История на Филипинитѣ

[Hatshepsut]

История на Филипините

Общ преглед

Република Филипини (на филипински: Republika ng Pilipinas; на английски: The Republic of the Philippines) е страна в Югоизточна Азия, състояща се от 7107 острова, около 700 от които – населени. Най-големите острови са Лусон, Минданао, Палаван и Миндоро.

Отстои на 1210 km от брега на континентална Азия. Площ – 322 823 km², от които 320 854 km² суша и 1969 km² водна площ.

Названието на архипелага се мени няколко пъти в течение на историята. Първото име на страната – „Филипинските острови“ (Las Islas Filipinas) – е дадено през 1543 г. на островите Самар и Лейте от испанския пътешественик Руй Лопес де Вилялобос в чест на испанския крал Филип II. Архипелагът е наричан Испански Източни Индии, Нова Кастилия (Nueva Castilla) и острови на Св. Лазар (Islas de San Lazaro). По време на революцията на Филипините конгресът провъзгласява територията за „Република Филипини“ („República Filipina“ или „Philippine Republic“). От времето на победата на САЩ във Филипино-американската война (1899 – 1902) и до провъзгласяването на независимостта територията е наричана „Филипински острови“ (англ. Philippine Islands). От времето на Парижкия договор от 1898 г. архипелагът е наричан „Филипини“ (англ. Philippines). След края на Втората световна война официалното название на архипелага е „Република Филипини“ (филип. Republika ng Pilipinas).

Страната е президентска република, получила независимост от САЩ през 1946 г.; преди да попаднат под властта им, Филипините са испанска колония, поради което, наред с Източен Тимор, това е една от 2-те (преобладаващо) католически държави в Азия.

Населението на Филипините е около 100 милиона души, от които над 13 милиона души живеят в столицата на страната Манила – един от 20-те най-големи метрополиса в света.

Филипините са архипелаг в Югоизточна Азия, състоящ се от над 7,000 острова, разположени между Филипинско море на изток и Южнокитайско море на запад. Страната има богата история, белязана от различни културни влияния, включително австронезийско, испанско и американско. Испанската колонизация през 16 век е оставила дълбок отпечатък върху културата, религията и езика на Филипините, а след Испано-американската война в края на 19 век, страната преминава под американско управление до обявяването на независимост през 1946 година.

Столицата Манила е културен и икономически център, докато най-големият град Кесон Сити е част от столичния регион. Официалните езици са филипински (базиран на тагалог) и английски, като английският играе важна роля в образованието, бизнеса и администрацията.

Филипините се гордеят със своето природно богатство – от живописните плажове и коралови рифове до величествените вулкани и гъсти гори. Сред най-известните туристически дестинации са Боракай, Палаван, шоколадовите хълмове на Бохол и оризовите тераси на Банау.

Икономиката на страната е една от най-бързо развиващите се в региона, със силно присъствие на земеделието, производството и услугите. Значителен дял от приходите на страната идва от филипинците, работещи в чужбина, които изпращат парични преводи на своите семейства.

С многокултурното си наследство, впечатляващи природни забележителности и динамична икономика, Филипините представляват уникална и привлекателна дестинация както за туристи, така и за инвеститори.

Политика и държавно устройство

Филипините са република, в която президентът е държавен глава, министър-председател и главнокомандващ на въоръжените сили. Президентът се избира пряко от населението за срок от 6 години. Той има право на един президентски мандат.

Двукамарният конгрес на страната включва сенат (т.нар. горна камара, членовете на която се избират на национално ниво) и камара на представителите (т.нар. долна камара, членовете на която се избират по райони). 24 сенатори се избират за срок от 6 години, като половината се сменят на всеки 3 години. 250 представители от камарата на представителите се избират за тригодишен срок.

Държавата е разделена на 79 провинции, групирани за улеснение в 17 региона. Регионите нямат отделно самоуправление, с изключение на автономния регион в мюсюлманския остров Минданао.

Страната е в диспут с Тайван, Китай, Виетнам и Малайзия за богатите на нефт и природен газ острови Спратли, намиращи се в Южнокитайско море и с Малайзия за Сабах – втората по големина провинция на Малайзия, разположена в северната част на остров Борнео – бивша територия на султаната Сулу (полу-независима държава до 1917 г.), чийто наследник са Филипините.

Филипините са член на ООН от нейното основаване на 24 октомври 1945 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Филипини

https://hegemontravel.com/destinations/filipini/

[Hatshepsut]

География на Филипините


Филипините – сателитна снимка

Общ преглед

Филипините е държава в Югоизточна Азия, разположена на 7 107 острова от Филипинския архипелаг, от които 800 са населени. Площ – 343 448 km². Население на 1 януари 2016 г. – 103 млн. души. Столица – град Манила.

Архипелагът лежи североизточно от остров Борнео и южно от Тайван между 116° 40' и 126° 34' източна дължина и 4° 40' и 21° 10' северна ширина. На изток е Филипинско море, на запад – Южнокитайско море, а на юг – морето Сулавеси. най-близката островна държава на изток е Палау. На юг е Индонезия.

Климатът е горещ, влажен и тропичен. Средната годишна температура е около 26,5 °C. Има три сезона – топъл (или летен) от март до май, дъждовен – от юни до ноември, и студен – от декември до февруари.

Повечето планински острови в миналото са били покрити от тропически дъждовни гори и са вулканични по произход. Най-високата точка е вулканичният връх Апо на остров Минданао – 2954 m. На остров Бохол (десетият по големина остров на архипелага) се намират известните „Шоколадови хълмове“.

Страната се намира в пояса на тайфуните на Западния Тихи океан и около 19 тайфуна преминават през нея всяка година.

