Сръбскиятъ национализъмъ - Балкански Пиемонтъ или Велика Сърбия

[Nordwave]

Сръбският национализъм - Балкански Пиемонт или Велика Сърбия

Част I

През ноември 1815 г. след устно споразумение между Милош Обренович и представителя на Портата Маршали Али паша сърбите в Белградския пашалък получават частична автономия. Две години по-късно водачът на Първото сръбско въстание (1806-1813) Кара Георги Петрович е убит по нареждане на Милош. Поставено е началото както на сблъсъка между две династии, така и на мъчното и дълго образуване на модерната сръбска държава. Новото положение не отговаря особено на идеалите на просветителя Вук Караджич и по издигнатите австрийски сърби, но за сметка на това е в пълен синхрон с шумадийската действителност. В страна, в която на 450 000 души се падат близо 1 000 000 свине и традиционният поминък е в пряка зависимост от износа на животните за Адриатика и Централна Европа, неграмотният Милош Обренович се ориентира отлично благодарение на здравия си властови инстинкт. Когато султан Махмуд II в края на 1830 г. го признава за наследствен княз, това е по-скоро санкциониране на фактическите му позиции, а не подаяние. Подкрепата на Петербург за създаването на автономното княжество е значима. Бъдещето ще покаже, че Сърбия се възползва максимално от нея, без да стане марионетка в руски ръце.

През XIX в. Сърбия не просто се намира в османската периферия. Достатъчно е жителят на Белград да премрежи поглед над водите на Дунав към австрийската крепост Земун, за да се подсети че княжество е малък остров между две империи – факт, който допринася за генезиса на националната мисъл на две равнища. На първо място отвореността на сърбите към света (през 1836 г. е открито австрийско консулство, през 1837 г. британско и френско) постепенно проправя пътя на съвременните либерални идеи, които през тази епоха вървят заедно с национализма. Последният въздейства по своеобразен начин върху духовно издигнатите сърби в Дунавската монархия и върху някои от просветените великаши в самата Сърбия (първенци), още преди процесът на формирането на сръбската нация да е завършил. На второ място на съвсем ранен етап става ясно, че на Великите сили трябва да се гледа не като на покровители, към някоя от които младото княжество безпрекословно трябва да се присламчи, а като на противотежести. Според княз Милош Обренович : ,,Ако австрийското правителство по какъвто и да е повод влезе с войска в земята ни, ние ще се съюзим с турците и заедно ще се противопоставим на този злобен неприятел на нашия род." Противниците му, т. нар. ,,уставобранители" в това отношение нямат различия с владетеля си. Ето защо след конституционната криза и династическия преврат през 1842 г. горната фраза би могла да бъде един, макар и непълен, изразител на зараждащата се сръбска национална доктрина. Новият княз Александър Караджорджевич (1842-1858) е по-образован от Милош и вероятно от все още твърде младия Михайло Обренович, но е владетел с несравнимо по-слаба воля и способности. По същото време обаче изгрява звездата на един най-авторитетните ,,уставобранители". Малко след като на 2 септември 1842 г. Скупщината предоставя  престола на Караджорджевичите вътрешен министър става Илия Гарашанин, който като главнокомандващ на създадената през 1837 г. редовна войска  е натрупал управленски опит още при княз Милош. Роден е през 1812 г. в семейството на едрия търговец и поборник в Първото и Второто сръбски въстания Милутин Гарашанин в село Гараши, разположено близо до Крагуевац. Учи в гръцко училище в Земун, а по-късно в немско в Банат. В началото на 40те години с него се свързва пратеникът на полския национал-революционер граф Адам Чарториски Леонор Звиерковски, който му предава ,,Съвети за поведението, което трябва да следва Сърбия". Чехът Франьо Зах синтезира идеите на Чарториски в меморандума ,,Славянската политика на Сърбия", с която вътрешният сръбски министър също се запознава. Гарашанин усвоява много от полските внушения, но не ги копира.
В началото на написаното през 1844 г. от него ,,Начертание" се обръща внимание на обречеността на Османската държава и ролята на Русия и Австрия за нейния бъдещ разгром. Подчертава се обаче, че Сърбия има полза от турската слабост, но не и от ускоряването на турското унищожение. Своя смъртен враг сърбите трябва да виждат в лицето на Хабсбургите във Виена, по чиито контрол се намират огромна част от южните славяни. Територията на бившия Белградски пашалък е необходимо да се използва за преизграждането ,,камък по камък" на Старата Душанова Сърбия от XIV в., в която е влизала и Македония. В сферата на сръбските интереси попадат Босна и Херцеговина, Черна гора, Славония, Хърватско, Далмация, Срем, Банат, Бачка и Северна Албания. Тук Гарашанин повтаря в общи линии  просветителя Доситей Обрадович, който през 1783 г. пише: ,,Кой не знае, че населението на Черна гора, Далмация, Херцеговина, Босна, Сърбия, Славония, Срем, Банат и Бачка (с изключение на румънците), всички говорят един и същ език?" За държавникът от средата 40те години е очевидно, че тези области трябва да се обединят в сръбска държава, която да устои между Русия и Австрия. Автономното княжество трябва да постави свои агенти в тези земи и непрекъснато да разпростира влиянието си върху тях. Дотук Гарашанин се придържа почти изцяло към доктрината на Чарториски. Той обаче не споделя настървението на поляците срещу Русия и смята, че съюзът между Сърбия и Северната империя е нещо напълно естествено, стига не препятства сръбските цели.

