Илиризъмъ

[Hatshepsut]

Людевит Гай

Людевит Гай (на хърватски: Ljudevit Gaj, на английски: Louis Gay) е хърватски политик, езиковед, журналист и писател. Той е централна фигура в Илирийското движение и Хърватското национално възраждане. Един от ранните пропагандатори на панславизма.

Биография

Роден е на 8 юли 1809 г. в Крапина. Израства в семейство на аптекар, в което се говори немски език.

Людевит Гай от млад се запознава с немската литература, като самият пише на немски стихотворения и разкази. Същевременно пише стихотворения и на кайкавски хърватски, някои от които публикува през 1826 г. Учи в Карловац, където се запознава с щокавския диалект и със сборника с исторически песни „Приятен разговор на словинския народ“ (Razgovor ugodni naroda slovinskoga) от Андрия Качич-Миошич. От речника на Андрия Ямбрешич възприема названието илирийци за всички южни славяни. Следва философия във Виена и Грац. Там у него се оформя схващането, че южните славяни са автохтонни и са наследници на древните илири и на тази основа създава идеята за обединение на южните славяни. Влияние върху Людевит Гай оказват и Ян Колар и Павел Йозеф Шафарик.

През 1830 Людевит Гай се опитва да създаде нов правопис с „Кратка основа на хърватско-славянския правопис“ (Kratka osnova horvatsko-slavenskog pravopisanja). Тук той излага предложението си за правописна реформа на принципа всеки звук да се пише с една буква, като използва букви с диакритични знаци (č, š, ž), образец за които открива в чешкия правопис.

При завръщането си в Загреб през 1832 г. попада в кръга на млади литератори, повлияни от идеите на Людевит Гай. Самият той написва няколко патриотични песни, сред които най-популярна става „Още Хърватска не е загинала“ (Još Horvatska ni propala). Същата година подава молба до властите за разрешително за издаване на вестник, каквото получава чак през 1834 г. На 6 януари 1835 г. се появява „Хърватски вестник“ (Novine Horvatske), a на 10 януари и неговото литературно приложение „Зорница хърватска, славонска и далматинска“ (Danica Horvatska, Slavonska i Dalmatinska), като още от десетия му брой започва да прилага новия правопис, а от 28 преминава към щокавски диалект. На 5 декември 1835 г. Людевит Гай издава прочутия си „Проглас“, в който, освен че обявява изоставането на кайкавския диалект, той начертава основните принципи на илиризма, а именно общ език, изграден върху щокавския диалект и обединение на всички „илирийци“ (южни славяни) от целия Балкански полуостров, включително и българите.

Издаваният от Людевит Гай вестник „Даница илирска“

През 1836 г. Людевит Гай променя името на вестника и приложението в „Илирийски народен вестник“ (Ilirske narodne novine) и „Зорница илирийска“ (Danicu ilirsku), което е крачка напред в прокарването на идеите за илиризма. Около тези издания се групират хърватски патриоти, някои от които израстват като известни писатели. Статиите и литературният материал, публикуван от Людевит Гай всъщност са програми на илирийското движение, като хърватите започват да се отъждествяват с илирийците, а самото название хървати бива възприемано като маджарони, т.е. поунгарчени хървати. Това название предизвиква реакцията на унгарския крал, който на 17 януари 1843 г. издава указ, с който забранява използването на думи като илиризъм, илирийски, Илирия.

На 18 януари 1843 г. „Илирийският народен вестник“ излиза за последен път под това заглавие. Следващият брой вече е със заглавие „Народен вестник“ (Narodne novine), а литературното приложение приема отново заглавието от първата година: „Зорница хърватска, славонска и далматинска“ (Danica Hrvatska, Slavonska i Dalmatinska). Макар че по илирийското движение е нанесен удар, то оставя трайни следи в хърватската история, език и култура.

