Българскитѣ художници

[Hatshepsut]

Миглена Кирилова

Родена съм в гр. Русе през 1978 г. в голямо и задружно семейство, "водят ме" художник трето поколение майка ми - Ралица Кирилова е художник и преподавател по рисуване, баща ми - Йордан Кирилов един от малкото редовни учители по дърворезба, прекрасна професия, която тук в Русе се постараха да унищожат... и баба ми - Елена Макарова, която рисуваше неуморно и ежедневно до 84-тата си година...

https://www.studiokirilovi.com/za-nas

Фейсбук-страница на Миглена Кирилова: https://www.facebook.com/miglena.kirilova.ruse/

[Hatshepsut]

Снежана Славова

Снежана Славова – родена на 16.04.1954 г. в гр. Велико  Търново.

1973 г.- завършва Художествена гимназия - гр. Казанлък

1978 г.- завършва НХА “Николай Павлович” – специалност „живопис”.

Работи предимно в областта на натюрморта, пейзажа и портрета.

От 1978 г. участва в множество национални и регионални общи художествени изложби, в колективни изложби в чужбина.

Живее и работи във Велико Търново.


Неизкушена от импровизацията и експеримента, картините на художничката притежават способността  да въздействат  и предават емоции и настроения, топлина и хармония. Изпълнените в класически стил картини с балансирани композиции, добра живопис и здрава рисунка, разнообразни и богати на детайли, ни пренасят в света на хармонията и уюта на истинските стойности в живота. Нарисуваните с брилянтна техника и облени в светлина натюрморти и пейзажи, одухотворените портрети, които са своеобразен разказ за красотата на българките в картините „Момиче с невестина рокля“, „Лазарка“, „Момиче с червена носия“,  придават на творбите и` виталност и индивидуалност. 

Във времето, Снежана Славова разгръща потенциала на таланта си и покорява с изкуството си почитатели от страната и чужбина.

Нейни творби са притежание на редица художествени галерии в страната и много частни колекции в България, Франция, Англия, Германия, Испания, Гърция, Турция, САЩ, Русия, Дания, Италия, Аржентина и др.

http://visit.varna.bg/bg/event/snejana-jivopis.html

[Hatshepsut]

Веса Вълова

Веса Вълова е от ярките български живописни творци, чиято съдба съсредоточава творчеството им в България и около българското.

Тя живее и твори в града на розите, а освен това тя е и един от членовете на „Сдружение на майсторите на художествени занаяти и приложни изкуства в Община Казанлък“.

В творчеството, което създава Веса се фокусира силно върху онази страна на т. нар. „българско“ – традиционната, изобразявайки с голяма нежност, но и с характер, женствеността през фолклорния образ на българската жена.

След като завършва ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ специалност живопис през 1970 г., тя се реализира като преподавател по рисуване и живопис в НГПИД „акад. Дечко Узунов“ гр. Казанлък до 1988. От 1973 г. тя е един от активните живописци на страната, като участва с творбите си в множество изложби на национално и международно ниво. А работите на Веса са обиколили света, като част от тях се намират в колекции на ценители на изкуството в Русия, Япония, САЩ, Австрия, Германия и др.

https://tuksme.bg/traditsionniyat-obraz-na-balgarkata-pr/


Фейсбук-страница на Веса Вълова:

https://www.facebook.com/pg/Веса-Вълова-374604059228013/

[Hatshepsut]

Десислава Ръжданова

Десислава Ръжданова е млад творец с голяма любов към рисуването. Картините са нейна страст. Прекрасните и творби може да разгледате на фейсбук страницата ѝ:

https://www.facebook.com/Десислава-Ръжданова-Картини-живописDesislava-Rajdanova-oil-painting-313705472101167/

Контакти:
Адрес: Петрич, ул. Капитан Джигаров 22
Телефон(и): 089 875 0419
e-mail: rajdanova83@abv.bg

http://obshtinite.com/

[Шишман]

Имаме художници и то добри, но не ги ценим и не ги познаваме.

[Hatshepsut]

Емануил Ангелов

Емануил Ангелов се учи да рисува в Пловдив. Темите и сюжетите му са толкова разнообразни, че оставят ценителите в учудване за богатия му вътрешен свят. Самият Емануил казва:

В картините си представям разнообразни сюжети. Изкуството ми никога не e било монотонно течение, винаги се e изменяло. В ранните си картини, най вече от ученическите, търся една идеализирана утопия, пресътворявам мой приказен и чуден свят, който създадох в себе си, и го запечатвам върху своите творения.

Емануил Ангелов има влечения към космическото, необятно пространство, изградено от тъмно-сини багри, които преобладават в картините му, сблъскващи се с искрящи топли цветове, излизащи от самите форми, пораждащи силен контраст помежду си.

Много от картините му са нарисувани в нощно време, като че ли сътворението в този миг придобива друг облик и нюанс в непроницаемото пространство, обгърнато от небесен мрак и тъмнина, в които като че ли времето спира и създанието изпълнява своята симфония на вдъхновение и прозрение.

