Древнитѣ Българи около Кавказъ и въ Източна Европа

[Hatshepsut]

Авитохол и началото на българската държавност в Европа

На снимката: цитираната тук част от текста на Именника по Уваровия препис

Авитохол живя 300 години. А родът му бе Дуло. Годината му Дилом Твирем.
Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло. Годината му Дилом Твирем.
Гостун – този бе наместник. Родът му Ерми. Годината му Дохс Твирем.
Курт държа 60 години. Родът му Дуло. Годината му Шегор Вечем.
Безмер – 3 години. Родът му Дуло. Годината му Шегор Вечем.
Тези 5 князе царуваха 515 години от другата страна на Дунава с остригани глави. А след това дойде Исперих от тази страна на Дунава, както е и досега.

Това съобщава първата половина от прочутия „Именник на българските владетели“ [1]. Той е открит през 1861 г. от руския учен Андрей Попов. Именникът е известен в три късни преписа: Уваров (от XV век) и Погодинов и Московски (от XVI век) и от откриването си насам е бил обект на многобройни изследвания и интерпретации от филологическа, календарна, езиковедска и историческа гледна точка. Голяма част от тези интерпретации представляват ни повече, ни по-малко насилие върху съхранената от Именника информация, целящо да я вкара в предварително зададени рамки. Хронологията в Именника е най-пострадалият елемент при тези занимания с него.

Елементарната математика дава следния резултат: 680 – 515 = 165 г., при което 680 г. е идването на Исперих (Аспарух) на Дунава, а 515 са годините на българска държавност отвъд Дунава. Което дава като нейно начало 165 г. По други сметки тя започва през 153 г., тъй като Ирник бива отъждествяван с Ернак, сина на умрелия през 453 г. Атила (453 – 300 = 153 г.). Но от поне век насам масово и двете възможности биват отхвърляни, защото по презумпция българи отсам Волга няма как да е имало преди хунското нашествие от 70-те години на IV век.

Унгарската школа в стремежа си да закачи маджарите към българите, изкарвайки ги оногури, а оногурите – един вид праунгарци, дори стигна до пълно отричане на каквито и да е сведения за българи отпреди края на V век: „Вероятно тези данни (за Зиези от Анонимния римски хронограф [2]) са прибавени по-късно, тъй като преди 480 г. на запад няма никакви данни за българите, а преди огурското преселване около 460 г. не би трябвало да се търсят първоначални данни за тях“ [3]. Пак по същата причина арменските сведения за българите, за които ще стане дума в следващата част, напълно се отричат от унгарската наука, доколкото тя изобщо ги познава.

В следствие на този „коригиращ“ и „напасващ подход“ веднъж вече след като Ирник беше отъждествен с Ернак, Авитохол автоматично стана хуна Атила. Логиката на тази операция беше следната: щом като Ирник е Ернак, то няма как и Авитохол да не е Атила, неговия баща. Още повече, че в имената Авитохол и Атила си приличали… в първата буква. Съзнавайки обаче, че този възглед малко нещо накуцва, през изминалите десетилетия бяха направи и някои отчаяни филологически опити за доказване на идентичността на Авитохол с Атила.

Сред най-екзотичните са например тази на грузинеца И.Н. Шервашидзе, според която Авитохол не било българско име, а хипотетичен гръцки израз αυιο-χόλωιος „сам против себе си раздразнен“, тоест Авитохол било прякор, подобен на владетелски прякори като Карл II Злият, Селим I Страшни, Иван IV Грозни [4].

Друга, още по-абсурдна хипотеза, е тази на Боян Джонов. За него Атила (Аттила) е готско име и означава „Бащица“ (Аtta „баща“ и умалителното окончание -ila). Джонов заключава, че достигналото до нас чрез Именника име Авитохол е било първоначално, а разпространеното готско име Атила било преводно. Титлата е била известна не само на племената от Атиловата империя, но и на съседните племена [5]. Жалко само, че римският дипломат Приск Панийски, който имал лична среща с Атила през 448 г., така и не разбрал, че истинското му име е Авитохол, а не Атила и навсякъде в историята си пише „Атила“.

Филологически упражнения като горните имаха една единствена цел – да се набута Авитохол в калъпа и тесните обувки на епохата на Атила, защото какво щяхме са правим, ако, недай боже, се окажеше, че обявените за хуни/тюрки българи са се подвизавали западно от Волга 300 години преди появата на хуните. Пак по същата причина историците приеха консенсусно, че 300 години е невъзможен като продължителност срок за живот и свиха живота на Авитохол до половинвековното житие и битие на Атила. Така всичко „си дойде на мястото“. Само че по незнайни причини 150-те години на Ирник не се оказаха проблем. Може би защото Ирник в качеството си на Ернак вече не пречеше на българите да бъдат хуни/тюрки.

