Чумнитѣ епидемии презъ Срѣдновѣковието

[Hatshepsut]

Чумните епидемии през Средновековието


Свещеник посещава болни от чума, миниатюра от 1411 г.

Заради масовия мор в България били свикани два църковни събора. Той спомага и за лесното ни завладяване от османците

Най-страшната напаст за средновековния човек – чумните епидемии, се появява на два пъти в Европа – през VІ и ХІV в. Първите сведения за чумата съществуват от 541-543 г. Тогава „Черната смърт” се появява от Етиопия или Египет и бързо се разпростира по цяла Европа и Близкия изток. Според хрониста Йоан Ефески земята от Сирия до Тракия била напълно обезлюдена, житните класове побелели и се ронели, но нямало кой да ги ожъне; нямало и кой да прибере гроздето – то така си останало по лозите, въпреки че листата окапали.

Само в Константинопол през 544 г. на ден умирали по 5000 човека, но имало и случаи, когато броят на починалите достигал до 10 000. Според последните проучвания тази епидемия отнела живота на 125 милиона човека в Азия, Африка и Европа.
Чумата се причинява от бацила Yersinia pestis, който живее в два вида бълхи, които от своя страна паразитират върху различни гризачи, но най-вече върху плъховете. Вариантите на чумата са три: бубонна – най-безопасен, при който загиват „само” до 60% от заразените; пневмониална – със смъртност до 95%; и трети, много рядък вариант, при който всички заболели умират.

Чумен бацил

Живеейки върху гризачи, приносителите на чумата обитавали своеобразни „чумни резервоари” – пустинни или полупустинни места най-вече в Източна Африка и Азия. Но през ХІІІ-ХІV в. климатът станал по-сух и гризачите-приносители сменили местообитанията си. Така те влезли в контакт с хората и се стигнало до избухването на епидемия. Това ставало освен по търговските пътища, но и чрез войни, при които плъховете и бълхите изиграли своята фатална роля.

През 1332 г. от чумата умира китайският император Тог Тимур и неговите синове, а към 1340 г. „Черната смърт” се появява при татарите в „Златната орда”. През 1347 г. татарският хан Джанибег обсажда генуезката колония Кафа на Кримския полуостров. За да постигне целта си, той решава да използва чумата по един странен, но ефикасен начин. Джанибег заповядал крепостта да се обстрелва с катапулти, заредени не с бойни каменни топки, а със заразени от чума трупове – нещо като използване на биологично оръжие. Така епидемията се разпростряла сред европейците.

С четири галери част от генуезците тръгнали към Италия и през ноември 1347 г. достигнали до пристанището на Месина. Комендантът наложил карантина, но плъховете и бълхите свършили своята работа и така чумата започнала своето шествие в Италия. За 100 години тук загинали около 4 000 000 души.
През 1348 г. един кораб с вино от Бордо доставил освен напитката, но и заразата в Англия. Оттам тя се прехвърлила в Ирландия и Шотландия, в резултат на което населението на островните държави намаляло с 1/3.

През същата година епидемията избухнала и във Франция. Тук смъртността достигнала цели 60 %. През следващата 1349 г. чумата покосила Северна и Централна Европа и продължила да шества по света до 1350 г.
Детайлните данни от епохата показват, че изключително висок е процентът на загиналите от чума духовници. Това е съвсем нормално, понеже те са длъжни да причестят и опеят мъртвеца. Цифрите обаче са стряскащи – само в Англия по време на чумата са умрели 18% от епископите и 45% от свещениците. Имаме и примери от Италия – Джовани Бокачо посочва, че от 130 монаси от манастира „Санта Мария Новела” оцеляват едва 44, а в манастира „Ангели” от 28 монаси 21 загиват.

В такава обстановка не е чудно, че се появяват масово отчаяние, фатализъм, връщане към някои езически обреди, постоянни обвинения и дори саморазправи. От амвоните всяка неделя анатемосвали магьосниците и вещиците, които били считани за виновници за чумата. Впрочем в Кипър за виновни били обявявани турците, в Русия – татарите, а според германците причинителите на чумата били гробарите.

Шотландците и англичаните взаимно се обвинявали за нея. Според Франческо Петрарка, чиято любима също умира от чума, Бог праща наказание заради развратния папски двор (всъщност самият Петрарка е църковен деец). От своя страна обвинените обявяват Петрарка за вещер, понеже цитирал езическия поет Вергилий.
В крайна сметка от епидемията населението на Европа намаляло с около 25 млн. човека. Така от около 75-80 млн. за ХІV в. останали не повече от 50-55 милиона.

Но какво става на Балканите по това време? Във Византия и България чумата проникнала чрез пристанищните градове много рано, още към 1347 г. Според Йоан Кантакузин били напълно опустошени Тракия, Македония и черноморските градове, както и целият „околен свят”. Впрочем собственият син на Кантакузин също е заразен и умира от чума.

Според Никифор Григора болестта опустошила градовете и селата, и то така, че за няколко дена всички членове на семейството умирали. Изглежда, че в Сърбия положението било страшно. Косвено указание за това е фактът, че в края на 1347-1348 г. сръбският крал Стефан Душан (1331-1355) прекарва цели 4 месеца на Атон, и то с жена си – царица Елена. Това е абсолютен прецедент, понеже добре знаем, че според устава на Атонските манастири е забранено на жена дори да стъпва на брега на Света гора. По всичко личи, че този престой е във връзка с ширещата се епидемия.

Следствие на масовия мор в България били свикани два църковни събора – през 1348 г. и 1360 г. При първия от тях за чумата били обвинени богомилите. Всъщност, според новите изследвания на покойния архимандрит П. Стефанов, става въпрос за бегълци от чумата, живеещи и криещи се в горите и не можещи да изпълняват религиозните си задължения – не ходели на църква, не приемали причастие по правилата и изглежда живеели сред не особено висок морал. Друго обвинение било това, че се хранели със „скверна храна” – тоест, със жаби, гущери, змии и т.н., което било забранено от църквата. Всъщност бегълците нямали поминък и ядели каквото намерят. В изворите изрично е подчертано и присъствието на бегълци от Византия сред обвинените – това са хора, които дирели спасение от епидемията.

Вторият събор бил с друга насоченост. Той се събрал по повод втората вълна на чумната епидемия през 1360 г. Но на него като причинители на всички беди били посочени евреите. Това е всъщност един отглас от процесите, които протекли в Западна Европа през 1348-1350 г., когато за виновници на чумната епидемия били обвинявани и евреите. Всъщност, това не е някаква особена форма на антисемитизъм. Знаем, че е имало доста евреи в българската столица Търново, които се занимавали основно с търговия и лихварство. Така че никак не е изключено чрез събора да е имало разправа с евреите именно в ролята им на крупни кредитори.

След осъждането им съответно се елиминира и въпросът за дълговете, дължими им от представителите на светската и духовната власт.
Според най-новите изследвания населението на България през ХІV в. е било около 2,5 млн. души. Ако се вземе предвид средният процент смъртност в Европа, излиза, че населението е намаляло поне с 1 милион, като тази цифра е най-малката възможна.

Именно в такава обстановка – след опустошителна епидемия (която следва на вълни), глад, бедност и празни държавни хазни поради смъртта на данъкоплатците, балканските държави посрещат турското нашествие. Византия тогава е била буквално съсипана – огромна част от населението й е погубено от чумата, а самият император Йоан Кантакузин (1347-1354) бил толкова обеднял, че на празненството си по случай коронацията ползвал глинени и оловни съдове.

В Сърбия и България, както видяхме, положението било горе-долу същото. Именно това е един от факторите за лесното завладяване на Балканите. Те били буквално обезкървени от страшната „Черна смърт”, благодарение на която турските армии лесно и бързо преодолявали съпротивата на различните държави, чието население намаляло буквално за няколко години с повече от 1/3.

http://www.desant.net/show-news/27279/

[Hatshepsut]

Как Черната смърт „завладя“ Балканите


Изображение на бубонната чума – най-разпространената от трите щама

„Бичът на империите“, „Божият гняв“ и „Черната смърт“ са сред епитетите, с които жителите на средновековния свят със страх наричали болестта, известна като чума. Опустошителното влияние, което тя била способна да оказва върху развитието на едно средновековно общество, не подминавало и България.

Страхът от чумата и нейното разпространение бързо превръщат средностатистическия жител на Европа в затворник в собствения му дом или в поредната безименна жертва на коварната болест. Разрушителните ефекти върху търговията, обществения и културния живот на една страна са съпътсвани от демографския колапс, който ощетява най-важния ресурс на една страна – населението й. Неговото оредяване води до намаляне на боеспособността и до неспособност да се защитят държавните граници.

Също като организъм, изтощен от болест, на обществото на една пострадала от чумните епидемии държава му е необходимо време, измервано в десетилетия, за да се възстанови, макар че историята невинаги е склонна да предостави този необходим период за лечение. Така чумата бързо се превръща в синоним на смъртта, способна да постави една империя на колене, разрушавайки отвътре нейните основни крепители.

Непонятният за обикновения жител характер на болестта води до нейното мистифициране и определяне като божие наказание. Това води до загубването на доверие във владетелската и църковната институции, които в качеството си на медиатори между средновековния жител и духовния свят, допускат появата на болестта. В очите на средновековния човек, фигурата на управляващия е тази, която е поставена от Бога с неговата благословия и като негов посредник носи отговорността за случващото се с държавата. Естествено, много вероятно е и откриването на виновник в лицето на определени малцинствени групи, като често пъти за причинители на болестта са нарочвани евреи, цигани, прокажени или чужденци в държавата.

Така или иначе, вследствие разпространението на чумните епидемии и сътресенията предизвикани от тях, започнал да се наблюдава и сериозен спад в морала и готовността на населението да се защити от османския враг, срещу когото Балканите са изправени през втората половина на XIV в. – периодът, в който полуострова е под въздействието на силите на поредната чумна епидемия.

По своята същност терминът „чума“ е събирателно название за болестотворен щам, разпростиращ се безконтролно и на голяма площ. В хода на документираната човешка история са отбелязани многобройни случаи на епидемии, с високо ниво на смъртност, под общия надслов „чума“, но в действителност за първи път ужасяващата болест е усетена през т.нар. Юстинианова чума през 541 г. Епидемията на Черната смърт от 1346 г. споделя много сходства с тези на своя предшественик от VI век, както по отношение на причинителя й – бактерията „Йерсинис Пестис“, така и в лицето на нейните главни преносители – бълхите, паразитиращи върху редица бозайници от семейството на гризачите.

Средновековната медицина е разполагала с крайно ограничен набор от средства с които да облекчи страданията на болните и загиващите и с абсолютно нищо с което да се бори срещу леталния изход на болестта. Безспорно, най-отговорен фактор за разпространението на пандемията бил чисто просто фактът, че опитите за овладяването й били насочени в грешна посока – под карантина били поставяни само болните пациенти или заразените квартали, но всъщност само пневмоничната чума се предавала по въздушно-капков път. В зависимост от вида на заболяването и неговото разпространение, болният имал около четиридесет процента шанс да оцелее при прихващане на бубонния щам и почти нулева вероятност да се възстанови при останалите два, които довеждали до смърт на реципиента в период от два до седем дни.

Кота нула, откъдето една от най-страшните пандемии в човешката история започва своето шествие на смъртта е Кримския полуостров, където се намирала една от проспериращите генуезки черноморски колонии – Кафа. Съгласно договорните клаузи от споразумението между Византия и Геноа от 1261 г., ромейските императори отстъпвали на градът държава редица от своите пристанища в Черноморската акватория, в замяна на военна помощ за възвръщането на Константинопол и възстановяването на империята. Получавайки по този начин достъп до търговски контакти със страните от Азия, Генуезката република несъзнателно отваря вратите на Европа и за нещо повече от прочутите азиатски копринени платове.

Съвременната наука счита, че един от постоянните хабитати на чумни вируси, своеобразни „резервоари“ със значителна популация от заразени гризачи се намира именно в Централна Азия, оживени връзки със държавите в която поддържали тъговските прецептории на Генуа в Крим. В края на XIII и началото на XIV в., съвкупност от климатични промени провокира засушаване на климата в региона на Централна Азия и съответно миграцията на заразените популации от гризачи към по-благоприятни хабитати.

Паралелно с това, Кафа е подложена на обсада от страна на войските на монголския предводител Джанибег, чийто хора също били преносители на опасния вирус. Според изворите, монголците били напълно наясно с този факт и именно с цел да разпространят болестта и сред генуезците, скрити зад крепостните стени, използвали собствените си мъртъвци като проектили с които обстрелвали обсадения град.

В крайна сметка през есента на 1347 г., генуезците са принудени да евакуират Кафа, отнасяйки на борда на своите галери смъртноносен коктейл от трите чумни вируса. Естествено, крайната цел на генуезката флота била завръщането им в пристанищата на Венеция и Генуа, но пътят им съвсем обяснимо налагал спирането им за стоки и провизии в дунавските пристанища Ликостомо, Килия и Маврокастро, както и в крайбрежните владения на българския болярин Балик – основателят на бъдещото Карвунско деспотство.

Активните търговски взаимоотношения на Българското царство с Венеция и Генуа са добре засвидетелствани в изворите и оживени пунктове за стоков обмен съществували в редица български черноморски градове, като Месемврия и Одесос. Като едно от най-големите търговски средища на Балканите, Константинопол също бил наложителна спирка в маршрута на генуезките търговци и обяснимо това поставило българските земи и Визатнийската империя в позицията на първите държави засегнати от епидемията на Черната смърт.

Определянето на размера на нейните опустошения из българските земи и непосредствените им съседи, представлява известен проблем за съвременните историографи, поради наличието на относително недостатъчен изворов материал. Все пак приблизително съотношение може да бъде извадено след анализ на преброяването на жертвите в Западна Европа, наредено през 1351 г. от папа Климент VI.

Папа Климент VI

Съгласно получената бройка за период от четири години чумната епидемия в католическите страни отнема живота на приблизително 24 милиона души. Доколко точно е това преброяване е въпрос на дебати, но изхождайки от неговите данни, посочващи че смъртността от болестта съставлява приблизително 1/3 от населението в даден регион, то можем да изведем заключението, че за периода на първата чумна вълна от света си отиват над милион и половина балкански жители.

Изворните данни намекват за изключително високи нива на смъртност сред жителите на Константинопол и крайбрежните български региони, които понасят главните пристъпи на чумната пандемия. В действителност османски преброявания на населението от края на XV в. посочват някогашните владения на Карвунското княжество в Добруджа, като един от най-рядко населените региони на територията на целия Балкански полуостров.

С настоящите данни, можем само да предполагаме какво е било положението в останалата част от българските земи. Обстоятелството, че Черната смърт стъпва на Балканите през късната есен на 1347 г. дава на българите известна възможност за подготовка, поради факта, че чумните вируси стават латентни при ниски температури и разпространението и разпространението на болестта е допълнително възпрепятствано, вследствие на характерния за България планински релеф.

Същевременно информацията за разпространяваща се смъртносна болест в черноморските крайбрежни градове и Константинопол, неизбежно е достигнала до по-отдалечените български територии, давайки известен аванс от поне няколко месеца за подготовка.

Своеобразни сведения за битката водена от българите със заразата на Черната смърт ни дават археологическите разкопки на територията на някогашната могъща Дръстърска крепост. Датираните от края на XIV в. гробове №190 и №192, разкриват наличието на кремирани индивиди. Кремацията, като форма на третиране на тленни човешки останки е крайно необичайна за този период и дори в нашето съвремие Църквата гледа на нея с неодобрение като на неканонична форма на погребение. Поради това, морбидната сцена е тълкувана от археолозите като доказателство, свидетелстващо за положени усилия и мерки от страна на българските власти от периода за справяне или ограничаване размера на епидемията.

