Канъ Тервелъ – спасительтъ на Европа

[Hatshepsut]

Кан Тервел - спасителят на Византия и ЕВРОПА


Кан Тервел - картина на Васил Горанов

Щеше ли днес да има Европейски съюз без ТЕРВЕЛ?

Човешките взаимоотношения са много сложна материя. С тях се занимават няколко научни дисциплини и тук те не ще се обсъждат, още повече, че авторът не претендира да е вещ по тях. Споменавам този проблем, защото човешките взаимоотношения са свързани до голяма степен с междудържавните и много държавни въпроси се решават със субективни чувства (според настроението на владетеля). Например: Вождът е обиден и заповядва наказателен поход..., или помогнали на императора да си върне престола и той подарява цяла област, освен даровете в злато, сребро и ценни вещи. Минават година-две, забравил добрините и той решава да си вземе обратно даровете и земите. А това са войни с хиляди жертви. Или пък женска история: хубавата Елена става причина за най-тежката древна трагедия - Троянската война и гибелта на дузина тракийски вождове и десетки хиляди войници, разоряване на градове, изгнание на Еней.

И като че ли за потвърждение на поговорката "Всяко зло за добро" - струва ми се, че Еней и неговите троянци са маята за появата на Римската империя (виж статията за Eтруските и Пеласгите) - считана за бисер на световната история, постигнала високо ниво на държавна организация. Но да се върнем към човеците и царете. За превратностите в техните съдби, които се отразяват и върху историята и съдбите на държавите и царете.

Нещо подобно се случва в живота на великия Тервел. В 700-та година той има злата участ да участва в последната битка на баща си, кан Аспарух, във войната с хазарите, да го погребе близо до гроба на дядо си Кубрат в степите на Украйна и да се завърне с позора на поражението в столицата Плиска.
Четири години Историята не пише нищо за него и за България.

Но нали страната ни граничи с Великата хилядолетна империя Византия, за добро или за зло не може дълго време да не се напише нещо и за България. Изобщо българската Балканска държава така е била свързана с Византия, че както пише Ст. Цанев, византийската история не може без България и обратно, българската история не може без Византия. Така през пролетта на 705 г. Тервел помогнал на детронирания (през 695 г.) император Юстиниян II Ринотмет (т.е. Носоотрязаният) да си възвърне престола. С 15-хилядна армия Тервел, съпроводен от Юстиниян, обсадил Константинопол и след три дни императорът бил възстановен на трона. Естествено изпълнил предварителния договор, свързан с услугата, като предал на България "за вечни времена" областта Загоре, много злато, сребро и др. п. "и Тервел ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата - сребро." (Ст.Ц.) Но най-важното е провъзгласяването на кан Тервел от император Юстиниян и патриарх Калиник за Кесар - титла следваща по ранг след императора, която никога дотогава не е била давана на чужденец. Церемонията се провела в базиликата със златен покрив, за която Ст. Цанев предполага, че е днешната "Света София" в Цариград.

С този факт са свързани няколко прецедента в историята на Византия: Кесар става не само чужденец, но и нехристиянин; чужда войска дефилира в Цариград за първи път; "варварин" е увенчан със златен венец и наметнат с пурпурна хламида в цитаделата на Източноправославната църква. Това имало широк отзвук на Балканите и в Европа. Показателен е фактът, че Тервел тръгнал към Константинопол с 15 хилядна войска, а се върнал в Плиска със сто хилядна. Към него се присъединили хиляди войници от славяни, траки (доколкото имало още "неасимилирани"), българи останали на Балканите от предишни походи и преселения и др. Народите обичат победителите и славните водачи и ги следват.
Много скоро обаче се проявила византийската вероломност. През 708 г. Юстиниян нарушава мирния договор между ромеите и българите и нахлува в Тракия. Изненаданият Тервел успял набързо да събере 1000 конници и за няколко часа да стигне от Плиска до южните склонове на Източна Стара планина. Възползвайки се от самонадеяното нехайство на византийците (разположени на стан като на курорт), Тервел разгромява многократно по-голямата им войска и ги преследва до Босфора. Юстиниян бил свален от власт от недоволните войници. Помолил пак за помощ Тервел, но нямало време дори за размисъл. Сега му отрязали и главата.

До 717 г. на византийския престол се сменили още трима императори (Филипик, Анастасий II и Теодосий III). Най-после през 717 г. на разклатения трон седнал Лъв III.

В това десетилетие на размирици във Византия, в Западна Европа се разигравала тежка трагедия. Ще я предам с малък цитат от книгата на Ст. Цанев "Български хоризонти".

"Не бил минал век, откак Мохамед започнал да проповядва исляма и арабите мюсюлмани превзели цяла Мала Азия - Мека и Медина, Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, Александрия и цял Египет, нахлули в Персия, Афганистан и Армения, превзели и цялото северно крайбрежие на Африка - Кипър, Родос, Триполи и Картаген, а през 711 година се прехвърлили на европейския континент - маврите превзели Испания, през 716 година превзели Лисабон и се отправили на изток към Франция;..."

Това е бил удар по-страшен от този на Атила, защото тук сега се сблъскват не само армии, но и религии - две коренно противоположни цивилизации. И още по-лошо - сега в тази мащабна експанзия вероятно е бил заложен стратегически план за ликвидация на Християнството и завладяване на Европа. Потвърждава се от факта, че "...по същото време арабският владетел Маслама нахлул от Мала Азия в Тракия със силна войска и опустошил напълно цялата провинция, след това се насочил към град Константинопол и като се укрепил близо до градските стени, започнал пълна обсада на града откъм сушата; Сюлейман, командир на могъща флота от три хиляди кораба, навлязъл в Босфора и обсадил Константинопол откъм морето."

"Целта била двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от Изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни и вкопчвайки Европа в ислямски клещи, да я задушат и да я превземат.
Вече трета година арабите стягали безмилостно смъртния обръч около вечния град, птичка не можела да прехвръкне, било въпрос на месец-два да го превземат..."

Настанал глад, мизерия и болести сред обсаждащите войски на арабите и още по-страшни в обсадения град.

След неколкократни молби от императора, Тервел решил да спаси Византия. Той забавил (за известно време) удара си - вероятно, за да събере и подготви достатъчна войска, да извърши добро разузнаване на противника и по някои тактически съображения (например да заблуди арабите, че ще бъде неутрален, нали Византия е била постоянен враг на българите и то много коварен през последните години).

Най-после Тервел се включва във войната: "Била ранната утрин на 15 август 718 година, черното нощно небе едва-едва просветлявало и звездите по него започнали да оредяват - най-сънният час, тогава над спящите араби се извило торнадо от отровни стрели, след стрелите върху тях връхлетял черният грохотен облак на конницата, мечовете бляскали като къси светкавици - ..."
Константинопол бил спасен за векове напред. А с него Балканите и Европа. Векове по-късно Европа ще оцени заслугите на Тервел за спасяване на Западна Европа и Западната християнска цивилизация. Поема от 600 стр. ще бъде написана за него. Естествено след още някой век (България е била вече под турско робство) ще се забрави за Тервел и за България до появата на историите на Блазиус Клайнер и Паисий Хилендарски.

"Дали Тервел е виждал толкова далече, за да предвиди, че опасността, която се задава от изток е по-страшна от коварствата на византийските императори, не знам, но той спасил не само Константинопол, спасил не само Византия - на 15 август 718 година владетелят на българите кесарят хан Тервел, мъж могъществен, без да е християнин, спасил християнска Европа.

Това за хронистите било толкова невероятно и необяснимо, че те "покръстили" Тервеля - повечето от тях, включително и нашият Паисий Хилендарски, пишат, че бил възприел християнската вяра в лето Господне 713 и че извършил този подвиг, подтикнат към отмъщение от християнски чувства (Мавро Орбини).
Но след като чувствата му не били християнски - какви са били? Мечтаният Константинопол - безпомощен и отчаян - бил на колене пред него, бил в краката му, достатъчно е било да почука с меча си по Златната порта - защо не го е превзел?

Що за варварско благородство, непонятно нам?!"

Мъдрост и проницателност в бъдещето, наследени от древните предци (от траки, итилци, памирци и други славни клонове и клончета на българите).
Пак ще цитирам Ст. Цанев.

"Не знам дали си представяш, скъпи читателю, какво би станало, ако арабите бяха превзели Константинопол през 718 година - щеше да се случи най-малко това, което се случи след седем века, когато го превзеха турците.
Има и по-скептични прогнози - английският историк Едуард Гибън бил казал, че ако арабите бяха успели да съединят силите си от изток със силите си на запад, днес в Кембридж и Оксфорд студентите щели да сричат корана, а от кулата в центъра на Лондон вместо звъна на големия часовник щял да се чува гласът на ходжата.

Тъй или иначе, Тервел отложи - поне за нас - историята със 7 века."
Управлявал той до 721 г. След него Кормесий. Жалко, че няколко века след това българският ген във властващите български царе е бил залинял и българският победен ход в историята спира за почти 5 века, българската цивилизационна мисия е прекъсната. Успокоява ни способността на българския род да се възражда след всяко падение. Създавали са се български държави, някои са поробвани, други са загивали, но българите продължавали да съществуват, да се възраждат и да създават нови и нови български държави - до сега над 17.

Вечна е мечтата на човечеството за мир и разбирателство между хората и техните човешки общества и формирования - като се започне още от древността (групи, племена, малки и големи народи, религии, секти и т.н.).

Жалко е, че тази мечта се помрачава от стремежа на отделни хора, групи, племена, народи и дори религии за господство над останалите. През вековете това е водело до безконечни вражди, гонения, преследвания, расизъм, геноцид, малки, големи и жестоки войни. Не считам, че основната причина за войните е предимно икономическа (ограбване, заробване и др.п. зависимости), или поне дотолкова, че да оправдаят хилядите и милиони жертви. Вземете за пример последните световни войни. Какво спечелиха и какво загубиха Германия, Русия, Франция и много други страни от последната световна война? Милиони жертви и разрушения...

Може би идеологическата и религиозната нетърпимост и агресия са по-голямата причина. Няма да се впускам в повече подобни и почти нерешими разсъждения (поне засега).

Величието на Тервел е още по-голямо, тъй като той никога не започвал пръв войните, не е бил агресор - побеждавал е в името на правилната и справедлива кауза. Дори и в случая с войната за Константинопол. Нападайки Византия, арабите нападат фактически и българите, защото Византия е държава (империя), която включва в границите си много български родове и племена (траки, българи, славяни). Естествено е и държавническото гледище - ако агресорът завладее Византия, след това той може да завладее България, Балканите и Европа. Тервел не е можел да допусне това. В това е неговото величие!
Жалко, че не е имало на Балканите подобен държавник в края на ХIV век. Нямало е нов Тервел и Балканите падат под турско робство.

Арабите на Запад били сломени. Испания и Португалия се освобождават. Скоро те ще се превърнат в големи колониални страни.

Жертвите и петвековната въоръжена борба на балканските народи пазят Европа от турското нашествие.

И за послеслов на този разказ да изкажем надеждите, че Европейският съюз ще отдаде дължимото на българската история, която е неразривно свързана с тази на Европа и е допринесла за просперитета и развитието й през вековете, и ще успее да утвърди и съхрани мира и прогреса в Европа и в света.

http://www.bulgarite.info/node/5

[Hatshepsut]

Великият господар Тервел: „Заедно с мен императорът победи добре”

Автор: Иван Петрински

Историята на Средновековна България е достатъчно впечатляваща, та да бъде доукрасявана, а още по-малко измисляна..
Едва ли ще се намери днес друг средновековен български владетел, който да е така обрасъл с измислици, невероятни изводи и фалшив патриотичен плам като великия господар Тервел (700-721) - като започнем от потеклото му, минем през кесарската му титла и свършим злощастно с вярата му.

Към цялата тая нездрава олелия задължително се добавят цяла поредица вероятности, коя от коя по-невъзможни, грубовати доизмисляния и откровени небивалици.

А всъщност историята на Средновековна България е толкова величава и впечатляваща, че не й е нужно никакво украсяване, особено пък такова, което е породено от нечисти политически и лични цели.

Наистина са добре представени в изворите и животът, и делото на великия господар Тервел, но едностранчиво.

Съвременниците на този български владетел са наистина впечатлени от няколко съществени събития - от помощта, която българският владетел оказва на един свален византийски император, от немислимите почести, които Тервел получава, от свободата, с която току-що създадената българска държава на Дунав реди европейските работи и помага за разгрома на арабските пълчища.

Едва ли можем да се сетим за друг случай от средновековната ни история, който да е оставил толкова траен спомен у цариградските жители като събитията от 705 г. и престоя на българския владетел в града.

Този спомен е толкова ярък, че почти три века по-късно цариградчани помнят точно мястото, от което българският владетел, новоизпечен кесар, произнесъл "реч пред народа" (вж. Извори и изображението след текста).

Впрочем, това е първата политическа реч на български владетел, която ни е известна, първата българска реч изобщо, макар да не сме наясно с точното й съдържание.

Съдбата на новосъздадената българска държава се стича немислимо, триумфалното начало вероятно е възприемано от съвременниците като пророчество. В същото време знаем толкова малко за господаря Аспарух, за личния живот на великия господар Тервел, не сме открили дори ранната столица на България.

Не е за вярване, но дори широко разпространеното убеждение, че Тервел е син на господаря Аспарух е само предположение. Сведението от Именника на българските владетели, че и Аспарух, и Тервел са от рода Дуло е причината да се смятат те за баща и син. Нищо друго.

Всъщност има един извор, чието посочване е прието да бъде винаги представяно като легендарно - Българската безименна летопис (ББЛ).

Написан около средата на XI в., този текст не се радва на доверие, вероятно защото сведенията в него са толкова различни от всичко, което знаем в резултат на четене на чуждестранни летописи.

Произходът на Тервел там е посочен пределно ясно - "и роди Испор [Аспарух] едно отроче и го нарече Изот . . . и след това отново [!] прие българското царство синът на Испора царя; името му бе Изот".

Понеже вече е било предположено, че Аспарух и Тервел са баща и син, тъй като и двамата са посочени от рода Дуло в нетърпящ възражение паметник като Именника, Изот от по-късната ББЛ безапелационно е отъждествен с Тервел. Макар, че безименният летописец продължава несмущаван - "и роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон.

Цар Изот царува 100 години и 3 месеца и в града, наречен Плиска, се помина." Трябва да е станало ясно, че поне по отношение на "цар Изот" ще трябва да приемем една безспорна събирателност на образа, който за нашите цели няма да е подходящо да бъде използван.

Очевидно засега, до откриването на подходящ извор, няма да можем да направим никакво обосновано предположение за произхода на великия господар Тервел, дори доста мекото "следователно той [Тервел] наследил престола по право [понеже бил от Дуло]" (В. Златарски, 1918) няма да можем да приемем - дори и да е принадлежал към владетелския род, пак не можем да твърдим, че е заел престола "по право".

И още нещо, от общо 51 български средновековни владетели, 22-ма са били избрани, тоест са царували без да е бил спазен принципът на наследяването от баща към син. Самият този принцип всъщност е твърде късен (Г. Бакалов, 1995), той се утвърждава чак през IX в., в Имперска България.

За владетеля Тервел притежаваме днес още няколко впечатляващи извора, при това сътворени в първо лице от него самия. Може и да не знаем със сигурност кои са родителите му, но пък характерът му е показан впечатляващо в надписите около Мадарския конник, толкова сполучливо съвпадение не притежаваме за нито един друг български средновековен владетел.

Вярно, част от тия надписи са нечетливи (В. Бешевлиев, 1979), но пък останалото е достатъчно показателно - самочувствието на втория владетел на Дунавска България е до небесата. И има защо . . .

"Заедно с мен императорът победи добре" е надпис, чието предназначение е да стигне до потомците. И не след столетие-две, а безкрайно.

