Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.)

[Nordwave]

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА

в историята на България (1877-1878 г.)

Предлагаме на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив – високопатриотичен преглед на събитията през паметната Руско-Турска война (1877-1878), през погледа на военния експерт от Военен клуб - Бургас Иван Буджев.

Тракийско дружество “Антим І”, Бургас


Боят при Иваново-Чифлик
худ. П. Ковалевски

В съществуването на всеки народ има събития, които рязко променят развитието му и определят за векове напред неговата историческа съдба. Историята на България в нейното вековно развитие е отбелязана от няколко преломни момента: преминаването на река Дунав от Аспарух и установяването на българското племе завинаги на Балканския полуостров; християнизацията на България през втората половина на ІХ век, която определя завинаги принадлежността ни към европейската цивилизация и т.н. В този списък на съдбоносни събития Руско-Турската освободителна война (1877-1878 г.) заема особено място. Тази война донася загубената пет века по-рано политическа независимост на България и изиграва ролята на буржоазнодемократичната революция, донасяйки земя на селяните и необходимия буржоазно-правов ред за развитието на стопанството на страната ни.

Напоследък се появяват неверни съмнения, според които войната е била израз на империалистическата политика на царска Русия, възползвала се от южнославянските въстания, възмущението на турските зверства при потушаване на въстанията и предизвикания от тях европейски консенсус за действията на Петербург, да разшири границите си в южна посока и за да постигне бляна на Петър Първи за излаз на топли незамръзващи морета. Според тези мнения независимостта на България е била “страничен” резултат при преследването на главните цели от Русия в тази война.

Всичко това са безоснователни и непочиващи на истината твърдения. Независимостта на България и то в границите от Сан-Стефано, като резултат от войната, не е била поставяна под въпрос от руската политика в нито един момент от драматичните събития между 1875 и 1878 г. И още неугаснали въглените от пожарите в Тракия и Средногорието от 1876 г., и още незасъхнали сълзите на вдовиците и невръстните сирачета, от далечна Русия се дочува тътена на народното недоволство, което призовава своето правителство да обяви война на Високата порта.

На коронен съвет при императора, министърът на войната генерал Милютин заявява: “Ваше Величество, другите държави могат да изчакат, но ние нямаме право на пасивност, защото на нас, като на месия, гледат всички поробени християни!”.

И тръгва народът руски на война. На 12 (24) април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Официалният акт-манифест за обявяване на войната е подписан в Кишинев от император Александър ІІ.

През пролетта на 1877 г. действащата руска Дунавска армия се съсредоточава в Бесарабия и Румъния. Започва формирането на българското опълчение в Кишинев – армията на бъдещата независима България. Формалната заповед за създаването на опълчението е подписана на 17 (29) април 1877 г.

Руските военни и политически кръгове смятали първоначално, че опълчението ще бъде развито като редовна българска армия след войната, а по време на кампанията, поради предполагаме слаба боеспособност, ще изпълнява само охранителни задачи.

Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. “Пеши конвой на главнокомандващия” се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския атаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.

Жителите на Плоещ се учудват на многобройните доброволци, дошли от Сърбия и Влашко, за да се запишат в опълчението. По разбираеми причини мнозинството от тях са емигранти – бегълци след потушаването на българските въстания, хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия – българи.

Решението за създаване на българска войска (опълчение) е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876 г., а по-късно, през април 1877 г., е подписана формалната заповед за създаване на опълчението.

Руските власти са принудени да върнат много от доброволците, поради невъзможност да устроят на първо време всички. В Румъния са формирани 6 дружини, а след влизането на руските войски в България, още 6 дружини. Числеността на опълчението достига 12400 бойци и офицери.

В опълчението влизат десетки сърби (за съжаление те дезертират още в Румъния преди преминаването на Дунава), няколко гърци и други чужденци, както и един българин-мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектовани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаци. Опълченците са били въоръжени с морално и физически остарели пушки от френската система “Шасло”, трофеи на немците от френско-пруската война (1871 г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено опълчението.

Ограничаването на задачите на българското опълчение идвало от схващането, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. Това схващане идвало от факта, че сравнително бързо са били потушавани българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети, а основния и многоброен контингент бил именно от доброволци от тези въстания – хъшове и четници. От друга страна опълчението в Русия и Румъния било от страна на дисциплината под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на офицерите от страна на доброволците за отделни заповеди, отказа да участват в строева подготовка, която опълченците смятали за излишна.

Руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, с времето приели, че това е нормално за една войска, която е набрана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия. След кратко време обаче, в учебните бойни стрелби опълченците масово започнали да дават по-добри резултати от редовния руски войник. Това е било нормално и възможно, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци от балканските чукари и то с далеч по-несъвършени пушки дори от остарелите “Шасло”. Опълченците участвали с рядко усърдие в тактическите занятия, а от устрема им в атаките “на нож” по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери.

Жителите на древния руски град Самара даряват опълчението със знаме. На тържествена церемония по неговото освещаване престарелият български войвода Цако Петков, наричан Балканския орел, забивайки последното златно гвоздейче в дръжката на знамето заявил пророчески: “Да даде Бог това свято знаме да премине с победа през поробените български земи и всичко поганско да бяга пред него, а нашите майки и сестри да избършат със свилените му дипли своите скръбни сълзи”.

Опълченците продължават да се обучават усърдно само с една мисъл – по-скоро да се включат във войната, да преминат Дунава и да се сражават редом с руските воини за освобождението на майка България.

В процеса на обучението много руски офицери, които подават рапорти за откомандироването им от опълчението в руските си части, впоследствие стават горди, че служат в българската войска и я обучават. Те дават своя достоен принос за превръщането на опълчението в стройна бойна сила, показала чудеса от храброст и героизъм във войната. Тяхната издръжливост по време на тежкия поход през Румъния, извадил от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да включи опълчението в първа бойна линия.

Освен това, с включването на опълчението на предни позиции, Русия решила да покаже на света, че българите не чакат наготово, а самоотвержено се борят за своята свобода. И по време на войната, запленени от героизма и саможертвата на опълченците в името на свободата на България, нито вестниците, нито офицерите, нито обикновените руски войници пестят думите на възхвала и възхита за българската армия.

След обявяването на войната и след завършването на стратегическата дислокация, командването на действащата армия е изправено пред първата сложна и изключително трудна задача за изпълнение – битката за овладяване на река Дунав. Трудността от изпълнението на тази задача идвала от факта, че русите не разполагали с боен флот не само на Дунав, но и на Черно море, а турците имали само на Дунав 46 бойни кораба, чиито артилерийско въоръжение наброявало 77 дула. Някои от турските бойни кораби като монитори и корвети били бронирани. Освен това дълбочината на водите в Долни Дунав позволявала на турските бойни кораби да навлязат в реката по течението чак до Железни врата. Това означавало, че османските флотски сили практически контролират реката по цялата фронтова линия.

Планът на руското командване предвиждал борбата за овладяване на Дунав да се води с три средства: първо – поставяне на минни заграждения, като с тях се целяло да се изолира трайно река Дунав от Черно море; второ – разполагане на брегови батареи, чиито оръдия са способни, благодарение на своите калибри, да разбият и поразят дори бронираните турски кораби и трето – чрез действията на отряд малки минни катери, прехвърлени по суша от балтийския флот.

Първите девет брегови батареи от полеви оръдия русите разполагат още на 14 (26) април 1877 г. край Рени, Барбош и Браила. Те (батареите) защитават минните команди, поставящи минни заграждения при първите два пункта. Учудващо се явява по това време бездействието на турския флот. На 26 април (8 май) русите преграждат с мини главното русло на Дунав край Браила.

Руско-турската война_Russian-Turkish war 1877-1878 1 of 3

Руско-турската война_Russian-Turkish war 1877-1878 2 of 3

Руско-турската война_Russian-Turkish war 1877-1878 3 of 3

Три дни по-късно, на 29 април (11 май), при минирането на Майчинския ръкав, най-сетне турската ескадра от 4 кораба се опитва да попречи на работата на руските минни команди, но бреговите батареи откриват незабавно огън с полевите си оръдия и още първите два изстреляни снаряда от руските оръдия попадат в кают-камерата (барутния погреб) на бронирания корвет “Лютфи Джелил”, който хвръква във въздуха. От 219 човека екипаж при страшния взрив оцелява само един матрос, който е изхвърлен чак на брега.

Русите продължават и през май поставянето на минни заграждения, като главната им цел е да изолират Майчиния ръкав и да блокират намиращите се там османски бойни кораби, като минният отряд на русите е охраняван от четири парни карцера – “Ксения”, “Царевна”, “Джигит” и “Царевич”.

След редица бойни действия срещу турските бойни кораби и смели минни атаки руските катери спечелват битката срещу турските миноносци на Дунав. Дунав е надеждно преграден от двойни и тройни минни заграждения. Бреговите батареи прострелват със своите оръдия дори турските кораби на котва в пристанищата на Никопол и Русе, които не вземат участие повече в бойните действия.

Най-големият успех на руските войски обаче е нежеланието на флота на султана да предприеме дори една атака срещу единствената комуникация в Румъния на руската армия – двата моста при Свищов. Това помага на руските сили и ускорява победоносния ход на войната.

След преминаването на река Дунав и навлизането в България, руските войски и българското опълчение проявяват чудеса от героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Те сътворяват чудеса от храброст в боя на “Чадър могила” при Стара Загора срещу 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Техният героизъм кара командира на преходния отряд генерал Йосиф Гурко след боя да възкликне за българското опълчение: “Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и воините на тази армия с чувство на гордост ще кажат, че са наследници на героичните защитници на Стара Загора”.

Прикривайки с гърдите си оттеглянето на местното население от горящия град към старопланинските проходи, опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх “Св. Никола”, където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.

Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.

След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.

През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: “На Шипка всичко е спокойно”.

През януари 1878 г. като снежна лавина руските богатири и българските опълченци, водени от генерал Радецки и генерал Скобелев, се спускат от върха и разгромяват турската армия на Вейсел паша при укрепения лагер Шипка-Шейново. Оттам до Сан-Стефано войната е протоколна, защото турската армия не успява да спре шеметния рейд на Казашката кавалерия.

Сред наградените опълченци в тези събития с високи руски бойни отличия има и мнозина ботеви четници.

След мълниеносната война и многото жертви, дадени от руска страна и българското опълчение, на 3 март 1878 г. в Сан Стефано се подписва Санстефанския мирен договор и войната приключва.

След Освобождението, когато се сбъдва мечтата на стария войвода Цако Петков, повечето от опълченците си отиват скоропостижно от белия свят, вследствие на жестоките рани, които са получили по време на войната, болестите и глада. Вместо да бъдат тачени като герои, те бързо биват забравени от властващата върхушка след Освобождението, забравила идеалите на възрожденските революционери за свята и чиста република, и ги оставила да умират като скотове в копторите от студ и глад.

Ужасен от отношението на властимащите към героите, народният поет Иван Вазов написва “Епопея на забравените”, най-изобличителният и остър протест срещу властващата върхушка.

Русия!
О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руския орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"

22 ноември 1876 Иван Вазов

Но народът помни и никога не забравя подвига на своите герои!

Иван Буджев

Координатор на клуб “Подвиг”

при Военен клуб, Бургас.

[Nordwave]

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА (1877–1878 г.)

Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от най-важните политически и военни събития през втората половина на XIX в. в цяла Югоизточна Европа. Значимостта й се определя от политическите и военните резултати след победата на руската армия във войната. Загубила около две трети от европейските си владения, Османската империя значително отслабва. Утвърдена е независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, които наред с това получават и териториални придобивки. България е освободена. Това изиграва ролята на буржоазнодемократична революция за нашия народ. Новоосвободените балкански народи тръгват смело по пътя на своето капиталистическо развитие.

Руско-турската война от 1877–1878 г. не започва случайно. Тя е подготвена от редица политически и военни събития – Сръбско-турската война от 1876 г., героичното Априлско въстание от 1876 г., Цариградската конференция. Затова с основание може да се твърди, че тя е продължение на националноосвободителната борба на българския народ. Героичната борба и нейната връхна точка – Априлското въстание, потушено с небивала жестокост, карат света да заговори за малкия, но героичен народ, който предпочита смъртта пред живота в робство. В защита на българския народ се обявяват светли умове на човечеството като Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Макгахан, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев... Гореща подкрепа получава той и от широките слоеве на руския народ, който призовава своето правителство да се притече на помощ на поробените братя.

Вярно на традиционната си политика на Балканите в защита на християнското население, руското правителство на 24 април 1877 г. обявява война на Османската империя. В Русия се разгръща масово помощно движение, като само паричните помощи според някои сведения възлизат на 14,5 млн. рубли.

Към Кишинев, където се установява Главният щаб на Дунавската руска армия, прииждат и много доброволци българи, които искат да постъпят в руските части и съединения, за да се сражават за освобождението на своята родина. Като използва идеята на генерал Ростислав Фадеев и на българина на руска военна служба Кишелски, руското командване се съгласява от тези доброволци да се формира Представителен пеши конвой на главнокомандващия, който по-късно се преименува в Българско опълчение. Формирането му започва в района на Кишинев и завършва в района на румънския град Плоещ.

По организационна структура Българското опълчение е твърде близо до руската пехотна дивизия, затова и правата на началника му генерал-майор Николай Столетов са приравнени с тези на командир на руска дивизия. Организационната структура също е заимствана от руската армия, като се предвижда развръщането на шест опълченски дружини от по пет роти всяка и на конна сотня, обединени в три пехотни бригади.

Обучението на Опълчението се извършва от руски офицери и българи на руска военна служба, по руски устави и наставления. Ентусиазмът е толкова висок, че въпреки краткото време, с което разполагат за обучение, опълченците показват отлични бойни качества. Затова спомага и фактът, че много от тях са участвали в Сръбско-турската война от 1876 г.