Разбира се, когато си издал присъдата предварително, всичко, което й противоречи, е най-добре да се пропусне или замете под килима. Така се случи и с Авитохол, за когото бе пропуснато най-простичкото решение, а именно, че неговите 300 години, както и 150-те години на Ирник, нито са митологически, нито са произволно сложени, а отразяват срокове и епохи. И че този подход на делене на историята на епохи и срокове, белязани от някое събитие или царуване, е запазена марка на средновековната българска историография, доколкото нещичко е останало от нея.

Така например в „Български апокрифен летопис“ от XII век пише, че цар Испор (Аспарух) „царува на българска земя 172 години“. Този срок също е нереално дълъг, като тези на Авитохол и Ирник, но още преди три десетилетия на Иван Венедиков му хрумна щастливата идея, че това е исторически срок, съответстващ на епохата на езическа България и на годините от Аспарух до възцаряването на Борис I: 680 + 172 = 852 г. Пак в същия апокриф откриваме и „цар Слав“, управлявал 119 г., след като земята Карвунска била „опустяла от елини за 130 години“, загадъчна личност, зад която обаче може би се крие споменатият от Михаил Сирийски и Йосиф Генезий вожд Булгариос, заселил се като ромейски федерат в Мизия и Добруджа през 587 г.

Отмервайки 119 години, се озоваваме в 705/706 г., когато на българина Тервел е оказана невижданата чест да бъде обявен за кесар от император Юстиниян II. Поради какви съображения авторът на апокрифа е хвърлил мост между Булгариос/Слав и Тервел не е ясно. Но пак в същия апокриф се споменава и „цар Изот“, зад чието име най-вероятно се крие кан Омуртаг (всъщност Муртаг). Изот царувал 100 години и 3 месеца, които ни отвеждат към 914 г. (814 + 100 = 914 г.), в самото начало на управлението на Симеон Български вече като василевс (цар). За протокола: въпреки фанатичното спазване от страна на ромейския протокол и историци на йерархията на владетелите, съгласно които всички български монарси са „господари“ или „архонти“, по някаква необичайна причина „Продължителят на Теофан“ (втората половина на Х век) нарича Омуртаг „василевс“. Той, между другото, на своите медальони е изобразяван именно като василевс (император). Тоест неизвестният автор на „Български апокрифен летопис“ е счел за важно да спомене стоте години, отделящи първия български император Муртаг от втория Симеон под формата на срок на управление на „цар Изот“.

Същата склонност да се пресмята историята на българите чрез големи времеви периоди или епохи виждаме и в българските приписки към „Хрониката на Константин Манаси“ („Манасиевата хроника“), направени около 1344/1345 г. В една от тях се твърди, че от дните, в които българите започнали да завоюват „долната Охридска земя“, били изминали 870 години. Четири века по-късно същия афинитет към представянето на историческите събития под формата на срокове, периоди и епохи откриваме у Паисий Хилендарски, считан за патриарх на българската историография, но чийто труд се оценява единствено като пропагандно четиво. На едно място той твърди, че българите (македонските) били християни 78 години, но после се върнали към езичеството. На друго място Паисий пише, че българите (но вече тези в Мизия) били християни 50 години и после отново се обърнали към езичеството. Тези 50 години се отброявали от покръстването на Тервел (в 703 г. според Паисий) насетне и приключват заедно… с властването на рода Дуло, свален през 753 г., което поставя и края на цяла епоха от ранносредновековната история на България.

В заключение: средновековната българска историческа традиция е имала своя логика, различна от съвременната. Прилагането на съвременна логика върху Именника доведе до пренаписването на хронологията в него, изтривайки 300 години държавност, заявени от самите средновековни българи. Така вместо епохата на Авитохол да обхваща периода II–V век (165–465 г.), тя беше спаружена до двете десетилетия управление на Атила (434–453 г.). Към същия II обаче отпращат и арменските извори, колкото и да не са долюбвани именно по тази причина. Но за тях ще стане дума в следващата част.

Бележки

[1] Стефан Чурешки, Именникът на българските князе,, Издателство Сиела, София 2012

[2] Онлайн текст и изображения, пълно предисловие и библиография на Анонимния римски историограф от 354 г. на английски език на Tertullian.org: Chronography of 354

[3] Габор Векон. Прабългари в Карпатския басейн. – Унгарска българистика. С., 1988, с. 23

[4] И.Н. Шервашидзе. Еще раз об этимологии имен Ašina и Attila-Авитохолъ. – Советская тюркология. № 3. Баку, 1989, с. 80–81

[5] Боян Джонов. За имената на първобългарските ханове. – Филология (Philologia). № 1, София, 1977, с. 9–10

https://voinaimir.info/2021/12/avitohol-bulgaria-europe/

[Hatshepsut]

Българите северно от Кавказ според арменските извори – I

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006

„Разпускайки западните множества, самият той (цар Валаршак) слязъл в богатите на трева места, близо до границата на Шарай, наричан от древните Безлесен и Горен Басеан и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, които се установили по тези места, бил наречен по неговото име Вананд.

