Йорданъ Радичковъ

[Hatshepsut]

24 октомври - На този ден се роди големия Радичков

"Йордан Радичков не е само явление в съвременната ни литературна история, той е явление в националната ни ,,историческа" история, защото остава знак за повече почтеност във всички измерения на общия ни живот. Той не бе просто необикновен човек и писател, а и дух, дошъл по тези земи, изпратен от по-добрата страна на мирозданието. Знак, който не бива да забравяме, защото такива същности като Йордан Радичков се появяват веднъж на 100 години." Това пише за него поетът Румен Леонидов.

Радичков се роди се на този ден преди 85 години в Калиманица, Берковско. .Ето някои от най-крилатите му изречения и размисли:
- "Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно." ("Ние, врабчетата")
- "Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!" ("Ние, врабчетата")
- "Дано бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!" ("Опит за летене")
-
"- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш.
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва." ("Свирепо настроение")
- "Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!" ("Домашна тетрадка")
- "Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има." ("Суматоха")
- "Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.
- "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")
- "За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си."
- "Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!"
- "Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.
Трябва ли тогава да убием мухата!" ("Убий мухата!")
- "Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!"
- "По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!" ("Ние, врабчетата")
- "Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето.
Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат.
Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото.
Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти.
Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат.
Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си!
Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка."
- "Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки."

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=25242

[Hatshepsut]

ЗА ПРОСТОТИЯТА - Йордан Радичков

Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното - че простотията върви с човека, тъй както той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също а започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.
Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата да се срещнат простотии - било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията - и тя се вози. И в трабант съм виждал същата история, а когато беше времето на велосипедите - и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка.

В минути на откровение един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кротко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко - досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също тъй не сънува с него.
Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: "Ами как! Като игла в купа сено!"

Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното - че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него.Забелязал съм, че някои хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да ги скрият, където си искат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха!

Йордан Радичков
Из сборник с разкази "Свирепо настроение"

[Hatshepsut]

Пупаво време

Почти винаги когато изляза в Софийското поле да наобиколя старите ловни места било на пъдпъдък и на гургулица през лятото, или на бекасина и дива патица през есента, все ще срещна и някой шилегар с шилетата му. Това обикновено е край някой от временните летни овчарници, които никнат като гъби след дъжд в полето. Оградата на такъв овчарник е скована надве-натри от дървени пръти. До нея стои на четирите си крака дървен сандък, направен от щайги, покрит с крадена мушама и найлон. В него се излежава или спи шилегарят, като пропълзява вътре на четири крака, а отвън клечи вързано на синджир куче. То обикновено е толкова мършаво, че цялата му костна система може да бъде изучена, без да се сваля кожата от гърба му.

Види ли човек — кучето лае. Ако няма човек — пак лае. Ама така лае, като че изпраща кучешките си позивни на цялата вселена, а вселената стои смълчана и слуша.

Към така нарисуваната картина мога да добавя и опита в някои шилегарници да се направи подобие на навес, та при дъждовно време и буря стоката да има къде да се подслонни. Дъждовете и летните бури обаче са съсипали всичко и от навесите са останали само подобия — щипки слама, кичури от камъни и тръстика, парчета найлон и черна мушама, които при вятър се развяват като знамена, сякаш шилегарникът всеки миг ще тръгне през полето да воюва и да се бие с ветровете.

По обедно време шилетата се навъртат около пладнищата, разположени под сенките на стари върби, тополи или някоя дива круша, кой знае как помилвана от брадвата на човека. Бог отдавна е отвърнал лице от нея, само сврака, ако се наскита по тия места, ще благоволи понякога да кацне в дървото, да огледа полето и да поразмишлява. Когато в късните есени задухат студените ветрове и плъпнат мъглите, съм виждал и гарван да стои неподвижно в крушата, мълчалив, дълбоко умислен. Той е толкова стар, че ми се струва да е бил свидетел на обесването на Васил Левски край София и че оттогава именно е станал затворен и мълчалив. Плодовете на крушата са стипчиви. Ако човек реши да опита, устата му така изтръпва, че сума време подир това не е в състояние да подсвирне с уста.