При все това, както и във Венеция, Генуа и всички останали пострадали държави и българите не били наясно как точно се разпространява болестта и поради това и наложените мерки не били в състояние да я спрат. От своя страна циклично повтарящите през няколко години чумни пристъпи, подпомагали възникването на едно характерно чувство за обреченост, косвено потвърждение за което получаваме от едно на пръв поглед несвързано с епидемията събитие.

През 1360 г., под председателството на цар Иван Александър, в Търновград бил свикан църковен събор. Сред обичайните за онова време точки били осъждането на богомилското учение и други еретични течения като адамитството. По-същественото обаче, е че сред решенията на свикания събор е обявяването на доктрината на исихазма като официална форма на християнството, изповядвано в България. Сред неговите най-изтъкнати привърженици бил и самият последен патриарх на България – Евтимий. Същността на исихазма акцентира върху строгия аскетизъм, като начин на пречистване от покварената светска тлен и дистанцирането от светските дела с цел духовно възвисяване и търсене на единение с Бог.

Анализирайки това което знаем за доктрината, можем лесно да предположим какви са били социално-религиозните нагласи сред голяма част от българското население. Както някои български медиевисти твърдят през втората половина на XIV в. сред жителите на цяла средновековна Европа царяли силно апокалиптични настроения. Продължавайки нишката на тази мисъл, безспорно не е трудно да предположим, какво е обяснението зад тези настроения. В един силно религиозен и суеверен свят, какъвто са обитавали жителите на средновековните Балкани е трудно да не се свърже идването на края на дните с пристигането на четиримата библейски конници на апокалипсиса – Война, Глад, Чума и Смърт.

И действително, анализирайки познатата ни картина от средата на XIV в., виждаме, че ежедневието на средновековните българи и техните съседи е протичало под непрестанната сянка на османски набези, както и военни стълкновения между амбициозни феодални господари, недостиг на препитание, вследствие на климатични промени, водещи до „гладни години“, циклично повтарящи се епидемии на чумни щамове и неизбежното високо ниво на смъртност, произтичащо,като пряко следствиена всички тези фактори.

Всъщност, библейски или не, събрани заедно тези обстоятелства създавали една определено апокалитична обстановка, която в крайна сметка действително ускорила и предопределила гибелта на балканските държави. Безспорно чумните вълни не подминавали османските нашественици, но отдалечеността на тяхното държавно средище от главните чумни огнища на Балканите през периода и непрестанния механичен приток на население от Мала Азия, спомогнали за съхранението на техния демографски потенциал.

В този смисъл, вследствие на опустошенията на Черната смърт, завоевателният устрем на османското общество не само не намалял, но дори получил по-големи шансове за успех в подчиняването на своите балкански съперници, страдащи от липса на стопански, човешки и военен потенциал и преживяващи криза на доверието в собствените сили.

https://bulgarianhistory.org/chuma-cherna-smurt/

[Hatshepsut]

Проф. Лазаров: Епидемиите в историята са били свързани с климатични промени и с войните

Пандемичните цикли в исторически план са свързани с големи климатични промени, каза в интервю за БТА историкът проф. Иван Лазаров - преподавател във Великотърновския университет "Св.Св. Кирил и Методий". Той е дългогодишен ръководител на Катедрата по стара и средновековна история, както и на Научно- изследователския център "Търновска книжовна школа".

Епидемиите от чума през средните векове са причина за намаляване на населението в Западна Европа, а това предизвиква остър дефицит на работна ръка, заради което цената на наемния труд се повишава, смята историкът.

В народните вярвания черната болест е била особено отмъстителна към нечестни търговци, лихвари, разбойници, прелюбодейци, осквернили брачния чертог.

Във фолклора се е вярвало, че от чумата може да се спасиш и да я умилостивиш, ако къщата, дворът, кошарите и оборите бъдат почистени. С появата на чумата преставали и всякакви кражби, припомня той.

- Проф. Лазаров, колко и какви пандемични ситуации, с подобен мащаб, като сегашната от коронавирус, е имало през Средновековието?

- Пандемиите се проявяват едва, когато човешката популация нараства, контактите между хората се засилват, възникват градовете и населението в тях не само се увеличава, но и споделя все по-малко пространство. Контактите между все по-отдалечени географски региони чрез търговията "глобализират" заразните заболявания и ги превръщат в пандемии. Най-страшна от всички в историята е чумата.

Историческата памет на народите, писмените извори, отчасти и археологическите материали са запазили данни за три големи пандемии от чума /Yersinia Pestis/.

Първата е от 6 век, при управлението на византийския император Юстиниан Първи /527 - 565 г./. Чумата започва в Западна Евразия и Северна Африка и достига своя връх между 541-544 г. Съвременници твърдят, че само в столицата Константинопол е имало дни, в които умирали по 10 000 души. Интензивността й спада с оредяване на населението и чрез създаването на частичен имунитет у оцелелите.

Въпреки това, през следващите два века се запазват локални чумни огнища, които припламват и вземат хиляди жертви на всеки 8-10-20 години. Юстиниановата чума опустошава Източната римска империя , а Балканите обезлюдяват и се превръщат в "скитска", "мизийска" пустиня. Човешките, стопанските и военните ресурси са изтощени и Византия търпи редица териториални загуби във войните с Персия и арабите.

Заради епидемията император Ираклий /610-641/ отворил границите на империята и да позволи на "варварите" да се заселят на териториите на юг от Дунав. Славяните от Панония - днешна Унгария, и от Дакия - днешна Румъния, навлизат и се установят в централните и западните части на Балканите. Империята се нуждаела от жизнено и здраво население, което да произвежда стоки, да плаща данъци, да търгува, да служи в армията и затова се примирява с варваризацията на тези земи.

Втората чумна пандемия е през 14 век. Също като днес, и тази се е появила в Китай и по търговските пътища, сухоземни и морски, за няколко години достига до Европа.

През 1347/1348 г. генуезки кораби пренасят чумата първоначално в пристанищата, а оттам тя плъзва из цяла Европа. Разпространението и? започва от Кафа в Крим през 1345-1347 г. За няколко години умират повече от 23 милиона души. Данните са събрани през 1351 г. по заповед на папа Климент Шести. Чумата продължава да взема жертви чак до 16 век, на интервали от 10-20 години. Учените пресмятат, че през този период са загинали над 30 милиона европейци.

Възникването на огромната монголска империя на Чингиз хан и неговите наследници е другият основен фактор за разпространението на чумата в Евразия. Според запазени сведения в периода на експанзията през 13 век, монголите водели своеобразна "бактериологична" война. Те хвърляли с метателни машини трупове на умрели хора и животни в обсадените градове или пък потапяли върховете на стрелите си в кръвта на умрели от различни болести , а ранените и починалите от тях се превръщали в приносители и разпространители на зарази.

Изобщо, войните в Европа били постоянен източник на различни зарази. Ще посоча само един пример свързан с България. Доминиканският монах Винсент от Бове, библиотекар на френския крал Людовик Девети, пише, че през 1235 г. във Франция имало "велик глад" и силна епидемия от "свещен огън", т.е. чума. През 1236 г. френски рицари пристигат в Константинопол да воюват срещу съюзените сили на цар Иван Асен Втори и никейския император Йоан Трети Дука Ватаци, които обсаждат града. През следващата 1237 г. българският владетел обръща оръжието си срещу Никея и се съюзява с латинците. Именно тогава, вероятно чрез някой от рицарите, болестта прониква сред най-близкото обкръжение на цар Иван Асен и от нея скоропостижно умират съпругата му царица

Анна-Мария Арпад, патриархът Йоаким и синът му Петър.

- Имало ли е пандемични цикли, които историческата наука изследва?

- Да, пандемични цикли има и до голяма степен те са свързани с големи климатични промени, които са предизвикани от космически сили, неподвластни на човешката воля. Юстиниановата чума стихва окончателно през втората половина на 8 век, когато започва т.нар. климатичен оптимум. Постепенно времето се затопля, реколтите се увеличават, изхранването и условията за живот се подобряват, а населението нараства.

През 14 век започва т.нар. малък ледников период - студени зими, редуващи се със засушливи лета. Много реки пресъхват, реколтите се влошават. През първата половина на столетието редица селища в Североизточна България престават да съществуват, като хората се преселват на юг в търсене на препитание. Засилва се гладът - поради недохранване средният ръст на хората намалява. Болестите стават все по-чести и опустошителни. Комбинацията "лош климат - пандемия" в крайна сметка улеснява османското завоевание и унищожаването на средновековната българска държавност.

- Как е реагирала властта и какви мерки са били прилагани за овладяването на епидемиите, както по българските територии, така и в останалата част на европейския континент?

- Крайно оскъдните данни, с които разполагаме показват, че никой не е бил недосегаем или привилегирован пред чумата. Хората били безсилни и затова най-често бягали - напускали домовете си и се преселвали в безлюдни гористи местности. Може би затова съществува и народната поговорка, че "чумата по шума не ходи". Съществувала е и примитивна форма на обеззаразяване, но на мъртъвците. При полагане в гроба те били посипвани с вар, за не стават източници на нова зараза. Археологическите данни показват, че по време на чумата се е прилагала и кремация на мъртвите, практика, която не се е срещала в православието в спокойни времена. През последните десетилетия археолозите откриха в столичния Търновград манастирски и обществени бани в т.нар. Нов град, известен днес като "Асенова махала". Става дума за модерни за времето си съоръжения с подово отопление, топли и студени помещения. В този период се наблюдава и преобразуване на някои църковни сгради в бани. което показва несъмнена връзка с чумата. Явно хората са осъзнавали корелацията "хигиена - болест".

- Какво е било отношението на църквата в подобни епидемични времена?

- От средата на 14 век нататък картината на всекидневния живот на българите и на европейците изобщо, никак не е оптимистична. Политическият разпад на Второто българско царство не е най-драматичният фактор, макар че той протича в сянката на непрестанни раздори и военни стълкновения на амбициозни, алчни и себични владетели. Много по-страховити били османските набези и завоевания, които били придружени от масови кланета, разруха, отвличания в робство. Монахът Исай Серски пише през 1371 г., че сред хората се настанил "измаилтянски страх", а "храбрите сърца на доблестните мъже се бяха превърнали на слаби женски сърца". А живите "облажавали мъртвите" , защото едни били покосявани от глад, а други - от "безвременна смърт", т.е. от болести. Всички тези беди вярващите християни възприемали и си обяснявали, като "божие наказание" заради грехове.

- По какъв начин е продължавал икономическият, социален и политически живот след края на дадена кризисна ситуация от такъв характер?

- Заразата прокарва разделителна линия в историята на Европа. Намаляването на населението в Западна Европа предизвиква остър дефицит на работна ръка. Много феодални владения запустяват. В резултат на това цената на наемния труд се повишава, а аристокрацията е принудена все по-силно да се съобразява с условията, поставяни и изисквани от низшите класи. Нараства ролята на предприемачеството, на градската и селската буржоазия. Колкото и парадоксално да звучи, чумната епидемия от 14 век провокира редица технически и технологични нововъведения и проправя пътя на капитализма.

На Изток историята не е така милостива към балканските народи. Макар и обезсилени от неблагоприятните климатични промени и чумната епидемия, българи, гърци, сърби, молдовци, власи, черногорци, босненци, унгарци, в продължение на почти един век се борят за своето оцеляване срещу растящата мощ на османските турци.

- Как тези времена на епидемии са останали в колективната памет чрез различните форми на изкуството, литературата и фолклора?

- Според някои учени, от 11 век до 14 век в Европа са върлували 32 епидемии. За съжаление, в българския фолклор не е останал спомен за тях. От изследвания на традиционната българска култура могат да се направят някои интересни наблюдения и изводи. В странджанския фолклор например, чумата винаги идва от юг.

Народните вярвания обясняват всички болести със зли духове, които са създадени да мъчат човека и да му причиняват зло. Вярвало се е, че от чумата може да се спасиш и да я умилостивиш, ако къщата, дворът, кошарите и оборите бъдат почистени. С появата на чумата преставали всякакви кражби. Особено е пагубно, ако се открадне от вдовишка или сирашка къща. По време на "чумаво" не се вземат намерени на пътя скъпи предмети и златни пари. Чумата е особено отмъстителна към нечестни търговци, лихвари, хайдути, разбойници, към прелюбодейци, осквернили брачния чертог и изневерили на съпрузите си. При слух за наближила чумна епидемия къщата се измазвала с прясна хума. Къпането се извършвало с изпепелена и залята със силен оцет хума. Под влияние на вековния страх от чумата е създаден и неин празник - св. Харалампий, ден през февруари, в който се празнуват и извършват специални обреди. Вярвало се, че светецът успял да запуши в едно шише с оловна тапа чумата и да спаси света. Народната песен "Мъртъв брат отвежда сестра си при майка ?", която е разпространена в различни варианти по всички краища на страната, послужила на Пенчо Славейков за създаване на баладата "Чумави".

https://dnes.dir.bg/obshtestvo/prof-lazarov-epidemiite-v-istoriyata-sa-bili-svarzani-s-klimatichni-promeni-i-s-voynite

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Надя Николова "Чумавите времена (1700–1850)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3423

[Hatshepsut]

Голямата чума от 1665-та. Отговорът на епидемията тогава

Преди три века и половина, през 1665 г., Англия е опустошена от невиждана чума, която отнема над 100,000 живота само в Лондон – четвърт от населението към онзи момент. Документалният филм в три части „Епидемия: Голямата чума“ дебютира в 22:00 часа на 7 март, неделя, по Viasat History, и ще реконструира събитията и ще покаже, че Covid-19 пандемията не е първата, която сваля целия град на колене, като ще демонстрира доказателства и ще развенчае някои митове за чумата от онова отминало време. Ето още интересни факти. Най-голямата пандемия в историята на Великобритания В петдесетте години преди Голямата чума, населението на Лондон се удвоява:  семейства от по над 10 човека живеят в двустайни коптори, улиците (съвсем малко по-широки от алеи) са кални и мръсни, хората носят употребявани и изхвърлени дрехи, базовата лична хигиена е на подбазово ниво в голяма част от града. Видео за „Епидемия: Голямата чума“ по Viasat History


Епидемия: Голямата чума по Viasat History

Чумата избухва в най-бедния квартал на Лондон, St. Giles. Пренася се от бактерии и е невиждано заразна. В случай, че я хванеш, имаш около 30% шанс да оцелееш. По онова време никой не знае какво точно заразява хората; едва от 19-ти век и до днес се смята, че първопричината са били плъхове, или по-скоро бълхите, пренасяни от тях. Дали, обаче, това наистина е така?



Чумата не се е разпространила така, както винаги сме си мислили

 Според скорошни проучвания, може би не плъховете и бълхите им са разпространявали болестта, а въшки. По точно въшки по човешкото тяло, които към днешна дата, в следствие на модерните методи на пране, са почти напълно изтрити от лицето на Земята. Тези малки гадове можели да се прикрепят към дрехите на хората и само с докосването до кожата – да засмукват кръв и да заразяват с бактерии. Според друго проучване, те дори можели да разпространяват болестта сами, без да бъдат пренасяни от плъхове. И бълхите, и въшките живеели в топлите дрехи и легла на хората и така пренасяли болестта мигновено.