България в ,,Начертанието" е представена преди всичко като поле, където руските и сръбските интереси се пресичат. Според Гарашанин Сърбия трябва да отвори свои училища по българските земи и да предостави възможност за обучение на млади българи на своя територия. При това: ,,Необходимо е по България да пътуват сигурни и способни хора, които биха обърнали вниманието на българския народ към Сърбия и биха пробудили приятелски чувства в него към Сърбия и сръбския народ, а заедно с това надеждата, че Сърбия наистина ще се притече на помощ на българите за тяхното избавление ще се старае за постигането на тяхното щастие." Самият факт, че един васал на Османската империя разглежда сам себе си като равнопоставен на Русия, говори вече много. Гарашанин наистина не споменава изрично, че части от българското землище трябва да се присъединят към Сърбия. Поставянето на цел възстановяването на държавата на Душан Силни и превръщането на Сърбия в притегателна точка за южните славяни прави от ,,Начертанието" обаче една доста стабилна национална програма, която ще остане пътеводна светлина за сръбските държавници. За да оцелее, Сърбия трябва да расте, като присъединява области, ако ще и в много от тях да няма и следа от сръбско национално самосъзнание като Хърватско и Далмация. След като такова отсъства, то ще бъде създадено. Идеята за Велика Сърбия е налице и нейното постигане ще бъде преследвано не като програма максимум, а като единствения възможен път на сръбското развитие.С написването на ,,Начертанието" ролята на Илия Гарашанин в политическия живот на княжеството съвсем не се изчерпва. До 1853 г. остава вътрешен министър, когато под натиска на император Николай I e отстранен от поста, понеже съвсем не изпитва беззаветна вярност към Русия и контактите му със Запада и най-вече с Франция са добре известни. След като през 1858 г. Обреновичите си възвръщат престола, отново оглавява Министерството на Вътрешните работи, въпреки че в миналото е бил техен противник. Талантът му е оценен по достойнство. През второто управление на княз Михайло (1860-1868) между 1861 и 1867 г. е премиер-министър и външен министър. През този период сръбската национална доктрина започва да придобива все по-ясни граници. Непосредствена цел е изгонването на шестте турски гарнизона, които се намират още на сръбска територия. Моментът е важен, защото при битката с Белградския такъв в 1862 г. взима участие Първата легия на Раковски – българите се обвързват със сръбското дело. Междувременно събитията в Италия започват да се възприемат като пример. Сърбия трябва да бъде Пиемонт за южните славяни. През ранната есен на 1866 г. Гарашанин води преговори с хърватския епископ Йосип Щросмайер. Обсъжда се създаването на независима от Турция и Австрия държава, в чиито предели да влизат населените с южни славяни земи на двете империи. Направен е един дълъг списък, включващ Сърбия, Босна, Херцеговина, Черна гора, Северна Албания, Македония, България (Западна и Северна България), по-голямата част от Румели (Тракия), Хърватска, Словения, Срем, Далмация, Истрия, Крайна и Южна Щирия. Названието Югославия влиза в оборот. Много скоро обаче Щросмайер разбира, че зад това име стои нищо друго освен една Велика Сърбия, стремяща се да погълне всичко около себе си. Година по-късно, когато се преговаря с българската страна, вместо Югославия се използва Сърбо-България и Българо-Сърбия, с което според Белград сръбските предложения трябва да станат по-разбираеми и приемливи. Княз Михайло успява на 23 септември 1866 г. да подпише и един особен договор с Черна гора за нейното интегриране към Сърбия при бъдещо въстание срещу Османската империя. Идеологът на българската национална революция Георги Раковски наблюдава през цялото време внимателно сръбските поплъзновения и заключава, че: ,,Управляващите в Белград искат да усвоят този миролюбив и земеделчески народ (българския) и да съставят едно велико Душаново царство." В схемата на сърбите за един общо съюз между тях, Гърция и Румъния срещу Портата на българите се отдава значение на значим стратегически ресурс при едно надигане от тяхна страна, но бидейки без държава последните очевидно не могат да бъдат равнопоставени. Това намира отражение в гръцко-сръбската военна конвенция от 1868 г., в която за първи път се загатва за подялба на Македония. Югозападните български земи обаче са все още далеч от центъра на сръбските аспирации. Докато Балканският Пиемонт прави своите първи крачки, Австрия търпи тежко поражение от Прусия през 1866 г. Империята на Хабсбургите е принудена да се съсредоточи през следващите години на Балканите, където единствено може да очаква някакви успехи. Поради тази причина ожесточена сръбска агитация на австрийска територия става най-малкото неуместна. В преговори с граф Дюла Андраши се дават смътни обещания за бъдещо присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия при положение, че Белград води лоялна политика към Австро-Унгария. Трудно условие още повече, като се има предвид създаването на Обединената сръбска омладина в Нови Сад в годината на австрийския разгром по примера на революционната ,,Млада Италия" на Джузепе Мацини. При все това и при наследниците на Михайло Обренович, който става жертва на атентат на 29 май 1868 г., сърбите внимават да не раздразнят отслабената, но все още могъща Дунавска монархия. През 70те години при младия княз Милан Обренович Сърбия започва все по-сериозно да обмисля възможността за разширение на изток и юг, т. е. уголемяване за сметка на българския елемент.  Въстанията в Босна и Херцеговина (в които участва бъдещият крал Петър Караджорджевич) през 1875 г. и Априлското въстание през следващата година иде да покаже на управляващите в Белград, че Източната криза навлиза в решителната си фаза. Последвалата Сръбско-турска война, избухнала през юни 1876 г., завършва поражение за сърбите. В Франц Йосиф и външният му министър недвусмислено заявяват на Александър II, че балансът на силите изисква Австро-Унгария да анексира територии на Балканите. В конвенцията от Будапеща през януари 1877 г. се изключва образуването на голяма славянска държава. Скоро ще се окаже, че балансът на силите изисква обаче и ,,компенсация" за малка Сърбия. На Берлинския конгрес тя е представена от Йован Ристич, бивш сръбски пълномощен министър в Цариград и външен министър от 1867 г. Обявена е не само сръбската независимост, но и присъединяването към Белгард на западните краища на българското землище – Нишко, Пиротско и Вранско за символичното участие във войната, донесла освобождението на България. Босна и Херцеговина са окупирани от Дунавската монархия, което обаче не притъпява амбициите на Балканския Пиемонт, дори напротив. Кралство Сърбия започва да чака своя час.
                                                                                           
Орлин Вардарски  http://www.elbetica.org/istoriq.htm

[Nordwave]

Част II

След Берлинския конгрес Сърбия на крал Милан се намира значително усложнена международна среда. Страната получава независимост, с което се издига от княжество в ранг на кралство (22 февруари 1881). Територията й и оттам човешките й ресурси се увеличават за сметка на източния съсед. От друга страна, Белград трябва към момента и в обозримото бъдеще да се откаже от Босна и Херцеговина и Косово. В началото на 80-те години австро-унгарският консул Калай не веднъж дава ясно да се разбере, че за Виена овладяването на линията Сараево-Митровица-Скопие-Солун е стратегическа цел, от която не би могло да се отстъпи. Дунавската монархия притиска, но и приласкава сърбите. След като през 1880 г. е сключена железопътна конвенция, а в април следващата година търговски договор и политическа конвенция, външният министър граф Андраши като че ли придобива контрол над сръбската политика (малкото кралство се задължава да се консултира с Балплац преди сключването на договор с всяка друга държава). Пред Белград остава възможността за проникване на юг. Във Виена на това се гледа преди всичко с одобрение, тъй като до идването на Стамболов на власт и първите му външнополитически стъпки България се възприема като задунайска губерния, чието разширяване на Балканите е абсолютно недопустимо.
Кога Македония застава в центъра на сръбската национална доктрина? Уверено може да се твърди, че това става още тогава, когато Сърбия присъединява територии с чисто българско население – т.е. формирането на тази ориентация е налице в годините непосредствено след 1878 г. Идеята съществува обаче от по-рано. През 1868 г. с дейното участие на Милош Милоевич и белградския митрополит Михайло е създаден Комитет за училища и учители в Стара Сърбия и Македония, като с времето Македония започва да се вмества в рамките на понятието Стара Сърбия. Дейността му продължава около 10 години. През този период именно Милоевич отпечатва една знаменателна карта (1873) на Балканския полуостров, от която може да се разбере, че той е населяван от етноси като ,,сърбохървати", ,,сърбословени" и ,,сърбомакедонци", а на ,,сърбобългарите" е отредено пространство в Северна Българи на изток от р. Искър, понеже на запад от нея са вече ,,сърборашаните" или ,,сърбосърбите". През първата половина на 80-те години започват вече да се появяват и първите ,,научно" обосновани тези за сръбския характер на населението в Македония, като в това отношение вече от средата на 90-те години насетне особено се отличава Йован Цвиич, на който му се привиждат прави сърби по поречието на р. Места.
         