Филипините също така лежат на тихоокеанския огнен пръстен, поради което изпитват чести сеизмични трусове и вулканична активност. Около 20 земетресения на ден са регистрирани на Филипините, въпреки че повечето са твърде слаби, за да бъдат усетени. Много от вулканите са активни.

Географско положение, граници, големина, брегове

Филипините е държава в Югоизточна Азия, разположена на 7 107 острова от Филипинския архипелаг в западната част на Тихия океан, от които 11 са големи (96% от нейната територия) – Лусон, Минданао, Самар, Негрос, Палаван, Панай, Миндоро, Лейте, Себу, Бохол и Масбате. Филипините нямат сухоземни граници, а само морски – с Малайзия на югозапад и Индонезия на юг. В тези си граници заема площ от 343 448 km². Дължина от север на юг 1750 km, от запад на изток 1100 km. Дължината на бреговата линия на 7 107-те острова е 11 860 km. Вследствие от силното раздробяване на сушата бреговата линия на островите е силно разчленена. Източните брегове са най-често стръмни и скалисти, а крайбрежните низини заемат незначителни участъци, поради наличието в непосредствена близост до тях на дълбоката Филипинска подводна падина. Болшинството от големите заливи и удобните пристанища са по западните им крайбрежия (в т.ч. залива Манила и едноименното пристанище). Покрай бреговете на значително разстояние се простират коралови рифове. Вътрешните морета (Сибуян, Висаян, Камотес, Самар, Минданао) имат голямо количество малки острови и протоци.

Крайни точки:

• на север – остров Ями, в о-вите Батан 21°07'19” с.ш.
• на юг – коралов риф, в о-вите Сибуту 4°28'20” с.ш.
• на запад – нос Лигас, на остров Балабак 116°55'44” и.д.
• на изток – на остров Минданао 126°36'19” и.д.

Релеф

На Филипините преобладава планинския релеф с височини 1500 – 2000 m, максимална вулкана Апо 2954 m на остров Минданао. Най-характерни са късите (до 200 – 250 km), със стръмни склонове масиви, силно разчленени от дефилета и 10 действащи вулкана – Таал, Банахао (2165 m), Булусан (1565 m) и Майон (2462 m) на остров Лусон, Апо и Макатуринг на остров Минданао, Хибокхибок (1713 m) на остров Камигин и др. Значителни площи са заети от ниски планини, възвишения и плата. Низините заемат под 1/4 от територията на страната, като най-големи са Централната и Кагаян на остров Лусон, Котабато и Агусан на остров Минданао. Планините и разделящите ги междупланински падини имат предимно субмеридионално простиране и обичайно са разположени покрай оста на големите острови, образувайки на островите Лусон и Минданао няколко паралелни вериги.

Климат

По-голямата част от територията на страната има екваториален, а на север – субекваториален, мусонен климат. По крайбрежията на юг през цялата година средните температури са 27 – 28°С, а на север 24 – 28°С. С изкачването в планините те се понижават до 20°С на височина около 1600 m и, до 15 – 17°С по върховете на най-високите планини. По-голямата част от страната се отличава със значително овлажняване (над 2000 mm годишно), по наветрените склонове на планините сумата на валежите достига 3500 – 4500 mm, а във вътрешните долини и по някои южни острови на места под 1000 mm годишно. По южните острови валежите са почти равномерно разпределени през цялата година. Западните крайбрежия в северните части на архипелага са подложени на въздействието на летния мусон, а източните – под въздействието на зимния мусон и пасатите духащи от Тихия океан. При това положение по западните крайбрежия преобладават летните валежи и се отбелязва летен максимум на оттока на реките, а в източните части на Филипините техният максимум се сменя през зимните месеци. От август до октомври ежегодно преминават около 20 тайфуна, като 3 – 4 от тях нанасят значителни щети.

Води

Реките на Филипините са къси, но пълноводни. В горните си течения те се отличават с бързо течение и множество прагове, а в приморските низини имат широки и заблатени долини и меандрират. Някои от тях (Пампанга и др.) образуват делти. Подхранването им е предимно дъждовно. Основните реки са: Агусан 350 km и Минданао 320 km (на о. Минданао); Кагаян 505 km, Пампанга 260 km и Агно 206 km (на о. Лусон). Езерата в страната са малко и сравнително малки по размери. Най-големи са: лагунното езеро Бай (949 km², дължина 75 km) и Таал (234 km²) на остров Лусон; вулканичното езеро Ланао (340 km²) на остров Минданао. В езерото Таал се намира една от двете известни природни структури в света – три острова и две езера едно в друго: в остров Лусон е езерото Таал, в него е вулканичният остров Таал, в който е езерото Кратер, а в него – островният вулкан Поинт (координати 14,009300° с.ш. и 120,996019° и.д.). Другата такава природна структура е на остров Виктория в Канада.

Почви

В почвената покривка на Филипините преобладават характерните за тропиците червеноземни и жълтоземни латеритни почви, често оподзолени. Във височина те се сменят с планински кестеняви почви. В районите с вулканична дейност са развити вулканични (т.нар. пепеляви) почви, а по долините на реките – алувиални, на места заблатени. На островите Себу, Бохол и някои други – почви, образували се при изветрянето на кораловите рифове. Много участъци от планините са лишени от почвена покривка. Значителна част от почвите (преди всичко земеделски усвоените) са силно ерозирали.

