Йорданъ Йовковъ

[Hatshepsut]

Йордан Йовков – учителят по житейска мъдрост

Створчеството си Йордан Йовков изгражда свят на доброто и истинското. В разказите си той тръгва от сивата действителност и постепенно я превръща в легендарна, автентична реалност, прави я интригуваща и светла, пренася ни в друг, по-красив, по-хармоничен свят.

Несъмнено тези разкази оставят у читателя вечни уроци по житейска мъдрост, които пораждат дълбоки и тревожни размисли за онзи човек, изправен пред сложни душевни перипетии, чието преодоляване води до достигането на щастие и съвършенство в иначе жестокия свят. Хуманизмът и битката за надмощие над злото и грозното в живота, търсенето на красотата, дори на фона на ужасяващата война, са емблематични за изкуството на Йордан Йовков.

Датата, на която се ражда този голям български писател, е 9 ноември 1880 година в село Жеравна. Той започва образованието си в родното си място, а по-късно продължава да учи в София и завършва през 1900 година. Още от малък Йовков се увлича по литературата, а учителят му е напълно уверен, че някой ден ученикът му ще стане писател. Същата година Йовков се премества заедно със семейството си в Добруджа. Не след дълго заживява в село Долен извор, където остава за кратък период от време.

Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена ,,Под тежкия кръст" и е публикувана през 1902 година. През 1904 година се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира, което възпрепятства младия автор и той не продължава своето следване.

Йордан Йовков с дъщеря си Елка

В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено получава богат жизнен материал. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен в чин. Участието му във войните се отразява и в творчеството му. То се превръща в отправна точка за размисъл за общочовешките проблеми. Войните са онова огромно зло, което преобръща човешките съдби, носи разделение и хаос, измества ценностните опори, разкъсва връзки между хората. При преплитането на толкова проблеми във военните разкази на Йовков не е учудващо, че те са забележителният му дебют, макар да започва със символистична поезия.

След края на конфликтите на полуострова младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа – назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне. Причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915 година. Мобилизиран е отново и е изпратен в град Ксанти.

През 1916 година по стечение на обстоятелствата съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание ,,Военни известия" и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. А любимата му Добруджа, която чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение, като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – ,,Песента на колелетата", ,,Старопланински легенди", ,,Вечери в Антимовския хан", ,,Женско сърце" и ,,Ако можеха да говорят". Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата ѝ (,,Белият ескадрон").

Но през 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър, а именно в писането. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи.

В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Работи много, но насъбралото се от годините напрежение, както и участието му в множеството войни, оказват влияние и върху здравето му. През 1937 година заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открит му е рак в стомаха и в жлъчката и апандисит, което прави невъзможно оздравяването му и на 15 октомври 1937 година Йовков умира.

За жалост, Йордан Йовков си отива от този свят твърде млад, едва на 56 години. Макар да започва творческата си кариера като поет, без никакво съмнение можем да заявим, че големия си успех постига с разказите си. През периода 1913-1917 година той посвещава творчеството си на преживяното по фронтовете. Открояват се произведения като ,,Те победиха", ,,Безотечественици", ,,Балкан" и ,,Земляци". През 1920 година той отново подхваща тази тематика с новелата ,,Последна радост" и разказите ,,На стража" и ,,Другар". През 20-те години обаче Йовков твърдо застъпва темата за селяшкото битие. Именно тогава написва творбите, с които е припознаван днес – произведения като ,,Албена",  ,,Песента на колелетата", ,,Шибил", ,,По жицата" и др.

Безспорно Йордан Йовков заслужава трайното присъствие в сърцата на читателите, защото той не само че обогатява българската литература със своето разностранно творчество – от поезия до разкази за войната и обикновения човек – но и ни показва същността на българина. Когато говорим за личността и живота на Йовков, е важно да се вглеждаме и в произведенията му, защото те са достатъчно истински и недвусмислени, за да добием представа както за него, така и за това какъв трябва да е светът, в който живеем. А именно такъв, какъвто той ни го представя – по-красив и хармоничен, по-обикновен, но по-истински. И ако следваме завета, който Йордан Йовков ни остави в творбите си, че красотата и добротата съвпадат и са ключът към един по-светъл и искрен свят, то нека да го използваме, за да сътворим този по-добър свят.

https://bulgarianhistory.org/iordan-iovkov/

[Hatshepsut]

Йовков и човечността

Йовков не е хуманист – твърди се напоследък. Но да разговаряме за него ,,отвъд добро и зло", лично аз намирам за недостатъчно. Защото Йовков цели да ни въведе в света на човешката доброта. И го прави – с помощта на Петър Моканина, Серафим, Люцкан... Тези не са отвъд доброто, а са негов разнолик израз. Йовковата доброта обитава чистите човешки сърца, неопетнени от злоба, завист и корист. Тази доброта – мисля си – трудно може да бъде схваната и преподадена от хора със сърца, опетнени от злоба, завист и корист. Така че Йовков ни поставя изисквания пред четенето, осъзнаването и разясняването на творчеството си. Той изисква от нас да сме морални, за да схванем морала му и да го предадем нататък. Защото може ли неморален човек да прегърне морално послание? Не. Той ще го опорочи с цинизма си.

Йовковият морал не бива да бъде извеждан вън от разумния разговор за литература, колкото и да звучи отегчително на съвременника, да слуша за добродетелност и добродетели (вместо за интереси). А Йовков точно това постоянно ни напомня: Добродетелност и добродетели съществуват! Огледайте се! Те са около нас, в простичките неща и у обикновените хора. Ето, онзи опърпан човек на пейката отвън, виждате ли го – Серафим. Нищо и никакъв човечец, но като заслушаш какво ти говори и какво върши – той е като ангел от библейска притча.
,,Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:

– Ти какво си направил?

– Какво съм направил! Никому нищо не съм направил – кротко отвърна Серафим.

– Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

– Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е – Когато господ на нея и тя на мене. Аз не бързам.

Еню прехапа устните си и замълча.

– А палто? С какво ще си купиш палто? – каза той.

– Че нали имам палто! Я го я! – Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е...
Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто."

Да си спомним разказа ,,По жицата" – за бялата лястовица и болното момиче. Там е запомнящият се образ на Петър Моканина.
,,– Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката – каза селянинът и погледна Моканина. – Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!
– Ще я видим ли, чичо? – продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
– Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. – Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... Я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се..."

Много е важно да се постави акцент върху думите на Моканина. Да забележим: той е крайно развълнуван от вида на болното момиче: ,,нещо се надигна в гърдите... задуши го, очите му се премрежиха." Първо, какво казва за бялата лястовица (надеждата за излекуване на болната): ,,– Ще я видите, чедо, ще я видите..." Значи, първото и най-важно в посланието му е обнадеждаването. Подаряването на надежда. Затова Йовков поставя тази фраза на първо място. Тази мисъл се разширява в края на думите на Моканина: ,,Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се..." Обнадеждаването се заключва в благословия (,,Да даде господ..."). Тука е и поантата на ,,речта" на Моканина. Сериозният акцент е върху тези две неща: даряването с надежда и благословията, а не е върху лъжата, изречена с вълнение – че той сам бил виждал някъде лястовицата (,,бяла такава, бяла").

Стигаме до мечтателния и чудноват Люцкан, продавача на цветя. Този поклонник на красотата с толкова невинна и чиста душа, загинал на фронта. В самия край на разказа ,,Последна радост" е и най-трогателната сцена, насочена към въображението на читателите: ,,Случайно те минаваха покрай трупа на Люцкана.
– Вижте тоя! – продължи полковникът. – Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце. Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага.
Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. Бедният! – помисли той. – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!"

Сега пак към въпроса за хуманизма. Не бива да се смесва хуманизмът, като направление в културата и литературата, от една страна, с добротата, излъчвана от много от Йовковите герои, от друга. Нека бъде ясно, че да възвестяваш съществуването на човешки добродетели и да изразяваш художествено това нещо в творчеството си, не те прави автоматично хуманист. Човеколюбието не се заключава само и единствено в хуманизма. Има го и религията, и в платонизма, и във всеки един сериозен разговор за морал. Не са случайни тези отпратки: ,,Да даде господ да я видиш, чедо..." (,,По жицата") и ,,Когато господ на нея и тя на мене." (,,Серафим") Нито е случайно името на Серафим – един от ангелите божии. Светлозар Игов прави интересен анализ на Йовковия разказ ,,Вълкадин говори с Бога", който има доста общо с казаното до сега. По-конретно, чрез размислите върху образа на Вълкадин.
,,Не е ли старецът Вълкадин един балкански Йов, не отвежда ли образът на Йовковия герой и неговите безответни питания към Бога, към архетипния библейски образ, отдавна превърнал се в загадъчен символ на човешкия бунт срещу немилосърдния Бог? (...) Бог не отговаря на молитвите на човека.
Молитвите са безответни.
И библейската Книга на Йов, и притчата на Йордан Йовков за един ,,балкански" Йов внушават, че Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание.
Но това мълчание не означава нищо.
Това мълчание означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, е в неговата собствена отговорност.
Отговорност – за своите любови и омрази, за своите дела и безделия, за своя избор и за своя отказ."

Йовков не осъжда злото, нито се прехласва по доброто, но прави отчетлива разлика между двете. Героите му са ценностно натоварени, обаче с делничен вид. Видът им е преднамерен, за да се покаже, че тия неща, които са случват с тях, ги има навсякъде около нас. Това значи, че героите му са лишени от екзотика, която да служи като отпратка към свръхчовечност и/или уникалност.