Новината за Съединението на 6 септември 1885 г. заварва крал Милан в Глайхемберг в Австро-Унгария. В миг на първичен гняв коронованата особа нарича събитието ,,пловдивски преврат" и след няколко забележки по адрес на персоната на българския княз Александър вече по-спокоен констатира: ,,Уголемена България представлява опасност за Сърбия. Като по-голяма и по-силна тя ще развие в Македония и по-голяма активност и ще заплаши там нашите интереси". Едно потвърждение от най-високо равнище. След пълния разгром в последвалата война Белград съзира в София смъртен враг, спрямо който е необходимо да бъдат употребени всички средства. Оттук насетне в сръбската пропаганда в Македония ще се вливат огромни средства. Училищно-църковното проникване е в съответствие с ,,Начертанието" на Гарашанин и сега засега представлява единственият адекватен способ за прокарване на сърбизма.     
С оглед на това през август 1886 г. е учредено дружеството ,,Св. Сава", който поема функциите на разтурения стар комитет. През март 1887 г. е направена следваща изключително важна крачка със създаването на ,,Отделение за училища и църкви извън Сърбия" към просветното министерство, което след две години вече като ,,Политико-просветно отделение" преминава вече към външно министерство. За субсидирането на сръбски училища, печатане и разпространение на книжнина и безплатно обучение за млади българи от Македония в Кралството е предвиден ,,Фонд за достойно отстояване на държавните интереси". Несъмнен успех са и откритите през 1887 г. в Скопие и Солун и през 1889 г. в Битоля консулства.
Паралелно с тази засилена дейност за поддържане на ,,сръбския елемент" във Вардарска Македония е дадено началото на едно много по-коварно идейно течение, на което в следващите десетилетия предстои развитие. Македонизмът на учения и дипломата Стоян Новакович първоначално ще има много малко поддръжници и ръководните кръгове в Белград няма да му отдават приоритет, но той в далечна перспектива ще се окаже много по-плодоносен от напъните на ,,Св. Сава" да създаде сърби от ,,аморфната славянска маса" в Македония. Основните тези, формулирани от Новакович, са:
1. Да се потвърди формално, че македонските славяни не са нито сърби, нито българи, а отделен народ – македонски.
2. Македонският диалект непрекъснато да се отдалечава от българския книжовен език.
3. Сръбският език все повече да навлиза в македонския.
4. Да се използва сръбската азбука.
5. Да се хули делото на Българската екзархия като денационализаторско дело в Македония.
6. Да се внушава непрекъснато, че македонците нямат нищо общо с българите.
Всичко това, разбира се, не е самоцелно и не е породено просто от самородна идея да се създаде изкуствено един отделен народ в сърцето на Балканите. Целта е да се покаже, че ,,македонците" нямат нищо общо с българите, но за сметка на това са кръвно свързани със сърбите. Тук моментът с извечното славянско братство играе решаваща роля. Постепенно до към началото на XX в. редица великосръбски шовинисти изключват ,,бугарското племе" от него. Кой е фаворитът на Русия на Балканите личи много ясно от факта, че в Петербург все повече сръбската теза за етническа ,,аморфност" на населението в Македония (което обаче несъмнено е със сръбски характер, притъпен от българската пропаганда на Екзархията) намира все по-силна подкрепа. Ето защо твърдението, че Сърбия до слизането от престола на крал Милан през 1889 г. води проавстрийска политика, е в най-добрия случай условно. Белград не води нито проавстрийска, нито проруска политика. Външнополитическата ориентация е не повече от моментната насока на лавиране. Държавническата мисъл, която несъмнено се намира на изключително за мащабите и географското положение на Сърбия ниво, и ясната национална доктрина не остават място за никакви симпатии.     
От средата на 90-те години ВМОРО застава като стена пред сръбската училищно-просветната пропаганда. Превземането на Мелник през 1895 г. от чета на Върховния комитет и създаването на Четническия институт на Вътрешната организация през следващите години показва на сърбите, че срещу тях се изправя много по-опасен враг от Екзархията. Още през 1897 г. кръгът около ултранационалистическия вестник ,,Ускок" решава да предприеме тактика на наемане на албански разбойници, които да извършват покушения срещу по-издигнати българи. Сръбската пропаганда на границата на двете столетия обаче клони към сгромолясване. Резултатите в големи центрове като Велес, Скопие и Битоля са твърде незначителни, а някои села в Кумановско и Гостиварско, преминали към Патриаршията се връщат в лоното на Екзархията. През 1901 г. преподавателят в Белградската Велика школа Сима Томич предприема пътуване в Североизточна Вардарска Македония. Докладът му до външния министър Вуич  съдържа извода-присъда: ,,В интерес на нашето политическо бъдеще би трябвало вече да се направи цялостна равносметка на нашата работа в Македония, би трябвало да се види дали има надежда за спасение." Положението донякъде се стабилизира с назначаването под руски натиск на сръбския архимандрит Фирмилиан за патриаршески митрополит в Скопие през май 1902 г., което обаче не е в състояние да измени общия ход на нещата. Изходът е намерен след Илинденското въстание във въоръжената пропаганда.
Причината за новия курс може да се търси основно в два аспекта. След 1891 г. в Белград главна политическа фигура става Никола Пашич, който заема почти непрекъснато до 1918 г. последователно поста на министър-председател и външен министър. Неизчерпаемата му енергия и национален фанатизъм го превръщат в истинския изпълнител на великосръбския проект. Неговата и тази на непосредственото му обкръжение твърдост не позволява на частичния провал на културно-просветната пропаганда да доведе до крах на сръбската кауза в Македония, в която са били съсредоточени основните усилия в преследването на идеала за Велика Сърбия в продължение на близо две десетилетия. Жизненоважен фактор е и промяната на политическата конюнктура след държавния преврат от 29 май 1903 г., в следствие на който Караджорджевичите си връщат престола. Не е случаен фактът, че голяма част от офицерите-заговорници стават ръководители в Сръбската четническа организация (СЧО), която между 1904 - 1908 г. подлага на повсеместен терор северната половина от Вардарска Македония. Десетки села са нападани и опожарявани от мародерски групи, съставени от сърби, черногорци, както и от ренегати на националноосвободителното движение (главно в първия етап). Българи, намиращи се на територията на Кралството, са ,,приканвани" да се обявят за сърби, а тези, които отказват, обикновено са отвличани и физически ликвидирани. Селяни от Скопска Черна гора до Бабуна планина са принуждавани да се присъединят към Патриаршията и да пращат децата си в сръбски училища. Наказанията варират от отнемане на стадото овце, с което семейството се изхранва, през изгаряне на имота и разстрел на първенците на селото до погребването на прекалено ,,опърничавите" живи. Всичко това, както и съгласуваните действия с гръцките андарти, разбира се, не би било възможно без изричната договореност с турските власти и лично с Хилми паша.   

Поради разцеплението на Вътрешната организация тя не може да даде адекватен отпор на сърбите до началото на 1907 г., след което не на последно място с помощта на селската милиция се достига до баланс на силите. Младотурската революция през 1908 г. принуждава сърбите да преустановят въоръжената пропаганда за известен период от време, като след подновяването си тя не достига размаха от времето 1904 – 1908 г. Резултатите обаче са несъмнени. Сръбските териториалните аспирации в Македония при договора с България в началото на 1912 г. почти плътно следват линията на действие на въоръжената пропаганда - Крива паланка - Куманово - Скопие - Велес - Прилеп – Кичево. От избухването на Балканската война насетне Сърбия застава на напълно открити позиции по националната си доктрина. Завладяването на Вардарска Македония е залог за Велика Сърбия, който сръбските държавници ще държат през 1913-1915 г. с желязна ръка. Зверствата над българското население, което ,,съставено от прави сърби няма нищо общо с бугарите-татари",  през този период не са плод на хаотично стечение на обстоятелствата, а на добре и отдавна изготвен план, който бива изпробван под турско покровителство от въоръжената пропаганда. Така ако времето до 1903-1904 г. е преди всичко теоретичния период на сръбския национализъм, то през следващите години сръбската национална доктрина придобива своето изкристализирало практическо изражение.
След триумфа в Македония нещата се развиват с огромна скорост. Белград се обръща към съседа, който през първата половина на миналия век княз Милош Обренович е определил като ,,злобен неприятел на нашия род". През 1913-1914 г. в Кралство Сърбия и в пределите на Австро-Унгария югославянският въпрос е ежедневна тема. Обстановката непрекъснато се нажежава, докато на 28 юни 1914 г. в Сараево отекват изстрелите на поборника на ,,Млада Босна" Гаврило Принцип. След като месец по-късно Виена обявява война на Сърбия, в речта си пред Скупщината Пашич заявява, че големият час е ударил и предрича гибелта на Дунавската монархия. И в двата случая сръбският държавник е прав. Преди това обаче ще дойде българското възмездие и Сърбия ще достигне в края на Голямата война до изпълнение на заветната цел облята в кръв. Това обаче не е идеалът за южнославянска държава, провъзгласен на 5 октомври 1918 г. в Загреб от ,,Народното вече на словенците, хърватите и сърбите". Балканският Пиемонт се създава ,,камък по камък" по идейна нишка, водеща началото си от генезиса на сръбската национална доктрина през 1844 г., и ще разкрие лицето си скоро след 1 декември 1918 г. – рождената дата на Кралство на сърби, хървати и словенци.