Растителност

Оризовите тераси близо до Банауе

Растителността на страната е богата и разнообразна. Наброяват се около 10 хил. вида растения (огромно разнообразие от дървета, папрати и орхидеи), около 40% от които са ендемити. Горите заемат 46% от територията ѝ, предимно в планините. Най-големите горски масиви са на островите Минданао, Лусон и Палаван. До височина 400 – 500 m преобладават многоетажните вечнозелени влажни екваториални гори с участието на диптерокарповите (в т.ч. ценни дървесни видове, отличаващи се с твърдост и красота на дървесината, т.нар. «филипински махагон») и палмовите. На височина до 900 m растат вечнозелени смесени гори с множество нискорасли палми. Нагоре следват гори с преобладаване на дървета, свойствени за субтропиците (вечнозелен дъб, миртово дърво, клен), а в планините на Лусон и Миндоро – боровите гори. На подветрените склонове и във вътрешните долини са развити листопадни мусонни гори. Районите над 2000 m са заети от нискорасли гори, с лишеи, папрати и орхидеи, заменящи се с участъци от непроходими храсти. Площта на горите през столетията значително се е съкратила в резултат от изсичането им и на тяхно място формирането на пасища и савани, в тревната покривка на които преобладават дивата захарна тръстика и високите твърди треви. По крайбрежията на морските заливи и близо до устията на реките на места са разпространени периодично заливани от приливите мангрови гори и храсти и горички от палмата напа.

Животински свят

Фауната на Филипините принадлежи към Индо-Малайската зоогеографска област. Вследствие на островното положение на страната тя е по-бедна и включва значително количество ендемити. На Филипинските острови няма големи бозайници, срещат се маймуни (предимно макаци), лемури, летящи кучета, малки елени, филипински кожокрил, тупая, вивера, горска котка. Има около 450 вида птици и многочислени влечуги, в т.ч. питони и пресноводни крокодили.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Филипини

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Филипините

[Hatshepsut]

Население на Филипините


Доминиращите етнически групи по провинции

Общ преглед

Населението на Филипините към 1 май 2020 г. според преброяването от същата година е 109 035 343 души.

Възрастов състав (2011)

• 0 – 14 години: 34,6% (мъже 17 999 279/ жени 17 285 040)
• 15 – 64 години: 61,1% (мъже 31 103 967/ жени 31 097 203)
• над 65 години: 5,3% (мъже 1 876 805/ жени 2 471 644)

Етнически състав

Филипините имат многобройни и различни етнически групи (според някои 175 на брой), като към най-големите спадат висайците, тагалите, илоките и биколите. Чуждите граждани представляват много малка част от населението, като най-многобройни са имигрантите от Азия.

Религия (2015)

80,6% – римокатолици
10,8% – протестанти
5,6% – мюсюлмани

Език

Официални езици са филипински и английски. Освен тях има още 134 местни езика.

Демография

Филипините са 12-ата страна в света по население. Изчислено е, че около 1/2 от населението живее на остров Лусон, който е и най-големият от Филипинските острови. Също намиращият се там метрополен район на Манила е най-големият в страната и 11-ият най-голям в света. Към 2007 г. данните от преброяването сочат, че в него живеят 11 553 427 души или 13% от населението на държавата.

Населението на страната от 1990 до 2008 г. нараства с около 28 милиона души, което е повишение от 45%. Първото преброяване на населението в страната е проведено през 1877 г. и отчита население от 5 567 685 души. Към 21% от населението живеят под прага на бедност към 2015 г.

Средната възраст на населението е 22,7 години, като 60,9% са на възраст между 15 и 64 години. Средната продължителност на живота е 69,4 години - 73,1 години за жените и 65,9 години за мъжете. Прирастът от 3,21% между 1995 и 2000 г. е спаднал до 1,95% за периода 2005 – 2010 г.

След смекчаването на имиграционните закони на САЩ през 1965 г., броят на жителите в САЩ, които имат филипински корени, нараства значително. Към 2007 г. е оценено, че 12 милиона филипинци живеят в чужбина. Според оценки, населението на Филипините преминава 100 милиона души на 27 юли 2014 г. с което страната става 12-ата, достигнала това число.

Гъстота на населението (на km²) по провинции към 2009 г.

Етнически групи

Филипинците принадлежат към голям брой етноси; от тях (според преброяването от 2000 г.) 28,1% са тагали, 13,1% – себуанци, 9% – илоки, 7,6% – висая, 7,5% – хилигайон. Съществуват и множество коренни народи: игорот, лумад, мангян, баджау и други.

Филипинците като цяло принадлежат на няколко азиатски етнически групи, които езиково се класифицират като част от австронезийските и малайско-полинезийските народи. Смята се, че преди около 4000 години австронезийско-говорещи тайвански аборигени мигрират от Тайван към Филипините, като със себе си донасят и знания за селското стопанство и океанското плаване, като накрая заместват по-ранните групи негритоси на островите. Бидейки на кръстопът между Запада и Изтока, Филипините приютяват и мигранти от места като Китай, Испания, Мексико, Перу, САЩ, Индия, Южна Корея и Япония. Китайците са главно потомци на имигранти от Фудзиен (срещулежащата на остров Тайван китайска провинция) след 1898 г. и наброяват около 2 милиона души, макар приблизително 27% от филипинците също да имат частичен китайски произход, което се дължи на доколониалните и колониалните китайски мигранти.

В миналото поне 1/3 от населението на Лусон са испанци, примесени с местното население, вследствие на което днес 13,33% от филипинското население има испански корени. Последните генетични изследвания потвърждават това европейско и латиноамериканско потекло.

Филипините са американска колония от 1898 до 1946 г. и през този период се раждат над 800 хил. американци в страната. Към 2015 г. има между 220 хил. и 600 хил. американски граждани, които живеят в страната.

Други важни малцинства от чуждестранен произход са тези на индийците, японците и британците. Потомците на браковете между различни раси се наричат метиси.