Често сравняват двамата най-големи български майстори разказвачи, Елин Пелин и Йордан Йовков. С. Игов много добре е уловил разликите между двамата: ,,В този смисъл можем да обособим два типа писатели. Едни, у които цялото е резултат на спонтанно възникнали и подредени елементи (творби). И други, у които един предварителен цялостен замисъл определя възникването и подредбата на отделните елементи (творби). В българската литература ярък пример на тези различни писателски нагласи са Елин Пелин и Йордан Йовков. В това отношение те са дори антиподи. (...)
Елин Пелин и Йовков се различават не само по начина, по който е изграден отделният разказ, но и по начина, по който отделните разкази са свързани помежду си в по-големи епически пространства (цикли, книги). У Елин Пелин разказите съществуват сами за себе си. У Йордан Йовков в преобладаващата част от творчеството му разказите съществуват, за да изградят по-голямо, единно конципирано епическо пространство.

Джон Кроу Ренсъм, един от представителите на американската Нова критика, на едно място прави разлика между лирическата и прозаическата структура чрез едно находчиво сравнение. Лирическата творба според него прилича на либералната държава – цялото (творбата) съществува, за да обезпечи правата на индивида (отделните метафори). Прозаическата структура пък прилича на тоталитарната държава, в нея елементите (индивидите) съществуват, за да обезпечат съществуването на цялото. Тази разлика би могла да се отнесе и до начина, по който функционират отделните творби (разкази) в творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков. У Елин Пелин цялото (книгата) като че съществува, за да обезпечи самостойността на отделните елементи (разкази). У Йовков, в преобладаващата (и до голяма степен най-представителната) част на творчеството му, отделните разкази съществуват, за да обезпечат функционирането на циклите книги. А самостойните сами по себе си книги (цикли), са свързани помежду си в още по-голямо епическо пространство."
В заключение може да се посочи следната констатация: ,,За Йовков (...) висшата етика и духовност са проява не на човешкото, а на Божието в човека. (...) Писаното от Йовков е мистично послание, небесно знамение за кризисния и изтерзан след войните български дух." (Виолета Русева)

https://bulgarkamagazine.com/

[Лина]

Все пак по отношение на Йовков много искам да имаме тук и един предговор написан от Виолета Русева, към издание на ,,Младежка ученическа библиотека"

ЙОРДАН ЙОВКОВ
ЖЕНСКО СЪРЦЕ /1993г./
Издателство ,,Слово" – Велико Търново

Някой ученик може да се обърка и да реши да напише някое страхотно есе с тематика по Йовков.
--------------------------

              На пръв поглед Йовков не е автор, който досега е бил представям превратно. Пак на пръв поглед той не е сред творците, които настойчиво чакат нов прочит в днешната културна ситуация. Така ли е всъщност? Можем ли да твърдим, че когато през последните няколко десетилетия Йовков е четен и интерпретиран в училище или в критически изследвания /а такива, и то добри, като тези на С. Султанов и И. Панова, не липсват/, не е било спестявано нещо, без което Йовковият художествен свят не е съвсем негов? Кое от Йовков се оказа забравено и ненужно? Защо точно това негово лице литературознанието не познаваше през последните години? И най – вече – има ли потреба съвременният четящ българин от нов поглед към този автор? Тези и подобни въпроси измъчват днес паметта на българското литературно самосъзнание.
    В студията си, писана 1937г. и публикувана 10г. по-късно, Иван Мешеков вижда у Йовков религиозно – поетическо съзнание, а неговия художествен свят – като ритуално повторение на един вечен, неизменен бит и ред, в чиято хармония е въплътен Богът творец. По силата на парадокса на литературно – критическите оценки и тяхното възприемане това най – проникновено, огряно от пиетет и почит изследване, ще се окаже забравено.............
Да се прочете днес Йовков чрез категориите на високата религиозна етика, да бъде върнат художественият му свят в полетата на християнския нравствен универсалиум, е проява на добросъвестност пред автора, но и потребност за сегашния читател. Защото Йовков е сред авторите, способни да спасят националния дух и морал. И никой по-добре от него не може да излекува разяжданата няколко десетилетия рана на класовата омраза в душата на българина с билката на всеопрощението и вселюбовта.
Йовковият художествен свят живее с поезията на патриархалният бит, на осветения от векове ред на битието. Но при него те са видими опори на нравствени категории, които се постигат над конкретната материалност на бита. В познатите пластични форми на патриархално живеене Йовков строи една нова / само своя/ ценностна система, която пренебрегва нормите на практическия битов морал, но и божиите нравствени запрети. Героите на Йовков крадат и лъжат, убиват и прелюбодействат. Той строи сюжети, с които ги тласва към капана на греха. Нещо друго – всички те, особено жените, са изкусително хубави. Въпросът е – не поставя ли Йовков красотата отвъд доброто и злото. Не я ли превръща в абсолютна стойност, свръхкачество на личността, даващо й право да прекрачи прага на нравствените забрани. За да отговорим на този въпрос, нека се върнем там, откъдето тръгва самия Йовков – видимостта на нещата.
    Българската проза няма по – вдъхновен и изразителен влюбен и пластичен, възторжен художник на красотата. Окото на естета се среща с майстора на словото, за да се родят на – пленителните портрети на женска хубост. При това Йовков няма предпочитания към определен тип жена. Едно жадно въображение и ненасищащо се да рисува красотата слово се стремят да я видят и покажат във възможните й превъплъщения на цветове, форми, обем, в омайващия ритам на движения и жестове. Женската снага Йовков рисува и 'тънка, гъвкава, разцъфнала като шипка", ,,слабичка, дребничка", и ,,набита и корава", и ,,снажна, мъжествена", и ,,бяла, пълна". Това мамещо окото богатство на форми Йовков вижда не в статичната му застиналост, а оживяло в магията на движението. Героините на Йовков са руси и чернокоси, бели и мургави. Очите им са ,,кафяви, радостни и замесени", ,,зеленикави, ясно, лъчисти", ,,продълговати и черни като сливи", те гледат ,,весело и невинно", ,,дръзко", ,,играят". Като че Йовков се стреми да не пропусне нито един цвят или форма на женското лице и снага. От ,,мургавата, с черни замислени очи на сърна" Цветана до ,,русата, синеока, срамежливо навела очи" Дойна; от циганката Божура с лице като ,,пръст на стомна, полята с глеч" до туркинята Асие, на която ,,къносаната й коса беше червена като мед, лицето й беше много бяло, очите сини". Красотата няма националност, неподвластна е на времето, не може да се вкара в канони. У Йовков тя е тържество на пластичното разнообразие.
И все пак красотата в Йовков не е пластична категория. Подобно твърдение за автора, който е сред най – големите пластици в българската проза, изглежда парадоксално, но е вярно. След като омае с играта на форми и цветове, след като очертае пластичната неотразимост на хубостта, Йовков ,,забравя" нейната материалност, за да я превърне в категория на духа. От ,,вещ в себе си" той я прави ,,вещ за другите". От притежание, качество на героя, който я носи, тя става импулс за поведение на околните, лъчение, което струи към другите и ги променя; вкарва в грях, но и извежда от тъмните преизподни на греха към светлите полета на разкаянието и нравственото прераждане.
    Йовковият художествен свят прилича на слънце, лъчите на което се събират в един център, на звезда, на колело на каруца, той е кръстопът, на който се срещат много пътища. Казал го е Иван Мешеков. Трябвало е да добави, че в центъра на тези лъчи стои жената и с нишките на своята хубост крепи симетрията и хармонията на грешния земен свят. Хубостта е изкушение, дяволска съблазън, но тя е магия, която извежда по белия път на милостта и добротата. И Индже тръгва след кротките кафяви очи на Пауна, Шибил – след мамещата усмивка на Рада, за да извървят пътя от насилието до разкаянието. Красотата на Албена омиротворява разгневеното село, извежда тези, които я хулят и съдят, в друго, по-висше етично пространство – на поисканата и дадената прошка. Това е моментен пробив в прагматичните нравствени съждение на селяните, в дадените им от векове норми за добро и лошо. В един само миг на просветление свише, на надмогване на битовата нравствена логика,  на мистично пренасяне  в света на висшите категории на духа, селото не само вкусва от сладостта на всеопрощението, но и разбира – невъзможен е този свят без красота. Йовковият свят е построен върху идеята за спасяващата красота, за висшата религиозна етика, видяна в изкупения грях, възмездието и опрощението.
    Грехът е потребен на Йовков заради разкаянието и изкуплението, които го следват. Само грешният може с всичката страст на разблудната си душа да поиска прошка. Разкаянието и опрощението пред Йовков не са битови ситуации. Той ги извежда до състояния, в които духът, надмогнал земното, преходното, телесното, вижда ,,другия" свят чрез вдигнатата за прошка божия десница. Покаянието е едновременно етичен и религиозен акт и Йовков търси в него в него знаците на божественото. Когато се прощава със селото, Албена държи ръцете си отпред, като да ,,отива на черква". Едва пред ,,строгото и замислено като на икона" лице на свекър си Славенка от ,,Грешница" е разтърсена от плача на покаянието. Само грешникът може да говори с Бога и да очаква от него знака на всеопрощаващата му милост. И Тиха от ,,През чумавото" е грешна спрямо увековечените норми на живеене: веднъж пристъпя дадената на Величко дума, после избягва изпод венчилото, за да го прегърне. Патриархалният морал съди и не допуска подобни волности. Но героинята е в сферата на друга, надбитова етика, където под благославящата десница на Исус грехът е простен, а любовта е най – висша норма.
  Както грехът е необходим на Йовковите герои, за да преминат душите им през чистилището на вината и покаянието, така и страданието им е само път към пробуденото у другите състрадание. ,,Елате при мен всички скърбящи и обременени и аз ще ви утеша..." – цитира в един свой разказ Йовков. Героите му изминават пътя до тази евангелска любов към другия, към чуждия, към врага дори. ,,Светата нощ" на Христовото възкресение помирява духовете на застаналите от двете страни на окопа войници. Човекът е сам пред лицето на Бога, от когото търси утеха, предзнаменование, благослов. Вгледани в света, героите на Йовков четат земните знаци на божията промисъл, като Иван Белин и дядо Щерю. Всушани в себе си, те говорят с небето като Вълкадин. Сам и безпомощен срещу земното море от страдание и грях, човекът търси пътя на душата към Бога.
За съзнанието на патриархалния човек 'другоселец' и 'свой' са рязко смислово отдалечени, стоят на противоположни ценностни полюси. Но героите на Йовков привеждат тази битова реакция в универсалното измерение на библейската норма за човечност. ,,Боже, колко мъка има по този свят, боже!". Вопълът на Моканина се отронва за нещастието на непознатите селяни. То трогва душата му, кара го да стори грях, повтаряйки ,,бялата" си лъжа, че е видял бялата лястовица.
Така е и в разказа ,,Другоселец".чуждият, непознатият, когото селяните отначало хулят и хокат, става свой, близък. Страданието сближава хората и пречиства душите им със светлината на състраданието. Безграничното и всеобхватното състрадание към ближния е най – човешкото от всички качества. И ако от разказите на Елин Пелин в българската литература е останал образа на социално страдащия селянин, на Йовков тя дължи представата за състрадаващия човек. Героите на Йовков са склонни към неразумни от гледна точка на здравомислието, евангелски щедри жестове на състрадание и помощ заради едното добро дело. И не небесна отплата чакат те в отговор. Стига им небесната светлина в обладаната им от доброто и любовта душа. ,,Когато господ на нея, и тя на мен" – казва Серафим за непознатата жена, на която е дал последните си пари. И не напразно името на героя е Серафим – ангел, вестител на божествената милост към страдащите. Да направиш добро на непознат е повече от това да направиш просто добро. То означава библейска любов към човека изобщо.
      Героите на Йовков достигат пространството на празничното освобождаване на душата, събудила най – доброто и  светлото в себе си. Те преминават границата между грях и разкаяние, битов прагматизъм и духовно просветление, страдание и състрадание. И това ги променя. Йовков се интересува от историята на човешката душа в пътуването й към доброто. Разказите му са построени така, че да покажат преминаването през тази семантична граница на промяната. Превращенията на душата градят сюжета, в който Йовков показва как героят става друг. Същевременно събитията обикновено са показани и през погледа на страничен, периферен в сюжетно отношение герой. Това за Йовков е още един начин да покаже промяната в човешкото съзнание – чрез герой, който повече наблюдава, възприема събитията отстрани, отколкото да участва в тях.
В ,,Шибил" историята на любовта е показана като спомен на героя. Миналото е видяно през съзнанието на Шибил, за да се проследи как той стига до промяната. Разказът завършва с протегнатите за прощална прегръдка ръце на Рада и Шибил, между които на плочите е кървавият знак на карамфила. Тази естетизирана любов-смърт е видяна през очите на бея и Велико кехая. И точно с тях също става промяната."Какъв юнак! Какъв хубавец!.....такъв човек не бива да умре!" – унесено повтаря беят. В последното, смислово завършващо изречение на разказа, отчаяно веещата се бяла кърпа е знак, че и тези двамата герои се предават пред властта на красотата и обичта.
    Обикновено художествения свят на Йовков е разположен в едно затворено, окръглено пространство – на хана, на селото, чифлика, в което владее хармонията. Той е построен така, че всички в него да бъдат доведени до състояние на всемилост, вселюбов и доброта. Светла хармония между всички божи твари изпълва чифлика в цикъла ,,Ако можеха да говорят". Безсловесна нежност свързва животни и хора, всички те слуги на един Господар – този, който е сътворил хармонията на света. Стремежът към съвършенство и хармония в художествения свят на Йовков е само повторение на природното съвършенство и божественото равновесие. Подобно на хората животните са божи създание и убийството на вълчицата майка е грях, голям грях, който тревожи душите на Петър овчаря от ,,Вълчицата", и на героя от ,,Греха на Иван Белин".
Грях – покаяние – изкупление – опрощение.
Страдание – състрадание – добро заради самото добро – любов.
На тази ценностна система се крепи художествения свят в разказите на Йовков. Религиозното у него не е ритуал, не е норма на бита, а мислене чрез категориите на най – универсалната нравственост. Чрез тях Йовков извежда своя свят до най – високите полета на духовното просветление, до небесната светлина на душата. За да бъде прочетен Йовков по този начин, не е необходимо да го измисляме, нужно е просто да го прочетем отново.
                                                                                                            Автор: Виолета Русева