Отговорът на пандемията в 17-ти век: Някои познати похвати

 Към май месец 1665 г. една от първите предприети стъпки от крал Чарлз II е да затвори театрите. С влошаването на пандемията, започнали да издават официални документи за хората, които проявяват симптоми, с което ги възпрепятствали от това да отсядат в страноприемници. Бил отказван достъп в градове и села из страната. Това са първи прояви на социална дистанция. Затваряли също къщи със зараза, както и спирали продажбата на жилища на заразени хора. По пазарите монетите се съхранявали в оцет, а търговците избягвали директен контакт, карали купувачите сами да взимат покупките си. Археологът Ракша Дейв във филма „Епидемия: Голямата чума“ – по Viasat History на 7, 14 и 21 март от 22:00 часа. Лекарите носели маски, които наподобяват птичи глави и днес вече са емблематични; причината за формата всъщност е това, че пълнели пространството пред носа си с лавандула и други ароматни материали, за да филтрират влизащия въздух. В съчетание с маските носели наметала, намазани с восък, макар да не е сигурно, че напълно са разбирали, че така въшките и бълхите не могат да се закрепят по дрехите.   Друг похват бил къщите на заразените да бъдат затваряни за 40 дни, след което се прикадявали с дим, а стените се боядисвали с бяла боя, която също е зловредна за патогените. Интересно е как хората отговаряли на болестта, макар да не разбирали добре с какво точно си имат работа. Въпреки всичко, Лондон изгубва битката. Пикът на пандемията е през 1665 г., когато само в столичния град умират над 7000 души за седмица. В „Епидемия: Голямата чума“ ще видите как хората успяват да спрат заразата след тази тежка загуба. Видео-откъс от „Епидемия: Голямата чума“ по Viasat History


Епидемия: Голямата чума по Viasat History - откъс

Д-р Ксанд ван Тулекен, археологът Ракша Дейв и журналистът Джон Сърджънт откриват необикновени сходства между двете ситуации, научавайки за социалната дистанция през 17-ти век, как "локдаунът" дължи произхода си на карантината и че варовикът - предпочитаният метод за почистване на къщите след инфекция, може би е бил по-ефективен от модерните антибактериални спрейове. Те също разкриват нови доказателства, които опровергават дългогодишното вярване, че плъховете и техните бълхи са отговорни за разпространението на чумата и показват на зрителите истинските виновници. „Епидемия: Голямата чума“ започва от 7 март, в три поредни недели в 22:00 часа по Viasat History. Viasat History съживява историята с увличащи документални предавания, един свеж и модерен поглед към историята. ТВ каналът отвежда зрителите на пътешествие през времето с интелектуални и задълбочени предавания, които едновременно развличат и провокират умовете. Фокусът пада върху европейската история, като разкрива тайни от миналото и обяснява как то ни определя днес.

https://www.actualno.com/

[Hatshepsut]

Страх и вяра по време на Черната смърт


„Триумфът на смъртта“ на Битер Брьогел Стари

Автор: Йоана Данчева

Смърт. Черна Смърт. Отрезвяването на хората е чудовищно.  Осъзнаването, че никой не може да им помогне им подейства смайващо. Те просто са спрели да се борят. Труповете се трупат по улиците, а животните разнасят части от мъртви тела. Зловеща тишина тегне над града. Вратите и прозорците са затворени, а от комините не излиза пушек. В очите на всеки се чете луд страх и непреодолимото отвращение от болката. Чете се отчаяние. Всичко това „превръща целия град в едно безкрайно погребално шествие.“[1] Безпорядъкът от мъка, страх, жестокост, самота, терзание и мизерия принуждава хората да осъзнаят, че нито господар, нито Господ, както и да го наричат, ще им помогне. Отзвукът покрай чумата е различен в отделните части на света, държави, градове, общности и семейства. Страхът е обединяващият фактор навсякъде. Когато той е завладял всички сетива, най-естествената реакция е човек да се опита да си обясни изначалната причина за нещастието и да разбере как да се справи с него. Така светлината в неговия мрачен живот става вярата.

Имайки в какво да вярват, хората се чувстват по-сигурни. И макар че всеки вярва в нещо различно – едни вярват в Бога, други – в образите на вещици и демони, трети – в държавата и тези, които я управляват, четвърти – на семейството и близките си, всеки вярва. Целта на настоящият текст е да разгледа именно връзката между вяра и страх и тяхната взаимосвързана роля по време на Черната смърт. Нека върнем обаче лентата назад, за да разгледаме по-обзорно какво представлява една от най-кошмарните болести от миналото. Причината за появяването на чумата според най-известните теории е бактерията Yersinia pestis, която се предава върху хората от бълхи, пренасяни по плъховете. „Така първоначално зародила се в Централна Азия, болестта убила приблизително 25 милиона китайци, индийци и други азиатци по време на 15-те години преди да влезе в Константинопол (Истанбул) през 1347 г.  От там тя бързо се разпространила в Генуа, Неапол, Венеция, Марсилия и други средиземноморски пристанища. Фактор били и кораби, превозващи кръстоносци от Близкия изток…до 1350 г. цяла Европа била в плен на чумата.[2]“

Болестта е най-разпространена под две форми. При едната се заразява кръвта на жертвата и се пренася чрез контакт. При поразените  се появяват черни отоци по слабините и под мишниците, които  възникват в резултат на възпалени лимфни възли. Наречена е бубонна чума. При втората се заразяват белите дробове и се предава чрез респираторна инфекция.[3]  Някои от другите симптоми са температура, световъртеж, повръщане и силна треска. Понякога жертвите плюят и кръв с неприятна миризма. „Обикновено симпотмите бяха равни тръпки, слаб пулс… и такава тежест в главата, че болният едва я крепеше и изглеждаше замаян и объркан, като пиян, с втренчен поглед, изразяващ ужас и отчаяние.“[4]

Сигурен брой жертви на заразата не може да бъде посочен. Някои историци твърдят, че половината от населението е било отнесено от чумата. Повечето обаче смятат тези изчисления за крайно пресилени и приемат оценката на Ив Ренуар, според която „съотношението на жертвите на чумата спрямо цялото население изглежда се колебае между 2/3 и 1/8 в зависимост от различните области.[5]“ До днес епидемията от периода 1348-1350 е най-пагубната в историята, въпреки че впоследствие заразата се завръща отново и отново и често „приема размерите на катастрофа в градски, регионален, дори национален план.[6]“

Още през 1346 г. из Европа започват да се появяват все повече и повече слухове за непозната смъртоносна болест в Азия. Въпреки че описанията за нея са ужасяващи, на Стария континент не им е обърнато специално внимание до момента, в който вече е неизбежно да се изправят очи в очи с истината, а когато оценяват мащабността на заразата вече е късно да се вземат мерки. До край властите отричат за съществуването на подобно нещо, за да не всяват паника. Изглежда, че те  смятат страхът за много по-пагубен от самата чума.  Страхуват  се, че икономиката ще западне,  че хората ще останат без работа, че те самите (властите) ще загубят влиянието и парите си. Жан Делюмо в този смисъл пише, че „в Италия през 1348 г., когато епидемията се разпространява през пристанищата… Флоренция е единственият град във вътрешността, който се опитва да се предпази.[7]“

Хората се надяват  се, че ще отмине незабелязано. Те самите също се плашат от идеята за подобно бедствие. Отлагат до последно признанието за неговото съществуване и проявата на този, вероятно несъзнателен егоизъм, е причината за смъртта на хиляди. По-лесно е  да избягат от проблема, вместо да го решат, тъй като решението коства много. Чрез бягството си обаче не осъзнават, че ще платят още повече и то с цената на живота си. Хората не се поучават от грешките си и ги повтарят многократно. По подобен начин протичат и събитията от 1630 г. в Ломбардия, както описва Алесандро Мандзони.

 „При пристигането на новините от толкова силно заразените села, които образуват около града полукръг, … всеки би помислил, че ще настъпи всеобщо раздвижване, някакво желание за добре или зле разбрани предпазни мерки, поне някакво безплодно безпокойство? И все пак … мемоарите от онова време са единодушни,…. че не е имало нищо подобно. Гладът, …чуждите войски и душевните мъки… са достатъчни, за да обяснят смъртността. Ако … някой подхвърли дума за опасността, бива посрещнат с гневно презрение. Същото лекомислие преобладава във всяко учреждение.[8]“

От най-древни времена хората ги е страх от назоваването на определени думи, защото смятат, че произнасяйки ги, те предизвикват нещото, което назовават. „ С назоваването на злото ще го привлекат и ще разрушат последното укрепление, което го възпира“, пише Делюмо. [9] Може би това било един вид суеверие или апотропейна магия, предназначена да отблъсне злите влияния. Когато вече не могат да отричат съществуването на чумата, хората имат два възможни варианта – борба и бягство. При вторият вариант вече става въпрос за чисто физическо бягство, а не просто психическо, както е било до този момент. Европейците считат, че врагът е по-силен от тях и  предпочитат да не се изправят в открита битка срещу него, а по заобиколни пътища се опитват да му избягат, за да не бъдат победени. Следователно, виждайки някои благородници да дезертират, обикновените хора логично се замислят за своето бъдеще и бягат като своите господари. Както една хроника описва събитията в Марсилия от онова време: „Всички градски порти едва стигат, за да пропуснат тълпата на излизащите… Всичко живо дезертира, напуска, бяга.“ [10]

Ситуацията, в която се оказват, изглежда без изход. Страхът от неизвестното завладява земята. Недоверието на хората става по-страшно от самата епидемия. Отношенията между тях се объркват тотално – точно когато болният има най-много нужда от подкрепа, той бива изоставен. Законите на любовта са забравени. Заплахата е вече не смъртта, а това да изпиташ агонията на заболелите. Ситуацията изглежда толкова „безутешна, че живите завиждат на участта на вече умрелите.“ [11] Принудителната самота убива още повече жертвата и без да има за какво да се бори, тя се предава и издъхва в непоносими условия. Дори тогава огорчението не приключва. Вместо да бъде изпълнен обичайният ритуал за погребване, често тялото е или оставяно на улицата, или хвърляно в някоя каруца и закарвано в яма с още десетки трупове. „Като разстройва всекидневното обкръжение и прегражда пътищата към бъдещето, чумата разклаща двойно основите на психиката – индивидуална и колективна.[12]“. Тогава започват да изниккват въпросите за това откъде се е появило това бедствие. Надига се чувство за мъст, а теориите за появата започват да се раждат една след друга.

Когато нещо толкова мащабносе случва, виновник трябва да има и този виновник трябва да си плати. Страхът от „другия“ и „далечното“ винаги е бил ключов в човешката история. „За човечеството е винаги същото и нищо не се губи извън природата, макар че всичко е променено.“ [13] Както в античността, така и през средновековието презрението към чужденците винаги съществува. Именно те се явяват изкупителни жертви, върху които се излива агресията, породена от страха. В случая най-често обвиненията падат върху евреите, въпреки че потенциален виновник може да стане всеки, който не е добре интегриран в общността. Евреите са обвинявани в отравянето на кладенци и умишлено разпространение на болестта. Още повече, образът им се разглежда като анти-християнски, а това допълва към общия гняв и се стига до проливането на кръвта на невинни хора, считани за заплаха към християнския свят.  Трябва да се отбележи, че не за първи път евреите биват преследвани, обвинявани и убивани, но мащабите на действията срещу тях се увеличават значително с началото на чумата. Някои историци като Самюел Кон отхвърлят тезата, като отбелязват, че „ това че сляпата ярост на тълпите работници, занаятчии и селяни е отговорна за унищожаването на евреите от Черната смърт произтича от разсъжденията на съвременните историци, а не от средновековните източници.[14]“. Доказателство за неправотата на неговото твърдение обаче е булата на папа Климент IV от 26 юли 1348 г., както описва Жан дьо Вьонет:

„И папа Климент напада онези, които приписват на евреите отговорността за чумата. Неговата аргументация е следната: ако обвинението е основателно, защо тогава евреи стават жертва на заразата или пък епидемията избухва в селища, където не живеят евреи?“[15]

Ако наистина не е имало негативно отношение към евреите, то тогава защо папата призовава към прекратяване на избиването им? Здравомислещите хора в онези времена осъзнават, че най-вероятно чужденците не са виновниците за чумата, поради причините изредени от папа Климент, а също и защото тези хора са твърде малко, за да причинят такава мащабна епидемия. Една група от други „различни“, набеждавани за виновници е тази на хората, които се занимават с дейности, неразбираеми за останалите и набеждавани за вещици и магьосници. Тяхното гонение излиза извън всякакъв контрол и се увеличава значително в периода 1320-1486 г. В Европа са изброени 12 процеса срещу вещици, водени от инквизиционните трибунали между 1320 г. и 1420 г. и нарастват до 34 между 1421 г. и 1486 г. Има едва 24 пред мирски съдилища между 1320 и 1420 срещу 120 между 1420 и 1486 г.[16] Много решават, че не е възможно човекът да е толкова могъщ, че да причини толкова много болка в такива мащаби, трябва да има нещо по-висше, което да е виновникът за трагедията.

Тогавашните учени смятат, че причината за заболяването е замърсеният въздух. Едни твърдят, че той не е добър заради промяна в наредбата на космическите тела, падащите комети или разположението на облаците. Те дори гадаят по звездите в небето кога ще дойде нова вълна или кога ще отмине старата. Други мислят, че въздухът е замърсен от гнили изпарения, появили се  от десетките разлагащи се трупове, от земните недра или пък от сметища. Както за по-горните предположения се взимат мерки, така и за замърсяването на въздуха превантивно започват да носят маски, да палят огньове, да пръскат с парфюми и какво ли още не.

Тези и други мерки са най-вече психологическо оръжие срещу злото. Правейки нещо срещу врагът, хората чувстват, че отново контролът е в техни ръце. И макар че голяма част от разпоредбите не спомагат за спирането на разпространението на болестта, те дават надежда, че има шанс за живот. Внушават на хората, че има за какво да се борят. И те се борят. Борят се за живота си, борят се за живота на тези около себе си, борят се по всички възможни начини за оцеляване на човечеството.

В този смисъл основната им опора става Бог. „През вековете са многобройни свидетелствата за религиозното осмисляне на колективното нещастие като вина на всички, а не само на изкупителните жертви“[17] Черната смърт е разглеждана най-вече като Божие наказание за греховете на цялото човечество. Много народи установяват връзка между божествената ярост и земните катастрофи. В Европа голяма част от свещениците, а след тях и обикновените хора се позовават на историята на Ниневия от Стария завет, в която заплахата от бедствие е представена като наказание от разгневения Всевишен. Разпространено от църквата и отразено в европейското изкуство, това обяснение се оказва най-правдоподобното за хората от онова време. Всички те вярват, че личната и колективната вина трябва да бъдат изкупени и съответно се появява движението за самобичуване. Зародило се в Австрия, то представлява „група ревностни християни, водени от учител, които обикалят от град на град, самобичувайки се за греховете си и греховете на човечеството, падащи на земята в покайна ярост и водещи общности в преследването и избиването на евреи, цигани и други малцинствени групи.“ [18] Те стигат още по-далеч, като твърдят, че движението трябва да продължи 33 години, като след този период ще настъпят 1000 години щастие. Някои дори продават всичко, което притежават, тъй като вярват, че с настъпването на този върховен момент, богати и бедни ще станат равни.