Фейсбук-страница: https://www.facebook.com/ART.EMANUIL.ANGELOV/


На нивата



Паисий Хилендарски



Кирил и Методий



Любен Каравелов

[Шишман]

Имаме доста добри художници на тема българщина, но медиите се държат: все едно че ги няма.

[Hatshepsut]

Борис Денев - живописецът на старо Търново

Роден в Търново на 7 февруари 1883г. в семейство на дърводелец със 7 деца, той от малък познава горчивия вкус на бедността. Светлият лъч в неговото детство е страстта на баща му да изрязва репродукции от списания. Така бъдещият художник за първи път се запознава с изкуството и то го пленява завинаги. Убеден е, че за него няма друг път освен на живописта, и затова ударът, който получава на 18 години, го съкрушава. Борис Денев иска да продължи образованието си, но това се оказва напълно невъзможно - родителите му нямат дори една скътана стотинка. Затова се налага да почне работа като учител в търновското село Иванча. Надява се, че след няколко месеца ще последва мечтата си. Но чака цели десет години. През това време изкарва някой и друг лев като цигулар по селски вечеринки, а когато има време, се измъква тайно от всички, за да рисува пейзажи. Именно тези платна вижда неговият приятел Михаил Кръстев, учител в Търновската гимназия и също художник. „Картините ти са прекрасни! – възкликва той. – Трябва на всяка цена да ги покажеш в София!” Обнадежден, че поне един човек е повярвал в таланта му, Борис Денев грабва няколко платна и веднага тръгва за столицата. Там ги предлага на дружество „Съвременно изкуство” и ефектът е изумителен. Само за няколко дни картините са разпродадени и бившият вече учител събира достатъчно пари, за да последва мечтата си. Със спечелените средства от изложбата заминава за Мюнхен, където специализира през 1909–1914г. живопис. Наближава 30-те, когато пристига в Мюнхен, но бързо изпреварва много по-младите от него колеги, родени в богати буржоазни семейства и свикнали от малки с частни учители по изкуство. Борис Денев ги засенчва не само с таланта си, но и с необикновената си работоспособност. Това впечатлява учителите си в Художествената академия, а нежните му пейзажи от Търново смайват хиляди европейци. За първи път в живота си той не се притеснява за своето бъдеще - изгледите за кариерата му са блестящи. Но неочаквано, за изненада на всички, Денев обръща гръб на живота, за който е мечтал, откакто се помни. Причината за мнозина днес би прозвучала странно: патриотизъм. Той се връща у нас, за да участва като доброволец в Балканската война. Първо е санитар, а после спечелва конкурса за военен художник. Очевидец е на най-кървавите битки и с голямо майсторство пресъздава грозното лице на войната. През следващите години настъпва най-плодотворният период в живота му - постепенно той започва да рисува предимно пейзажи. Създадени с ефирна лекота, нежни пастелни тонове и изключително точна перспектива, те стават явление в родната живопис. „Борис Денев откри очарованието и романтиката на старинната архитектура сред характерната родна природа”, пише изкуствоведът Ирина Михалчева, а писателят Драган Тенев допълва: „Денев оставя дълбока диря в нашата живопис, като запазва редица стародавни български светини.” Макар успехът му да е голям, Борис Денев не ограничава фантазията си само в живописта. Той се интересува от авиация и дори спечелва награда за един свой проект, докато учи в Мюнхен. По-късно сам построява делтапланер и стенен часовник; не забравя страстта си към музиката и участва в оркестъра с веселото име „Бръмбъзъците”. Навсякъде го приемат с разтворени обятия и едва смогва да изпълни всичките си задачи: да рисува, да свири, да пише за вестниците, да конструира летателни машини... С радост и страст живее в бляскавия вихър на един живот, изпълнил и най-смелите му очаквания. Затова ударът, който го сполетява след 9 септември 1944, е двойно по-жесток. Новите събития го шокират. Може да е подозирал, че много интелектуалци ще имат неприятности, но със сигурност не е предполагал размера на омразата, която ще се стовари върху него. Той, който е обърнал гръб на лукса и похвалите в Европа, за да се върне в родината си, е обявен за „родоотстъпник”. Като такъв е изключен от СБХ, заклеймен и изпратен в лагер. Но и в най-угнетяващите и мъчителни часове, прекарани сред плъховете и смрадта на килията, Денев не е бил толкова отчаян, колкото когато излиза след 10 месеца от лагера. Като леден душ идва страшната новина, че му е забранено да рисува. Като всеки истински творец, за него това е равносилно на забрана да диша. Минават цели 11 години, преди да получи помилване. През 1956г. е реабилитиран и отново е включен в СБХ, а през 1967-а дори получава званието „заслужил художник”. Признанието не може да излекува спомена за душевната агония, но две години преди смъртта си поне знае, че неговите картини отново са заели своето място в света на изкуството. Славка Денева-негова единствена дъщеря, следва пътя на баща си и създава едно богато творчество, запомнящо се със своята индивидуалност. На 31.12.1969г. престава да тупти сърцето на един велик български художник, но творчеството му ще живее вечно. В негова памет е именувана художествената галерия във Велико Търново.
 ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА

https://starotarnovo.blogspot.com/2018/02/blog-post_9.html

[Шишман]

Много хубави картини.