Езици

Според Ethnologue, на Филипините се говорят 186 езика, от които 4 са вече мъртви. Повечето местни езици са част от филипинските езици на малайско-полинезийското семейство, което е част от австронезийските езици. Във Филипините има няколко базирани на испанския креолски езика, наричани заедно чабакано.

Официалните езици на страната са филипински и английски. Филипинският, всъщност, представлява стандартизирана версия на тагалог, който се говори главно в урбанизираните райони. И двата езика се използват в правителството, образованието, печата, медиите и бизнес средите. В повечето градове се говори местният коренен език. Филипинската конституция предоставя възможността за използване на испански и арабски, макар никой от тях да не се използва широко в днешно време. Все пак, много испански заемки присъстват и до днес в много от филипинските езици. Испанският, който е лингва франка към края на XIX век, днес е претърпял голям спад в използването си, а арабският се използва основно в ислямските училища в Минданао.

Религия

Филипините са секуларна държава, въпреки голямото влияние на Католическата църква в тази страна. Данни от преброяването през 2010 г. показват, че 80,58% от населението изповядват католицизъм. Около 37% редовно присъстват на литургии, а 29% се самоопределят като много набожни. Протестантите представляват 10,8% от населението и се придържат основно към евангелизъм, който е бил донесен от американските мисионери в края на 19 и началото на XX век. Те са концентрирани основно в северната част на Лусон и южната част на Минданао.
Ислямът е втората най-разпространена религия (след християнството) – мюсюлманското население на Филипините е 5,57% от общото население към 2010 г. и изповядва основно сунизъм. Според някои мюсюлмански дейци, броят на мюсюлманите бива значително занижен при преброяванията, поради опасения за сигурността и враждебността на държавната администрация към мюсюлманите. Около 2% от населението, основно филипинци и китайци, изповядва будизъм. Официално преброяване на атеистите не е провеждано, но въз основа на предходните цифри може да се предположи, че те са около 1 – 2% от населението на Филипините.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Филипини

https://bg.wikipedia.org/wiki/Население на Филипините

[Hatshepsut]

Икономика на Филипините

Икономиката на Филипините е класирана на 33-то място в света, като МВФ оценява БВП на Филипините през 2016 г. на 310,312 милиарда щатски долара. Основният износ на Филипините включва полупроводници и електроника, превозни средства, облекла, медни продукти, петролни продукти, кокосово масло и плодове. Филипините търгуват основно със САЩ, Япония, Китай, Сингапур, Южна Корея, Холандия, Хонконг, Германия, Тайван и Тайланд. Националната валута на Филипините е филипинското песо.

Филипините са млада индустриална страна, която преминава от икономика, основана на селското стопанство, към икономика, базирана на производството и услугите. В страната има около 40 813 000 души в трудоспособна възраст, от които около 30% са заети в селското стопанство, което представлява около 14% от БВП. В индустриалния сектор са заети около 14% от работниците и той допринася за около 30% от БВП, докато 47% от хората в трудоспособна възраст са заети в сектора на услугите, което допринася за 56% от БВП.

Към 14 декември 2014 г. 6% от хората в трудоспособна възраст са безработни. Инфлацията е 3,7%. Брутните международни резерви към октомври 2013 г. са 83 милиарда щатски долара. Съотношението външен дълг/БВП продължава да намалява, като през март 2014 г. то е 38,1%, докато през 2004 г. е рекордно високо от 78%. Страната е нетен вносител.

След Втората световна война Филипините имат втората по големина икономика в Югоизточна и Източна Азия след Япония. През 60-те години обаче други страни започнаха да изпреварват Филипините. По време на управлението на президента Фердинанд Маркос имаше икономическа стагнация и политическа нестабилност. Икономическият растеж на страната се забави и имаше периоди на икономическа рецесия. Едва през 90-те години, във връзка с изпълнението на програмата за либерализация на икономиката, започва нейното възстановяване.

През 1997 г. филипинската икономика беше сериозно засегната от азиатската финансова криза, която доведе до спад на филипинския фондов пазар и спад в стойността на песото. Кризата обаче не засегна толкова Филипините, колкото азиатските им съседи. Това се дължи главно на фискалния консерватизъм на правителството и след 10 години наблюдение на МВФ икономическият растеж на Филипините се ускори. Има признаци на напредък. През 2004 г. БВП нараства с 6,4%, а през 2007 г. със 7,1%, тези цифри са по-високи от предходните три десетилетия. Средният годишен темп на нарастване на БВП през периода 1966–2007 г. е 1,45%, в сравнение с около 5,96% в страните от Южна Азия и Тихия океан. Дневният доход на 45% от филипинците е приблизително 2 долара.

Паричните преводи от филипинци, работещи в чужбина, към техните роднини надхвърлят чуждестранните инвестиции във филипинската икономика. Паричните преводи достигнаха своя връх през 2010 г., когато 10,4% от БВП бяха прехвърлени в страната, през 2012 г. паричните преводи възлизаха на около 8,6% от БВП; средно около 28 млрд. долара се превеждат в страната. Регионалното развитие е неравномерно, като Мaнила се разраства значително по-бързо от други региони и правителството предприема стъпки за насърчаване на инвестициите в други части на страната. Дори и с ограниченията секторите на услугите като туризма и аутсорсинга на бизнеса се смятат за най-добрите области за икономически растеж в страната.

Goldman Sachs включи страната в своя списък на "Единадесетте" икономики, но тя е предшествана от Китай и Индия. Goldman Sachs изчислява, че икономиката на Филипините ще бъде 20-та по големина в света до 2050 г. HSBC изчислява, че до 2050 г. Филипините ще бъдат 16-ти в света, 5-ти в Азия и 1-ви в Югоизточна Азия по икономическо развитие. Филипините са член на Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация (СТО) и Азиатската банка за развитие.