Орлин Вардарски  http://www.elbetica.org/istoriq.htm

[Hatshepsut]

Видео което е от така наречените "must see" - трябва да видите


Великосръбските стремежи за овладяване на българските земи

[Hatshepsut]

Ето две карти - първата френска от 1862 и втората сръбска, отпечатана в Белград през 1873 година (пет години преди Освобождението):





https://en.wikipedia.org/wiki/Greater_Serbia

На Балканите имаме сърбохървати, сърбословенци, сърбобългари, сърбомакедонци, като се вижда и сензационното научно откритие, че Бесарабия било всъщност "Бяла Сърбия". Да гледат и помнят всички сърбомански гниди в интернет.

[Hatshepsut]

Сръбският шовинизъм
Боян Пенев*


В историята на народите сърбите са най-добър пример до каква степен мегаломанията и безогледния шовинизъм могат да заслепят цял един народ, да го обезумят и доведат до гибелна катастрофа.. Сръбският народ векове наред с живял с мисълта, че от всички славянски народи има най-великото историческо минало, най-храбри и славни юнаци, най-хубави песни и най-велики владетели. Всички други трябва да се учудват на Сърбия, да благоговеят пред нея и да я имат за образец - ала образец, който никой не може достигна, защото сърбите са единствени на земята: няма друг народ равен на тях по величие... В тая нещастна страна, където манията за величие е заразила и млади, и стари, и правителство, и народ, има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско - в Сърбия всичко е велико: и държавата, и народа, и земята, и камъните, и дърветата.. Всяко селско училище, в което едва се събират десетина ученици; е велико, всяка провинциална прогимназия е велика српска гимназиja... Една просташка песнопойка, която струва един грош - и тя е наречена Илустрована велика српска лира. Дори най-обикновената готварска книга е озаглавена Велики српски кувар... Човек трябва да се учудва как - в продължение на толкова време - на тоя народ не му втръсна от думата велико.

Бихме очаквали след пораженията, които претърпяват сега, сърбите да се поправят малко, да се излекуват от своята пакостна мегаломания. Едва ли. Един пленен сръбски офицер преди десетина дни е говорил пред нашенци в Трън, че Сърбия сега ще бъде унищожена, но след това ще стане двойно по-велика... Нищо не може да послужи за поука на тоя народ, да го накара да погледне по-трезво на своето минало, да дойде до една по-правилна оценка на своя духовен и исторически живот. Като че ли той е осъден да остане докрай заслепен, да не види и почувства дори грозния погром, който го сполетя днес и който е съдбоносен за него. "Половин Европа е застанала срещу нас с войските си, защото вижда застрашена своята застаряла мощ от моя млад народ", казва крал Петър в прокламацията си към сръбския народ, след като австро-германските войски минаха Дунава.

Навсякъде сърбите виждат сръбски земи и слушат сръбска реч. В една сръбска география, която неотдавна ми попадна в ръцете в Крива Паланка, се казва, че в Париж живеят французи и сърби. Един сръбски писател, д-р Драгиша Станоевич, който е превел Orlando Furioso, казва, че Сърбия се намира в средата на света, че тя в Европа е не само географски, но и културен център; всички останали народи и култури се движат около Сърбия. Няма език казва Станоевич - по-хубав от сръбския, който се говори в центъра на света от Суботица дори до Черно море и Цариград; в бъдеще около тоя сръбски център ще се движат 200 милиона европейци и 800 милиона азиатци. Две велики царства се боят от този език -а това най-добре доказва неговото бъдеще. Предговорът, който е написал Драгиша Станоевич към своя превод на Ариостовата поема, е най-интимна и ценна изповед на сръбския шовинист, поради което го цитираме изцяло:

ЗА ХУБАВИЯ СРЪБСКИ ЕЗИК

Европа е центърът на света на тази земя. Източно от нея са Азия и Австралия, южно -Африка, западно - Америка. Това е целият свят. Чувам, че са изобретили параход, който за два дни и две нощи ще стига от Америка в Европа. Ако не са, ще изобретят. Америка идва все по-близко до нас; Европа все повече се превръща в център на света. Между Сан франциско и Пекин, в непосредствена близост с Африка, Европа наистина е този център. Центърът на този център е между Берлин, Берн и Солун. В тази център на световния център живее Сръбщината. Просторните, плодородни и южни земи на две големи европейски реки, на Сава и на Дунав, и на топлото крайбрежие на Адриатическо и Егейско море; земите, които са по-близо до Азия и са между нея и европейския запад, и са, казвали земи още по-точния център на този световен център. Те са сърцето на някогашната класическа римо-византийска Империя; в тях живее Сръбщината. Главният световен път е между Лондон и Цариград и на тази главна улица на човечеството е иззидан домът на Сърбите. На тази главна улица на континента се говорят три главни езика: от Дунав до Страсбург - френски; от Суботица до Искър и София - сръбски; от София до Черно море и близо до Цариград - развален сръбски (български). На единия от тези три главни езика от главната улица, на най-хубавия от тях, на сръбския, съм пресъздал "Бесния Роланд". Аз, значи, не съм пял на някакъв език, който се шепне там някъде в някакво кюше на Европа, каквито са езиците: шведски, норвежки, португалски; нито на език, който няма никакво бъдеще, който няма накъде да се разпростира и чието царство можете да пробягате с железница за три часа, каквито са езиците: датски, холандски и новогръцки. Езикът на тази поема заема огромни пространства и живее, говори се, звъни ясно и високо в центъра на световния център, в онази част на Европа, през която в близко бъдеще ще се преследва обменът на всички културни блага между 200 милиона европейци и 800 милиона азиатци. Две големи царства се страхуват от този език. С нищо не може подобре да се докаже неговото бъдеще освен с този страх. Сърбинът има славни криле. Има патриарха Арсо... Cърбинът нът има всичко, което другите нямат... Както е светът с четири посоки, никой няма това, което сърбинът има. Сърбинът има Йован Раич, Има юнаци като хайдут Велка , като престолонаследника Александър, изобразен на илюстровани картички в полеоновска поза и наречел "српски Наполеон."

Така във всичко сърбите намират повод да величаят себе си - не само когато се възлагат, но и когато пропадат. Тяхната мегаломания не знае никакви граници. Като някаква епидемия тя върлува в сръбската земя и отравя всичко, което е здраво и годно за развитие.

Из книгата на Боян Пенев "Сръбският шовинизъм", 1915 г.

*Боян Пенев завършва ,,Славянска филология" в СУ ,,Св. Климент Охридски" (1907). От 1909 г. преподава там. Във връзка със своите литературоведски изследвания от 1912 до 1914 г. пребивава в Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. Боян Пенев е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомен труд "История на новата българска литература
http://publicistika.blogspot.com/

  Едва ли има по тъпо племе от това! Непоправими са като циганите! Единствено македонистите могат да им съперничат по простотия!

[Hatshepsut]

ТРАДИЦИОННАТА ГАРАШАНИНОВА СТРАТЕГИЯ НА СЪРБИЯ
И НАИВНОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ

проф. д-р Иван Кочев

Проблемът за поглъщането на България от Сърбия (или за включването й в някакъв тип федерация или конфедерация с нея) вълнува духовете на белградските политици повече от век и половина. Тази мисъл не напуска умовете на стари и нови сръбски общественици не само в дните на главозамайване, но дори и по време на разпадането и разрухата на миниимперийката.