Огромното самочувствието на българския владетел ще трябва да съзрем не само в твърде обстоятелствения за изписване върху камък исторически разказ, но и в самия Мадарски конник. Ако съдим по най-ранните надписи около него, именно Тервеловите, то и конникът трябва да е негово изображение.

Още един забележителен паметник свидетелства за втория български владетел. Върху неговия оловен печат е представено всъщност първото портретно изображение на българин изобщо (Й. Юрукова, 1978).

Откриването на печата у цариградските антиквари, наверно, понеже той вероятно произхожда от Цариград или от неговите околности, не би трябвало да е изненада - та нали предназначението му е да придружава Тервеловите писма, до Цариград най-често, и да удостоверява тяхната автентичност. Впрочем до 1934 г. 84 от общо 150 оловни печата в сбирката на Народния музей са купувани именно от все същите цариградски антиквари (Н. Мушмов, 1934).

Можем само да съжаляваме, че не бе направен опит да бъде закупена за България колекцията на Г. Закос след неговата смърт, мястото на този великолепен паметник бе именно в някой наш музей, а не зад океана.

Вярно, точно този печат ще роди, както ще видим, цяла поредица от безрасъдни измислици, но паметникът няма вина за това.

Нито един български средновековен владетел не стига толкова далеч в собствената си прослава, както великият господар Тервел, дори самовлюбеният цар Иван Александър (1331-1371). И това самочувствие вероятно е напълно оправдано . . .


Извори:

"[През 704 г. сваленият византийски император Юстиниан] избягал тайно от Фанагория и пристигнал в Томи [Кюстенджа; по това време градът е в границите на България]. Той се измъкнал невредим от бурята и навлязъл в река Дунав. След като изпратил Стефан при Тервел, господаря на България, [с молба] да му даде помощ, за да завладее [отново] царството на прадедите си, обещал да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена. А като обещал с клетви да му се подчинява във всичко и да му помага, приел го с голяма чест и вдигнал цялата подчинена нему войска от българи и славяни. И през следващата година като се въоръжили, стигнали до столицата [Цариград]. През тази година [705] Юстиниан, след като стигнал до столицата, разположил се заедно с Тервел и неговите българи на стан при Харсийската врата и до Влахерните. В продължение на три дни се опитвали да влязат в разговор с хората, които се намирали в града. Но онези ги обиждали и не искали да чуят ни дума. Юстиниан влязъл без бой през водопровода с неколцина свои сънародници и предизвиквайки смут с появяването си, превзел града и не след дълго се настанил в двореца на Влахерните."

Из "Летопис" на Теофан Изповедник (около 750-818)

"В базиликата със златен покрив [вж. следващия извор] се намира позлатена човешка статуя на владетел (тук е и екзамонът [слънчевият часовник] на император Ираклий [(610-641)]), коленичила; тя е на [император] Юстиниан [(685-695; 705-711)], който повторно узурпирал Цариград, близо до него на жена му [Теодора], сестрата на Ивузир Глиаван, след нея на Тиберий [III] Апсимар [(698-705)] . . . А Тервел, владетелят на България, често седял там, също и Глиаван Хазаринът. Там бяха дадени [на Тервел] немалки данъци, при статуите на узурпатора и на жена му. . ."

Из Безименното византийско описание, 741-829 г.


"В базиликата зад Милиона [малка богато украсена сграда с изписани на нея разстоянията до важните градове в империята] имало позлатена статуя на узурпатора Юстиниан на колене. Там бил и екзамонът до времето на император Ираклий. Там [великият господар] Тервел [(700-721)] държал реч пред народа."

Из речника Суда, втората половина на Х в.

https://bolgari.org/velikiiat_gospodar_tervel:__zaedno_s_men_imperatoryt_pobedi_dobre_-h-811.html

[Hatshepsut]

Константинопол помни няколко века Тервел, българския кан

Много наши владетели са бленували да завладеят столицата на Византия - първата християнска империя. Но нито един от тях не е успял. Което съвсем не означава, че Константинопол не е бил свидетел поне на един български триумф. При това отгласът от него е толкова силен, че не заглъхва векове наред.

Краят на VII и началото на VIII в. е преломен за Балканите. Дворцов преврат отстранява византийския василевс Юстиниан II. Отрязват му носа и го пращат на заточение в Херсон, отвъд Черно море. Основателят на Дунавска България хан Аспарух загива в битка с хазарите. Властта поема синът му Тервел. Още в първите години новият хан се отличава като опитен стратег, защото елиминира Хазарския хаганат като опасен съсед. Дори успява да премести българската граница на север към река Днестър.

След десетгодишно изгнание Юстиниан II Ринотмет (Беносия) успява да избяга и търси помощта на Тервел, за да си върне отнетия трон. Той разчита на старите връзки между династията му и рода Дуло положени от техните дядовци - император Ираклий и хан Кубрат, който имал византийската титла „патриций“. Юстиниан II идва при Тервел и заради военната сила, с която ханът разполагал. Освен на пехота българите разчитали на своята конница. Те били единствените в Европа, които използвали стреме - то позволявало на ездача да остане стабилен върху коня, докато се сражава. Затова българската конница се славела като бързо маневрена и мъчно победима.



Пръскал с дясната си ръка злато, а с лявата сребро...

„При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието... Той поставял обърнат щита си... и своя камшик... и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“

„Свидас“ (византийски сборник от Х в.)


Тервел и Юстиниан II тръгват към Константинопол през 705 г. начело на голяма армия - вероятно 15 000 души. Византийският хронист Теофан Изповедник пише, че Тервел „вдигнал цялата подчинена нему войска от българи и славяни“. Те навлизат във византийските територии през някой от източните старопланински проходи и достигат Месемврия (дн. Несебър).

При вида на многочислената войска местният управител Лъв (бъдещият император Лъв III) ги посреща дружелюбно. Предоставя им и 500 глави добитък за изхранването на българската войска. Походът подължава най-вероятно през Странджа, избягвайки силния гарнизон на Адрианопол (дн. Одрин). Маневрата е добре обмислена - когато Юстиниан и Тервел се озовават пред византийската столица, намиращият се в нея узурпатор Тиберий II бил твърде изненадан.

Тервел няма илюзии, че директната атака срещу мощните константинополски стени ще бъде безсмислена. Затова решава да демонстрира сила, разполагайки многобройната си армия на стан пред столицата. Избира стратегическо място - между Влахернските дворци и Херасийската порта, които са в северозападната част на града. По този начин можел да отблъсне нападение и по двата си фланга - както по суша, така и по море, откъм залива Златния рог. Три дни Юстиниан II безуспешно преговаря с противниците си. Накрая, разчитайки на сигурната българска подкрепа отвън, тайно влиза в Константинопол през неговия водопровод и успява да си възвърне трона. Това е първият случай в историята на късната Римска империя и на ранната Византия, при който императорската власт се сменя с военната помощ на един „варварски“ владетел.


Победата на Юстиниан II е триумф и за Тервел, когото посрещнат с почести в Константинопол. Императорът публично намята хана с царска мантия (хламида) и го провъзгласява за кесар - най-високата титла във Византия след тази на императора. Кесарят бил нещо като вицевасилевс и Тервел е първият невизантиец, който я получава. Той става най-достойният чуждестранен владетел в доминираната от Европа Византия. Кесарят не можело да бъде езичник, което означава, че Тервел е бил християнин - като дядо си Кубрат и баща си Аспарух. Има убедителни доказателства, че владетелите от рода Дуло са приели християнството, а народът останал езически.
Юстиниан II поставил Тервел да седне до него и „заповядал на войските и на народа да се поклонят и на двамата“. Пред очите на поданиците си василевсът признал като свой равен българския хан. После щедро го надарил, а съгласно подписания договор Византия се задължавала да плаща на България годишна вноска в злато и да йотстъпи областта Загоре (между Сливен и Черно море). Това е първото териториално разширение на българското ханство на юг от Стара планина.

Кесарската церемония на Тервел вероятно е извършена при „базиликата с позлатения покрив“, една от най-зрелищните централни константинополски църкви, която изследователите свързват със знаменитата „Св. Апостоли“. Чак до падането на Константинопол под османска власт е жива паметта, че в тази базилика „Тервел от България държал реч пред народа и по много поводи седял в нея“. Това е индикация и за неговата висока образованост - за да говори на константинополските жители, той несъмнено е владеел гръцки език. Предполага се, че в базиликата редом със статуите на Юстиниан II и съпругата му е имало и статуя на кесаря Тервел, поставена от самия император. Според византолога доц. Веселина Вачкова устойчивата памет за връзката на Тервел с „базиликата с позлатения покрив“ показва, че той е бил известна публична фигура в Константинопол и го е посещавал поне няколко пъти - хрониките описват Тервел като фактор в политическия живот на Византия.

През следващите години той се възползва от династическите междуособици в империята и предприема походи до столицата. Накрая, през 716 г., византийският император Теодосий II сключва договор с Тервел, който му носи ново териториално разширение - границата между Византия и България вече ми­нава през Странджа.

Благодарността на василевса

Само три години след като си възвърнал престола, Юстиниан II решил, че е достатъчно силен, за да си вземе обратно това, което е дал на Тервел. Императорът напада България по суша и море, флотът му акостира в Анхиало (дн. Поморие). Но василевсът се оказва слаб стратег - оставя лагера си неукрепен, а войската се разпръсва в околностите да събира припаси. „Българите видели от планините глупавите разпоредби на ромеите. И като се струпали, неочаквано се нахвърлили... като взели много пленници, коне и оръжие, освен убитите“ - разказва Теофан Изповедник.

Самият Юстиниан II се скрил в анхиалската крепост, но след като видял „настойчивостта на българите“, една нощ тайно отплавал за Константинопол, където се върнал „със срам“. Преди това наредил върху крепостните стени на Анхиало да бъдат окачени трофеи - дарове за Тервел. Те означавали, че императорът повече няма да бъде противник на българския хан.


Спасителят на Европа

По времето на Тервел в средиземноморския свят се налага нова сила - Арабският халифат. През 712 г. войските му нахлуват в Европа през Гибралтар. Пет години по-късно арабите нападат Константинопол по суша и море, предвождани от Маслама, брат на халиф Сюлейман ибн Абд ал Малик. Те идват с невиждана за епохата армия - 200 000 души и 5000 кораба. Арабите прокопават ров край византийската столица от Златния рог до Мраморно море. Започват да нахлуват и в България.
След тежко сражение българските войски отблъскват арабския авангард, предвождан от Убайда. Разбиват и четирихиляден разузнавателен отряд на главнокомандващия Маслама. Самият той се спасява с бягство и е толкова впечатлен от българските войски, че заповядал арабският лагер да бъде ограден с още един ров, за да се защити от тях. Така обсаждащите се превърнали в обсадени.

Някои съвременни чуждестранни изследователи незаслужено приписват заслуги само на тогавашния византийски император Лъв III Иса­вър, който бил организирал блестящо отбраната на Константинопол. В действителност той изпраща патриция Сисиний да търси помощ от Тервел. Както свидетелства хронистът Михаил Сирийски, византийците разчитали на българите срещу армията на халифата и действали в абсолютна координация с тях: „Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето - от ромейските кораби... Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо - от техния цар, второ - от морето, и трето - от българите...“

След неуспешна едногодишна обсада, през лятото на 718 г. арабите получават свежи сили. Новата войска дебаркира при Абидос в Тракия и поема към Константинопол. Но в решителното сражение българите тотално я разбиват. Една от причините можем да открием в лаконичната характеристика на един арабски писател: „Българите са исполини по ръст и на ръкопашен бой десет наши бойци не могат да победят един българин.“

Различни източници изчисляват, че при Константинопол халифатът губи заради българите 22-32 хил. души. Поражението се оказва „велико бедствие за исляма“. Това окончателно охлажда арабските опити да нахлуят в Европа през Босфора, след като вече са стъпили в Испания. За първи път България се откроява като геополитически фактор в европейския югоизток, а приносът на Тервел за спасяването на християнска Европа ще се изтъква в западните извори чак до ХVI в. Въпреки това днес той незаслужено е засенчен от романтичния образ на Карл Мартел, възпяван като спасителя на стария континент само защото през 732 г. отблъсква при Поатие осемхилядна арабска армия и спира халифата до Иберийския полуостров.

Не е трудно да си представим европейското бъдеще, ако през 718 г. огромната арабска армия не бе отблъсната от българите при Константинопол.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=32870

[Hatshepsut]

Хан Тервел – ханът, за когото не знаем истината

Бългapcĸият влaдeтeл, oĸaзaл нaй-гoлямo влияниe въpxy cвeтoвнaтa иcтopия, бeзcпopнo e xaн Tepвeл. Maĸap дa пpиcъcтвa в yчeбнaтa пpoгpaмa в няĸoлĸo oт ĸлacoвeтe, cяĸaш нитo ypoцитe, нитo yчитeлитe ycпявaт дa oбяcнят нa yчeницитe oгpoмния мy пpинoc зa пocлeдвaщoтo вeчe тpинaдeceтвeĸoвнo paзвитиe нa eвpoпeйcĸaтa цивилизaция.

Дa, Tepвeл пoбeждaвa apaбитe пoд cтeнитe нa Koнcтaнтинoпoл пpeз 718 гoдинa cлeд eднoгoдишнa oбcaдa нa гpaдa и в yчeбницитe пишe, чe cпacявa Eвpoпa oт иcлямcĸaтa eĸcпaнзия, нo нe e oбяcнeнo ĸaĸвo cлeдвa oт тoвa. Caмият тepмин „cпacявa” cъщo e нeтoчeн и тpябвa дa бъдe пoяcнeн, a нe зaзyбpeн, зa дa бъдe paзпoзнaт нa тecт.

B тoзи пepиoд, oбcтaнoвĸaтa в Eвpoпa e пpиблизитeлнo cлeднaтa:

Apaбитe зa oтpицaтeлнo вpeмe зaвлaдявaт Πиpинeитe
Koнcтaнтинoпoл e oбcaдeн c мeждy 100 и 200-xиляднa apмия и пoнe 2500 ĸopaбa!
Cлeд Bизaнтия, пo нaй-пpeĸия път нa зaпaд cтoят мaлĸитe, нeopгaнизиpaни и мнoгo нa бpoй плeмeнa нa cъpбитe и xъpвaтитe( в мнoзинcтвoтo cи вce oщe eзичници). Бългapия – тoĸy-щo ycтaнoвeнa нa тoвa мяcтo и вce oщe ĸpexĸa и Aвapcĸия xaгaнaт, ĸoйтo въpви ĸъм cвoя зaлeз ca cъщo eзичecĸи дъpжaви и ca вcтpaни oт нaй-вepoятнaтa пъpвoнaчaлнa линия нa движeниe, цeлeщa ce в xpиcтиянcтвoтo. B пocлeдcтвиe би cлeдвaлo дa пpивлeĸaт apaбcĸoтo внимaниe.
B Зaпaднa Eвpoпa нaй-гoлямaтa дъpжaвa e Фpaнĸcĸoтo ĸpaлcтвo, в ĸoeтo yпpaвлявaщaтa динacтия нa Mepoвингитe e пpeд cвoя ĸpax, a бъдeщaтa нa Kapoлингитe вce oщe им cлyжи. Ocвeн тoвa фpaнĸитe ca пpeдимнo apиaни(нeпpocъщecтвyвaлa дългo epec) и нямaт дoбpи oтнoшeния нитo c Πaпaтa, нитo c Bизaнтия. Ocтaнaлитe плeмeнa в peгиoнa ca cлaби и apиaнcĸи, или мнoгo нa ceвep и вce oщe eзичecĸи.
Зa ĸaпaĸ, apaбитe влaдeят Ceвepнa Aфpиĸa, имaт гeoгpaфcĸa близocт дo Итaлия (pecпeĸтивнo Pим) и cepиoзeн cpeдизeмнoмopcĸи флoт. Иcтopицитe paзглeждaт възмoжнocттa зa нaxлyвaнe eднoвpeмeннo oт двe cтpaни, пoдцeнявaйĸи тaзи, зa aтaĸa oт тpи.
Kъм мoмeнтa нa oбcaдaтa, Apaбcĸият xaлифaт нa динacтиятa нa Oмeядитe e нaй-гoлямaтa дъpжaвa в cвeтa, няĸoлĸo пъти пo тepитopия и нaceлeниe, ĸoлĸoтo Bизaнтия и Бългapия взeти зaeднo!
Cлeд няĸoлĸo пo-мaлĸи cблъcъци c бългapитe, cъcтoяли c в пpoдължeниe нa oĸoлo гoдинa, пpeз лятoтo нa 718 гoдинa ce cтигa дo oгpoмнo пopaжeниe зa apaбитe, в ĸoeтo тe дaвaт мeждy 22 000 и 30 000 жepтви. Toвa e paзĸoвничeтo зa нeycпexa нa oбcaдaтa.

