Подходътъ ни къмъ Македония и Сърбия трѣбва да е различенъ

[Hatshepsut]

Една от темите, които често се дискутират в патриотичните среди, е тази за отношението на България към стремежа на Република Македония и на Сърбия за членство в Европейския съюз. За съжаление този въпрос не е намерил сериозна гласност сред широката българска общественост, както и сред политическата ни „класа”. Същевременно обаче страната ни заема позиции, които по-скоро не са в съответствие с националния интерес, и всичко това се случва без сериозни дебати.

Подходът към Македония

Нека веднага влезем в дълбокото. На първо място трябва да бъде осъзнато, че в прословутия спор за името между Република Македония и Гърция винаги е имало и трета страна. И това сме ние. Стратегическата концепция за забавяне на евроатлантическата интеграция на Република Македония е насочена срещу България, а и срещу геополитическата ос по Коридор №8, в която именно Република Македония се явява най-слабото звено. Умишленото нерешаване на спора за името, в което охотно участват и македонски политически кръгове, свързани с миналото, поставя младата република в един постоянен омагьосан кръг, от който вече две десетилетия няма изход. Стратегическата цел на старите кръгове е Македония да не стане член нито на НАТО, нито на ЕС, поне докато Сърбия не я догони и не „опакова” нея и други бивши югорепублики в общ интеграционен процес. Дотогава обаче в Македония преходът няма да свърши, а страната ще остане в орбитата на старите и чужди политически и икономически влияния. Това от своя страна отслабва и позициите на България в региона.
В тази връзка е важно веднъж завинаги да стане ясно и друго. Прословутите призиви (продиктувани от криворазбран патриотизъм) на някои кръгове за „поставяне на условия” пред евроатлантическата интеграция на Република Македония и за „спиране езика на омразата” означават само едно – запазване на статуквото. А то работи идеално против българо-македонските отношения и е в полза на старите зависимости и влияния, съществуващи в Скопие през по-голямата част от ХХ век. Най-после трябва да си дадем сметка, че българският национален интерес изисква скорошно членство на Македония и в НАТО, и в ЕС. Това е единствения начин за изчистване на много структури в младата република от чуждите влияния и обремененото с антибългарски влияния минало.
Сегашните „акции” и някои медийни кампании против България са плод на определени групи в македонското общество, които имат подкрепа на среди извън Македония. Те не са позиции на средностатистическия македонски гражданин и на правителството, които са приятелски настроени към страната ни и желаят по-интензивни контакти в политическата, стопанската и културната сфери. Негативната риторика и прословутият език на омразата обаче отлично постигат своята цел, създавайки на моменти атмосфера на взаимно недоверие, която е фактор за забавяне на интеграционните процеси от двете страни на Осогово. А всичко това е инспирирано от малка група хора и медии, чиито конци се дърпат от разстояние и които никога не са прекъсвали топлите си връзки със стария режим и зависимостите си от него. Грешката на България и общественото ни мнение е, че лесно се поддаваме на този род провокации и така отношенията ни с Република Македония остават в омагьосания кръг на уж „поставяните условия” без да сме способни да гледаме стратегически и в перспектива.

Подходът към Сърбия

Коренно различен обаче трябва да е подходът на българската дипломация и държавност спрямо Сърбия.
В интерес на истината нашата политика е последователна и правилна в една основна насока – по отношение признаването независимостта на отцепилите се от „опеката” на Белград бивши югорепублики. Известно е, че първи признахме независимостта на Скопие, но бяхме и сред първите страни, които направиха това по отношение на Любляна, Загреб, Сараево и Подгорица. Бяхме сред първите държави, признали и независимостта на Прищина, като това стана чрез даване на ясен геополитически сигнал, тъй като тази „акция” беше съгласувана съвместно с другите основни съседи на Сърбия – Унгария и Хърватска. Да се надяваме, че Белград си е взел поука от всичко това. Не трябва обаче да се изпускат от поглед и развитията в територии като Войводина и Санджак, в които също се издигат определени искания за по-голяма автономия и които тепърва могат да създадат сериозни проблеми на властите в Белград. Ако тогава обаче остатъчна Сърбия е вече в Европейския съюз, това би могло да генерира излишни вътрешни проблеми и за самата общност, и от тази гледна точка може да се мисли за вариант, при който Белград първо решава вътрешните си етнически, политически и регионални проблеми и едва след това поема пътя си към Брюксел.
От тази гледна точка България постоянно трябва да поставя въпроса за Западните Покрайнини. Станали част от една вече несъществуваща държава (Сръбско-Хърватско-Словенското Кралство), без юридически основания да останат в нея и при това напълно изоставени като регион от централната власт в Сърбия, Покрайнините трябва да са обект на активна политика от българска страна. Крайно време е да проявим много по-сериозно и държавническо поведение по въпроса за Западните Покрайнини, включително да предложим решения, които да доведат до коренна промяна в статута на многобройната българска общност в Сърбия. На всеки е ясно, че официалната статистика за сънародниците ни там представя броя им като неколкократно по-малък от действителния. Плахата ни политика през десетилетията и изместването на националния ни интерес за сметка на идеологемите за „братство”, „славянство” и „мост на сътрудничество” води до разочарование и огорчение българското малцинство, но и създава облик на България като незначителен и слаб фактор в региона, който просто не разсъждава стратегически. Нещо, за което политиците ни трябва да се замислят.
Българщината в Западните Покрайнини трябва да се поддържа на всяка цена, защото Балканите са динамичен регион и не се знае как могат да се развият политическите събития дори само след 10 години. Нека не забравяме, че едва за няколко години от Белград се отделиха Черна Гора и Косово, а Войводина и Санджак поставят все по-активно въпроса за политическа автономия.