И имената на селата, които били дадени според имената на братята и потомците му, са останали и до днес… В неговите [на Аршак] дни имало голямо безредие във веригата на великата планина Каукас, в страната на булгхарите и много от тях, като се отделили, дошли в страната наша и заживели за дълги времена под Кол, на плодородно и изобилно на хляб място… Тук свършват думите на стареца Мар Абас Катина…“ (Մովսիսի Խորենացւոյ Պատմութիւն. Երևան, 1981, превод мой – П.Г.)

Тези сведения дължим на Мовсес Хоренаци, считан за Баща на арменската историография. Той завършва своята „История на арменците“ около 482 г. и пишейки я, решава да вмъкне два интересни пасажа, свързани с българите. Съдържението им е било обект на нееднократни опити за датиране и тълкуване.

На снимката: страници от препис от XI век на „История на арменците“ на Мовсес Хоренаци (482 г.)

Най-старото датиране на „цар Аршак“ е направено още през XIX век и управлението му е отнесено към периода 127–114 г. пр.Хр. Въпреки че днес тази датировка е отдавна отхвърлена от арменската историческа наука, тя все още може да се срещне из съвременни изследвания, правени в чужбина. Други датировки, отъждествяващи Аршак с арменския цар Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) или с Аршак І (34–35 г.), също са неоснователни. „Аршак“ у Хоренаци е представен като значителен владетел, докато арменският историк дори не знае за съществуването на кратко управлявалия Аршак І (34–35 г.).

Отъждествяването с Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) също е невъзможно, защото от един друг откъс у Хоренаци, се разбира, че дори и около 387 г. потомците на българските преселници във Вананд продължават да са войнствен, агресивен и размирен елемент („защото ванандците с голямо желание разбойничели, което за тях е приятен и правилен занаят“). А това означава, че и към края на IV век ванандските българи все още пазели етническата си самобитност и все още не били станали „докрай арменци“. Което надали е възможно да се случи, ако са били дошли в Армения 400 години по-рано, при Арташес ІІ. Така че и той, и Аршак І отпадат като кандидати да са „цар Аршак“ на Хоренаци.

Други автори пък стигат до противоположната крайност – изтегляне много късно на царуването на „Аршак“. Например според Васил Гюзелев преселението на хората на Вунд е станала чак по времето на арменския цар Арташес ІV (423–428 г.), а според Александър Бурмов „Аршак“ е арменският цар Аршак ІІІ (378–389 г.) или в най-добрия случай Аршак ІІ (345–368 г.). Незнайно по какви причини последната дата се приемаше за меродавна у нас в продължение на десетилетия.

Не че изобщо някой историк в България се интересуваше от въпроса за преселението на Вундовите българи в Армения и за това събитие като маркер за ранно българско присъствие около Кавказ. Тази пълна незаинтересованост много добре личи от приложената в „Образуване на българската народност“ (София, 1971 г.) на акад. Димитър Ангелов карта, изготвена от чл.кор. Петър Коледаров. На нея областта Вананд, където са се заселили Вундовите българи, е поставена не в Северозападна Армения, а (явно по чисто звукова прилика) е сложена около езерото Ван в Южна Армения. Географската, а оттам и историческата грешка в картата е от порядъка да поставим София на мястото на Бургас.

Накратко, нито една и от късните датировки (IV–V век) не е вярна. Това става ясно от едно сведение на писалия в началото на Х век арменски патриарх (католикос) Йовханнес Драсханакертци. Ето какво съобщава той:

„В неговите дни (на Аршак) някои от евреите, като напуснали обиталищата си в [страната на] булкарите, населяващи клисурите на Ковкас, дошли и се заселили в подножията на Кол. Двамина от тях, измъчвани поради това, че не почитали езическите богове, били посечени заради бащината си вяра, както светият Йелиазар и синовете на Шамовон.“ (Յովհաննու Կաթողիկոսի Դրասխանակերտցւոյ Պատմութիւն Հայոց. Երևան, 1988, превод мой – П.Г.)

Този откъс също споменава „страната на българите“ в Кавказ като реалност по времето на „Аршак“. Пак той започва гонения против евреите (за тях пише и Хоренаци), карайки ги да се кланят на езическите богове. Езическите богове обаче са били почитани в Армения до 301 г., когато тя първа в света приема християнството като държавна религия. Тоест „страната на българите“ в Кавказ е била реалност още преди 301 г., седем десетилетия преди нашествието на хуните западно от Волга, с което традиционно и механично се свързва и появата на българите в Европа.

Че преселението на българите на Вунд в Армения е станало преди 301 г. се потвърждава по косвен път и от един друг късен арменски автор на име Ухтанес. През 982 г. той написва една „История на арменците“ в 3 части, първата от която представлява компилация от сведения на по-ранни автори, макар че съдържа и информация, която е черпена от други източници. В първа част от историята си Ухтанес помества списък с епархиите, учредени от свети Григор Лусаворич (Григорий Просветителя) веднага след покръстването през 301 г.