Днес, вчера, преди 10 и преди 100 века целта на всеки е да бъде щастлив и всяко едно действие в живота му е продиктувано от желанието за щастие.  Така действали и в Средновековието. Там идва някой или нещо, което им отнема спокойствието, отнема им щастието, което са приемали за даденост. Осъзнавайки, че животът им тръгва надолу, те правят всичко възможно, за да задържат контрола в свои ръце. Смятат, че са заслужили вечната радост, след като са преживели целия този ужас. Затова хората решават, че самонаказвайки се, те вървят към вечно щастие. Подобни движения има и на изток при нехристияните, така че това може да бъде определено като общочовешко разбиране за колективното изкупуване на греховете. В мюсюлманския свят събитията се разглеждат по различен начин. За тях чумата не е Божие наказание, а милост и мъченичество за верния мюсюлманин. Твърдят, че чума няма, тъй като болестта идва директно от Бог и затова не трябва да се бяга от заразените места. В повечето случаи в Европа се препоръчва напускане от заразени територии, но има и европейци с много сходни виждания спрямо мюсюлманските. А. Паре например твърди, че чумата не е повод за страх и представя бягството като грях.[19]

Като най-важна превенция и лечение от болестта от католици и протестанти се приема покаянието и молитвата. Вярата в Бог е първото и последното нещо, за което могат да се хванат, затова хората я пазят като най-ценно съкровище. Както Д. Дефо отбелязва  „Наистина няма нищо по-странно от това да видиш с каква смелост хората отиват на богослужение, дори по времето, когато се страхуват да излязат навън по каквато и да е друга причина.“ [20] В един момент обаче, когато  цялото желание и опити за спасение не сработят, страхът  е заместен от отчаянието, което се чете в очите на все повече и повече хора ден след ден. Виждайки, че дори и църквата не може да се пребори с Черната смърт, въпреки че тя винаги има решение за всеки и всичко, доверието започва да се губи. Важно е да се отбележи, че се прави разлика между вярата в Бог и самата църква като институция. Увереността в способностите ѝ  започва да спада още  преди появяването на епидемията, но определено се влошава повече след това. Тя заема още по-голяма част от политическата власт и обръща фокуса си към трупането на богатство. Пример за това е появилата се през 11-и век практика за продаване на църковни индулгенции за освобождаване от църковни наказания срещу сума пари или други дела, които са в полза на духовенството.

Друг фактор, който е ключов за изгубването на доверието у тази институция е преместването на папството в Авиньон. Дотогава е прието, че то трябва да бъде в пределите на Италия, и  то в Рим. Със смяната на мястото една традиция е разрушена, а това по никакъв начин не се вписва в иначе консервативните възгледи на църквата. В повечето области  „…църковните люде всеотдайно служат на болните и с най-голяма точност ги причестяват с риск за живота си.[21]“. Поради това голям процент от свещениците и монасите също умират от болестта и оставят невъзможни за запълване позиции. Друга причина за намаляването на духовниците е факта, че някои от тях бягат, което е обяснимо, но за мнозина тогава морално непростимо. Хората се чувстват изоставени, а това, че тези най-близо до Бог на земята също са уплашени и обезверени само изостря ситуацията. В допълнение към всичко това дори църковната администрация е засегната. Като резултат чувството за сигурност, което хората очакват, не може да  бъде осигурено. Както Филип Циглер пише: „Внезапното изчезване на почти половината духовници, неизбежно натоварва механизма на църквата и намалява способността й да се справя ефективно с движенията на протест или бунт.[22]“

Така миряните се виждат в безутешна ситуация – сблъскват се със смъртта на всяка крачка,  очевидно прехода от нашият свят към отвъдното е плашещ за хората, а тази, която са взели за опора не може да им помогне заради влошеното състояние, в което се намира. Намаляването на свещениците води още до желанието на останалите духовници да натрупат богатства. Поради голямото търсене, те изискват по-високо заплащане.[23] Отново действия, разбираеми от гледна точка на хаоса и смутните времена, но недопустими в морално отношение. В момент на безпрецедентна криза, тези които трябва да бъдат най-извисени, пример и опора за останалите всъщност демонстрират алчност и себелюбие. Разбира се, миряните виждат как свещениците печелят на техен гръб и това още повече ги отблъсква от вярата в църквата.

Като цяло католическата църква не успява да се адаптира към новосъздадената среда от Черната смърт. Всички горепосочени фактори допринасят за отслабването на нейното влияние и водят до бунтове и промени в цялостната ѝ структура по-напред в историята. В крайна сметка въпреки всички трудности, пред които е изправена европейската цивилизация, тя все пак не само успява да се съвземе, а поставя и началото на едно ново време, възражда се и прави светът още по-добър отпреди. Така както може да се каже, че трудностите изграждат индивидуалния характер на човека, в същия смисъл предизвикателството на Черната смърт изгражда характера на нашата цивилизация.

[1] Manzoni, A., Les Fiancés, II p.77: текст на Ripamonti, De peste quae fecit anno 1630, Milan, 1940, p. 81

[2] Kohn, G., C., Encyclopedia of Plague and Pestilence, 3rd Edition (Facts On File), с. 31

[3] По информация от Tuchman, B., W., A Distant Mirror The Calamitous 14th Century, с. 80

[4] Делюмо, Ж., Страхът в западния свят (Издателство „Рива“, 2002), с. 167

[5] Renouard, Y., Conséquence et intérêt démografique de la Peste Noire de 1348, в  Population, III, 1948,  с. 463

[6] Делюмо, Ж., Страхът в западния свят (Издателство „Рива“, 2002), с. 148

[7] Пак там, с. 159

[8]  Manzoni, A., Les Fiancés, II p.61

[9] Делюмо, Ж., Страхът…, с. 162

[10] Carière, M. Courdurie, F. Rebuffat, Marseille, ville morte. La peste de 1720, Marseille, 1968, с. 66

[11] Делюмо, Ж., Страхът…, с. 161

[12] Пак там, с. 171

[13] Tuchman, B., W., A Distant Mirror The Calamitous 14th Century

[14] Black-Death social toxins (взето от https://www.cairn.info/revue-annales-de-demographie-historique-2017-2-page-39.htm#no7 , взето на 21.04.2021)

[15] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 196

[16] Пак там, с. 518

[17] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 201

[18]Mark, J., J., Religious Responses to the Black Death (взето от https://www.worldhistory.org/article/1541/religious-responses-to-the-black-death/#citation_info,  взето на 21.04.2021)

[19] Делюмо, Ж., Страхът …, с. 202

[20] Пак там, 203

[21] Пак там 188

[22] Цитирано в Zentner, M., H., The Black Death and its Impact on the Church and Popular Religion    (взето от https://egrove.olemiss.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1682&context=hon_thesis,  взето на 21.04.2021)

[23] По информация от Zentner, M., H., The Black Death and its Impact…

https://drmjournal.org//

[Hatshepsut]

Черната смърт в средновековна Европа

Избухването на чума в Европа между 1347 и 1352 г., известна като Черната смърт, напълно променя света на средновековна Европа. Силното обезлюдяване разстройва тогавашната социално-икономическа феодална система, а действието на самата чума засяга всеки аспект от живота на хората и променя фундаменталната парадигма на европейския живот в различни области.

Преди чумата феодалната система твърдо разделя населението в кастова система – кралят на върха, следван от благородници и богати търговци и след това идват селяните (крепостните селяни) в долната част на пирамидата. Животът по това време в никакъв случай не е лесен, но хората знаели - или са мислили, че знаят – как работи светът и как да живеят в него; чумата променя всичко това и въвежда ново разбиране, което намира израз в движения като протестантската Реформация и Ренесанса. Чумата идва в Европа от Изток (колко познато!), най-вероятно по търговските пътища, известни като Пътя на коприната по сушата, и със сигурност – с кораби от далечните страни. Черната смърт – комбинация от бубонна, септицемична и пневмонична чума (а също и вероятно щам на мурейн) – набира скорост на Изток поне от 1322 г. до 1343 г. Били са заразени войските на монголската Златна Орда под командването на хан Джанибек (от 1342 до 1357 г.), който обсажда италианския град Кафа (днешна Феодосия в Крим) на Черно море. Тъй като войските на Джанибек поголовно гинат от чумата, той кара техните трупове да бъдат катапултирани над стените на града, за да заразят хората от Кафа чрез контакта им с разлагащите се тела. В крайна сметка много жители на Кафа побягват от града с кораби, като първо пристигат в пристанищата на Сицилия, а след това в Марсилия и по други мета, откъдето чумата се разпространява във вътрешността на страната. Инфектираните обикновено умират в рамките на три дена след проявата на симптомите, а броят на жертвите нараства толкова бързо, че жителите на Европа нямат време да разберат какво се случва, защо или какво трябва да направят при тази ситуация. Ученият Норман Ф. Кантор (канадско-американски историк: 1929 – 2004) коментира: „Чумата била много по-тежка в градовете, отколкото в провинцията, но нейното психологическо въздействие прониква във всички области на обществото. Никой – селянин или аристократ – не е в безопасност от болестта и след като се зарази, ужасната и болезнена смърт е почти сигурна. Мъртвите и умиращите лежали по улиците, изоставени от уплашени приятели и роднини“. („Цивилизация“ , с. 482). Тъй като чумата бушува и всички усилия за спиране на нейното разпространение или излекуване на заразените се проваля, хората започват да губят вяра в институциите, на които са разчитали преди. Социалната система на феодализма започва да се разпада поради широко разпространената смърт на крепостните, тези, които са били най-податливи, тъй като условията им на живот ги поставят по-често в тесни контакти един с другиго, отколкото тези от висшите класи. Най-потърпевши са по-ниските слоеве, които търсят подслон и помощ от монасите, църквите и манастирите и така разпространяват чумата сред духовенството, а от духовенството тя се разпространява и сред благородниците. По времето, когато болестта се вихри през 1352 г., милиони са мъртви и социалната структура на Европа е също толкова неузнаваема, колкото и голяма част от пейзажа, тъй като, както отбелязва Кантор, „много процъфтяващи градове се превръщат във виртуални градове-призраци за известно време“ („Цивилизация“, с. 482) и културите гният по нивите, без никой да ги прибере. Има области от живота, които Черната смърт променя така, че светът след нея вече не е същият. На първо място – социално-икономическият ефект. Преди чумата кралят притежава цялата земя, раздава я по свое усмотрение на благородниците, тя се обработва от крепостни селяни, които не печелят нищо от труда си, освен нощувките и храната, която сами отглеждат. По това време Европа е силно пренаселена и няма недостиг на крепостни селяни, които нямат друг избор. С разпространението на чумата обаче обезлюдяването значително намалява работната сила и трудът на крепостните изведнъж се превръща във важен и все по-рядък актив. Господарят на имението не може да изхранва себе си, семейството си или да плаща десятък на краля или църквата без труда на селяните си и загубата на толкова много означава, че оцелелите вече може да преговарят за по-добро заплащане и по-добро лечение. Животът на членовете на най-низшата класа значително се подобрява, те са в състояние да си позволят по-добри условия на живот и облекло, както и луксозни предмети. След като чумата отминава, висшата класа се опитва да възстанови стария ред, но усилията на богатите да върнат крепостния селянин в предишното му положение довеждат до въстания като селския бунт във Франция през 1358 г. , бунтовете на гилдиите от 1378 г., както и до известния селски бунт в Лондон през 1381 г.: няма връщане назад.

Класовата борба ще продължи, но авторитетът на феодалната система вече е нарушен. Промените засягат и религията. Лекарите и теоретиците не са единствените, чийто авторитет е оспорен от чумата, тъй като духовенството е подложено на същия вид проверка и вдъхва същото (или много по-голямо) съмнение в способностите си да извършва услугите, за които твърди, че е в състояние предоставя. Братя, монаси, свещеници и монахини умират също толкова лесно, колкото и всеки друг; в някои градове религиозните служби просто спират, защото няма власт, която да ги ръководи; и освен това муските и амулетите, които хората купуват за защита, шествията, в които участват, молитвата и постът – всичко това не прави нищо, за да спре разпространението на чумата, а в някои случаи дори я насърчава.
Движението „Флагелант“ (flagellant, англ. – самобичуващ се, бел.ред.), в което групи каещи се пътуват от град до град, шибайки се с бичове, за да изкупят греховете си, започва в Австрия и набира скорост в Германия и Франция. Тези групи, водени от самопровъзгласил се Учител с малко или с никакво религиозно обучение, не само помагат за разпространението на чумата, но и разрушават общностите чрез настояването си да атакуват маргинализирани групи като евреите. Тъй като никой не знае причината за чумата, тя се приписва на свръхестественото (като предполагаемото еврейско магьосничество), и по-специално – на Божията ярост към човешките грехове. Умрелите от чумата са заподозрени в някаква лична простъпка спроти вярата и въпреки това е ясно, че същите духовници, които ги осъждат, умират от същата болест по същия начин. Скандали в Църквата и екстравагантният начин на живот на много духовници, съчетани с нарастващата смърт от чума, генерират широко разпространено недоверие към схващанията и реномето на Църквата. Разочарованието, което хората изпитват от безпомощността си срещу чумата, поражда насилствени изблици на преследване в цяла Европа. Движението „Флагелант“ не е единственият източник на преследване; в противен случай мирните граждани е можело да бъдат нападнати с ярост, да се атакуват общности от евреи, роми (цигани), прокажени или др. Жените също са малтретирани с убеждението, че насърчават греха поради връзката си с библейската Ева и падението на човека.

Голям ефект страшната болест има и върху развитието на медицината, като наука и практика. Дотогава лекарите основават своите медицински познания предимно върху работата на римския лекар Гален (130 – 210 г.), както и на Хипократ (около 460 – 370 г. пр.Хр.) и Аристотел ( 384 – 322 г. пр.Хр.). Ученият Джефри Сингман коментира: „Средновековната наука далеч не е примитивна; всъщност това е много сложна система, основана на натрупаните писания на теоретици от първото хилядолетие преди новата ера. Слабостта на средновековната наука е нейната теоретична и книжна насоченост, която подчертава авторитета на приетите светила. Задължение на учения [доктор] е да интерпретира и съгласува тези древни авторитети, вместо да проверява техните теории спрямо наблюдаваните реалности“. („Средновековието: всекидневието в средновековна Европа“, 2013 г.). Лекари и лица, които се грижат за тях, са наблюдавани да умират с тревожна скорост, докато се опитват да излекуват жертвите на чума, опрени на традиционното си разбиране; и освен това нищо, което са предписали, не прави нещо за техните пациенти. Още през 1349 г. става ясно, че хората са се възстановили от чумата или са умрели от нея без видима причина. Лек, който е възстановил здравето на един пациент, не смогва да помогне на следващия. Според средновековния историк Филип Дейлидер, вероятно е за четири години 45–50% от европейското население да е умряло от чума. Норвежкият историк Оле Бенедиктов предполага, че може да иде реч дори за 60% от европейците. През 1348 г. в претъпканите градове е обичайно да умират до 50% от обитателите им. При населението на Париж от 100 000 души загиват около 50 000. Данъчните регистри на Флоренция сочат, че 80% от населението на града е умряло в рамките на четири месеца през 1348 г. Преди 1350 г. е имало около 170 000 селища в Германия и те са намалели с близо 40 000 до 1450 г. Монасите, монахините и свещениците са особено тежко засегнати, тъй като се грижат за жертвите на Черната смърт.