Kaĸвo щeшe дa cтaнe, aĸo бeшe зaгyбил? Paзбиpa ce, в мoмeнтa мoжeм caмo дa гaдaeм зa пoдpoбнocтитe, нo в oбщи линии Eвpoпa, a в пocлeдcтвиe и cвeтa, щяxa дa имaт дpyг цивилизaциoнeн път. Πo-дoбъp или пo-лoш caмo Бoг знae, нo нямaшe дa e cъщият.

B тoгaвaшния cвят, нeщaтa cтoят aбcoлютнo пpoтивoпoлoжнo нa нacтoящoтo пoлoжeниe!

Tpябвa дa бъдaт paзяcнeни няĸoи пoдpoбнocти зa apaбcĸaтa цивилизaция oт oнoвa вpeмe и зa пepиoдa ĸaтo цялo. Дa зaпoчнeм ĸaтo oтбeлeжим, чe eдинcтвeнaтa oпитвaщa дa ĸoнĸypиpa apaбитe ĸyлтypa ĸъм нaчaлoтo нa 8 вeĸ в тaзи чacт нa cвeтa, e визaнтийcĸaтa. Зa зaпaднoeвpoпeйцитe ниĸoй нe гoвopи – възпpиeли ca или фaнaтичния и зaĸocтeнял пaпицeзapизъм (Цъpĸвaтa пoтиcĸa дъpжaвнaтa влacт), нaтиcнaл cпиpaчĸaтa нa cвeтcĸoтo oбщecтвo, или нeтpaйни тълĸyвaния нa Eвaнгeлиeтo ĸaтo нaпpимep apиaнcтвoтo, ĸoeтo oтмиpa c вpeмeтo. Kъм мoмeнтa нa eĸcпaнзиятa в Eвpoпa, apaбcĸaтa нayĸa и ĸyлтypa пpeвъзxoждa знaчитeлнo вcяĸa eднa дpyгa тaĸaвa в Cтapия cвят нa зaпaд oт Индия и Kитaй.

Mнoгo xopa acoцииpaт apaбитe c тypцитe и oнoвa, ĸoeтo пocлeднитe нaлaгaт нa Бaлĸaнитe cлeд ХІV вeĸ, или c нacтoящитe ĸлaнeтa в Близĸия Изтoĸ. Toвa paзбиpaнe e дocтa дaлeчe oт иcтинaтa. B нaчaлoтo нa VІІІ вeĸ няĸoи гpaдoвe в Иcпaния (в oнзи мoмeнт пoд ĸoнтpoлa нa apaбитe) ĸaтo Kopдoбa нaпpимep, имaт ocвeтлeниe и ycтpoйcтвo, c ĸaĸвoтo Πapиж и Лoндoн щe paзпoлaгaт ĸъм ĸpaя нa ХV вeĸ. Apaбитe изyчaвaт дpeвнoгpъцĸитe филocoфи, дoĸaтo визaнтийцитe гopят нacлeдeнaтa ĸнижнинa и ĸyлтypнo нacлeдcтвo, тъй ĸaтo ca eзичecĸи!

Дpyг фaĸт, звyчaщ ĸaтo нeвepoятeн oт днeшнa глeднa тoчĸa e, чe дo XX вeĸ, имeннo apaбитe, (a впocлeдcтвиe мюcюлмaнитe ĸaтo цялo) ca нaй-гoлeмитe пoĸpoвитeли нa eвpeитe в cвeтa, ĸaтo им дaвaт изĸлючитeлнo мнoгo пpaвa и им пoзвoлявaт дa ce paзвивaт във вcяĸa eднa oблacт, вĸлючитeлнo зaбpaнeнoтo oт иcлямa лиxвapcтвo, ĸoeтo oбaчe e пpилaгaнo caмo въpxy зaвлaдянoтo xpиcтиянcĸo нaceлeниe.



Mнoзинcтвoтo oт xopaтa, ĸoитo ce бият във вoйнa нa peлигиoзнa ocнoвa и oт двeтe cтpaни, ca изцялo нeгpaмoтни и ca нямaли пoчти ниĸaĸви зaдълбoчeни пpeдcтaви зa peлигиятa cи. Πpeдcтaвянe caмo нa eднитe ĸaтo peлигиoзни гpaндoмaни e нeтoчнo. Oт двeтe cтpaни ca cтoяли пpиблизитeлнo eднaĸви xopa, ĸaĸтo в oтнoшeниeтo ĸъм Бoгa, тaĸa и ĸъм дpyгoвepцитe – пъpвoтo e eлeмeнтapнo бyĸвaлнo тълĸyвaниe нa чyтoтo oт cвeщeницитe, a втopoтo e мeĸo ĸaзaнo бpyтaлнo. Шиpoĸo извecтeн фaĸт e, чe cpeднитe вeĸoвe в Eвpoпa ca нapичaни oщe „тъмни”, зapaди зacтoя във вcяĸa eднa oблacт, ocвeн бoгocлoвиeтo. Apaбитe пpoцъфтявaт oт пъpвaтa пoлoвинa нa VІІ дo ĸpaя нa ХІІІ вeĸ. Tъмнитe вeĸoвe зaпoчвaт cлeд тoвa. Eдин вид, мoжe би пpи apaбcĸa дoминaция, Cpeднoвeĸoвиeтo щeшe дa e пo-жив пepиoд нa пpocпepитeт.

Aĸo apaбcĸaтa цивилизaция дoминиpaшe cвeтa oбaчe, тoвa щeшe дa e зa cмeтĸa нa вeĸoвeтe нa Peнecaнca и Hoвoтo вpeмe, c пpиблизитeлнa oбщa пpoдължитeлнocт oт ĸpaя нa ХІІІ дo нaчaлoтo нa XX вeĸ. Имeннo тe ca пepиoдитe нa paзцвeт, oфopмили нacтoящия зaпaдeн cвят, ĸoйтo в дocтa oтнoшeния ĸaтo нaпpимep тexничecĸия пpoгpec и пpaвaтa нa чoвeĸa, нeимoвepнo изпpeвapвa вcяĸa eднa дpyгa чacт нa cвeтa.

Имeннo тeзи пepиoди и дocтижeниятa, пocтигнaти пpeз тяxнoтo вpeмeтpaeнe, ниĸoгa нямaшe дa ce cлyчaт. Имeннo тe дoĸaзвaт, чe пoбeдaтa нa Tepвeл в изĸлючитeлнo мнoгo oтнoшeния e блaгoтвopнa cвeтa. Cпoмнeтe cи xapтaтa зa пpaвaтa нa чoвeĸa. Aми Mapтин Лyтep и Peфopмaциятa? Ha тoзи пepиoд тpябвa дa бъдe oтдeлeнo cпeциaлнo внимaниe, тъй ĸaтo пpoтecтaнтcĸaтa eтиĸa, ĸлoн нa xpиcтиянcĸaтa, пoзвoлявa зaчaтиeтo и paзвитиeтo нa cвoбoднaтa нeдoгмaтичнa миcъл и ĸaпитaлизмa.

,Bпocлeдcтвиe, тe paзбиpa ce дoнacят и мнoгo бeди, нo пъĸ oт cвoя cтpaнa пoзвoлявaт дa ce cлyчaт индycтpиaлнитe peвoлюции и нaциoнaлнитe caмooпpeдeлeния. Toвa e пъpвият cлyчaй, в ĸoйтo cвeтcĸaтa peaлнa нayĸa, зaпoчвa дa дoминиpa нaд cъмнитeлнитe peлигиoзни ĸaнoни. B мюcюлмaнcĸия cвят пo тoвa вpeмe, тexничecĸитe нoвoвъвeдeния мacoвo ca oтxвъpляни ĸaтo eдин вид нeбoгoвдъxнoвeни и чyжди! Moжe би тoчнo тoзи пepиoд пpaви paзлиĸaтa и e нaй-вaжнoтo вpeмe cлeд бългapcĸaтa пoбeдa.

Kaĸвo cпeчeли cвeтa c ycпexa нa xaн Tepвeл? Oглeдaйтe ce! Bижтe aвтoмoбилитe, пътищaтa, тeлeфoнитe, ĸoмпютpитe, ĸocмичecĸитe cпътници, cвoбoдaтa нa личнocттa нa жeнитe, пpaвaтa нa чoвeĸa… пpaвилницитe зa тpeтиpaнe нa живoтнитe!!! Mнoзинcтвoтo oт тeзи нeщa ca caмo cлyxoвe в гoлямa чacт oт мюcюлмaнcĸитe cтpaни. Дaли пaĸ щяxa дa ce пoявят, мaĸap и пoд дpyгa фopмa? Caмo Гocпoд знae. Moжe би дa, a мoжe би нe. Πoмиcлeтe зa Aйфeлoвaтa ĸyлa, Oпepaтa в Cидни, Beнeция, Лyвъpa и пoчти вcичĸo в нeгo, вcяĸo eднo ycпeшнo пpoизвeдeниe нa cвeтoвнaтa литepaтypa, пиcaнo oт xpиcтиянин и вдъxнoвeнo oт нaчинa мy нa живoт. Bcичĸo, ĸoeтo би липcвaлo e нeизбpoимo. Πpи зaгyбa нa Tepвeл и пaдaнe нa Koнcтaнтинoпoл, xpиcтиянcтвoтo щeшe дa ce cъxpaни eвeнтyaлнo ĸaтo ĸpиптopeлигия (тaйнo изпoвядвaнa) извecтeн пepиoд oт вpeмe, нo нямaшe дa имa paзмaxa дa ce пpoмeня, дeйcтвa и твopи cвeтa.

Зa пopeдeн път тpябвa дa ce oтбeлeжи, чe тoзи бългapcĸи ycпex e мacoвo пpeнeбpeгнaт в cвeтoвнитe yчeбници. Toвa ce cлyчвa пo няĸoлĸo нaчинa:

oтдaдeнa e нeoбxoдимaтa зacлyгa нa пoбeдaтa, нo тя e oпoвecтeнa ĸaтo ycпex нa визaнтийcĸия импepaтop и нeгoвитe cъюзници. Peaлнo, тoвa e ycпex нa бългapcĸия xaн и зaщитницитe нa ĸpeпocттa, ĸoитo ca нa пpaгa нa cилитe cи и нямaшe ĸaĸ дa пpoдължaт oтбpaнaтa вeчнo.
Kaтo cпacитeл нa Eвpoпa oт apaбcĸoтo нaшecтвиe, e цитиpaн Kapл (Шapл) Mapтeл, ĸoйтo ycпявa дa възcпpe apaбcĸa ĸoнницa пpи Πoaтиe пpeз 732 гoдинa, a oбcaдaтa нa Koнcтaнтинoпoл e пpocтo cпoмeнaтa ĸaтo нeycпeшнa зa apaбитe. B пocлeднитe гoдини ce твъpди, чe фpaнĸитe cпиpaт мeждy 10 и 20-xиляднa apмия, cъбpaнa c цeл плячĸocвaнe oт yпpaвитeля нa Aл-Aндaлyc (Πиpинeйcĸия пoлyocтpoв). Maщaбa и пpoтичaнeтo нa cъбитиятa нe ĸopecпoндиpaт cъc cлyчилoтo ce пpи Koнcтaнтинoпoл.
Paзбиpa ce, пoбeдaтa e вaжнa и e в cъщaтa пocoĸa, нo ĸaтo битĸa, дocтoйнa зa cpaвнeниe c ycпexa нa Tepвeл e cpaжeниeтo пpи peĸa Taлac пpeз 751 гoдинa, ĸoгaтo пpи мaщaбния cблъcъĸ нa apaбитe c Kитaй, въпpeĸи пocтигнaтaтa пиpoвa пoбeдa, тe нe ycпявaт дa пpoдължaт paзшиpeниeтo нa Xaлифaтa нa изтoĸ.

https://littlebg.com/han-tervel-hanut-za-kogoto-ne-znaem-istinata/

[Hatshepsut]

1300 години от спасяването на Европа. Инициатива за паметник на кан Тервел в София


Българската конница преследва арабската в битката при Константинопол
Миниатюра от Хроника на Йоан Скилица

В края на този януари, 2017 г., нито медии, нито политици, нито общественици, се сещат, че точно преди 1300 години България влиза в световната история с нейния канас юбиги (владетел от Бога) Тервел! Това е може би най-зничимата годишнина в историята ни с европейско и световно значение.

В далечната 717 г. Византия е изправена пред страшна опасност – 100-хилядна арабска войска обсажда Константинопол по суша и море. Византия моли за помощ! И Кан Тервел се отзовава. Той изпраща срещу арабите 30-хиляден елитен конен корпус. Така арабите трябвало да воюват на два фронта – срещу ромеите и срещу българите. „Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите“ –  четем в изворите.
Битката между българи и араби през 718 г. пред стените на Константинопол е отразена в много средновековни извори (градът е под обсада една година – б.р.) и макар да се различават в някои детайли, всички те са единодушни, че арабите са претърпели нечувано дотогава поражение от българите. Според византийски хроники са избити 22 000 араби, а в някои европейски източници се твърди, че „българите погубили 30 000 сарацини“.
Това е една от онези битки, които обръщат хода на историята. Българите спират арабското нахлуване към сърцето на Стария континент, а Тервел е наречен „спасителят на Европа“ и е канонизиран за светец. Християнски светец.

Българска конница прогонва арабите от Константинопол
Миниатюра от Манасиевата хроника

Другата значима роля на българските царе е също със световно значение – там срамът ни е също толкова голям. Даването на писменост и духовност на западните племена, станали част от Първата българска империя по времето на царете Борис и Симеон, по-късно и на племената на север и изток, които и до днес пишат с български букви, а не със славянски! Но явно още сме под диктата на Москва и още празнуваме на 24 май разпространителите на глаголицата, на която никой не пише днес. А не празнуваме царете Борис и Симеон, които дават българските букви на над 300 милиона по света, които пишат и до днес с нашите букви.
Започнах инициативата в края на миналата година и благодаря на всички, които подкрепиха създаването на паметник на великия ТЕРВЕЛ, в центъра на София.
В края на декември 2016 г. родолюбиви българи от България и Украина учредиха инициативен комитет „Към Завета“, под председателство на президента на фондация „Кан Кубрат“ Румен Спасов.
Комитетът ще организира предстоящия Всебългарски събор – 2017 в с. Малая Перещепина, край гр. Полтава в Украйна, по случай 105 години от откриването на гроба на Канас юбиги (цар от Бога) Кубрат.
По време на разговорите при учредяването на комитета всички участници бяха единодушни, че е време да имаме паметник в София на българската държавност, дала свой европейски и световен модел.
По този повод предложих: „През 2017 година всички българи по света имат повод да се гордеят с произхода си – навършват се 1300 години от героичната победа на внука на Кубрат – Тервел, над ислямското нашествие, тръгнало към Европа. Днес цяла Европа е заплашена от ново нашествие, което прави тази годишнина още по-важна за нас. Нека успоредно с годишнината от откриването на това най-голямо царско погребение за средновековната епоха, да почетем и друг велик българин – Тервел“.