През 1848 г. Людевит Гай се обявява срещу унгарската революция. Освен това между него и Вук Караджич възникват противоречия относно езика и правописа. Людевит Гай отказва да публикува статия на Вук Караджич, който се застъпва за това езикът и правописът, които той поддържа, да бъдат общи за сърби и хървати. Поради тази причина, при подписването на Виенския договор Людевит Гай не участва, въпреки че години наред се е борил за единен език на южните славяни.

От 1849 г. Людевит Гай поддържа с вестника си виенското правителство, но въпреки това е смятан за неблагонадежден, полицията го следи, а през 1853 г. дори е арестуван по обвинения за връзки със Сърбия. Последният му по-голям опит да окаже някакво влияние на политическия живот е статията му „Мисли за съглашение на Хърватска и Славония с правителството“ (Gedanken zum Ausgleich Croatiens und Slavoniens mit der Regierung) (1864), в която защитава политиката на самостоятелната народна партия и помирение между принципите на централизацията и федерацията в бъдещето конституционно устройство на Австрия.

Постепенно Людевит Гай бива забравен, начело на политическия живот в Хърватска застават други хора. Умира в бедност на 20 април 1872 г. в Загреб.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Людевит Гай

[Hatshepsut]

Представите за българите като част от илирите в трудовете на Шафарик, Колар и Гай

Николай Желев

През XIX век немският философ Хердер публикува „Идеи към философия на историята на човечеството“. Той споделя теорията, че историята се развива закономерно. Особено вдъхновяващо се оказва неговата идея за развитие на народите – бъдещето се пада на славяните, защото те все още не са реализирали своя потенциал, докато миналото е принадлежало на римляните, които вече са достигнали своя връх и впоследствие са залезли. Настоящето е на немците, тъй като в момента те започват да реализират своя потенциал. Тази идея за културна еволюция създава желание за реализиране на славянските възможности и дава началото на идеята за славянска взаимност, които е имала за цел, подобно на обединението на немците, да събере в една славянска народност отделните славяни. Интересно е да се отбележи, че в главата „Чуждите народи в Европа“ от „Идеи към философията на историята на човечеството“ Хердер отблелязва, че „няма да се спира върху остатъците от старите илирийци и тракийци [...] те не са чужденци, а стари европейски племена; някога са били главни народи, а сега са разхвърляни помежду си като развалини от много народи и езици“ (Станчев 1973: 9). За него илирите не представляват предци на южните славяни, а са напълно отделен народ.

Тогавашните слависти смятат, че съществува един славянски език с четири наречия – чешко, полско, сръбско и руско. Илиризмът има за цел да обедини южните славяни, да възстанови някогашната историческа общност и слава. Неговите граници са в рамките на южнославянското наречие (наричано сръбско). Българите също са смятани за наследници на илирите, но тяхното присъствие е противоречиво. Четириделната класификация не отчита по какъв различен път е поел в развитието си българският на фона на другите славянски езици.

Макар и живял преди появата на илирическото движение българският народ представлява интерес за Андрия Качич-Миошич в неговия „Приятен разговор за словенския народ“, но Янко Драшкович в своята „Дисертация или разговор“ „не включва Сърбия или намиращите се под османско владичество българи“ (Кайчев 2015: 299). Наум Кайчев смята, че „се проявява реализмът на хърватския аристократ, който отчита възможните предели на културно-държавния обхват на хърватската политика“ (Кайчев 2015: 299). От това следва, че илиризмът при граф Драшкович се стреми да оформи народното самосъзнание, да даде отговор на въпроса какви са корените на хърватите и сред кои земи се простират. Тъй като са представени като наследници на древните илири, впоследствие Людевид Гай, вдъхновен от трудовете на Колар и Шафарик, ще разшири тази илирийска общност, добавяйки и други южнославянски народи.

Противоречиво е и твърдението, че нягогашните илири са били славяни – според Шафарик „наименованията „илири“ и „Илирия“, използвани често неправилно, са станали така многозначни, че не е възможно да се свърже с тях точен смисъл и затова по-добре въобще да не ги използваме“ (Šafárik“2010). Понеже няма сигурни доказателства илирите да са славяни, илиризмът създава една въобразена общност, а това, от своя страна, води до многозначността, за която говори чехо-словашкият славист. Дори и при Хердер видяхме, че илирите са представени като различни от славяните.