Във Филипините няма единна минимална заплата; тя се определя отделно по провинция и вид икономическа дейност. Към 2019 г. минималната работна заплата варира от 270 песо ($5,18) на ден в селскостопанския сектор в района на Илокос до 537 песо ($10,30) на ден.

Предимства: отвореност към чуждестранни инвеститори. Нарастваща производителност в селското стопанство. Износ на банани и ананаси. Значителни парични преводи от граждани, работещи в чужбина.

Слабости: Енергийните проблеми ограничават възможностите за развитие. Слабо развита инфраструктура. Поради малкия размер на спестяванията на гражданите има зависимост от чужди финансови ресурси. Нископроизводително натурално стопанство.

Днес Филипините са аграрно-индустриална страна. Най-развитите индустрии са: електроника, текстил, химическа, дървообработваща, хранително-вкусова и фармацевтична. Селското стопанство включва риболов и горско стопанство. Филипините са основен износител на кокосови орехи, банани, ориз и ананаси. Най-важните търговски партньори са САЩ, Тайван, Германия, Япония и Хонконг. Страната има доста добре развита транспортна инфраструктура: магистрали, речен и морски транспорт, има и железопътни линии. Най-големите пристанища на страната са Давао, Манила и Себу.

История на икономиката

Преди независимостта икономиката на Филипините се основаваше предимно на селското и горското стопанство. Тогава започна модернизацията на икономиката и започнаха да се развиват информационните технологии.

Пазарът запазва зависимостта си от износа. От обявяването на независимостта делът на селското, горското и рибното стопанство намалява, докато делът на индустрията и сектора на услугите се увеличава. През 1990 г. делът на селскостопанските продукти в износа на страната достига 20%, през 2001 г. е 6%.

Кризата от 1997 г. оказа много силно влияние върху икономиката на страната.

Промишленост

Страната е сравнително богата на минерали: добиват се мед, злато, хром и никел. От 1979 г. започва мащабно производство на петрол, открит на брега на остров Палаван.

Производствената промишленост е добре развита и представлява 75% от износа на Филипините. Произвежда се облекло, електроника, домакински стоки и хранителни продукти.

Селско стопанство

Площта на обработваемата земя във Филипините е около 8 милиона хектара. Основната земеделска култура във Филипините е оризът (реколтата през 2002 г. е 13,3 милиона тона). Отглежда се царевица, която заема една трета от обработваемата земя. През 2002 г. са събрани 4,3 млн. тона царевица. Филипините са основен производител на ананаси и банани, както и на захар, произведена от захарна тръстика (25,8 милиона тона - 2002 г.). От голямо значение са кафето (132,1 хил. тона – 1,8% от световното производство) и естественият каучук (73,3 хил. тона, 12-то място в света). През 2002 г. уловът на риба възлиза на 2,2 милиона тона.

Транспорт

Магистрали

общо 200 037 км
с пробег 19 804 км
без настилка 180 233 км

Железници

над 1000 км

Летища

общо 256. Центърът за контрол на мисията се намира близо до Манила.

Търговски флот

Общо кораби: 403
Чуждестранна собственост: 66
Регистрирани в други държави: 41 (Австралия 1, Бахамски острови 1, Камбоджа 1, Кайманови острови 1, Коморски острови 1, Кипър 1, Хонконг 16, Индонезия 1, Панама 13, Сингапур 5)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Филиппины Экономика

https://ru.wikipedia.org/wiki/Экономика_Филиппин

[Hatshepsut]

Праистория

Общ преглед

Филипинският архипелаг е бил населен още през палеолита. Най-ранните човешки кости, открити на Филипините, са датирани отпреди 20 хил. години, но някои учени предполагат, че на островите е живял хомо сапиенс още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните итас, или филипинци-аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години чрез сухоземни мостове от Борнео и Малайския архипелаг. Около 2 хил. години пр.н.е. хора, говорещи австронезийски, идват от Тайван и южен Китай с плавателни съдове или по съществуващи тогава земни мостове.

Китайски търговци започват да посещават островите през VIII век. През XIV век мюсюлмански мисионери от Малайзия донасят исляма на Филипините. Част от южните острови са включени в султанат. На 15 март 1521 Магелан открива Филипините.

В Табонските пещери е открито едно от най-старите човешки поселения

Най-ранната активност на хоминини във Филипинския архипелаг датира отпреди поне 709 000 години. Homo luzonensis, вид архаични хора, е присъствал на остров Лусон преди най-малко 67 000 години. Най-ранният известен анатомично съвременен човек е от пещерите Табон в Палаван и датира от около 47 000 години. Групите негрито са първите жители, заселили се в праисторическите Филипини. Около 3000 г. пр. н. е. австронезийците мореплаватели, които съставляват по-голямата част от сегашното население, мигрират на юг от Тайван.

Негритоси

Негрито с копие

Около 30 000 г. пр. н. е. негритосите, които са станали предци на днешните аборигени филипинци (като Aeta), вероятно са живели на архипелага. Не е оцеляло доказателство, което да показва подробности от древния филипински живот, като техните култури, култура и архитектура. Историкът Уилям Хенри Скот отбелязва, че всяка теория, която описва такива подробности за периода, трябва да бъде чиста хипотеза и следователно да бъде честно представена като такава.

Австронезийски миграции от Тайван (5000 BCE Jan 1 - 300 BCE)

Австронезийски миграции от Тайван

Австронезийските народи, понякога наричани австронезийски говорещи народи, са голяма група от народи в Тайван, морска Югоизточна Азия, Микронезия, крайбрежната Нова Гвинея, островна Меланезия, Полинезия и Мадагаскар, които говорят австронезийски езици. Те също така включват местни етнически малцинства във Виетнам, Камбоджа, Мианмар, Тайланд, Хайнан, Коморските острови и островите в пролива Торес.