Всяка от тях носи името на областта (окръга), която покрива териториално, или на аристократичната фамилия, господстваща там. Ето част от сведението на Ухтанес: „на това място били подредени и обявени всичките [епископски] престоли, [точно] както свети Григор, нашият Просветител, ги назначил и сам подредил йерархията на престолоприемните епископи. Първият [бил] епископът на Харк, вторият – епископът на Остан… петнадесетият – [епископът] на Вананд“.

https://voinaimir.info/2022/10/bulgarians-caucasus-i/

[Hatshepsut]

Българите северно от Кавказ според арменските извори – II


Копие от печатно издание на Хоренаци от 1913 г. Почервененото гласи буквално: „във веригата на великата планина Каукас, в страната на булгхарите“

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006

След като преселението на българите на Вунд в Армения не е могло да се случи след 301 г., както и по времето на арменските царе Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) или Аршак І (34–35 г. сл.Хр.), тогава то следва да е станало някъде между 35 г. и 301 г. сл. Хр. Като се има предвид и фактът, че сириецът Мар Абас Катина, когото Мовсес Хоренаци изрично посочва като източник на българските сведения, е живял през III век, обхватът на търсенето трябва да бъде допълнително стеснен.

Отчитайки контекста на събитията от арменската история (което не се прави по принцип), както и нарасналата активност на племената и народите северно от Кавказ от средата на II век сл.Хр. насетне, българското преселение в Армения следва да се датира по време на управлението на арменския цар Валарш II (185–198 г. сл.Хр.). А въз основа на едно коригиране на сведенията на арменския хронист от XII век Самуел Анеци за възцаряването на римския император Елий Пертинакс и Валарш II, преселението на българите на Вунд може да се датира с още по-голяма точност – 186 или 187 г. сл.Хр.

С червен кръг: „Страната на булгхарите във великата планина Кавказ“ на фона на античния свят от II век сл.Хр.

Тази по-късна дата вече обяснява и защо към 387 г. българското население на областта Вананд все още не било асмилирано и съхранявало своята войнственост, неуседналост и агресивност – двата века между 187 и 387 г. не са били достатъчни за осъществяване на пълното му претопяване в арменска среда. Докато едно хипотетично преселение през 35 г. сл.Хр. или дори още по-рано, прави несъстоятелно дори допускането за запазване на някаква етническа самобитност за период от близо 400 години.

Датирането на преселението към 186/187 г. има още по-голяма стойност, защото годината 186/187 отстои само на някакви си двайсетина години от датата 165 г., която „Именникът на българските владетели“ поставя като възшествена година на тайнствения Авитохол, белязал с управлението си цял 300-годишен период. Тоест датата 186/187 г. по независим начин демитологизира събитието „Авитохол 165“. Друго едно арменско сведение, което имах късмета да изровя преди 15 години, прави нещата още по-аргументирани.

Нееднократно споменатият вече Мовсес Хоренаци съобщава, че Валарш II загива в битка с нахлулите откъм север хазири (т.е. хазари) и барсили. Първоначално той ги отблъсва в сражение при бреговете на река Кура, но когато предприема контраудар северно от Кавказкия хребет, е смъртоносно поразен от изкусен стрелец с лък. През 1267 г. същия разказ предава кажи-речи дословно и арменският енциклопедист Вардан Аревелци. В неговия текст обаче има една важна разлика – вместо БАРСИЛИ срещаме БЪЛГАРИ:

„В неговите дни, като се обединили, народите на БУЛГХАРИТЕ и ХАЗИРИТЕ начело с царя си Внасеп Сурхап, стигнали до реката Кура с безбройна войска, която, като я сразил в бой, Валарш преследвал отвъд вратата Чорай, обаче внезапно умрял, ударен от стрела, след като царувал 20 години“.

Вардан Аревелци е не друг, а същия онзи Вардан (вж. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд), който локализира старите земи на българите в Средна Азия. Пак той споменава в историята си и за грабежите и насилията над българите в Тракия, извършени от германските кръстоносци на Фридрих Барбароса. С други думи, Вардан Аревелци познава българите и знае добре какво и за кого пише. Затова едва ли е случайна извършената от него замяна на „барсили“ с „българи“. Той явно е имал на разположение и някакви допълнителни сведения, недостигнали до нас и ги е използвал, за да направи поправки и уточнения, които е сметнал за необходими. Както впрочем нерядко се случва, когато късен автор използва текст на по-ранен.

Дариялският проход (Аланските врати), през който са минали българите на Вунд по пътя им към Армения. Рисунка на поета Михаил Юриевич Лермонтов, 1837 г.

ЗА ИМЕНАТА ВУНД, ВЛЪНДУР И ВАНАНД
Освен датирането на събитията от българските откъси от историята на Мовсес Хоренаци, другият проблем, с който от столетие насам учените не могат да се справят, е разминаването между имената Вунд, Влъндур и Вананд. Обикновено проблемът е „решаван“, като се смотолевя някаква хипотетична идентичност между Вунд и Вананд, а името ВЛЪНДУР (редовно погрешно транслитерирано по правилата на новоарменския език като ВХЪНДУР) е съпоставяно с името на Уногундурите на Аспарух. Нещата обаче не са толкова прости.