[Лина]

"Йовковата Добруджа е мистична равнина, из която се вият пътища като змии, златеят узрели жита, изпъстрени с ален мак и синя метличина, а самотни брястове бдят като стражи над равнината".

Това, което завладява въображението, е свободата и безкрайният простор на равнината.  Самият Йовков е носил в себе си и образа на една още по-отдавнашна  Добруджа:

,,Някога, преди да се яви плугът и преди да се построят железници и пристанища, Добруджа е била обработваемо и девствено поле. Ниви е имало малко, но пасбищата са били обширни и безкрайни, като прериите в Америка и степите в Русия. Висока и гъста трева е преливала талазите си като море, гори са липсвали, но е имало непроходими гъсталаци от бурен ...

Само това далечно време знае великолепните бели сюреци - стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи, като дивеч. Само това време знае и големи хергели - полудиви коне, свободни и лете, и зиме. Една съвсем особена порода: коне с дълги и гъсти гриви, наплъстени и пълни с бутрак, с опашки, които стигат земята, стройни и гъвкави като змии, тъмни като кадифе или с лъчистия блясък на злато. Тия коне не са знаяли ни седло, ни юзда. Под мелодичния звън на големите железни хлопки те са се скитали из високата трева, лениво и спокойно, но подплашени от нещо или подгонени от коняря, тичали са из полето с бързината на вятъра....

В някой чифлик и сега, макар и много рядко, може да се срещне един от конярите на старото време: жилав, лек и сръчен човек в пъстра делийска носия и труфила — кожен силяхлък, чанта, отежала от пискюли и копчета, и с камшик, с къса дръжка, но с дълъг няколко метра ремък. Тоя коняр е всякога безстрашен и главоломен ездач и в ръцете му дългият камшик се извива като ласо и плющи като револверни изстрели. Но това е архаична фигура, която сред новото време изглежда като карнавална маска. Тоя човек, който никога не е слизал от коня, ще върви сега пеш и на всеки кръстопът почти ще се оглежда да не би да го прегази някой автомобил. Времената се измениха и буйните табуни изчезнаха из полето."

[Hatshepsut]

На Игликина поляна,
на хайдушкото сборище...