Несигурността към славянския произход на българите, а оттам и до колко биха могли да бъдат част от илирическото течение, личи в трудовете на Шафарик и на Колар. В „Дъщерята на Славия“ поетът представя славяните в семейна йерархия – като деца на богинята Славия. В това своеобразно семейство българите са представени като осиновени деца на майка Славия, т.е. те не са със славянски произход. Въпреки това те са представени наравно с останалите славяни и техните неприятели са също пратени в славянския ад, наравно с другите. Това е в разрез с илирическото течение, което смята, че българите са наследници на илирите. Трябва да се има предвид също така, че когато Колар говори за „илиризъм“ и „илирическо наречие“ той няма предвид идеите на Гай, а го използва като синоним на сръбското наречие, което в четириделната класификация е единственото южнославянско. (Heindenreich 1938: 96-125)

Шафарик не смята българите за наследници на илирийското племе. Това твърдение вероятно се дължи на същия факт, който кара Колар да смята, че българите не са славяни, а именно че българският няма падежи. Освен това в „История на славянския език по всички наречия“ посочва липсата на падежни форми, обяснява, че се използват предлози подобно в италианския и френския. Ползването на задпоставен определителен член, подобно (според него) на власите и албанците. Всички тези особености го карат да мисли, че българският се е „одславянчил“, наричайки го „славянска материя в албанска форма“. Обяснението, което дава за тази огромна разлика от останалите славянски езици е, че „сегашните българи са смесени славяни, румънци и татари“ (Šafárik“2010), т.е. те не са чистокръвни славяни, за разлика от Колар, който смята, че те са татари, които доброволно са приели славянски език. Това води до оксиморон в теориите на Шафарик, тъй като смята, че илирите са племе, сродно с траките, от което произлизат днешните албанци, т.е. ако българите наистина са смесица между „славяни, татари и румънци“ евентуално албанци, ако следваме формата, която определя за българския език, то те би трябвало да бъдат потомци на илирите, за разлика от хърватите и сърбите.

Въпреки това в „Наш народ“ на Гай „българите са за пръв път вписани в новата идеология“ (Кайчев 2015: 300-301). Тъй като тази статия е превод от капиталния труд на Шафарик и по-точно главата „Славянското народно племе в третото десетилетие на XIX век“, данните за българските поселения са напълно запазени от оригинала. Разлика се открива при броя на населението – 600 000 според оригинала и 550 000 според „Наш народ“, като в допълнение посочва, че православните българи са 480 000, а останалите – католици. Като място, обитавано от българите, и в двата текста се посочва турската провинция София вилает. Иронията е, че „История на славянския език по всички наречия“ въпреки своето отрицание на илирите като част от славянството и най-вече, че българите не са илири, спомага за включването на българския народ в рамките на илирическото движение, както и за утвърждаване на самия илиризъм в Хърватия.

Това своеобразно „поглъщане“ на славянски народи не се ограничава само до българите. В „Замъците на Крапина“ Людевид Гай излага теория, че праотците на чехите, поляците и руснаците – Чех, Лех и Рус са с илирически произход, които впоследствие се разселват и основават своите държави. Това добре демострира причините за скептицизма на Шафарик – разширяването на илирическото име по този начин се разводнява още повече и от идея, влизаща в рамките на тогавашната славянска взаимност, тя започва да се опитва да се изравни с нея и да я конкурира, поставяйки славянската прародина на Балканския полуостров. Друг пример за това е в „Наш народ“, където Гай описва славяните като един спящ гигант, чийто отделни части представляват отделните славянски народи, като неговата глава е Илирия.