По форма, съобразно политическия момент, тази натрапчива идея претърпява различни мимикрични промени. Същността й обаче остава една и съща от времето на нейния създател – министър на вътрешните работи /1844 г./ и по-късен министър-председател /1852 г./ -  Илия Гарашанин до наши дни, когато наново се лансира, този път от съпругата на бившия президент на Югославия Слободан Милошевич – Мира Маркович и от нейни явни или прикрити националистически последователи. Очевидно кръвопролитната мегаломания в сръбското общество не може лесно да бъде изживяна, поради което тя представлява постоянна опасност и застрашава да се превърне в перманентна черта на сръбския национален характер. Ще припомним, че в-к ,,24 часа" от 2 юни 1994 г., който подготвяше визитата на Мира Маркович-Милошевич, беше препечатал статия от в-к ,,Вашингтон пост" под наслов ,,Федерацията на България с екс-Югославия и Албания ще спаси Балканите" от Михайло Михайлович (Макс Сингър).
Грубата постановка на М. Михайлович и същата, но по-меко изразена на Мира Милошевич, ни отвежда до автора на идеята за включването на България в границите на Велика Сърбия – Илия Гарашанин.
През 1844 г. Гарашанин създава националната програма, т.нар. ,,Начертание", на тогавашната все още много малка сръбска държавица. В ,,Начертанието" той поставя стратегическите й цели след евентуалното разпадане на Турция. Тогава – според него – южните славяни на Балканите трябва да бъдат обединени от сърбите в една-единствена християнска държава, тъй като всички били имали еднакъв произход и ,,език". Основната особеност на тази политика е стремежът на Сърбия ,,да приобщи всички сръбски народи (подчертаното мое – И. К.), които я обкръжават". Ако политиката не се следва по детайлизиран план или ако се отхвърли (което било по-лошо), ,,Сърбия щяла да се раздроби като лодка, ударена от камък".
На изток един от обкръжаващите Сърбия ,,сръбски народи" бил – според Гарашанин – българският. Той имал значение за нея и бил ,,научен да работи, покорен" бил. Покорността и трудът на българите били се превърнали в обичай. Българите обаче нямали никаква увереност в собствените си сили и се поддавали на чужди влияния. Сърбите между всички славяни в Турция били първите, които сами били извоювали свободата си, затова имали право да продължат да бъдат и по-нататъшни ръководители на южните славяни. Сърбите с ,,огненото" си народностно чувство сами били се натоварили със ,,задължението" да бъдат покровители (!?), поради което славяните в Турция трябвало да им отстъпят това ,,право" (!?) да говорят и действат от тяхно име. Твърдата основа за укрепването и разширяването на сръбската държава били светите й исторически ,,права" (!?), дадени й от историята през ХІІІ и ХІV в. Сръбските крале били започнали да отломват части от гръцкото царство, скоро щели да му поставят края и на негово място да основат Сръбско славянско царство, т.е. щели да станат наследници на Източната римска империя – Византия. Душан дори бил приел герба на Гърция. Идването на турците обаче прекъснало този процес. Един ден, когато Турция бъде сломена, създаването на нова славянска държава трябвало да продължи. За да се случело това, Велика Сърбия трябвало от зданието на Турция да откъртва камък по камък.
Препятствията за това обаче съдавали две сили: Русия – на изток и Австрия – на север. Сърбия била възпрепятствана да осъществява влиянието си върху българите от Русия. За Далмация, Хърватско, Босна и Херцеговина й пречела Австрия. Както проличава от казаното, Сърбия се виждала като наследница не само на земите на Византия, но и на Турската и на Австро-Унгарската империи, в конкуренция и с Руската империя. Русия пък трябвало да бъде използвана само за отслабването на Турция, която била длъжна да приеме условията на Сърбия за разширяване на изток. На Франция и Англия Сърбия трябвало да даде всички гаранции, че с образуването на голяма сръбска държава ще бъде запазено европейското равновесие, т.е. щяло да се запълни празното пространство, незаето от Австрия и Русия, които нямало да се уголемяват повече.
За да бъде привлечена България към Сърбия били необходими следните мерки: българите трябвало да бъдат възпитавани в сръбски училища и учебни заведения, като им се отпускат стипендии; млади българи трябвало да завършват в Сърбия, след което да се завърнат по родните места; българските книги трябвало да се отпечатват не в Русия, а в Сърбия; завербуваните от Сърбия доверени хора българи трябвало да пътуват из България, като пробуждат приятелски чувства у българския народ към Сърбия и правителството й; нужно било да се оживява вярата, че Сърбия се старае да бъде гарант за постигане на щастието на българите.
Аналогична, но с по-специално отношение трябвало да бъде политиката към Босна, Херцеговина, Черна гора и Албания – на запад. Там трябвало да бъдат приемани бошняци на сръбска държавна служба, да се подготвят чиновници и специалисти, които вече са приели идеята за обединение на Сърбия, Далмация и Хърватско. Сърбия трябвало да се погрижи и за пробиване на път до морето или по-конкретно за построяване на пристанища на Адриатика. Нужно било да се намерят агенти, които да провеждат влияние върху Северна Албания и Черна гора, т.е. върху онези страни, които държат ключовете от вратите на Адриатическото крайбрежие.
Колкото и да изглежда чудовищна, трябва определено да се каже, че стратегическата национална стратегия на Гарашанин бе преизпълнена по времето на по-сетнешните държавни образувания на Сърбославия, а те са официалните Кралска и Титова Югославия. Дори в повече беше включена и Словения. В Българските земи стратегията не можа да има пълен успех поради разочарованието на дейците на националноосвободителното движение – Раковски, Левски и Ботев, които много рано разбраха сръбските домогвания. Затова и двете български легии в Белград (1862 и 1868 г.) бяха разтурени. На българите в Македония програмата бе наложена по насилствен начин след Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. Гарашаниновите идеи, превърнати в държавна политика и стратегия, обхванаха всички слоеве на сръбското общество, включително и социалдемократическите и комунистическите среди. Оттам те рефлектираха и върху идеологията на Балканското работническо движение, което се нагърби да осъществява обединението. Видоизменени по форма, но автентични по съдържание, те могат да се открият дори и днес. ,,Промяната" им се извърши върху демагогската ,,класова основа" – югославските народи бяха за известно време сочени като челен отряд на подготвяната световна пролетарска революция. Идеите станаха лесна примамка за редица леви течения в самата България, които не само че ги приеха като чиста монета, но и ги приложиха, за да обявят населението вътре в България като различно в национално отношение – ,,добруджанско", ,,тракийско", ,,македонско" и т.н. Българските комунисти, земеделци и др. бяха водени не само от своя невероятен социален наивитет, но бяха и купувани с пари от стари и нови белградски политици, за да бъдат изпълнени различни пъклени дела.
Идеята за Балканска федерация е видоизменение на Гарашаниновата. Тя породи и създаването на организационни структури като Балканска социалдемократическа федерация 1909 г., Балканска комунистическа федерация (Балкано-Дунавска комунистическа младежка федерация) 1922 г., в които ролята на Сърбия не е безобидна. Така напр. на Първата балканска социалистическа конференция (25–27.12.1909 г.), състояла се в Белград, се взема решение втората да бъде свикана в София през 1911 г. Решението обаче пропада поради съпротивата на Сръбската социалдемократическа партия. Втората балканска социалистическа конференция се свиква едва през 1915 г., и то в Букурещ. Илюзорна се оказа след Втората световна война и идеята за южнославянска федерация, целта на която беше да включи България в състава на Федеративна народна република Югославия.
Разпадането на Югославия – резултат от многогодишните вътрешни национални, социални и религиозни противоречия между съставящите я народи, не само че не охлади, а разпали наново въображението на сръбските и просръбски настроените политици. Максимата на Гарашанин, че ,,когато с определеност се знае какво се иска и когато постоянно и силно се иска, то това се постига" е спазена от Белград и сега. Сърбия непрекъснато ратува за поддържане на нестабилността в Босна и за евентуалното присъединяване на сръбската й част, т.нар. Република Сръбска. Същата е дейността й в Косово, но нито за минута не поставя въпроса за подобно решение на Западните покрайнини за България или за особен статут на Войводина.
Накратко, светът трябва да се съобразява с Белград. Противопоставянето светът – Сърбия е повече от очевидно. Единствено България, забравила, че почти половината от територията й се намира извън държавните граници (и то предимно на ,,братската, славянска и православна съседка" Сърбия) без каквито и да е било уговорки шумно засвидетелства своя интернационален комунистически дълг, прерасъл в европейска загриженост към Западните Балкани, да подкрепя съседката си за безусловното й влизане в НАТО и Европа. Сърбия, от своя страна, вярна на националистическите си тежнения, закри преди дни границите си за българите, желаещи да поднесат венци пред паметника на Апостола в Босилеград.
Нашите политици почти си затвориха очите за това. С комсомолски устрем те препотвърдиха намеренията си за безотказна подкрепа на Сърбия.
Дали вина за това няма непознаването на по-далечната, близката и най-близката история на нашата страна; на онази история на България, която от години слабо се изучава или почти не се изучава в училище, и то в името на криво разбраното ,,братство и добросъседство", нихилистично и фалшиво възпитавано повече от столетие само у нас?