Предложен миграционен маршрут за ранните австронезийци към и извън Тайван

Въз основа на настоящия научен консенсус те произлизат от праисторическа морска миграция, известна като австронезийска експанзия, от Тайван, около 1500 до 1000 г. пр.н.е. Австронезийците достигат най-северните Филипини, по-специално островите Батанес, около 2200 г. пр.н.е. Австронезийците са използвали платна известно време преди 2000 г. пр.н.е. В съчетание с други техни морски технологии (по-специално катамарани, лодки с аутригери и др.), това позволява тяхното разпръскване в островите на Индо-Тихия океан.

Освен езика, австронезийските народи широко споделят културни характеристики, включително такива традиции и технологии като татуиране, къщи на кокили, резба на нефрит, земеделие във влажни зони и различни мотиви на скално изкуство. Те също споделят опитомени растения и животни, пренесени заедно с миграциите, включително ориз, банани, кокосови орехи, хлебно дърво, ямс Dioscorea, таро, хартиена черница, пилета, прасета и кучета.

Филипинската нефритова култура (2000 BCE - 500)

Филипинската култура на нефрита

Морският нефритов път първоначално е създаден от местните народи анимисти между Филипините и Тайван, а по-късно е разширен, за да обхване Виетнам, Малайзия, Индонезия, Тайланд и други страни. Артефакти, направени от бял и зелен нефрит, са открити при редица археологически разкопки във Филипините от 30-те години на миналия век. Артефактите са както инструменти - тесли и длета, така и орнаменти като обеци, гривни и мъниста. Десетки хиляди са намерени в едно място в Батангас. Твърди се, че нефритът произхожда от Тайван и се намира в много други райони в островна и континентална Югоизточна Азия. Твърди се също, че тези артефакти са доказателство за комуникация на дълги разстояния между праисторическите общества в Югоизточна Азия.

Разпределението на артефакти от тайвански нефрит в Югоизточна Азия. Жълтите звезди представляват обекти извън Тайван с положително идентифицирани нефритни артефакти от Фенгтиан

През цялата история Maritime Jade Road е бил известен като една от най-обширните морски търговски мрежи за един геоложки материал в праисторическия свят, съществуващ в продължение на 3000 години от 2000 г. пр. н. е. до 1000 г. сл. н. е. Операциите на Maritime Jade Road съвпадат с ерата на почти абсолютен мир, продължила 1500 години, от 1500 г. пр.н.е. до 500 г. пр.н.е. По време на този мирен предколониален период нито едно гробище, проучено от учени, не е дало никакви остеологични доказателства за насилствена смърт. Не са регистрирани и случаи на масови погребения, което показва мирното положение на островите. Погребения с доказателство за насилие са открити само след 15 век, вероятно поради по-новите култури на експанзионизма, внесени от Индия и Китай. Когато испанците пристигат през 16 век, те описват някои войнствени групи, чиито култури вече са били повлияни от внесените индийски и китайски експанзионистични култури от 15 век.

Търговски отношения с културата Sa Huynh (1000 BCE - 200)

Култура Sa Huynh

Културата Sa Huynh в сегашния централен и южен Виетнам е имала обширна търговия с филипинския архипелаг по време на своя разцвет между 1000 г. пр. н. е. и 200 г. сл. н. е.

Мънистата Sa Huynh са направени от стъкло, карнеол, ахат, оливин, циркон, злато и гранат; повечето от тези материали не са били местни за региона и най-вероятно са били внесени. Бронзови огледала в стила на династията Хан също са открити в местата на Sa Huynh. Обратно, произведените от Sa Huynh украшения за уши са открити в археологически обекти в централен Тайланд, Тайван (Остров на орхидеите) и във Филипините, в пещерите Palawan Tabon, в пещерата Каланай е малка пещера, разположена на остров Масбате в централните Филипини. Пещерата се намира точно на северозападния бряг на острова в рамките на община Аророй. Артефактите, открити на това място, са подобни на тези, открити в Югоизточна Азия и Южен Виетнам. Мястото е едно от керамичните комплекси "Sa Huynh-Kalanay", които споделят прилики с Виетнам. Типът керамика, намерена в обекта, е датирана от 400 пр.н.е.-1500 г. сл.н.е.

Късен неолит във Филипините (1000 BCE)

Илюстрация на художник на негритоси Aetas през 1885 г.

До 1000 г. пр. н. е. обитателите на филипинския архипелаг са се развили в четири различни вида народи: племенни групи, като Aetas, Hanunoo, Ilongots и Mangyan, които зависят от събирателството и лова и са концентрирани в горите; войнствени общества, като Isneg и Kalinga, със социално разслоение и ритуализиране на войните, които скитали из равнините; планинците от Ифугао Кордилера, които окупираха планинските вериги на Лусон; и пристанищните княжества на естуарните цивилизации, които са израснали покрай реки и морски брегове, докато са участвали в трансостровната морска търговия. Също така през първото хилядолетие пр. н. е. се смята, че ранната металургия е достигнала архипелазите на морска Югоизточна Азия чрез търговия с Индия.

Добивът на метал във Филипините започва около 1000 г. пр.н.е. Първите филипинци са работили в различни мини за злато, сребро, мед и желязо. Бижута, златни слитъци, вериги, каломбиги и обеци са били предавани от древността и наследени от техните предци. Използвани са също златни дръжки на ками, златни съдове, обшивка на зъбите и огромни златни орнаменти.