Патриция Кирилова,
издател и гл. редактор на в. „Велика БОЛГАРИА“

Войска на Aрабския халифат на лагер пред византийска крепост. Хроника на Йоан Скилица

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=83947

[Hatshepsut]

Българите на кан Тервел разбиват арабите при Цариград, 717г. Картина на Мирослав Йотов

[Hatshepsut]

Средновековна слава: Битката за Константинопол

[Hatshepsut]

Първо българско царство част 9. Кан Тервел



Първо българско царство част 10. Кан Тервел



Първо българско царство част 11. Кан Тервел



Първо българско царство част 12. Кан Тервел



Първо българско царство част 13. Кан Тервел

[Hatshepsut]

Кан Тервел спасителят на Европа

[Hatshepsut]

Защо кхан Тервел се смята за спасителя на Европа – византийците още помнят

България винаги ще се смята за една от страните, изиграла една изключителна роля в запазването на Европа, нейната култура и християнство. Няма как да не споменем владетели като Калоян, чийто срещи с Балдуин все още не могат да се забравят. Преди това не трябва да забравяме, че запазването на Европа е поверено в ръцете на кхан Тервел. Същият днес може да бъде открит с още едно прозвище „Спасителят на Европа“. Подвигът му определено не може да бъде игнориран. Как започва всичко?
През 716 г. арабския халифат прави следващата стъпка за изпълнение на поверията в Корана и пророка Мохамед. Световното господство на тази религия изисква превземането на новите територии и борбата с неверниците, в този случай говорим за неверниците в Европа и по-точно – християните. Кампанията на арабите е насочена през две посоки – Гибралтар и Босфора. Испания ще попадне под ислямската власт в продължение на 8 века и ще направи инвазия във Франция.

На изток ще открием, че нападението става с помощта на огромна флота и армия от близо 200 000 души. Командването там е поверено на Маслама  Сюлейман. Константинопол е основната цел, но точно тук срещаме един голям проблем. Той е крепост, която изисква много сериозни стратегически умения, уникална пехота и тежка техника, която да преодолява стените. Маслама има друга стратегия, вместо да губи хора и да отслабва силите си, той залага на времето.



Една обсада на Константинопол ще сложи край на всички търговски пътища, на хранителните запаси и дори на възможностите за викане на помощ. Всяка една крепост може да изгуби, когато няма никакви жизненоважни снабдителни линии. В един момент жителите ще започнат да се опяват живи, макар и смъртта да е много близо. Надеждата им се изпарява в момента, когато от близките планини се показват добре познатите български бойни пехотни редици.

За Константинопол това е краят. По това време отношенията между България и Византия не са особено добри и с появата на българската армия, известна като една от най-смъртоносните, повечето хора вече са предчувствали какво точно следва.

Изненадата на всички е повече от огромна, българите влизат в бой с арабите и започват да ги прегазват с лекота. Конниците също доказват защо са толкова страховити на Балканския полуостров, когато без никаква милост успяват да покажат на какво точно са способни. Защитниците започват да крещят „Исус Христос побеждава“, скрити зад стените на града.

Това, което повечето византийци не знаят е, че след като византийския император Юстиниан II е премахнат чрез преврат, единственият му полезен ход е да потърси помощ от Тервел. Византийският император иска да си върне властта отново и с помощта на Тервел и българската армия, която прониква през каналите на града, редът се възстановява много бързо. Императорът спазва и още едно обещание.

Дава титлата на кхана – кесар или цар. Предоставя злато и кожи за награда, а регион Загора е добавен в територията на България. С това Византия губи и някои от най-големите си снабдителни линии. През 708 г. Юстиниан разбира, че е направил глупост, предоставяйки толкова много на българите и дори се опитва да спечели обратно своята територия. Превзема Анчиало (Поморие) и за кратко време се смята за притежател, преди да дойде българската армия и да го унищожи.

Тогава се поставя и Мадарския конник в скалите, който набожда лъв – символът на византийците. Въпреки тези нарушения, Тервел не отказва помощта си. След като неговата армия успява да прегази арабите, те се скриват в своите лагери и за първи път се превръщат от нападатели в окупатори. Линиите за снабдяване са затворени. Въпреки глада и мизерията, същите не се предават и продължават да държат обсадата. Започват да се хранят с трева, дървета, кожа и дори се опитват да залъжат стомасите си с пясък и малки камъни.

В някои хроники се твърди, че дори са се опитали да консумират фекалии, както и трупове. През 718 г. е вече ясно, че или ще се сражават или ще посрещнат смъртта си. Тервел използва своята тежка кавалерия. Никой от арабите не искал да признае загубата си, а и до този момент не може да се твърди, че са имали някакви особени загуби.



Надеждата за победа в името на Аллах и Мохамед е силен мотиватор, но се заплаща с много жестока цена. Българите извършват клане, макар и да се говори за битка. Жертвите от страна на арабите са повече от 33 хиляди души, а от тях се твърди, че около 10 хиляди са били убити от стрела в окото.

Оцелелите бързат да се качат на корабите и да се върнат обратно в Сирия. Преди да видят приятелските брегове, бурята ги настига и жертвите ще наброяват около 195 000 араби. От цялата военна кампания едва 5000 души успяват да се върнат у дома. Благодарение на намесата на Тервел, арабската инвазия никога повече не се повтаря в Европа. За арабите това е много ясен признак, че Аллах ги е наказал, а наказанието в този случай има име – кхан Тервел.

До днес никой не може да потвърди каква ще е съдбата на Европа, в случай, че Тервел не се е намесил и не е помогнал на Константинопол. Арабите остават в Испания повече от 800 години, след като там няма кой да се притече на помощ. По това време в Европа няма многобройни армии и силата най-често се поддържа между 3 и 6 хиляди души, които в никакъв случай, дори събрани на едно място, не могат да спрат жива сила от 200 хиляди души.

Европеецът е значително по-слаб от арабите, които са се калявали с години в пустинята. Нещо повече, разкритието става едва след колонизирането на Америка. Нека не забравяме, че когато България пада под Османско владичество, турците спокойно успяват да стигнат до стените на Виена, впрочем и тогава всичко е един много сериозен шанс и късмет.

Междувременно цяла Европа ще разбере, че именно България е онази порта, през която нашествениците трудно могат да преминат. Едва тогава се припомня и силата на Тервел. Българският кхан се канонизира в Православната и Католическата църква. Единствените други светци ще бъдат Кирил и Методий, познати в Западна Европа. Написани са повече от 60 пиеси за благородния български владетел и спасител на Европа.

Никой не може да каже защо Тервел прави тази стъпка. Много историци са търсили някакъв разумен отговор, но той липсва. По всичко личи, че това е една особено жестока Арабско-византийска империя и е имал пълната свобода да бъде неутрален. Една от версиите е, че Тервел е бил християнин, но все пак няма много информация относно следите на християнството на Балканите, тази чест ще остане за Борис.



Въпреки това има и някои факти, които не може да се пренебрегнат. Тервел трябва да получи титлата цар или кесар, но само след като приема християнството. Кубрат и Аспарух също се смятат за християни, дори печатът на Тервел идва с думите „Света майко, спаси цар Тервел“. Дори канонизирането няма да бъде възможно, ако не говорим за християнин. Най-вероятно действията са били подбудени от факта, че това е халифат, който трябва да приключи.

Има и още едно разумно обяснение за подобна стратегия. След близо IV века е ясно на българите какво точно да очакват от византийците, а един познат враг е в пъти по-предпочитан, отколкото един непознат.

Арабите също не пропускат да обърнат внимание на Тервел и в своите архиви ще говорят за загубата като една огромна трагедия – каквато реално е.

„Страхът прави вълка по-голям, отколкото е.“

Интересното е, че никой не помни с добро Константинопол. Малко след завръщането си, онези оцелели 5000 души не спират да разказват за ужаса и да продължават да говорят за армия от ада, която е съставена само от великани. Един българин можел да удуши с лекота около 10 араби.

По това време, а и в защита на фактите, българите наистина са били с няколко сантиметра по-високи от арабите, но численото превъзходство на арабите – 10:1 е малко преувеличено. В Средновековието ще се напомни за култовия статут на Тервел – англичани, французи и италианци ще имат огромен интерес относно боеспособността на българите. По това време всички са под заплахата на нова инвазия.

https://chr.bg/istorii/lichnosti/zashto-khan-tervel-se-smyata-za-spasitelya-na-evropa-vizantijtsite-oshte-pomnyat/

[Hatshepsut]

Печат на великия господар Тервел (700-721), лице и опако, олово, диаметър 37 мм, след 705 г.

ЗА МОЛИВДОВУЛА НА ТЕРВЕЛ

Печатът на Тервел като кесар е познат от 1972 г. като част от колекцията на Г. Закос, преди да я предложи за разпродажба на аукцион. Находката вероятно произхожда от Истанбул. Паметникът става известен на българската общественост на 16 май 1977 г. благодарение на публикация от В. Гюзелев в специално учредения вестник „Плиска-Мадара-Преслав” в чест на подготвения юбилей – 1300-годишнината от създаването на българската държава. Последва публикация в сп. Нумизматика, ХII, 1978, кн. 2, 3-9 от Йорданка Юрукова. Печатът е включен и в корпуса на прабългарските надписи от В. Бешевлиев и по този начин българистиката се обогатява с този уникален сфрагистичен паметник.
Моливдовулът днес се съхранява в колекцията на музея Дъмбъртън Оукс (DO 58.106.4932). Паметникът представлява оловен отпечатък с размери 36-39 мм; на отпечатаното поле 30 мм; дебелина 4 мм и тегло 35,67 г. Някога е бил качествен, но в момента е корозирал доста надълбоко. На две места е напълно прояден и пробит.
Върху лицето на печата е изобразен бюст на владетеля във фас. На главата си носи диадема, а от двете страни на голобрадото лице се спускат дълги плитки, падащи до раменете. Облечен е в ризница и броня. В дясната си ръка държи копие на рамо, а с лявата придържа щит, на който е представен триумфиращ конник, пробождащ с копие повален противник. От двете страни на изображението е гравирана по една звезда.
Върху опакото на печата е изобразен кръстообразен инвокативен монограм, който съдържа формулата – "Богородице, помагай на кесаря Тервел”. Между раменете на кръста е изписано името и титлата на представения владетел.
Собственикът на печата, с който е била скрепена кореспонденцията, получена в Константинопол, е на българският владетел Тервел (700-721). През 705 г. той става първият чужд владетел, удостоен с високия титул „кесар”, който е носил вторият по ранг сановник в империята. Печатът на Тервел е най-ранният български сфрагистичен паметник с образ на владетел, който се различава съществено от изображенията на ромейските императори (съвременници на Тервел), макар че следва техния модел. В него могат да се видят редица отличителни черти, характерни за средновековния български владетел от това време (дълги коси, които се спускат покрай лицето и падат върху гърдите му). Би могло да се твърди, че печатът предлага първия портрет в средновековното българско изкуство.
Другото, което от пръв поглед изненадва, е фактът, че езичникът Тервел се обръща за помощ към Богородица. Това предизвиква най-различни коментари и интерпретации сред специалистите. Днес от позицията на времето не бихме се смущавали толкова много. Вече са налице редица нови факти за проникване на християнството в България преди покръстването под различни форми. Не бива да забравяме, че пред нас стои ромейски кесар, чиято промоция изисква специален церемониал. Той е съобразен с християнския канон и завършва в храма „Св. София”. Твърде е вероятно, ако ли не задължително, Тервел да е бил покръстен, макар и формално. А и самият му печат е бил изработен в Константинопол и връчен заедно с другите кесарски инсигнии по време на промоцията.
Що се отнася до самата титла кесар, то тя е най-високата в системата на ранговата йерархия на империята, след василевса, от началото на нейното съществуване чак до големите реформи в йерархията на почетните достойнства при император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) в края на ХI в. Титлата най-често не излиза извън рамките на императорската фамилия и удостояването с нея е твърде рядка практика от страна на ромейския василевс. Като цяло, по едно и също време може да има само един кесар. В доста продължителни хронологични отрязъци с титлата не е удостоявано нито едно лице и тя остава вакантна, въпреки че неизменно продължава да съществува на върха в имперската йерархия, както свидетелстват запазените тактикони от IХ-Х в.
Кесарят се ползва от редица привилегии, които подчертават висотата на положението му, без да е натоварен със строго определени задължения по отношение на някоя от сферите на държавното управление. Той участва заедно с императора и августата в празничните акламации при различните официални церемонии, по време на които стои непрестанно до василевса, малко по-ниско от трона на самодържеца. При военни експедиции по-малката по размери шатра на кесаря наподобява императорската като е украсена със сивосини орнаменти, с което се подчертава, че кесарят е вторият човек в йерархията на империята. Други привилегии на кесаря са, че той е имал право на лични покои в императорския дворец и собствена охрана. Разполага с правото да издава присъди за престъпници и да извършва конфискация на имущество, както и да раздава пари, които взима директно от императорската хазна. Подписва се със зелено мастило като „Кесар на нашата империя”.
Инсигниите на кесаря също подчертават високото му положение в йерархията и връзката на титлата с императорското достойнство. Най-отличителните са кесарската корона, жезъл и знамето. Специалното кесарско облекло се състои от хламида с аграфи, а по време на война – позлатена ризница със златни маншети и наколенници със златни пръстени. Върху шлема носи кесарската корона, а оръжието му, което е част от инсигниите му, се състои от златни меч и копие.
Церемонията по посвещаването в сан на кесаря обичайно е твърде бляскава и тържествена и е извършвана от самия василевс в присъствието на целия двор и при участието на Константинополския патриарх. Първоначално се провежда в Големия императорски дворец Триклиния на 19-те акувити и голямата дворцова църква, след което продължава с процесия с акламации до храма „Св. София”.
От представеното дотук възниква въпросът, какъв характер има титлата кесар на българския владетел? Дали на него се гледа като на един възможен наследник на престола или е едно почетно достойнство от най-висок ранг? По-вероятно е второто!

И. Йорданов, 2016, 31-35.

[Hatshepsut]

ОБСАДАТА НА КОНСТАНТИНОПОЛ (717-718Г.) И СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРОПА

https://nauka.bg/obsadata-na-konstantinopol-717-718g-i-spas/

Обсадата на Константинопол от огромната арабска армия на Маслама през 717-718г., завършила с разгром за силите на Халифата, отдавна заема ключова позиция в българската историография. Причините за това са повече от очевидни – всички съвременни извори пряко или косвено отбелязват значителната роля, изиграна от българите в спасяването на ромейската столица и прогонването от Балканите на най-голямата азиатска армия, стъпвала тук от времето на Ксеркс. Арабската заплаха за Европа е несъмнена – падането на византийската столица би означавало безпрепятствено разширение на халифата към Балканите, а също така и Италия, тъй като византийския флот е този, който държи силите на исляма далеч от Апенините. В този смисъл, победата над арабските сили с право може да се отбелязва като една от двете критични победи на Християнството над Исляма за цялото Ранно средновековие. Втората, противно на наложения мит, не е успеха на Карл Мартел (718-741г.)[1] над маврите при Поатие (732г.), а победата на аквитанския херцог Одо Велики (688-735г.) при Тулуза през 721г. Преди да преминем към същинския ход на кампанията и обсадата, ще се занимаем с няколко ключови въпроса, които обикновено не получават достатъчно внимание в научните трудове и популярните електронни публикации.

