изпълнил цялото платно с кехлибарени гроздове сред лозови листа, изпръскани с капчици син камък. От гроздето напираше толкова светлина и сладост, че всеки можеше да ги сбърка с истински. Слънцето се почуди-почуди на картината – защото майсторът току-що я изнесе изпод сянката и я подпря край оградата.

Сам искаше да я види от по-далече, пък и зърната да поемат още малко слънчева светлина.

– Е, не излезе баш както трябва, ама нейсе! Човек не може да надхитри природата! – каза на себе си художникът.

След туй намести внимателно шапката на главата си и тръгна с широки, подгъващи се крачки към пруста на къщата. Остави картината край оградата, остави и кошницата. Взе само кутията с боите, притисната под костеливия лакът на ръката.

Тъкмо в това време, кокошето войнство се изниза под оградата – мълчаливо и заканително. Щом художникът се скри в пруста, то наобиколи картината, огледа я от всички страни с всичките си очи и се залови за критична работа. Особена кокоша възбуда, тиха вражда и примесена с радостно къркане врява, и по зърната на гроздето заваля градушка от кокоши човки.

Когато след време Влади – художникът, се върна в градината да довърши картината си, завари страшна олелия. Две деца гонеха с настървение птичата бригада, нейните членове подхвъркаха в едрата трева, спъваха се, криеха се в плета и кудкудякаха обезумели. Петелът сърпоносец не можеше да им помогне нищо – беше кацнал на най-високата част на оградата и оттам само се заканваше.

Художникът отведнъж забеляза причината за тази суматоха.

Платното цялото беше прочокано и върху него личаха само обелките от кехлибарените зърна на гроздето. Встрани под овощните дървета се мъдреше кошницата с истинските гроздове – незабелязана от разгневената бригада.

– Ей туй се казва критика! – засмя се щастливо художникът. – И аз тъй правя, изчиствам изпърво най-зрелите зърна, че въззелените могат да почакат до следващия ден! – усмивката му угасна, а очите му продължиха да светят от радост…

Сега, след много години, в същата къща – само че подновена и рахзубавена, всеки може да види сума картини и шарени черги по стените. Все от този изкусен майстор на четката. Отпред в градината е неговият гроб – той пожела, щом умре, да го пренесат тук. Самата картина с изчоканото грозде никой не може да каже къде е.

А ако питате за кокошките и за петела с трите наточени сърпа на опашката, тях сигурно са ги оскубали и изяли отдавна.

Пада им се такова наказание.

(Публикация на Иван Иванов от 1983 г., посветена на Владимир Димитров – Майстора. Изрезка от вестник, изданието не е известно.)



Владимир Димитров – Майстора

https://www.nationalgeographic.bg/a/vladimir-dimitrov-maistora-na-zp-liniyata-mezdu-selata-kopilovci-i-siskovci-kyu

[Hatshepsut]

47 години от смъртта на Златен Златю, преоткрил България в картините си

“Едно гигантско за нашите мащаби творчество, споило в себе си и брьогеловското прозрение, и космическото внушение на Ван Гог, с овчата миризма на брезовските баири, извезано върху шаяка на каракачанските кервани и нестинарските хора, многовековния опит на европейското изобразително изкуство с родната традиция. Това стори Златю Бояджиев за този пусти български народ, дето все се приобщава при някоя цивилизация и все държи за своето.”

Тези думи принадлежат на художника Иван Киров, изречени по повод 100-годишнината от рождението на един от най-автентичните български художници.

Роден на 22 октомври през 1903 година в с.Брезово, Пловдивско, Златю завършва Художествена академия в София през 1932 г., в класа на Ц. Тодоров. Рисува портрети, композиции из селския бит и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му.

За Златю Бояджиев казват, че това е един от най-оригиналните български художници със силно изявена индивидуалност. По живописна трактовка, колорит и емоционално съдържание неговото творчество се дели на два периода - до парализата му и след нея, когато е принуден да рисува с лявата ръка.