ВУНД е лично име и няма нищо общо с Вананд, което е име на област. То обаче е засвиделствано в персийска етническа среда през V–VI век като ВНДОЙ и БНДОЙ. Името се е срещало и в България като част от названия на местности. Така например в района на село Ракитово, Велинградско, проф. Тодор Балкански е записал имена като „Бундева махала“ (българомохамеданска), „Бундев вър“ (тоест „Бундев връх“), „Бундьова мост“, „Бундьова чешма“. Тези названия по думите на Т.Балкански идват от родово име на българомохамедани БУНДО/БУНДЬО. Подобни названия са съществували обаче още през Ранното средновековие. Например в един списък на епископите от времето на ромейския император Леон VІ (886–912 г.) е споменат и „епископът на ВУНДИЦА“, чиято епархия се намирала в Тесалия.

Реално съществуващата връзка е между Влъндур и Вананд и тя става явна при малко повече находчивост и внимаване в изворите. Мовсес Хоренаци изрично споменава, че черпи българските си сведения от сириеца Мар Абас Катина.

И Дариялският проход в наши дни

В сирийския (късноарамейския) език обаче буквите „ламад“ (Л) и „нун“ (Н) са сходни графично и лесно могат да бъдат объркани в един ръкопис при име, което е непознато за четящия. Тоест ползвайки текста на Мар Абас Катина, арменецът Хоренаци е разчел оригиналното ВНЪНДУР като ВЛЪНДУР. ВНЪНДУР вече е на крачка от ВАНАНД като звучене, още повече, че в сирийския текст гласната „алеп“ (А) вероятно е била изпусната (В-а-Н-Н-Д-У-Р) и Хоренаци не е посмял да я постави на своя глава.

Че изходната форма в сирийския текст на Мар Абас е била „Ванандур“ личи от някои сходни случаи. Например в писмото на хазарския хакан Йосиф от 961 г. дунавските или Аспаруховите българи са наречени „В-Н-Н-ТРИ“. Подобно е названието на дунавските българи и у персиеца ал-Гардизи (XI век) – Н.Н.Д.Р. Но класическият пример-аналогия е унгарското название на българите – НАНДОР.

Накратко: оригиналното самоназвание на хората на Вунд е било ВАНАНДУР, а конструкцията у Хоренаци Վղընդուր Բուլղարայ Վնդայ (Влъндур Булгхарай Вндай) следва да се превежда като „[племето/народа] Ванандур-булгар на Вунд“.

Разгадаването на ребуса на древните имена разкрива и още нещо, не по-малко ценно – хората, които Вунд отвежда със себе си в Армения през 186/187 г., са принадлежали към същото племе, което 500 години по-късно Аспарух отвежда на Дунава. Това е племето Ванандур или Уногундур, което най-вероятно е било царското племе или поне най-многобройното сред българските племена.

https://voinaimir.info/2022/10/bulgarians-caucasus-ii/

[Hatshepsut]

Българите северно от Кавказ от средата на V до края на VI век

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006

„На север от него (от градчето Никопс) са народите на турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар.“ Това е сравнително добре познат откъс от разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“ на Ананиа Ширакаци и който липсва в кратката редакция на географията. Той обаче предлага наистина интересна информация.

Например формата bulghar в „Купи-булгхар“ и в „булгхари“ е нетипична за ранните арменски текстове, което значи, че няма как откъсът да е бил съставен около 680 г., по същото време, откогато датира кратката редакция на географията „Ашхарацуйц“. Тогава откога е този откъс?

До средата на Х век арменската буква „ղ“ в Բուլղար (Bulghar) се чете като ł, а едва след това започва да се чете като gh. Тоест, съдейки по формата bulghar в „Купи-булгхар“ и в „булгхари“, най-малкото горецитираният откъс е добавен не по-рано от средата на Х век, като никак не е изключено цялата разширената редакция на „Ашхарацуйц“ да е от същия период. Във всеки случай обаче авторът на горецитирания откъс се е опирал на по-стари, недостигнали до нас данни, които отразяват етническата ситуация северно от Кавказ между края на VI и края на VII век. Какво обаче се крие зад названията Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, Чдар-болкар?

ЧДАР-БОЛКАР са населявали територията на днешен Дагестан в Руската федерация. Още преди близо половин век специалистът по Кавказ професор Дейвъд Маршал Ланг (David Marshall Lang) в книгата си „The Bulgarians. From pagan times to the Ottoman conquest“ (London, 1976) направи връзка между Чдар-болкар и пост-кушанското Кидаритско царство на територията на днешен Афганистан. На стр. 30 от книгата си, коментирайки разширената редакция на „Ашхарацуйц“, той пише следното: „Kidar-Bulgars, by the last-named of which he meant the Kidarites, a branch of the Huns“ („Кидар-българи“, под името на последните той (Ананиа Ширакаци – П.Г.) имал предвид кидаритите, клон от хуните“). На свой ред Арсен Сукри, макар и в опит да направи връзка с името Кубрат, в бележка под линия към френския си превод на „Ашхарцуйц“ предава ЧДАР като CITAR (Կիտար), което пък е още по-близко до КИДАР (Աշխարացոյց Մովսեսի Խորենացւոյ յաւելածովք նախնեաց. Վենետիկ, 1881, р. 35).