[Hatshepsut]

Преоткриването на Мара Чорбаджийска


Автопортрет на Мара Чорбаджийска

Мара Чорбаджийска, или известна още като Мара Нонова, е популярна повече като съпругата на Чудомир. Не че не е говорено и за нейното творчество, но почти винаги това е било в контекста за Чудомир. Неговата сянка я подтискаше като творец. Ето защо прекрасна беше инициативата на

ЛХМ ”Чудомир” в Казанлък, за лекция за Мара Чорбаджийска по повод нейния 125-годишен юбилей! Лекцията беше изнесена на 22. февруари не от кой да е, а от проф. Марин Добрев - директор на ХГ - Стара Загора. Макар че той е ако не единственият, то поне един от малкото, който и досега е отделял за нея повече внимание.

Да, всички присъстващи на тази лекция изказаха единно мнение, че сме длъжници пред Мара Чорбаджийска! И, макар че това е вярно, за мен в него има и позитив! Това е фактът, че Мара Чорбаджийска и нейното творчество не са така „удавени” в познатите дългогодишни щампи! А ние започнахме нейното преоткриване с помощта на един от нейните най-добри познавачи и ненадминати сладкодумни разказвачи, а и неин бивш съсед – проф. М. Добрев! Колцина имат този шанс?

Не съм аз този, който ще разказва биографията на Мара Чорбаджийска или ще прави професионален анализ на нейното творчество. Не знам колко жени-художнички има въобще в българска история и колко от тях са така разнообразни в трите жанра: пейзаж, натюрморт и портрет, но за мен тя е уникална! И когато гледам нейните картини, аз усещам нещо общо, което ги обединява. Това е светлината!

През 1929 – 1930 година двамата с Чудомир са командировани от културното министерство във Франция, за да проучат методите на обучение по рисуване във Франция! Ако трябва да бъдем точни, министерството първо е искало да командирова само Чудомир, но той е настоял и за своята съпруга! И е имало защо! В Лувъра и множеството парижки изложби, Мара Чорбайджийска е запленена от картините на френските художници и най-вече от импресионистите! 

И именно това слага отпечатък на нейното по-нататъшно творчество. Това е именно светлината, за която говорех! Именно светлина струи от нейните, иначе различни картини като пейзажите край Казанлък, натюрморти с цветя, интериори, портрети....

Всъщност, тази нейна командировка с Чудомир в Париж не е била изключение за онова време. Почти веднага след Освобождението, тогавашният министър на просвещението командирова в Париж група писатели, сред които е и Захари Стоянов! Проблемът бил, че никой от тях не е знаел и бъкел френски! Това предизвиква бурен гняв сред ”здравата интелигенция”, която има западно образование, знае френски език ! ”Как така?! Защо там ще ходят някакви неграмотници, докато ние...” и т. н. /познато,нали?!/“

И тогава министърът на просвещението /каква хубава дума!/ мъдро им отговаря: ”Когато те подишат парижкия въздух, ще напишат още по-хубава БЪЛГАРСКА литература”! Мисля, че тази мисъл едно към едно се отнася и за Мара Чорбаджийска и Чудомир, които след Париж са създали по-хубави БЪЛГАРСКИ картини и разкази!

А това предизвиква у мен и един възторг, за който би трябвало да говорят историците. Че в най-трудните години за България - веднага след Осовобождението от тези 500 години... не знам от какво... или след първата национална катастрофа след Първата световна война и Ньойския договор, нашата държава мисли и за своята духовност и с цяла сила се стреми да догони Европа, като праща там свои изтъкнати творци!

Още веднъж да подчертая - не когато сме били много богати, а когато сме били много бедни, ние сме се грижили за своята духовност! Ето защо бих искал да пожелая на ЛХМ ”Чудомир” и на всички казанлъчани да продължим да преоткриваме твореца Мара Чорбаджийска! Тя има да ни каже още много неща…





Кабинетът на Чудомир:



http://www.voice-bg.com/novini-kazanlak/6535-preot_mara.html

[Hatshepsut]

КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ.САМОТНИКЪТ СКИТНИК
130 години от рождението на художника

18 Март 2020 - 14 Юни 2020
Изложбата представя живота и творчеството на Константин Щъркелов се през архивните материали – снимки, лични дневници, спомени, писма на негови съвременници, документи, статии и отзиви във вестници и списания, съпътствали неговите художествени изяви и не на последно място чрез произведенията, създадени от самия художник през различните периоди на творчеството му.

