Забравената 10-дневна война - Октомврий 1925 г.

[Hatshepsut]

През есента на 1925 г. България е въвлечена в най-странната и същевремено най-неизвестна война, която е водила след Освобождението. В учебниците по история и днес тя е подмината с няколко изречения под името “Петрички инцидент”. Може би защото всичко завършва с безспорен дипломатически успех за правителството на Александър Цанков (1923--1925) и особено за неговия военен министър ген. Иван Вълков. А това са две наистина противоречиви личности, чиито имена се свързват и с най-кървавите събития от новата политическа история на България.

Но какво всъщност се е случило точно преди 80 години? Ето какво пише в доклада на специално назначената анкетна комисия от Обществото на народите (ОН) - предшественика на ООН, със седалище в Женева: “На 19 октомври 1925 година в района на граничния пост номер 1 при Демиркапия (в планината Беласица - б.а.), български граничари започнали да копаят кладенец за питейна вода. Гръцкият войник, който пазел отсреща, влиза в българска територия и остро обвинява българските войници, че копаят окоп, нещо, което е забранено на българските погранични власти според Ньойския договор.

Започналият спор завършва с престрелка. Гръцкият граничар е убит на българска територия. Дошлият с бяло знаме да изнесе трупа на убития часовой гръцки офицер Василиядис е спрян от българските граничари, които искат съвместна българо-гръцка комисия да разследва случая. Отново започва престрелка. Капитан Василиядис е ранен, връща се в Гърция и след един ден умира от смъртоносната си рана. Докато се очаква да се проучат съвместно от български и гръцки представители на граничните служби причините за инцидента, неочаквано от Атина министър-председателят Пангалос дава заповед за нападение над България. На 22 октомври 1925 г., без да е обявена война от страна на Гърция, гръцки войски нахлуват в Петрички окръг.”

През 1925 година над България тегнат жестоките клаузи на Ньойския договор. Според него държавата ни трябва да изплаща непосилни репарации на съседите си (включително и на Гърция) на стойност 2,25 млрд. златни франка. Тя е лишена от правото да поддържа наборна армия, а трябва да унищожи и голяма част от въоръжението си. За гърците, които прекрасно знаят това, не е проблем с лекота да завземат каквато и територия да поискат. Войските на южната ни съседка нахлуват в България. Линията на бойните действия се простира върху 40 километра площ - от пост 1 при Демиркапия до пост 15 при Лехово. Гърците не само успяват с лекота да навлязат на 8 км в българска територия, но въпреки отчаяната съпротива на нашите войници завземат седем села по двата бряга на река Струма. Това са Кулата, Марино поле, Чучулигово, Враня, Петрово, Тополница и Картечино (днешно Дрангово).

Гърците действат като същински башибозук - къщите са ограбени, добитъкът е отвлечен, хората, които не са успели да избягат, са убити, а домовете им - опожарени. Вестникарските репортажи от плячкосаните села много напомнят кървавите хроники в европейската преса за действията на османските власти в поробена България 50-60 години преди това. Американският журналист Маркъм е по това време в Петричкия край и праща следната дописка до редакцията на столичния вестник “Слово”: “Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”

На 22 октомври сутринта Гърция започва офанзива за превземането и на град Петрич. В атаката са включени самолети, които извършват въздушни наблюдения. Артилерията обстрелва жп-гарата в Петрич и близките села Митиново и Ръждак. По-голямата част от населението - жени, деца и старци - е евакуирано във вътрешността на страната. Остават само мъжете, годни да носят оръжие. В акцията по отбраната на града се включват и четите на ВМРО, от които изпитват страх не само чужденци, но и много български политици, станали жертва на техни атентати. Доброволци, снабдени с оръжие от пограничното поделение и четниците на ВМРО още на 19 октомври заемат позиции по границата над Петрич, водят ожесточени боеве и успяват да спрат гърците на подстъпите към града.


Една от четите на ВМРО, защитавали града

Интересни са действията на тогавашният министър на войната, ген. Иван Вълков. Той издава заповед за отбрана на границата и изпраща към Петрич войскови подкрепления. Те заемат позиции в района на гара Генерал Тодоров и местността Рупите. В тогавашните вестникарски колони обаче е спестена втората част от тази заповед - министър Вълков е разпоредил на военните само да се окопаят в терена, без да воюват. Правителството е решило да не води война, а да заложи на дипломацията. И най-странното е, че инициативата в това отношение е именно на военния министър Вълков, който сезира Обществото на народите за инцидента.