Изводите

Нелепо е, че в отношението ни към опитите за европейска интеграция на двете ни западни съседки вървим по-скоро по път, който е в разрив с националния ни интерес и стратегически цели. На Република Македония „поставяме условия”, когато имаме нужда от еманципирането й от чужди и стари влияния, които са изцяло антибългарски по своята същност. А това еманципиране може да стане само чрез намиране на убежище от страна на Скопие в евроатлантическите структури, т.е. пътят за София минава през Брюксел. Този фактор продължава да държи отношенията ни на нивото, на което са били преди две десетилетия, и в пълна сила запазва статуквото. То би могло да бъде разрушено само със скорошна евроатлантическа интеграция и излизане на Република Македония от старата политическа орбита.
Спрямо Сърбия изглежда прилагаме подхода, който би трябвало да прилагаме именно към Македония – „безусловно подкрепяме”, въпреки откровеното потъпкване правата на българската общност и продължаващата асимилаторска политика. Странен парадокс, но изцяло в услуга на небългарски интереси.
И да повторим още веднъж. Трябва да осъзнаем, че за България ще е голяма грешка поредното пакетиране на Македония и Сърбия, опити за каквото се правят в стремежа на двете държави към членство в Европейския съюз. Наша основна стратегическа цел е скорошната евроатлантическа интеграция на Република Македония, докато спрямо Сърбия трябва да бъде прилаган перманентен натиск за запазване правата на българското малцинство там. Това е стратегически императив за България и дано политиците ни го осъзнаят най-после.

Валентин Стоянов,

Rusenews.eu

[Hatshepsut]

Д-р Валентин Янев в „оПозиция“: Белград претопля тезата за "шопска" нация, а София мълчи


Д-р Валентин Янев

България много внимателно трябва да наблюдава какво се случва в Сърбия, защото с идеята си за безрезервна подкрепа за членството на западната ни съседка в ЕС може да се окаже, че вкарваме в общността троянски кон, който се храни от Русия и Китай.  Това казва в „оПозиция“ с Горан Благоев в Деня на Запдните покрайнини родолюбецът в-р Валентин Янев.

    Той е категоричен,  че  Белград продължава да претопля тезата за "щопска" нация от двете страни на границата, което означава претенции към хората, които живеят чак до Самоков и Ихтиман. Държавата ни не бива да подценява подобни тези, защото утре може да се изправим пред проблем, опасен колкото македонизирането от времето на Тито.

    Безпокойство буди фактът, че от няколко години България мълчи за опасния рудодобив в района на Босилеград, който не само, че съсипва природата от двете страни на границата, но и нанася тежки поражения върху човешкото здраве. Логично е да се запитаме, кой у нас също има интерес да не се говори по тази тема. Сериозен проблем е голямото забавяне при издаване на българско гражданство за българи от Западните покрайнини, които официално са признати за национално малцинство и проблемът с техния български произход е ясен. Не разбираме кой в София стопира административно този процес, казва активистът на Граждански комитет „Западни покрайнини“.

     Според него въпрос на дълбинен правно-политически анализ е дали България не трябва да поиска същото за българите от Царибродско и Босилеградско, което Сърбия иска за своите в Северно Косово - да създаде асоциация на 12-те сръбски общини там. Това означава възможност за по-особен статут за някогашните ни Западни покрайнини - известна политическа и общинска автономия, която ще обособи българите в сръбската държава, още повече, че мнозинството от тях са с български паспорти - т.е. те са граждани и на ЕС, смята Янев.

Чуйте цялото интервю:   


Д-р Валентин Янев в „оПозиция“: Белград претопля тезата за "шопска" нация, а София мълчи

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-d-r-valentin-yanev-v-opozitsiya-belgrad-pretoplya-tezata-za-shopska-natsiya-a-sofiya-malchi