През втория период той се очертава като художник с още по-самобитен и експресивен живописен език. Картините Дете, Нощна паша, Стадо говеда, Бачково, изложени в различни зали, са едни от най-характерните и ценни произведения на автора.

Днес картини на Златю Бояджиев се съхраняват във фондовете на Националната художествена галерия, галерии в страната и Европа и частни колекции. Най-голямата колекция на негови творби се намира в любимия му град Пловдив.

https://faktor.bg/bg/articles/47-godini-ot-smartta-na-zlaten-zlatyu-preotkril-balgariya-v-kartinite-si

[Hatshepsut]

124 години от рождението на академик Дечко Узунов


Дечко Узунов (1899-1986) и Сирак Скитник (1883-1943) в Борисовата градина

Големият български художник Дечко Узунов е роден на 22 февруари 1899 г. в Казанлък, Княжество България

“Хората, рибите и дърветата са преходни. Но когато рисуваш хора, риби и дървета, мисли за звездите, океаните и камъните, за да бъде вечно това, което правиш.”

Дечко Узунов

Дечко Узунов е сред най-значимите художници живописци на България. В родния си град Казанлък най-напред е ученик на Чудомир. През 1919 г. е приет за студент в Държавното художествено индустриално училище, днес Национална художествена академия, в класа на проф. Петко Клисуров. През 1922 г. заминава за Мюнхен, където специализира при проф. Карл фон Маар. Докато е там се запознава с творчеството на майстори като Рембранд ван Рейн, Диего Веласкес, Тициан, Петер Паул Рубенс, Макс Либерман, Франц фон Щук.

Завършва образованието си в Българската художествена академия през 1924 г. в класа на проф. Стефан Иванов. От 1932 г. преподава живопис в Академията, където по-късно е и професор (от 1937 г. е извънреден професор, от 1942 до 1963 г. и редовен). Негови ученици са Атанас Пацев, Георги Баев, Калина Тасева, Лика Янко, Мария Столарова, Светлин Русев, Георги Божков и др.

Творчески направления и наследство

Дечко Узунов твори живопис, графика, илюстрация и оформление на книгата, сценография, монументално-декоративна живопис. Рисува в жанровете пейзаж, натюрморт, портрет, голо тяло, фигурална композиция с исторически, библейски, митологични и съвременни сюжети.

Оставя изключително богато и разнообразно художественото наследство като теми, жанрове и видове изобразително изкуство - изящни и приложни.

Рисува стенописи в казанлъшката църква „Свети Йоан Предтеча“, във фоайето на хотел “Казанлък”, в “Дом на културата” в Карлово, в операта в Стара Загора, в Народната опера, Народния театър, НДК и Съдебната палата в София.

Илюстрира голям брой книги, включително на Ангел Каралийчев, Чичо Стоян, Йордан Стубел, Атанас Душков, Емилиян Станев.

Създава декорите и костюмите за театрални и балетни постановки в Народен театър “Иван Вазов”, сред които „Престъпление и наказание“ на Достоевски, „Любов“ на Пол Жиралди, „Професията на госпожа Уорън“ на Бърнард Шоу, „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов, балета „Тракия“ на Петко Стайнов.

Участва в повечето общи изложби на дружество „Родно изкуство“ в България и в чужбина - Белград, Пилзен, Ню Йорк, Атина, Берлин, Будапеща, Москва, Ереван, Хамбург, Виена.

Прави шест самостоятелни изложби в София, както и по една в Казанлък и Сливен.

Зад граница прави самостоятелни изложби в Белград, Букурещ, Будапеща, Москва, Париж, Базел, Мюнхен, Кувейт, Пекин.

Носител е на множество български и международни награди и отличия

Сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на Св. Св. Кирил и Методий (1937)
Награда от румънския крал Михай с Кръст за изкуство (1946)
Орден "Народна република България" I степен (1961)
Димитровска награда за постижения в изкуството (1962)
Звание "заслужил художник" (1963)
Звание "Герой на социалистическия труд" (1967)
Орден за литература и изкуство на Министерство на културата на Франция (1979)

Обществена дейност

Многоликата творческа дейност на Дечко Узунов е съчетана със значителна по мащаб обществена дейност.