Женева предупреждава официално Гърция и България незабавно да прекратят бойните действия. В нотата на ОН се съдържа заплаха със санкции за неподчинилата се страна. А Съветът на ОН веднага изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия, акредитирани в Белград, на мястото на конфликта, за да контролират спирането на сраженията.

Така на 29 октомври, десет дни след агресията, Гърция най-сетне изтегля своите войски. След себе си те оставят опожарени села, отвлечен добитък, избити невинни хора, току-що прибраната есенна селскостопанска реколта е съсипана и разпиляна.

Същия ден Съветът на ОН назначава анкетна комисия с председател британският посланик в Испания Хорас Ръмболд и членове-генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Комисията трябва да проучи положението в засегнатите райони, да определи стойността на обезщетението и да излезе с препоръки пред Обществото на народите, както и пред двете правителства.

Три седмици пратениците обикалят Петричкия регион. Докладът на анкетната комисия на Хорас Ръмболд съдържа 15 страници. В него гръцкото нахлуване е определено като необосновано. Кралското правителство на Гърция е обявено за виновно за загубите и страданията на българското население. Хорас Ръмболд заключава, че при тези изводи гръцките власти дължат “нужното обезщетение”. “Ние вярваме - се казва в доклада, - че всички членове на Съвета ще споделят нашето схващане и ще се произнесат в полза на великия принцип, според който в случай, когато една територия е накърнена без достатъчно основание, обезщетение се дължи и ако в момента на събитието страната, която е извършила нарушението, е вярвала, че обстоятелствата оправдават нейните действия.”

ОН наказва гръцкото правителство да заплати на България сумата от 30 милиона лева като обезщетение за щетите от материален и морален характер, тъй като заповяданото от гръцкото правителство нахлуване в българската територия не е имало достатъчно основания.

На какво България дължи това наистина справедливо решение на тогавашната Световна организация? Марксистката историография, доколкото въобще се занимаваше с Петричкият инцидент, си имаше готова идеологическа формула - “реакционните правителства на Англия и особено на фашистка Италия подкрепят реакционния и фашистки режим на Александър Цанков”.

Първо, става въпрос не за идеология, а за геополитика. Италия категорично застава зад България не от “фашистка” солидарност, а защото е в перманентен конфликт с Гърция, която не се е отказала от претенциите си върху владения тогава от Италия голям егейски остров Родос. Лондон пък по принцип желае да стабилизира отношенията между балканските държави, за да ограничи възможността за вмешателство от страна на Москва. При това положение и на Франция не є остава нищо друго, освен да се присъедини към общото мнение.

Вторият момент е от морално и психологическо естество. В крайна сметка, дори и политиците имат някакво чувство за справедливост. Държавите от Антантата са гузни за жестокия Ньойски договор, наложен на България през 1919 г. Защото не само знаят, че са били несправедливи, но и че са сбъркали от чисто егоистична гледна точка, създавайки куп огнища на етническо напрежение на и без това барутния полуостров.Затова не се колебаят да осъдят Гърция. Пък и в крайна сметка - какво са 30 милиона обзещетение в сравнение с 300 милиона репарации, които София дължи съгласно мирния договор на Атина...

И трето - за късмет на България може би имено в този момент в Женева решават, че Обществото на народите все пак трябва да свърши нещо. Просто за да оправдае съществуването си. И наистина - Петричкият инцидент е единственият случай в 20-годишната история на ОН, когато то наистина успява да обуздае и накаже агресор.

Константин СЪБЧЕВ

Необикновен паметник на героичната отбрана

Днес е на мода да се защитават всевъзможни проекти, за да се усвоят суми от някакви еврофонодове. Така и трябва, след като съществуват подобни възможности. Въпросът е за какво се ползват тези пари.