След чумата лекарите започват да поставят под въпрос предишната си практика и знанията от миналото. Ученият Джоузеф А. Леган пише: „Медицината бавно започва да се променя през поколението след първоначалното избухване на чумата. Много водещи медицински теоретици загиват в чумата, която отваря дисциплината за нови идеи. Втората причина за промяната е, „е когато университетската медицина се проваля, хората започват да се обръщат към по-практикуващите хирурзи… С развитието на хирургията се отделя повече внимание на директното изследване на човешкото тяло, както по отношение на болестите, така и по отношение на здравето. Анатомичните изследвания и дисекции, рядко извършвани в Европа преди чумата, вече се прилагат по-масово и намират подкрепа в публичните власти“.
Смъртта на толкова много писари и теоретици, които преди са писали или превеждали медицински трактати на латински, довежда до това, че новите произведения вече се пишат на всекидневния, разбираем език. Това позволява на обикновените хора да четат медицински текстове, които разширяват базата на медицинските познания. Освен това лечебниците се превръщат в институции, по-близки до днешните болници. Преди това те са се използвали само за изолиране на болни хора; след чумата се превръщат в центрове за лечение с много по-висока степен на чистота и внимание към грижите за пациентите.
Способността на човека да придобие естествен имунитет разграничава поразително двете епохи на чумата. По време на втората фаза, при вече създаден естествен имунитет към болестта, се появява ново усещане сред населението за медицински прогрес и писмените източници от това време разкриват чувство на оптимизъм, което се характеризира с тенденция да загърбва астрологичните и тайнствени обяснения, преобладаващи в по-ранната фаза, и да се обръща към социални и политически визионерства. Това чувство на оптимизъм и надежда се разпростира отвъд медицинската сфера и полага основите на Ренесанса не само в Италия, но и в далечни райони, засегнати от болестта. Освен това, способността на човека да преживее болестта успоредно с промени в разбирането му за нея значително променя психологическия и културния опит, тъй като болестта се повтаря в цяла тогавашна Европа.
Избухванията на чума ще продължат дълго след пандемията на Черната смърт от XIV век, но никога няма да има същото психологическо въздействие, което да доведе до пълна преоценка на съществуващата парадигма на човешкото познание. Европа – както и други географски области – основава напредъка си на Черната смърт, защото са унищожени традиционните конвенции – независимо дали са религиозни или светски, и когато те се провалят, трябва да се създадат нови модели за разбиране на развитието на света.

Подбор, превод, редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/chernata-smyrt-v-srednovekovna-evropa/

[Hatshepsut]

Задълженията на жените по време на бубонната чума

Клетите медицински сестри

През дългите, мрачни месеци на 1665 г. бубонната чума вилнее успешно из Лондон. Докато хиляди лежат болни и умиращи, някой трябва да изпълни незавидната работа да се грижи за страдащите през последните мигове от живота им. И тази задача неизменно се пада на жените.

Когато чумата избухва, се очаква отделни енории да налагат мерки в целия град, една от които предвижда две жени да бъдат назначени да служат като „пазачки“ (или медицински сестри) на тези, за които е установено, че са заразени.

Тези жени обикновено са възрастни или овдовели енорийски пенсионерки, които живеят от благотворителност, и могат да бъдат принудени да изпълняват задачата със заплахи за милостинята им, храната или пенсията. Една жена, която чака екзекуцията в Пул, Дорсет, поема ролята на медицинска сестра в замяна на отсрочка от присъдата си.

Работата на тези жени е една от най-трудните, които може да си представим, но съчувствието и възхищението към медицинските сестри, изглежда, не са в изобилие. Тъй като те са едни от малкото служители, които могат да влизат при заразените – което и правят – те вдъхват страх и отвращение сред ужасеното население. За лекаря Натаниел Ходжис те са „нещастни хора, които от алчност да плячкосват мъртвите, удушават пациентите си“. Тези жени също бяха обвинени, че „тайно пренасят вредното петно от раните на заразените на тези, които са добре“. За една медицинска сестра дори се носи легенда, че е смазана под тежестта на предметите, които краде от жертва на чума.

И такава репутация е трудно да се разклати. Повече от 200 години след като Голямата чума взема последната си жертва, Флорънс Найтингейл се оплаква от факта, че кърменето традиционно е било оставено на „тези, които са твърде стари, твърде слаби, твърде пияни, твърде мръсни, твърде глупави или твърде лоши, за да правят нещо друго“.



Инспекторките на трупове

Когато чумните медицински сестри не могат да направят повече за някой заразен пациент, време е „търсачите“ да се нанесат. Търсачите са жени, натоварени със задачата да инспектират трупове и да докладват „доколкото им е известно“ какво точно ги е убило. Заповедите предвиждат всяка енория да избира свои собствени търсачки, а те да бъдат жени с „честна репутация“.

Но защо тази задача рядко се пада на мъжете? Вероятно защото жените традиционно поемат грижата за починалия – мият, бръснат и обличат трупа на човека, готов за погребение.

Това е най-мрачната задача. На търсачките е даден списък със симптоми, за които трябва да следят при мъртвите, включително наличието на подуване около врата, карбункули и популярните черни петна. Те обикновено работят по двойки, получават заплащане на тяло и трябва да се идентифицират с червена пръчка.

1665 се оказва невероятно натоварена година за тези жени. По време на Голямата чума те регистрират не по-малко от 68 596 смъртни случая от болестта.

Подобно на медицинските сестри, търсещите често предизвикват отвращение сред своите съграждани – и антипатията само се засилва от способността им да осъдят цялото домакинство на карантина. Може би тази сила довежда до убеждението, че търсачките могат лесно да бъдат покварени морално. Според Томас Декер, писал по време на епидемията от 1603 г., хората могат да дадат „малко подкуп на търсещите“, за да избегнат карантината. Статистикът от Кралското общество Джон Граунт – чиято слава се основава именно на самите данни, събрани от търсачките – смята, че жените са ненадеждни и зависими от „чаша ейл и подкупа от два грота“.

Първият, който умира

„Мъжкият пол понася най-голямата тежест.“ Така пише статистикът Джон Граунт за епидемията от чума, която залива Англия през 1603 г., убивайки хиляди. И е прав: епидемията от 1603 г. наистина изпраща повече мъже, отколкото жени в гроба. Но когато се завръща в Лондон през 1665 г., точно обратното е вярно. Въпросът е: защо?

Изследване на историка Джъстин Чемпион разкрива, че 168 повече жени са загинали по време на Голямата чума, отколкото мъже. Това число може да изглежда незначително, ако не е фактът, че – както показват думите на Граунт – през 17 век мъжете обикновено умират по-често от жените. Коефициентът на смъртност по време на Голямата чума се промени от девет жени на всеки 10 мъже на 10 жени на всеки 9,9 мъже. Нещо повече, след като изследва по-специално три енории, Чампион открива ранен предлетен пик на женската смъртност, който далеч надминава този на мъжете. С други думи, жените изглежда хващат чумата по-рано. Причините за това несъответствие са неясни.

Възможно е близостта на жените до дома да ги прави по-склонни не само да се разболеят, но и да се разболеят по-рано. Като алтернатива може да се окаже, че присъствието на медицински сестри в домовете на болните изкривява съотношението между половете или дори може повече мъже да бягат от столицата, отколкото жени.

Писателят Самюел Пепис пише, че жените са евакуирани от града преди мъжете. Въпреки това, когато пътува до Лондон по време на разгара на чумата, ученикът Уилям Тасуел ни казва, че носи съобщения за домакинства, оглавявани от жени. Сред тях е Йоана, дългогодишната прислужница на семейството му и негова бавачка от детството, която обаче се разболява от чума малко след посещението му.



Находчивите оцелели

За твърде много лондончани Голямата чума е катастрофа без възможност за спасение. Дори онези, които оцеляват след епидемията, са напълно омаломощени – сред тях, например, е Елизабет Лингар, която губи съпруга си и двете си дъщери и е се регистрирана като нуждаеща се от социални помощи през 1666 г.

Но някои успяват да продължат напред. Бети Мичъл, малката дъщеря на галантерия от Уестминстър, губи годеника си от чума, но се омъжва за брат му. Други постигат успех в живота си в годините след чумата, като жените със средства имат най-голям шанс да просперират. Ан Максуел наследява доходоносен печатарски бизнес след смъртта на съпруга си през 1665 г. и се превръща в един от най-плодотворните печатари от 60-те и 70-те години на 17 век.

Има ги и хилядите жени, чиито съдби са изгубени в мъглата на времето. Има двете жени, в които Самюел Пепис се блъска в глухата нощ, които плачат, докато носят „мъжки ковчег между тях“; младо момиче, което, както ни казва докторът Натаниел Ходжис, е избягало от карантина; и майка, която проповедникът Томас Винсент вижда да пренася ковчега на детето си в гробището Ню Чърчярд. Успяват ли тези жени да възстановят живота си през следващите десетилетия? Може никога да не разберем.

https://www.chr.bg/zhivot/zadalzheniyata-na-zhenite-po-vreme-na-bubonnata-chuma/

[Hatshepsut]

Учени разкриха тайната на Черната смърт: тръгнала е от Киргизстан


Чумата в Ашдод - картина на Никола Пусен, 1630г.

Изследователският екип от университета в Стърлинг, Шотландия, и от германския институт "Макс Планк" и университета в Тюбинген анализира древни ДНК проби от зъбите на скелети в гробища край езерото Исик Кул в Киргизстан. Изследователите смятат, че са открили произхода на Черната смърт повече от 600 години, след като тя убива десетки милиони хора в Европа, Азия и Северна Африка, съобщи Би Би Си.

Здравната катастрофа от средата на XIV в. е една от най-значимите епизоди на болести в човешката история.

Въпреки дългогодишните изследвания обаче учените не успяват да установят къде е началото на бубонната чума. Сега анализът показва, че това е станало в Киргизстан, Централна Азия, през 1330 г.

Те избират района, след като забелязват значителен скок на погребенията там през 1338 и 1339 г.

Д-р Мария Спиру, изследовател от университета в Тюбинген, казва, че екипът е секвенирал ДНК от седем скелета.

Учените са избрали за анализ зъбите, тъй като според д-р Спиру те съдържат много кръвоносни съдове и дават на изследователите "големи шансове да открият кръвнопреносими патогени, които може да са причинили смъртта на хората".

В три от тях изследователският екип успява да открие чумната бактерия Yersinia pestis.

Черната смърт се разпространява от хора, а не от плъхове

Д-р Филип Славин, историк от университета в Стърлинг, казва за откритието:

"Нашето изследване слага край на един от най-големите и най-интересни въпроси в историята и определя кога и къде е започнал най-известният убиец на хора."

Изследването има някои ограничения - включително малкия размер на извадката.

Д-р Майкъл Кнап от Университета на Отаго в Нова Зеландия, който не е участвал в работата, я оценява като "наистина ценна", но отбелязва:

"Данните от много повече хора, времена и региони... наистина биха помогнали да се изясни какво всъщност означават представената тук информация."

Работата на изследователите е публикувана в списание Nature, озаглавена "Източникът на Черната смърт в Централна Евразия през XIV век" (The source of the Black Death in fourteenth-century central Eurasia).

Какво представлява бубонната чума?

Чумата е потенциално смъртоносно инфекциозно заболяване, което се причинява от бактерии, наречени Yersinia pestis, които живеят в някои животни - главно гризачи - и техните бълхи.

Бубонната чума е най-разпространената форма на заболяването, от която могат да се разболеят хората. Наименованието идва от симптомите, които причинява - болезнени, подути лимфни възли или "мехурчета" в слабините или подмишниците.

От 2010 г. до 2015 г. в света са регистрирани 3248 случая, включително 584 смъртни.

В исторически план болестта е наричана и "черна смърт", във връзка с гангренозното почерняване и смъртта на части от тялото, като пръстите на ръцете и краката, които могат да настъпят при заболяването.

https://offnews.bg/zdrave/ucheni-razkriha-tajnata-na-chernata-smart-tragnala-e-ot-kirgizstan-n-779104.html

[Hatshepsut]

Какво всъщност разпространи Черната смърт

Черната смърт убива милиони в Европа между 1347 и 1353 г. А чумните епидемии на континента продължават чак до 19 век.
Един от най-често цитираните факти за този печален момент от историята ни е, че чумата се разпространява от плъховете; в някои части на света бактерията, която я причинява, Yersinia pestis, може дългосрочно да оцелее в дивите гризачи и техните бълхи. Това прави тези същества т. нар. животински „резервоари“.

Европа може би някога е била домакин на животински резервоари, които са предизвикали пандемиите. Но има сериозна възможност болестта да е внесена и от Азия…

Кой от тези сценарии е истинският остава тема на научен спор дълго време.

Скорошно изследване, публикувано в Сборника на Националната академия на науките (PNAS), обаче показва, че условията на околната среда в Европа биха попречили на чумата да оцелее за дълго в животински резервоари.

Как тогава тя успява да се задържи в Европа?

Проучването предлага две възможности. Първо, тя се въвежда отново от азиатски резервоари. Второ, може да е имало краткосрочни или средносрочни, временни резервоари в Европа. Освен това има и трети вариант, в който двата сценария са взаимно подкрепящи се.

Всеки случай бързото разпространение на Черната смърт и последвалите епидемии през следващите няколко века предполагат, че бавно движещите се плъхове може да не са изиграли критичната роля в предаването на болестта, която често им се дава.

Климат

За да разберат дали чумата може да оцелее дългосрочно в животински резервоари в Европа, изследвателите разглеждат фактори като характеристики на почвата, климатични условия, типове терени и разновидности гризачи. Всеки от тези елементи изглежда влияе върху задържането на болестта в резервоарите: например, високите концентрации на някои елементи в почвата, като мед, желязо, магнезий, както и високото й рН (независимо дали е киселинно или алкално), по-ниските температури, по-голямата надморска височина и по-слабите валежи изглежда благоприятстват развитието на устойчиви резервоари, въпреки че на този етап не е напълно ясно защо.

Въз основа на сравнителният им анализ, е дори по-малко вероятно да са съществували резервоари на чума от диви гризачи в продължение на векове.

Това рязко контрастира с регионите в Китай и западната част на САЩ, където са открити всички горепосочени условия за устойчиви резервоари на Yersinia pestis при диви гризачи.

В Централна Азия дългосрочни и постоянни резервоари може да са съществували от хилядолетия. Както подсказва древна ДНК и текстови доказателства, след като чумата преминава в Европа от Централна Азия, изглежда заражда краткосрочни или средносрочни резервоар в европейските диви гризачи. Най-вероятното място за това е било Централна Европа.

Въпреки това, тъй като местните почвени и климатични условия не благоприятстват за дълготрайни и устойчиви резервоари, болестта явно е трябвало да бъде повторно внесена, поне в някои случаи. Важно е, че двата сценария не се изключват взаимно.

Радикална разлика

За да добием по-дълбок поглед върху ролята на плъховете в разпространението на чумата в Европа, можем да сравним различни огнища на болестта.

Първата чумна пандемия започва в началото на 6 век и продължава до края на 8. Втората пандемия (която включва Черната смърт) започва през 1330 г. и продължава 5 века. Третата започва през 1894 г. и продължава до днешни времена на места като Мадагаскар и Калифорния.

Тези пандемии в голяма степен включват бубонната форма на чума, при която бактериите заразяват човешката лимфна система (която е част от имунната защита на тялото). При белодробна чума бактериите заразяват белите дробове…

Чумите от втората пандемия се различават радикално по своя характер и предаване от по-скорошните огнища: първо, има поразително различни нива на смъртност, като на някои места при втората те достигат 50%, докато тези на третата рядко ще надвишават 1%. В Европа този 1% е дори по-малко.