Творецът художник е член-съосновател на дружеството „Родно изкуство“ (от 1925 г.), член е на „Ротари клуб“ (от 1935 г.). председател е на Съюза на дружествата на художниците в България (1939-1940) и на Съюза на българските художници (1965-1969), народен представител е в Петото народно събрание на НР България (1966).

От 1973 г. Дечко Узунов е действителен член на БАН.

През 1973, 1976 и 1979 г. е последователно вицепрезидент, президент и почетен президент на Международната асоциация за пластични изкуства (AIAP) към ЮНЕСКО.

През 1976 г. е поканен за почетен член на Мексиканската академия на изкуствата.

През 1983 г. е поканен за почетен член на Руската академия на изкуствата.

В чест на един от най-значимите български творци, художествената гимназия в Казанлък носи името Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн „Академик Дечко Узунов“.



Bulgarian Artists - Dechko Uzunov / Дечко Узунов (1899-1986)

https://www.nationalgeographic.bg/a/decko-uzunov

[Hatshepsut]

Таня Димитрова гостува с изложба "Корени" в Бургас

Изложба "Корени" на Таня Димитрова ще бъде открита днес, 10 юни в галерия – ателие „Генгер“ в Бургас. В нея са представени 68 картини, които отвеждат в света на българското - чисто, красиво и пленаващо. 

Това е експозиция, която връща назад във времето, за да разкаже за българското село, прекрасната ни природа, красивите носии и моминска красота. Чрез картините на художничката от Добрич ще попаднете в свят като от разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков. 

„Аз съм самоук творец и рисувам от вече 42 години. Учила съм се от книги и учебници, не съм завършила специализирано училище или художествена академия. Много ме вълнува темата за България и дори ме наричат „художник на българското село“. Това е моята тема, защото аз от дете съм се вълнувала когато баща ми ми четеше разказите на Йовков."

Таня Димитрова обича да рисува с маслени бои и набляга на цвета. Картините й са светли и в тях се откроява зеленото, жълтото, светло синьото. Влияние за това са и оказали ярките цветове в народната носия.

Откриването на изложбата „ Корени“ е днес, 10 юни от 18.30 ч. 

Можете да се потопите в идилията на българските бит и култура в галерия - ателие "Генгер" от 10-ти до 24-ти юни.

https://bnr.bg/burgas/post/101835939/tana-dimitrova-gostuva-s-izlojba-koreni-v-burgas


Картините на Таня Димитрова в нашата галерия:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=gallery;cat=21

[Hatshepsut]

Честваме 120 години от рождението на Златю Бояджиев на 22 октомври в къща-музей „Златю Бояджиев“

На 22 октомври т.г. се навършват 120 години от рождението на големия български художник Златю Бояджиев. По този повод точно в деня на рождението му, Община Пловдив, Общински институт „Старинен Пловдив“ и Фондация „Златю Бояджиев“ организират честване в къща-музей „Златю Бояджиев“ в Стария град (къщата на д-р Стоян Чомаков, ул. „Съборна“ № 18), където се намира постоянната експозиция на художника. Началото е в 11.00 часа.

Програмата включва две събития. Официално откриване на изложба, посветена на 120 години от рождението на Златю Бояджиев и представяне на луксозен албум със заглавие: „Димитър Пампулов представя: Портрети от Златю Бояджиев“.

На честването в емблематичната къща ще присъстват Кметът Здравко Димитров, Министърът на културата Кръстю Кръстев и Петър Стоянов – Президент на България (22 януари 1997 – 22 януари 2002), който е и почетен председател на Фондация „Златю Бояджиев“.

Музикален домакин на събитието ще бъдат талантливите възпитаници на НУМТИ „Добрин Петков“- Пловдив, които ще се погрижат за музикалния фон.