Към 1 ноември 1876 г. руската армия наброява 1 475 000 души. В навечерието на войната започналото превъоръжаване с пушки „Бердана № 1” и „Бердана № 2” обаче все още не е приключило. Не е завършена и започналата подмяна на медните и бронзовите цеви на оръдията със стоманени.

Преустроена е и подготовката на руската армия. Изоставят се парадните строеве и се обръща повече внимание на това, което е нужно по време на бой – на стрелковата подготовка и на удара с щик. Сравнително добра е и огневата подготовка на артилеристите.

С предприетата през 1868 г. реформа се подобрява и общото ръководство на армията. За това в значителна степен съдейства приетата двойна и четворна организация на армейските корпуси, дивизии, бригади, полкове, батальони и роти. В навечерието на войната Русия разполага с масова армия, но поради икономическата си изостаналост превъоръжаването й не е окончателно завършено, а редица порядки все още не са изживени.

Турската армия в навечерието на Руско-турската война също е в период на реорганизация, извършвана съгласно закона от 1869 г. под ръководството на пруски инструктори. Въз основа на този закон сухопътните войски се делят на редовни (низами), резервни (редифи) и мустафъз (опълчение). Общата численост възлиза на повече от 700 000 души. Като се прибавят и нередовните войски – башибозуци и черкези, числеността на турските въоръжени сили е близо 1 000 000 души. В турската армия също преобладава двойната организация – корпусът се състои от две пехотни и от една кавалерийска дивизия, дивизията – от две бригади, бригадата – от два полка, а полкът – от три батальона.

В сравнение с руската турската армия е по-добре въоръжена и разполага с пушки „Шнайдер” и „Пибоди-Мартини”, а конницата – с пушки „Уинчестър”. В артилерията преобладават стоманените оръдия. Що се отнася до подготовката на турските войници, тя значително отстъпва от тази на руската армия. Турският войник е по-добър в отбрана, отколкото в настъпление, като умело използва отбранителните съоръжения. Висшето командване се осъществява от султана, подпомогнат от военния министър и главнокомандващия.

Като се ръководи от политико-стратегическата задача – освобождението на България, руското командване възприема настъпателен стратегически замисъл. В него се предвижда чрез мощен удар по направлението Свищов, Търново, Габрово, Стара Загора, Одрин, Цариград да се разгроми турската армия и да се освободи България. Значително внимание се обръща и на осигуряването на фланговете откъм четириъгълника Силистра, Русе, Шумен, Варна и откъм Плевен. Автор на руския план е генерал Обручев. В него е заложена идеята за внезапност и решителност на удара, за разгром на противниковата групировка, за излизане и дори за временно овладяване на Цариград.

С оглед на поставената политико-стратегическа цел замисълът на руското командване е правилен. Според генерал Обручев на направлението на главния удар трябва да настъпят и основните сили и средства на руската армия. То не е избрано случайно. Минава по най-късото разстояние от Свищов до Цариград, където противникът е сравнително най-слаб, а българското население като стратегически съюзник е най-компактно.

Турското командване в навечерието на войната няма цялостно разработен план. За такъв може да се приемат султанските разпореждания от 17 април 1877 г., според които турската армия трябва да отбранява Дунав, като се опира на укрепените дунавски пристанища. Ако не удържи този рубеж, трябва да се оттегли и задържи на всяка цена старопланинското било с готовност след подвеждане на резерви да премине в решително контранастъпление във Влашко до река Прут. Веднага проличава, че този план не е реален.

При такъв замисъл на страните през май 1877 г. започва съсредоточаването на руската армия от Бесарабия към района на долното течение на Дунав и Влашката равнина. Изнасянето става много организирано. За първи път в руската военна история се използва железопътен транспорт, като се разработват специални графици на марша, в който се отбелязват не само началните гари за товарене и крайните гари за разтоварване, но и местата и районите за денуване и нощуване на изнасящите се с преход части и съединения.

След приключване на съсредоточаването и рекогносцировката на Дунав, съгласно предварително възприетия замисъл от руското командване за отвличане вниманието на турските войски в района на четириъгълника Силистра, Русе, Шумен, Варна, пръв преминава реката на 22/23 юни 1877 г. Долнодунавският отряд на генерал Цимерман. Няколко дена след това, на 26/27 юни, при Свищов, срещу устието на река Текирдере, форсира реката 14-а пехотна дивизия на генерал Драгомиров. Форсирането е подпомогнато от действията на руския дунавски флот, който преди това нанася удари срещу турските кораби „Лютфи Джалил” и „Селфи”.

Първите рейс-разчети достигат българския бряг почти изненадващо за противника, но след като ги открива, той заема за отбрана височините източно от Свищов и открива плътен огън. Независимо от това руските войници създават малък плацдарм, който разширяват в следващите часове. Призори на 27 юни с подведени откъм Свищов и Вардим резерви противникът провежда решителна контраатака. На много места се завързва тежък ръкопашен бой. Някои от първоешелонните руски вериги отстъпват и трудно се задържат по височините от двете страни на Текирдере. В този решителен момент с мощен вик „ура” се хвърлят в атака около 80 бойци, водени от поручик Моторни. Противникът е разколебан и спрян. Стоварените след това нови сили развиват успеха и към 15 часа освобождават Свищов, посрещнати радушно от ликуващото българско население.

За успеха на форсирането на такава голяма водна преграда като Дунав значителна заслуга има командирът на 14-а пехотна дивизия генерал Драгомиров. Той е не само един от най-добрите познавачи на въпросите, свързани с преодоляването на водни препятствия (на тази тема е защитил дисертация), но и голям педагог. Затова неслучайно в писмата си преди форсирането на Дунав заявява: „Пиша ви в навечерието на велик за мене ден, който ще покаже колко струва моята система на възпитание и обучение на войника”.

Много интересно от военна и от педагогическа гледна точка е и осигуряването, което генерал Драгомиров прави за войниците преди форсирането. В заповедта си между другото казва, че от тях се иска да знаят замисъла на своите командири и това, че „отвъд Дунава или в Дунава може, но връщане няма. Боен зов за отстъпление няма да се дава, ако се чуе такъв, той е на противника за заблуждение”.

Вдъхновени слова произнася към своите войници и командирът на Нарвския хусарски полк, синът на великия поет Александър Сергеевич Пушкин – полковник Александър Александрович Пушкин. Застанал пред голямата река, той възкликва: „Кавалеристи, погледнете – пред нас е България. Свещена славянска земя. Там гинат нашите сестри и братя. Те чакат нашата помощ”.

След форсирането на Дунав се създават три отряда – Преден, Западен и Източен. Предният отряд под командването на генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко, в който е включено и Българското опълчение в състав 12 000 души и 40 оръдия, получава задача да настъпи на юг към Търново, Габрово и Шипка. Западният отряд под командването на командира на 9-и армейски корпус генерал-лейтенант Николай Павлович Криденер, в състав около 35 000 души и 108 оръдия настъпва към Никопол и Плевен, а Източният под командването на княз Александър Александрович, в състав около 75 000 души и 142 оръдия настъпва към Русе със задача да се направи заслон срещу силния противников гарнизон в района на четириъгълника.

Настъплението на Предния отряд на генерал Гурко се развива успешно. Противниковата съпротива е сломена. На 7 юли 1877 г. след кратки боеве е освободена старата българска столица Търново. Населението посреща много сърдечно руските войски и българските опълченци. След това отрядът бързо настъпва към Габрово и Шипченския проход, който противникът е организирал за упорита отбрана. По предложение на местни българи и след разузнаването, което организира княз Церетелев, отрядът решава да премине Балкана през смятания за недостъпен от турците Хаинкьойски проход. Водачи са много местни българи, сред които Петко Рачов Славейков и хаджи Стойо, познаващи добре пътя.

Сапьорни поделения, подпомогнати от българското население, разширяват пътя, по-скоро конската пътека, и с цената на неимоверни усилия отрядът на генерал Гурко на 14 юли излиза към село Хаинкьой и се насочва към Казанлък и село Шипка. С атака от север и юг Шипченският проход е овладян. Значителна част от турските войски успяват да се оттеглят. През следващите дни руските войски и българските опълченци освобождават Стара и Нова Загора.

Излизането на руските войски от Предния отряд на юг от Балкана проваля напълно турския план. Изплашено за съдбата на Османската империя, турското правителство взема бързи мерки. С помощта на кораби прехвърля от Албания в Дедеагач армията на Сюлейман паша от около 37 000 души и я насочва на север. В резултат към края на юли и началото на август 1877 г. Предният отряд, включително и Българското опълчение, води тежки отбранителни боеве. Особено упорити боеве в защита на Стара Загора води Българското опълчение. Атакувани от превъзхождащи ги сили на противника, българските опълченци не само удържат позицията, като си оказват взаимна помощ, но и много пъти минават в решителни контраатаки. Ротата на капитан Попов контраатакува с песента „Българи юнаци”.

При тези контраатаки на много места се стига до тежък ръкопашен бой. Въпреки проявения героизъм и мъжество под натиска на противника Предният отряд започва да се оттегля. Обхванал двата фланга на 3-та дружина от Българското опълчение, противникът се опитва да плени Самарското знаме. Но опълченците добре знаят какво значи да загубят символа на воинската чест и го защитават с всички сили. Под неговите дипли, опръскани с кръв и опушени от барутен дим, загиват знаменосецът Антон Марчин, Цимбалюк, опълченците Минков и Станишев и командирът на дружината Павел Петровиич Калитин. Спасено от Фома Тимофеев и Никола Корчев, знамето е изнесено от боя.

Под прикритието на силни ариергарди Предният отряд отстъпва към старопланинските проходи, като осигурява оттеглянето и на няколко хиляди бягащи жени, деца и старци. Обхванати от пожарища са села и градове на китна Тракия. Почти до основи изгаря Стара Загора.

Като преценява боевете на Предния отряд на юг от Балкана, генерал Гурко изтъква бойните качества не само на руските воини, но и на българските опълченци: „Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага. И в него вие веднага се показахте такива герои, с каквито цялата руска армия може да се гордее. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”.

Не скрива възторга си от мъжеството и героизма на българските опълченци и генерал Столетов. За старозагорските боеве той отбелязва: „Боят при Стара Загора показа, че българите могат да се бият и да умират като герои. Въз основа на опита си аз си позволявам да доложа, че за кратко време от българина може да стане добър войник”.

В същото време, когато Предният отряд настъпва решително към Търново, Габрово, Шипка, Стара и Нова Загора, настъпват и останалите отряди. Западният отряд на 15 юли овладява Никополската крепост и след кратка почивка се насочва към Плевен. Тази тридневна почивка дава възможност на Осман паша от Видин да изпревари руските войски. Затова и първата атака на Плевен, проведена на 20 юли 1877 г. от колоните на генерал Шилдер-Шулднер, завършва без успех. Загубите на руската армия само от тази атака възлизат на около 7000 убити и ранени.

Настъплението на Източния отряд е сравнително по-успешно. Но след излизането на войските към 21 юли на линията на реките Русенски Лом и Черни Лом, в участъка от Пиргос до Кацелово спират своето настъпление и започват да се укрепяват.

Не успява и проведената на 30 юли втора атака на Плевен, с главен удар в направление на Гривишките височини. Това дава отражение върху целия ход на войната. Руското командване е принудено да вземе решение за преминаване към отбрана по целия фронт на балканското направление до подвеждането на нови резерви. В изпълнение на този замисъл Предният отряд е разформиран. От Българското опълчение с част от Орловския и Брянския полк е формиран Шипченският отряд, на който е поставена изключително отговорната задача на всяка цена да задържи Шипченския проход, като не позволи на армията на Сюлейман паша да настъпи на север от Балкана и да се съедини с Осман паша и Мехмед Али паша. Това е рядък във военната история пример, когато на тактически отряд се поставя задача със стратегическо значение.

След получаването на задачата генерал Столетов прави всичко възможно да организира отбраната, като на южните склонове на Орлово гнездо и Свети Никола изгражда предна, а на Шипка – главна отбранителна позиция. Оформят се траншеи, окопи и огневи позиции на артилерията, която се групира в няколко батареи – Голямата, Малката, Кръглата, Стоманената, Централната и др. Малкият резерв, с който разполага генерал Столетов, се разполага на седловината между предната и главната позиция. Там на първо време се разкрива и медицинският пункт.

На 18 август 1877 г. Сюлейман паша настъпва към Балкана с над 37 000 души редовна армия, повече от 27 000 от които се насочват към Шипченския проход. Командирът на Шипченския отряд генерал Столетов донася на генерал Радецки: „Целият корпус на Сюлейман паша се вижда като на длан, построява се срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са огромни. Казвам това без преувеличение”.

Настъплението на турците срещу шипченската позиция започва призори на 21 август 1877 г. Главният удар е насочен срещу връх Орлово гнездо в направление на Стоманената батарея. Той се нанася от две бригади и една артилерийска батарея под командването на Реджеб паша, а спомагателният по фронта – с една бригада под командването на Шакир паша.

Атаката е съпроводена с откриване на огън от турската артилерия, изнесена на връх Малък Бедек. По височината плъзват плътни турски вериги, които се насочват към първите окопи. Стоманената батарея открива огън. В боя се намесват и останалите батареи в района на главната позиция. Но снарядите трябва да се пестят. Противникът е допуснат на близко разстояние и със залпов огън и решителни контраатаки пред предния край е спрян и отхвърлен. Към обяд увеличава натиска си по фронта и бригадата под командването на Шакир паша. Това почти съвпада с пристигането на Брянския полк под командването на полковник Липински, който поема ръководството на бойните действия за защита на предната позиция. Като маневрира със силите и средствата, той успява да отблъсне всички противникови атаки и да спре противника пред предния край на отбраната. Но независимо от този първи успех генерал Столетов правилно отчита, че положението е тежко. Силите са недостатъчни, загубите големи, а подкрепления няма.