Но да оставим крушата и да се върнем при шилетата и шилегаря. Шилегарят нарича шилетата си въшки и непрестанно им подвиква: ,,Дей, пупави въшки, дей!" Той не само се обръща към тях по този любезен начин, но ги замеря и с гегата си, за да ги възвръща. От тази гега шилетата куцат кое с лява нога, кое с дясна, кое със задна нога, кое с предна, тъй че почти всичко е осакатено от своя пастир. Ако и Бог по този начин пасе човешкото стадо, то тежко и горко ни!

Защо пастирят нарича шилетата си пупави?

Нарича ги пупави, защото растат предимно на корем. Според местния говор пупа значи корем. Пупавото се употребява главно в среден род, за да се подчертае неговата недоразвитост и инфантилност. Това понятие се разпростира не само върху домашните животни, то засяга също така и човека, особено децата. При неправилно хранене и отглеждане децата стават пупави и колкото повече растат, толкова повече пупавеят. Да запупавее може, разбира се, и възрастният човек, но при възрастния за разлика от децата това ще рече, че наред всичко е и малко възглупав — запупавял му е акълът. Когато едно нещо започне да пупавее, отърване няма..." Съдба, какво да се прави!

Щом есенно време разцъфне кърпикожухът, пупавите шилета вече не се завират по пладнищата, а се разстилат във верига и пощят усърдно тревицата. От сушата всичко е изгоряло, полето е оголено като длан, обаче където минават канали и има подпочвени води, се зеленее примамливо млада тревица. За пупавите тази зелена тревица е благодат. Те бързат да доопасат всичко, преди да е паднал снегът.

Есенната картина се обогатява от появата на белите пупавици по пасищата. Малко дъждец само да падне и ето че сутрин се бялват гъби печурки и пупавици. Пупавицата — това е прахавицата. Тя е съвсем топчеста и расте само на корем. По-пупаво от нея едва ли друго нещо може да се срещне в полето. Тя стои малко възглупаво на един крак, очаквайки да я забележат. За забелязване я забелязват, но никой не посяга към нея. Тя така и правостояща остарява, сбабичосва се, изсъхва и сърцевината й се превръща в прах, откъдето идва другото й име — прахавица. Много ог идеите на нашето време могат да бъдат оприличени на пупавиците. Докато политиците говорят колко нови и свежи са тези идеи, то те вече са се сбабичосали и са почнали да се превръщат в прах. Ако човек стисне с ръката си такава пупава и надута идея, няма да чуе никакъв звук, а само едно: ,,Пах-пах!"

Към кърпикожуха и пупавиците трябва да турим и циганското петле, на което освен папуняк казват още и пупавец. Когато тръгне да се разхожда помежду запувялите шилета, той така се вдъхновява, че разтваря широко гребена си и започва да пупа. Дали вика друг пупавец или пупа просто от задоволство и удовлетворение не мога да кажа. Някои наши политици в своите публични изявления много напомнят пупането на папуняка. Те изпитвват истинско удовлетворение от пупането... Но да не подминаваме птицата!... Звуците, които тя издава, е трудно да се нарекат песен, затова народът е дал сполучливото определение пупа. По същия начин се казва, че бухалът буха, кукувицата кука, гугутката гука и прочие. С пупането си пупавецът (циганското петле) се легитимира пред шилегаря и стадото.

Слушайки пупането, шилегарят на свой ред се въодушевлява, възкликва любимото си: ,,Дей пупави въшки, дей!" и замята с гегата към пупавеца, но няма досега случай да го е улучил, както например улучва шилетата си. Птицата подрипва, пак каца и без никак да се помайва, започва отново да пупа.

Като гледам цялата тази ,,мила родна картинка", ми идва на ума, че у нас са пупави не само шилетата и гъбата пупавица и не само папунякът пупа, ами целият ни живот сякаш запупява. Покрай живота и ние, неговите жители, запупяваме. И не само телесно. Запупяваме и умствено, и духовно. Затова от всичките ни усилия и начинания вее все повече и повече пупавост. А когато вечер слушам изявленията на говорителите на различните политически сили, ползващи временния статут на националната телевизия, пред очите ми застава натрапчиво и някой от споменатите по-горе шилегарници с вързано отпреде им им куче.