Изложбата, която ще бъде открита включва творби от фонда на Градска художествена галерия – Пловдив и ОИ „Старинен Пловдив“, както и непоказвани творби на Златю Бояджиев, част от колекцията на КЦМ АД, специално експонирани по повод годишнината. Ще бъде представена и документална изложба за живота и творчеството на художника и лични вещи, предоставени от наследника Златин Бояджиев. Изложбите са подготвени от екип: Валя Ангелова – уредник на къща-музей „Златю Бояджиев“- ОИ „Старинен Пловдив“ и Теодор Караколев от Фондация „Български архитектурен модернизъм“ със съдействието на Златин Бояджиев.

Албумът с портрети от Златю Бояджиев, съставен от Димитър Пампулов ще бъде представен от издателя арх. Стефан Добрев. Луксозното двуезично издание на български и английски език съдържа множество портрети, събрани в 260 страници. Сред тях са портрети на родители, роднини, велики българи, художници, артисти, писатели, портрети от Париж, личности от близо и далеч, както и портрети от пет частни колекции – на фамилия Бояджиеви, на Боян Радев, на Димитър Инджов, Димитър Георгиев и на Красимир Дачев. В третата част на албума са включени автопортрети на Златю Бояджиев и биография. Цената на албума е 40 лева, той е наличен в къщата и в момента, ще бъде наличен за продажба и в деня на честването.

„Представените в този уникален художествени албум около двеста първокласни портрета от Златю Бояджиев, рисувани първо с дясната ръка (до 1951 г.) и след това с лявата, далеч не обхваща огромното портретно творчество на художника, особено създаденото през втория му период. Това е среща с един изумителен световен феномен в изкуството, безценна част от българското живописно наследство“, подчертава съставителят на книгата Димитър Пампулов. Албумът е издаден с финансовата подкрепа на НФ „Култура“ и Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“, както и с подкрепата на „Розаимпекс“ ООД и „КЦМ 2000 Груп“.

В същия ден – 22 октомври, за туристи и посетители в къща-музей „Златю Бояджиев“ в следобедните часове е предвидена презентация „Хронос и топос в платната на Златю Бояджиев“. Тя е на уредника на къщата Валя Ангелова и пренася публиката във времето и пространството на платната на Златю Бояджиев.

В 16:00 ч. ще има прожекция на документалния късометражен филм „Художникът Златю Бояджиев“, създаден през 1961 г. Сценарият е на Хаим Оливер и Цанко Лавренов, режисьор е Иван Попов, а оператор е Барух Лазаров. Филмът печели втора награда за документален филм на първия Фестивал на българския филм „Златна роза“ във Варна през 1961 г. и същата година е номиниран за златна палма на фестивала в Кан.

Прожекцията и презентацията бяха част от програмата на тазгодишните „Празници на Стария град“, в чиито център освен популяризирането на движимото и недвижимо историческо наследство на Старинен Пловдив, беше и отбелязването на 120-годишнината от рождението на художника Златю Бояджиев.

Входът за събитията е свободен.

Постоянна експозиция „Народен художник Златю Бояджиев“

За къща – музей „Златю Бояджиев“:

Собственик на къщата в сърцето на Стария град е бил д-р Стоян Чомаков (1817-1893), виден възрожденски деец, един от най-изявените борци за църковна независимост. Той и сред първите дипломирани лекари в Пловдив. Учил медицина в Италия и е специализирал хирургия в Париж. Управител е на първата българска болница, основана в Пловдив след Освобождението. Сградата е построена към 1858-1860 година и е типичен образец на късните симетрични възрожденски къщи, с представителна външна и вътрешна архитектура. Любопитен факт е, че в края на XIX и началото на XX век къщата е била лятна резиденция на княз Фердинанд. От 1984 г. къщата става постоянна експозиция на най-голямата колекция от картини на бележития български художник Златю Бояджиев (1903-1976), считан за един от най-самобитните български художници на XX век. Творчеството на художника обединява няколко цикъла в експозицията: „Брезовски цикъл“, който остава основна тема през цялото му творчество; „Миньорски цикъл“ с многофигурни композиции на фона индустриален пейзаж и „Румънски цикъл“, характерен с експресивната техника. Понастоящем къщата е под управление на Общински институт „Старинен Пловдив“