https://sitebulgarizaedno.com/

[Шишман]

Сръбският национализъм съсипа Сърбия. Гръцкият - Гърция. Може да се каже че и българският съсипва България. Просто са грешни целите, подходите и самите разбирания на тези наши национализми.

[Hatshepsut]

Илия Гарашанин е сръбски министър-председател, вътрешен и външен министър, политик и държавник от 19 век.
Публикува т.нар. "Начертание" - план за бъдеща южнославянска държава.

Концепцията за бъдещата външна политика на Сърбия е дело на Адам Чарториски - водач на полската емиграция в Европа, и на Франьо Зах, негов емисар в Сърбия. Издържана е в духа на модерния в 19 век панславизъм.

Гарашанин излага предимно своя оригинална концепция. Основните му тези са следните.

След разгрома на Османската империя трябва да бъде осуетено заменянето ѝ от друга европейска сила, най-вероятно Австрия. Предвид на това Сърбия трябва да се осланя на Русия в антиавстрийската си политика, но още повече на западните сили - Франция и Англия. Сърбия трябва да се превърне в средище, около което да се сплотят останалите южни славяни и балканските народи, придържащи се към тезата "Балканът – за балканските народи".
За да бъде изградена независима сръбска южнославянска държава, трябва системно да се води революционна пропаганда сред южните славяни под османско и австрийско иго и да се ратува Сърбия да получи икономическа независимост и излаз на море. В ,,Начертанието" с тъга признава, че измежду всички южни славяни най-многобройни са българите, към които сръбската страна трябва да има специална асимилационна политика.
,,Начертанието" става настолно четиво по сръбската външна политическа теория. Въпреки това трудът дълго време остава пазен в тайна, за да не предизвика негативна реакция на съседната Австро-Унгария.

[Шишман]

Пълни тъпотии, сърбите винаги са били глупаци. Факта че идеологията им я е писал поляк показва че национализма им е бил изцяло ръководен от масоно-сатанистите.
Истината е че е трябвало да са приятели с нас - българите и да приемат второстепенното си место. Сега щяха да има цяла Сърбия, а не половина. Същото важи и за руснаците, пренебрегването на България накрая им излезна през носовете .

[FELDMARSCHALL]

Как виждате тези високомерни надути пуяци сърбежите някога да се признаят за второстепенни спрямо България ?
Просто трябва да сме по-силни от тях и да им показваме къде им е мястото. Ако сме слаби, логично те ще се възползват от това и ще засилват пропагандата си против нас. Същото се отнася разбира се и за другите ни съседи.  

[Шишман]

Как виждате тези високомерни надути пуяци сърбежите някога да се признаят за второстепенни спрямо България ?

Те го знаят, ама се правят на луди и не го признават.

[Hatshepsut]

Едвин Сугарев: Флиртът на българските политици с Белград е неморален

Сърбия от ,,Начертанието" на Илия Гарашанин до днес разглежда България като враг. Белград полага всички усилия за обезбългаряването на Западните покрайнини. Българите там не се топят по естествени причини, а заради асимилационния натиск на Сърбия.

България има инструменти като член на ЕС, за да влияе на Сърбия. От нашето ,,да" зависи тяхното членство. За съжаление, София по-скоро флиртува със сегашните управляващи в Сърбия.

Много държим да се харесваме на сърбите, те да ни станат приятели, а проблемите с българското малцинство се отместват, като по-маловажни. Това е абсолютно неморално поведение.

Това заяви в интервю за БГНЕС политикът и общественик Едвин Сугарев, генерален консул на България в Ниш в периода 2016-2020 г.



С него разговаряме за антибългарската политика на Белград и униженията, на които е подложено българското малцинство. Повод е неговата най-нова книга ,,Елегия за Краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини", която е посветена на Иван Николов, председател на Културно-информационния център в Босилеград.

,,Иван Николов е вдъхновяващ пример. Човек, който в продължение на десетилетия защитава своята българска идентичност, грижи се за българите там, напомня ми на възрожденските българи", изрази възхитата си Сугарев, който е потомък на българи от Македония.

Писателят и дипломат подчерта, че българите от Западните покрайнини, които повече от 100 години след Ньойския договор, отстояват своята идентичност, заслужават уважение. През тези години те са преживели всички възможни форми на асимилация, но са се запазили.

,,Тези българи не са малцинство, което е емигрирало, за да търси по-добър живот. Те са останали по родните си земи, които в един момент са се оказали на територията на чужда държава, която е неприятелски настроена към тях. Те нямат никаква вина, че една сутрин се събуждат и селото им е разделена от границата. Нивите им вече са в Сърбия и не могат да отидат до тях. Разделени са от една граница, която не е пропусклива. Всичко това е една голяма трагедия. Българското малцинство в Западните покрайнини не се топи по естествени причини, а заради асимилационния натиск на Сърбия. Почувствах се задължен да направя нещо и така се стигна до този проект", каза Сугарев, обяснявайки причината за написването на монографията, която е финансирана от Национален фонд ,,Култура".

Сръбската българофобия

Едвин Сугарев подчерта, че Сърбия остава нереформирана държава дори и след края на режима на югославския диктатор Слободан Милошевич.

,,Ако погледнете кой управлява сега Сърбия, ще видите най-близките хора на Милошевич. Неговият говорител Ивица Дачич беше премиер, външен министър, а сега председател на Скупщината. Александър Вучич беше министър на информацията по онова време, а днес е президент", припомни бившият ни генерален консул в Ниш.

,,От ,,Начертанието" (1844 г.) на Гарашанин има една много силна националистическа тенденция в сръбската политика, която е жива и днес и която разглежда България като потенциален враг, а никой не иска да има малцинство на границата си с потенциалния си враг, именно затова са всички усилия за обезбългаряване на тези територии. Не се страхувам да използвам този термин и не смятам, че е краен", подчерта Сугарев.

Той не изключи сърбите да потърсят свое малцинство в днешна България.

,,Те не са спирали да претендират, че има сръбско малцинство в България. Те имат една теория, която се опитват да докажат, че има шопско малцинство със сръбско самосъзнание в България, което обича Сърбия, използва сръбски думи, слуша сръбска музика, дори ястията му са сръбски. Колкото и странна да е тази политика не е изчезнала. Кметицата на Ниш г-жа Сотировски заяви на една кръгла маса в присъствието на българския посланик, че има сръбско малцинство в България", каза Сугарев. За него сръбските аспирации за малцинство са по-скоро хипотетична възможност, защото няма благоприятни условия за тяхното осъществяване за сметка на българския национален интерес.