Народна песен


   Чудно лице имаше Крайналията: около очите му се диплеха гъсти бръчки, сякаш се смееше, а пък веждите му все си оставаха навъсени и една сърдита черта се врязваше дълбоко в челото му. Цялата му глава, едра, с побеляла коса, с настръхнали, също тъй побелели мустаци, приличаше на главата на лъв и усмивката около очите му можеше само да измами човека. Но сега, след като пи от зелената паница - а той често посягаше към нея, - Крайналията наистина се развесели и каза:
        - Да носиш много здраве, Стоене, на Цонка, на войводата. Много здраве ти праща, кажи, дядо Димитър Крайналията. Той ме знае. И да ви пази добре. Войводата не е войвода, ако не знае да пази момчетата си. Куршуми можеш да си излееш, колкото искаш, ама хора не. Да ви пази добре. Където и да иде, пусия ли ще вземе, баскън ли ще прави - гората да бъде зад гърба му. И да си знае добре ятаците и всекиму да не вярва, а на жена - сакън! Ти мене слушай. Хайдутин заспи ли на женски скут, още на другия ден ще видиш главата му на кол побита...
        - Хубав ум даваш на момчето - обади се старата. - Я по-добре му кажи да си се прибере у дома си и да си гледа работата. Хайдутин майка не храни.
        - Ти да мълчиш! - сопна се Крайналията и като смигна на момъка, седнал насреща му, продължи:
        - Ако пък, не дай боже, се случи да те ударят, ще направиш, както ти казах: стрий барут на ръката си, размажи го с плюнка и тури го на раната. А после - зехтин и калъч-оту. Таз билка е най-добър лек. Нали сам видя с каква рана дойде тук, а само за десетина деня премина - зарасна като на куче.
        При тия думи Крайналията замълча и се замисли, замисли се и младият. И двамата си спомниха едно и също нещо.
        Една есенна вечер беше, на двора у Крайналията залаха кучетата, някой повика. Стар хайдутин, Крайналията грабна пушката, отвори вратата и попита кой е. Вън беше тъмно, валеше дъжд, но на светлината, която нахлу през отворената врата, той видя един човек, загуглен с ямурлук.
        - Кой е? - попита Крайналията и кондакът на пушката му тракна два пъти.
        - Аз съм, чичо. Не ме ли познаваш? Роднина сме...
        Сред пръските на дъжда се усмихваше млад момък, снажен, широкоплещест, с изпечено и здраво лице, каквото може да има човек, който е живял на открито. Крайналията видя как изпод ямурлука му лъснаха пищови, а едната му ръка беше превързана и кърпата беше кървава. Опитно око имаше Крайналията, разбра какъв гостенин му е дошел, накара го да влезе по-скоро вътре и заключи вратата.
        Когато момъкът се изправи пред огъня, хвърли ямурлука си и се усмихна също тъй, както беше се усмихвал вън, едвам тогава Крайналията позна чертите на своя род и разбра, че е Стоян, братовият му син. Чувал беше, че се бил метнал на него и станал хайдутин. Другото той научи от него самия: заваляло дъжд, хайдутите свили байрака и слезли да дирят подслон за през зимата. Из пътя връхлетели на билюкбашии и него го ранили. Цяла нощ се лутал из дъжда докато намери селото и къщата на чича си.
        Сега и двамата, и старият и младият, си спомняха това и се усмихваха. Старият беше доволен, че от неговия корен е израснал такъв ластар, а младият прекарваше през ума си леката и безгрижна зима, прекарана у чича си. За едно нещо само му беше мъчно: често пъти, когато Крайналията му разказваше за хайдутлука си, обичаше да му показва, за да се похвали, оръжието си. А имаше чудо пищови, тежък кулаклия нож, хубава пушка. Паднало беше на сърцето му това хайдушко труфило и неведнъж беше го искал от чича си. Защо му е на него - стар е. Но Крайналията беше непреклонен и не даваше дума да се издума за такова нещо. Сега той беше весел и момъкът помисли, че ако се опита пак, може би ще успее да го склони.
        - Чичо - започна Стоян и въпреки юнашкия си вид и широките си плещи, срамежливо някак се усмихваше, - чичо, сполай ти за доброто, що ми направи. Прибра ме, гледа ме цяла зима, туй аз няма да го забравя. Да даде господ да се видим пак, ще гледам да ти се отплатя. Чичо... таквоз... аз пак ще ти се помоля...
        - Какво, какво? За пищовите ли? За пушката ли? Я да мълчиш. Не може. Жена, кон и пушка назаем не се дават. Ти за какъв ме имаш мене - пламна изведнъж Крайналията и издигна гласа си, - да си дам силяха, да се посрамя! Мълчи, мълчи, да не ме разсърдиш, че чудо ще направя...
        - Че пък дай му ги - обади се старата, - за какво ти са вече?
        Крайналията се позамисли, усмихна се някак горчиво и каза:
        - Добре, да му ги дам пък... Почакайте, аз сега ще дойда.
        Той мина в другата стая, бави се там доста дълго време и току се появи на вратата. И старата, й младият момък го погледнаха смаяни: тежки сърмалии дрехи светеха на него, на пояса му поглеждаха главите на пищови, в ръката си държеше пушка и се подпираше на нея. Крайналията като че беше се подмладил, крачеше широко, повъртваше се на петите си и силно размяташе увисналите си джепкени.
        - Леле, горо, майко мила! - провикна се той. - Де са старите войводи, де са старите юнаци!
        Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза:
        - И ти искаш да ти дам силяха си? Ти, хлапе вчерашно... Не, трябва ми той на мене. И защо стоя аз тука? Да храня кокошките и прасето ли? Да събирам бълхите по козеците ли? Слушай, Стоене - заговори той по-меко, но решително, - утре тръгвам с тебе. Ще дойда и аз на Игликина поляна.
        Старата се извърна и го загледа слисана:
        - Човече, ти луд ли си, или ще полудееш!
        - Ст! Приказки не ща, ти ми знаеш табихетя. Не съм луд аз, зная какво правя. Дето ще дрънкаш, по-добре е да станеш и да туриш хляб в торбата, и в павурчето ракия да налееш. Утре пропеят ли петли, тръгваме.
        И тъй като Стоян продължаваше да се усмихва, като че не вярваше на думите му, Крайналията го погледна право в очите и каза:
        - Какво ме гледаш? Ще дойда. Трябва да дойда!
        Събудиха се у него старите хайдушки привички, искаше да реди, да заповяда. И не можеше да се излезе наглава с него, трябваше да се прави туй, което той искаше. Старата, след като се беше лутала насам-нататък из къщи, смълчана и натъжена, прибра се и си легна. Легна си и Стоян. Само Крайналията остана буден и без да снеме нещо от оръжието си, полегна до огъня, подпря глава на ръка и тъй позадряма. Когато късно през нощта Стоян се събуди, видя го на същото място.
        - Рано е още - каза му Крайналията, - можеше да поспиш още, но щом си се събудил, ставай!
        Стоян не мислеше вече, че Крайналията се шегува, нито пък старата се опита да го раздума. Приготвиха се набързо и тръгнаха. Чак на вратата, на Крайналията като че му стана мъчно за старата и той й рече:
        - Де, де! Не се лигави, не подсмърчай! Аз няма да остана там, не бой се. Ще видя момчетата, ще постоя два-три деня и ще си дойда. Хайде, сбогом!
        И те потънаха в мрака. Докато беше тъмно, вървяха, без да си приказват, и гледаха само да не изгубят пътя и да не ги види някой. Нямаше и кой да ги види, тъй като къщата на Крайналията беше на баира до кориите, по-близо до гората, отколкото до селото.
        Бяха се изкачили на билото на планината и вървяха на запад. Започна да се развиделява. Изведнъж над главите им от единия край на небето до другия като че преминаха запалени стрели и върховете насреща пламнаха червено. Изгряваше слънце. Из долищата плувна мъгла като дим, по тревата заблестя роса. Планината разкриваше от двете им страни безкрайната си върволица от върхове, урви, сипеи и гори, а изостреният гръб на билото, по което вървяха, беше издигнат в самото небе, наравно с белите облаци. И нищо друго не виждаха, освен някоя подплашена сърна или някой орел, изпънал криле над дивите пропасти. Насреща им духаше лек вятър, изпълнен с дъх на билки.
        Крайналията изведнъж се оживи, очите му светнаха. Пак се усети старецът цар на планините, какъвто беше в младините си. Поспирваше се, облягаше се на пушката си и гледаше наляво, гледаше надясно: навсякъде виждаше познати места. И приказваше без умора, без прекъсване. Стоян, който все още пазеше на лицето си тънката си, малко подигравателна усмивка, гледаше стареца и се чудеше отгде се взе у него тая сила.
        По едно време пътят им напусна билото на планината и тръгна из един дол. Хайдушко вървище беше едно време това място. Из дола не течеше вода, а от двете страни на пътя се разстилаха зелени поляни, над които разпущаха клоните си стари буки. Дънерите им бяха гладки, сиви като старо сребро, и по тях бяха издълбани различни слова и знаци. Това хайдушко писмо четеше Крайналията и макар тия знаци да бяха остарели, зараснали и заличени,той ги разбираше лесно, като че четеше по книга.
        - Ей тук, под това дърво - говореше той, като гледаше надрасканите по кората му като на рабош черти и резки, - тук Вълчан войвода уби Ешреф бея, сливенския билюкбашия. Грозен арнаутин беше това куче, проплакало беше мало и голямо от него.
        При друго дърво Крайналията пак се спря:
        - Тук Добри и дружината му си делиха царската хазна, обрали я бяха в боаза. По десет феса алтъни им се паднаха. Ей тук, на това място. Сам Добри е дълбал тия букви с ножа си.
        А малко по-нататък:
        - Тук стана нещо лошо. Убиха Величка от Жеруна. Връщал се от карнобашкия панаир, преоблякъл се като турчин и турско амане запял. Чак когато гръмнали и когато го чули да извика: "Майко, убиха ме!" - хайдутите разбрали, че сбъркали. Един на майка беше. Когато го погребваха, сам Кичюк Стефан, войводата, слезе в Жеруна, запали свещ в черква, целуна ръка на майка му и поиска прошка.
И при други дървета се спира Крайналията, и други хайдушки истории разказва. По едно време той махна с ръка и каза:
        - Остави, тя край няма! На друго място ще те заведа аз и там ще видиш какво стана. То беше, каквото беше. Всичко друго е вятър!
        От тая минута Крайналията като че изведнъж се промени. Замлъкна и повече не продума. Издръжлив досега, силите му го напуснаха, започна да се поспирва - започна по-тежко да си поема дъх. И все пак изглеждаше, че не пътят му тежи, а нещо друго го занимава, гледаше унесено пред себе си и очите му горяха.
Колкото повече наближаваха до Игликина поляна, толкоз Стоян по се замисляше за другарите си, изпреварваше напред, после се поспирваше или се повръщаше назад, за да го настигне старецът. Той вече не криеше усмивката си и Крайналията разбираше какво мисли, но вместо да избухне, по навика си, сам признаваше слабостта си.
        - Остарял съм, момче! - викаше той. - Не държат краката вече!
        Отсега нататък те често се спираха да си почиват. Храниха се на едно място, пийнаха по малко ракия от павурчето и пак продължиха пътя си. Крайналията беше все тъй мълчалив. Само веднъж той се обади и каза:
        - Ей оттук по-направо ще излезем на Игликина поляна. Ще минем край онуй дърво, дето ти казах. Там ще спрем, веднъж само да стигнем. Ще видиш ти какво се случи там едно време.
        Изглеждаше, че през всичкото време той не беше мислил за нищо друго, освен за това. Не вървяха много из пътя, по който бяха тръгнали, и пред тях се показа Игликина поляна. Тя беше широка поляна, която постепенно се спущаше надолу, равна и заградена от всички страни с гора. Нищо нямаше по нея, освен тук-таме по някой глог и зелена трева, изпъстрена с жълта иглика. Като че по цялата поляна бяха разхвърляни жълтици. Но само Стоян гледаше нататък. Крайналията не погледна към поляната, не се зарадва на игликите. Той беше се спрял под един стар бук и четеше знаците, които бяха начертани на кората му - отколешни знаци, почернели, набъбнали и зараснали като ръбеца на стара рана.
        - Ей туй е дървото - каза Крайналията. - Седни сега и слушай.
        Сам Крайналията седна до дънера, облегна се на него и като си почина, започна:
        - Хей, момче, ти си млад и може да не знаеш, ама едно време в Жеруна имаше един богат чорбаджия, Божил кехая. Имаше той дъщеря Курта - каква мома беше тя! Полудя старо и младо подир нея. Баща й не зная за кого я тъкмеше, не я даваше. Поиска я някой, той го нахока, изпъди ги и от срам, от мъка момъкът забегне и хване гората. Днес един, утре други, докато се изредиха петима души. Последният бях аз.
        Събрахме се всички наедно - дружина хайдути. Знаехме какво е на сърцето ни и си мълчахме. Чухме, че Курта се жени. От нас петимата четиримата бяха кавалджии и щом чухме, че Курта се жени, надухме кавалите. Сватбата се захвана на две места: у Божил кехая свиреха гайди, тук, в усоите, свиреха кавали...
        Три дни свиреха кавалите. На четвъртия ден Гълъб, войводата, рече: "Тъй не може. Ще иде някой и ще доведе Курта. Защо да се лъжем? Нека тя сама каже кого от нас иска. Когото поиска, негова ще бъде. Кой ще иде?"
        Отидох аз, Стоене. Как я грабнах, как я водих за ръка, докато можеше да върви, как я носих като дете, когато вече падна и се умори - това няма да ти разправям. Донесох я и я сложих тук, при туй дърво. Хайдутите бяха наклали голям огън. Светнаха алтъните на Курта и черните й коси, засмя се тя - кой можеше да й се нагледа! Като ягне стоеше тя между нас, а ний се гледахме като вълци, готови да се направим на късове. Но клетва бяхме дали да оставим Курта да отсъди. "Кого искаш, кажи! - каза войводата. - Негова ще бъдеш!" Наляха се със сълзи очите на момичето, либила беше и петимата. Но другите бяха по-напред, време се беше минало и тя ги беше позабравила. На всички тя каза: "Не!" И както седеше до мене, каза: "Димитра искам!" - и тури ръка на рамото ми.
        Наведоха глави хайдутите и си отидоха един по един. Последен тръгна Гълъб, войводата. "Халал да ти е, Димитре!" - рече и видях как стисна зъби. Влезе той в гората и след малко пукна пушка. Хвана се Курта за сърцето и падна. Скочих аз, втора пушка пукна, притъмня ми и не усетих вече нищо...
        Оздравя ми раната, оживях. Но тя умря ей на това място, дето седя. Тук умря Курта...
        Стоян не усети, че Крайналията беше свършил, и си остана замислен и загледан пред себе си. Когато след малко той се обърна и погледна към Крайналията, видя го, че беше се облегнал на дънера на бука, отметнал глава назад и притворил очи. Лицето му беше бяло като вар, ръцете си беше скръстил на гърдите като човек, който умира.
        - Чичо, ти се поумори май - рече момъкът.
        Крайналията не отговори и не отвори очи. По челото му бяха се насъбрали ситни капчици пот.
        - Чичо, лошо ли ти е? - извика уплашен момъкът и се наведе над него.
        - Нищо не ми е - обади се Крайналията и едва поотвори очи. - Студено ми е. Метни ямурлука на гърба ми. Ха тъй. Сега вече - и когато говореше това, бръчките около очите му се усмихнаха, - сега, Стоене, ще имаш туй, що ми искаше. Като умра, силяха ми твой да е...
        - Чичо, защо приказваш тъй - обиди се момъкът. - Какво ти е?
        - Нищо не ми е, момче, нищо не ми е. Дойде ми часа и това си е. Добре че се случи тук... дето умря... Курта...
        Гласът му отслабваше и сякаш идеше отдалеч. И пак притвори очи. Тогава младият момък, макар че не беше от страхливите, но като видя, че при него умира човек, без да може да му помогне, уплаши се и се обърка. Поиска да повика някого, затече се надолу, пак се повърна. Изведнъж видя няколко души, които се мярнаха по една пътека и се закриха в гората. Стоян позна кои са, тури пръст в устата си и изсвири. След малко също такова остро изсвирване дойде откъм гората. На поляната се показаха петима души и бързо крачеха насам. Стоян се затече към тях и ги посрещна.
        Когато те дойдоха при дървото, оня, който вървеше най-напред и който беше войводата, пристъпи до Крайналията, погледна го в лицето отблизо, после хвана ръката му, потърси пулса му и каза:
        - Бог да го прости. Издъхнал.
        Хайдутите снеха големите си калпаци и се прекръстиха. Стоян усети очите си да влажнеят. Мръкваше се. Поляната тъмнееше и безбройните жълти иглики леко се полюляваха като запалени свещи.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Българска военна проза от Йордан Йовков - "Те победиха", "Край Места" и "Земляци":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=884