Степен мармот

Второ, има различия в скоростите и моделите на предаване на болестта между тези две чумни епохи. Има огромни разлики в честотата и скоростта на транспортиране на стоки, животни и хора между късното средновековие и днес (или края на 19 век). Въпреки това Черната смърт и много от последвалите ѝ вълни се разпространяват с удивителна скорост. Над сушата тя препуска почти толкова бързо за ден, колкото съвременните огнища за една година.

Както е описано от тогавашните хронисти, лекари и други – и както е установено от архивни документи – чумите от втората пандемия се разпространяват по-бързо и по-широко от всяка друга болест през Средновековието. Те са по-бързи, отколкото всичко друго до огнищата на холера от 1830 г. или големия грип от 1918-20 г.

Независимо от начина, по който започват различните европейски вълни на втората пандемия, както дивите, така и недивите гризачи – преди всичко плъховете – се движат много по-бавно от темпото на предаване из континента.

Трето, сезонността на чумата също показва големи несъответствия. Чумите от третата пандемия (с изключение на редките, главно на белодробна чума) следват отблизо циклите на плодовитост на плъховите бълхи. Те се покачват при относително влажни условия (въпреки че по-ниските валежи са важни за първото установяване на чумни резервоари) и в температурен диапазон между 10°C и 25°C.

За разлика от това чумите от втората пандемия могат да преминат през зимните месеци в бубонна форма, както се наблюдава в балтийските региони от 1709-13 г. Но в средиземноморския климат чумата от 1348 г. до 15 век е лятна зараза, която достига своя връх през юни или юли – най-горещите и сухи месеци.

Това поразително се отклонява от сезоните на чумата в тези региони през 20 век. Поради ниската относителна влажност и високите температури през тези месеци тогава е било най-малко вероятно да избухне чума сред плъхове или хора.

Тези разлики повдигат решаващ въпрос дали бубонната форма на чумата зависи от бавно движещите се гризачи за нейното предаване, когато вместо това може да се разпространява много по-ефективно директно, от човек на човек. Учените спекулират, че това може да се е случило поради ектопаразити (бълхи и евентуално въшки) или чрез дихателната система на хората и чрез допир.

Въпроси като точната роля на хората и плъховете в чумните пандемии се нуждаят от допълнително внимание и работа, за да бъдат разрешени. Но както показва това проучване, могат да бъдат направени големи стъпки напред, когато учени и историци работят заедно.

https://chr.bg/istorii/dosieta/kakvo-vsashtnost-razprostrani-chernata-smart/

[Hatshepsut]

Черната смърт срещу Доктор Чума

Eдна от най-легендарните и плашещи болести в света безспорно е чумата. "Черна чума", "чумата да те тръшне", "бягат от мене, сякаш съм чумав" и други подобни изрази са запечатали в човешкото съзнание тази болест като ужасна и със сигурност смъртоносна, самият досег с която вече гарантира сигурна смърт. Показателен е дори фактът, че самото заболяване чума се асоциира в езика ни със същия цвят, с който и смъртта – черният (най-голямата известна досега чумна епидемия – през средата на ХІV век.– е наричана не другояче, а "Черната смърт").

Къде обаче започват чумните епидемии? Откъде идва заразата в Европа? Имало ли е чума в средновековна България? С какво хората са се опитвали да я ограничават и лекуват и доколко това е било успешно? Имало ли е квалифицирани лекари, или всички са били шарлатани? Какви обществени явления и необмислени лудости е породила чумната епидемия? За какво хората са използвали чумата? Каква е била ролята на църквата, на суеверията и на корупцията по време на Черната смърт? Има ли други неща около нея, които не знаем, и правилни ли са изградените ни представи за тази епоха?

Със сигурност се налага да проучим много данни, за да можем да отговорим добре на всички тези въпроси.

БОЛЕСТТА

Поначало чумата е вид заразна епидемична болест с произход в Средна Азия и причинявана от Yersinia pestis – грам-отрицателна бактерия от семейството на ентеробактериите, кръстена на своя откривател – френския бактериолог Александър Йерсен (Alexandre Émile Jean Yersin, 1863 – 1943). Един мощен преносител на чумната бактерия е бълхата Xenopsilla cheopis, която я съдържа в храносмилателния си тракт и паразитира върху полски гризачи (като напр. черния плъх Rattus rattus), а през Средновековието е паразитирала и върху хората. При ухапване на гризача от бълхата бактерията навлиза в тялото му и превръща и него в преносител. Други гризачи, изявяващи се като преносители на чумата, са степната катерица, мармотът, степният плъх и др. А основният "канал" на пренасяне на заразата между гризачите и от гризачите към човека са именно посочените бълхи.

Rattus rattus

Бълхата Xenopsylla cheopis е способна да оцелее без храна до шест седмици, а в случай на крайна нужда поддържа живота си, като смуче сок от червеи и гъсеници. Гризачът, върху който тя обикновено паразитира – черният плъх – също се отличава с висока издържливост и подвижност. Той е способен да изминава огромни разстояния, скрит в хранителните запаси на настъпваща армия, търговски керван или кораби, пренасяйки заразата от една точка към друга. Също така, плъхът е активен и в обмяната на паразитите си с други представители на своя вид, като по този начин ефикасно увеличава мрежата на болестта.

В тази бълха чумните бактерии са очертани като тъмна маса

В циркулацията на чумните причинители трябва да се включи и бълхата Pulex irritans, паразитираща по човека и кучето, която наистина не се пренася от плъхове и други гризачи, но в условията на нехигиеничното Средновековие била способна да пренесе заразата директно от човек на човек.

Дори и в наши дни чумата не може да бъде ликвидирана напълно поради своята природна огнищност. Най-общо казано, тя е тежко и заразно заболяване, протичащо с изключително проблемно състояние на поразения. Болестта поразява лимфните възли, белите дробове и другите вътрешни органи и често причинява сепсис. Болният развива и лесно видими симптоми, като необикновено силна треска, висока температура, главоболие, световъртеж, посиняване на устните, а понякога (при възпаление и подуване на лимфните възли) се появяват и характерни издутини по кожата – т.н. бубони. Артериалното налягане пада, дишането се учестява.

Инкубационният период на чумата е между два и седем дни, рядко повече. Тя има различни форми – кожна, бубонна, белодробна, чревна, септична... Във времената, когато хората не са можели да лекуват тази болест, смъртността при бубонната и белодробна чума е достигала над 85 – 90 %. При втория вид попадналите в организма микроби и техните токсини могат да разрушат стените на алвеолите. Тази чума може да се развие или като усложнение на бубонната, или по въздушно-капков път - болен от белодробна чума е изключително опасен за околните, защото започва да кашля и да пръска чумни бактерии във въздуха, разпространявайки причинители на болестта. С или без белодробен кръвоизлив, състоянието на болния да се влошава много бързо.

Самата бактерия Yersinia pestis е устойчива, но слабо активна при ниски температури, и обича влагата, обаче това, което не й понася, е изключително високата температура, пряката слънчева светлина и ниската влажност. При температури над 60 - 65° C умира за под час, а при над 100 – за минути. (Фактът, че чумоносната бактерия не е силно активна при температури под 15 – 20 °C и влиза в "хибернация", обяснява и една от особеностите в разпространението на средновековната чума – тя била най-активна и смъртоносна в Европа през лятото и есента и затихвала през зимата и пролетта. Освен това, в топлите райони на Средиземноморието Черната смърт действала по-продължително – от май до октомври включително – в сравнение със Северна Европа, където "по-активният" й период бил от юни до септември. Също така, в Скандинавието чумните периоди и мащаби на разпространение били по-ограничени.) Бактерията Yersinia pestis е чувствителна и към различни химически дезинфектанти. През 2011 г. изследване, публикувано в сп. Nature, потвърди, че съвременните чумни щамове имат геном, почти напълно еднакъв с открития у умрели от "Черната смърт", и същото равнище на вирулентност (Bos 2011).

Чумните бактерии навлизат в организма по три основни пътя – при вдишване (кашлица от заразени болни напр.), хранителен (консумиране на заразена храна или вода) или чрез ухапване от заразено насекомо (опити са показали, че една бълха може да ухапе и зарази 11 души). В телата на умрели от чума хора и животни чумоносната бактерия може да преживее от началото на есента до зимата – тоест достатъчно време, за да пренесе заразата върху достатъчен брой мършоядни животни, които да "предадат нататък".

Различните форми на чумата се развиват според това по какъв начин бактерията е навлязла в организма. Напр., ако бълхата ухапе човек и по този начин пренесе заразата върху него, се образува пъпка. Най-често след това бактерията достига до лимфните възли, където "влиза в схватка" с левкоцитите. Чумните бактерии се размножават във фагоцити и възпаляват лимфните възли, в резултат на което те губят своята защитна функция. Следва увеличаването и срастването на възпалената област с околните тъкани и всъщност така се образуват характерни конгломерати издутини– бубони. Ако не се вземат мерки, изходът почти винаги е летален, защото, веднъж развила се, бубонната чума бързо започва да изтощава организма чрез мускулни болки, рязка слабост и безсъница.

Известният инфекциозен лекар и изследовател от 1930-те проф. И. Брауде прави следното описание на болен от бубонна чума в първите дни на заболяването: ,,Целият външен вид на заболелия, неговото поведение и състоянието на психиката и моториката му веднага се хвърлят на очи и са дали основание за възникване на прословутата народна представа за "чумав". Става дума за рязка хиперемия на лицето, подпухналост, рязка хиперемия на лигавицата на окото ("очи на разярен бик") и горните дихателни пътища, и неголяма иктеричност".

Бубони

През Средновековието лицето на болен от чума човек получило латинското название facies pestica - по аналогия с термина facies Hippocratica, с което се означавало това на умиращ индивид.

След образуването на бубони инфекцията постъпва в кръвта – развива се транзиторна бактериемия, която прави възможно заразяването на ухапалите човека бълхи и така създава условия за образуването на епидемични вериги "човек – бълха – човек". Разрушаващите се в организма на болния чумни бактерии отделят токсини, които предизвикват тежка интоксикация и настъпването на инфекциозно-токсичен шок.

При съвременните достижения на противочумното лечение смъртността от бубонна чума не надвишава 5 – 10 %, но и при останалите форми не е висока, ако мерки се вземат достатъчно рано.

Едно време обаче това не е било така. Именно тази чумна форма се превърнала в бич на Средновековието.

ЧУМА ИЛИ НЕ?
Самата чумна болест е известна от най-древни времена и е споменавана в множество източници. Така например, в библейската Първа книга Царства пише за бубонна чума, поразила филистимляните, когато успели да сложат ръка върху Ковчега на завета. При това в сведението се говори не само за чумата като такава, но и за нейните преносители – гризачите: " [6:4] И те попитаха: каква жертва за вина трябва да Му принесем? Те отговориха: според броя на филистимските владелци - пет златни нарастъци и пет златни мишки; защото еднаква пораза е върху всички ви и върху владелците ви; [6:5] и тъй, направете изваяни подобия на вашите нарастъци и изваяни подобия на вашите мишки, които опустошават земята, и въздайте слава на Бога Израилев; може би Той ще направи по-лека ръката Си над вас, над боговете ви и над земята ви".

На пръв поглед това изглежда сигурно сведение, дори като че ли "нарастъците", за които става дума в цитата, са бубоните на бубонната чума, но въпреки това не можем със сигурност да твърдим, че причината за тази древна болест е била именно чумата, тъй като в онази епоха хората невинаги са можели да отличават нея от други тежки инфекции. Това е видно от отделни епизоди от античната история. През 2016 г. гръцки учени проведоха ДНК експертиза на зъби от останки на заровени мъртъвци, починали по време на известната Атинска чумна епидемия от V в. пр. Хр. (430 – 1 г.) и описана от историка Тукидид. Резултатите показаха, че в действителност епидемията е била от друга болест – коремен тиф.

Друга спорна чума е Антониновата в Рим (165 – 180 г. сл. Хр.), известна с това, че дотолкова отслабила римската армия, че тя с мъка удържала атаките на външни варварски племена (като маркоманите напр.) по дунавската граница. Съвременникът на тези събития, лекарят Клавдий Гален, пише, че "заболяването се съпровождаше от поява на черни обриви по кожата". Заради това има изследователи, които твърдят, че може да става въпрос за едра шарка, сипаница. В същото време обаче все още съществува мнение, че тази епидемия е била предизвикана от напълно различен щам на чумния бацил, чувствително отличаващ се от по-късните.

ВИЗАНТИЯ В КОШМАР

В началото споменахме най-известната чумна епидемия в историята, обхванала в средата на ХІV век огромни територии в Азия, Европа, Северна Африка и дори остров Гренландия. Тя е известна и като "втората пандемия", за да се различава от т.н. Юстинианова чума, разпространила се по времето на византийския император Юстиниан І и обхванала целия цивилизован свят на това време. Нещо повече – ако я проучим добре, при нея се забелязва, че се е проявявала като по-малки отделни епидемии в период около два века (541 – 750). Именно Юстиниановата чума е първата чумна епидемия в историята, която със сигурност "се брои" за такава. Иначе свидетелства за отделни случаи на чума в Египет и Либия са описани още от гръцкия лекар Руф от Ефес, живял по времето на римския император Траян (53 – 117 г. сл. Хр.).

Благодарение на няколко запазили се източника е добре установена вероятната точка на начало на Юстиниановата чума – 540 – 1 г., както и маршрутът. Предполага се, че територията-източник е била Етиопия или Египет, а сетне по търговските канали на Средиземноморието болестта е достигнала Константинопол. От този център на Византийската империя заразата се разпространила из нейните северни, южни и източни части, а оттам и на съседните страни. Вероятно през средата на VІІ век епидемията вече "шествала" из цяла Европа, Северна Африка, Централна и Източна Азия и Арабския свят, но така и не докоснала Източна Азия. Според чешкия учен Милан Даниел тази чумна епидемия достигнала апогея си през 544 г., когато в Константинопол на ден умирали около 5000 души, а в някои дни достигали и до 10 000.

Известният византийски писател и историк Прокопий Кесарийски е оставил следното свидетелство: "От чумата нямаше за човека спасение, независимо къде живее той – нито на остров, нито в пещера, нито във високите планини. Много жилища опустяха и се случваше голям брой хора, тъй като нямаха роднини или слуги, да лежат по няколко дни като неизгорени трупове. По това време много малко хора можеха да се заловят за някаква работа. Повечето от тези, които човек можеше да срещне по улиците, се занимаваха с пренасяне на трупове. Цялата търговия замря, всички земеделци оставиха своите сечива..."

Как протичала самата болест, описва в своята книга "Църковна история" юристът Евагрий Схоластик, който сам е страдал от чумата, но е един от малкото, успели да се спасят от нея: "Този мор се разпознаваше по различни болки: при едни всичко започваше с главоболие – при което очите се напълваха с кръв, а лицето се издуваше – сетне отиваше към гърлото и щом го завладяваше, лишаваше човека от живот. Други пък получаваха разстройство, у трети пък се появяваше тумор в слабините, а след това – необикновено силна, огнена треска. Те умираха още на следващия или по-следващия ден, като въобще не смятаха, че са болни от чума, а отдаваха страданието си на нещо друго и дори чувстваха сили в тялото. Други обаче биваха обладани от лудост и духът ги напускаше – скачаха върху други хора и ги поразяваха със смърт чрез черните циреи на болестта. Начините да се зарази човек бяха толкова разнообразни, че дори не могат да се преброят: едни умираха дори само от това, че са се виждали и хранели заедно с болните; други – само от докосването до тях, независимо, че едни ги бяха посещавали само в дома, а други – отвън на площада. Някои хора, избягали от заразените с болестта градове, сами оставаха здрави, но принасяха болестта на здравите, а имаше и такива, които – без значение, че живееха с болни и се докосваха не само до заразени, а и до умрели – оставаха съвършено здрави! Имаше и такива, които, загубили всичките си деца и близки, сами желаеха да умрат и нарочно общуваха с болни хора, но въпреки това заразата не успяваше да ги обладае, тъй като действаше в разрез с желанието им. Тази болест, както вече отбелязах, продължава да бушува досега вече 52 години и надмина всички предишни. "

Карта на Юстиниановата чума

Чумата ударила много жестоко византийската империя и разрушила икономиката й. Много земеделски стопани измрели, в резултат на което нямало кай да обработва земята, тя станала огнище на плевели, а недостигът на храна се почувствал съвсем скоро.Търговците също започнали да се плашат толкова много, че не смеели да излязат на пазара. Настанал всеобщ глад, който отслабвал имунната система на организма, което затворило порочния кръг на страдания и смърт.