Търговски отношения с Тамил Наду (900 BCE)

Портрет на Раджараджа I и неговия гуру Карувурар в храма Брихадисварар

Находки от желязната епоха във Филипините също сочат съществуването на търговия между Тамил Наду и Филипинските острови през девети и десети век пр.н.е.

Ранна метална епоха във Филипините (500 BCE - 1)

Въпреки че има някои доказателства, че ранните австронезийски мигранти са имали бронзови или месингови инструменти, най-ранните метални инструменти във Филипините обикновено се смятат за използвани някъде около 500 г. пр. н. е. и тази нова технология съвпада със значителни промени в начина на живот на първите филипинци. Новите инструменти водят до по-стабилен начин на живот и създават повече възможности за растеж на общностите, както по отношение на размера, така и по отношение на културното развитие.

Там, където общностите някога са се състояли от малки групи роднини, живеещи в колиби, се появяват по-големи села - обикновено базирани близо до вода, което улеснява пътуването и търговията. Лесният контакт между общностите означава, че те започнали да споделят сходни културни черти, нещо, което преди това не е било възможно, когато общностите се състояли само от малки родствени групи.

Джокано се позовава на периода между 500 г. пр. н. е. и 1 г. пр. н. е. като начална фаза, която за първи път в архива на артефактите вижда наличието на артефакти, които са сходни по дизайн от място на място в целия архипелаг. Заедно с използването на метални инструменти, тази епоха също отбеляза значително подобрение в керамичната технология.

Опитомяване на карабао (воден бивол) във Филипините (500 BCE)

Опитомяване на карабао във Филипините

Най-старото доказателство за воден бивол, открито във Филипините, са множество фрагментирани скелетни останки, открити от горните слоеве на неолитния обект Нагсабаран, част от Lal-lo и Gattaran Shell Middens (~2200 пр.н.е. до 400 г. пр.н.е.) в северен Лусон. Повечето от останките се състоят от фрагменти от череп, почти всички от които имат белези от изрязване, показващи, че са били заклани. Останките са свързани с червена керамика, вретено, каменни тесли и нефритови гривни; които имат силна прилика с подобни артефакти от неолитни австронезийски археологически обекти в Тайван. Въз основа на радиовъглеродната дата на слоя, в който са намерени най-старите фрагменти, водните биволи са въведени за първи път във Филипините около 500 г. пр.н.е.

Карабао са широко разпространени във всички по-големи острови на Филипините. Някога кожата на карабао е била широко използвана за създаване на различни продукти, включително бронята на предколониалните филипински воини.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-the-Philippines

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Филипините

[Hatshepsut]

Предколониален период (900-1565)

https://history-maps.com/bg/story/History-of-the-Philippines

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мандала (политическое устройство)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевство Тондо

https://en.wikipedia.org/wiki/Laguna_Copperplate_Inscription

Кралство Тондо

Кралство Тондо (известно още като Tando, Tandan, Tandoc, Lusang) е била мандална държава, разположена в района на Манила, северно от река Пасиг, на остров Лусон. Съществува от 11 век до 1571 г., според други източници - от 9 век до 1675 г. Това е едно от селищата, споменати в ранните филипински източници - медния надпис от Лагуна, и също така е бил основен търговски център.

Spoiler

Мандала е система на политическа организация в средновековните държави в Югоизточна Азия. Концепцията е въведена от историка Оливър Уилям Уотърс през 1982 г. и е кръстена на мандалата, кръг в индуистката и будистка митология, тъй като Уотърс сравнява държавната структура със система от пресичащи се кръгове (за разлика от идеята за силна централизирана власт). Мандалата наподобява феодалната система в средновековна Европа, но се различава от нея по по-голямата независимост на зависимите държави. В Азия личните отношения са по-важни от държавните и всяка територия може да бъде подчинена на няколко власти едновременно или може да бъде напълно независима. Това означава по-специално, че държавите нямат ясно определени граници.

[затвори]

Заедно с Майнила, политическо образувание в южната част на делтата на река Пасиг, тя установява общ монопол върху търговията с китайски стоки в останалата част от филипинския архипелаг, което го прави призната сила в търговията в цяла Югоизточна Азия.

Тондо представлява особен интерес за филипинските историци и историографи, защото е едно от най-старите исторически документирани селища във Филипините. Учените като цяло са съгласни, че той е споменат в медния надпис от Лагуна, най-старият оцелял местен писмен документ във Филипините, датиращ от 900 г. сл. Хр.

Медния надпис от Лагуна

След контакт с Испанската империя в началото на 1570 г. и поражението на местните владетели в района на залива Манила през 1571 г., Тондо е управляван от Интрамурос, испанска крепост, построена в рамките на града-държава Майнила. Поглъщането на Тондо от Испанската империя на практика слага край на статута му на независима политическа единица и сега съществува като квартал на съвременния град Манила.

Държавата Тондо се категоризира като „Баян“ („град-държава“, „държава“ или „държава“, буквално „селище“). Пътешественици от монархически култури, които са имали контакти с Тондо (включително китайци, португалци и испанци), често първоначално го смятат за „Кралството на Тондо“.

Политически, Тондо е съставен от няколко социални групи, традиционно наричани от историците Барангаи, които са водени от Датуси. Тези Дату от своя страна признават лидерството на най-старшите сред тях за нещо като "Върховен дату", наречен Лакан над Баян. В средата на 16-ти век неговият Лакан е бил високо ценен в групата на алианса, която е била формирана от различните държави в района на залива Манила, които включват Тондо, Майнила и различни общности в Булакан и Пампанга.