За този първи боен ден за защита на Шипченския проход руският кореспондент Немирович-Данченко пише: „В този паметен ден всеки наш войник беше герой. Нямаше нерешителни страхливци. Веднъж 15 българи отхвърлиха и подгониха 180 души турци под общото „ура” и одобрителните възклицания на Орловския полк. Цялата слава на първия ден принадлежи на шепа орловци и на българските дружини, между които имаше и 500 млади българи, доведени само преди три дни (става дума за попълнението от Второто българско опълчение – бел.авт .)”.

Неуспял да овладее през първия боен ден шипченската позиция, на 22 август Сюлейман паша извършва прегрупиране и със замисъл за двоен обхват и атака по фронта на 23 август подновява настъплението. Срещу Орлово гнездо се насочват таборите на Шакир паша (16 табора и 20 оръдия – около 11 000 души), откъм Волинските височини към Узункуш с цел да прекъснат пътя за получаване на помощ настъпват таборите на Расим паша (4 табора и няколкостотин черкези).

Настъплението на 23 август започва рано сутринта след мощна артилерийска подготовка с изнесени напред оръдия. Под прикритието на артилерийски огън плътните вериги на първоешелонннте табори се промъкват към предния край на шипченската позиция, като се стремят да я обхванат от всички страни. Много пъти се стига до решителен щиков бой с проникналите в първите окопи противникови войници. Една, втора, трета атака. Силите са малко, а ранените растат. Много са и убитите, а помощ не идва. Не достигат боеприпаси. Жажда измъчва бойците. И в тези трудни часове за защитниците на Шипченския проход се проявяват не само мъжеството и героизмът на опълченци, брянци и орловци, но и тяхната бойна дружба и готовност за саможертва. Във вихъра на боя опълченецът Леон Крудов грабва неексплодирала турска граната и я хвърля с думите „Какво, братя, ако ще мрем, славно да мрем!”. После се понася напред. Последват го няколко български опълченци и руски воини. И тази атака на противника е отбита.

В следобедните часове на 23 август 1877 г. Вейсел паша успява да се промъкне към шосето за Габрово, откъдето се очаква помощ. Положението става изключително критично. Това най-добре осъзнава командирът на 3-та опълченска дружина майор Чиляев. С извадена сабя той извиква: „Братя! Неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ. Ако не успее да дойде, ние всички ще положим тук костите си за освобождението на България”, след което запява „Шуми Марица”. Подемат я всички. И тази атака е отбита. Но по склоновете на височините от двете страни на Шипченския проход лежат повече от 1380 трупа. Много са и ранените. Все по-рядко стреля артилерията, защото снарядите са малко. След продължителна стрелба пушките „Шаспо” стават негодни. И когато „още миг, ще падне заветният хълм”, качени по двама на кон откъм Габрово пристигат 204 бойци от 4-та стрелкова бригада, които незабавно се хвърлят в решителен бой. Окуражени, шепата останали живи храбреци контраатакуват и противникът е отхвърлен пред предния край. Шипка е спасена.

Преценени от военна гледна точка, успешните отбранителни боеве на българските опълченци и руските воини от Брянския и Орловския полк за защитата на Шипченския проход са значително постижение на руското военно изкуство. Тези действия са класически пример за отбрана на планински превал срещу превъзхождащи сили и средства на противника. Отбраната е кръгова, много упорита н активна. Умело се маневрира със сили от незастрашени към застрашени направления по фронта и в дълбочина. Много от контраатаките са и пред предния край, като умело се използва местността за провеждането им от горе на долу. По време на боевете съществува добро взаимодействие между артилерията и пехотата, проявяват се изключително мъжество, героизъм и взаимна помощ между руските войници и българските опълченци. Затова с право епичните боеве за защита на Шипченския проход влизат в историята на войната с името Шипченска епопея.

Победата на отрядите на генерал Радецки за удържане на старопланинските проходи и преди всичко победата на Шипченския отряд под командването на генерал Столетов за удържане на Шипченския проход оказват положително влияние върху по-нататъшния ход на цялата война. На 11 септември 1877 г. заедно с подведените нови резерви, включително 3-та и 4-та румънска дивизия, Западният отряд в състав около 85 000 души с 424 оръдия провежда трета атака на Плевен. Неверието в успеха, неправилният избор на направлението на главния удар, неумението да се използва постигнатият от генерал Михаил Скобелев успех в направление на Зелените височини водят до неуспех и на тази атака, по време на която с изключителни усилия едва са овладени редути № 1 и № 2. Контраатакувани, румънските и руските войски скоро ги изоставят.

Усложняването на бойните действия около Плевен принуждава руското командване да извика от Русия героя от Кримската война, военния инженер генерал-адютант Франц Тотлебен. Когато поема командването на руските и румънските войски, той се отказва от открита атака и налага блокада на Плевен и гарнизона на Осман паша. С решителни действия към Ясен, Горни и Долни Дъбник, Телиш връзката на Осман паша със София е прекъсната. Останал без подкрепление, изчерпал запасите, Осман паша прави опит на 9–10 декември да пробие обкръжението и да се изтегли към Орхание (дн. Ботевград). Предупреден от много българи, избягали от противниковото разположение, генерал Тотлебен усилва войските в участъка на генерал Ганецки. В кратките, но изключително тежки боеве, които се водят призори на 10 декември 1877 г. за моста на р. Вит, турските войски са разгромени, а Осман паша е ранен и принуден да се предаде заедно със 128 щабни и около 2000 младши офицери, близо 40 000 бойци и 77 оръдия.

Приключилата с боевете при Плевен руска армия незабавно преминава като Западен отряд под командването на генерал Гурко в настъпление към София. Останалите старопланински отряди на генералите Радецки, Карцов и Скобелев също получават задача да атакуват противника и да преминат Балкана през зимата на 1877–1878 г.

Западният отряд на генерал Гурко сломява съпротивата на противника, който отбранява арабаконашката позиция и на 4 януари влиза тържествено в София, след което продължава преследването на оттеглящите се противникови колони към Пазарджик и Пловдив. Успешно преминава Троянския проход и отрядът на генерал Карцов. Много стремително е настъплението и на отрядите на генералите Радецки, Святополк-Мирски и Скобелев през Шипченския, Тревненския и Хаинкьойския проход. Излезли на юг от Балкана, на 8 и 9 януари 1878 г., те атакуват укрепения лагер на Вейсел паша при Шейново и го принуждават да се предаде. В плен са взети близо 41 табора (27 000–28 000 души) и 82 оръдия. Стремителните действия на генерал Скобелев, в чийто отряд е включено и Българското опълчение, твърде много спомагат за успеха на боя.

Оказала се на юг от Балкана в началото на януари 1878 г., руската армия минава в преследване на оттеглящия се противник. То се осъществява с отделни колони и при изключително високи темпове независимо от ограничената пътна мрежа и заснежените пътища. В същото време румънската армия се насочва към Оряхово, Лом и Видин и води решителни боеве в района на Смърдан.

Изплашено за съдбата на Османската империя, турското правителство моли за примирие, което се сключва в Одрин на 31 януари, а на 3 март е подписан и мирният договор в близкото до Цариград село Сан Стефано. С това Руско-турската война завършва.

По силата на Санстефанския договор Османската империя загубва две трети от европейските си владения. За нея последиците са около 130 000 убити бойци и 1500 оръдия, в плен са взети 42 паши, 460 офицери и над 150 знамена. Руската армия загубва (убити и ранени) близо 100 000 души. България е освободена.

Създава се Княжество България, което обхваща земите, населени предимно с българско население, на площ близо 160 000 кв.км и с население над 4 500 000 души. Със създаването на Санстефанска България се прави значителна крачка към решаването на българския национален въпрос. Но силна България под влияние на Русия плаши западноевропейските сили, поради което на свикания през юли 1878 г. под техен натиск Берлински конгрес те принуждават Русия да подпише нов договор. Станалият известен под името Берлински договор разпокъсва България на няколко части – Северна България със Софийска област (Софийски санджак) образува самостоятелно трибутарно Княжество България. Южна България се обособява като самостоятелна провинция под името Източна Румелия, зависима от султана, а земите на Беломорска и Източна Тракия (т.нар. Одринска Тракия) и на Македония се връщат под турско владичество. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а части от Западните покрайнини – на Сърбия. Затова и българският народ посреща с гняв и възмущение Берлинския договор и повежда решителна борба срещу неговите несправедливи клаузи.

md government bg

[Nordwave]

Българското опълчение в Освободителната война



Идеята за Българско опълчение в Освободителната за България Руско-турска война се ражда през лятото на 1876, малко след жестокото потушаване на Априлското въстание. Според подполковник Благой Миленов, заместник-директор на Националния военноисторически музей, инициативата е на Българското централно благотворително дружество в Румъния, в което членуват известни и състоятелни българи. Тя намира привърженик в лицето на бившия кадрови руски военен Ростислав Фадеев, който в докладна записка до руското правителство доказва необходимостта от създаване на българска въоръжена сила.


“Тази негова докладна намира отзвук в руския императорски двор и лично Александър ІІ заповядва да се разработят основания за организацията на българската войска – казва Благой Миленов. - Това е през октомври 1876 г., войната (обявена на 24 април 1877 г.), е още доста далече. В тях опълчението се схваща като местна въоръжена стража, която да действа в тила на руската армия, като защитава населението от въоръжени банди и пази мира и спокойствието в руския тил.

Първоначално се предвижда то да бъде от 136 офицери, 144 подофицери и 7800 войници. На 5 април 1877 г. Александър ІІ утвърждава разработени от Генералния щаб правила за създаване на Българското опълчение. На 11 април вече са налице първите три дружини с по две роти, на 29 април 1877 г. дружините в опълчението са вече шест. До средата на май те имат в редовете си 7362 редови войници и подофицери и 62 офицери. Интересното е, че в неговия състав са привлечени почти всички български офицери на руска служба по това време. Сред най-известните имена бих посочил подполковник Исаков, капитан Райчо Николов, щаб ротмистър Любонски, подпоручиците Филов, Николаев, Муткуров, Гуджев, Шиваров, Блъсков и т.н., както и българските лекари Мирков, Бонев, също и отец Драганов, участник в четата на поп Харитон в Априлското въстание, който става бригаден свещеник.

Колкото до състава на българското опълчение, в него са представени всички тогавашни групи от българското общество, като започнем от ратаите и стигнем до учители, състоятелни хора и т. н. На 18 май край град Плоещ му е връчено знаме, подарък от жителите на град Самара. То е било приготвено за бунтовниците в Априлското въстание, но поради бързото му потушаване знамето е съхранено и по-късно е връчено на опълченците.”

Известен е драматичният епизод, свързан със Самарското знаме в боевете през юли при Стара Загора, където пет негови знаменосци загиват един след друг. Опълченците обаче успяват да го спасят. Одисеята на знамето продължава и в изключително тежките августовски сражения при отбраната на прохода Шипка. Изследователи на боевете там твърдят, че опълченците са се готвели да го закопаят в земята, защото не са очаквали, че някой от тях ще остане жив, посочва подполковник Миленов.

“Бойния си път опълчението според мен започва още с преминаването на река Дунав и особено при превземането на Търново, макар че там боевете са незначителни – продължава той. - Опълчението поначало е включено в предния отряд на ген. Гурко. Този преден отряд има задача да премине в Южна България през старопланинските проходи и по най-бързия начин да се насочи към Одрин, оттам – към Истанбул, и с това да допринесе за бързото приключване на войната.

Замисълът е чудесен, въпреки че някои колеги, цивилни историци, съжалявам, че го казвам, но не разбират от стратегия и тактика и твърдят, че това е погрешно. Замисълът е гениален, лошо е изпълнението му. Просто предният отряд на ген. Гурко е трябвало да бъде от 100 хиляди човека, но поради различни субективни причини и най-вече грешки от страна на брата на императора, отрядът на ген. Гурко е сведен до десетина хиляди. И така, след преминаването на Стара планина, при Стара и Нова Загора той се изправя срещу една могъща турска сила - корпуса на Сюлейман паша в състав от около 47 хиляди души.”

В навечерието на войната част от руските генерали се отнасят с известно недоверие, дори насмешка към опълчението, поради това, че е събрано набързо и не е имало време за обичайната военна подготовка, отбелязва Благой Миленов. Сред тези генерали е и Раух, под чието командване при Стара Загора се сражават четири български дружини.

“Но самият той в доклада си до ген. Гурко пише така: “Позволете да представим българските дружини за награда за боя при Стара Загора. Те напълно го заслужиха. Хората се биха геройски” – продължава подполковник Миленов. - А самият ген. Гурко, когато се разделя с опълчението, казва: “Това беше първото дело, в което вие се сражавахте с врага. И в този бой вие бяхте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”. Бих могъл да цитирам още много изявления, но първото си голямо признание опълчението получава за боевете за Стара Загора. Колкото до отбраната на прохода Шипка, така се стичат обстоятелствата, че там една малка част от руската армия от около 7 500 души се изправя срещу многократно превъзхождащ я противник.

В състава на тази част, за наша гордост и чест, повечето са опълченци. Там са пет от шестте български дружини, действащи по това време. Заедно с бойци от два руски полка – Брянски и Орловски, те се защитават срещу основните сили на Сюлеймановата групировка. По това време корпусът на Сюлейман паша е най-елитната турска част. Той е изтеглен от Черна гора и спешно, с английски кораби, е превозен до Беломорието и оттам с ускорен марш се явява при Стара и Нова Загора. След това го виждаме вече при Шипка, готов с цената на всичко да си пробие път през планината на север към Плевен и с това да постигне обрат във войната. Във военната история няма “ако”, но ако беше преминал, всички, които са запознати с военно дело, знаят, че войната е щяла да получи съвсем други измерения и не се знае кога е щяло да стане възможно нашето освобождение.”