Ако минава човек — кучето лае. Ако не минава — пак лае.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои книги на Йордан Радичков:

- Ние, врабчетата https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=282

- Избрани произведения https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7264

[Hatshepsut]

На второ четене – интервютата с Йордан Радичков

"Събрани съчинения", том 11, от Йордан Радичков

изд. НИКЕ, 2020


Интервютата с Йордан Радичков са били публикувани и преди - във вече изчерпана от тираж книга, издадена пак от НИКЕ. Сега са включени в предпоследния том от събраните съчинения на писателя, а томът приключва с няколко негови снимки и с началото на текст, който съставителката Мария Младенова така и не успява да довърши приживе.


Общо около 350 страници разговори. Разбира се, някои теми се връщат отново и отново, свързани с разказите на писателя, с драматургията, с родното му село. Понякога има какво ново да се отговори на тези повтарящи се въпроси, друг път - не. Това са очакванията, с които се подхожда към този сборник с интервюта. И може би предварително се появява и въпросът защо изобщо да се четат събрани интервюта, освен ако не сме изследователи на писателя.


Сборникът е полезен и за изследователи на разговора. Тук участваш активно, също като във всеки смислен диалог. Радичков така определя идеалния читател: като човек, който е склонен да влезе в битка с него. Един рунд печели писателят, друг - ние, следващия си го поделяме. Да си читател е отговорна работа и е хубаво тази отговорност да ни се напомня.


Със събеседник като него често си изненадан. Връзките, които прави между нещата, невинаги са очевидни, но винаги са живи. В разговор от 1982 г. той казва:


"Езикът - това е мисълта на човека, то е цял океан. Който може, плува в него, който не може, се удавя или гази в плиткото."


В плитчините на днешното говорене сигурно би било по-безболезнено, ако можехме да забравим, че го има и дълбокото. Но то си остава като копнеж. Затова да четеш тези интервюта е хубаво упражнение - постоянно срещаш нещо ново, вземаш си по някоя история или запомняш интересно построен израз. А това упражнение може и да е малко отчайващо, ако сравниш с днешните начини за водене на разговор пред публика. Днес е рядкост да забележиш отношение към себе си, което показва достойнство без его. Особено през тази година на избори...


Смехът над себе си е друга дисциплина, в която Радичков е деликатен майстор. Понякога почти можеш да пропуснеш намиганията му. Впечатлих се от смиреното му отношение към различни награди, преводи, отличия - може би защото напоследък на няколко пъти се натъквам на точно обратното отношение към такива неща.


Но тези сравнения, които сигурно са неизбежни, все пак са само по периферията на най-интересното в сборника. Интервютата, правени между 1962 и 1999 г., напомнят за пластичността на мисълта, както самият писател обяснява:

"Искам да кажа, че човек е много сложно и променливо същество, че днес е в едно настроение, а утре - в друго, че днес мисли така по един въпрос, а утре - доста различно. И ако днес, 27 юли 1974 година, аз съм отговорил на някои въпроси искрено и честно така, както е записано, а утре или други ден се окаже, че мнението ми е по-различно, че в него се съдържат други нюанси, че просто самата гледна точка е сменена - това няма да означава нищо друго, освен - както казах - че човек е много сложно и променливо същество."


Изследването на тези противоречия, с които всички сме изпълнени, прави образа на писателя по-плътен пред нас. Може би оттам идва и усещането, че разговорите са живи, стига да участваш.


В проследяването на промените в мисълта му обаче кристализира и друго - това, което остава стабилно, което никога не се сменя. Най-силно се усеща природата, която постоянно присъства в разговорите. Не ми се иска да кажа "връзката с природата". В този израз се вижда отношението ни към нея: как се поставяме в друг план, на друго място от природата, за да се "свържем" с нея.


В тези разговори тя не присъства като нещо за наблюдаване, а като цял език, който ни разкрива истини и за нас. За мен това беше най-ценното - споменаването на всички свраки, мечки, гущери, на човека, който, преди да порасне, е бил врабче.