Идеолозите на илиризма имат за цел и езиково обединение, което специално при българите би се оказало пречка, поради различното развитие на езика, но и сред сърбите в лицето на Вук Караджич те срещат голям отпор. Колар е за обединение на всички славяни, обаче смята, че „познаването на различни славянски наречия беше, а и още е между учените славяни така рядко и така силно ограничено, че ако искаме да се разберем с другите славянски братя за някакъв важен предмет, трябва да използваме чужда реч, неславянска“ (Kollár A 2010). Той осъзнава, че славянските наречия всъщност вече са прекалено различни едни от други, макар и да използват падежна система. Тук ясно се вижда проблемът, възникващ от неясната и до днес граница между език и диалект. От една страна, той правилно отчита, че старата класификация на четири наречия и един славянски език вече не отговаря на реалността, но от друга, той не си дава сметка, че четирите големи наречия вече започват да се разпаднат на отделни народни езици, а дори рязко се противопоставя на това. В подобно противопоставяне изпада и илиризмът, тъй като при едно такова обединение, по-малките славянски народи ще загубят своята идентичност. Това противоречие между народен език – общ език за дадената славянска група се изостря още повече като вземем предвид факта, че южните славяни като цяло не използват обща азбука, т.е. не се използва само латиница или само кирилица, а това води до разделение, което илирическите дейци не успяват да превъзмогнат. Освен това самата Коларова идея е само в рамките на литературата, т.е. това не значи, че славяните трябва да са обединени в една държава. Така ученият променя насоката на славянската взаимност – от политическа, тя става чисто културна. Това показва една неясност – а именно ако два народа от едно наречие са в рамките на две отделни империи – като българите и хърватите съответно в Османската и в Хабсбургската, то това е предпоставка не само за езиково, но и за културно разграничение, имайки предвид, че в тези империи са живели изключително дълго време.

Въпреки голямото влияние, което оказва „История на славянския език по всички наречия“, следващият труд „Славянски старини“ не оказва същия ефект върху представителите на илиризма. В това изследване ученият добавя нови заключения за българите, като вече смята, че езикът на Кирил и Методий е на основата на солунското наречие, което по това време е говорено само от български славяни. Въпреки голямото разграничение от другите славянски езици, Шафарик се стреми да достигне до истината, а не да предложи спекулативно, не съвсем обосновано научно твърдение. Той предлага две фонетични доказателства за това – изменението на съгласните „*tj“ и „*dj“ в „жд“ и „шт“, които не се срещат в други славянски езици освен в българския. Тази теория няма как да се наложи сред последователите на илиризма, тъй като тяхна цел е изграждането на илирическа националност с единен език. Подобна идея споделя и Колар в издадената преди „За литературната взаимност“ „Дъщерята на Славия“ и особено добре неговият възглед проличава в следната епиграма „Съвет на майка Славия“:

Ти какъв си? Руснак; а ти? Сърбин; а ти? аз пък съм поляк;
Дечица мои, задружност, оставете това, кажете „славянин“.
(Kollár B 2010)

Неговата цел е да обедини всички славяни, докато илиризмът – само южните, но докато Колар доразвива своите идеи и осъзнава невъзможността на славянското езиково обединение, илирийците продължават да държат на езиковата единност.

Можем да заключим, че първоначалните граници на илиризма са в рамките на Хърватия, впоследствие трудовете на Колар и Шафарик за славянско единство вдъхновяват Гай и започва да разширява границите на илирическата общност. Разликата в техните виждания относно българите се дължи на оскъдната тогавашна информация. Липсата на падежи кара Колар в „Дъщерята на Славия“ да смята българите за татари, приели славянски език, докато Шафарик смята, че това е в резултат от смесване с други народи. Гай прибавя българите към илирите, но Шафарик твърдо отрича българите да са илири, освен това смята, че илирите не са славяни въобще, поради многото народи, претендиращи за техни наследници. Това обяснява и защо Людевид Гай не взима предвид различността на българите, когато изражда въобразената общност. Неговите идеи не успяват да окажат влияние върху неговите вдъхновители, оставайки ограничени сред хърватите и част от сърбите. Докато славянската взаимност съумява да претърпи еволюция, класическият илиризъм на Гай не успява. Българите са безпрекусловно приети за наследници на илирите, а при Колар и Шафарик самата българска същност представлява интерес. Положителният ефект от тези две течения е, че те стимулират интереса към изследването на българската култура и език, откривайки я за широката публика.