Геройски българските опълченци се сражават и в зимното настъпление срещу турския укрепен лагер в Шейново, където е разгромена голяма османска военна групировка. В редица документи се посочва, че първият, който е стъпил на турските окопи там, е подпоручик Данаил Николаев – впоследствие български генерал и военен министър. Както отбелязва подполковник Миленов, в хода на войната се сформират още шест опълченски дружини, които обаче не вземат участие в боевете. В края на войната опълченците достигат 12 хиляди души. А след Освобождението са в основата на новата българска войска.

[Nordwave]

Освободителната война е комедия от грешки

В масовото обществено съзнание Освободителната война се свързва с обсадата на Плевен, с героизма на опълченците ни при Стара Загора, Шипка и Шейново, и, разбира се, с триумфалния мир в Сан Стефано. Но зад външната парадна страна историята на тази война е доста по- различна. Тя представлява низ от непростими грешки и самонадеяност от командването и на двете страни. А също и с неизбежните за всяка война куриози и абсурди

Проф. д-р Б. Димитров

През 1875 г. руското командване гледа скептично на военните възможности на Османската империя заради финансовия й фалит. Очаква се, че турците ще побягнат, само като видят братушка в униформа. Стратегическият план на войната е такъв, че би разсмял дори юнкер- първокурсник. Първоначално са мобилизирани само Варшавският и Киевският военен окръг. Така срещу 450 000 турска армия на Балканите е предвидено да действат 260 000 души.

Не по-добре стоят нещата и в техническо отношение. Превъоръжаването на руската армия едва е започнало. Действащите на Балканите военни части са въоръжени с остарелите "Крънка", която има два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от "Пибоди-Мартини", с която са снабдени 70% от турските части. Руските оръдия са бронзови "ветерани", турските - последен модел на "Круп".
На Черно море русите нямат въобще боен флот, а на Дунав - 6 парни катера срещу 47 турски броненосеца. През цялата война русите се снабдяват с хора и муниции само по понтонен мост при Свищов. Една атака на турския, военен, дунавски флот срещу моста би поставила руската армия в изключително тежко положение. За щастие, османските адмирали не го правят и бездействат в пристанищата си. Русите не се възползват от численото превъзходство на армиите си и изпращат на юг от Дунав само 190 000 бойци и 12 400 опълченци. Срещу тях турците имат 450 000 щика. А генерал Гурко доста самонадеяно тръгва да превземе Одрин само с една дивизия.

Съгласно турския план преминаването на елитната армия на Сюлейман паша през Балкана трябва да бъде сигнал за тристранна атака срещу руските сили. Пред 60 000-те хиляди на Осман паша в Плевен, 125 000-те хиляди в четириъгълника крепости и 40 000-те хиляди на Сюлейман, руската армия няма никакви шансове. Сюлейман може да мине Балкана през 16 прохода, без да загуби нито един войник. Русите държат само два - Шипка и Хаинбоаз. Унизително бит от опълчението при Стара Загора, Сюлейман тръгва на реванш към почти отвесните скали на Шипка и естествено е обезкръвен в тридневните боеве през август. Поради тази причина в атака по фланговете на руската армия не тръгват нито плевенската, турска групировка, нито тази в Североизточна България, макар че ресурсите им са предостатъчни сами да се справят с русите. Така глупостта - или ината - на Сюлейман паша спасява руската кампания.

В крайна сметка руското командване играе "ва банк", като предприема нещо нетрадиционно - да продължи боевете през зимата. Така само за два месеца руската армия стига от София и Шипка до стените на Цариград.

Ракия вади от боя цяла армия

На Наполеон принадлежи знаменитата фраза, че от великото до смешното има само една крачка. Два примера от Освободителната война доказват правотата на тази мисъл. На 3 януари 1878 г. в Пловдив има над 15 000 турски войници и офицери. Там е и щабът на Сюлейман паша, който се е разположил на гарата. Точно когато пълководецът сяда с офицерите си да обядва на масата, из града се разнасят страшни викове. Изпратените да видят какво става адютанти докладват, че в Пловдив са нахлули хиляди руски конници. Сюлейман изоставя и обяда, и града. Какво всъщност става? По пътя към Пловдив русите освобождават десетки села. Селяните ги срещат с хляб и сол. Но и с ракия. И когато казашкият капитан Бураго получава заповед да разузнае какво става в покрайнините на Пловдив, той и сотнята му от 63 души са вече налети до козирката. Затова, без да му мисли много, капитанът връхлита в града и предизвиква въпросната паника. Така се потвърждава и още една поговорка - че на пияния и Господ му помага. По подобен начин, но много по-мащабно, алкохолът обезпечава левия фланг на руската армия. В знаменития железен четириъгълник Русе-Шумен-Варна-Силистра турците разполагат със 125 000 души. Срещу тях има само 45 000 руснаци. Но командващият Мехмед Али паша е помохамеданчен елзасец. Истинско му име е Карл Дитрих (за франкофоните - Шарл Дьотроа). Той вече е на 82 години и обича ракийката. И въоръжени с гроздовия еликсир, шуменските чорбаджии храбро влизат в бой с пашата. Всяка вечер те го канят на софри по прохладните си кьошкове и го убеждават, че трябва човек да е кръгъл идиот, за да си разваля рахатлъка и да тръгне да се бие по дунавските блата. Карл Дитрих е напълно съгласен с тях. И до края на войната си стои в гарнизона. Така шуменската ракия елиминира цяла турска армия.


Братушки се молят в джамия

След като руският отряд на генерал Карцов прехвърля Балкана и се насочва на юг, по пътя си към Пловдив той минава и през българските католически села, образуващи днешния град Раковски. Както и православните си братя по други места, българите католици организирали въоръжен отряд. Те са взели вече под охрана държавния склад с 300 тона ориз и се нареждат на шосето, за да посрещнат генерал Карцов. Начело били естествено кюретата. Те доста се притеснявали, как ще реагира на тяхното присъствие православният руски генерал. За техен потрес трима-четирима офицери от свитата на генерал Карцов слизат от конете и коленичат пред тях за благословия. Оказали се поляци на руска служба. Още по-куриозeн е случаят в Батак. След тържественото посрещане на освободилата го руска част, командирът й попитал къде е джамията, за да се помолят войниците му. Батачани помислили, че е станала езикова грешка и посочили църквата. Но командирът наистина търсел джамия. Защото войниците му били... мюсюлмани (и то доброволци! ) от Волжка България - днешен Татарстан.

http://bg-history.info/

[Nordwave]

Война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878, с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875, Априлското въстание 1876 в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия била да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои не-благоприятни за нея последици от Кримската война 1853-1856.
Русия положила усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива била свикана Цариградската конференция 1876-1877. След нейния неуспех войната станала неизбежна. На 3 (15) януари Русия сключила съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласила да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсала дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписал манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгнал със своя народ за избавлението на друг народ - акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застанала на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август. В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) била съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също били почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под команд-ването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов бил първият освободен български град. За преминаване на Балкана бил определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете били определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) бил превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминал през Хаинкьойския проход (дн. Проход на републиката) Балкана и се насочил към Стара Загора. На 31 юли се завързали епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражавали и проявили голяма храброст българските опълченци. Предният отряд трябвало да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупирало силите си, а в негова подкрепа дошла от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (дн. Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминали към от-брана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзел Никопол, но не успял да превземе Плевен, където от Видин дошъл 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказали неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминали към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубили завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържали позициите (вж Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасила цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършил с несполука. Руското командване разбрало, че войната сега ще се реши при Плевен, и затова пристъпило към блокада на града, която завършила на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) паднал в плен. След това започнало общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминал Балкана и на 23 декември 1877 (4 януари 1878) София била освободена. В същия ден започнал настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попаднала 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша била разбита при Филипопол (дн. Пловдив), а на 8 (20) януари бил завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминали в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска била разбита при Аладжа. След това били превзети Карс и Ерзурум.

На Балканския фронт руските войски достигнали до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарало руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство било принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) бил подписан Санстефанският мирен договор 1878. В резултат на Р.-т. о. в. Русия си възвърнала Южна Бесарабия, загубена след Кримската война 1853-1856, присъединила Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора станали независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявило склонност към отстъпки. В резултат на войната България била освободена от петвековното турско робство и започнала самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдействала за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство.
Във войната Русия дала 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм.

Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.

[Nordwave]

ТРЕТИ МАРТ – БЪЛГАРСКИЯТ ДЕН

Пламен Павлов

Подобно на много събития от нашата история, и Трети март предизвиква както възторжени, така и противоречиви, понякога неестествено звучащи рекции. Ако се осводим от натрупаните по една или друга причина емоции, трябва да оценяваме случилото се през 1877-1878 г. от гледна точка на неговата историческа значимост. Едва ли може да има спор, че Освободителната война от 1877-1878 г. е сред грандиозните събития в нашето минало. Нека накратко припомним каква е тази война, какви са нейните последици, какви са нейните послания към българите – преди нас, към самите нас, след нас...
След кървавото потушаване на Априлското въстание вълна от протести залива Европа. "Българските ужаси" заемат първите страници на световната преса. Глас в защита на българите издигат най-светлите умове на епохата: Дарвин, Юго, Менделеев, Достоевски, Толстой, Тургенев, Гарибалди... Този път "Великите сили" не могат да загърбят игнорираната десетилетия наред българска кауза. Свиканата в края на 1876 г. в турската столица посланическа конференция намира сравнително приемливо решение: в българските земи се създават две автономни области: Източна със столица Търново и Западна с център София. Като се изключи изкуственото разделяне на българския народ, територията се припокрива с онази на Българската Екзархия. Предвид противоречията между "Великите сили" управляващият турски режим отхвърля проекта. Империята е крайно неостъпчива по “българския въпрос” в сравение с позицията си към сърби, гърци и румънци. Причината е, че българските земи са в непосредствена близост до столицата и най-важните за съществуването на империята средища, пътища, стратегически направления. Така в края на 1877 г. остава само пътят на войната, който в конкретния момент съвпада с интересите на Русия.
Войната е обявена на 12/24 април 1877 г. в Кишинев с манифест на император Александър II. В състава на руската армия влиза Българското опълчение, на което се определят спомагателни задачи. На 10/22 юни русите стъпват на българска земя при гр. Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния). Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, където е осигурен основният плацдарм за настъпление. Руските сили действат в три отряда: Източен, Западен и Преден. В последния, командван от ген. Гурко, който е най-малоброен (едва 12 х.души), е и опълчението (отначало 7200 души). Гурко прониква стремително на юг, освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Този смел рейд не е подсигурен от командването, а слабите сили на Гурко не могат да удържат насрещното настъпление. В тежките боеве при Стара Загора опълченците показват невероятно храброст... При отстъплението си руско-българските части трябва на всяка цена да удържат прохода Шипка, където между 9/21 и 13/25 август 1877 г. се води най-драматичното сражение в хода на цялата война. Едва 5 хиляди руси и българи, останали почи без муниции, отблъскват атаките на 40-хилядната армия на Сюлейман паша и в голяма степен решават изхода на войната.
И слава Богу, че е го има геният на Иван Вазов, който обезсмърти като никой друг тази на пръв поглед «локална», но без всякакво преувеличение епохална битка. Дали щяхме да притежаваме толкова силна памет за цената на Свободата, ако не беше мощта на поетичното слово? Словото, което ни разтърсва и днес:

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
(...)
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
(...)
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Грубите грешки на руското командване са причина и за другата голяма драма – Плевен, превърнат от Осман паша в непревземаема крепост. Трите атаки, проведени от руси и румънци, са безрезултатни, дадени са хиляди жертви. Едва с идването на опитния стратег Тотлебен блокираният Плевен пада (16/28 ноември 1877). Оттук нататък инициативата е в руски ръце. Гурко минава Балкана и превзема София (4 януари 1878). Турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над турската столица, а правителството моли за примирие (19/31 януари). На 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен историческият Сан-Стефански мирен договор. България е на прага на своята чакана векове свобода.
Във войната вземат участие както руси и българи, така и представители на други народи. В руската армия се сражават войници и офицери от влизащите в империята Полша, Украйна, Белорусия, Финландия и др. страни. Румънски войски се сражават най-вече при Плевен. Намесата на Сърбия не е безкористна – завладени са български земи и градове (Ниш, Бела Паланка, Пирот и др.), изявяват се претенции дори към Видин и София...
* * *
Когато си спомняме за Освободителната война, не бива да забравяме многото или поне някои “подробности от пейзажа”, които днес, през ХХІ в., няма как да са толкова ясни, както тогава... Една от най-неверните представи е, че ние, българите сме освободени “даром”! Ролята на руския народ и армия е безспорна, но е несъмнен приносът на самите българи. Ние, българите, съвсем не сме изключение спрямо останалите балкански християни - осовобождението на сърби и гърци, започнало с въстания, също е резултат от военната активност на Русия и намесата на Великите сили. Факт е, че участието на българите във войната е съществено и че то до голяма степен е ограничавано от самото руско командване по различни причини. Участието на българите е категорично доказано и може би това е отговор на въпроса. Ние не можем да не се преклоним пред романтиката в душите на тези изтерзани хъшове и към тези хора, които са бягали от земите в Македония и Тракия, за да се запишат в българското опълчение, без да им е гарантирано нищо като бъдеща реализация. Това са хора от всички социални слоеве, от всички възрасти, там има много бесарабски българи, включително българи гагаузи, българи от Румъния, доброволци от всички български краища. От първоначално записалите се в Опълчението малко над седем хиляди доброволци, около хиляда (!) са от днешна Македония, сходен е броят и на бесарабските българи, между които около триста гагаузи! Това е романтичен, но и съвсем реален изказ на българското единство. Парадоксално изглежда, но нашето национално единство в онези времена е било по-силно изразено, отколкото днес...
Това са тежки времена, напоени с много кръв, с много жертви, с много лишения - и за българското население в най-засегнатите от събития райони, пък и за самата руска армия. “Ахилесовата пета” на руската армия е логистиката. Армията е имала лошо снабдяване и в разгара на войната близо 60% от нуждите за нейното изхранване, отопление в студената зима, лекарска помощ и т.н. са покривани със средствата на българските общини, от доставките, които са правили българските селяни. Това не е ли своеобразен, и все пак важен принос за нашата свобода? Не толкова забележим като Опълчението, но важен извън всякакво съмнение.
Днес около Руско-турската Освободителна война съществуват и други неясни, забравени или дискусионни моменти, натрупани митове. Броят на загиналите не е 200 000, както често се твърди, а не повече от 60 000 убити и тежко ранени, починали от раните си. Впрочем, нима броят на тези човешки съдби е малък... Такова днес е населението на средноголям български град! И за мащабите на ХІХ в. това са големи жертви, при това във война, която е сравнително кратка, която протича на в рамките само на няколко по-големи кампании. Не е въпросът в съизмерването на жертвите. Естествено е, че руската армия е дала най-много жертви, но много жертви е дало и българското опълчение. Ние днес нямаме напълно прецизна статистика, но самият факт, че то трябва да се попълва след боевете на Шипка и се прави т.нар. Второ опълчение, говори за тежките загуби, които е понесло. В крайна сметка, въпреки загубите, в край на войната Опълчението достига над 12 400 души, като съвсем закономерно се превръща в гръбнак на изграждащата се българска армия.
Когато се говори за войната, често се забравят българските доброволчески отряди. А такива има на много места, особено в Северна Добруджа, където силите на ген. Цимерман са минимални. Няколко хиляди доброволци са командвани от генерал Кишелски, българин на руска служба. Легендарният в Добрудга Хайдут Пейо също създава и води голям доброволчески отряд. Такива има и във вече освободените в хода на войната земи. Не бива да бъдат игнорирани и т. нар. народни милиции - става дума не толкова за полиция (терминът “народна милиция” от времето на комунистическия режим не бива да ни подвежда), а за доброволни военни формирования. Такива са създадени в най-невралгичните точки на развитието на войната – в Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и т.н. В някои случаи те наброяват над 1000 души. Въоръжени са най-често с трофейно турско оръжие, имали са дори и конни части. Те поемат защитата на своите съграждани и съселяни, противопоставяйки се на башибозушки банди и мародери.
Интересен пример за българското участие във войната са така наречените “народни горски (планински) чети”. Руското командване отначало е резервирано към българското участие и даже Опълчението е третирано като помощна единица – “Пеши конвой на главнокомандващия”... В случая с горските чети, самото руско командване оценява опита на старите български воеводи. Става дума за хора като Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и много други. Те са изпълнявали и разузнавателни функции, познавали са много по-добре терена от руското командване, независимо от неговите генералщабни карти. Благодарение на българските разузнавачи, сред които са Григор Начович и Стефан Стамболов, русите са познавали перфектно цялата Стара планина с всички възможни пътеки, пътечки, проходи… Това им дава стратегическо надмощие над противника, и то при положение, че същия този противник – Османската империя, владее тези земи и места векове наред! Всичко това би било непосилна задача без прякото участие на българите. Не на последно място, ранените руски войници и български опълченци много често са обрижвани от български женски дружества.
Така или иначе, представата, че свободата ни е “дадена даром” е невярна, тенденциозно сътворена от чужди и наши недоброжелатели. Оставането в този “капан” е не само обидно и кощунствено – просто това не отговаря на истината. Естествено, значимото българско участие не бива да ни води към отричане на ролята на руската армия и на Русия. Русия си има своите интереси и това е напълно логично. Важното е, че в случая тези интереси съвпадат с онези на угнетената българска нация. На свой ред това стечение на обстоятелствата е свидетелство за дълбоката политическа прозорливост на хора като Софроний Врачански още в началото на ХІХ век, на Любен Каравелов, на редица други дейци на националната революция и особено на българската църква. Повечето от тези българи съвсем не са привърженици на режима в Русия, като вижзат трезво всички опасности от руската политика. И все пак са разсъждавали реалистично, търсели са външен съюзник, и то този, който наистина може активно да участва в българския въпрос, без да жертват националните права на българите в интерес на чужда държава.
Нека припомним отново незаслужено подценявания, уви, революционен идеолог и интелектуалец и политик Любен Каравелов. Анализът на процесите показва убедително, че Каравелов на практика е първият модерен български политик! И съвсем не случайно той е поканен от руската страна да присъства на подписването на Санстефанския мир. С други думи, самата Русия косвено е признала в негово лице българско политическо представителство, и то на високо равнище!
Войната през 1877-1878 г. е много по-различна от серията руско-турски войни през ХVІІІ-ХІХ в. Предишните войни причиняват на българите нещастия, които и днес трудно можем дори да оценим - разорение на цели области, “изтичане” на десетки хиляди хора, принудени да се изселят от родните си места. Това е голямата група на днешните бесарабски българи, също и българите гагаузи в днешните държави Молдова и Украйна. Тези българи бяха своеобразен “данък” на предишните войни и доведоха до обезлюдяване на цели български райони.
В Руско-турската война от 1877-1878 г. трябва да видим почерка на една по-модерна война. И трябва да отдадем дължимото на император Александър II. Няма спор, че руският царизъм е негативно явление в световен мащаб, но не все пак не е справедливо да поставяме знак за равенство между руските царе от предходните времена и Александър II, модерно мислещ човек и реформатор. Той е наречен „Освободител” не от нас, българите, а от самите руси заради отмяната на крепостното право. Александър II води война, с която е цели, освен да постигне определени интереси (при това не толкова мащабни като замисъл), да покаже, че Русия може да носи... свобода! С други думи, да подобри “имиджа” на Русия пред европейската общественост. Така или иначе, нашите предци са имали известен шанс, че Русия е управлявана от владетел, по-модерно мислещ и по-либерално настроен в сравнение със своите предшественици, а и спрямо част от тогавашния руски политически и военен елит.
Русия в никакъв случай не се отказва от идеята да има силно влияние на Балканите, да съзададе своя мариовнетка, покорна не найните интереси в региона. Този кардинален проблем само след броени години намира своето решение – младият български елит намира сили да отхвърли чуждата намеса във вътрешните работи на своята страна, да насочи развитието й в посока на европейските демократични ценности и суверенитет. Главното злощастие за нашата нация, че в резултат на Берлинския конгрес твърде изконни български земи остават или се оказват под чужда власт – драмата е предизвикана в резултат на предварителните уговорки между “Великите сили”, най-вече между Русия и Австро-Унгария.
Освобождението, обявено на 3 март 1878 г., не трябва бъде превратно тълкувано, а Трети март да бъде поставян под съмнение като национален празник. Такива опити през последните години се правят твърде често, и то различни страни. За поколени българи идеалът за Санстефанска България е нашата истинска доктрина за национално обединение. Трети март е нашият български блян, който ни е водил и трябва да ни води към бъдещето. Той не е архаика, а идея, която напълно съответства на мисленето на всеки народ с достойнство.Постигнато от българската нация през изминалите години след Освобождението от турско робство в никакъв случай не е малко. Защо е нужно да страдаме от мазохизъм и да си спомняме само националните катастрофи? Време е да осмислим истината, че бедствията и това, което ни се случи през драматичния ХХ в. е не само поради грешките на нашите държавници, но и поради геополитически причини. И все пак, не бива да отричаме, че дори и през 1918-1919 г., времето на тежкото поражение в Първата световна война и Ньойската катастрофа, България е респектиращ фактор, че тя запази своя суверенитет, своята национална култура и идентичност. През последните 20 години на възстановяване на демокрацията представителите на изграждащия се нов “елит” не са на висотата на нашата историческа традиция. Тези години съдържат една от най-неприятните характеристики на модерната ни история, защото, ако се върнем към Освобождението, тогава само след 7 години младата и неукрепнала българска държава успя да започне своето обединение и дори да отблъсне агресор като Сърбия. Сега нашият елит се упражнява в говорене, в популизъм от най-разнороден тип, като не желае да види гредата в своето око...
България има ресурси, които при едно разумно и честно управление, при изкореняване на корупцията, на негативните явления от далечното и особено от най-близкото минало, й позволяват да стъпи на европейската сцена като достоен партньор и участник в политическите и културни процеси. Затова Трети март не би следвало да е само национален, държавен, официален празник, а Ден за разсмисъл – кои сме, какви сме, защо сме такива и какви би следвало да бъдем...
И нека кажем по християнски и по български поне “Бог да прости падналите за нашата Свобода!”

www.makedonskatribuna.com

[Hatshepsut]

Плевенската епопея


Генерал Скобелев

Българският исторически календар свято пази спомена за 28 ноември 1877 г. Денят, в който армията на Осман паша капитулира край Плевен. Денят, който променя изцяло по-нататъшния развой на руско-турската война, а оттам и съдбата на България.
Василий Иванович Немирович – Данченко – кореспондент на вестник „Новое Время", преминал по пътищата на войната, е оставил ценни документални свидетелства за тези паметни дни, които по-късно в преработен вид издал в книгата си „Година на война – 1877-78". Данченко като очевидец разказва подробно за важни моменти от войната: за боевете на Шипка, обсадата на Плевен, прехода през Балкана, похода към Одрин, дипломатическата дейност на Русия, Турция и Западна Европа, действията на Мраморно море , сключване на примирието. Пълното обкръжение на Плевен трае вече 4 месеца. Генерал Тотлебен постепенно и упорито стеснява обръча на блокадата с построяването на нови и нови окопи, траншеи и придвижва бавно напред войските на генерал Скобелев. Бавно, методично, умно, генерал Тотлебен стяга блокадата.

Генерал Тотлебен

Скобелев и младите генерали са нетърпеливи. Те искат щурм към Плевен от всички страни

„Само Тотлебен стоеше зад своята система и не отстъпваше. Той решително се отказваше от най-съблазнителните планове за превземането на Плевен. Копаеше наоколо, свиваше все повече кръга на обсадата, прокарваше траншея след траншея навсякъде, където Осман можеше да се промъкне и чакаше." – пише Данченко.
За да лиши Осман паша от продоволствие, Тотлебен предприема унищожаването на мелниците по река Тученица. Генералът прави баражи на реката над града, в местността Кайлъка, и оставя Осман паша без вода, а когато язовирът се напълва, взривява баражната стена и водната стихия помита всичко по пътя си, включително и водениците. Положението на обсадения турски гарнизон става все по-критично. Всеки ден се явяват бегълци и дезертьори. Явно наближава моментът, когато Осман паша ще направи опит за пробив.

Генерал Гурко мечтае да се спусне на юг от Балкана, но Главнокомандващият е категоричен: „Докато Плевен не е в ръцете ми, не мога да изпратя нито един човек. По-добре за известно време се въздържай от рисковани движения отвъд Балкана. Падне ли Плевен, работата става друга!"

А дезертьори и бегълци, търсещи спасение, дават противоречиви сведения:
„Осман паша ще се държи до последна възможност, а когато русите го нападнат от четирите страни, ще се взриви и ще хвръкне във въздуха с целия си щаб. Осман паша ще прави пробив! Раздал е на войниците тридневна дажба, по чифт нови еминии и по 150 патрона на човек..."

Самият Осман паша на съвещание с офицерите си предупреждава:
„Нека никой не си прави илюзии относно шансовете за успех. Те са съвсем малки! Помощ не може да се очаква. Ако Аллах е решил, в случай на успех, ще се отправим през Кутловица и Берковица за София...." Разрешено е заедно с войската да се изтегли и мюсюлманското население. Българи, избягали от града, предупреждават, че на 28 ноември Осман паша ще направи пробив към река Вит.

Настъпва 230-я ден от обявяването на войната

През нощта се получават сведения за раздвижване на войските в крепостта. В 7.30 сигнална ракета оповестява началото на боя. Оглушителният залп на няколко хиляди оръдия, прераства в непрекъснат грохот.
„Сякаш каменните недра на тази планина се разтвориха: от всички височини на долината над Вит проехтяха оглушителните залпове на далекобойните оръдия. От техния огън се раждаше страшния бой на 28-ми ноември. С дима на залповете се разсеяха последните съмнения. Всичко, което пазеха турците за последния час, днес ще го хвърлят на нашите позиции... Битката започна. На залповете на турските оръдия едновременно отговориха всички наши батареи, окръжили Плевен. А под грохота на оръдията войската на Осман тръгна в настъпление... Турците не тръгнаха, а се хвърлиха към нашите позиции."

Като лавина се насочват към моста на река Вит. Коне, хора, коли, добитък се тълпят объркани и пощурели от топовните гърмежи на русите. Турският аскер върви в гъсти редици, с наведени щикове, без да стреля. Вървят цели три километра под убийствения огън на русите без да гръмнат. Страшно и необикновено! Начело е сам Осман паша на ален жребец, подарен му от султана. Достигат до първите окопи на Сибирския гренадирски полк и със страшен вик „Аллах" се хвърлят в тях като ураган, под който защитниците загиват.

Започва бой „на щик" за вторите окопи. В помощ на сибирци пристигат подкрепления. Турците започват да отстъпват към река Вит. Куршумите валят като градушка. Конят под Осман паша пада ударен. Ударен в бедрото и самият командващ. Понася се вик:
- Осман паша е убит! Осман паша е убит!

Към 14 часа зад моста на река Вит се развява бял флаг. Мамени и друг път с бели флагове, русите не приемат веднага парламентьора. След 15 минути се появява втори парламентьор, но той говори само турски. Генерал Струков пише записка до Осман паша на френски: „Ваше превъзходителство, командващият отряда генерал Ганецки ми поръча да Ви предам, че преговори ще приеме само от лице, което заменя напълно Вашата особа".