През 40-те години на III век персите нанасят тежък удар на могъщата някога Кушанска империя с център земите на днешен Афганистан. Остатъците от нея са превърнати във васално на персите царство на име Кушаншахр (букв. Кушанско царство) и от втората четвърт на III век докъм средата на IV век то е управлявано от т.нар. кушаншахове – роднини на сасанидските царе на Персия.

Към 50-те години на IV век обаче властта на кушан-шаховете практически е ликвидирана от ударите на напиращите от североизток хионити/хефталити. Някъде около 370 г. на мястото на рухналия персийски протекторат Кушаншахр възниква посткушанското царство начело с владетеля му Кидара, кушански княз. То обаче също става жертва на ударите на хионитите и Кидара е принуден да им отстъпи владенията си северно от река Аму Даря. Запазвайки властта си над земите южно от нея, той премества резиденцията си в град Балх в Тохаристан. В следващите десетилетия между хионити и кидарити цари мир и те дори водят относително съгласувана борба с персите.

Около 466/467 г. обаче Кидаритското царство става жертва на комбиниран удар от страна на персите и преминалите на тяхна страна хионити/хефталити. Кидаритското царство е унищожено, а териториите му – разделени между победителите. Една част от населението му признава властта на новите господари. Друга част от кидаритите бяга към Индия и скоро сведенията за тях прекъсват. Трета част от населението на Кидаритското царство обаче, съдейки по косвените данни от „Ашхарацуйц“, се премества на територията на днешен Дагестан, където арменската география го зарегистрира под името Чдар-болкар.

ДУЧИ-БУЛКАР. На изток те граничели със земите на Чдар-болкар. Основните землища на Дучи-булкар са били на територията на днешна Чечня. За съжаление мястото тук не позволява да се аргументира в детайли тази локализация, но ще дам поне пример: на самата граница между Чечня и Дагестан и днес съществува селището ДУЧИ, близо до шосе Е50, водещо от Гудермес в Чечня към Хасавюрт в Дагестан.
Българите Дучи най-вероятно са от същите онези 30 000 „скити“, които през зимата на 586/587 г. потеглят на запад „от отсам проломите на планината Имеон“. Според Михаил Сирийски 10 000 от „скитите“ стигат до Дунава, където са заселени са от ромеите като войнишко население и тогава се разбира, че името им е „българи“. Оставалите 20 000 „дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия“ (вж. свързания текст „Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски“).

КУПИ-БУЛГХАР, тоест „Кубански българи“. Както подсказва правописа на името им, те са късна добавка към разширената редакция на „Ашхарацуйц“, не по-рано от средата на Х век. Изглежда Купи-булгхар са онези българи, които не потеглят с Аспарух към Дунава, а остават около река Кубан. В анонимната персийска география от 972 г. „Худуд ал-Алам“ те са наречени В-Н-Н-Д-Р, тоест ВАНАНДУР: „На изток от нея са барадасите, на юг от нея – хазарите, на запад от нея – планини, на север от нея – маджарите. Те [в-н-н-д-р] са страхливи, слаби, бедни. Доходните занимания при тях са малко“. Яков Федоров и Гаджи Федоров, анализирайки данните от „Худуд ал-Алам“, определят разположението на областта в-н-н-д-р „в Източното Приазовие, включвайки десния бряг на река Кубан в нейното долно течение, където се намирала Велика България на Кубрат“.

ОЛХОНТОР-БЛКАР са добре известните уногундури, сиреч Аспаруховите българи. Те обаче са идентични си българското племе Ванандур, част от което, водено от Вунд, се преселва в Армения през 80-те години на II век. За връзката Ванандур – Олхонтор указва уточнението „пришълци“, тоест олхонторите са от българите, част от които били дошли в Армения.
Откъде идва обаче племенното название ОЛХОНТОР? То е съставено от две части – „Олхон“ + „тор“, като втората може да се срещне и във варианта „-дур/-дор“ в племенни названия от епохата на Великото преселение на народите като Бардор и Уногундур. „Олхон“, под формата АЛХОН, е едно от хефталитските/хионитските племена на територията на Хефталитстката империя, споменато и в разширената редакция на „Ашхарацуйц“. На територията на Западна Индия има дори открити монети с гръцки надпис, разчетен като АΛХОN (вж. свързаните текстове „Страната на българите“ североизточно от Самарканд“ и „Българите по двата бряга на река Аму Даря“).