Цитирана литература:

Станчев, Ст. Хердер и славянството –В: „Език и литература“ бр.1, 1973, стр. 9
Кайчев, Наум. Докъде се простира „Велика Илирия“? Пространствено-географски представи на илирийците за българите и България –В: Българо-хърватски политически и културни отношения през вековете. София: Парадигма 2015, стр. 299
Šafárik, Pavol Jozef: Dejiny slovanského jazyka a literatúry všetkých nárečí. Úvod. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017]. http://zlatyfond.sme.sk/dielo/1201/Safarik_Dejiny-slovanskeho-jazyka-a-literatury-vsetkych-nareci-Uvod/4
Július Heidenreich. Kollár a „nárečí illyrské“ – IN: Slovanská vzájemnost 1836 — 1936, Praha 1938, 96 — 125
Kollár, J. O literárnej vzajomnosti. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017] http://zlatyfond.sme.sk/dielo/307/Kollar_O-literarnej-vzajomnosti/4#id2507200
Kollár, Ján Menší básně. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017] http://zlatyfond.sme.sk/dielo/145/Kollar_Mensi-basne/5

https://calic-bg.eu/conferens/istoricheski-razkazi-v-literaturite-analogii-i-protivopostavyaniya/3-the-ideas-about-the-bulgarians.html

[Hatshepsut]

Илиризмът в българска среда


„Царството на славяните“ на Мавро Орбини

Николай Желев

Според идеологическите центрове се определят три вида идеи за обединение на славяните – западна чехословашка взаимност, източен руски панславизъм и южен – хърватски илиризъм. Характерна черта на всички идеи за обединение на славяните е, че нямат хомогенен характер, т.е. идеите на един автор не са строго следвани от авторите след него. Чехословашката славянска взаимност основава обединението на славяните на базата на езика като общо наследство. Руският панславизъм представлява руската политика сред славяните. Хърватският илиризъм на свой ред представлява общото славянско наследство под формата на обща държава с име Илирия. Езиковият въпрос също има значителна роля, но за разлика от чехословашката славянска взаимност, за последователите на илиризма той е просто една стъпка към възстановяването на легендарната Илирия.

            Илирийски дейци са абатът от Млетския орден Мавро Орбини и францисканският монах Андрия Качич-Миошич. Трудът Царството на славяните на Орбини е един от източниците на Паисий Хилендарски за написването на История славянобългарска. Творбата на абата проследява историята на всички южнославянски народи и ги представя в най-добра светлина. Близостта между славянските народи най-ясно се отразява според автора в причината защо южните славяни са загубили своята независимост – а именно, че не са били единни против османското нашествие, а и често са воювали помежду си. Произведението на Андрия Качич-Миошич комбинира текстове с характер на историческа хроника и литературно произведение. Съществува дискусия доколко историческите данни са автентични, въпреки че сам авторът заявява, че изложените разкази са автентични. Като автентични те схващат и от автора на Анонимна зографска хроника.

В българска среда интересът към славяните като общност е относително слаб. В История славянобългарска също не се проявява интерес към сближаване с другите южни славяни. Най-яркият пример за тази липса на интерес е в коментара на Паисий за „Царството на славяните“: „някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко – едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал“ (Иванов 1914: 8). Мавро Орбини се приема като външен за славянството, а трудът му е оценен от гледна точка на приноса спрямо българската история. В българска среда се проявява интерес към илиризма чрез Анонимна зографска хроника („История вкратце о болгарословенском народе“), която е запазена в препис на монах Яков (Аргиров 1908; Иванов 1931: 628–642) и История во кратце о българском народе словенском, написана от йеросхимонах Спиридон (Христова 1992).