Златю Бояджиев

Накратко за Златю Бояджиев:

Златю Бояджиев е роден на 22.10.1903 г. в Брезово, Пловдивско. През 1932 г. завършва живопис в Художествената академия, София, при проф. Цено Тодоров. Работи в областта на фигуралната композиция, портрета и пейзажа. Творчеството му се разделя на два основни периода. Първият продължава до 1951 г., когато художникът получава инсулт, вследствие на който е парализирана дясната половина на тялото му. Няколко години по-късно, Бояджиев отново се връща към живописта, рисувайки със своята лява ръка. През първия период в творбите му се преплитат различни стилови и художествени похвати. В едни платна той изгражда формата плътно и обобщено, с неокласически маниер, а в други използва някои импресионистични техники. В битовите картини от 40-те години формите са синтезирани, вниманието е насочено към отделния детайл, за да се разкрие по-пълно идейния замисъл на творбата. Портретите на Бояджиев от този период се отличават със стегнат и точен рисунък, плътна моделировка на формите и дълбоко вникване в характера на портретувания.

През втория период, без да губи идейна връзка с предходното си творчество, Бояджиев изявява други страни на своята чувствителност и търси нови пластични решения. Интересът му към селския бит се запазва. В картините му обаче навлиза една първична романтика, при която реалното се преплита с чудноватото и приказното. Бояджиев създава стотици композиции, портрети и пейзажи, отличаващи се с подчертана експресия и драматизъм. Портретите от втория период са още по-охарактеризирани, понякога и чрез средствата на гротеската. Творби на Златю Бояджиев са притежание на НХГ, СГХГ, ХГ в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен, Сливен, Видин, Смолян и други, както и на частни колекционери у нас и в чужбина. Носител е на редица отличия и награди, сред които: Кирил и Методий – I степен, Лауреат на Димитровска награда, награда за живопис Владимир Димитров – Майстора от СБХ и др. Художникът умира на 02.02.1976 г. в Пловдив.

ARTDAY.BG

https://artday.bg/chestvame-120-godini-ot-rozhdenieto-na-zlatyu-boyadzhiev-na-22-oktomvri-v-kastha-muzej-zlatyu-boyadzhiev/

[Hatshepsut]

Владимир Димитров – Майстора: Ако сега бих могъл да започна отначало, бих отишъл пак при земята

„Опитвах да живея и работя между селяните, за да разучавам нашия национален пит и бит – основата на всяко изкуство”

„Особено хубава е душата на нашия народ, в която са изразени: човечност, свенливост и трудолюбие – елементи, които през вековете запазиха племето ни от гибел. И пак върху тези основни качества, дълбоко отпечатани в душата на нашия народ, ще се изгради и създаде голямото наше изкуство, което ще се слее в общата съкровищница на цялото човечество”

„Ако искате да ме разберете, елате с мен в една пролетна утрин. Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачите. Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?”

„Видях селянина чист и силен. И се мъчих да доловя общи черти. За да се стигне до него. Мъчна работа…”

„Ако сега бих могъл да започна отначало, бих отишъл пак при земята, при хората. Можете да наречете това както искате – атавизъм, инстинкт на селянина или обикновена привързаност. И все пак целият този сбор ще бъде само част от цялата истина за чудната привлекателна сила на моя роден край!”

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

"Ето живописецът! Истинският живописец, най-големият, който има нашето изкуство... Владимир Димитров-Майстора носи в себе си душата на някогашните ни майстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще." - Чавдар Мутафов

"Много е обичал да рисува ръце в молитва и изобщо ръцете като символ. Обичал е да рисува и гробища като място на покой, особено като е пътувал из чужбина", спомня си Майсторовата наследница. "Беше изключително интересна личност, но като всеки творец и той имаше своите странности. Висок, почти двуметров човек, но много семпъл, никога не е бил показен, беше много близко до обикновените хора. Това се усеща и в цялото му творчество. Хората често го бъркаха с поп заради дългата бяла брада и черните дрехи." - Зоя  Крутилин, наследница на художника.