Извори и историография

Обсадата на Константинопол е отразена в няколко извора, познати на съвременната историческа наука. Водещият византийски източник остава „Хроника”  на Теофан Изповедник. Текстът е частично достъпен на български в ГИБИ, том III (виж библиография към статията), но изданието на БАН (както и всички от поредицата ГИБИ и ЛИБИ) съдържа един сериозен пропуск – то цитира само онези откъси, касаещи конкретно българите, изваждайки ги от контекста на самата хроника. Подобно „изрязване“ е доста опасно за всяко нормално проучване и спестява на четящите полезни детайли, които могат да бъдат открити в пълния текст.[2] Самият Теофан е автор, чиято оценка макар и доста изчерпателна, трябва да се подложи на сериозно съмнение с оглед на факта, че самият той е иконопоклонник, който в случая с Лъв III Сириец описва император-иконоборец. В този смисъл, хронистът е крайно предубеден към действията на императора и  обективността на оценките трябва да бъде разглеждана твърде предпазливо от всеки изследовател на периода.

Следващата важна хроника, която ни дава информация за обсадата се явява текстът на Михаил Сирийски (патриарх на Антиохия 1166-1199г.) Текстът на неговата „Хроника“ е написан на сирийски (средновековен диалект на арамейския) и се основава на предходни съчинения, записани от сирийските монаси през IX  и X век. Текстът на хрониката е по-малко популярен в България и доста по-рядко цитиран. Друг детайлен и ценен със своето съдържание източник е анонимната Сирийска хроника от 846г. която дава допълнителни детайли около присъствието на арабите в Тракия.

От арабска страна, основните извори по темата са: „История на пророците и царете“ на Ат Табари (839-932г.), който черпи информация от по-ранните трудове на Ал Уакиди и Ал Мадайни, създавайки своеобразна компилация от техните трудове; „Книгата на изворите“ (Хитаб ал Уюн). Повечето арабски хронисти, нормално, предпочитат да прескочат основните детайли около поражението и залагат най-вече на вероломството на ромеите и в частност на Лъв III, който дълго преговарял с арабите, но в последствие се отметнал от клетвите си.

Западните (латински) извори също не подминават ключовата обсада. Тя е отразена от цяла плеяда хроники, сред които „Универсалната хроника от 741г.“,  „Делата на неаполитанските епископи“,  „Хроника“ на Зигберт и „Хроника“ на Хугон. Особено внимание заслужава „История на лангобардите“ на Павел Дякон, която се явява основа за всички последващи латиноезични хроники. Част от западните извори използват за основа византийските, но присъстват и детайли, които отсъстват в ромейските текстове.

Съвременната българска историография и писането на „псевдо” история (срещана основно в електронните източници на информация) е развила най-разнообразни интерпретации на събитията от 717-718г. Всички класически научни трудове, посветени на историята на България, задължително отбелязват победата на българите над армиите на халифата и отдават заслуженото на предците ни в извоюването на победата над исляма. Основния недостатък на българските текстове е честото подценяване на ролята, която самите византийци изиграват в спасяването на своята столица, особено чрез разгрома, нанесен на арабския флот през зимата на 717-718г. Обратно, доста от западните трудове пренебрегват българите за сметка на византийците, основавайки своите проучвания най-вече на трудовете на гръцки медиевисти, чието влияние е изключително голямо сред водещите европейски научни центрове. В този смисъл, на лице е очевидна липса на обективност, която е вредна за историята и се нуждае от сериозен историографски „ремонт“, който би оказал чест на българските медиевисти, в случай, че се заемат с него.

Ако трябва да се позовем на конкретни примери от българската историческа наука, отразяването на кампанията срещу Константинопол от страна на родните историци често е съпроводено с доста избирателно интерпретиране и дори цитиране на историческите извори. Ще посочим няколко примера. В своята „История на Първото Българско царство“, Васил Златарски посочва, че действията на българите през 717-718г., са несъмнено потвърждение за спазване от българска страна на договора, сключен през 716г. Между Византия и България.[3] Както ще видим по-долу, изворите не намекват нищо потвърждаващо подобна хипотеза, но и не се споменава българите да са нарушили съответния договор. Както ще видим обаче за действията на българите срещу арабите съществува далеч по основателна и директна причина. В този смисъл клишето, че Лъв III помолил българите за помощ е „де факто” недоказуемо, тъй като нито едно сведение касаещо обсадата – нито византийско, нито сирийско, нито арабско не предполага Лъв да е пращал пратеници при българите. Нещо повече, както Г. Цанкова-Петкова посочва в своето изследване на българо-византийските взаимоотношения, договорът от 716г. не е включвал (поне според изворите) военни клаузи.[4] Друг твърде очевиден проблем с цитирането на извори ни се демонстрира от поредицата „История на Българите“ и по-конкретно том V, където авторите цитират некоректно Михаил Сирийски. Става дума за използването на данните на хрониста по доста манипулиран подход – взето е числото на личния контингент на Маслама, разбит от българите в Тракия, но е изпуснато да се спомене, че българите, надвили Маслама, до преди това са били част от армията му (виж по-долу). Освен това неправилно се интерпретира текста на извора по отношение страха на арабите от българите. Според посоченото изследване, изворът гласи: „българите нападнали арабите и ги посекли, тези последните се бояли повече от българите, отколкото от ромеите.“[5] Както ще видим по-долу, подобен цитат в Михаил Сирийски не съществува. Последен пример, който ще си позволя да дам идва от „История на българите в три тома“, където авторите са си позволили погрешно цитиране на  Бешевлиев и неговия труд за българските надписи. Според тритомната история, поместения на страница 102 текст за обещаната от Тервел помощ за ромеите се отнася към обсадата от 717-718г. Ако си направим труда да прочетем самия Бешевлиев, се вижда ясно, че поместения от него надпис касае военната помощ, оказана от Тервел на Юстиниян II.[6]

За да не навлизаме в дребнав коментар на множеството изследвания по темата, ще спрем с примерите до тук и ще продължим със същината на настоящата статия. В библиографията, приложена в края може да намерите коректно посочени използваните извори и всеки един читател би могъл да се допита до оригиналните текстове и да ги съпостави с трактовките, посочени както тук, така и в останалите научни трудове, посветени на темата.


Предисторията

Причината за арабския поход срещу Константинопол трябва да се търси колкото във вътрешнополитическата обстановка в самата Византийска империя, толкова и в ситуацията в Умаядския халифат. Византия преживяла дълъг две десетилетия период, в който самата легитимност на императорската институция била поставена под въпрос, след като седем души се сменили на трона в Цариград. Тези чести смени били съпътствани от постоянно въвличане на външни фактори (като например българите), които били използвани като лостове, с чиято помощ тежката имперска корона да бъде наместена върху съответната глава.  Същевременно, позицията на Умаядите на трона в Дамаск съвсем не била циментирана. Противоречията от Гражданската война (656-661г.), не само че не били погребани редом до тялото на Али, но и се разгорели с нова сила през 680г., когато смъртта на Муауия I (661-680г.) се превърнала в сигнал за ново разцепление в огромната арабска империя, свързано с противопоставящите се фракции в двора и най-вече могъщите емири на Шам (Сирия) и Ирак. Като добавим и присъствието на верните на Али мюсюлмани, се получава една взривоопасна смес, чието латентно състояние можело да се поддържа само на цената на непрекъснати външнополитически успехи и разширяване на дар ал ислам („домът на исляма“ – т.е. териториите, населявани и управлявани от мюсюлманите) за сметка на дар ал харб („домът на войната“ – т.е. земите на неверниците). В този смисъл, както посочва ат Табари, не е никаква изненада, че новия умаядски халиф Сюлейман бин Абд ал Малик (715-717г.) се заел да установи своя престиж и слава чрез завземането на най-великия град на неверниците – Ак Кунстантиния.[7] В този смисъл, кампанията от 716-718г. не е нищо повече, от един грандиозен проект за изковаване и подпечатване на владетелската легитимност. Ако си послужим със съвременни термини, една победа над ромеите и завземането на тяхната столица би се превърнало в моментална „пи ар” бомба, чийто отзвук щеше да разтърси тогавашния свят. Полагането на византийската столица в краката на халифа би ознаменувало ако не окончателна победа над неверниците, то поне най-значимата крачка към тяхното подчиняване на „праведната вяра“.

Арабите вече веднъж са се сблъсквали с империята в битка за Константинопол (674-679) и този сблъсък завършва с катастрофа, която е сред водещите причини за избухналата Втора Гражданска война (680-692г.), а победата заслужено издига престижа на Константин IV Погонат (668-685г.), само за да бъде той помрачен от поражението, нанесено на ромеите от българите при Онгъла (680 или 681г.). Но ако през 70-те години на VII в. Византия е обединена около силен владетел, чийто авторитет и власт са повече или по-малко неоспорими, в началото на VIII век ситуацията е съвсем различна. Смяната на седем души на имперския престол и фрагментирането на политическия елит води до дестабилизация и тежка социално-политическа криза за православната империя. Гражданската война между Атанасий II и Теодосий III довела до разруха и икономически упадък както Тракия така и части от Анатолия и несъмнено спомогнала за упадъка на византийския военен потенциал. Същото се отнася и до бунтът на Василий в Италия, където местните войски се опитали да издигнат своя командир за император, но се провалили. В крайна сметка, Византия през 716г., когато всъщност започнала арабската кампания била една раздирана от вътрешни междуособици държава, която можела да се окаже лесна плячка за устремения към слава и признание халиф.

Арабската армия

Един от основните проблеми за всеки военен историк, занимаващ се с кампании и бойни действия от преди модерната епоха е изчисляването на конкретния брой на участващите войски. В този смисъл, данните на изворите са изключително противоречиви и силно преувеличени. Именно безкритичното цитиране на тези извори е подвело мнозина историци в България и много повече „псевдо-творци”, да възхваляват победата на българите, като успех срещу една гигантска армия, чийто брой остава без реален аналог в историята на средновековното военно дело на Балканите. Приемането на подобни цифри като чиста монета обаче би означавало че по същия начин следва да тълкуваме и по-късните числа, отнасящи се до Османската империя или по-ранните свидетелства за походите на персите в Европа. Въобще, във всички тези извори ясно личи нуждата от преувеличаване на източните орди, които заплашвали да погълнат западната цивилизация. В противовес на тази по-скоро романтична и повърхностна оценка на въоръжените сили на халифата, е редно да поставим коректната тенденция към преразглеждане и преоценяване на реалностите с които се сблъсквали тогавашните командири от гледна точка на ограниченията, налагани от логистичните възможности на епохата.

Най-подробният извор за размера на арабската армия е Михаил Сирийски. Той посочва следното: „Маслама превзе Сарди и Пергам, от където взе мнозина пленници. След това горд, той реши да се отправи към Константинопол. Събра армия от 200 000 конници и 5 000 напълно снаряжени кораба. След това в допълнение, той взе още 12 000 българи, а също така и 6 000 камили и 6 000 мулета, натоварени с припаси и се приготви да води война за много години напред. Закле се да разруши Константинопол и назначи Умар за пълководец. Освен това, имаше още 30 000 бойци-доброволци с него. Цялата тази армия той изпрати пред себе си, а сам се отправи след тях с отряд от 12 000. Армията раздели на две, като една част пое по суша, а другата – по море.“[8] За съжаление, тази цифри остават непотвърдени, но и неоспорени, от нито един друг източник. Теофан Изповедник заявява, че арабите разполагали с 1800 (към които в последствие се присъединили и други 660, изпратени като подкрепление) и посочва, че по-голямата част от арабския флот останал неприложим за самата обсада, поради плитчините около Константинопол, където „претоварените арабски кораби нямало как да плават“.[9] Общо корабите, използвани от арабите според Теофан са 2460, като голяма част от тях били търговски кораби, пригодени за война и за превозване на войските. Византийският хронист така и не назовава конкретен размер на арабската армия. За сметка на това, Михаил Сирийски ни дава допълнителни сведения в своята хроника. В хода на самата обсада, арабите използвали 20 000 души, които да отбраняват укрепленията, пазещи тила на армията от към Тракия, а други 30 000 били разположени за охрана на корабите.[10] Теофан посочва, че 2000 „тежковъоръжени войници“ били оставени да пазят самите кораби, поддържащи армията, докато основната част от флота била оставена по-назад, по протежение брега на Мраморно море.[11] Изглежда, Маслама не разполагал с пълния си контингент в Европа, тъй като някаква част от армията била оставена в Азия да обсажда Никея (12 000 според Михаил Сирийски). Освен това, през пролетта на 718г., новият халиф Умар II се наложило да изпрати нова армия по суша, която да подкрепи блокадата на азиатските подстъпи към Константинопол.

И така, каква реално била армията, която Маслама довел в Европа? Ако приемем данните на Михаил Сирийски, става въпрос за поне 50 000 бойци, пазещи арабския лагер, плюс един авангарден контингент, който, както ще видим в последствие, бил унищожен от българите. Още 12 000 души обсаждали Никея, което означава, че заедно с българските наемници, общите сили на арабите възлизали на поне 74 000 души. Разбира се, освен тези охраняващи сили, арабите разполагали и с реален обсаждащ контингент, разположен срещу стените на Константинопол. Тези войски не би следвало да са по-малки от комбинираните сили за отбрана – т.е. поне 50 000 души. Това означава, че общата численост на арабските сили, участващи в кампанията до зимата на 717г. е  била около 130 000 души. Дори да отхвърлим посоченото от Михаил Сирийски число от общо 254 000 и да го съкратим на половина, остава на лице една наистина значителна военна сила, която Халифатът несъмнено можел да постави на бойна нога с цел постигане на ключовата цел – завземането на Константинопол.

Кой е Маслама?

Пълководецът на арабската армия – Маслама (пълното му име е Маслама ибн абд ал Малик) е един от най-изтъкнатите и значими фигури в Умаядския халифат от началото на VIII век. Син на халифа Абд ал Малик ибн Маруан (685-705г.), той се издига като един от ключовите военно-политически дейци на халифата. Син на робиня, той няма право на наследство над престола, но се явява полубрат на трима халифи и това му отрежда първостепенна роля в арабския двор. За първи път името му се споменава в контекста на една кампания в Киликия през 705г. Две години по-късно, Маслама (наричан в гръцките извори Масалмас – бел.авт.) ръководи наказателна експедиция на арабските войски, насочена срещу Тиана (дн. Кемерхисар, Турция). Въпреки тежката обсада и неблагоприятните условия през зимата на 707-708г., Маслама успява да задържи армията си на позиция, да разгроми изпратените от ромеите подкрепления и да превзема града. Няколко месеца по-късно, през лятото на 708г., арабския принц постига повторен успех над ромеите при Аморион и оплячкосва Исаврия през следващата година. Тези успехи водят до издигането му до управител на Армения и Азербайджан, постове, които съчетава с позицията си на губернатор на северна Сирия. Това „де факто” го поставя начело на една от най-ключовите зони в арабската империя – границата с Византия, концентрирайки в ръцете му контрола за целия газават, който арабските армии ще водят против „неверниците“.[12] Маслама скоро оправдава оказаното доверие. През 710г., арабите повеждат поредица от експедиции към Кавказ, ръководени лично от Маслама. Втората, от 713-714г. се увенчава с успех и ключовия град Дербент, който контролира пътя между Волга и Иран, е поставен под контрола на арабите. Това завоевание бележи началото на т.нар. Втора Арабско-хазарска война, продължила с прекъсвания до 737г., когато и двете страни, изтощени от конфликта се оттеглили, оставяйки Кавказ като естествена бариера помежду им.[13] Но да се върнем на Маслама. Докато подчинявал Кавказ, арабския генерал не забравял и Византия. Няколко последователни рейда в Галатия се увенчали с поредица успехи – през 712г. арабите оплячкосали Амасия, а през 714г. завзели Малатия. Когато през 715г., халифът Сюлейман решава да задейства своя план за завземане на Константинопол, Маслама изглежда като логичния кандидат за изпълнение на задачата. Историята на константинополската кампания ще разкажем по-долу. Тук заслужава да отбележим, че неуспехът не довел до загубата на престиж за Маслама. Напротив, той остава на своя пост още две години, след което е изпратен в Ирак, където първо се разправя с бунт на хариджитите (крайна секта на исляма, вероятно първата такава. Действията им от онази епоха доста напомнят на съвременните ислямистки групировки – бел.авт.), след което потушава бунта на Язид ибн ал Мухалаб (бивш управител на Ирак, вдигнал се на бунт срещу халифа Язид II през 721г. – бел.авт.) и лично отнема живота на предателя. Въпреки това, новият халиф Язид II (720-724г.) решава да отстрани неудобния генерал. Името на Маслама изчезва от изворите до 725г., когато след възкачването на неговия полубрат Хишам ибн ал Малик (724-743г.), Маслама е върнат на служба в Азербайджан, където успешно воюва с хазарите и извършва поредица от успешни рейдове срещу Византия. Изглежда популярността му не допада и на новия халиф и Маслама е отстраняван на няколко пъти и връщан отново в критични ситуации, за да спасява арабските владения в Армения от хазарите. В крайна сметка, през 735г. Се оттегля от активна служба и умира три години по-късно, през 738г.