Българските групи северно от Кавказ 590–670 г.: Олхонтор-блкар, Чдар-болкар, Дучи-булкар. Купи-булгхар е добавка от Х век (по Голийски, 2006)

Каква точно е връзката между българите Олхонтор и Алхоните в Средна Азия е въпрос на допълнителни изследвания. В арменските извори те обаче фигурират и като ХАЙЛАНДУР (Йелише, втората половина на V век) или ХАЛАНДУР (Степаннос Орбелян, края на XIII век). Орбелян дори сочи, че Китай се намира „по източните граници на страната на халандурите“, но същевременно твърди и че, „страната на халандурите [се намира] в полето на хазирите, което сега наричат Хпчах“, тоест Дашт-и Кипчак или Куманската/Половецката степ.

За ха(й)ландурите най-много сведения е ни оставил арменецът Йелише (Елисей), автор на една история, посветена на голямото арменско въстание против персите от 450–451 г. Особено ценното е, че Йелише пише като съвременник, а в някои случаи и като участник в събитията.

Първото по-важно сведение на Йелише за хайландурите е във връзка с похода от 454 г. на персийския император Йездигерд II срещу хефталитите/хионитите от Хефталитската империя, които Йелише по инерция от предходните столетия нарича „кушани“ и „страната на кушаните“. Възможно е обаче в този случай арменският историк да е имал предвид къснокушанското Кидаритско царство и при това положение употребата на имената „кушани“ и „страната на кушаните“ са съвсем уместни.

Посткушанското Кидаритско царство около 370 г.

Йелише съобщава, че „един хон от рода на царете в страната на хайландурите на име Бел, който тайно клонял към християните и с любов и желание се учел от тях на истината, макар и по своя воля да се бил покорил на властта на царя [Йазкерт], твърде силно се огорчавал в мислите си, виждайки измъчените светци (тоест на поведените от персите арменски пленници – П.Г.). И тъй като повече с нищо не можел [да помогне на светците], избягал при царя на кушаните. Отишъл и му разказал за всички злини, които причинил царят на Арменската страна, съобщил му и за разрушаването на Хонските врати“. В резултат на намесата на Бел „царят на кушаните“ успял да събере навреме силите си и с маневрена война да омаломощи персийските армии, нахлули на негова територия.

Другото споменаване на хайландурите е в контекста на избухналото в Кавказка Албания въстание против персите. Йелише съобщава, че албанският цар Ваче извикал като съюзници войски от живеещите на територията на днешен Дагестан маскути (масагети) и заедно с 11 планински царе започнал война против „полка на ариите“, тоест против персите. В отговор срещу големи суми те наели хайландурите, които трябвало да ударят въстаналата Албания откъм Дариялски проход. Войната се затегнала и макар хайландурите да опустошили земите на Ваче и да разгромили войските му, сред тях избухнала епидемия, която им нанесла големи загуби.

Азербайджанският историк Юсиф Джафаров (той впрочем е първият, направил връзката хайландури = българи) смята, че албанският цар Ваче въстава през 457 г., а кампанията на хайландурите продължава между 460 и 462 г., като към началото на 463 г. въстанието вече било потушено.

Историята на българите-ванандури (хайландури, олхонтори, уногундури) през първите няколко столетия след Христа на практика е невъзможно да се възстанови поради крайно фрагментарните изворови данни. Във всеки случай през II век арменските извори ги локализират в предпланините на Кавказ и в самия Кавказ, докато в средата на VI век в своята „Гетика“ историкът Йорданес съобщава нещо по-различно:

„На юг от тях (от естите) се намира извънредно храбрият народ на акацирите, който не познава земеделието, а живее от скотовъдство и лов. Отвъд тях, над Понтийското море, се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове. Оттук вече следват хуните, които като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст за народите: едни от тях са наречени алциагири, а другите – савири. Те обаче живеят отделно. Близо до Херсон, гдето алчният търговец внася азиатски стоки, са алциагирите. Лете те бродят по полята и се пръскат нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщат при Понтийското море. Хунугурите пък са известни с това, че търгуват с хермелинови кожи“.

Салтово-маяцката култура (VIII–IX век) в нейните българска и аланска разновидности (по С. Плетнева. От кочевий к городам: Салтово-маяцкая культура. Москва, 1967)

Сравнението между арменските сведения на Мовсес Хоренаци и Йовханнес Драсханакертци и тези на Йорданес показва, че между 200 и 550 г. населяваните с българи територии са се разширили по посока на долното течение на река Дон и Донецк, към земи, които по-късно ще влязат в териториалния обхват на т.нар. Салтово-маяцка археологическа култура и в частност към нейния степен (български според С.Плетнева) вариант. На тези същите българи съдбата отрежда през 60-те години на V век да посрещнат оногурската миграция, а между 50 и 80-те години на VI век да се сблъскат с придвижването и нахлуването на аварите и на западните тюрки.