...също и неговия роман "Приключенията на Гороломов":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=890

...и романа "Чифликът край границата":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=891

...както и неговите повести и разкази - "Ако можеха да говорят", "Песента на колелетата", "Женско сърце", "Старопланински легенди" и "Вечери в Антимовския хан":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=892

[Лина]

    С течение на годините Йовковото творчество нищо не е загубило от своето обаяние, все по силно се налагат неговите великолепни образи и картина от живота на българския народ. Йовковите творби имат свой свят, своя атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява, от темите, които разработва, от образите които създава, но тя произтича също така и от вълнението на писателя, от дълбокия трепет, с които пристъпва към творческата си работа, от необикновеното майсторство, с което претворява жизнените си наблюдения и впечатления.
В разговорите си с проф. Казанджиев Йовков заявява: ,,Истинският разказ не е там, дето автора стои през всичкото време пред читателя и му посочва ту едно, ту друго, а там, дето той вдига завесата и оставя читателя сам да следи един живот, който става пред очите му. Авторът тук липсва съвсем. Разбира се този начин на разказване е много по-труден, но тъкмо за туй е по- съвършен. Много пъти съм искал  да дам такъв разказ, в които като се почне от първия, та се свърши с последния ред – всичко да става, а аз да отсъствам напълно."
Тия думи на Йовков биха могли да заблудят читателя – сякаш писателя се стреми към някакъв абстрактен ,,обективизъм", зад които напълно да се скрива авторовата личност и неговото отношение. Тук обаче става дума само за композиционен похват. Биха могли да се посочат много Йовкови разкази написани по този начин, един такъв пример е ,,По жицата". Там автора не се намесва пряко с нито една дума в повествованието, там всичко се случва само – сякаш наистина се вдига една завеса и пред очите ни цялата случка протича съвършено непосредствено. Който обича да чете Йовков и го търси ще го намери той е там  с оная топлота, с която той рисува живота, с простотата и непосредствеността, с която разказва човешките съдби , с дълбокото съчувствие към човешките страдания. Връщайки се в своите твърде интересни спомени към годините, когато Йовков създава първите си забележителни разкази, Е. Багряна отбелязва: ,,Неговият чуден дар на разказвач превръщаше и най – дребното нещо, до което се докосваше, в прекрасно."

,,Не съм написал нито една работа – изповядва той пред проф. Казанджиев – в което да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в този пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в което съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не бих могъл да напиша".
Всеки човек наблюдава живота около себе си, но не всеки може в дълбочина да го разбере, нито с майсторството на езика да го преразкаже. Разкривайки една страна на това изкуство, той изтъква силата на словото: ,,Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства". Че Йовков можеше да борави с тях показват великолепните му разкази – от ,,Старопланински легенди"  до ,,Ако можеха да говорят".
    Отношението на художника Йовков към света и хората се определя в годините преди Балканската война, когато той живее на село – в Жеравна и после в Добруджа.
Той сам признава ,,Аз например съм живял 30 години на село. През това време съм се оформил и съм определил отношението си към живота, към хората. От това време са всичките ми най – значителни преживявания; оттогава са всичките ми опити и наблюдения – целия свят, в който живея. С този свят съм във връзка и отношение......"
    Първите впечатление са от родното място  Жеравна – оная Жеравна, за която той така топло си спомня в разказа ,,Овчарова жалба"
,,Една лятна вечер ние с дяда Въля, стария горски стражар, седяхме под големите орехи край село. Слънцето потъваше зад горите на Разбойна и насреща по сините зъбери на Балкана догаряха пурпурните огньове на вечерната зара. Току над нас се издигаше висока камениста чука, цяла вече обгърната в сянка, прилична на голяма птица с отпуснати крила, под която се гушеха една до друга като пилци къщите на селото. А пряко по ребрата на тая чука, като нагъната черна лента, се тъмнееха кориите."
Със Жеравна е свързан до края на живота си – дори в годината на смъртта си Йовков се обръща към Жеравна за материал при подготовката на втория том от ,,Старопланински легенди". Защото от там идват всички вълнуващи образи от тази поредица. Не само хората, но и пейзажите, битът, легендите. Въпреки тези локални наблюдения Йовков създава цикъл от творби  с общонационално значение, чрез тези образи той разкрива вековните традиции на нашия национален живот, а героите на ,,Старопланински легенди" въплъщават най – хубавите черти от характера на народа.

,,Овчарова жалба" е първия разказ на Йовков от 1910г. ( с подзаглавие "Старопланински легенди") , останалите са писани много по-късно през 20-те г., в Букурещ /Йовков е бил дипломат там/, след като вече е издал военните си разкази, повестта ,,Жетварят", сборника ,,Последна радост" и е написал и обнародвал по- голяма част от ,,Вечери в Антимовския хан". Йовков има зад гърба си дълго учителстване в Добруджа, живи впечатления от войната, но той все пак се връща към Жеравна и черпи вдъхновение за ,,Старопланински легенди". Запленен от виденията на миналото, той възкресява живота от епохата на Възраждането – в най – драматичните му прояви, с неговите извънредни личности и характери, изключителни чувства  и страсти, в една необикновена рамка – страшното кърджалийско време, насилията и произволите на османците, народните бедствия, хайдушката романтика, народните въстания, сурова и същевременно красивата планина.

ОВЧАРОВА ЖАЛБА

Стефане, синко, Стефане
дето си, обади ми се!
Народна песен



Любимите герои на Йовков са най – често млади и хубави, но същевременно сурови и мъжествени и той винаги подчертава тези им качества.
следва

[Лина]

Любимите герои на Йовков са най – често млади и хубави, но същевременно сурови и мъжествени и той винаги подчертава тези им качества.
"Тъмно беше, не можеше да се види лицето му, но му се стори, че е млад и хубав"(Постолови воденици); ,,Рядко имаше някой да се мери с него по хубост и сила" (Овчарова жалба); както и стареца се обръща към Индже: ,,Не те познавам, ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе"; или от разказа ,,Шибил" ,,Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен? Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет".
  Особена мъжественост придобива героят, който е на кон. Хубостта и силата на човека и животното се сливат, за да се получи внушителен образ. Такива са хайдутинът Индже яхнал своя кон, такъв е и Василчо от ,,Божура": ,,Но ето в мрака се разигра кон, зазвъниха подкови по калдъръма и сред светлината се показа други конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му, разпуснал тежка грива, сам той беше млад, левент, с рус перчем под накривения калпак, и развени чепкени отзад. Ето, тоя беше Василчо. Той вдигна голяма чаша, пи и колкото остана, изля го върху гривата на коня. Божура чу как сърцето й, долепено до камъните на дувара, чукаше. Разиграха се пак конете ту в тъмното, ту на светлото, завиха и препуснаха нагоре из улицата. Под копитата им заизхвърчаха искри." Циганката Божура говори за Василчо сама на себе си, със светнали като на вълчица очи ,,Лош бил.... пиян бил! Да пие! Да лодува! Аз тъй го искам!"