От маргинална фигура на вдовишки син, беден творец, самотник, скитник, бохем, Щъркелов се превръща в олицетворение на преуспелия талант. Срещу всички перспективи на практичния уют, той избира  съ-творението, креативността, за да останат накрая произведенията му -  пейзажите от България и света, портретите на не една личност и образите на войната.

От една страна пред нас изплува образът на човек, който обича живота,  компанията на своите приятели, песните, поезията, хубавото вино, веселието. Същевременно ще го съпътстват и множество житейски трудности. Не винаги ще разполага с необходимите средства за себе си, за творчеството и семейството си. А от друга страна въпреки, че е неспокоен и често е тревожен, той остава изпълнен с оптимизъм, поетичен, искрен и зареден с онази пантеистична любов към природата и човека, за да създаде стотици произведения.

За него Природата е  тази, която го пречиства от всичко светско и го дарява с  онова искрено чувство, с което стъпва обратно към другия свят – светът на планините, полята, реките, долините. Чувство, което му носи импулси за творческо вдъхновение – радост и тъга, възхищение и преклонение. Така художникът в тази част от своя живот се превръща в самотник.

Скитникът самотник, който от своята свобода в природата твори нови простори. В тях той е първи техен обитател. Самотник. Но за кратко.– тези нови простори  стават земни. Стават достъпни. След последния удар на четката, след последния щрих вече ще принадлежат на Света, на другите.

По повод 130 годишнина от рождението на Щъркелов, за да се възстанови хронологията на живота и творчеството на художника, екипът на СГХГ проучи и прегледа стотици документи, статии, спомени, текстове и други архивни материали. Това проучване от една страна даде възможност  да се изяснят и допълнят факти от живота му, а от друга да се види с колко и какви произведения участва в различните изложби през годините, както и да се възвърнат забравените оригинални названия, които Щъркелов е поставял на своите картини.

Еспозицията включва над 300 произведения – масла, акварели и рисунки, обхващащи цялостното творчество на художника. Едни от големите масиви с негови творби се намират в Централен държавен архив, Националната художествена галерия, Националния военноисторическият музей. По малки по обем, но важни за изследването са произведенията в художествените галерии и музеи в София и страната –  Софийска градска художествена галерия, ГХГ – Пловдив,       ХГ„ Борис Георгиев“ – Варна, ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, ХГ – Добрич, ХГ – Казанлък, ХГ „Николай Павлович“ – Свищов, ХГ – Русе, ХГ – Смолян, ХГ „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, ХГ – Стара Загора, Музейна сбирка към Националната художествена академия, Национален литературен музей, Регионален исторически музей – Кърджали, Регионален исторически музей – София..

Друга важна част от произведения в настоящата експозиция се представят за пръв път или са представяни много рядко. Това са творбите от  Художествения фонд на Държавен културен институт към Министъра на външните работи част от колекциите на дипломатическите мисии в Анкара, Белград Берлин, Братислава и представителните пространства на министерството в София, колекцията на Българска народна банка, Фонд за опазване на историческото наследство „Цар Борис и Царица Йоанна”, Институт за изследване на изкуствата на Българска академия на науките.

Частните колекции, представени от аукционна къща „Енакор“,  галерия „Лоран“, както и наследници и отделни собственици на произведения на Щъркелов допълват не само с известни, но и с редки творби настоящата юбилейна ретроспективна изложба.

Към изложбата ще бъде издаден и католог на български и английски език.

http://www.sghg.bg/?page=izbrana_izlojba&exhibition=2020.03.18-2020.06.14

Автопортрет:









Българка:

[Hatshepsut]

Бояна Петкова

Фейсбук-страница на Бояна Петкова: https://www.facebook.com/BoyanaAkvareli/

Освен красота и безкраен талант, в картините на Бояна Петкова намираме едно невероятно усещане за спокойствие и завършеност. За нежност и съвършенство. Лично аз се влюбих в творчеството ѝ, надявам се и вие да откриете своето хубаво чувство към нея и прекрасната ѝ работа.

Запознайте се с Бояна, като надникнете в разговора ни – за мен той беше истинско удоволствие.

Здравейте, разкажете ни накратко за себе си и любовта си към изкуството.

Бояна: Здравейте. Казвам се Бояна Петкова, художник, от София. В последните години се занимавам предимно с акварел. Завършила съм Художествената Гимназия и Художествената Академия – специалност Текстил. Омъжена, майка на три деца. Всяка свободна минута от ежедневието ми е посветена на моите картини.

Картините Ви са изключително нежни и някак – магически. Как оформихте този стил на работа?