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ – МАЙСТОРА – български художник, роден на 1 февруари 1882 г. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване. Не се съобразява с академизма в изобразителното изкуство, повлиян е силно от толстоизма. Умира на 29 септември 1960 г.

https://skif.bg/index.php/edno-kam-edno/4436-vladimir-dimitrov-maistora-ako-iskate-da-me-razberete-elate-s-men-v-edna-proletna-utrin

[Hatshepsut]

Николай Павлович


Навършиха се 130 години от кончината на Николай Павлович - първият български художник с академично образование

„Художеството, прекрасното искуство, е един от голямите двигатели за напредъкът и образованието, било в душевно или материално отношение. То възвишава душата, изтънчава мислите, облагородява вкусът, то е голям помощник за развитието на умственните сили…”.

Това казва художникът Николай Павлович преди повече от век. Той е сред творците, пренесли европейски влияния в българското изкуство. Днес, 13 февруари, отбелязваме 130 години от кончината му.

ТРУДНО ДЕТСТВО

Николай Павлович е роден на 9 декември 1835 г. в Свищов. Той е второто от осем деца в семейството на Христаки Павлович – известен български книжовник, учител и преводач. Като малък Николай Павлович проявява голям интерес към чертежите на своя баща, предназначени за онагледяване на учебния материал и сам се опитва да чертае. Като дете Николай Павлович получава увреждане на лявото си око и до края на живота си работи само с дясното.

През 1848 г. баща му Христаки Павлович умира от холера и оставя без средства семейството си. Майката на Николай Павлович – Севаста, не може да прежали съпруга си и умира 11 месеца след него. През 1849 г. Николай Павлович завършва взаимното училище в Свищов и заминава заедно с братята и сестрите си при вуйчо си Яков Илиев Цанков, който живее в Зимнич, Румъния.

ИЛЮСТРИРА ЕДНА ОТ КНИГИТЕ НА ПЕТЪР БЕРОН

Николай Павлович трябва сам да изкарва прехраната си и през 1851 г. вуйчо му го води в Букурещ да работи при братя Цанкови, известни търговци. По това време Николай Павлович започва да проявява склонността си към рисуването. Вместо да се занимава със сметки той рисува нещо или дялка фигурки. През лятото на 1852 г. в Букурещ пристига от Виена Антон Кирияк Цанков, който забелязва дарбата на Николай да рисува. Антон Цанков взема Николай със себе си във Виена и го записва да учи в Художествената академия на негови разноски.

В Художествената академия Николай Павлович овладява техниките с креда, молив и сангин. Рисува по антични образци и по натура. Във Виена Николай Павлович се запознава с Петър Берон и илюстрира една от книгите му. Николай Павлович учи в историческия отдел на Художествената академия във Виена до края на учебната 1854/1855 година. През 1855 г. прекратява образованието си заради невъзможността на Антон Кирияк да продължи да плаща образованието му. Зимният семестър на 1856 г. е началото на обучението на Николай Павлович в Художествената академия в Мюнхен. Издръжката за продължаване на обучението му е на Петър Берон. Николай Павлович завършва Художествената академия в Мюнхен през 1858 г. при професорите Вилхелм фон Каулбах и Карл фон Пилоти. Николай Павлович е първият български художник с академично образование. По време на следването се ражда интереса му към историческата живопис. Той пътува в Европа и се запознава с колекциите на музеите в Дрезден, Прага и други европейски градове. По това време Николай Павлович създава картината „Гроздобер“ (1856), която се смята за първата известна българска битова картина.

През септември 1858 г. Николай Павлович и Петър Берон заминават за Крайова, където Павлович изработва 15-16 чертежа за Метеорологическия атлас на Петър Берон, отпечатан в Париж през 1860 г.