На фона на днешната действителонст през 1925 г. петричани показват един истински възрожденски патриотизъм. Правителството решава да отдели от 30-те милиона репарации, получени от Атина, 1 милион и 200 хиляди лева за участвалите в отбраната на града. Защитниците на Петрич обаче се отказват от личното обезщетение и даряват парите за построяването на сграда на гимназията, която дотогава се помещава в частна къща. Строителството започва в началото на 1926 г., но парите се оказват недостатъчни за завършване на сградата. Тогава петричани се самооблагат: тютюнопроизводителите отделят по един лев на килограм тютюн, а служителите - по една или повече месечни заплати в зависимост от сумата, която получават. Така през есента на 1929 г. новата сграда на Петричката гимназия отваря своите врати. А на следващата 1930 г. общинското ръководство решава една от улиците край гимназията да се казва “22 октомври” - деня, в който жителите на Петрич не допускат гърците до своя град. На 31 октомври 1937 година по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство е открит и първият исторически паметник в града - “Загинали за родината”. Върху една от мемориалните паметни плочи са изписани имената и на загиналите петричани в боя срещу гърците. Но истинският паметник на героичната отбрана е новата сграда на градската гимназия...

[Hatshepsut]

Всички знаем за големите войни, в които участва България. Знаем за Сръбско-българската от 1885, Балканската - 1912-1913, Първата световна война...

Малко хора обаче знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 85 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.

Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.

Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.

Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод...

Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.

Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.

Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).

В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.

България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.

Силите са крайно неравни - срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.

Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район - четите на ВМРО.

След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.

Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.

В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски - с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев - с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.

На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.

Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.

На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.

На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.

Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
"Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич."

На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.

На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.

Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.

Красимир КАРАКАЧАНОВ

https://www.trud.bg

[Hatshepsut]

Как България се оказа на прага на война с Гърция

Въпреки военните си успехи през Първата световна война, българите се оказват в губещия лагер. Така се стига до подписването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 година. Според неговите клаузи освен че губи превзетите по време на войната населени главно с българи Македония и Добруджа, от България са отнети и земи, които е владеела преди началото на военния конфликт – Беломорието и Западните покрайнини. Наложени са и множество репарации – забранено е държавата да има авиация, флот и артилерия, а армията не може да надвишава 33 000 войници. В другата крайност са съседните държави на България (с изключение на Турция). За всички тях тази война е победоносна и носи големи придобивки. Най-облагодетелствана за сметка на България е Гърция, която получава отнетите беломорските земи, но се задължава да осигури на българите икономически излаз на Бяло море. Това обаче така и не се случва.

Територията на България според Ньойския мирен договор

Големите териториални придобивки, както и осигурената поддръжка на Гърция от страна на някои от Великите сили, засилват националното чувство на нейното население и разгарят отново мечтата за възраждане на Византийската империя. За тази цел е започнато нападение срещу Турция, но то завършва с пълен разгром за елините. Това обаче не охлажда техния ентусиазъм. За да изпълнят своя национален идеал, нашите южни съседи поглеждат все по-смело към българските земи, които според тях, като влизащи в пределите на Византия преди VII век, им принадлежат по право, въпреки че присъединените наскоро към тяхната държава области са населявани главно от българи. За сбъдването на техния блян това се оказва проблем. Масово гръцките власти започват преследване на тези българи, които отказват да забравят своя произход. Зверствата срещу тях зачестяват. Това сплотява българското население и мнозина се присъединяват към ВМРО.

Гръцките издевателства не остават скрити за световната общественост. След поредното клане над българи, станало в село Тарлис, намиращо се в Западна Тракия, гръцкото правителство е принудено да подпише протокол за малцинствата (23. 09. 1924 година) , в който да гарантира техните права. Цялото напрежение от вътрешността на страната се пренася и на границата. Изключително се изостря положението след преврата на 9 юни 1923 година. Новото правителство е разглеждано от гръцките управляващи като поставено от ВМРО. Дошлият на власт в Гърция след преврат генерал Пангалос също така упреква българските властници в подстрекаване и подкрепа на чети на македонската революционна организация.

Цялото това напрежение по българо- гръцката граница ескалира в чести инциденти. Един от тях до такава степен угнетява положението, че между двете страни се стига до война, която тенденциозно наричаме „ Петрички инцидент“.

Превързочен пункт близо до Петрич, в който бягащи българи са намерили закрила

На 19 октомври 1925 година  в местността Демир капия български войници граничари копаят кладенец. Гръцките часовои не преценяват правилно действието, извършвано от тях и смятат, че те копаят окоп – нещо, което нямат право да правят. Към 14:30  един гръцки граничар съвсем безцеремонно се запътва към тях, навлизайки в българска територия. Българският часовой Радой Георгиев стреля по нарушителя и го убива. Започва престрелка, в която е ранен друг гръцки войник, който по- късно също умира.