Допълнителна информация за българите, отново за средата на VI век, може да се открие в „Сирийска хроника“ на Захарий Ретор (Захарий Митиленски), запазена частично в преработена версия от 569 г. на сирийския монах Псевдо-Захарий:

„Страната Базгун, със свой език, стига и се простира до Каспийските порти и до морето, до Портите [които са] в земята на хуните. И отвъд портите са БУРГАРИТЕ със свой език, народ езически и варварски, и те имат градове; и аланите, и те имат пет града; и хората от племето Даду, които живеят в планините, имат крепости. Унногур, народ живеещ в шатри, Огор, Сабир, БУРГАР, Хортригор, Авар, Хасар, Дирмар, Сарургур, Багарсик, Хулас, Абдел, Ефталит – тези тринадесет народа живеят в шатри и се прехранват от месото на добитък, риба, дивеч и от война…“

Българите (бургарите), имащи свои градове, са се намирали северно от Каспийските порти (Дербентския проход) и са били от източния клон, тоест Чдар-болкар, обитавал земите на днешен Дагестан, район, в който през VI–VIII век има развита градска мрежа. Другите българи, представени като номади, са били ванандурите (хайландурите, олхонторите, уногундурите). Впрочем наличието на номади и на (полу)уседнали български групи не би трябвало да учудва никого, защото още през 1997 г. Никола ди Космо показа, че икономиките дори и най-закоравелите номади винаги притежават и сериозен земеделски сегмент, поддържан било от част от самите тях, било от покорени земеделски общности.

https://voinaimir.info/2022/10/bulgarians-caucasus-v-vi/

[Hatshepsut]

Непознатите древни българи от Кавказ – „Памет без давност“, 29.01.2022 г.

Знаете ли, че за българи се пише много преди Кубрат да основе Стара Велика България през VII век, а след това синовете му да се разселят от Дунав и Волга, до Битолското поле и Италия? А знаете ли, че има потомци на българи, които са мъченици за християнската вяра много преди покръстването на Дунавска България?

Ако не са ви известни тези факти - „Памет без давност“ е вашето предаване. Заедно с доц Петър Голийски от Катедрата по арменистика и кавказология към СУ ще ви разкажем за ванандски българи, които се появяват в Армения през II век; за следите, които остават чрез аристократичната фамилия Ванандаци и чрез топонимията в целия Кавказ. Ще научите и какво ги свързва с Кубратовите и Аспаруховите българи.

[Hatshepsut]

Предшествениците на аспаруховите българи – „Памет без давност“ с Горан Благоев, 11.03.2023 г.

В тази част на предаването заедно с Александър Мошев Горан Благоев ще ви пренесе в земите на някогашна Панония за да открием следите на първите българи, които населяват Европа. Водещият и неговият гост ще търсят отговори на въпросите: Дали българите са били част от хунската държава в Панония? Владеят ли част от северните Балкани далеч преди идването на Аспарух? Има ли нещо общо с панонските българи прочутото съкровище от Наг Сен Миклош? Произхожда ли от панонските българи хан Крум?

[Hatshepsut]

Как се създаде Стара Велика България

Значението на Стара Велика България за цялата последваща българска история е огромно. Благодарение на създаденото от Кубрат неговият син Аспарух идва на Балканите с една с изградена държавна теория, ясно обособени титли и идея за властта и вече утвърден владетелски род Дуло. Именно тази силна държавническа традиция е в основата на историческата издръжливост на Дунавска България, която удържа изпитанието на времето и не се разпада подобно на редица други създадени в този исторически период държави.

[Hatshepsut]

Българите и Европа преди Стара велика България

Значимостта на първите българи, които се отправят към вътрешността на Европа не бива да се пренебрегва. Тя е важен дял от родната история и ни разкрива един динамичен период на взаимодействие между българите и редица племена и народи в огромно географско пространство от Кавказ и Балканите чак до Апенинския полуостров. Недостига на сведения за тях обаче не ни дава възможност да разберем имат ли и каква е ролята им в Дунавска България и дали успяват да дочакат Аспаруховите българи, или далеч преди тях вече са приобщени към местното ромейско население на Балканите.

[Hatshepsut]

Ние през погледа на другите: Българите до IX век в източните извори, История.BG – 22.11.2021 по БНТ

Арменските автори са разполагали с информация - недостъпна или неизвестна на гръкоезичните писатели, за слабо подплатения откъм извори предбалкански период от българската история. Затова сведенията им за историята на българите смело могат да се съизмерват с гръцките.

"Бурджаните са потомци на Юнан, син на Яфет. Царството им е голямо и просторно. Те воюват с византийците, славяните, хазарите и тюрките...Бурджаните се прекланят пред огъня. Те нямат своя/свещена/ книга. Ездитните им коне винаги пасат свободно по пасищата и се яздят само при война. Убиват човек, ако го заварят да язди такъв кон в невоенно време..."

[Hatshepsut]

Историк отговаря на въпроси за древните българи | Доц. Тодор Чобанов

[Hatshepsut]

Миграции на българите преди 7-ми век