ПЪРВИТЕ ЛИТОГРАФИИ НА ИСТОРИЧЕСКА ТЕМАТИКА В БЪЛГАРИЯ

През 1860 г. Павлович отива в Белград да изработи двете си първи литографии от цикъла „Райна, княгиня българска“. Първата картина е озаглавена „Райна в пещерата“, а втората „Срещата на княгиня Райна с братята й и руския княз Светослав“. Това са първите в историята на българското изкуство литографии на историческа тематика, които в условията на създаването им в Османската империя и след това в младата българска държава имат изключително важна просветителска, патриотична и възпитателна роля.

В Белград Николай Павлович се запознава с Георги С. Раковски. Художникът рисува две илюстрации и една таблица за книгата на Раковски „Няколко речи о Асеню първому, великому царю Болгарскому и сину му Асеню второму“, излязла от печат през 1860 г. Едната литография представя Асен I, а другата – пленяването на Теодор Комнин.

По време на пътуванията си до Одеса, Белград, Цариград Николай Павлович създава серии алегорични сюжети, отразяващи важни моменти от средновековната и съвременна българска история. В Одеса той проучва литература, свързана с българската история и води кореспонденция със специалисти по стара българска история. Там проучва дрехите, въоръжението и снаряжението на старите българи. В Одеса Николай Павлович се среща с П. Р. Славейков, който му повлиява да се завърне в България. Препоръчал му да отиде в Трявна и да положи усилия, за да съживи иконописта в балканското градче, известно със своите големи майстори зографи.

ЗАВРЪЩАНЕТО В БЪЛГАРИЯ

През 1861 г. Николай Павлович се завръща в България и работи последователно в Трявна, Търново, Русе, Стара Загора, Свищов и София. В Трявна Николай Павлович прави усилия да организира местно сдружение от тревненските иконописци и да преобрази характера на тяхното изкуство. Тези му намерения не се увенчали с успех. Сам Николай Павлович написал в тефтера си: „Там в Трявна живеят много нашенци иконописци, та аз исках да стана по средата им и да ги поучавам в живописването, за да бяха се поусъвършенствали в това изкуство, та да захванат да работят по-правилно“. В Трявна Николай Павлович получава поръчка да нарисува икони за украсата на църквата „Св. Богородица“ на Преображенския манастир „Св. Преображение Господне“. Заради противоречията между тревненските зографи и Николай Павлович проектът на Павлович за иконостаса на църквата пропаднал.

По време на пребиваването си в Търново Николай Павлович рисува портретите на Никола Златарски и съпругата му Анастасия и портрета на Ст. Сарафидиев. Творецът вярвал, че всяка от картините му трябва да бъде като жива, естествена, а лицата и фигурите „округлени“.

През 1862 г. Николай Павлович илюстрира книгата „Старите облекла в Отоманската империя“ от Ариф паша. През май 1864 г. Николай Павлович се установява да живее в Стара Загора. В града пристига и брат му – д-р Димитър Павлович, който започва лекарска практика там. Двамата братя започват активна просветителска дейност. Николай Павлович е помощник в работата на брат си, като превежда учебници от немски на български за нови неизучавани до тогава предмети – естествена история, физика, химия.



МЕЧТАТА ЗА УЧИЛИЩЕ ПО ЖИВОПИС

Николай Павлович разработва план-програма за откриване на училище по живопис в Стара Загора, но изпълнението на проекта му не успява.

По това време Николай Павлович рисува основно портрети. Те са на мъже и жени в различни възрасти. Образите му са живи, внушителни, изпълнени с характер. През 1864 г. рисува портретите на брат си д-р Д. Павлович, жена му Теофания, Иван Чернев и др. А няколко години по-късно на Кириакица Радославова, Тодорица Иванова, както и няколко портрета на млада жена и момичета. В мъжките портрети като за най-добри се смятат тези на Никола Златарски, Ст. Сарафедиев, на Цветан и Цвятко Радославови. Прави и три собствени портрета. Николай Павлович се превръща в един от най-добрите портретисти в нашето изкуство.

От юли 1865 г. до пролетта на 1866 г. Николай Павлович рисува иконите на църквата „Св. Троица“ в Стара Загора, които изгарят в пожар по време на Руско-турската война (1877-1878).