  Героите на ,,Старопланински легенди" не познават колебанията; решенията при тях се взимат стихийно, следват ги упорито и неотклонно. Чувствата им са силни, пред тях много често се оказват безсилни обикновените житейски задължения, традиционните нравствени закони, природните бедствия, чумата, дори смъртта. Такива са и женските образи тия прекрасни, с лъчезарна и изкусителна хубост жени: Рада, чийто образ излъчва толкова очарование, се хвърля към Шибил, за да умре заедно с него, а Тиха от ,,През чумавото", силна в своята преданост и готовност да приеме смъртта заради любимия си, единствена остава в опразнената църква, сяда при чумавия Василчо, от когото е избягала дори собствената му майка, туря главата му на коленето си и се вглежда в очите му.

[Лина]

Йовков и Добруджа

Родната къща на Йовков в Жеравна

    Ако Жеравна е изходна точка на ,,Старопланински легенди", по – нататък Добруджа става център на Йовковото творчество; прибавя се и голямата тема на войната. Преходът не е труден, защото Жеравна и Добруджа са тясно свързани – в Добруджанската равнина живеят много изселници от котленския край. През 90-ге години на 19в. там окончателно се заселват и родителите на Йовков.
Но преди мирна Добруджа да навлезе в произведенията му идва и войната. Той участва в нея на самия фронт и я преживява непосредствено. Йовков обрисува от войната преди всичко героичното, възвеличава подвига на отделния човек и на масите, храбростта, съзнанието за дълг, готовността за пожертвование. При все това автора не скрива, че войната е твърде сложно явление, че не е само героична епопея, а смесица от героизъм и смърт, слава и разрушение, въодушевление и жестокост.
  За моя радост мога да отбележа, че Йовков е един аполитичен писател в неговия фокус все пак остават добродетелите, чувствата и страданията на обикновените хора, и то преди всичко на хората от селата и малките градове на предвоенна Добруджа. Като учител тук той натрупва впечатления и наблюдения, които стават резервоар за неговото творчество. Той познава прекрасно живота на селянина, рисува неговата привързаност към труда и земята – повестта ,,Жътварят" е поетична възхвала на селския труд. С човека, с бита, с труда са свързани и животните, които заемат важно място в Йовковите разкази, особено в сборника ,,Ако можеха да говорят" , това е една от най – хубавите книги в нашата литература.
Селянинът живее сред природата: отношението му към природата, заобикалящия го свят, животните е непосредствено, живо. Спомнете си интереса с който Иван Белин наблюдава движенията на вълчицата, а чичо Матуш наблюдава звездите, вниманието, с което Ерофим следи събуждането на природата. Трудно е да се разкаже това, което трябва да се прочете. Особено впечатление прави приравняването на добитъка до човека у Йовковия селянин ,,Ех, Аго – говори чичо Митуш – те ти са като братя, разбери. Като нас работят и като нас ще умрат".

[Hatshepsut]

Йовков като ученик и съчинението му, омаяло неговия клас


Йордан Йовков. Художник: Галилей Симеонов

https://www.ploshtadslaveikov.com/jovkov-kato-uchenik-i-sachinenieto-mu-omayalo-negoviya-klas/

,,Учителите трябва да бъдат идеалисти. Да изпълним дълга си към род и Родина", казва Йордан Йовков на своя съученик Андрей Сарафов

Българският разказвач, чието слово обогати не само нашата, но и световната литература – Йордан Йовков, е роден на този ден – 9 ноември – преди 140 години. Човеколюбивият сладкодумец, който написа едни от най-прочувствените разкази, повести и пиеси, остана завинаги в пантеона на големите майстори на словото.

Историята на живота му е известна, любовта му към България и хората ѝ – също. Затова ще отбележим неговата годишнина с един малко известен спомен за Йовков от съученика му Андрей Сарафов, отпечатан в списание ,,Просветно единство", бр. 12 от 29 ноември 1937 г.

Спомен за Йовков

Това беше през 1898/99 учебна година. Бяхме ученици от VІа клас на Софийската държавна мъжка гимназия. Преподавател по български език ни бе писателят Ив. Грозев. Наближаваше коледната ваканция. В последния час по български език г. Грозев ни зададе домашно съчинение: ,,Обичаи при Бъдни вечер".

Още в първия час след коледната ваканция, г. Грозев поиска зададеното ни съчинение. Преди да ги събере от учениците, пожела да прочетем някои. Посочи да прочетат своите съчинения някои от най-добрите по успех ученици. А в класа ни имаше доста от тях. Аз, който седях до Йордан Йовков, бях вече успял да прочета нещо от съчинението на Йовкова. И бях изгубил след това всякакво желание да чета нещо от моето съчинение пред класа.

След прочитане съчиненията на някои от най-добрите по успех ученици, аз имах смелостта да помоля преподавателя да прочете съчинението си и Йордан Йовков. А той – скромният и свенлив ученик – дърпа ме за палтото и ми шепне:

,,Няма нужда, недей, няма нужда! Нали преподавателят ще ги събере в края на часа?".

Трябваше да се изпълни заповедта на преподавателя.

Йордан Йовков, дотогава още непознат другар на класа, стана, малко бледен, с мил поглед и усмивка на устни, и зачете своето съчинение: ,,Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край".

Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина: с традиционния ошав, колакът, върху който гори свещ, кадилницата с благоуханния тамян и пр. После започна описанието за огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица...

Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и сочни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.

Представи ни Йовков цялата трапеза, заобиколена от цялото домочадие, начело с най-стария от тях, държащ кадилницата в ръка, и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, да започне благословиите и пожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетьове, между внуци и роднини. Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите...
Благословии за берекет в нивите, градините, лозята и бостаните; благословии за милите пролетни гости – пойните птички, за щърка и лястовиците; за всичко, що е във връзка с бита на българина.

Той – Йовков – не забрави още да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори Тилилейски.

Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йордан четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас от смях. А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти на нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слуша разказа на Йордан Йовков.

Йордан свърши разказа си. А ние още слушаме и мълчим, омаяни от насладата на прочетеното съчинение.

В това време преподавателят стана нервно от стола и каза:

,,Я дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове. Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност".

Грабна дневника си и изскочи от класа, като забрави да събере останалите съчинения. Всички обърнахме погледа си към Йовкова. А той седнал, навел очи и цял пламнал като божур.

От този момент Йордан Йовков сякаш порасна в очите на класа. Всеки търсеше дружбата му. А със своята блага душа беше еднакъв в отнасянията си и към бедните, и към заможните другари – съученици.

Оттогава в класа ни нямаше по-хубаво и по стил, и по съдържание, и по език съчинение по български език от Йовковото. То бе образец за всички ни. А в VІІ клас той бе център на всички разговори за литература в класа ни. Той бе прочел съчиненията на всички български писатели, известни дотогава, прочел бе и всичката преводна литература. Той познаваше героите на всички поети.

За него не бе голяма мъка да кръщава другарите си съученици с имената на тези герои, благодарение на неговата наблюдателност върху характерите на другарите си ученици. Едното кръщава с името Бокачио, друг – с Мефистофел, трети – Тартюф, Боримечка, Митрофан, Гчоолу, Дочоолу, Ганю и т.н. Никой от другарите-съученици не му се сърдеше за поставения прякор, а напротив – всеки нов прякор възбуждаше в класа ново оживление, смях и веселие.

Йордан Йовков остана до края на гимназията любимия другар-съученик. При среща с тях ще се спре и ще води кратък разговор:

– Здравей, Андрей! Народни учителю! Още ли учиш малкия народ на най-големия град на родината ни?

– Да, Йордане! Още малко и пределната възраст и прослужените години настъпват и ще свърша своята мисия на народен учител.

– Да, Андрей. А нашата писателска мисия колко е тежка и няма край.

– Да, Йордане, тежка е мисията и на народния учител, и на народния писател, защото страдат от една и съща материална нищета.

– Ех, учителите трябва да бъдат идеалисти. Да изпълним дълга си към род и Родина!

Това бяха последните думи при последната ни раздяла с Йордана. А той преди да стане писател, беше народен учител.

Изпълниха се пророческите думи на нашия стар преподавател Ив. Грозев. Йордан Йовков стана велик български писател и велик майстор на българското слово. Но той умря и като велик българин със своята скромност и безкористие. Сякаш бе поставил за девиз в живота си:

,,Нищо за себе си, всичко за Родината!".

[Hatshepsut]

Йордан Йовков - "През чумавото", изп. Богдан Дуков

Йордан Йовков (9.11.1880 – 15.10.1937) е български писател, класик на българската литература и един от всепризнатите майстори на българския разказ. Всички разкази в сборника ,,Старопланински легенди" са натежали от символичен смисъл, но ,,През чумавото" носи най-добре изявена символика на жертвоприношението в плана на ритуалното групово преживяване...

[Hatshepsut]

Йовков отблизо: Само на честната душа вратата е така отворена

Магьосник на българското слово, певец на земята, добър познавач на човешката душа, дълбок, проницателен, чист и пословично скромен - това са само малка част от определенията, описващи неповторимия творец и неговия писателски гений.

На 9 ноември се навършват 141 години от рождението му.