,,Сръбската политика има склонност да стои на два стола и да се надява на различни потенциални съюзници. Така е и в момента. Искат да бъдат членове на ЕС, но в същото време сключват търговски споразумения с Евразия и флиртуват най-усилено с Путин и Китай. Всичко е възможно в Сърбия, това не е демократична държава" предупреди Сугарев.

Флиртът със Сърбия е неморален

България може да използва членството си в ЕС, за да се предпази от сръбската агресия.

,,За съжаление, София по-скоро флиртува със сегашните управляващи в Сърбия. Говори се за това как никога преди това отношенията между двете страни не са били толкова близки толкова добри. Премиерите и президенти се срещат и се уверяват взаимно в приятелство. Всичко това създава едно благоприятно дипломатическо русло, което обаче крие други неща. София има инструменти, за да въздейства на Белград. Това беше особено актуално в момента, когато председателствахме Съвета на Европа.

От нашето ,,да" зависи евентуалното им влизане в ЕС. С това можем да кажем, че подкрепяме членството на Сърбия в ЕС, но конкретно спрямо Сърбия искаме да се решат проблемите на нашето малцинство, не само на хартия, а реално. Това, за съжаление, не беше направено. Твърди се, че този въпрос е повдиган много пъти, но всичко стига само до приказки, които се говорят зад кулисите и никакви реални резултати не следват", каза Сугарев.



Едвин Сугарев: Флиртът на българските политици с Белград е неморален

https://bgnes.bg/news/edvin-sugarev-flirt-t-na-b-lgarskite-polititci-s-belgrad-e-nemoralen/

[Hatshepsut]

Джуканович: ,,Сръбски свят" е балкански еквивалент на "Руски свят"

Сръбската православна църква (СПЦ) е разрушителен фактор както в Черна гора, така и в региона, а ,,Руски свят" на Балканите е еквивалент на идеята за "Сръбски свят" в Белград.

В интервю за гръцкия вестник ,,Катимерини" той добави, че има много причини за една война и че "причина за такава може да се намери в почти всяка страна".

Джуканович заяви, че освен за "нерешените въпроси" от периода на разпадане на бивша Югославия, Балканите са "подходяща почва за разруха и застой в европейската интеграция на целия регион през последните години" и че "в Черна гора бяхме притиснати от Велика Сърбия и Русия в политическа криза, чийто край не се вижда".

Той добави, че "през цялата история на Балканите никога не е било проблем да се намери причина за нова война и че проектът "Руски свят" се нарича на Балканите "Сръбски свят", а Черна гора се смята за негова естествена част".

"Мисля, че днес лесно могат да се видят както тези идеологии, така и техните пропагандатори. Опитът за преврат в Черна гора през 2016 г., на който се противопоставихме без ничия помощ, беше само намек за украинските ужаси. Русия възобновява своята историческа пълнота, обединявайки руския свят в неговата цялост на руснаци, белоруси и малоруси (историческа област в североизточната част на Украйна) - като във военната кампания на Русия срещу Украйна тези дни се вижда един от пропагандаторите на нейните имперски амбиции", каза той.

Джуканович добави, че "митрополитът на СПЦ Йоаникий в същото време казва, че събитията в Украйна са последици от атеизма" и че "Черна гора се предвижда да бъде една малка Украйна. "

"Следвайки Руската църква, която безрезервно подкрепя инвазията в Украйна, свещениците от СПЦ в социалните мрежи крещят "три пъти наздраве" на чеченския президент Кадиров, който изпрати специалните си сили в Киев. Проруските сили в Сърбия, Черна гора, в (полуавтономното образувание в Босна и Херцеговина ) Република Сръбска организират митинги в подкрепа на (руския президент Владимир) Путин и празнуват "подвизите" на руската армия. С голяма финансова подкрепа за подобни акции отдавна е създадена медийната инфраструктура в региона. Центровете са в Белград и Баня Лука", каза Джуканович пред гръцкия вестник.

Той добави, че "култът към лидера е същият, на който се радваше покойният силен на деня на Сърбия Слободан Милошевич". Джуканович заяви, че е "интересно да се търсят отговори на въпроса как тридесет години по-късно Русия влезе в концепцията за балканските проекти за велики сили от 90-те години на миналия век, без да научи нищо от грешките на другите". /БГНЕС

https://www.bgnes.bg/news/dzhukanovich-sr-bski-svat-e-balkanski-ekvivalent-na-ruski-svat/

[Hatshepsut]

Иван Николов: "Сръбски свят" крие огромна опасност за България

Историята често си прави шеги с народите. Да, ние българите в Северна Македония и Западните покрайнини имаме всички основания да мразим европейските държави заради похитената свобода в началото на миналия век, но от това днес не можем да спечелим абсолютно нищо.

Светът около нас се променя, а ние и след три десетилетия от разпадането на Югославия, за съжаление, си оставаме роби на югославската идеологическа матрица. И то дотам, че даже ставаме жалки и смешни.

В Северна Македония гласуваха нещо като ,,закон за защита на македонската национална чест", според който българските клубове в Македония не могат да носят имената на историческите личности посветили живота си за свободата и държавността на Македония. Само заради това, че са декларирали като българи.

В Босилеград не ни позволяват да поставим паметна плоча с имената на цивилните жертви от погрома в Босилеградско на 15-16 май 1917 г., защото с това сме щели да обидим техния убиец - сръбския четнически войвода Коста Милованович Печанац!?

Сякаш забравяме, че в ерата на интернет историческите източници са дигитализирани и всеки който се интересува може да ги прочете. Става все по-трудно да се пробутват догмите на югославската историография за българските фашисти, за античните македонци и сръбското ,,освобождение" на Босилеград от българска окупация. Истината се намира само на един клик разстояние.


Иван Николов: ,,Сръбски свят" е концепция за Велика Сърбия

Младите в Северна Македония и у нас, нямат нужда от приповдигнатите слова на Никола Груевски, Зоран Заев, Димитър Ковачевски или Християн Мицкоски за да разберат историческата истина и съвременната политическа реалност.

Както и младите българи в Сърбия нямат нужда от тамяна и кандилото на владиката Пахомий, за да научат истината за Топлишкото въстание и ,,Сурдулишките мъченици".


Иван Николов: Вучич е всичко – президент, премиер и председател на Скупщината

България днес е част от Европейския съюз, а българското съгласие за членството на Република Сърбия и Република Северна Македония в Европейския съюз, си остава единственият възможен инструмент благодарение на който можем що-годе сносно да заживеем. За съжаление, този инструмент се оказа неефективен, просто защото Сърбия не можа да прости независимостта на Косово на традиционните си европейски партньори, не разчита на еврочленството и търси други алтернативи за бъдещето си – Русия и Китай. Това неразумно отдалечаване от европейската перспектива, е фатално не само за нас, но и за самата Сърбия.

Независимо от това, че Сърбия все още официално говори за членство в Европейския съюз, и независимо от това, че две трети от външния износ на Република Сърбия все още отива на европейския пазар, тя не е готова да усвои либералните европейски ценности и демократичното държавно устройство характерно за страните от Западна Европа. Напоследък и обществените нагласи за членството в ЕС паднаха от 72% на 48% и продължават да падат. Шайкачите отново бяха извадени от нафталина и всички заедно се върнахме поне един век назад.

Руската агресия срещу Украйна даде силен попътен вятър на и без това проруското обществено настроение – огромна част от гражданите застанаха на страната Русия, а Сърбия е единствената европейска страна, която не въведе санкции срещу нея. Надявайки се на руската окупация на Украйна, Сърбия всъщност се надяваше на сръбската окупация на Косово. Коалицията ,,Надежда", ,,Двери" и ,,Заветници" в новия състав на сръбския парламент открито се обявиха срещу преговорите с ЕС.