През 1867 г. Николай Павлович отива да живее в родния си град Свищов. Там художникът отново започва да мисли за основаването на рисувално училище. Същата година отпечатва в Русе брошура със заглавие: „Заведение за живопис как да се устрои в България и позив за поддържането му“.

Николай Павлович поставя първи въпроса и доказва в брошурата нуждата от художествено училище за възпитание и обучение на художници по образец на европейските академии. Въпросът за изкуството в България не е популярен по онова време. Вероятно малцина са разбрали идеята му и тя остава нереализирана. За нея Николай Павлович е пишел често и в печата – вестниците „Право“, „Съветник“ и др.



ТОВА, КОЕТО ПАИСИЙ Е НАПРАВИЛ С ПЕРОТО СИ, НАПРАВИЛ ГО Е ПАВЛОВИЧ С ЧЕТКАТА СИ

През 1870 г. и 1871 г. Николай Павлович издава две големи литографии – „Аспарух“ и „Крум получава главата на Никифор“. С тези литографии той внася нов дух в борбата за повдигане на народностното съзнание в българите. За това художникът Антон Митов пише: „Това, което е направил Паисий с перото си, направил го е Павлович с четката си“.

Две години по-късно – през 1873 г., след обявяването на българската църковна независимост Николай Павлович рисува „Паметник на освободената българска църква“. През 1874 г. той издава още четири литографии от цикъла „Райна, княгиня българска“. След Освобождението на България (1878 г.) отказва да участва в управлението на държавата.

През 1885 г. Николай Павлович участва като доброволец в Сръбско-българската война.

През 1889 г. се премества да живее в София, където работи известно време като училищен инспектор. В София по негов проект е построено първото художествено ателие със специално горно осветление. До края на живота си Николай Павлович преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия.

Николай Павлович умира на 58 години на 13 февруари 1894 г. в София.



ПРИНОСЪТ

Той оставя огромно художествено наследство – над 1000 творби живопис и графика. Николай Павлович е родоначалник на историческия жанр в българската живопис. Автор е на „Аспарух с дружината си на път към Дунава“ (1867-1869), „Покръстването на Преславския двор“ (1875), „Цар Борис усмирява разбунтуваните боляри“ (след 1875), на литографиите „Пробуждането на България“ (1877), „Съединението на Северна и Южна България“ (1886). Автор е на 73 икони върху иконостаса в църквата „Св. Троица“ в Свищов (1866-1876) и др. Автор е и на първата живописна картина на Светите братя Кирил и Методий (1868).

Николай Павлович е автор на единствения портрет на д-р Петър Берон. Д-р Петър Берон е изобразен в профил – навярно само така художникът е можел да направи бърза моливна скица, без да бъде забелязан, тъй като ученият не е разрешавал да бъде фотографиран или портретуван.

Ето какво споделя художникът в писмо от 13 февруари 1886 г. до племенника на д-р Петър Берон:

„Г. Ст. Р. Берон, През половината от изтеклата 1885 г. аз се преместих да живея в София, по която причина пренесох от Свищов и книжа и хартии що имах. Между тия книжа намерих, за голямо щастие, оня чартеж с лика на покойния старец доктор П. Берон, за който лик бях Ви казал веднъж, че съм снел повърхностно и крадешком, когато покойният в Крайова ми разправяше и разгледваше един астрономически чертеж, що бях изобразил според разказите му. И така, слава Богу, ние, или по-добре – нашият български свят ще има увековечен ликът на този славен човек. С поздрав: Н. Павлович“.

В знак на заслужена почит към неосъществената приживе идея на Николай Павлович да открие рисувално училище в България Висшият институт за изобразително изкуство в София близо 40 години носи неговото име  - Националната художествена академия.

https://skif.bg/index.php/stzena/avtora-avtora/12501-tova-koeto-e-napravil-paisii-s-peroto-si-napravil-go-e-pavlovich-s-chetkata-si

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Списание ЛИК - БТА (февруари 2024), брой посветен на Дечко Узунов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7066

...а също и броя от декември 2022г., посветен на Владимир Димитров-Майстора:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7085