Бояна: В началото на обучението ми по живопис работех с много бои, пластове, и цветове от целия спектър… дълго след това, когато дойде време за истинското ми творчество, постепенно започнах да изразявам себе си, стъпвайки на тези учебни основи, но изграждайки мой собствен почерк. Този процес продължава непрекъснато и в това е смисълът на творчеството за мен. Пътят е към едно опростяване на колорита и детайла, наблягане на светлината като рисуваща обема и изразяваща замисъла на картината. Всичко е подчинено на идеята, затова центърът е нарисуван с огромно любопитство и внимание, а страничните детайли които не са нужни за идеята ми, са обобщени.



Какво Ви вдъхновява?

Бояна: Предимно чувствата и отношенията, които имам в живота си; природата също в голяма степен – в повечето си картини я преплитам като някакъв живописен вид атмосфера, без да рисувам изцяло пейзажи.

А кой Ви вдъхновява? Има ли художник (личност), който е повлиял на творческото Ви развитие?

Бояна: Разбира се, моите учители по рисуване и живопис, които имах късмета да срещна, като Хр. Кирчев и Греди Асса; децата ми, съпругът и родителите ми, които винаги ме подкрепят, приятелите ми.



Рисувате предимно женски образи. Защо?

Бояна: Творчеството ми е израз на личното ми пространство. Жена, дете – това са начините, по които се чувствам и затова ги изобразявам най-често.

Как избирате цветовете в картините си? Впечатление правят деликатните нюанси в тях.

Бояна: Цветовете не са особено важни при мен. Разглеждам по-скоро тоновете като светлосила, нюансите и отношенията между тях. Има цветове, които рядко използвам, като зелено, лилаво, жълто, те са по-скоро далече от моята природа. Като цяло, цветът е средство и инструмент, той ми служи по-скоро чрез графичната си сила.

Какво Ви дава изкуството?

Бояна: Дава ми свобода и красота, живот. Всеки път, когато творя, се опитвам да се надскачам, да надграждам, да израствам по някакъв начин.

Трудно ли е да превърнеш страстта си в професия в България?

Бояна: Най-важното е да правиш това, което смяташ за правилно и да го отстояваш. Да държиш на индивидуалността си, без оглед на това дали ще можеш да се продадеш. Тогава и резултатите не закъсняват. Искреността и чистотата в изкуството му проправят най-прекия път до сърцето на зрителя, така смятам аз. Ценителят намира своята картина, когато тя го докосне, и запали в него онзи огън, който гори в самия автор.

https://truestory.bg/

[Hatshepsut]

Художничката Бояна Петкова и нейните пътешествия из уютните кътчета на човешката душа

Картините на Бояна Петкова са любов от първа среща. Те изпълват сетивата ни с нежност, подобна на онази, която изпитваме, посрещайки първите лъчи на разпукващата се зора. Четката на младата художничка умело пресъздава красотата и ранимостта на разголената човешка душа, любовта, хармонията, умиротворението, въплътени в образа на жена или дете. Това е нейният свят. В картините й не търсете ярки цветове – оранжево, жълто, зелено... В съкровените кътчета на душата, там, където сме най-искрени и истински, яркото отстъпва пред неуморната игра на светлините и сенките.



Опитвам се да се изразявам графично, с по-малко цветове. Не наблягам толкова на живописния момент, защото вниманието ми е изцяло върху душевното състояние на човека, когото рисувам. Самите цветове като локален тон са на заден план. Изграждам изображението чрез светлосянка на преливащи се тонове, общо-взето от една гама, споделя художничката.

Когато е осемгодишна, Бояна Петкова получава подарък – скицник и моливи. Така за нея се ражда магията. Изучава тайните на живописта и изкуството в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната художествена академия. А после идва и желанието да увлича зрителя след себе си из своя свят. Упорито търси, стреми се към съвършенство и изгражда собствен, лесно разпознаваем стил. Споделя, че акварелите си обича да рисува на един дъх:

Това го позволява самата техника. Акварелът е доста импулсивен като изразно средство. И съм забелязала, че ако рисувам по-дълго, картината не печели от това. Само бягам от идеята, от която съм тръгнала, – споделя Бояна.

Често на платното пред нея изникват образите на препускащи коне, неистово устремени към диви, неизследвани земи, или пък свели глава за миг на споделена нежност. Или музиканти, редящи ефимерни светове от ноти… Това не е случайно. Споделя, че музиката заема важно място в живота ѝ и обича да твори под звуците на Шостакович, Чайковски, Пако де Лусия… Една от удивителните възможности на изкуството е да сбъдва мечти, да ни прави такива, каквито искаме да бъдем, но не сме. Така в творчеството на Бояна Петкова се появяват балерините – деликатни, чувствени, отдадени.



За съжаление в късна възраст ми се появи желанието да се занимавам с балет. Занимавала съм се известно време и смятам да продължа. Голямо вдъхновение е. Много обичам да гледам балетни постановки. Това е един страшно красив свят, който се радвам, че мога да изобразя. Всъщност, така ставам и аз част от това изкуство – разкрива Бояна.