Някогашното ,,галено дете на Европа", днес разчита на Русия и Китай в ООН да защитават сръбските интереси на непрежалимото за тях Косово.

Тяхната надежда е, че Русия ще окупира Украйна и ще излезе на балканските граници, където Вучич тържествено ще ги посрещне на бял кон и всички вкупом ще се втурнат по митичното Косово поле! И ще изгрее ,,сръбският свят" – на Косово, в Черна Гора, Република Сръбска и Северна Македония. Седем месеца след парламентарните избори в Сърбия, Вучич чака белият дим от Кремъл за да формира сръбско правителство. Антибългарската, антиалбанската и античерногорската истерия, денонощно се лее по сръбските медии и пропагандира идеите и целите, заложени още в ,,Начертанието" на Гарашанин.

Членството на Сърбия в ЕС е последната й грижа – тя е заета с дипломатически маньоври между противоречията на световните играчи и се опитва да реши двувековния сръбски национален въпрос.

Само че международната сцена се оказа прекалено сложна, за да могат едновременно да се харесат на всички играчи. Вучич се намери под двоен обстрел. Европа непрекъснато го пришпорва да се позиционира спрямо Русия, а в Русия все по-често го обвиняват в предателство.

Освен на руската, сръбските политици все повече залагат и на китайската карта. Нарастват надеждите и очакванията от разширяването на планетарното влияние на Китай и то не само в икономиката, но и в културата, технологиите и военната индустрия. Сърбия в момента е най-надеждната китайска база в Европа – инвестициите в инфраструктурните проекти и производството на стратегически суровини (стомана, мед , злато) наближават 10 милиарда долара. Рударският басейн ,,Бор", Стоманолеярната ,,Смедерево", ТЕЦ ,,Костолац", заводът за гуми ,,Линглонг" в Зренянин, реконструкцията и модернизацията на железопътната линия Белград - Будапеща, инвестиции в други пътища и мостове, Китайската банка в Белград - всичко това е част от ,,новия път на коприната", за който Сърбия си мисли, че може да се закачи.

В сферата на обществената безопасност Сърбия си поръча китайски видеокамери които вече са гъсто инсталирани в големите градове и на магистралите, което също бе посрещнато с подозрение от САЩ и ЕС. С още по-голяма подозрителност, но този път освен САЩ и ЕС и от Русия, беше посрещнат и вноса на китайски ракетни системи в Сърбия.

Това разкрачено положение на сръбската външна политика която със скромните си възможности се опитва да стъпи на ,,четири стълба" (САЩ, ЕС, Русия и Китай), може да засегне интересите на големите и, както неведнъж се е случвало, отново да катурне Балканите.



Иван Николов: Сърбия не иска в ЕС

Водена от тези мегаломански мечти, Сърбия все по-дълбоко затъва в китайския кредитен капан и неусетно възприема китайската корупционна система на управление. Странно е, но парламентарната демокрация в Сърбия лека-полека се превръща в еднолична президентска република, в която президентът Вучич все повече се възприема като сръбският Путин, Орбан или Си Дзинпин. Китайските кредити са много по неблагоприятни от тези на европейските инвестиционни банки, китайските цени на магистралите и другите обекти са по-скъпи от европейските, увеличава се външно-търговския дефицит с Китай, но сръбските управници, напук на Европа и САЩ, демонстрират характерния си сръбски инат.

Сръбските граждани все по-трудно преглъщат нахалното поведение на китайските инвеститори, за които сръбското законодателство, екологията и живота на местните жители, като че ли нямат никакво значение.

Именно това лекомислено заиграване с руско-китайските интереси в сърцето на Европа, може да докара нови усложнения на Сърбия, защото Европа е изключително резервирана за Новият път на коприната. Нарастват съмненията, че Китай опасно се вклинява в европейското единство и солидарност. Европейската комисия вече разследва високоскоростната железопътна линия Белград – Будапеща. А Русия открито финансира партии, телевизии и портали срещу Европейския съюз.

Резултатите вече се виждат. Руската, пък и китайската, системи на управление, все повече ни се самопредлагат в замяна на трудностите, пред които се изправя парламентарната демокрация. Все по-често ни се предлагат референдуми за преминаване към президентска република. Или по-точно, към тоталитарна система на управление характерна за евроазийските държави.


Иван Николов: Сръбската граница е премествана три пъти за сметка на България

Ако навремето Милошевич имаше достатъчно силна и убедителна опозиция, със сигурност нямаше да изживеем ужаса на гражданската война независимо от политическите решения, които, вместо по демократичен път, се наложиха с цената на много човешки животи и материални разорения. Също така, ако опозицията на Путин в лицето на Борис Немцов, Алексей Навални, Анна Политковская и стотици други беше овладяла Путин, вместо обратното, днес нямаше да треперим за съдбата на човечеството. Ние треперим, не заради много, а заради недостатъчно демокрация. И забравяме, че и най-лошата демокрация, е по-добра от най-добрите тоталитарни системи. /БГНЕС

Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград. Анализът е направен специално за БГНЕС.

https://bgnes.bg/news/ivan-nikolov-sr-bski-svat-krie-ogromna-opasnost-za-b-lgaria/

[Hatshepsut]

Белград: Македония е Южна Сърбия

Властите в Белград открито изразяват своите намерения за възраждане на Велика Сърбия, която включва териториите на Северна Македония, Черна гора, Косово и част от Босна и Херцеговина

Сръбската академия на науките и изкуствата /САНИ/ пропагандира тезата, че земите на днешна Северна Македония принадлежат на Сърбия, предаде репортер на БГНЕС.

На 29 ноември САНИ ще проведе кръгла маса в Белград, на която ще бъдат обсъждани "модернизацията на новоосвободените южни райони в периода 1912 г.-1941 г.", "освобождението на Южна Сърбия (1912 г.)" и други "исторически" сведения, които са част от великосръбската доктрина.

В рамките на събитието ще бъде представена работата на Сръбския културно-информационен център "Спона" в Скопие, който съществува от 19 години.

Припомняме, че властите в Белград открито изразяват своите намерения за възраждане на Велика Сърбия, която включва териториите на Северна Македония, Черна гора, Косово и част от Босна и Херцеговина.

В днешната му форма този проект се нарича 'Сръбски свят", а основни радетели за него са сръбският президент Александър Вучич и неговата дясна ръка - вицепремиерът Александър Вулин.

В началото на 90-те години на миналия век ръководител на този проект бе бившият югославски/сръбски диктатор Слободан Милошевич.

През януари т.г. Вучич и няколко от неговите министри отпразнуваха големия сръбски празник "Св. Сава"... в Скопие, заедно с тогавашните премиер и президент на Северна Македония Димитър Ковачевски и Стево Пендаровски. Днес основна фигура в правителството на Християн Мицкоски е скандалният сърбин Иван Стоилкович, който обяви, че ще напусне страната, ако бъдат направени промените в македонската конституция, тоест вписването на българите в нея.

През месец юли т.г. сръбският официоз "Политика" обяви, че Сърбия се завръща на власт в Северна Македония с помощта на Стоилкович.

Назначаването му в новото правителство на Мицкоски е голяма победа за Белград, се казваше в публикувания анализ.

През месец юни т.нар. Всесръбски събор, на който присъстваха представители на Сърбия, Република Сръбска, Косово и Северна Македония. Всички те бяха призовани да запазят жизнените национални цели и свободата (на Сърбия).

Повечето регионални и западни наблюдатели изразиха загриженост, припомняйки, че именно с подобен тип риторика и масови сборища Слободан Милошевич даде старта на поредица от кървави войни на Балканите през 90-те години на миналия век. / БГНЕС

https://faktor.bg/belgrad-makedoniq-e-yujna-sarbiq

[FELDMARSCHALL]

Най-много пак да ядат дървото като през 90те и Сърбия да стане още по-малка по територия...