По времето на тази чумна епидемия болестта се проявявала предимно в бубонна и септична форма. Нито един от съвременниците на епидемията не говори за признаци на белодробна чума, като кръвохрак напр. Жертви на Юстиниановата чума станали около 100 млн. души, около 25 от тях само в Европа. Загинали около 40 % от населението на Константинопол. Вероятно именно тази чума е засвидетелствана и в ирландските източници като тамошна епидемия от crom conaill (549 – 500 г.).

Хронология на Юстиниановата чума:
542 г. — начало на епидемията в Пелусий, стар египетски град и крепост при Нилската делта

544 г. — чумата идва в Константинопол

543, 565— Италия

546 г. — Галия

571 г. — Лигурия, византийска провинция, днес област в Италия

590, 690 г. — гр. Рим

664, 672, 679 и 683 г. — Англия и нейни територии

Предполага се, че след това климатичните промени са наложили условия, по-малко благоприятни за развитието на чумния бацил, вследствие на което той ограничил разпространението си. Така или иначе, някъде в края на VІІ век с Юстиниановата чума било приключено и човечеството си отдъхнало. Само за няколко века обаче.

Болни от чума отиват за благословия при патриарха – византийска илюстрация

[Hatshepsut]

 
ЧЕРНАТА СМЪРТ. КОРЕНЪТ НА ЗЛОТО

Независимо от описаното по-горе, чумната епидемия от втората половина на ХІV век със сигурност била най-мощната и смъртоносна в сравнение с всичко преживяно дотогава. Характерно за нея е, че когато пише за онзи страшен период, никой от съвременниците не употребява названието "Черната смърт". В документите и хрониките от ХІV век се срещат определения като "огромна смъртност" (средноангл. hyge mortalyte), "велика чума" (средновисоконем. Grosze Pestilenz) или даже ,,велика опасност“ (средноисп. Peligro grande). За възникването на понятието "Черната смърт" съществува следната хипотеза: през 1631 г. холандският историк Йоханес Понтанес (Johannes Isacius Pontanus, 1571 – 1639), търсейки подходящо название за тази епидемия, си спомнил латинския израз atra mors, с който у Сенека и други латински автори били назовавани дотогавашни смятани за чумни епидемии, и затова започнал да го използва. Има обаче и друга хипотеза, според която прилагателното "черен" в случая отпраща към почти черните петна, които се появявали по телата на чумавите или умрелите от болестта.

Съществуват различни мнения коя точно територия е станала огнище на заразата, породила Черната епидемия, но със сигурност местообитание на животните, пренасящи нейните бактерии, са райони като пустинята Гоби в Централна Азия, провинция Йънан в Китай, части от Иран и Либия, Арабския полуостров (споменахме по-горе за сведението на Руф от Ефес) и Източна Африка. Тези области били нападнати от чумата още около осем века по-рано (вероятно по време на Юстиниановата чума), но се предполага, че след уталожването на тогавашната епидемия бацилът оцелял заради благоприятните климатични условия и наличието на преносители (големите популации от гризачи като мармоти, плъхове и др.). Те обаче били съсредоточени в обособени местообитания, които не променяли и заради това не можели да разпространят тлеещата чумна зараза.

Пустинята Гоби

Съществуват и повече от една хипотези за появяването на чумата през ХІV век. Най-разпространена е теория, която условно ще наречем "гобийска" – според нея през ХІІІ век климатът в Централна Азия и пустинята Гоби (по-точно, близо до днешната монголо-китайска граница) рязко се засушил поради влиянието на преноса на горещи въздушни маси от пустинята Сахара. Предизвиканият от това засушаване глад принудил намиращите се в Гоби популации от различни гризачи (да добавим сред тях и посочената в изследване от 2015 г. монголска песчанка) да мигрират от изток на запад, премествайки се така по-близо до обитаваните от хора райони и променяйки местообитанията си, да донесат катастрофални последствия. Дотогава те така и така носели заразата в себе си, но повратният момент дошъл с описаните промени сега. Както твърди изследователят на Черната смърт Джон Кели (Kelly 2005: 6), сред струпаните на едно място големи животински популации започнала епизоотия (широкомащабно разпространение на инфекциозно заболяване при един или повече животински видове на определена територия). Ситуацията се усложнявала и от това, че сред монголците месото на мармота се смята за деликатес, кожата му също е високо ценена и поради това за тези зверчета постоянно и ожесточено се ходело на лов. В подобни условия е ясно, че заразяването е неминуемо, и механизмът на катастрофата бил безвъзвратно задействан вероятно около 1320 г.

Монголски мармот

Според авторитетния историк Уилям Мак Нийл (William McNeill, 1917 - 2016) от Университета в Чикаго, истинският източник (прието е в този контекст да се използва терминът "резервоар") на причинители на чумна епидемия била провинция Йънан в Китай (McNeill 1976: 149 – 198). Монголските орди нахлули там още в края на ХІІІ век и пренесли заразата в самата Монголия. Оттам болестта се разпространила в тяхната империя и достигнала до Кафа – голяма генуезка крепост в Крим, построена от Генуезката република, за да отбранява тяхната фактория в този район (факторията е търговско поселище, основано, за да търгува с генуезки стоки около територията, на която е построено – нещо като търговско представителство). Оттам вече било лесно с пристигащите и заминаващи генуезки кораби заразата да се пренесе в Европа.

Дали това е вярно обаче, особено в началото? Към тази хипотеза ще се върнем и по-късно, за да я допълним с подробности, а за да проучим и още една.

ВСЕ ПО-БЛИЗО. ШУТОВЕТЕ

Сведения от средновековни китайски източници твърдят, че преносители на чумата били и монголски войници и търговци по Пътя на коприната. Тъй като пътят през Гоби минавал на Изток, първоначалната вълна ударила Китай, където през 1331 г. особено пострадала провинцията Хебей – умрели близо 90 % от нейните жители. Още по-ясно документирана е годината 1330, в която хрониките започват да говорят за някакъв "страшен мор". Кристофър Етууд (Atwood 2004: 41, 610) смята за първата сериозна проява на чумата серия епидемиите, унищожили провинция Хенан от 1313 г. нататък. Вероятно именно това бедствие има предвид арабският историк Такиюддин ал-Макризи, който говори за мор, който "уморил триста племена в летните и зимните им лагери без никаква видима причина и 16 представителя на ханския род умряха заедно с великия хан, а също и 6 от децата му. Тогава Китай съвършено обезлюдя, а в същото време Индия пострада много по-малко" (цит. по: Kelly 2005: 5). Сведения на други историци потвърждават, че монголски хан на име Тут Темур наистина е починал през септември 1332 г., а и някои от членовете на семейството му също умират около тази година.

Не по-късно от 1335 г. чумата достигнала Индия с търговските кервани. Арабският историк Ибн ал-Варди (Ibn al-Wardi) също потвърждава, че първите около 15 години чумата свирепствала на Изток и едва след това достигнала Европа. От него имаме сведения и за мащабна зараза в северозапада на тогавашна Индия, а също че епидемията жестоко покосила армията на султан Мохамед Туглук, който по това време се намирал недалеко от гр. Деогири (дн. Даулатабад в индийския щат Махаращра). Макар да съществуват и алтернативни мнения - че епидемията е била от холера, а не от чума - в последно време отново се чуват изследователски гласове за последното (Scott 2001: 48).

Независимо от това обаче, трябва да се има едно наум за средновековните източни сведения за чумни епидемии, тъй като, когато говорят за "поголовен мор" или "смъртоносна болест", хрониките никъде не назовават точното й име и не съдържат сведения за симптоми, по които със сигурност може да се определи каква точно болест описват. Според китайския епидемиолог У Лянде (WuLien-teh, 1879 – 1960), който си дал труда да проучи всички налични сведения и въз тяхна основа да състави списък от 223 епидемии, поразили Китай от 242 г. сл. Хр., достоверно описание на бубонна чума се забелязва само в едно единствено съчинение – медицински трактат, описващ епидемия от 1641 – 2 г. Така че разпространението на Черната смърт в Азия си остава и до днес недостатъчно проучено.

Виетнам и Корея по всяка вероятност избегнали болестта, докато Япония тръпнела в ужас. По императорска заповед в Китай била изпратена делегация, за да събере колкото се може повече сведения за новото бедствие и как страната да се бори с него.

През това време Европа все още била далеч от заразата, макар слухове за нея да прониквали по търговските и военните пътища. За съжаление обаче те не били използвани особено рационално. Мерки и обучения за в случай на евентуална опасност никой не вземал, но за сметка на това чумата станала сюжет за смешни анекдоти и фарсове, изпълнявани от музиканти и шутове. Те описвали чумата като бедствие, придружено с влечуги, налазващи градовете, мълнии и огън от небето, пожарища, ужасна смрад, изпепеляващ смерч, кървави дъждове, змейове и тем подобни чудесии… От всичкото това единственото горе-долу вярно били зловонията – иначе не можело и да бъде при задръстените от гниещи трупове улици на източните градове.

НАЧАЛОТО

Средновековните европейци имали досег с чумата и преди съдбовния ХІV век. Така например, участниците в Петия кръстоносен поход (1217—1221) попаднали в очумен район на Египет, но за щастие това не довело до поява на мащабна епидемия в Европа.

По-интересен е случаят от 1338 – 9 при езерото Исък-Кул, където през ХІХ век руският археолог Даниил Хволсон забелязал огромен брой надгробни камъни в несторианска община. На един от тези паметници (които съществуват и сега), той разчел надпис: "Тук почива Кутлук, който умря от чума заедно с жена си". По-нататък тази интерпретация била подлагана на съмнение с аргумента, че през тази епоха под думата "чума" може да се разбира въобще всякакъв мор и инфекциозна болест, но според Джон Кели съвпадението било многозначително и той отбелязал 1338 – 9 като години, в които чумата вече започвала да лази на запад.

През октомври и ноември 1346 г. чума се появила в долините на реките Дон и Волга, покосила жестоко столицата на хановете на Златната орда Сарай и някои близки градове. Това е отбелязано в летописно сведение от 1497 г., което добавя, че мъртвите били толкова много, че дори нямало кой да ги погребе.

През същата година на борда на търговските кораби чумоносните гризачи и бълхи проникнали в Крим, където, според арабския историк Ибн ал-Варди (който на свой ред черпи сведения от търговци, търгуващи с кримския полуостров), от чумата загинали около 85 хил. души, "без да смятаме онези, за които не знаем".

ХАНЪТ, ЧУМАТА И РЪКОПИСЪТ

Тук стигаме и до един момент, за който със сигурност поне сте чували, ако сте се интересували от Черната смърт – че тя е била пренесена в Европа от генуезките кораби, търгуващи по цялото Средиземноморие. Всички европейски хроники от онова време са единодушни в това твърдение. Съществува и разказ на очевидец – генуезкият нотариус Габриел дьо Мюси (Gabriel de Musis, роден ок. 1356, автор на летописа Istoria de morbo sive mortalitate que fuit de 1348) който обаче множество изследователи смятат за съмнителен. През 1346 г. той пребивавал в споменатата по-горе генуезка фактория в Кафа, по това време обсадена от войските на хана на Златната орда Джанибек. Сред неговите войски пламнала чумна епидемия и ханът заповядал телата на умрелите да бъдат изхвърляни с катапулт през крепостните стени на Кафа, където веднага започнала епидемия. Това е и първото сведение за употреба на чумата като биологично оръжие. Болестта започнала да покосява и двете войски, а в това време генуезките кораби отплавали от Кафа, разнасяйки чумната зараза из всички средиземноморски пристанища.

Да поразсъждаваме. Ръкописът на дьо Мюси, който в момента се пази в библиотеката на Вроцлавския университет, бил публикуван за първи път през 1842 г. Не е датиран, но времето му лесно се установява от описаните събития. Що се отнася до сведенията в него, много съвременни изследователи са на мнение, че дьо Мюси (както и останалите средновековни европейци) погрешно смята, че болестта се разпространява едва ли не само от миризмата и изпаренията на гниещите трупове, и поради това обяснява много елементарно и неправилно развитието на заразата. Според тях по-вероятното е тя да е била донесена от бълхите по труповете и плъховете, които са гризали от тях и после са заразили живите хора и местните градски плъхове и бълхи, включително и онези, които са отплавали с генуезките кораби.

Ако помните разгледаните по-горе две хипотези за появата на Черната смърт, тук е мястото да кажем, че съществува и трета група изследователи, които защитават една "комбинирана" хипотеза за това и смятат, че причината е съчетание от множество екологични и исторически предпоставки. Тази хипотеза се оформя след Втората световна война и се базира най-вече на публикациите на бактериолози и епидемиолози по проблема (Dols 1977: 25; Gottfried 1981: 35). Тя също приема, че разпространението на чумата е дело на заразени популации от насекоми (бълхи) и пренасящи ги заразени гризачи (а и хора и други животни) или търговски стоки, които поддържали разпространението на болестта. Тук обаче "вината" не се хвърля върху полулегендарното сведение за хан Джанибег и неговата "биологична война", а най-вече върху търговските пътища и преноса на стоки. Тоест, дори ако се абстрахираме от съмнителния и полулегендарен разказ на дьо Мюси, според тази хипотеза е възможно генуезката фактория в Кафа да се е заразила от прииждащите в нея търговски кервани от сушата и техния персонал, пълен с бълхи и плъхове, пренесли заразата по паразитен път към градските плъхове, бълхи и люде. Търговията и стокооборотът са били наистина важен фактор, и то не толкова заради прякото заразяване на човек от човек, а по-скоро заради пренасянето на заразени бълхи и плъхове.

Кафа, днес в полуостров Крим

Морската търговия също е изключително благоприятна "сфера на дейност" за чумата заради влажните трюмове на дървените кораби напр. Показателен в това отношение е фактът, че болестта била особено опустошителна в пристанищните градове и през тях навлизала във вътрешността. И, както казахме и по-рано, заразените хора не са знаели кой е истинският преносител.

Следващото голямо избухване на болестта станало в Константинопол, където генуезка фактория била разположена в предградието Пера. Една от жертвите бил Андроник – най-младият син на император Йоан Кантакузин – а той самият оставил в съчинението си ,,История” разказ за епидемията в града и разпространението на чумата в Анатолия, островите в Егейско море и Балканите. Известният византийски историк Никифор Григора писал за "тежка чумоподобна болест", от която "в повечето домове всички умирали заедно". Според сведения от венециански хроники, загинало около 90 % от населението на Константинопол, макар че това число много историци смятат за преувеличено и то вероятно е – на средновековните описания на бедствия са присъщи такива хиперболи.