Извор за вдъхновение тя намира и в своите чувства, в доброто, което среща по житейския си път, в домашния уют, във веселия глъч на трите си деца, в щастието. Щастието е най-важното нещо, което човек трябва да осъзнае, когато го има, и да си го пази, уверява Бояна. Питам я как ѝ се удава да съчетава ролята на всеотдайна майка с тази на твореца, защото знам – всяко нещо, което обичаме на този свят, си има своята цена. Доста често рисувам през нощта. Гледам да съм сама, да няма хора около мен, защото това е един друг свят, в който изпадаш, когато твориш. Предполагам, че така е и при музикантите, изобщо в творчеството. Всичко, което те разсейва, те сваля на земята, – откровена е художничката. Тя споделя също, че замисля в следващите месеци да се представи пред почитателите си в нова, по-различна светлина – да посегне към маслените бои. Това е, както казва Бояна Петкова, съвсем различна техника, покривна, където човек има доста повече варианти за работа, да твори по-бавно, обмисляйки нещата.

https://www.bnr.bg/radiobulgaria/post/101097005


Ето още 4 картини на Бояна Петкова:

[Hatshepsut]

Клип, посветен на Владимир Димитров-Майстора
Автор на клипа: Цветомил Иванов


MAYSTORA - the Art of the Master

[Hatshepsut]