Докато четеш, общуваш със свят, който е богато населен - цяла енциклопедия от животински видове, но и видове дъжд или отношение към сезоните. Това обостря сетивата ти. Дори София, в която Радичков попада "по невнимание", е пълна с дива природа (отвъд хората). Участието в тези разговори е все едно някой постоянно да ти насочва погледа и да ти показва какво се случва наоколо, колко много изпускаш всеки ден


Други от постоянните теми по-скоро не очаквах да се завръщат така често. Трогваше ме, когато писателят отказва да говори публично за това, в което вярва. Докосваше ме и отношението му към децата, обичта и вниманието му. Споменава например как някои хора не си удрят кучето, но си удрят детето ("Насилието сега е навсякъде, то се разпростря и върху децата").


Интервютата около 90-те години и промените тогава са трудни за четене - океанът на езика, по който до момента си се носил по гръб в другите разговори, внезапно става бърза река с остри камъни. През 1991 г. писателят казва:


"Настроението ми сега е тягостно. Даже думата настроение ми звучи тягостно. Чувствам някакво униние."


Има много за обработване през тези години - много надежда и много разочарование, които са болезнено ясни тук. В опита за създаване на нов смисъл има и осъзнаване на вакуума:


"Вижте как на 10 ноември толкова много неща се обезсмислиха - филми, спектакли, книги."


В същия период писателят казва и друго - че в този живот можеш само да счупиш гърнето, не можеш да залепиш парчетата. Това звучи толкова по-различно от успокоителния му тон, когато казва, че "съвършено е само неръкотворното".


Докато четях тези интервюта, често ги споменавах в разговори. Темите тук са толкова много, че непрекъснато напомнят за себе си. Има и цяло интервю за футбола. Разбира се, другата страна в интервютата - журналистите - също е огромно богатство, с всички цветове на това, което е вълнувало интервюиращите в деня на срещата и което са занесли при писателя. Правят впечатление много неща, но ето например Ива Николова, която през 1989 г. в един от въпросите си казва:

"На всеки човек се падат около 50 птици, обаче ние не съзнаваме това, нищо не правим за тези птици. Те са наши, всъщност - полагат ни се. Но Вие какво правите с Вашите птици, аз какво правя с моите птици - аз изобщо не мисля за тях."


По-често да си напомняме в разговор, че ни се падат по 50 птици. Не за да се поучаваме един друг. А просто защото така става малко по-леко и по-хубаво.

https://www.dnevnik.bg/knigi/2021/10/05/4261266_na_vtoro_chetene_intervjutata_s_iordan_radichkov/

[Hatshepsut]

Йордан Радичков - "Белег от бълха", изп. Богдан Дуков

Йордан  Радичков (1929 – 2004)  е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм. Той заема уникално място в българската литература и култура. Ненадминат майстор на късия разказ и неподражаем драматург, той е едно от емблематичните имена в новата българска литература, отличаващ се със самобитния си стил и запомнящите се ,,крилати" фрази.

[Hatshepsut]

Йордан Радичков - "Нежната спирала", изп. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Влизаме в най-Радичковия месец


Почитателите на Радичков ще могат да го опознаят и като художник-илюстратор в изложба с непоказвани досега творби

В "най-българския от всички месеци"  - по думите на Йордан Радичков - януари, Пловдив ще стане домакин на поредица от събития, свързани с магьосника на словото. Книга, четири филма, театрален спектакъл, изложба и лекции включва програмата в знаковия за творчеството и живота на писателя (той почина на 21 януари 2004 г.) и най-лют зимен месец.

Началото е на 12 януари с представянето на финалния, 12-и том от събраните съчинения на Радичков. То ще е от 18:30 часа в Епископската базилика. Повече от 12 години проф. Инна Пелева работи над томовете, събирайки, сравнявайки и контекстуализирайки мноогобхватното творчество на автора. Томовете на издателство "Нике" имат амбицията да съберат всички текстове на Радичков - публикувани и непубликувани преди това. Финалният от тях съдържа публицистика, слова, есета, предговори, послеписи, бележки. Книгата е разделена на няколко части: "Радичков за себе си, за българите и историята", "За творците, изкуството и културата" и "Из архива на писателя". Сред текстовете са открояват и такива, писани за Ивайло Петров, Бинка Желязкова, Константин Павлов, Румен Скорчев, за 100-годишнината на "Под игото", за филма "Привързаният балон" и още много други.