През 1937 г., малко след смъртта на Йовков, и през 1943 г., сп. "Златорог" публикува спомените на проф. Спиридон Казанджиев - психолог и философ, приятел на писателя.

В тях той споделя разговорите помежду им, в които става дума за лични преживявания на Йовков, за вдъхновенията му, любовта и преклонението пред природата, начина, по който твори. През 1960 г. те излизат и в книга - "Срещи и разговори с Йордан Йовков".

Йордан Йовков (1880-1937)

Разговори с Йордан Йовков

Йовков беше затворен човек и не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се разкриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна от началото на европейската война, когато охранявахме с него съседни участъци при р. Места, дето често се срещахме. По-тясна, обаче, стана тая дружба от есента на 1927 г.. Тогава Йовков се завърна от Букурещ и дойде да живее у мене. През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на двора в разговори на теми от ежедневието или увлечени в спомени от войните.

В тия летни вечери аз често "откривах" Йовков. Той говореше понякога тъй увлекателно и с такива прозрения и тънки разбирания за литература, писатели, народ, интелигенция и пр., че у мене се яви идеята да записвам някои неща от тия разговори, характерни за човека и писателя. Оттогава и до смъртта на Йовков, през всичкото време на нашата дружба, аз записах множество разговори с него, но и много други пропуснах. Днес съжалявам за нередовността си.

Разговорите с Йовков бяха винаги интересни: докато с творенията си той беше в миналото, с разговорите си живееше в настоящето. Обикновено те засягаха близки или далечни спомени, собственото литературно дело, творческото дело на нашите писатели и духовния ни живот изобщо. Често, обаче, те се докосваха и до обществения ни живот след войните; тогава на преден план излизаше човекът и гражданинът, обикновено загрижен, но винаги мъдър и зрял в преценките си.

Йовков говореше винаги от опит, затова мисълта му беше конкретна и се слагаше като изповед. Тая мисъл беше винаги спокойна, с голямо самообладание и с будно чувство на отговорност. Ако понякога, поради лошо настроение, тя се изместеше или загубеше мярка - веднага настъпваше реакция и Йовков се извиняваше.

Йовков не обичаше словоизлиянието. Без да търси, той намираше винаги най-простия и спокоен израз. Това придаваше на разговорите му особена непосредственост и исреност. Само на честната душа вратата е така отворена.

И при най-голямо увлечение той държеше събеседника си на разстояние. В това разстояние най-вече се чувстваше суверенността на неговата личност. Чистотата и достойнството на тая личност той пазеше в разговорите си тъй, както и в живота си. Той избягваше да се поддава на обиди или интриги и дълбоко страдаше, когато някой го огорчеше. Страданието му в такъв случай идеше не от безпомощност - че не би могъл да се защити, а от самото положение, в което го поставяха - да се защитава. Тоя вид дейност той не обичаше.

Особено приятно беше да се разговаря с Йовков, когато биваше в добро разположение. Тогава неговият дух просто играеше и изненадваше с живи образи и сполучливи изрази. Ако в такива светли минути разправяше някакъв спомен, той почваше да го фабулира тъй, като че го е взел наум за разказ и винаги оставяше впечатлението, че докато разправя, вече съчинява тоя разказ.

Разговорите си с Йовков съм записвал непосредствено след срещите си с него, като съм гледал да ги предавам по възможност с негови думи. Той не знаеше, че аз водя бележки за тия разговори. Аз не го "изпитвах", не му задавах "въпроси", които биха го измествали. Всичко записано е било казано самоволно, непринудено, спонтанно. Тъкмо затова то има може би и по-голяма цена.

Родната къща (музей) на Йордан Йовков в с. Жеравна, 60-те години на ХХ век

- Като малък в село, не играех твърде с децата. Особено не обичах да се карам. Винаги бях примирителен - само да няма кавга или бой. Обичах повече да стоя на дюкяна на един куюмджия и да го гледам като работи. Неговата работилница беше за мене като лабораторията на някой алхимик.

Инструменти, калъпи, духане, топене, изливане, изпиляване, излъскване - всичко това изцяло ме поглъщаше. Струва ми се, че това бяха първите ми впечатления от творческа художествена работа и аз не се насищах на тях. Понякога куюмджията биваше в настроение и не само ме търпеше да вися на главата му, но ме и заприказваше; а понякога ми свикваше и ме прогонваше. Тогава ми ставаше много мъчно.

Йордан Йовков (най-дясно) като учител в с. Каралии (дн. с. Красен), Добричко, с Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев, 1909 г.

- Като свърших прогимназията в Жеравна, дойдох при брата си, чиновник в София, да следвам гимназия. Дойдох облечен в палто от домашен шаек, дълго до колене и подплатено отдолу пак с шаек. Обут бях в иминийки. Бях доста пълничък и като ходих първия ден из града, изморих се та седнах върху бордюра на ъгъла на "Леге" и бул. "Дондуков". По-късно, когато познавах града вече добре, дадох си сметка къде съм бил седнал тогава.

Първият ден в гимназията закъснях и застанах до вратата. Учителят ме попита:

- Как се казваш?
- Йордан Стефанов.

- Ами дядо ти?
- Йовчо.

- От сега нататък ще се казваш Йордан Йовков. Седни си на мястото.

Така остана името Йордан Йовков, с което ме кръсти тогава тоя учител.

- От гимназията постъпих в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Служих две години, втората като кадър. Отначало бях много угнетен, боледувах, бях нервно разстроен. Средата, в която попаднах, не ми харесваше, бях доста усамотен и затова много четях. Тогава се зачетох в литературата изобщо. Тук сякаш имах най-сладките си и възторжени часове на четене. Тогава прочетох Достоевски. Тогава прекарах и типичната "младежка криза", преживях и аз "мировата скръб", но много тежко.

Твърде често, дълбоко и искрено мислех върху живота и неговия смисъл и изпадах в дълбоки отчаяния. Бях недоволен от себе си. Виждах, че не съм това, което трябва и което исках да бъда. Чувствувах, че нищо няма да излезе от мен и дълбоко страдах. Помня - няколко пъти, когато съм бивал дневален и съм оставал сам в помещението - идвал съм до пълно примирение със смъртта; предчувствувал съм смъртта като някакво сладко блаженство, което ме е завличало така, че съм бивал почти готов да посегна на живота си.

Йовков като офицер, 1919 г.

Първият печатан разказ на Йовков "Овчарова жалба" (сп. "Просвета") носел подзаглавие "Старопланинска легенда". В него Йовков излизал от песента за един котленски хайдутин.

- В оня край, щом се изпее или изсвири песента за тоя хайдутин, разправя се и легендата му. Нея се опитах да възсъздам. От този разказ води началото си и сборникът "Старопланински легенди", макар отначало да не съм имал намерение да правя такъв сборник и да пиша толкова легенди.

---------------------------------------------------------

Говорим за чувството към природата.

Йовков започна да разправя за това мистично чувство, което в детство и юношество е преживявал:

- Аз помня тия преживявания и често се връщам към тях. Много ми се иска да напиша една книга, в която да ги разправя. Какво изпитвах например когато съм минавал през гора, когато съм скитал по планина или съм бил сам в полето, когато съм се прибирал лятна вечер вкъщи. Най-обикновени неща са ми правили най-чудни и тайнствени впечатления: малкият поток между камъните, мъхът по тия камъни, надвесените треви, спотаените цветя, вечер хладината на тревата, сенките, шумовете - то беше страшна, фантастична митология. Понякога съм се заглеждал в синура как завива издигнат между нивите - мълчалив, а сякаш със съзнание, че дели две души, две сърца. Може тия души и тия сърца да са враждебни и да се ненавиждат, но той покрива тая вражда с цветя, за да я направи по-примирителна. Или в тих, слънчев ден съм сядал край узряла, вече изсъхнала нива, и съм се заслушвал в гласа на класовете - странен, мистичен глас, с който нивата, земята сякаш говори.

За мен всяко дърво е нещо живо, със свой характер, свои радости и трагедии. По пътя между Добрич и Варна имаше на едно място самотни два кавака един до друг, сякаш бяха братя, сякаш стояха там и разговаряха за онова, което ставаше по пътя.

Около селото, в което учителствувах, полето е равно и хоризонтът далечен. На края, на линията на хоризонта имаше едно голямо дърво, което в това равно поле изглеждаше още по-голямо. Винаги съм гледал на него като на живо същество, което бди над равнината и нещо ме е теглило към него.

Писателят със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924 г.

- Много пъти съм мислил за отношението между човека и името му. Понякога ми се струва за някой човек, че той не може да има друго име, освен името, което носи. Името някак приляга, покрива човека. А понякога, обратно, човекът и името му остават завинаги разделени. Аз винаги търся дълго имената на моите герои и ги търся с ясно и определено чувство дали прилягат или не. Не ти ли се е случвало да четеш някога разказ от някой наш писател и да бъдеш през всичкото време дразнен от имената, които дава на героите си?

Имената стоят сами за себе си, измислени, не могат да се свържат с лицата, които ги носят, и повече наумяват за вкуса и превзетостта на автора, отколкото да говорят за героите. Струва ми се, че понякога такова едно несполучливо, измислено име проваля цялата работа. Аз имам навика, когато чета вестник, да следя особено за имената в хрониката, произшествията, некролозите и разните видове обявления. Има чудесни имена - често уж не твърде обикновени и все пак сполучливи, "спокойни". Понякога с едно такова име изведнъж се свърже една определена физиономия, определен характер, дори някое име напира да ти внуши цяла история.

Говорим за инспирацията. Йовков разправя от опит, че хрумванията му идват често изненадно, но никога не случайно.

- Те се предхождат от продължително и упорито фиксиране на вниманието в една посока. Сякаш се надига тогава един широк хоризонт в съзнанието и после изведнъж настъпва разрешение, прелети хрумването. Самото разрешение може да стане на улицата, в разходка, или когато съм в кафенето. Главното е, обаче, в предварителното продължително и упорито напрежение. Понякога започна да пиша и истинското разрешение идва на петата или шестата стрраница или дори в края на работата, та става нужда да почна отначало.