Началото на научния интерес към историята на отец Спиридон бележи изданието на В. Златарски (1900). Б. Пенев прави сравнения между История во кратце и История славянобългарска. Ю. Трифонов има теория, че Анонимният зографец, Паисий и Спиридон са работили съвместно. И. Конев проследява мотивите, които се пренасят от Разговор угодни народа словинскога на Андрия Качич-Миошич в текста на отец Спиридон. На илиризма и произхода на българите посвещава анализи Н. Аретов.

Интерпретирането на илирическото минало и неговото осмисляне е напълно различно в Разговор угодни и История во кратце. Докато Качич-Миошич, Орбини и по-късно Людовид Гай защитават тезата, че славяните имат общ произход, Спиридон, подобно на Паисий, се съсредоточава върху съдбата на българите и не развива идеи за единството на славяните. Българите са представени като център на славянството с най-много успехи и най-славна история: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език“ (Иванов 1914: 6). Когато описва илирийското минало Спиридон представя легендарната държава Илирия като българска. Това показва „готовността на историографията от времето на националното еманципиране с лекота да погълне събития, свързани с други етноси.“ (Аретов 2018).

            За предилирийския период Спиридон използва летописа на Димитрий Ростовски и смята, че българите са наследници на Мосох. Смята, че този княз не е руски, а славянски. За Боян Пенев това е „начало на руското влияние върху новобългарската книжнина“ (Пенев 1976: 569). Този общ произход обаче приближава текста на Спиридон към славизма и илиризма, тъй като Мосох е представен като славянски княз, не като българо-руски.

            Основателят Илирик дава името на своето кралство. Като владетел на държавата, от която произлизат най-различни южнославянски племена е логично да смятаме, че принадлежи на всички тях, но според българския автор той е български владетел. Следователно в произведението не съществува „държава-майка“ като диференциран субект, от която произлизат различни народи с близки култури. Това отсъствие не само отдалечава История во кратце от илиризма, но и разкрива и необработеността на идеите – събитията са описани, но не са осмислени. Подобна необработеност се намира и в Анонимната зографска хроника (запазена в препис от 1785 г.), но това се дължи на нейната лаконичност – отделните владетели не са обособени в раздели и е трудно да се следи само историята на българите или на други народи.

            Според История во кратце илирите започнали да се наричат българи чак при властването на цар Болг. Проблем е това, че българите много често приемат ново име – първо са илири, след това българи, а накрая са и даки по името на своя крал Декефал. Честите смени на етнонима говорят за хаотичност на текста. Спиридон разказва за „Перуна или Пеперуда краля болгарскаго“, за Александър Македонски, за Троян, Константин Велики, Валентий, Батой, Асен Велики – изброява множество имена на български и византийски царе – без да се опитва да намери някаква вътрешна връзка и последователност между различните исторически събития (Пенев 1976: 571). Причината се намира в признанието на автора, че нямал възможност да учи достатъчно и затова да не бъде съден прекалено строго.

В българска среда илиризмът претърпява съществена промяна – от идея за общославянско обединение, става платформа за пробуждане на българския патриотизъм. Общото наследство се оказва българско, от което черпят отделилите се славяни (хърватите не присъстват, но са споменавани сърбите). Тази трансформация вероятно се дължи и на факта, че в историята на хърватите има голям период (след 1102 г.), който не позволява формирането на домашна митология с герои и владетели. Поради тази невъзможност за формиране на собствен пантеон от герои се прибягва до солидаризиране с други близки по култура народи. Поради различния тип формиране на самосъзнанието„моделът без развитие“ (както нарича И. Конев Разговор угодни на Качич-Миошич) наистина се оказва точно такъв в българска среда. Обаче както отбелязва и самият Конев, макар и лишени от първоначалната славянска солидарност, редица мотиви могат да бъдат проследени именно чрез произведението на Качич-Миошич (за Владимир и Косара, за победата на хан Крум и Никифор и др.).

https://sesdiva.eu/virtualni-stai/vazrazhdane-slaviani/item/23-ilirizmut-v-bulgarska-sreda-bg