Между 13 и 19 януари в Lucky Дом на киното ще бъдат прожектирани четири филма, свързани с творчеството на Йордан Радичков. Старт на прожекциите в деня на българското кино ще даде лентата на режисьора Андрей Паунов "Януари". Една от най-известните пиеси на Радичков заживява нов живот в авторската интерпретация на Паунов с участието на звезди като Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров, Леонид Йовчев, Малин Кръстев. Режисьорът ще присъства на прожекцията за среща-разговор с публиката.

"Привързаният балон" е спрян от комунистическата цензура за 33 години

Жители и гости на Пловдив ще имат възможност да видят и дигитализираната версия на "Привързаният балон", която беше показана само веднъж в София. Филмът на Бинка Желязкова е забранен от комунистическата цензура веднага след премиерата си през 1967 г. и остава недостъпен до 1990 г., а до голяма степен и след това. В програмата са и две документални ленти. "Черказки хроники" на режисьора Димитър Петков е единственият документален филм за и със участието на Йордан Радичков, в който той разказва за творчеството си. "Бялата сцена и Радичков" наДимитър Шарков пък се фокусира върху постановките и пиесите на писателя и творчеството му в света на театъра.

Програмата ще бъде обогатена с непоказвани досега илюстрации на писателя в PUNKT на 14 януари. Посетителите ще могат да преоткрият Йордан Радичков като художник. Известен с илюстрациите си към обичаната детска книга "Ние, врабчетата", авторът рисува през целия си живот, завещавайки на близките си огромен архив.

На 20 и 22 януари в Епископската базилика изкушените от творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност за среща с проф. Инна Пелева. В две лекции изследователката ще се опита да обгърне многоликото творчество на автора и да даде по-задълбочено разбиране за времето, мястото, причините и вдъховението на Радичков, които спомагат за създаването на 12 тома литературни творби.

Всички събития са с вход свободен. Билети на преференциални сцени ще се продават само за спектакъла "Бомбето" в Куклен театър Пловдив, който ще сложи край на програмата на 26 януари. Постановката е носител на отличията Grand Prix от Международния куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" 2021 и награда за режисура на Катя Петрова, както и награда Пловдив 2021 в категория "Произведение на изкуството, предназначено за деца".

https://www.segabg.com/category-culture/vlizame-nay-radichkoviya-mesec

[Hatshepsut]

Йордан Радичков: При нас нямаме спирала на развитието, при нас се върти колелото

,,Писател става човек, който има какво да разкаже."

,,Йордан Йовков като четеш, усещаш миризмата на това, което пише. Като описва поле, мирише на сено, на билки, на някаква магия. Лекота и магия има в Йордан Йовков."

,,Не съм имал страх никога, от нищо."

,,За всичко ние сами сме си виновни, никой не ни е виновен."

,,При нас нямаме спирала на развитието, при нас се върти колелото." 

,,Аз знам само това, че у нас от литературен труд не може да се живее. И от старите писатели нито един не е живял от литературен труд."

,,Завиждал съм на художниците, защото художникът може да рисува и да си подсвирква с уста. Аз като пиша, не мога да правя това. Завиждам на актьорите, защото работят групово."

,,В нашата история винаги съм слагал на най-високо място Васил Левски. Той за мен е необясним феномен."

,,До една цел се стига като не се бърза, като не се изостава."

,,Писането е един вид ерес."

,,Когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!"

,,За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си."

,,Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!"

,,Една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!"

,,Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!"

,,Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки."

ЙОРДАН РАДИЧКОВ – български писател, драматург и сценарист, роден на 24 октомври 1929 г. Творбите му са преведени на 37 езика. Носител е на престижната международна италианска награда ,,Гринцане - Кавур" (1984) за белетристика и на Кралския шведски орден ,,Полярна звезда" (1988). През 1996 г. за книгата си ,,Малки жабешки истории" е вписан в почетния списък ,,Ханс Кристиан Андерсен" на Международния съвет на детската книга. През 1996 г. е отличен с ,,Аскеер" за принос в развитието на театъра, а през 2003 г. получава държавната награда ,,Св. Паисий Хилендарски". Умира на 21 януари 2004 г.

https://skif.bg/index.php/edno-kam-edno/3785-iordan-radichkov-edna-ptitza-mozhe-da-bade-martva-no-perata-i-sa-vinagi-zhivi