Отляво надясно: Боян Пенев, Николай Лилиев и Йордан Йовков, София, 1925 г.

- За писателя дългото канене и обмисляне е обикновено пакостно. Най-често така той отлага само работата си, а понякога и съвсем я изоставя. Започни! - в процеса на писането всичко ще дойде. Каквито мъчнотии има в работата ти - тогава ще излязат; ще се бориш с тях и ще ги надвиеш. Иначе, колкото и подробно да ти се струва, че обмисляш нещата - все пак те са само схеми и фрагменти. Цялото се овладява тепърва в процеса на писането.

Аз, наистина, обмислям дълго работите си, но най-често ги написвам независимо от това предварително обмисляне. Обикновено, за един разказ правя една, втора, дори трета черновка и все имам чувството, че не съм постигнал онова, което търся. Току в един момент всичко ми стане ясно и тогава сядам и написвам работата си отново, без да диря черновките. И тъкмо когато не правя никакви справки с тия черновки, тогава разказът е най-хубав.

Разказът "По жицата" ми беше много харесал и аз поисках да узная от Йовков как е дошъл до тоя мотив. Той ми разправи следното:

- Един понеделник бях взел следпразничен вестник, вървях по пътя от къщи за града и четях. В хрониката се съобщаваше, че в Казанлъшко (мисля там беше) се появила бяла ластовичка и народът вярвал, че ако болен я види - оздравява. Тръгнали от селата в оня край да я търсят. Това съобщение ми направи впечатление и заседна в съзнанието ми. Казах си - от това нещо може да излезе хубав разказ. Докато вървях още, аз се пренесох неволно в нашия край. Видях шосето за Добрич, Каралезката чешма, полската далечина и някаква бедна каручка, с малко слабо конче и селянин сиромах подир нея - както съм ги виждал в действителност. С такива коли са пътували най-често странници, продавачи на грънци, пестил и пр. Те винаги личеха, понеже местното население беше богато и конете му са били винаги хубави.

Свързах това видение с мотива за бялата ластовичка. Помислих си - в такава каручка лежи болен, тръгнал да търси бялата ластовичка. За да бъде по-трагично положението, казах си, болната трябва да е мома, и - както народът в такива случаи измисля или несъзнателно мотивира - да е заболяла от някаква странна болест. Тогава в съзнанието ми се втурна друг един мотив, който по-рано ме е занимавал - момата след жетва е легнала да спи и змия се е свила на гърдите ѝ. Така разказът беше построен.

Юний 1929 г.

Често съм питал Йовков защо не отиде някое лято в Добруджа. Родителите на жена му са в Добрич - би могъл да прекара при тях някой ден в почивка. И после - не го ли измъчва понякога носталгия по тоя край?

- Желание да ида в Добруджа винаги съм имал, но не се решавам да тръгна. Боя се, че ще намеря живота и хората съвсем други - не такива, каквито ги зная. Във всяка моя работа мисълта ми е, както знаеш, там; там е моят пейзаж, там са героите ми - битът, работата и съдбата им. Пък и аз с всичките ми спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа. Но какво би станало с тоя свят, ако сега го видя съвсем друг? То ще е като да се събудя от някакъв хубав сън, ведно с който да пропаднат и неговите видения. Няма ли да бъде това катастрофално за работата ми? След такъв един душевен смут аз не бих могъл да напиша нищо повече за Добруджа.

Февруарий 1932 г.

Февруарска вечер. Отбих се в сладкарница "Цар Освободител" и прав до вратата чаках да мине трамвая. Навън духаше студен вятър. Влезе Йовков - и той ще чака трамвая. Казвам му, че съм го търсил преди малко в "Биад".

- Хубаво е там. Това кафене е моят втори кабинет. Вечер между 5-7 часа там посетителите са малко и аз седя спокоен, пуша и си обмислям работите. Може да се каже - там "пиша" разказите си, а у дома ги само "преписвам".

Аз не мога да съчинявам на масата в кабинета. Винаги ми е било чудно, как може да се съчинява така над бяла хартия с перо в ръка. То не е творчество, а някакво измислюване. Аз обичам, когато мисля върху една композиция, да чувствувам хората и живота наоколо си. Затова истинските ми творчески часове са в кафенето: седя си сам, гледам през стъклата на улицата, дето тече животът и си мисля за героите, като да са и те там някъде в същия живот. Така те стават по-действителни и по-правдиви, не идват при мене като призраци от някакъв въображаем свят.

--------------------------------------------------------------------------

- Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки модел отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях - нищо не бих могъл да напиша.

Проф. Спиридон Казанджиев,
сп. "Златорог", кн. 9, ноември 1937 г. и кн. 7, септември 1943 г.
(със съкращения)

https://impressio.dir.bg/ikoni/jovkov-otblizo-samo-na-chestnata-dusha-vratata-e-taka-otvorena

[Hatshepsut]

Йордан Йовков - "Песента на колелетата", изп. Богдан Дуков

Йордан  Йовков  ( 9.11.1880 – 15.10. 1937) е български писател, класик на българската литература.     Мъдър и красив е творческият свят на Йордан Йовков. Търсенето на абсолютното добро като нравствена красота на човека превръща неговите герои в мечтатели и чудаци. За тези съзерцателни, меки и по природа добри хора винаги има един друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е неговата тайна, за която не говори. Мисълта е в постоянен досег със спомена за онзи миг от живота, донесъл много болка. Той преобръща посоките на вътрешния размисъл. Дните се нижат един след друг, но героите на Йовков не забелязват реалния поток на времето. Те живеят със спомена за отминалия живот. В него има много болка, но и не малко обикновена човешка радост. Тази особена раздвоеност на мисловното ,,зрение" е характерна и за Сали Яшар от разказа ,,Песента на колелетата." В този разказ  Йордан Йовков разкрива чудния свят на нравствената красота, към която се стремят неговите герои, а тя е винаги в тях...

[Hatshepsut]

Йордан Йовков - "Албена", изп. Богдан Дуков

Йордан  Йовков  (1880-1937) е български писател, определян като майстор на късия разказ.Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него.Този разказ е от сборника "Вечери в Антимовския хан"(1920).

[Hatshepsut]

Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух ~ Йордан ЙОВКОВ

Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух

Онова, което трябва да се пожелае на българската художествена литература, е да следва традициите, завещани от великаните на българското слово - Ботев, Каравелов, Славейков, Вазов. Българската литература трябва да бъде пропита с национален дух. Не от враждебен към другите народи патриотизъм, не и от чувство на расово превъзходство, каквото ние впрочем нямаме, трябва да желаем това, а защото то е условие за всяка култура, за всяко морално и духовно съвършенство. Изкуството е и трябва да бъде преди всичко национално.

На българския народ да пожелаем да намери сили да изживее тежката икономическа криза. Да пожелаем будно българско съзнание на всички българи, гдето и да живеят те. Нашият народ е земледелски и подобно на земледелските народи от всички времена и от всички страни има едно съкровено желание: да има мир на земята, мир между народите.

Наша книга, наш език

Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга - хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика. Не говоря за нас, възрастните. Но все ще се случи тъй, все ще дойде такъв ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа - и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го провери в спомените си, защото и днес то ни се струва тъй невероятно хубаво, както хубави изглеждат нещата в сънищата ни. Само в ръцете на младия читател, който пръв път чете големи книги, душата на когото тръпне като пред отворено небе - книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост - нещо безкрайно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо само по себе си. Книгата буди вече удивление, към нея благоговее, тя става светиня. И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, сега зазвучава като песен. Ето как в тоя миг, в това утро на човешкия живот, изведнъж разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя миг остава незабравим, както са незабравими всички скъпи наши спомени - бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният образ. И това чувство към книгата си остава завинаги, защото е било родено в самото сърце на човека.

Всеки, струва ми се, е преживял нещо подобно. От купчината книги, които имаше у дома, когато бях дете, аз помня най-много една: История словянобългарская под имя Уннов - от Гаврил Кръстевич. Може би тя да не е била най-хубавата книга през това време. Но мене ми се падна тя да е първата книга, първата голяма истинска книга, която прочетох, която четях и препрочитах. Какви чудеса се криеха в тая стара книга с изръфани корици! - Походи на грамадни армии, царе-герои, Аеций, Атила, битката на Каталонското поле, безкрайната държава на Атила и оная трагична нощ, когато на другия ден след сватбата му с хубавата Илдика го намират мъртъв на леглото му! Не вече прочетеното, а самият спомен за него е нещо неизличимо.

Всеки ще прочете и е прочел много книги през живота си. Но струва ми се, че след прочита на една хубава книга у всекиго зазвучава една стара струна, събужда се отколешен трепет, който не се съзнава - очарованието от първата прочетена хубава книга.

Книгата, която ще скътате в къщата си, ще чака незасегната и чиста душа на някой млад читател. Нейното предназначение е голямо и прочитането й е като обред. Нека затуй тя да бъде някоя хубава българска книга.

https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/3695-balgarskata-literatura-tryabva-da-bade-propita-s-natsionalen-duh-yordan-yovkov.html

[Hatshepsut]

Йордан Йовков - "Другоселец", изп. Богдан Дуков

Йордан  Йовков  (1880-1937) е български писател, определян като майстор на късия разказ. Йовков остава трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците ,,Последна радост", ,,Старопланински легенди" 1927, ,,Вечери в Антимовския хан" 1928, ,,Женско сърце", ,,Ако можеха да говорят" 1936 и романа ,,Чифликът край границата", както и незавършения роман ,,Приключенията на Гороломов", драмите ,,Албена", ,,Боряна", ,,Обикновен човек" и комедията ,,Милионерът". Сборниците ,,Старопланински легенди", ,,Вечери в Антимовския хан", ,,Ако можеха да говорят" се определят жанрово като цикъл от разкази.