Осман паша

Генерал Ганецки поръчва на генерал Струков да иде на кон до моста и да чака. Там скоро пристига началник щаба на Осман паша – Тефвик бей. Той заговаря на френски.
- Осман паша е ранен и не може да стане. Моли генерал Ганецки да дойде в караулката до шосето!
Стрелбата е спряла в напрежение и очакване.
Раненият маршал, легнал на дървено канапе, изслушва условията: „Пълна и безусловна капитулация".

Във военна кореспонденция четем: „Героят от Плевен мълчи. Тежка мисъл трепти под челото му. Раната в бедрото го е обездвижила. Тишина! Около караулката вън стоят и чакат лекари, офицери. Осман се усмихва тежко, болезнено и се обръща към своя лекар:
- Дните не са еднакви. Ден подир ден идва, но едни на друг не си приличат. Един честит, друг – злочест... Аз се покорявам на желанието на вашия главнокомандващ.- обръща се той към генерал Струков.
След половин час се явява сам генерал Ганецки. Той подава ръка на Осман:
- Поздравявам ви. Вие водихте отлично отбраната и чудно нападението. Ще заповядате ли на войската си да предаде оръжието?"
Военният кореспондент продължава: „Гаази Осман мълчал и сякаш душата му тихо ридаела. Руският генерал повторил питането. Осман погледнал към Адил паша. Гърлото му се давело и той не отворил уста, само махнал с ръка утвърдително. После се сетил, хванал сабята си, дълго я гледал замислен, сякаш се прощавал с нея, и като въздъхнал дълбоко, подал я на генерал Ганецки."

В караулката влизат и двамата скобелевци – бащата и синът. Те се поздравяват с достойния си противник. Младият Скобелев, Белия генерал, му прави комплимент:
- Завиждам на Осман паша, че има случай да окаже на своето отечество неоценима услуга, като ни задържа четири месеца под Плевен.
Осман паша благодари с красив жест:
- Генералът е толкова млад и вече успя много добре да се изяви на военното поприще. Не се съмнявам, че ако не аз, то моите деца може би ще му окажат почит като фелдмаршал от руската армия...
Осман паша, заедно с лекаря си Хасан бей, влиза в каляската, и предвождан от генерал Струков, тръгва обратно за Плевен, за среща с великия княз Николай Николаевич. Двамата се поздравяват почтително и дълго се гледат мълчаливо. Най-после великият княз подава ръка:
- Защита на Плевен е един от най-блестящите подвизи в историята на войната. Ние сме горди, че воювахме срещу доблестен противник. Осман паша болезнено се усмихва, изправя се мъчително на крака и се покланя дълбоко. На другия ден е представен на императора Александър II, който в знак на уважение му връща сабята.
На 2 декември Александър II приема тържествения парад на войските, участвали в блокадата на Плевен.
- Плевен е превзет! Плевен падна!
Вестниците разнасят новината по целия свят.

„По този начин благодарение на системата на Тотлебен, срещу която бяха мнозина, благодарение на неговата твърдост, благоразумие и военно умение, накрая превзехме Плевен и пленихме цялата армия на Осман паша. Тотлебен в крайна сметка спаси живота на 200 000 войника и блестящо доведе делото докрай." – завършва разказа си Василий Немирович – Данченко.

През 1977 година, по повод 100 годишнината от Плевенската епопея, в града е открита „Панорамата" – един от 100 – те национални туристически обекта. Единствена на Балканите. Изградена на хълма, където са се водили едни от най-кръвопролитните сражения. В експозицията са пресъздадени събития от Руско-турската война и от Плевенската епопея. Живописните платна, експонирани в 4 зали, са дело на 11 руски и 2-ма български художници. Художественото пресъздаване на историческите факти оставя незабравим спомен за тези героични дни.

Панорама "Плевенска епопея" - гр.Плевен

http://club50plus.bg/categories/life-society/articles/plevenskata-epopeia

[Hatshepsut]

ОБЩИТЕ ЗАГУБИ НА ДУНАВСКАТА АРМИЯ В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОДИНА

Една нагледна таблица на общите загуби на руската армия на балканския боен театър - убити, ранени, измръзнали и изчезнали!
Справката е изготвена от Дянко Караджов в книгата му "Шипка 1877-78".


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=853435958062532&set=a.437911936281605.100952.100001884077274&type=1&theater

[Hatshepsut]

За първи път на български - непозната книга за руско-турската освободителна война

В навечерието на Трети март издателство „Абагар” пуска от печат книга с непознати в България, но и в Русия кореспонденции от руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години.
„Писма от България през 1877 г.” от Евгений Утин е превод от оригинала, излязъл в Санкт-Петербург година след края на войната. Книгата не е издавана повторно, не е била преведена на български език. И руски, и български изследователи избягват да я цитират с изключение на едно-две бегли споменавания.
„Книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото
не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди”,
пише в предговора писателят Георги Данаилов. Той е попаднал случайно на екземпляр преди години, сега е инициатор и редактор на изданието. Преводач е журналистът Панайот Денев.
Ето, според Данаилов, някои възможни причини за това нехаресване:
„На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове - сакън – тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите!
Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят”. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.”
Авторът Евгений Исаакович Утин (1843-1894) бил известен петербургски адвокат, личност с широки либерални възгледи, публицист, автор в либералния „Вестник Европы”, кореспондент на френски вестници. Написал книга за Бисмарк и Вилхелм II. Когато руската армия минала Дунав при Свищов, той се присъединил като военен кореспондент и останал на фронта до третия трагично неуспешен щурм на Плевен през септември 1877 г.
Кореспонденциите били публикувани във „Вестник Европы”, а „Писма от България през 1877 г.” излязла като книга година след края на войната.
От първата до последната страница в нея разгорещено спорят въображаеми оптимист и песимист. Чрез дебата им Утин изразява своите лични убеждения и съмнения, надежди, тревоги и негодувания. Тогава, преди 140 години, написаното е оценено в авторитетни публикации в Русия като „едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците”.
Безпощадно критичен е авторът спрямо подбудите и поведението на руснаците към българите
„Извънредно често – пише Утин - трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.
За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас ... До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени…”
След този цитат Георги Данаилов добавя в предговора: „Става „безпощадно ясно”, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България” да излязат на български.”
Авторът описва действия на руските войски в Северна България, а пред Стара Загора преживява унижението на отстъпващата армия и отчаяното бягство на българите под натиска на турците.
Ценен документ са увлекателно описаните срещи в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово. Провалилите се, причинили десетки хиляди жертви на руски и румънски воини, три опита за превземане на Плевен заемат няколко глави, в които Утин, се възмущава от безотговорно неподготвените руски генерали и висши офицери.
Най-критичен е към корупцията в армията и изнася съкрушителни факти за трагично лошото въоръжаване, дезорганизацията в продоволствието, медицинското и интендантското обслужване.
Утин проницателно и със състрадание се отнася към трагичната съдба на българите и ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си.
Евгений Утин се прибира в Санкт-Петербург след третата кървава и неуспешна атака срещу Плевен в тягостно настроение. „Не защото не вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания всичко в Русия трябва да се промени…”, така завършва книгата.

https://vesti.bg/lyubopitno/istoriata-pomni/edna-ruska-kniga-neharesvana-i-u-nas-i-v-rusiia-6065894

[Hatshepsut]

Проф. Милко Палангурски: Много истини за Руско-турската война (1877-1878) не са известни в България

Проф. Милко Палангурски е доктор по исторически науки, преподавател във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалист по политическа история на България в периода XIX – XX век.

– Проф. Палангурски, има един период в нашата история, истината за който е слабо известна, да не кажа – напълно неизвестна? – на широката общественост. Става въпрос за годините преди и след Освобождението. Като един от редакторите в Уикипедия, в последните години се занимавам с този период и исках да поговорим за него. Защо малко се говори у нас за Райхщадското споразумение и последвалите го Будапещенска тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, както и Лондонското споразумение между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.? Мислите ли, че това се дължи на липса на знания по темата или някой има интерес да не се споменават предварителните договорки на Русия?

– Не се премълчават, но се знаят от специалистите, които ги регистрират добросъвестно. Възстановяването на българската държавност започва с въстанията от 1875, развихрянето на цялата Източна криза, преминава през Цариградската конференция, споменатите договорености, които допускат воденето на войната и завършват с мирния договор в Берлин. Всяка дипломатическа стъпка води до крайния резултат, но съвременния човек няма време да чете дълги текстове и се хваща на няколко опорни точки, които му се струват необорими, а и му ги предлагат учтиво. Каква значат тук някакви си договорености, ако можеш да кажеш простичко – войната разреши българския въпрос. От тук нататък няма никакво значение защо е направено, как е направено, какви са дипломатическите договорености. Кой да ти чете и вниква във факта, че войната се води за подялба на Османската империя, с която са съгласни всички сили и балканските държави и народи? Кой да се замисля, че в крайна сметка тази война води до 11 териториални промени в Европа и Азия? Повечето хора, остават с историческото познание от учебниците – а там, както знаем, дълго време се акцентираше само върху справедливостта на Санстефанския мир и нищо повече. От тук и простичката дилема в общественото съзнание: “добрата Русия” – “лошата Европа”, но като че ли малцина искат да разберат, че войната и свободна България е рожба точно на разрешението и контрола на “лошата” Европа, за да не се превърнем в обикновена руска провинция и плацдарм за война срещу Цариград.

– Защо ролята на граф Игнатиев се представя винаги и единствено като “пробългарска” (в някои издания го наричат “графа на българите”), след като в собствените му “Записки” той споделя, че основната му задача като посланик в Цариград е била „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“. Руският дипломат Андрей Карцов пише в книгата на Ю.С. Карцов “Зад кулисите на дипломацията” по повод Санстефанския договор: “Самото название предварителен показва, че руското правителство не придава на договора окончателно значение, а напротив – е смятало да го предоговори. В такъв случай защо изобщо е бил сключен? Спирането на военните действия е било уредено от с примирието от 19 януари 1878 г. Смисълът на Санстефанския договор може да е само един: да даде на българите доказателство за добрата воля на Русия, а отговорността за неизпълнението му да прехвърли на Европа.” Какви други исторически доказателства сте срещали, които подкрепят тази теза?

– Граф Игнатиев знае всичко това, той го очаква и затова държи на специален прелиминарен договор, след като вече е имало подписано примирие, което повелява, че България ще е в териториите на Екзархията. Но на него му трябва друг документ, който да да бъде повод за дипломатически пазарлък и по важното – да оправдае обещаното от Русия общоевропейско решение и малка България. Така се създава и единствената национална доктрина на новата държава, легендата за руския интерес към голяма България и коварната Западна Европа. А разделението на България още на Цариградската конференция е предложено от руските дипломати и никъде, никога по време на подготовката на войната не се отмятат, както не се отмятат от тази си позиция и на Берлинския договор. И така Игнатиев става “българският закрилник”, макар да обяснява на царя, че българите няма откъде да знаят, какво е обещавала руската империя и затова трябва да се подпише Санстефанския договор. Това е една гениална идея, относно руското влияние и действително е така, защото до ден днешен това е основният коз на проруските сили в България.

– Много се говори за това, че руският външен министър Горчаков не е бил добър дипломат и Русия е използвала неправилно картите си – преди и след войната. Какво можете да кажете по тази тема?

– На Берлинския договор българският въпрос е практически решен предварително със споразумението в Лондон. Австрийският вариант е по-добър за нас, те ни дават излаз на Бяло море, но Русия иска да укрепи Сърбия като противовес на бъдеща Австрийска инвазия по Вардар и затова се съгласява с английския вариант, който изисква изтласкване на България от южното море. На самия конгрес Бисмарк се налага да вика своята делегация и да ѝ нареди, да не се правят по-големи руснаци, отколкото са самите руснаци, след като те самите не искат да защитават своя успех. Софийският санджак влиза в територията на Княжество България, защото се възприема германската позиция, откъде минава Стара планина. (Последният факт споделяше през 1986 г. и учителят ни по история в 114 Английска езикова гимназия, Асен Николов, преподаващ в голяма степен “тайната”, неодобрена от комунистическите власти, но за сметка на това истинска история на България. Б.м., В.М.)

– Наскоро у нас излезе книгата “Писма от България” на руския кореспондент Евгений Утин. Тя е издадена още през 1879 г. в Санкт Петербург, но на български излезе едва през 2017 г. В нея, наред с другото, се описва трагичното положение на руската армия относно медицинското обслужване. Не са много хора, които знаят, че руската армия губи в пъти повече хора от болести, отколкото в сражения. В продължение на десетилетия в България (а понякога – дори и днес!) се твърдеше, че във войната са загинали 200 хиляди руски войници, при положение, че истинските загуби са значително по-малки? Според Урланис. който цитира медицинските справочници на руската армия, жертвите са както следва – руски: 15 567 убити (от тях 11 905 на Балканския фронт, останалите – на Кавказкия фронт), 56 652 ранени (от тях 6 824 починали от раните си), 82 636 починали от болести, румънски: 7 618 убити, ранени, починали и изчезнали(1 350 убити), сръбски: 718 убити, 1 534 починали от рани и болести, 2 999 ранени и български: 3 456 души. На кого да се вярва?