Петрана Клисурова

Творчеството  на  Петрана  Клисурова  заема  конкретно  място  в  изкуството  ни  през  20-я  век. То  има  свое  присъствие  в  живописта  през  30-те  и  40-те  години  и  е  сред  определящите  облика  на  съвременната  българска  графика. За  по-прегледно, а  и  за  да  се  впише  отчетливо  в  системата  на  социалното  изкуство  през  предните  десетилетия, я  наричаха  майстор  на  индустриалната  тема, тълкувайки  чисто  формално  нейните  интереси  към  съзиданието  и  хората  на  своето  време. Тя  има  принос  към  първите  крачки  в  утвърждаване  на  Националната  художествена  галерия  и  към  художествената  критика.
Родена  е  на  26  юли  1908  година  в  Нова  Загора. Четвърто  дете  е  на  бедно  семейство  на  преселилите  се  от  казанлъшкото  село  Габарево  Христо  Бараков  и  съпругата  му  Лала. Другите  им  деца  са  Мика, Стефан  и  Васил /бъдещият  майстор  на  пейзажа/. Осиновена  е  от  леля  ѝ  Тана  и  нейният  съпруг  търговецът  Стефан  Клисуров, които  като  по-заможни  ѝ  осигуряват  добро  детство. Така  през  1911  година  малката  Петрана  е  вече  в  Казанлък. Тук  преминават  следващите  шестнадесет  години  от  живота  ѝ. Учи  в  Педагогическото  училище, където  интересът  ѝ  към  рисуването  се  оформя  благодарение  на  художниците  Станю  Стаматов, Димитър  Чорбаджийски – Чудомир  и  съпругата  му  Мара  Чорбаджийска. През  летните  месеци  ѝ  помагат  постъпилите  наскоро  в  Академията – Кольо  Колев  и  Ненко  Балкански. Мечтата  ѝ  да  стане  художник  е  окончателно  оформена, но  осъществяването  ѝ  ще  се  отложи  с  няколко  години. Когато  завършва  образованието  си  през  1927  година, баща  ѝ  Стефан  Клисуров  вече  е  разорен  и  тя  е  принудена  да  учителства  в  село  Саладиново, Пазарджишко  и  село  Маджере, Карловско. От  тези  години  са  съхранени  няколко  портретни  рисунки /на  баща  ѝ  Стефан  Клисуров, на  баба  ѝ  Василица  и  др./, в  които  проявява  качества  за  психологически  анализ.
През  1932  година, подготвена  от  брат  си  Васил, Петрана  Клисурова  най-накрая  постъпва  в  Художествената  академия, където  учи  живопис  при  проф. Цено  Тодоров. Състуденти  и  бъдещи  приятели  са  ѝ  Дона  Бояджиева, Цветана  Костуркова  и  съгражданите  ѝ  Константин  Трингов  и  Теню  Щерев. Тук, следвайки  уроците  на  своя  учител, тя  започва  един  своеобразен  цикъл  от  рисунъчни  портрети  /на  Васка  Емануилова, на  Илинка, на  Давид  Перец  и  т.н./, който  бива  неочаквано  прекъснат. Спестените  от  учителството  пари  свършват  след  година  и  гладът  скоро  я  среща  с  туберкулозата. През  1933  година  постъпва  в  санаториума  „Искрец“, отлагайки  за  две  години  следването. През  1935  година  се  завръща  в  Академията  и  продължава  с  класа  на  проф. Никола  Ганушев. На  следващата  година  казанлъшкото  читалище  „Искра“  ѝ  отпуска  стипендия. Все  по-често  посещава  ателието  на  проф. Васил  Захариев, където  учи  спецификата  на  различните  графични  техники. През  септември  1938  година  открива  първата  си  самостоятелна  изложба – живопис  в  Казанлък. Представя  я  Чудомир, възхитен  от  нейното  развитие. В  нея  тя  включва  пейзажи  и  портрети, които  впечатляват  със  зрелостта  си. През  1939  година  завършва  Академията  с  отличие. Следват  две  години  стажуване  в  III-та  мъжка  гимназия  в  София  и  през  1941  година  е  назначена  като  учител  в  Смесената  гимназия  в  Нова  Загора.
От  1943  до  1945  г.  е  в  града  на  своето  детство – като  преподавател  по  рисуване  в  Казанлъшката  гимназия. Със  създадените  тук  натюрморти  и  пейзажи  тя  прави  първите  си  участия  в  Общата  изложба  на  Съюза  на  дружествата  на  художниците  в  България /1943/ и  в  годишната  изложба  на  казанлъшките  художници /1944/. В  тези  живописни  произведения  Петрана  Клисурова  проявява  особено  усещане  за  материалност, провокирано  от  характерната  вече  за  брат  ѝ  /Васил  Бараков/  изразителност  на  обобщената  форма, а  и  от  влиянието  на  т.н. „нова  вещественост“. Типичен  пример  за  това  са  „Натюрморт  със  слънчогледи“ /1941/, „Натюрморт  с  оранжева  ваза“ /1942/, „Дамски  портрет  в  бяло“  и  най-вече  „Натюрморт  с  кана“ /1944/, който  с  цялостно  изведената  си  колоритно – пластична  система  е  сред  най-значимите  живописни  творби  на  Клисурова.
След  1945  година  се  установява  в  София  с  идеята  да  се  отдаде  изцяло  на  изкуството. Тук  близостта  с  брат  ѝ, който  е  убеден  в  качествата  ѝ  на  график, бързо  я  насочва  към  изразителността  на  черното  и  бялото. На  XIX-та  Обща  художествена  изложба  тя  се  явява  с  две  кредови  творби, рисувани  преди  отпътуването  ѝ  от  Казанлък – „Ковачница“  и  „Гара  Казанлък“. Именно  с  тях  Петрана  Клисурова  е  приета  за  член  на  секция  „Графика“  в  Съюза  на  художниците  в  България. През  тази  и  следващите  няколко  години  тя  често  излиза  да  рисува  пейзажи  и  индустриални  обекти  заедно  с  брат  си. От  една  и  съща  гледна  точка  той  създава  живописните  си  картини, а  тя – рисунки  с  въглен  или  креда. Привнесено  в  тях, чувството  ѝ  за  материалност  придава  на  тези  листи  тежестта  и  убедителността  на  завършено  произведение.
През  1946  година  Петрана  Клисурова  задълбочава  изявите  си  и  като  художествен  критик  /първите  ѝ  рецензии  са  от  1936  година/, дейност, която  сериозно  ще  изпълнява  до  края  на  60-те  години. Само  през  1946 – 1947  г.  във  вестниците  „Отечествен  фронт“, „Ведрина“, „Литературен  фронт“, „Труд“  и  списанията  „Простори“, „Жената  днес“  тя  публикува  12  отзиви  за  изложбите  на  Георги  Попов, Васка  Емануилова, Петър  Младенов, Найден  Петков, Георги  Павлов – Павлето, Александър  Жендов, Константин  Трингов, за  модерната  френска  живопис  и  т.н.