Кариерата на Маслама ясно показва, че той е умел тактик, добър стратег и генерал, способен да воюва както срещу ромейската редовна армия с нейната отлична пехота и специфичен маниер на боя, така и срещу могъщите степни кавалерии на хазарите, които разбива в поне две открити сражения, когато силите им са командвани лично от хаганите. Маслама несъмнено е бил опитен в провеждането на обсади, знаел е всичко за укрепяване на неудобни позиции и е доказвал, че тежките зимни условия трудно го разколебават да вдигне блокадата на набелязаната цел. В този смисъл е повече от задължително да отдадем дължимото на арабския пълководец, а също така да отчетем факта, че българските победи, за които предстои да споменем, не са извоювани срещу някакъв посредствен придворен арабски велможа, а срещу ветеран, прекарал по-голямата част на седлото, командвайки армии, нанесли съкрушителни поражения на всички основни опоненти, с които се сблъсквали. Няма да е пресилено да кажем, че провала на Маслама в Тракия е вероятно най-сериозното поражение  в иначе блестящата му кариера.
 

[Hatshepsut]

 
Кой управлява България през 716-718г.?

Този въпрос продължава и до ден днешен да тормози българската историография. Според Именника на българските ханове, Тервел управлявал 21 години и бил наследен от друг владетел, чието име не се чете, властвал 28 години. Кога обаче е първата година от управлението на Тервел и кога е последната от управлението на неговия наследник остават все отворени въпроси. Хронистите ни помагат с указания за човек на име Кормесий (който днес се приема официално за наследник на Тервел), с когото Византия сключва прословутия мирен договор от 716г. и на когото, според надписи на Мадарския конник, ромеите изплащали ежегоден налог. Теофан Изповедник допълнително усложнява нещата като посочва в своята хроника, че Кормесий бил господар на българите, с когото се подписал договора от 716г., ала през 719г., когато един от претендентите за ромейската корона потърсил помощ от българите, той се обърнал към Тервел. Това кара някои изследователи да подозират, че Кормесий е съвладетел на България и вероятно е син на Тервел, който го приобщил към властта в някакъв момент от царуването си. Тезата изглежда удобна, но не може да бъде потвърдена. Съществува и сериозно разминаване в хронологията на българските владетели. Ако приемем официалната дата, посочена в нашата история за начало на управлението на Тервел – 701г. излиза, че Тервел управлява до 721г. и е наследен вероятно от Кормесий, който управлява до 749г. Това обаче не съвпада с официалната хронология, съгласно която, управлението на Кормесий продължава до 739 (т.е. десет години по-малко). Ситуацията около самата константинополска кампания също остава доста мъглява, поради простата причина, че нито един извор не назовава кой командва българите по това време. Нещо повече, текстът на Михаил Сирийски предполага наличието на две отделни български фракции, които се сражавали срещу арабите (както ще видим по-долу). Едната били онези 12 000 наемници, доведени от Маслама, а другата били „българите отвъд Дунава“ , за които говори Павел Дякон в своята „История на Лангобардите“.[14] Така изглежда предците ни са действали в две самостоятелни армейски единици, всяка от които носи своята заслуга за успеха над арабите. Това поставя следния казус – наемниците в Тракия са имали свой командир, който не е бил Тервел или Кормесий. Това се доказва по един много елементарен начин – присъствието на български контингент на страната на арабите несъмнено щеше да бъде споменато от Теофан Изповедник като нарушение на мирния договор от 716г. Теофан не пропуска да спомене българския отряд, пратен от Тервел в помощ на узурпатора Артемий, но посочва, че българската армия веднага се отказва от подкрепата си научавайки, че кандидатът за трона е нелегитимен и няма подкрепа от столицата. Доказателство, че договорът не е погазен, е и надписа на Мадарския конник, който вече споменахме, свидетелстващ за продължаващите плащания.

Това означава, че контингентът, за който споменава Михаил Сирийски, не е част от войските на Дунавска България. Ами сега? Отговорът на този казус не е толкова невероятно сложен за открояване, поради простата причина, че Дунавската България не е единствената територия на Балканите, на която има българи. Още от края на VII век., в Македония съществува територията, контролирана от Куберовите българи, които се намират в особени отношения (вероятно федеративни) с империята на василевсите. От една страна знаем, че Куберовите българи са отговорни за поне две кампании в Тракия и Македония от 80-те и 90-те години на VII век. От друга, изворите не ни предлагат много свидетелства за военни действия между тези българи и Византия през следващите десетилетия. Ако Маслама действително търси съюзник на Балканите, който би могъл да му осигури силен контингент в кратки срокове, контингент, който е запознат с местния терен и условия, то македонските българи се явяват идеален кандидат. Веднъж сложил ръка над Дарданелите (което се случва още през 716г.), Маслама лесно може да проводи мисия в Македония и да си купи услугите на български контингент, който да се присъедини към армията на арабите в Тракия за предстоящата обсада.

Това обаче не отговаря на въпроса кой командва в Дунавска България, която има своята ключова позиция в развоя на събитията. Принципно ни остава само да гадаем, но едно елементарно пресмятане на базата на известните ни дати подсказва, че към 716г. Тервел би следвало да е мъж в доста напреднала възраст – вероятно около 60-те. Това косвено се потвърждава и от най-късната дата посочвана за край на неговото управление – 721г. Или едва три години след успеха срещу арабите. В такъв случай, Кормесий – неговият наследник и вероятен съвладетел, управлявал поне още две десетилетия след това, изглежда като по-вероятния кандидат за реален ръководител на българските войски. Не би било изненадващо и ако пак той е стоял начело на силите, пратени от Тервел в Тракия  през 719г. Всичко това, разбира се, остава по-скоро в сферата на научните предположения, но е по-сигурно да допуснем, че не хан Тервел, а някой друг е ръководел българските войски в борбата им с арабите.

Ако приемем Михаил Сирийски като достоверен източник и потвърдим хипотезата, че наемниците в арабската армия са били българи от Македония, то начело на тях вероятно е седял някой от водещите фигури от рода на Кубер (ако не и самия владетел на Куберовите българи, чието име, уви, ние не знаем – бел. авт.) При всяко положение вероятността двете български сили, сражавали се с арабите в Тракия, да са били командвани от братовчеди е изключително голяма.

Византия, Балканите и Близкия изток в 716г.

Арабската кампания срещу Константинопол (715-718г.)

Макар реалните военни действия между араби и византийци да започват през 716г., приготовленията за кампанията стартират още през 715г., когато арабите започват да мобилизират своите сили и ресурси за предстоящия поход. Основната част от силите, подготвени за кампанията са събрани от Шам (Сирия) и Газира (Месопотамия), като мнозина от тях са ветерани от скорошни кампании в Персия, Трансоксиана и Кавказ. Армията се подготвя надлежно, запасявайки се със зимни и летни униформи, голямо количество продоволствия, обсадна техника и „нафта“.[15] Самията Маслама, назначен за „главнокомандващ по суша и море“ разполага своя щаб в Дабик (дн. Северна Сирия) и там започва постепенно да концентрира контингентите „идващи от всички краища към него“.[16] Град Дабик – голям търговски и религиозен център от онази епоха, се превръща в естествена отправна точка на похода, който би следвало да пресече Киликия, да мине през тема Анатолия и да завие към Дарданелите, където арабската сухопътна армия да се засече с флота, концентриран вероятно в Тир или Сайда (Сидон) и пратен по море покрай малоазийския бряг. Сред основните укрепени позиции, които Маслама се надява да завладее  е град Аморион  – столицата на тема Анатолия.

Походът започва през лятото на 715г.[17] Армията на Маслама напуска Дабик и преминава през Германикея (дн. Кахраманмараш), след което, по думите на ат Табари, „превзема града на славяните и се насочва към Афиф, където останали да зимуват“. Зимата на 715-716г. арабите прекарали в Киликия, държейки под контрол основните гранични територии между двете империи. Градът на славяните, за който ат Табари споменава, вероятно се свързва с някаква погранична крепост, в която ромеите настанили славянски контингент (или са заселили определен брой хора, прехвърлени от балканите). Теофан Изповедник разказва, че през 695г. 30 000 „от преселените“ славяни участвали в похода на Юстиниян II срещу арабите, а в последствие се сражавали и на страната на арабите против ромеите. Изглежда, в края на VII и началото на VIII в., в Мала Азия е имало значителен брой славяни, разположени като погранични войски, чиято цел е била да служат като буфер пред ежегодните арабски инвазии.

След успешното нахлуване, през пролетта на 716г., арабите подновили своя поход и се отправили срещу Аморион. Здравата византийска крепост се подготвила да им даде достоен отпор и Маслама потърсил вариант да вземе града с по-малко трудности. Съдбата му предложила този случай в лицето на Лъв Сириец. Бъдещият византийски василевс бил назначен за управител на Анатолия от император Анастасий II, който за кратко заемал византийския престол (713-15г.) След свалянето на Анастасий и издигането на Теодосий III (715-17г.), Лъв Сириец бил свален от поста и избягал при управителя на тема Армения – Артавазд. Там той подготвял своето отмъщение и несъмнено зорко следял ходовете на Маслама. Напредването на арабите му дало шанс и през 716г. той се представил на Маслама при Аморион. Според ат Табари и Миахил Сирийски Лъв обещал на Маслама да му предаде Константинопол, ако той самият седне на трона във Византия. Теофан Изповедник коментира, че Маслама не повярвал на обещанията на Лъв, знаейки че последният се опитва да го измами. Във всеки случай, Маслама изглежда решил да подпомогне Лъв, надявайки се, най-малкото, византиецът допълнително да затрудни положението на своите сънародници чрез машинациите си. Начело на един отряд от 6 000 араби, Лъв Сириец успял да спаси семейството си, заточено в Аморион от Теодосий III, след което се отправил към Константинопол, където пристигнал през март и използвайки арабския отряд като коз, успял да влезе в столицата и да свали Теодосий III. Лъв съумял да измами арабите и не ги допуснал в града, запазвайки Константинопол за себе си.[18]

Междувременно Масалама, вярвайки че Аморион бил подсигурен от Лъв Сириец, продължил похода си на запад, завзел Сарди и Пергам и сложил ръка на тема Трацезион. Арабите взели много пленници от местното население и освободили онези араби, които се намирали в плен на ромеите.[19]

Тук в изворите настъпва известно объркване. Според ат Табари, Лъв влязъл в Константинопол след като Маслама вече поставил града под обсада и всъщност възцаряването му било част от сделката, която византиецът сключил с арабите. Според хрониката на Михаил Сирийски, Сирийската Хроника от 846 и Теофан, обаче, Маслама пристигнал под стените на Константинопол след като Лъв се възкачил на трона. Теофан дава и конкретна дата за началото на обсадата – 15-ти август 717г. В този смисъл е по-вероятно да се приеме информацията, предоставена от Михаил Сирийски, която допълва текста на Теофан – Лъв използва арабския контингент така, както Юстиниян си послужил с българите, пратени му от Тервел през 705г. Във всеки случай, армията на Маслама трябвало да изчака пристигането на арабския флот, натоварен с допълнителни провизии и да се прехвърли през Дарданелите заедно със своя обоз и съпътстващи части (търговци, инженери, слуги и т.н.).

Редно е и да направим още едно уточнение – според Михаил Сирийски, българския наемнически контингент пристигнал в служба на Маслама още в Мала Азия през 716г. Хрониката поставя набирането на българите непосредствено след завземането на Сарди и Пергам от арабите.[20] Подобен развой не е невъзможен, в случай че част от арабския флот е бил заделен да транспортира българския контингент от Беломорието към сборния пункт. Това, обаче противоречи на военната логика. Далеч по-вероятно е българите да са се присъединили към своите арабски съюзници след прекосяването на Дарданелите в лятото на 717г.

Приемайки сведенията на Михаил Сириец и на Теофан за най-достоверни, можем да поставим началото на арабската обсада към август 717, когато Маслама заповядал да се изградят укрепления от насипи и каменни ограждения около крепостните стени на Константинопол, а града да бъде блокиран по море от арабския флот. Пак по същото време, той изпратил силен авангарден отряд, който да нахлуе във вътрешността на Тракия и да разори местните крепости, лишавайки ромейската столица от всякакъв шанс за подкрепа. Тази армия прекосила Източна Тракия, продължила на северозапад и вероятно достигнала или до областта Загоре или директно навлязла в Мизия.[21] Анонимната Сирийска хроника ни дава интересен детайл – армията, нахлула в земите на българите била водена от пълководец на име Ухайда.[22] Ако се обърнем към западните извори, които до един повтарят една и съща версия, излиза, че стълкновението между българи и араби се случило едва след като Маслама вдигнал обсадата на Константинопол през август 718г. Проблемът при всички западни извори е, че те буквално са преписали един и същи текст –  “История на Лангобардите“ на Павел Дякон. Единствен монахът Зигберт в своята хроника, писана през XI век вкарва един различен елемент – цифрата 30 000 сарацини избити от българите.[23] Другият латински текст, писан след Павел Дякон, който предава по-различно съдържание е хрониката на Анастасий Библиотекар, но неговия текст е буквален препис на Теофан Изповедник. Така, излиза че всички онези западни хронисти, които славят победата на Тервел, както гласи историографското клише у нас, всъщност повтарят в преписите си един и същи текст, в който  името на Тервел никъде не се споменава, нито пък хрониста възхвалява българите като спасители на Европа.