През лятото на 1347 г. епидемия пламнала в Трапезунд и из Месопотамия и Персия. Много бежанци от заразената византийска столица разнесли вируса със себе си, а за съжаление същото правели и търговските кервани. По това време средната скорост на движение на чумата значително намаляла и вече била не повече от 100 км годишно, та заради това чумата едва за около две години достигнала до Мала Азия и нейните брегове, където по-нататъшното й разпространение спряло морето.

Египетският историк Ал-Макризи подробно разказва за заразен константинополски кораб, акостирал през есента на 1347 г. в александрийското пристанище, на който от първоначално отплавалите 32-ма търговци и около 300 души екипаж живи били останали само 40 моряци, 4-ма търговци и един роб, ,,които умрели почти веднага в пристанището”. Заедно с тях в египетския град пристигнала и чумната зараза, която достигнала Асуан през февруари 1349 г., като за тази година и половина съвсем опустошила страната. По-нататък болестта не проникнала, тъй като опряла до слабо населената пустиня Сахара.
 

[Hatshepsut]

 
В БЪЛГАРИЯ

Следващите очумени райони дошли наред през есента на 1347 г. и това били Балканите – Западна Румъния, Гърция и вероятно България. Българските земи не били изолиран остров, а напротив - една приобщена и неделима част от Европа, през която преминавали важни търговски пътища и която поддържала оживени дипломатически и търговски връзки с редица контрагенти (напр. корабите от Генуа и Венеция), чиито кораби са можели да пренесат заразата и в България, както и другаде. Ето защо нямаме убедително основание да отхвърляме присъствието на Черната смърт в българските земи. Дори, ако приемем традиционния път на разпространение на заразата, можем да твърдим, че сред първите заразени райони би трябвало да бъдат черноморските и вероятно дунавските пристанища, защото там корабите на споменатите две републики често акостирали.

Възможно е наистина пораженията от чумата в българските земи да не са били толкова смъртоносни, както в описаните по-горе региони. Също така, трябва да отбележим, че есенно-зимният сезон, през който чумната зараза достигнала българските земи, със своите по-ниски температури задържа и забавя иначе бързото разпространение на болестта. Едва ли обаче, въпреки вече разпpостранилата се информация за щама, идваща най-вече от византийските земи, българите са успели кой знае колко да ограничат или да спрат хода на заразата въпреки евентуалния аванс от няколко месеца, с който са разполагали. (Изобщо една от най-интересните страни на голямата средновековна чумна епидемия е фактът, че по нейно време никъде в Европа не съществувало истинско разбиране и осъзнаване кой е реалният преносител на болестта. Нещо повече – хората правели огромни грешки в неговото търсене, а религиозният фанатизъм на Инквизицията изнаправил направо смъртоносни поразии в това отношение!) Що се отнася до евентуалните частични опити за карантина, дори с всички възможни средства те е нямало как да спрат болестта, а само донякъде да ограничат мащабите й. Дори Венеция, която разполагала с добре организирана за времето си общественодостъпна система на здравеопазване, не успяла да се пребори с болестта и понесла демографски загуби от около 40 %.

Крепостта Царевец

Независимо дали в края на 1347 или късната пролет на 1348 година, но чумната епидеми янавлязла в българските земи и впоследствие избухвала периодично. Едно от косвените свидетелства за това е свързано с два гроба от края на XIV век в средновековния Дръстър. Според археолозите, провели тези разкопки, причината за кремирането на индивидите в гробове № 190 и № 192 е именно третата вълна на чумата, избухнала през 1369 година и върлувала почти осем години (Ангелова и др. 1996: 39 – 40). Самият акт на кремиране е толкова необичаен, че изследователите го приемат като изключение и опит за хигиенни мерки с цел ограничаване на заразата.

Множество изследвания на постепенното падане на българските земи под османска власт потвърждават, между другото, и на пръв поглед неосъобразения размер на фортификационните съоръжения в някои от крепостите (най-вече Търновград) в отношение с броя на хората, които са били налични да ги обслужват. Това е така заради много по-малкия брой на населението в момента, когато тези съоръжения е трябвало да се използват, в сравнение с времето, когато са били те изграждани. Защо се е получило така? Завоевателят на Търновград – султан Баязид І – знаел за това. Известният български средновековен писател Григорий Цамблак ни е оставил сведения за чумната зараза в Търновград и многочислените й жертви, а още през 2008 г. археологът Мария Долмова-Лукановска от НАИМ към БАН заяви, че откритите в началото на 90-те г. масови гробове при разкопките на хълма Трапезица са на жертви от чумната епидемия, върлувала през 1348 г. Според нея обезлюдяването на хълма Трапезица започва още от жестоката чумна епидемия от 1348 г., която е продължила много по-дълго, но най-силно е върлувала през първата половина на годината. По това време са изоставени много богати сгради от болярския квартал на хълма Трапезица. Оттам е и масовият гроб на 50 души в манастирския комплекс "Св. Иван Рилски", защото иначе няма практика при земетресение или други бедствия загиналите да бъдат погребани в масови гробници, а всеки в отделен гроб. Това се прави само при погребение на загинали от масови епидемии и зарази, които застрашават живота на големи групи от хора. Чумната епидемия е взела много жертви, обезлюдила е този градски район и – както видяхме от досегашните сведения за различни световни градове и ще видим и нататък – не е имало хора, които да се грижат за починалите. Заради това мъртвите са погребвани в масови гробове в близост до жилищата им. Е, поне не са ги оставили да гноясват по улиците и да стават плячка за плъховете, както се е случвало на други места.

Със сигурност демографските опустошения на чумата са били един от факторите, спомогнали завоюването на българските земи от османците да е протекло такова, каквото го познаваме. Заразата изтощавала икономическите, военните и човешките ресурси на страната. Сред османските завоеватели също имало болни от чума, но при тях огнищата на болестта не горели там, откъдето идвал постоянният приток на свежи сили, а същевременно те можели да разчитат на нови и нови попълнения от многочислени човешки маси. Това предопределило и далеч по-тежките последствия на чумната епидемия сред българите в сравнение с османците.

Може да се спори доколко големите демографски загуби на българската нация през последните десетилетия на ХІV – ХV век са резултат само на избиване на непокорни хора, които докрай защитавали своите селища и къщи. Като се има предвид, че политиката на османците при завладяване на селища не включвала веднага и непременно поголовно избиване на цялото им население (за изградената инфраструктура и въобще практическата полезност на новопридобитите градове все пак трябвало да се грижи някой – тенденцията е поне в началото да се използват опитът и знанията на завареното население, особено на благородническите родове и вещите в различни умения, ако се съгласят да приемат исляма) и имайки предвид проведените археологически проучвания, чумата се очертава като могъщ летален фактор през тази епоха в българските земи, а и след това. Статистическите данни от единадесет проучени некрополни серии показват, че при популациите от периода XV – XVII век се наблюдават най-ниските стойности за показателите "предстоящ живот" и ,"вероятност за оцеляване". Тогава се наблюдават най-ниската средна продължителност на живота за жените и мъжете и най-високите стойности на показателя детска смъртност – 56,12 % (Кондова, Чолаков 1990 : 30). На практика това означава, че юношеска възраст не достигали и половината от едновременно родените индивиди. Авторите обясняват тази изключително висока детска смъртност с недостатъчното развитие на медицината, лошите санитарно-хигиенни условия и детските болести, но ето защо една много важна причина е именно чумата, която се разпространявала периодично на вълни в цяла Европа през този период: висока детска смъртност е засвидетелствана и в западноевропейските извори от епохата и нейната проява и в българските земи е логична и закономерна. Твърде важна особеност на тази болест е, че при своята хронична поява тя убивала най-вече тези, които били родени след края на предходната епидемия и не притежавали имунитет. Така са били обезлюдени немалко български области, като напр. Добруджа.

Намалелият брой на българското население в края на ХІV век бил проблем, изпитван и от Сърбия и Византия по това време, и имал своите корени именно в тежките поражения от започналата преди това чумна епидемия. Това не е пресилено твърдение, защото след една тежка масова заразна болест възстановяването на доепидемичния брой на населението може да отнеме век време, а понякога и повече. В посочения период започнало и разпространението на множество религиозни учения като исихазма напр., които проповядвали примирение, въздържане от светски дела и прекланяне на глава пред всички беди, които са сполетели и ще сполетят тленния земен свят. Както в България, така и във Византия чумата била смятана за точно такава, наред с настъпващите османци. Сред християните силно се разпространявали апокалиптичните настроения и очакването за "край на досегашния свят".

Разбира се, със сигурност останалите от епохата ХІV - ХV век летописни и особено археологически паметници имат още какво да ни кажат, но със сигурност ролята на чумата като улесняващ фактор за османското завоевание на Балканите не би трябвало да бъде пренебрегвана. Това е една от най-интересните теми за разработване в нашата средновековна история.

ЧУМАТА В ЕВРОПА

Сицилианският хронист Микеле де Пиаца (Michelе de Piazza) описва подробно как през октомври или ноември 1347 г. в пристанището на град Месина пристигнали 12 генуезки галери, които носели на борда си странна и непозната по гибелността си болест. Корабите били търговски и идвали от генуезката фактория в Крим, а на борда огромната част от моряците били тежко болни или вече мъртви. Били направени опити галерите да бъдат поставени под карантина и било забранено слизането на брега, но въпреки това болестта се прехвърлила на брега и в следващите няколко дни се разпространила в Месина. Според написаното от де Пиаца, заразените хора и труповете лежали в домовете много дълго време и нито свещеници, нито роднини се решавали да влязат при тях. На гробарите трябвало да се предложат огромни суми, за да се заемат те с "обслужването" на умрял от чума. Къщите на мъртвите собственици стоели незаключени с цялата им собственост вътре – понякога много богата и луксозна – но никой крадец не се осмелявал да влезе вътре и да открадне нещо, за което се знаело, че заразеният може би е пипал. Но дори и някой да искал да влезе, никой не му пречел – смятали го за луд.

В скоро време слезлите от корабите малцина генуезки моряци били изгонени, но това не могло да промени нищо, защото тогава хората още не знаели, че не човекът, а гризачите и насекомите са истинските преносители на кошмарната болест.

Много болни граждани на Месина смятали, че когато напуснат тази болестотворна среда, ще облекчат положението си, и предприели панически бягства, но заради отслабения си организъм често умирали просто така на пътя. Някои обаче достигнали друг силициански град – Катания – където обаче вестта вече се била разпространила и никой и не мислел да им окаже гостоприемен прием, а даже им отказвали храна и вода. Но заради бълхите, които паразитирали по хората и скачали навсякъде, и това не помогнало и – както пише де Пиаца - "какво да кажем за Катания – град, днес изтрит от паметта ни?"

След това чумата продължила да пълзи по острова; силно пострадали Сиракуза, Шака, Агридженто и други селища. Сицилия загубила около една трета от населението си и когато след около година чумната вълна отслабнала, островът бил буквално покрит с трупове, разложени в различен стадий.

Междувременно генуезки кораби, решили да се върнат в родното си пристанище, не били допуснати дори там, защото съгражданите им започнали да ги обстрелват със запалени стрели чрез катапулт и ги потопили. По този начин Генуа успяла да отложи заразяването си с около два месеца.

В началото на ноември вече около 20 заразени кораба плавали из цялото Средиземноморие, разпространявайки заразата навсякъде, където макар и за кратко хвърляли котва. Част от генуезката ескадра се отбила в нищо неподозиращото френско пристанище Марсилия, хвърляйки зараза в града. Щом станало ясно какъв е нейният източни, корабите били изгонени и окончателно изчезнали в морето заедно с мъртвия екипаж. Марсилия обаче загубила почти половината от населението си.

В Генуа епидемията започнала в края на декември 1347 г. По съвременни изчисления, в града загинали между 80 и 90 000 души, но точното число остава неясно. По това време жертви на чумата ставали и жителите на близки острови като Сардиния, Корсика, Малта и Елба. В друга република – Венеция – чумата погубила около 40 % от хората. Населението гледало как приятелите и роднините му умирали, но продължавало да върши работата си, защото предприетите административни мерки на градската община спомогнали да се избегнат хаосът и масовите изселвания (на венецианските опити за противодействие ще отделим внимание по-надолу).

Новата 1348 г. донесла чумна зараза и в папската резиденция Авиньон. Различни са изчисленията за броя умрели хора, но хрониките са категорични, че за погребване на всички не достигала земя и папа Климент VІ трябвало да освети за тази цел да освети река, където труповете били сваляни с каруци. На любителите на литературата е известно, че митичната Лаура – възпятата от известния поет Франческо Петрарка – също загинала от авиньонската чума.

https://nauka.offnews.bg/chovekat/chernata-smart-sreshtu-doktor-chuma-111567.html

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите сборника "От Черната смърт до холерата. Борбата срещу епидемиите в историческа перспектива, XIV-XIX в.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8583

[Hatshepsut]

Учени откриха най-голямото масово погребение в Европа

Некрополът съдържа 1500 скелета на хора, починали от чума през 17 век

Учени предполагат, че са открили най-голямото масово погребение в Европа, съобщава Мейл онлайн.

Мястото в Нюрнберг, Германия, съдържа скелетите на поне 1500 души, починали от бубонна чума, която е убила до 60% от населението на Европа през Средновековието. Броят им обаче вероятно ще надхвърли 2000, смятат изследователите.

Експертите смятат, че телата са били погребани през първата половина на 17-и век след безмилостна вълна на болестта. Бубонната чума се разпространява чрез ухапване от бълха, която е заразена с бактерия, наречена Yersinia pestis.

Засегнатите умират бързо и ужасно след пристъп на висока температура, треперене, повръщане, главоболие, делириум и „гнойни бубони“ (отоци).

Кметът на Нюрнберг Маркус Кьоних заяви, че откритието е „от голямо значение далеч извън региона“. Гробовете съдържат тленни останки на деца и старци, мъже и жени - чумата не се е спирала пред пола, възрастта или социалния статус, каза той.

„От само себе си се разбира, че към тази исторически и археологически значима находка трябва да се подхожда деликатно и по подходящ начин“, обясни кметът.

Мелани Лангбайн от отдела за опазване на културното наследство в Нюрнберг каза, че са идентифицирани осем чумни ями, всяка от които съдържа по няколкостотин тела.

„Тези хора не са били погребани в обикновено гробище, въпреки че в Нюрнберг е имало обособени гробища за чума“, казва Лангбайн пред CNN. „Това означава, че голям брой мъртъвци е трябвало да бъдат погребани в кратък срок, без да се съобразяват с християнските погребални практики“, поясни Лангбайн.

Няколко от костите са физически увредени вследствие на бомбите, паднали в района по време на Втората световна война, съобщава сп. „Шпигел“. Други са зеленикави на цвят поради отпадъците от съседния меден комбинат, които са били изхвърляни на мястото.

Някои тела са били с дрехи или увити в плат, когато са били погребвани, но като цяло те са били плътно наредени в гробното пространство, което отразява високата смъртност.  Погребенията са открити по време на изкопни работи в ниви преди изграждането на нов старчески дом в Нюрнберг.

Чумните пандемии връхлитат света на три вълни от 1300 г. до 1900 г. и убиват милиони хора. Първата вълна, наречена „Черната смърт“ в Европа, е от 1347 до 1351 г., при втората през 1500 г. се появява нов щам на болестта, а последната в края на XIX в. се разпространява в Азия.

https://faktor.bg/bg/articles/ucheni-otkriha-nay-golyamoto-masovo-pogrebenie-v-evropa