Българското правителство настоява случаят да бъде решен цивилизовано чрез съставяне на комисия с представители на двете страни, която да разследва случая, да разкрие кои са виновните и да ги накаже. Гръцкият министър- председател отказва. Той вижда удобния момент за нападение срещу България. На 22 октомври 1925 година, без да обявява война, генерал Пангалос заповядва на  VІ гръцка дивизия, разположена край Сяр, да нахлуе в България. Тя преминава южната ни граница, разтеглена на широк 40 километра фронт. Четвърти армейски корпус получава нареждане да се насочи от Драма и Кавала към град Неврокоп (днес Гоце Делчев). Числеността на гръцката армия достига близо 100 000 войника. Срещу нея се изправят българските граничари, които според Ньойския договор са в намален състав и наброяват 300 души. За кратко време са превзети селата: Кулата, Чучолигово, Марино поле, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Тополница, Марикостиново, Картечно.

България е изправена пред съдбоносно решение. Въпросът е дали да се противодейства със сила на гръцката агресия, или да се потърси дипломатическо решение. Правителството решава да действа по втория вариант и както се вижда в последствие това е правилният избор.

Отзвук в световните медии: Американски вестник от 25 октомври 1925 година информира за събитията

Българското правителство, начело на което стои Александър Цанков, незабавно информира Секретариата на ОН в Женева за гръцката агресия. Към зоната в която е осъществено нахлуването военният министър генерал Иван Вълков изпраща подкрепления, състоящи се от 6 пехотни, 3 картечни роти с 4 планински и 8 полски оръдия, общата численост на които възлиза на едва около 1000 войника. На изпратената българска армия е заповядано изрично да оказва отпор на гърците единствено при крайна необходимост. Друга задача, с която правителството се нагърбва е, това да евакуира българите от застрашените области.

Междувременно гръцките войници започват да грабят каквото могат, което забавя техните настъпателни действия. Това дава възможност на българските войски да се окопаят в района на гара Генерал Тодоров и местността Рупите. Гръцкото забавяне също така позволява на силната в този регион организация на ВМРО да изпрати свои подкрепления към Петрич. Атаки на града има още на 22- 23 октомври, но най- сериозната се състои на 25 през същия месец. Местните жители, подкрепени от четите на ВМРО, успяват на няколко пъти да отблъснат гърците.

На 27 октомври от ОН пристига нота до България и Гърция, в която се настоява двете страни да прекратят всякакви военни действия. Съветът на организацията веднага изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия, които да следят за това дали са изпълнени дадените заръки. На 28 октомври гръцкото правителство официално дава нареждане на своята армия да се изтегли от българските земи.

На 29 октомври 1925 година, след като гръцката армия вече е в пределите на своята държава, ОН назначава анкетна комисия с председател британския посланик в Испания Хорас Ръмболд и членове-генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Целта на комисията е да проучи положението на засегнатите райони, за да определи стойността на обезщетението, което трябва да бъде платено на България. Констатира се че гърците са виновни за опожаряването на 12 български села. Жертвите от българска страна възлизат на убити 4 войници и 5 граждани, ранени са 2 офицери, 9 войници и 10 граждани, 3 жени и 2 деца, а безследно изчезнали са 11 войници. За гръцките жертви няма официални данни. Според  Иван Михайлов те възлизат на над 120 убити войници.

Анкетната комисия взима решение на Гърция да изплати на България обезщетение в размер на  30 милиона лева. Така завършва тази кратка война, която бива наречена „инцидент“.

Дължимата сума е изплатена, а 1 милион и 200 хиляди лева отиват за пострадалите от град Петрич. Изненадващо те се отказват от личното обезщетение и решават да дадат парите за построяването на сграда на гимназията, която дотогава се помещава в частна къща. През 1926 година започва строежа, но парите се оказват недостатъчни и гражданите на града даряват от собствените си средства и така сградата е завършена. На 31 октомври 1937 година, на честванията по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство, е открит  първият исторически паметник в града. На една от неговите мемориални плочи са изписани имената на загиналите в защитата на града от гърците. Макар и участвали в един забравен от историята конфликт, самите те, които са дали своя живот за родината, биват увековечени.

https://bulgarianhistory.org/petrichki-incident-bulgaria-gurcia/