Далеч по-подробните византийски и сирийски текстове подсказват друго. Михаил Сирийски изрично подчертава, че българите разбили арабите в Тракия и след това Маслама поставил двадесет хиляди войници да пазят тила на армията си от тях.[24] Разковничето вероятно се крие във внимателното четене на антиохийския патриарх и на западните хроникьори. Михаил Сирийски посочва, че Маслама преминал в Тракия, изпращайки напред основните си сили, а сам той ги последвал с отряд от 4 000 бойци (вероятно личната му елитна част). Изоставайки от основните сили, частта на арабския принц била атакувана от българските наемници и разбита, а самия Маслама се спасил с бягство, достигайки основните позиции на арабската армия край Златната врата.[25] Тази информация се допълва от текста на Анонимната Сирийска Хроника от 846г., в която се казва, че арабската армия се разположила на лагер около Константинопол, а Ухайда нахлул в земите на българите и бил разбит от тях, а голяма част от армията му била унищожена.[26]

Всички тези събития, макар и да изглеждат в дисонанс, всъщност следват логична последователност. Маслама нямало как да прехвърли  120 000 души в Европа наведнъж. Това се случило на отделни контингенти, вероятно от по 20-30 000 души, които преминали Дарданелите, навлезли в Тракия и се отправили към Константинопол. Основният дял от тези войски – около 50 000-60 000, се разположил под стените на византийската столица. Друг отряд поел на северозапад, с цел да опустоши Тракия и да ликвидира всякаква възможност местните гарнизони да се съберат в единна войска, която да подпомогне обсадения Константинопол. Същевременно 12 000 араби обсадили Никея, за да подсигурят Мала Азия. Останали само Маслама с личните си войски и изпратените по-напред български наемници. И тук изглежда Ухайда допуска фатална греша. Вместо да се задоволи с  разорението на византийските земи, подмамен от лесните успехи, той повежда силите си към Загоре (Мизия звучи по-малко вероятно като цел – бел. авт.), която е владение на дунавските българи. Тази провокация постига две неща. Първо, известени още от 716г. за присъствието на силна арабска армия поела към Константинопол, българската армия е в готовност по границата си.[27] Реакцията на българската армия е мигновена – водени по-вероятно от Кормесий, предците ни атакуват силите на Ухайда и им нанасят страховито поражение. Къде точно се е състояло това сражение, за което споменава Анонимната Сирийска хроника от 846г., можем само да гадаем. Всичко което се казва, е че „Ухайда отишъл в страната България и много от войниците му били избити от българите.“[28]  Поражението на Ухайда не се явява единственото. Какъвто и да е бил размерът на арабския авангард, повечето бойци са били избити от българите, но това не попречило на наемниците служещи на Маслама да се обърнат против него и на свой ред да го атакуват докато навлизал в  Тракия. Отрядът от 4 000 елитни бойци на арабския принц бил пометен от наемниците, а сам той се спасил с бягство, укривайки се сред основните сили на своята армия при Златната врата.[29] В крайна сметка, следвайки далеч по-подробните данни на Михаил Сириец и Анонимната Сирийска хроника (които се допълват, но не се повтарят като съдържание), можем да заключим, че някъде през август или септември 717г. арабските авангардни части в Тракия станали жертва на българите, които ги разбили в две сражения и им нанесли значителни поражения.

         След като немалка част от армията на Маслама излиза „извън строя“, за арабския пълководец не остава нищо друго, освен да се окопае около Константинопол и да разчита на армията, с която разполага, за да доведе обсадата до успешен край. Основният проблем в случая е, че арабите губят значителна част от конницата си, тъй като контингентите на Ухайда и личния елитен отряд на Маслама несъмнено са кавалерийски части. Тук Михаил Сирийски прави интересна забележка: „след като е разгромен от българските наемници, Маслама отиде при останалата част от армията си, разположена срещу западните предели на града срещу Златната врата, където се случи сражение. Сега, там имаше 30 000 войници, пазещи морето и 20 000 пазещи откъм българската страна и те се сражаваха по суша и море срещу града. Тогава българите се надигнаха и унищожиха мнозина араби. Тогава арабите бяха ужасени, защото зимата наближаваше и те бяха обхванати от страх от морето, от българите и от самия град…“ [30]. Именно този момент в хрониката е и мястото с най-сериозно разминаване с данните в Анонимната Сирийска хроника. Последната посочва, че победата се случва преди идването на зимата и я отнася директно към армията, изпратена начело с Ухайда. С оглед на чисто стратегическите и тактически параметри е доста по-логично да приемем, че арабите първо са понесли сериозното поражение от българите и едва след това са се укрепили и срещу тях, оставяйки двадесет хиляди души да пазят „откъм българската страна“. Това обаче не означава, че през следващите месеци, българите не са продължили да атакуват арабските позиции, прихващайки отряди, изпращани за разузнаване, за събиране на дърва и други припаси или директно атакувайки арабския лагер. Следователно можем спокойно да предположим, че освен множеството арабски воини, избити в Тракия през ранната есен на 717г., още мнозина намерили смъртта си до идването на зимата, когато вероятно българите се оттеглили.

         Хипотезата, че нашите предци не останали под стените на Константинопол се потвърждава косвено от Теофан Изповедник, който заявява, че Тракия замръзнала, скована от сняг и лед за сто дни, в една очевидно изключителна тежка зима.[31] Да се мисли, че българите са останали на място при подобни условия без реална перспектива да пробият арабската отбрана, изглежда твърде наивно за техните командири, които за последните три десетилетия са се справяли с авари, хазари, араби и византийци.

         Паралелно с българската победа в Тракия, византийците извоювали важно предимство по море. В началото на септември, Маслама повел своя флот с цел да блокира ромейската столица. Теофан подробно разказва за това, как император Лъв III снабдил своите кораби със сифони, изливащи гръцки огън и по-малобройния ромейски флот успял да нанесе решително поражение на арабите, които се принудили да изтеглят своите кораби извън обсега на византийците и не успели да блокират Босфора. Нещо повече, арабите побързали да изтеглят основния контингент съдове на брега. Това дало шанс на византийците да действат по-свободно по море. Според хрониката на Зукин, Лъв III заповядал на своите кораби да прекъснат всички пътища за снабдяване на арабската армия от Азия. Любопитен факт, който се отбелязва само в този текст е, че ромеите унищожили мост от кораби, по който арабите били преминали в Тракия. Изграждането на подобен потонен мост е доста вероятно с оглед на значителните сили, които Маслама трябвало да прехвърли.[32] Този ход доста напомня на начина, по който войските на Ксеркс нахлули в Европа по време на гръцко-персийските войни.

         Резултатът от решителния ромейски успех по море и поражението, нанесено от българите по суша не закъснял. Окопани в твърде ограничен по площ лагер около Константинопол, подложени на чести рейдове от страна на защитниците и атаки от към българите в тил, за арабите останали малко възможности за активни действия. Въпреки това Маслама, който и преди водил тежки зимни обсади, не се предавал и армията останала на място вместо, както било по-обичайно през Средните векове, да се изтегли за презимуване в безопасна зона. Войниците трябвало да платят цената за непреклонността на своя командир. Както посочват всички източници – Михаил Сирийски, Теофан, Павел Дякон (и всички които го преписвали), както и Анонимната Сирийска хроника, арабите се принудили да избиват своите животни и да ги ядат, а в последствие прибягнали до опоскването на всякаква растителност и дори, ако може да се вярва на хронистите, канибализъм в края на зимния сезон. Положението се влошило още повече от избухването на чумна епидемия, която отнела живота на мнозина войници, но очевидно се прехвърлила и зад стените на византийската столица, където според Павел Дякон отнела живота на 300 000 души.[33]

         През септември 717г. халифът Сюлейман умрял и бил наследен от Умар II. През пролетта на 718г. новият халиф решил първоначално да продължи обсадата, в която арабите заложили толкова много и заради която понесли толкова страдания. 660 кораба отплавали от Египет и Тунис, натоварени най-вече с храна. Тези кораби пристигнали във Витиния през пролетта на 718г., но когато командирите им Суфиан и Язид научили за страшното византийско оръжие – гръцкия огън, те предпочели бързо да отведат корабите си на брега и да избегнат повторен опит за сражение с ромеите. Арабските кораби следвали брега на Мала Азия и се установили на котва на около 40 километра от Константинопол, заемайки бреговата ивица около градчетата Сатирос, Бриас и Карталимен.[34] В нощта след пристигането на арабския флот, коптските моряци от египетската експедиция решили да дезертират открадвайки лодките и малките съдове, съпътстващи основния флот. Те достигнали в Константинопол и водачите им известили Лъв III за местоположението на арабите. Той побързал да мобилизира флотилията си, натоварил корабите с гръцки огън и ги изпратил срещу арабите. Завързалото се сражение донесло втори категоричен успех за ромейската флота, която потопила много от вражеските кораби, а мнозина от арабите на борда им попаднали в плен.[35] Паралелно с морската експедиция, по суша била изпратена нова армия, начело с пълководеца Мадрасан. Тя трябвало да подкрепи силите на Маслама и вероятно да разбие обръча, стегнал арабския лагер по суша. Повече от вероятно е да приемем, че през пролетта на 718г. българите се завърнали в Тракия и продължили да тормозят арабската армия. Към подобна хипотеза ни навеждат последвалите събития. Но да се върнем на Мадрасан. Новата арабска армия достигнала равнините около Никея и Никомедия, преминавайки безпрепятствено през Анатолия. Ромеите ги очаквали, скрити в близките хълмове и гори, прикривайки отрядите си като местни разбойнически банди (Теофан ги нарича мардаити), които изглежда се срещали из анатолийските планини и не събудили подозрението на арабите. Веднъж излезли в тил на нашествениците, ромеите бързо концентрирали своите сили (Теофан подчертава че става дума за пехота) и атакували арабите в гръб, нанасяйки им тежко поражение.

         С това към лятото на 718г., всички шансове Маслама да получи подкрепления пропаднали, а състоянието на войските му едва ли се е подобрило в сравнение с изминалата зима. Нещо повече, сред арабската армия очевидно започнали бунтове, за които споменават хрониките на Зукин и ат Табари. Според тези текстове арабите „започнали да се бият по между си и се стигнало до там, че човек не смеел да се разхожда из лагера сам.“[36] Очевидната деморализация на арабската армия била пряко следствие, както от липсата на военен успех, така и на ужасяващото положени със снабдяването. Дали наистина арабите са прибягнали до там да ядат своите мъртви остава въпрос на това до колко преувеличени са отделните хроники, които предават събитията. Принципно, средновековната хронография изобилства със свидетелства за преувеличения като устойчив елемент от предаването на определен сюжет, особено с цел да се подсили ефекта от посланието на текста – в случая, както изрично се посочва в изворите – че арабите научили, че срещу Божията воля не бива да се върви. В този смисъл можем да проявим известна доза скептицизъм по отношение на канибализма сред арабската армия. Във всеки случай е сигурно, че много от животните, доведени в началото на похода, били избити с цел прехрана, но съществуват известни податки в Зукин и ат Табари, че арабите се опитали да засеят посеви в контрираната от тях зона. Едва ли добивите, ако е имало такива с оглед на зимата, описана от Теофан, са били сериозни. Вероятно е имало опити за повторни рейдове за продоволствия в Тракия, но и те надали са донесли достатъчно плячка, особено с оглед разорението, което арабите извършили предходната есен, събирайки „планини от провизии“. Арабските хронисти се опитват да прeпишат провала в снабдяването на ромеите – според ат Табари, Маслама се подлъгал да изгори повечето си провизии, за да докаже на Лъв III решимостта си да спази клетвите за мир, вероломно нарушени в последствие от лукавия византиец. Подобен сюжет отсъства от текста на Теофан и сирийските хроники, като последните не пропускат да споменат за договорката между Маслама и Лъв III. Доста по-вероятно е арабите, да не са преценили правилно провизиите си, особено с оглед на неочакваната атака от страна на българите. Изглежда в началото на похода Маслама е вярвал, че тилът му е подсигурен, и че той може да разчита на Тракия като на снабдителна база в хода на обсадата. Събитията, както видяхме, не се развили според плановете му.
 

[Hatshepsut]

 
         В крайна сметка  в началото на август Маслама получил писмо от Умар II, в който халифът заповядвал на своя генерал да вдигне обсадата и да се изтегли, за да спаси армията си от гладна смърт.[37] Обсадата, както посочва Теофан, била вдигната на 15-ти август 718г., точно година след като арабите обкръжили ромейската столица за пръв път. Именно тук е мястото да вмъкнем сведенията, дадени ни от Павел Дякон и повторени от западните хронисти след него. След като арабската армия започва своето изтегляне, изтощените им части са атакувани от българите в Тракия и предците ни им нанесли още едно съкрушително поражение. Според Зигберт арабите (които той нарича сарацини) загубили 30 000 души.[38] Вероятно именно тази битка визира и Теофан Изповедник, отбелязвайки мимоходом, че българите са избили 22 000 араби.[39] Има известно разминаване между хронологията, наложена от западните хроники и текста, записан от Теофан. Византийският хронист поставя победата на българите през пролетта или ранното лято на 718г., преди Умар II да отзове  Маслама. Според Павел Дякон победата на българите дошла след вдигането на обсадата – т.е. в края на август или началото на септември. Подобно разминаване не е твърде фатално за проследяване хода на събитията. Съществува, разбира се, хипотетичната възможност българите да са нанесли сериозно поражение на арабите през пролетта и след това отново след 15-ти август 718г., но подобна теза изглежда твърде малко вероятна. Изтощените от зимата, глада и болестите араби едва ли са имали сили да предприемат големи експедиции извън лагера си и едновременно с това да поддържат обсадата срещу излазите на защитниците. Във всеки случай, след като били разгромени от българите в Тракия, арабите потърсили спасение на корабите си, отплавайки за Мала Азия.

         В морето, както свидетелстват и Павел Дякон и Теофан Изповедник, корабите били застигнати от буря и мнозина се удавили. Остатъците от армията се добрали до Мала Азия и поели по обратния път към Сирия. Според Теофан Изповедник, оцелели само десетима души от цялата армия, пет от които били пленени от ромеите.[40] Подобна оценка е твърде преувеличена и дори абсурдна. Хрониката на Зукин ни дава една по-различна информация. Според сирийския текст арабите се върнали, прекосявайки Мала Азия и опустошавайки византийските земи по пътя си като отмъщение. Достигайки до крепостта Тияна, те били забелязани от местния византийски гарнизон, който подценил състоянието на арабската армия. Управителят на града решил да атакува вражеската армия от засада, но тя била разкрита от Маслама и той изпратил своя подчинен Абас, който пресрещнал напредващите византийци, надхитрил ги и на свой ред им устроил засада, в която избил мнозина от тях.[41]

         С това завършила тригодишната кампания на Маслама, който успял в последна сметка да измие част от провала чрез постигнатия в Киликия успех. Както вече отбелязахме по-горе, халифът Умар II не отстранил Маслама от поста му в Сирия и Армения, което означава, че провалената обсада на Константинопол не била възприемана толкова като тактически провал, колкото като катастрофа, причинена от твърде много непредвидени фактори – зимата, морските бури, употребата на гръцки огън от страна на ромеите и разбира се, намесата на българите. За византийците успехът бил несъмнен и дори Теофан, винаги скептичен и войнствен по отношение на императорите-иконоборци, не пропуска да прослави Лъв III Сириец, който надвил врага с божията помощ. В този смисъл ако трябва да посочим спасителят на Европа, то за ромеите това несъмнено бил техния василевс.

Заключение      

Победата над могъщата арабска армия, пристигнала под стените на Константинопол е, колкото победа на византийското оръжие по море, толкова и на българското по суша. Въпреки, че хронистите споменават някак мимоходом нашето участие в тази съдбоносна кампания, дори пестеливите думи и оценки не могат да помрачат факта, че предците ни постигнали най-малко три решителни победи над една от най-силните средновековна армии водена от един от най-талантливите пълководци на своето време. Трудно е да се прецени колко точно араби загинали от българското оръжие. Дали „само“ 22 000, както посочва Теофан, дали 30 000, за които пише Зигберт (32 000 според Алберих) или би следвало да прибавим още поне 10-15 000, избити в Тракия през 717г.? Това остава въпрос, на който трудно ще дадем отговор. Една реалистична и премерена оценка предполага, че българите ликвидирали около ¼ от арабската армия, която Маслама извел от Трацезион през 716г., като прибавим към това и дезертирането на 12 000 български контингент, получаваме общо около 1/3, превърната от ефективна сила в купчина прах. Това, което изворите подсказват, е, че пораженията в жива сила, нанесени от българите далеч превишават пораженията, понесени в следствие на морските битки с ромеите. Това не означава, че победите на византийския флот нямали огромна тежест върху изхода на кампанията. Напротив – осигуряването на хегемония по море е несъмнен успех, който подпечатал съдбата на изолираната в Тракия арабска армия. Това, което българите не успели да убият, а ромеите да изгорят, било ликвидирано от студа, глада и чумата. Ако вярваме на Зукиновата хроника, Маслама успял да се върне в Мала Азия с достатъчно армия, че да съумее да отблъсне опита на управителя на Тияна да му нанесе едно последно поражение.  Това означава, че арабите вероятно разполагали с поне 1/3 или 1/4 от първоначалните си сили, докато се завръщали към Сирия през 718г.. При всяко положение общите им загуби вероятно възлизат на над 60 000 души (а може би и над 70 000), повечето от които загинали в следствие на глада, студа и болестите.