Обзета  от  всеобщия  ентусиазъм  през  1947 – 48  г., участва  в  бригадирското  движение  при  изграждането  на  язовирите  „Росица“  и  „Копринка“. Голяма  част  от  създадените  по  това  време  рисунки  по-късно  ще  разработи  като  литографски  творби. Нови  теми  за  творчеството  си  открива  при  посещението  през  1948  година  в  Чехословакия. Впечатлена  от  мащабите  на  индустриализацията  в  тази  страна, Петрана  Клисурова  създава  десетки  рисунки  с  корпусите  на  фабрики  и  заводи, на  работници  и  селяни, които  след  завръщането  пресътворява  в  графичен  цикъл. Индустриалната  тема  заема  все  по-важно  място  в  нейното  изкуство  и  през  50-те  и  60-те  години. Популярност  добиват  рисунките  и  литографиите, посветени  на  металургични  заводи, медодобивни  комбинати, сододобивен  завод, Кремиковци, както  и  портрети  на  обикновени  работници  в  тях.
През  1952  година  Петрана  Клисурова  е  назначена  като  старши  уредник  в  Националната  художествена  галерия, завеждаща  отдел  „Възраждане“. Като  галерист  тя  полага  сериозни  усилия  по  структурирането  на  фонда, неговото  изучаване  и  популяризиране. Паралелно  с  изследване  на  иконописни  школи  тя  проявява  особен  интерес  към  възрожденските  художници, които  със  светските  си  картини  прехвърлят  мост  към  съвременното  изкуство. Така  в  периода  между  1953  и  1957  г. са  публикувани  статиите  „Четирима  художници  възрожденци“, „Съкровищница  на  българското  изобразително  изкуство“, „Димитър  Добрович“, „Христо  Цокев“  и  др. Времето, прекарано  сред  фондохранилищата  на  Националната  галерия, както  и  темите  от  там, оставят  за  дълго  отпечатък  върху  нея.
Едно  посещение  в  Монголия  през  1959  година  слага  началото  на  графичния  цикъл  „Централна  Азиа – Монголия“. Впечатлена  е  от  необятните  степи, от  бита  и  най-вече  от  специфичните  черти  на  хората. Нахвърляйки  там  десетки  рисунки, след  завръщането  в  България, тя  в  продължение  на  години  създава  графични  портрети  и  натюрморти, за  които  приема, че  най – изразителна  е  тахниката  на  линогравюрата. Продължение  на  този  интерес  към  Изтока  намира  в  посещението  си  в  Таджикистан  и  Узбекистан  през  1968  година. И  отново  десетки  рисунки, пресъздадени  в  линогравюри, гравюри  на  дърво  и  литографии, които  оформят  като  цяло  един  от  най – значимите  цикли  в  нейното  изкуство. През  70-те  години  в  графиката  ѝ  се  долавят  нови  нотки  на  конструктивизъм  и  декоративност.
Цялото  изкуство  на  Петрана  Клисурова  е  съпроводено  от  пристрастието  ѝ  към  портрета. От  „Портрет  на  баща  ми  Стефан  Клисуров“, рисуван  през  1927  година, до  края  на  живота  си  тя  създава  стотици  портрети  на  близки, на  колеги, интелектуалци, възрожденци, революционери, политически  и  обществени  дейци  от  страната  и  чужбина. В  тях  проявява  пластичните  си  умения  в  черно  и  бяло  да  извежда  не  толкова  физическа  прилика, колкото  да  разкрива  характера  на  всяка  от  изобразяваните  личности. Сред  тази  своеобразна  галерия  от  образи  са  портретите  на  революционерите  Васил  Левски  и  Христо  Ботев, на  генерал  Гурко, на  художниците  Васил  Бараков, Владимир  Димитров – Майстора, Александър  Мутафов, Андрей  Николов, Кирил  Петров, на  поета  Николай  Хрелков, на  Никола  Фурнаджиев, на  Иван  Вазов, на  руския  поет  Александър  Блок  и  т.н.
Цялото  творчество  /живописно  и  графично/  на  Петрана  Клисурова  е  чуждо  на  показност, на  разказвателност, на  самоцелно  боравене  с  техниките. Или  както  пише  нейната  изследователка  проф. Вера  Динова – Русева  „Петрана  Клисурова  не  е  склонна  към  отвлечени  философски  разсъждения  и  болезнени  емоционални  състояния. Експресивността  и  лиризма  тя  подчинява  на  своето  рационално  отношение  към  действителността.“
От  1943  година  до  1944  година  Петрана  Клисурова  участва  в  редица  колективни  и  в  почти  всички  Общи  художествени  изложби. Нейни  произведения  са  включени  в  много  представителни  изложби  на  съвременнта  българска  графика  в  Прага  и  Будапеща  /1947/, Варшава /1956/, Пекин, Ханой, Уланбатор /1958 – 59/, в  страни  от  Южна  Америка, Северна  Африка  и  Азия /1965 – 66/, Берлин /1970, 1976/, Москва /1973, 1987/  и  др.
При  всички  тези  множество  изяви  Петрана  Клисурова  организира  само  пет  самостоятелни  изложби. След  първата  си  персонална  изложба – живопис  в  Казанлък  през  1938  година, тя  подрежда  своята  втора  експозиция  от  графики  в  София  прз  1967  година. Третата  самостоятелна  изложба, която  има  ретроспективен  характер, представя  десетилетие  по-късно /1979/  отново  в  Казанлък, градът  определил  съдбата  ѝ  на  художник, и  в  Габарево, селото, откъдето  са  корените  на  нейната  фамилия. Четвъртата, която  е  юбилейна  /с  няколко  отлагания/  и  ретроспективна, е  организирана  през  1991  година  в  София. В  нея  Клисурова  включва  избрани  творби  от  всички  периоди, жанрове, теми  и  популярни  цикли. Последната  ѝ  самостоятелна  изложба  е  през  1994  година  в  Козлодуй. През  следващата  1995  година  Петрана  Клисурова  умира.

проф. д-р  Марин  Добрев
"Художниците  на  Казанлък"

Портрет на Васил Левски



Натюрморт

[long time ago]

http://mu-vi.tv/Top-Videos/Pages/MUVideoCreationFromWebPartrubrics_154_55_1596089688.aspx
Стара Варна в картините на Милен Сакъзов