– За жертвите във войната – това, което цитирате, е абсолютната истина. Това е отчетът на руската военно-медицинска част, която прави пълен анализ на жертвите, впрочем както се прави след всяка война. Докладът е до императора и благодарение на него се прави огромна реформа в цялата царска армия. Тук измама няма. За XIX в. това са огромни жертви и за мен лично, те се дължат не толкова на преките бойни действия, а на неподготвеността на армията да използва достиженията на тогавашната медицинска наука. Дълго време военнополевата болници е една и е в Румъния; дори на Шипка няма медицинско обслужване, та се налага български лекари, като например д-р Алеко Христов, който превръща градското училище в болница. Въобще българските лекари имат голяма роля във войната, както в руската, така и в румънската армия, а и преди това в Сръбско-турската война, където имаме военна мисия. Другата причина за масовите жертви от болест са ниската хигиена, а вероятно и т.нар. “сблъсък на бактериите” на севера и юга, довел до епидемии и в руския, но и в турския лагер. Жертвите на Опълчението никак не са малки, това е около 10% от личния му състав. Точно не може да се изчисли, защото той е подвижна величина. За местното население, в общи линии загубите са такива, но не трябва да се вярва много на числата, защото за загубите сред мирното население не са били събирани точни данни по време на военните действия, а са обобщавани по-късно. Но не трябва да се забравя, че Централна България е освободена без жертви, преди да се стигне до пагубните атаки срещу Плевен. Градове като Търново, Свищов, Габрово, Севлиево са освободени с по пет изстрела. Североизточна България е освободена едва след войната, а София и Пловдив падат почти в движение, което намалява жертвите. Интересното е, че на много места намерих документи за българско-турски комитети, които гарантират имота и честта срещу всяка армия, която влезе в селището. Хората са знаели, че когато войната свърши, те ще продължа да живеят заедно!

– Кое в важното в цялата тази история?

– Важното е, че България се появява не като руско-турска договореност, а като общоевропейски проект, както е на Цариградската конференция. Това ни гарантира поне териториите от Берлинския договор и това е един от мотивите за връщането на Южна Добруджа. “Не сме се събрали да обсъждаме щастието на Българите, а мирът” или нещо такова, беше казал Бисмарк. Ние сме страничен продукт, на руско-турския сблъсък за Цариград, но облагороден с европейска визия за да не се допусне доминация на нова империя над Проливите.

– Защо Съединението не е одобрено от Русия, чийто гняв стига до изтегляне на военните от българската армия и насърчаване на Сърбия да започне Сръбско-българската война от 1885 г.?

– За Съединението мотивите са поне два – то укрепва княз Батенберг на престола – нещо, за което Александър III не иска и да чуе, и второ, отнема армията от руското командване, което е големият спор между руснаците и българите. Българската войска е разглеждана като ударна сила срещу Османската империя,под руско командване, за изпълнение на руските цели, а не като национален елемент и това води до конфликта.

– И днес има някои политици, които настояват, че България трябва да бъде винаги и безрезервно благодарна на Русия. В някои случаи това са политици, които имат нескрити бизнес или други интереси с руски фирми и др.п. Може ли да се балансира между благодарността и сервилността, която е пагубна за нормалните двустранни отношения? Да цитирам Е. Утин: „Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.”

– За благодарността, както казва Захари Стоянов, обикновено е изстудена със с тежки златни монети. Руските власти са запознати добре с българските нрави и затова когато питат император Александър III, как да действат в България, той лаконично казва: “Бих заложил на парите”.

https://e-vestnik.bg/29984/prof-milko-palangurski-mnogo-istini-za-rusko-turskata-voyna-1877-1878-ne-sa-izvestni-v-balgaria/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои книги за руско-турската война 1877-1878г.:

- книгата на Кирил Янчулев "Руско-турската война 1877-1878":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1535

- Окупационен фонд основан за създаването на руско-дунавска област

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1803

- книгата на С. Кисов "Българското опълчение в освободителната Руско-турска война":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1730

- книгата на Евгений Утин "Писма от България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1802

[Шишман]

Този професор  Милко Палангурски  ми се струва соросоид и то от класа.

[Hatshepsut]

Плевенската епопея (видео)

[Hatshepsut]

Свидетелства за Руско-турската война за пръв път на български


Картината „Победени. Панихида за убитите“ е част от Балканската серия на Василий Верешчагин, създадена през 1878 г.
Изобразява реална сцена от Руско-турската война, свидетел на която е бил самият художник. Репродукция: Третяковска галерия

Американският журналист Едуард Кинг, съвременник на Макгахан, допълва историята на българското Освобождение (откъс)

142 години след Освобождението на България все още не познаваме достатъчно добре детайлите от грандиозните събития по време и след Руско-турската война 1877-1878 година. Повлияни от художествената литература, попаднали в капана на идеологически подмени, понякога мултиплицираме неточна версия на историята. А истината е достъпна и би трябвало да я ценим. Днес обменът на информация в света е улеснен и архивите са живи.



Книгата, която издателство „Книгомания“ представя на пазара в навечерието на 3 март, е един от ценните източници за онези години. Познаваме кореспонденциите на Макгахан, голяма част от националната ни митологема се крепи на неговите свидетелства за зверствата, придружаващи войната. Той е един от първите чужди кореспонденти в центъра на военните действия. Но освен него има и други репортери, останали непознати за българския читател повече от столетие. Един от тях е кореспондентът на „Бостън Джърнал” – американският писател и журналист Едуард Кинг (1848 – 1896). Той оставя следа в отразяването на войната не толкова с фронтовите си дописки, колкото с осмисления и аналитичен текст за преживяното на Балканите, включен в появилата се на американския книжен пазар през 1885 г. книга „Европа в буря и покой”.

В нея Едуард Кинг представя една добре премислена и „изчистена“ от емоции хронология на войната – от стъпването на русите отсам Дунав до подписването на Берлинския мирен договор. Показателни в това отношение са редовете, посветени на император Александър ІІ, на великия княз Николай Николаевич, на генералите Радецки, Драгомиров, Скобелев, Гурко, на редовите казаци и войници.

Специално внимание заслужава и способността на автора да предаде красотата на българската природа, уюта на българските домове, специфичния и неповторим облик на възрожденските градове (Свищов, Търново, Габрово, Русе), скромността и трудолюбието на българите. Едуард Кинг успява да долови дори такива щрихи от многоликото ежедневие на войната, които често убягват на професионалния историк, като песните на руските войници, смеха на девойките, наредили се с кобилиците си за вода, „парфюма на розите“, стоицизма и твърдостта на пострадалите от набезите на башибозука, плача и тъгата в очите на търсещите спасение бежанци.

Завладяващо са представени радостта от Освобождението, благодарността към освободителите, надеждата и вярата, но и страха на българите от неизвестностите на бъдещето.

Младият американски журналист впечатлява и със стремежа си да сглобява отделните фрагменти от армейския живот в една мозайка от събития и човешки съдби, която възпроизвежда по неповторим и по своему завладяващ начин цялата картина на сблъсъка между Османската империя и Русия.

Предлагаме ви част от публикувания за пръв път откъс от книгата на Кинг, който излиза като отделен том под заглавие „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“.

Някои от ярките и героични моменти от Руско-турската война са все още прекалено пресни в съзнанието на всички и затова не е необходимо да се впускаме в подробности. След появата на Сюлейман паша на сцената махалото сякаш се връща в ущърб на кръстоносния поход на русите. Превземането на Ловеч от турците; походът на генерал Гурко до Йени Загра и превземането на града; поражението на новосформираната българска опълченска дружина в Стара Загора; отстъплението на Гурко към северните склонове на Балкана; укрепяването на проходите Шипка и Хаинкьой; ужасяващите зверства, извършени от турците над беззащитните ранени руси; неочакваното преображение в страховита военна сила на румънската армия, до неотдавна обект на подигравки и подценяване; обсадата на Плевен с чудовищните загуби и дълго проточилите се несгоди – всичко това отекна силно в цяла Европа, а ехото достигна чак до Америка. Русите вече бяха започнали да упражняват своя суверенитет в България, бяха обявили закони, освобождаващи християните от омразни данъци, бяха премахнали десятъка и постепенно изземваха позициите на турските власти, когато ожесточеният отпор, който срещнаха пред Плевен, промени изцяло характера на кампанията. Посочва се, че загубите на русите, в т.ч. убити, ранени, болни и пленени, по време на военните действия на 19-и, 20-и и 28 юли и в голямата битка на 31 юли при Плевен възлизат на повече от 10 хиляди души. Героичният генерал Скобелев – един от малкото военни гении в руската армия – сътвори чудеса от храброст в тези боеве, но уви, напразно.

Критиците, които твърдят, че при своя десант в България руснаците вярват, че турците ще окажат слаба съпротива, са напълно прави. Русите прекосяват Дунава с недостатъчно войски и понеже през първите седмици на кампанията виждат много малко турци и срещат незначителен отпор, си въобразяват, че могат да стигнат портите на Константинопол след някоя и друга престрелка.

Плевен е не само голяма изненада; той е истинска катастрофа. В Румъния са буквално вцепенени от ужас при новините за поражението на русите, но в резултат на тази вест настъпва пробуждането на храбрия румънски народ, който проявява неподозирана енергия. Когато се очертава възможността русите да бъдат смазани, техните сили в България да бъдат откъснати от Дунава, а турците – да пресекат голямата река и да нахлуят в княжествата, които за дълго са били независими от тях, румънското правителство се отзовава на спешната необходимост от действие. В това време русите лагеруват в отбранителна позиция и настояват за нови 100 хиляди войници, които скоро потеглят от Русия. Позициите при Плевен бяха силно укрепени и оборудвани с артилерия; кавалерийските роти бяха изпратени на отделни експедиции с цел блокиране на проходите през Стара планина, а русите бяха силно окуражени от неуспеха на турците да подемат по-съществена офанзива. Междувременно императорът на Русия квартируваше по най-скромен начин в малкото село Горна Студена и понасяше лишения и неудобства благодарение на своя чудесен нрав и на характерното за него пълно отсъствие на капризи. Сюлейман паша, който се изправи застрашително на прага на Шипка, се опита, макар и напразно, да лиши русите от техния контрол на Балкана, предприемайки над сто отчетливи щурма за по-малко от седем дни.

С края на месец август 1877 година положението на русите се подобри. Бяха се съвзели от отпора, оказан им при Плевен; владееха позициите си в Стара планина; идваха подкрепления, а военните операции се подновяваха със завидна действеност. Руско-румънската армия, командвана от румънския княз Карол I, лагеруваше пред важните позиции при Плевен и устоя на яростно нападение на Осман паша в последния ден на август. Това беше една от най-кръвопролитните битки в цялата кампания. Русите и румънците се сражаваха с отчаяна смелост, а Осман, който беше очаквал да изтласка врага от всичките му позиции, се видя принуден да признае пълното си поражение.

Септемврийските боеве при Плевен са знаменити и са ярко доказателство за храбростта на турците, русите и румънците. Рядко в историята на този век е имало такива упорити и ожесточени полесражения. След окупацията на Плевен през юли Осман паша бе успял да превърне едно обикновено село в отлично оборудвана крепост, гъмжаща от редути и окопи. От време на време руската вълна се надигаше срещу тези внушителни отбранителни съоръжения, за да се отдръпне отново и отново. Скобелев вложи цялото си сърце в героични, но безразсъдни усилия за пробиване на турската фронтова линия. На 11-и септември се осъществи голямо руско нападение на Плевен. Временният успех обаче бе последван от пълното поражение на дивизиите на Крилов и Криденер. Тази „битка сред мъглите“ беше описана от очевидец като една от най-вълнуващите и ужасяващите в цялата война.

„По протежението на възвишението при Радишево – написа блестящият и храбър г-н Макгахан, който бе орисан да не преживее изнурителната кампания и почина в болница в Константинопол, – руските оръдия бяха в действие, а около тях притичваха фигури, едва видими от дима, по странен начин оптически увеличени от ефекта на мъглата, докато от нея не изникнаха топчиите, като исполини, и самите оръдия – и те увеличени и деформирани, досущ като огромни, недодялани чудовища – от чиито гърла една след друга изскачаха огнени топки.

Имаше моменти, когато тези проблясъци осветяваха всичко около тях – тогава оръдията и топчиите се открояваха с плашеща отчетливост, аленоогнени, като че обагрени с кръв. После отново потъваха в мъглявите сенки. Грохотът на битката се надигна и усили, докато стана страховит – като неспирен рев на разбунено море, което се блъска о скалистия бряг насред гръмотевична буря; рев, примесен със странните, неземни звуци, отекващи на борда на кораб, който води отчаяна битка със стихията.“

В боевете през този ден великолепните бойни качества на генерал Скобелев прибавиха още блясък към неговата и без това феноменална репутация. Няма препятствие, което да го обезкуражи; нищо не може да го уплаши. Дори след като русите са спрени от страшния пожар в турския редут, Скобелев сплотява изоставащите и ги връща към фронтовата линия на врага; сабята му се чупи на две, докато прескача един окоп; конят му е застрелян току под тялото му и той пропада в окопа, но се изправя бързо на крака с мощен възглас и накрая повежда масата хора през окопа, през вътрешната и външната му стена и насипа – и от там ги извежда към редута.

Този малък епизод коства на Скобелев две хиляди мъже, убити и ранени – или една четвърт от цялата му щурмова част. Невероятният начин, по който той успява да се предпази, потвърждава убеждението на неговите хора, че е покровителстван от висша, магическа сила. В следобедните часове на 12-и той търпи поражение. Редутът, който е отвоювал на ужасяваща цена, е изоставен от русите, които са изправени пред непреодолима сила, а Скобелев излиза от последната битка с дрехи, потънали в кал и мръсотия, с прекършена сабя, с усукани еполети, с лице, почерняло от барут и дим, с кръвясали очи и прегракнал глас. Когато го питат за причината за провала, той казва, че не са му изпратени подкрепления, и добавя:

„Не обвинявам никого. Такава беше божията воля“.

Междувременно румънците са овладели и държат редута, но щурмът на Плевен като цяло е трагичен провал. Този щурм, само за няколко дни боеве, е коствал 20 хиляди души.

Румънската армия не разполага с хирургическа помощ и ранените са оставени да умират поради липсата на грижовни ръце. Руските медици и санитари са недостатъчни пред лицето на това нечовешко напрежение, а войниците изтръпват от страх при мисълта за ужасите на предстоящата зимна кампания. Загиналите, изоставени на бойното поле, са обезобразявани от турските наемници, а ранените – подлагани на най-зверските жестокости, преди да издъхнат.