         В съзнанието на нашия народ, името на хан Тервел трайно се е наложило като личността, която спасява Европа от арабската заплаха. Както видяхме в текста до сега, вероятността Тервел лично да е командвал българските войски в Тракия е твърде нищожна и не се потвърждава от нито един наличен извор. Далеч по-вероятно е неговият наследник и съвладетел Кормесий да е ръководел дунавските българи в Тракия, докато контингента служил първоначално на арабите е имал друг командир, най-вероятно от владетелския род на Куберовите българи. Българската медиевистика има пред себе си твърде дълъг и стръмен път, преди да може със спокойствие и категоричност да оценяваме събитията от средновековната ни история. Както статията разкрива, ние нямаме сигурни доказателства нито за хронологията на управление на нашите владетели, нито за реалните взаимоотношения между дунавските и македонските българи. Археолози и историци ще трябва да се потрудят изключително много на терен в търсене на повече доказателства за съществуването и битието на Куберовите българи и за тяхното място в балканската история. Що се отнася до изворите – българската историография има остра нужда от превод и публикуване на ключовите средновековни извори в тяхната цялост а не под формата на извадени от контекста фрагментарни късове, какъвто е случая с ГИБИ и ЛИБИ. Фактът, че сирийските хроники за дълго време остават непопулярен източник на информация, а арабските и арменските извори са направо пренебрегвани в популярното писане на история, са непростими пропуски за една съвременна наука, която има претенцията за европейско ниво.

         Авторът изразява своето най-искрено желание конкретната статия да предизвика необходимия дебат, да накара специалистите да се задействат и да отхвърлят, потвърдят или предложат различно тълкуване на  тезите, посочени в настоящия текст.
 

Автор: Александър Стоянов
 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Гръцки Извори за Българската История (ГИБИ), том 3 (София: БАН, 1960г.)

Латински Извори за Българската История (ЛИБИ), том 2 (София: БАН, 1960) и том 3 (София: БАН, 1965г.)

Blankship K. Y., The End of the Jihad State: The Reign of Hisham Ibn Abd Al-Malik and the Colla (New York: State University of New York Press , 1994)

Brooks, Ernest Walter, “A Syriac Chronicle of the Year 846“, в Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft 51 (1897): 569-588

Brooks, E. W., „The Campaign of 716–718 from Arabic Sources“ в The Journal of Hellenic Studies 19 (1899), с.19–33

Harrak, A. (trans.), The Chronicle of Zuqin, part III & IV (Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies, 1999)

Kennedy, H., The Armies of the Caliphs: Military and Society in the Early Islamic State (London and New York: Routledge, 2001)

 Michael the Great, “Chronicle” в Sources of the Armenian Tradition (Long Branch, N.J., 2013)

Paul the Deacon, Historia Langobardorum (Philadelphia: Pensylvania University Press, 1974)

Turtledove, H., The Chronicle of Teophanes: Anni mundi 6095-6395 (Philadelphia: University of Pensylvania Press, 1982)

Бешевлиев В., Първобългарските надписи (София: БАН, 1992г.)

Божилов  И., Гюзелев В. (ред), История на Българите в три тома, том I (София: Анубис, 1999г.)

Зафиров Д.,  Александров Е. (ред.), История на Българите, том V Военна история на българите от древността до наши дни (София: Труд, 2007г.)

Златарски В., История на българската държава през средните векове, том I, част 1 (София: Наука и Изкуство, 1970г.)

Цанкова-Петкова Г., „Българо-византийските отношения според мирните договори от края на VII в. до началото на IX в.“ в Античная древность и средние века 10 (1973) с. 167-180

[1]    Дадените дати посочват периода на управление, а не на целия жизнен път на съответната личност.

[2]    Имената на изворите в бележките под линия ще бъдат дадени на Български език (Теофан Изповедник – Хроника; Михаил Сирийски – Хроника и т.н.) В Библиографията са посочени оригиналните заглавия, от които са цитирани текстовете.

[3]    В. Златарски, История на българската държава през средните векове, том I, част 1 (София: Наука и Изкуство, 1970г.), с.247

[4]    Г. Цанкова-Петкова, „Българо-византийските отношения според мирните договори от края на VII в. до началото на IX в.“ в „ Античная древность и средние века 10” (1973), с. 167-180

[5]    Д.Зафировф, Е. Александров (ред.), История на Българите, том V Военна история на българите от древността до наши дни (София: Труд, 2007г.) с. 77

[6]    В. Бешевлиев, Първобългарските надписи (София: БАН, 1992г.), с. 102

[7]    E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 from Arabic Sources” in The Journal of Hellenic Studies 19 (1899), с. 20-21; Имената на арабските пълководци и владетели са предадени според арабската норма, в която отсъстват звуците „о“ и „е“.

[8]    Михаил Сирийски, Хроника, 137 (взето от https://archive.org/stream/ChronicleOfMichaelTheGreatPatriarchOfTheSyrians/Chronicle_Michael_Syrian_djvu.txt  на 14,03,2016г.);

[9]    Теофан Изповедник, Хроника, 396, с. 88

[10]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[11]  Теофан Изповедник, Хроника, 396, с. 88 –  „Оставиха 20 кораба които да пазят тила им. Те имаха по 100 тежко въоръжени мъже да ги пазят“

[12]  Освен големите конфликти, в пограничните зони се водела постоянна „малка война“ свързана с ежегодни рейдове срещу вражеските територии. Този конфликт бил двупосочен – от ромейска страна също действали особени погранични общества, принципно приобщени към военно-административните области на империята – т.нар. Теми.

[13]  Според някои модерни изследвания, изтощаването ресурсите на Шам (Сирия) във войните с хазарите се оказало ключов фактор за отслабване потенциала на Умаядите, за които Сирия се явява главна продоволствена база.

[14]  Павел Дякон, История на Лангобардите, глава 47 (взето от http://www.thule-italia.org/Nordica/Paul%20the%20Deacon%20-%20History%20of%20the%20Lombards%20(1907)%20%5BEN%5D.pdf?lbisphpreq=1 на 15,03,2016г.)

[15]  E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 ” с. 21

[16]  Ibid.

[17]  Сюлейман се възкачва на трона през февруари 715г., което означава, че поне няколко месеца са били нужни за да се организира армията.

[18]  Михаил Сирийски, Хроника, 138

[19]  Анонимна хроника от 846г. (взето от  https://archive.org/stream/BrooksASyriacChronicleOfTheYear846/brooks%20A%20Syriac%20Chronicle%20of%20the%20year%20846_djvu.txt на 15,03,2016г.); Михаил Сирийски, Хроника, 137

[20]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[21]  Анонимна Сирийска Хроника от 846; Павел Дякон, История на Лангобардите, глава 47; „Ведастинска Хроника“ в ЛИБИ, том 2, с.53-54; „Делата на неаполитанските епископи“ в  ЛИБИ том 2, с.21-22;

[22]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[23]  Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с.43

[24]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[25]  Ibid.

[26]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[27]  Наивно е да мислим, че арабите могат да наемат 12 000 българи в армията си ив Плиска никой да не се поинтересува с каква цел.

[28]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[29]  Михаил Сирийски, Хроника, 138

[30]  Ibid.

[31]  Теофан Изповедник, Хроника, 396, с.89; „Зимата беше много тежка в Тракия и в продължение на сто дни снежни кристали покриваха земята. Голям брой от конете камилите и другите зверове на врага [арабите] измряха…“

[32]  Amir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, part III & IV (Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies, 1999) с. 151

[33]  Павел Дякон, История на лангобардите, глава 47

[34]  Теофан Изповедник, Хроника, 397, с. 89

[35]  Ibid.

[36]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.151; E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 ” с. 28

[37]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.151

[38]  Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с. 43; Според монаха Алберих, българите избили 32 000 души („Хроника на монаха Алберих“ в ЛИБИ, том 4, с.180

[39]  Теофан Изповедник, Хроника,397, с. 90

[40]  Ibid., 399, с. 91

[41]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.152

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Битката при Константинопол (епизод 12)

[Hatshepsut]

Тервел и неговите съвременници


Печат с надпис - Богородице, помагай на кесаря Тервел - 705 г.

Най-големият Богородичен празник, който отбелязваме след броени дни, е добър повод да си спомним за бележития владетел кан Тервел (700-721). Няма как да е случайно, че върху печата му на кесар, втори по ранг в „земното царство“ след ромейския василевс, е изобразена Божията Майка като негова покровителка. Най-вероятно Тервел е християнин още от своето детство, така че подобен избор е обясним. Темата за Тервел и празникът на Света Богородица има отношение и към грандиозните събития през 717-718 г. - с дните около Успение Богородично се свързва победата над арабските завоеватели пред стените на Константинопол, в която ролята на българския владетел е решаваща. Днешният българин знае кой е кан Тервел и какви са постиженията му, но нека хвърлим поглед към неговата личност в паралел с някои от най-видните му съвременници.

След политическите личности, с които кан Тервел е имал едни или други контакти, безспорно се откроява византийския император Юстиниан II (685-695, 705-711), последният представител на емблематичната Ираклиева династия, на когото са присъщи силен характер, решителност и енергия, но и деспотични методи на действие и авантюризъм... При свръхнапрежението, в което е поставена Ромейската империя (преди всичко перманентната война с арабите), Юстиниан на два пъти губи властта, в крайна сметка и живота си. През първото му управление на българския престол е самият Аспарух (680-700), а българската общност в днешна Македония е оглавявана от неговия брат Кубер. Младият император води война с Куберовите българи през 688 г. Заради това „чичовците“ на Тервел отказват да се включат в организирания от владетеля в Плиска поход за връщането на Юстиниан на престола през 705 г.

В своя роман „Кан Тервел - кошмарът на Халифата“ (2013 г.) писателят Емил Димитров „изпраща“ българския престолонаследник в Константинопол по време на неговата младост. В случая художествената измислица има напълно правдоподобна основа - примерите с Кубрат в началото на VII в., Симеон Велики в неговата младост, Борис II и Роман, синовете на цар Петър, а дори и с бъдещия цар Калоян през 1188 г., са показателни. Официалната форма на подобно присъствие е „обучение“, макар да става дума за облечено в приемлива форма заложничество като гаранция на мир. И да не е било точно така, наследникът на Аспарух е участвал в двустранни преговори и срещи. С други думи, намесата във вътрешните работи на империята през 705 г. се дължи и на собствен опит, на базата на който Тервел е знаел е да гарантира българските интереси. Съответно, да постигне титлата „кесар“ (безпрецедентен случай в историята на средновековна Европа!) и, както основателно приема проф. Георги Атанасов, да получи ръката на Анастасия, дъщеря на Юстиниан от първия му брак.

След първия преврат срещу Юстиниан II на византийският престол идва Леонтиий (695-698), очевидно позната за Аспарух и Тервел личност. Предвид перманентната ангажираност с арабите при него отношенията с България явно са мирни. И следващият ромейски василевс Тиберий III Апсимар (698-705) поддържа добросъседски отношения с българите. Намесата на Тервел в полза на сваления Юстиниан се дължи не само на конкретните обстоятелства, но и на сближението на Апсимар с хазарите. В още по-голяма степен това се отнася за Филипик Вардан (711-713), който с хазарска подкрепа за втори път сваля Юстиниан от престола. Сближението с хазарите е наказано с нахлуването на Тервел в пределите на империята, достигайки до стените на Константинопол, скоро след което Филипик е свален. Издигнатият на престола Артемий Анастасий (713-715), преди това приближен на Юстиниан II, явно е по-приемлив за българите. Това личи и от подкрепата за него при опита му да си върне престола през 717 г. На свой ред при Теодосий III (715-717) е сключен българо-византийския договор от 716 г., смятан за образец в българо-византийските отношения дори и век по-късно.

Достигаме до бележития император Лъв III (717-741), чийто съюзник е Тервел в емблематичната битка с арабите. По традиция Лъв III е наричан „Исавър“/„Исавриец“ по името на родния му край, но в науката надделява прозвището „Сириец“ предвид неговия етнически произход. Може би най-точно би било обаче императорът да бъде наречен „Месемвриец“! Преселник от Сирия още в детството си, Лъв израства в района на Месемврия/Несебър, където Юстиниан II заселва „ромейско“ гранично население. Както става в истинския живот, „граничарите“, наричани „акрити“, не само враждуват със своите съседи, напротив - през дълги периоди живеят в мир с тях и имат нормални контакти. През 705 г. Лъв като командир на акритите не се противопоставя на похода на Тервел в подкрепа на „носоотрязания“ Юстиниан, а снабдява войските му с храна и се присъединява към акцията. Със сигурност старото познанство играе роля и за реализацията на българо-византийския съюз през 717-718 г.

Нямаме конкретни данни за българо-хазарските отношения, но нека припомним - Тервел е роден в старата родина, баща му Аспарух загива във война с хазарите, началото на собственото му управление започва във война със традиционните врагове... Съвременник на Тервел е хазарският каган Ибузир Глиаван, управлявал повече от три десетилетия. Каганът подкрепя заточения в кримския град Херсонес (дн. Севастопол, Украйна) Юстиниан, дори го жени за своята сестра. През 704 г. обаче Ибузир приема даровете на Тиберий Апсимар и решава да предаде „носоотрязания“ на неговите врагове. Научил за тези планове, Юстиниан бяга при Тервел, който се заема да парира опасния византийско-хазарски съюз.

Знанията ни за връзките с арабите са твърде скромни, но каквито и предложения да е имало от страна на халифата, Тервел категорично подкрепя Ромейската империя в трудното за нея време. През 717-718 г. българският владетел воюва с прочутия пълководец Маслама, син на халифа Абд ал Малик (685-705), брат на тримата следващи, управлявали за по няколко години халифи Уалид I, Сюлейман и Умар II. Син на робиня, Маслама няма претенции към престола. Пред стените на Константинопол през 717-718 г. в ръцете му е съсредоточена огромна военна мощ, а самият Маслама лично търпи поне две тежки поражения от Тервел. Въпреки катастрофата, Маслама не изпада в немилост - явно халифът Умар си е давал сметка, че прославеният пълководец е имал нещастието да се сблъска с опасен противник.

Съпоставката между българския владетел и някои от най-видните му съвременници ни убеждава в политическата значимост на Тервел като една от най-ярките личности на епохата. През 717-718 г. неговият политически опит и интуиция водят до единствено вярното решение - решителна подкрепа за нападнатата страна пред алтернативата от опасно съседство с агресивна сила с огромни ресурси и завоевателни амбиции. С превземането на Константинопол Арабският халифат цели да унищожи вековната империя, за да завладее Европа и обозримия средновековен свят. Така или иначе, българската помощ и победата над арабските завоеватели безспорно има световноисторическо значение.

Тервел нанася тежко поражение на противник, който за по-малко от век изграждат империя с огромна територия, побеждавайки „велики сили“ от ранга на Сасанидска Персия и Източната римска империя / Византия. Трябва да се проумее и утвърди безспорната истина, че българската победа е далеч по-съдбоносна за Европа и християнската цивилизация, а и за бъдещето на човечеството, в сравнение с онази на Карл Мартел при Поатие. Ако през 732 г. срещу франките действат арабски сили от Испания, през 717-718 г. против „световната столица“ Константинопол се отправят основните сухопътни сили и флот на стъпилия на три континента халифат. Победата над арабските завоеватели отрежда на Тервел заслужено място в историческия пантеон на Европа като неин защитник и спасител в една епоха, чиито послания не са изгубили своя смисъл дори и при днешните геополитически предизвикателства.

https://trud.bg/