В края на септември никой не би пророкувал, че русите ще успеят да изтласкат турците от тяхната твърдина, а враговете на Русия смело обявиха пълния провал на кампанията за облекчаване на положението на християните на изток. Главната квартира на руското командване остана в Горна Студена, където руският император работеше активно, посвещавайки сутрините на текущите събития, като разполагаше само с малка свита от петдесет офицери. Трудеше се до късно през нощта и изискваше да го будят при пристигането на телеграми от столицата – макар това да ставаше дълго след малките часове.

В началото на октомври руските подкрепления вече бяха в България, но Осман паша също получи допълнителна военна сила. Скоро имперската гвардия влезе в сериозна схватка с врага, чийто резултат беше овладяването на позиция, която завърши обсадата на Плевен. Четиристотин единици обсадна артилерия бяха разположени околовръст на града. Скобелев поднови предишните си смели действия; генерал Тотлебен провеждаше обсадата със забележително умение; руската кавалерия, която обикаляше пътищата на юг, сложи ръка на продоволствията, от които Осман паша се нуждаеше за гладните си войски.

В началото на ноември стана ясно, че дължината на обсадната линия е 30 мили, окупирана от армия с численост 120 хиляди.

Есента премина в зима; страданието беше повсеместно, във всички армии; лошото управление на руските лагери допринесе съществено за увеличената смъртност сред русите. През ноември се проведе походът на генерал Гурко към Стара планина; мащабното и изпълнено с опасности преминаване на Балкана; евакуацията на Етрополе от турците и най-накрая, през декември, последният голям опит на турската армия да пробие обсадата, страховитият сблъсък с русите и румънците и последвалите преговори за капитулация.

Запасите на Плевен бяха на изчерпване. Императорът и неговата свита бяха спешно извикани на възвишението край Радишево, откъдето наблюдаваха неуспеха на Осман паша да си осигури свобода на действие. Опитът за пробив на руско-румънската линия отне около шест часа и коства на турците 5000 убити и ранени и 30‒40 хиляди пленници. Руските загуби в тази последна битка бяха само около 1500 души. Турският командващ получи големи комплименти от великия княз Николай и от целия личен състав, както и от румънския княз Карол I, за доблестната отбрана на Плевен. Твърдеше се, че според Осман паша генерал Гурко е отслабил фронтовата линия на обсадата, вземайки със себе си голям брой войници за похода си през Балкана. Говореше се също, че турският генерал е получил недвусмислена заповед да води боеве през линията на обсадата, независимо от загубите.

Статистиката на въоръжените сили, публикувана по онова време, сочи, че Русия и Румъния са разполагали реално със 119 хиляди войници и 558 оръдия. Силите в Стара планина са наброявали 30 хиляди войници и 162 оръдия. Армията при Лом, командвана от руския престолонаследник, е разполагала със 73 хиляди войници и 432 оръдия, а силите в Добруджа и Източна Румелия включват 38 хиляди войници и 440 оръдия. В Западна България турците са разчитали на 92 хиляди войници и 132 оръдия, като посочените числа включват армията на Осман паша, пленена от русите, а към тях се добавят и нередовни части с около 4000 войници, които извършват голямата част от обезобразяването и клането над ранените. Турските сили в Стара планина са наброявали около 22 хиляди войници, 76 оръдия, известен брой мортири, орда от фанатична нередовна войска и накрая – 135 хиляди войници в Четириъгълника и в Добруджа с 386 оръдия и кръгло 60 хиляди нередовна войска.

Към този момент английското обществено мнение е силно настроено срещу Русия и във Великобритания постоянно се пророкува, че на русите никога няма да се удаде да прекосят Балкана към тучните скатове на Румелия, макар и да изглежда, че са преодолели най-силната съпротива в настъплението им към турската столица.

Плевен падна на 9 декември 1877 година. Русите постигнаха победа в Азия. Сюлейман паша беше претърпял тежко поражение при своя щурм срещу войските на престолонаследника, а турската столица се вцепени от ужас. Новият султан трябваше да изиграе фарса на откриването на турския парламент. Той изнесе тронно слово, като че беше същински конституционен суверен; използва умерен тон относно бунта на неговите провинции и даде израз на скептицизма си, че те биха имали успех да се изтръгнат изцяло от неговия контрол.

Междувременно сърбите отново се хванаха за оръжието и енергично притискаха обезверените и пречупени турски сили по границата. Европа не беше склонна да посредничи в полза на съхраняването на Турция, въпреки че Англия направи всичко в рамките на своя интерес да подсигури такова посредничество.

На връщане руският цар мина през Букурещ, получавайки там много радушен прием, а след това през градовете на Южна Русия се отправи към Санкт Петербург, където в Казанския катедрален събор бе посрещнат от митрополита и застана пред големия олтар, за да благодари за победата, която изглеждаше вероятно да спомогне за освобождението на славяните. Внушителните церемонии продължиха няколко дни. Императорът почете стогодишнината от рождението на своя чичо Александър I и отиде да се поклони на гробовете на своите деди, целувайки всяка от мраморните светини.

Специални възпоменателни плакети, излети по повода, бяха поставени върху гробовете. Цяла Русия тържествуваше. Княз Горчаков отбеляза, че ако Англия иска война, трябва да я обяви, а ако желае мир – трябва да почака: лаконично и много хладно определение на ситуацията в онзи момент, което вероятно би послужило като чудесно обобщение и на ситуацията през пролетта на 1885 година.

Зимната кампания на русите в Стара планина и преминаването ѝ е незабравим военен подвиг. Свирепите виелици, скъсването на понтонните мостове на Дунава – които бяха единствената връзка на русите с продоволствената им база – неефективността на транспортната система, трудностите при прекарването на хиляди треперещи от студ турски пленници през обширните равнини, недоимъкът, който се появи в Русия като естествена последица от провеждането на войната – всички тези обстоятелства даваха доста надежди на враговете на Русия, които сега усилено се подготвяха да попречат на презрения северняк да бере плодовете на своята енергия и смелост. Настъплението на генерал Гурко през Балкана, спускането на юг, изненадата и отчаянието на турците – всичко това е описано от блестящите кореспонденти, които придружаваха войските, от хора като Милет и Макгахан. Генерал Гурко се спусна към град София, където бе посрещнат от хиляди жители, водени от свещеници с хоругви, разпятия и фенери. Един от свещениците носеше поднос с хляб и сол. За първи път от 1434 година се случваше християнска армия да престъпи зад стените на древния град. От Константинопол имаше нареждане за опожаряване на София и взривяване на джамиите, но заповедта не бе спазена. А и нямаше време подобен план да се осъществи. Междувременно сърбите се поздравиха с успех. Пограничният град Ниш се предаде. Генерал Гурко поднови настъплението към Константинопол, Пловдив беше изоставен – същият Пловдив, който можеше да бъде окупиран през август 1877 година, ако русите имаха достатъчно сили да разбият натрапника Осман паша, когато той за пръв път се появи в Плевен.

Героичната смелост на Фуад паша се оказа напразна: турската армия под неговото командване беше разгромена и разпръсната. В същото време през прохода Шипка настъпи генерал Радецки, армията на Сюлейман паша беше унищожена и се чуха предложения за примирие. Гърция бе разбунена: имаше въстание в Тесалия. Европейска Турция се топеше като „рядък, безплътен въздух“. Одрин бе следващият град, изоставен от турците, и докато преговорите за мир едва-едва вървяха напред, русите бързо и уверено достигнаха до портите на османската столица. Турските войски бяха съсредоточени при Галиполи. Сърбите и черногорците добиха нова дързост и печелеха битка след битка.

Турция в Европа вече не беше нищо повече от здание, надупчено от куршуми, неспособно да се отбранява.

https://www.ploshtadslaveikov.com/nepoznati-svidetelstva-za-rusko-turskata-vojna-za-prav-pat-na-balgarski/

[Hatshepsut]

Клането в Любенова махала, което го няма в учебниците по история

Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле (дн. Любенова махала). Тихо е. В  двора на красивата църква „Свети Великомъченик Георгий”, построена от местните жители през 1837 година,  се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли.

Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените.

За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.

Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение.

Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.

Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му.

Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.
 
И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.

В онези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите.

Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали.

И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти.

Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.

Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение.

По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.

Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.

Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си.

Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия.

Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
       
Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.

Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца.

Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва.

През 1885 г. издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.”

През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837 г., взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него.

По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
       
На този невероятен по своята драматичност и непознат за повечето българи епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”.

 Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за невинните мъртви, които спят…

http://www.desant.net/show-news/47126

[Hatshepsut]

На 8-ми и 9-ти януари 1878 г. по време на Руско-турската освободителна война са разбити османските войски на Вейсел паша при Шейновската битка.

Тя е заключителната битка на Южния руски отряд за разгрома на Централната османска армия в Руско-турската война (1877 – 1878).

След падането на Плевен са освободени значителни руски сили за всеобщо настъпление през Стара планина. В края на декември 1877 г. Южният отряд на руската армия с командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки преминава Стара планина при трудни зимни условия и пристъпва към изпълнение поставената му задача – разгром на Централната турска армия с командир Вейсел паша от 26 768 офицери и войници и 83 оръдия. За изпълнение на задачата Южният отряд е разделен на три отряда:

Ляв отряд с командир генерал-лейтенант Николай Святополк-Мирски от 18 800 офицери и войници и 24 оръдия.
Централен отряд с командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки от 11 500 офицери и войници и 50 оръдия.
Десен отряд с командир генерал-лейтенант Михаил Скобелев от 15 840 офицери и войниц и 14 оръдия.
Идеята на командването е Централният отряд да ангажира войските на връх Свети Никола, а левият и десният отряд, чрез обход, да се явят във фланг на укрепения лагер при Шипка–Шейново и да го разгромят.

За спиране на руското настъпление през проходите на Средна Стара планина е определена Централната турска армия с командир Вейсел паша от 41 табора, 26 ескадрона и 83 оръдия. За целта е изграден силно укрепеният Шейновски лагер. Разположен е срещу южния изход на Шипченския проход и е с формата на кръг около село Шейново. Най-силно укрепена е източната му част, състояща се от две отбранителни линии и с обща дълбочина до 2 км. Първата линия е групирана около пет могили, където са разположени две батареи и стрелкови ложименти. Втората линия е съставена от пет редута, които чрез кръстосан огън се охраняват флангово в равната и открита местност. Командният пункт е разположен зад втората линия на могилата Голяма Косматка. Тук се намират и резервите на Вейсел паша. На западния участък са устроени други 9 редута. Всички редути са усилени с дългобойна артилерия.

Силите на лявата руска колона са съсредоточени в село Мъглиж. Взето е решение да се атакува Шейновския укрепен лагер. Главните сили са насочени към източната страна на лагера. Около 12:30 ч. на 8 януари атакуващите превземат първата отбранителна линия на противника. Опитът да се превземе втората отбранителна линия е неуспешен, но русите отразяват последвалата турска контраатака. Командирът на частите преценява, че офицерите и войниците са изтощени, и взема решение да се нощува на заетата позиция. Тя е укрепена през нощта и направена недостъпна за вражеските сили. Изпратено е донесение до генерал-лейтенант Фьодор Радецки с настояване за енергични действия на централната и дясната колона.

През нощта на 8 - ми срещу 9-ти януари, Вейсел паша прегрупира своите сили. Шейновският лагер е укрепен с 4 табора, свалени от Шипченския проход. В 6:30 часа на 9 януари започва атака срещу лявата руска колона, като последователно пренася удара от десния към левия руски фланг. Особено ожесточен е боят при гората край село Секеречево. Турците са отбити и са заети техни редути от втората отбранителна линия. Обхванати са двата им фланга от източната страна на Шейновския лагер. Предприета е атака и на село Шипка. След забелязано масово отстъпление на турски части, лявата колона в 10 ч. преминава в настъпление срещу западната страна на лагера. Овладени са първите траншеи и е отбита последвалата контраатака. Шестдесет и трети углицки пехотен полк, 9-а стрелкова бригада и 5-а опълченска дружина атакуват и превземат централния Шейновски редут №2. Успешна е и атаката на Шейновски редут №1 от Трети стрелкови батальон на 63-ти углицки пехотен полк. Батальонът е вдигнат в атака от полковник Всеволод Панюхин и барабанчика на полка. Към 14 ч. части на лявата и дясната колона се съединяват южно от превзетото село Шипка. Вражеските сили в Шейновския лагер са разкъсани, като е провален опитът на Вейсел паша да възстанови връзката между турските части. Принуден е да съсредоточи останалите му сили около командния си пункт при могилата Голяма Косматка и да поиска капитулация.

Към 12 ч. в атака срещу турските сили на Шипченския проход преминава и централната колона. Главният удар нанася 55-и подолски пехотен полк. Обходно движение осъществяват по един батальон от 35-и брянски пехотен полк и 56-и житомирски пехотен полк. С цената на 1507 убити и ранени офицери и войници, централната колона сковава силите на турската групировка и не допуска тя да окаже помощ на Шейновския лагер.

Изправен пред неминуемо поражение, към 15 ч. Вейсел паша изпраща парламентьор при генерал-лейтенат Михаил Скобелев с предложение за капитулация. Предложението е прието с условие да се предадат и частите при Шипченския проход.
Шейновската битка завършва с пленяването на цялата Централна османска армия състояща се от 3 паши, 765 офицери и 22 000 войници. Броят на убитите и ранените е 4000 души офицери и войници. Османската империя се лишава от най-боеспособната си армия към началото на 1878 г. Окончателно е разкъсана отбранителната турска линия по Стара планина. Открит е пътят за настъпление към Одрин. Общите руски загуби са 5107 убити и ранени офицери и войници.