В културно отношение тагалогският народ от Тондо има богата австронезийска (по-специално малайско-полинезийска) култура със свои собствени изрази на език и писменост, религия, изкуство и музика, датиращи от най-ранните народи на архипелага. Тази култура по-късно е повлияна от търговските си отношения с останалата част от морската Югоизточна Азия. Особено значими са връзките му с династията Мин (Китай), Малайзия, Бруней и империята Маджапахит, която служи като основен канал за значително индийско културно влияние, въпреки географското местоположение на филипинския архипелаг извън индийската културна зона.

Държавата Майд (971-1339)

Ma-i или Maidh е древна суверенна държава, разположена на територията на днешните Филипини. Съществуването ѝ е документирано за първи път през 971 г. в документите на династията Сонг, известни като Историята на Сонг, а също така се споменава в записите от 10-ти век на Брунейската империя. Въз основа на тези и други споменавания до началото на 14-ти век, съвременните учени смятат, че Ма-и се е намирал или в залива Лагуна, или на остров Миндоро.

Изследване на Фей Купър Коул за Музея в Чикаго през 1912 г. показва, че древното име на Миндоро е Мейт. Местните групи на Миндоро се наричат мангианци и до ден днешен мангианците наричат низините на Булалакао в източен Миндоро Майт. През по-голямата част от 20-ти век историците като цяло приемаха идеята, че Миндоро е бил политическият център на древната филипинска държава, но проучване от 2005 г. на филипинско-китайския историк Го Бон Хуан предполага, че историческите описания по-добре съвпадат с Bay, Laguna (произнася се Ba-i), което се пише подобно на Ma-i в китайския правопис.

Най-ранният документиран контакт с Китай (982)

Най-ранната предложена дата за директен китайски контакт с Филипините е 982 г. По това време търговците от „Ma-i“ (сега се смята, че е или Bay, Laguna на брега на Laguna de Bay, или място, наречено „Mait“ в Миндоро) донасят стоките си в Гуанджоу и Куанджоу. Това е споменато в Историята на Сонг и Wenxian Tongkao от Ма Дуанлин, които са написани по време на династията Юан.

Държавата Бутуан (989-1521)

Бутуан, наричан още Кралство Бутуан, е предколониална филипинска държава, разположена на северния остров Минданао в съвременния град Бутуан. Той е известен със своя добив на злато, своите златни продукти и широката си търговска мрежа в района на Нусантара. Кралството е имало търговски отношения с древните цивилизации на Япония, Китай, Индия, Индонезия, Персия, Камбоджа и областите, които сега се намират в Тайланд.

Балангаите (големите лодки с аутригери), които са открити по източния и западния бряг на река Либертад (старата река Агусан), разкриват много за историята на Бутуан. В резултат на това Бутуан се смята за основно търговско пристанище в региона Карага в предколониалната епоха.

Държавата Санмалан (1011)

Санмалан е предколониална филипинска държава, в района на днешния Замбоанга. Записана в китайските летописи като "Санмалан" 三麻蘭. Китайците записват данък от 1011 година от Санмаланския раджа или крал Чулан, който е представляван в императорския двор от своя пратеник Али Бакти. Раджа Чулан, който може да бъде като своите хиндуистки съседи, раджанатите от Себу и Бутуан, хиндуистки кралства, управлявани от раджас от Индия. Санмалан конкретно се управлява от тамил от династията Чола, тъй като Чулан е местното малайско произношение на фамилията Чола. Владетелят на Чулан от Санмалан може да се свърже със завладяването на Шриваяя от Чолан. Тази теория се потвърждава от лингвистиката и генетиката, тъй като според антрополога Алфред Кемп Паласен Замбоанга е езиковата родина на хората сама-баджау, а генетичните изследвания също показват, че те имат индийски примес, по-специално племето сама-дилаут.

Когато испанците пристигат, те дават статут на протекторат на древния раджанат на Санмалан, който преди тях е бил завладян от султаната на Сулу. Под испанското управление местоположението на Санмалан приема мексикански и перуански военни имигранти. След бунт срещу испанското господство, държавата, която заменила Испания и съществувала на мястото, което някога е било Санмалан, е краткотрайната република Замбоанга.

Държавата Намаян (1175-1571)

Намаян беше независимо местно формирование на брега на река Пасиг във Филипините. Смята се, че е достигнал своя връх през 1175 г. и е изпаднал в упадък известно време през 13-ти век, въпреки че продължава да бъде обитаван до пристигането на европейските колонизатори през 1570-те.

Създадена от конфедерация на барангаи, тя била една от няколкото държави на река Пасиг точно преди испанската колонизация на Филипините, заедно с Тондо, Майнила и Каинта. Археологическите находки в Санта Ана, бившият център на властта на Намаян, са довели до най-старото доказателство за непрекъснато обитаване около река Пасиг, датиращи отпреди артефакти, открити в историческите места Майнила и Тондо.

Битката при Манила (1365)

Силите на кралствата на Лусон се бият с империята Маджапахит от Ява в днешна Манила. В средата на 14 век империята Маджапахит споменава в своя ръкопис Нагаракретагама Песен 14, написан от Прапанка през 1365 г., че областта Солот (Сулу) е част от империята. Нагаракретагама е съставен като възхвала на техния император Хаям Вурук. След това обаче китайски източници съобщават, че през 1369 г. Сулусите си възвръщат независимостта и за отмъщение нападат Маджапахит и неговата провинция По-ни (Бруней), ограбвайки оттам съкровища и злато. Флот от столицата на Маджапахит успява да прогони сулусите, но Пo-ни остава по-слаб след атаката. Империята Маджапахит се опитва да завладее отново кралствата Сулу и Манила, но нашествениците са окончателно отблъснати.
 

[Hatshepsut]

Ислямски мисионери във Филипините

Махдум Карим или Карим ул-Махдум е арабски суфийски мюсюлмански мисионер от Арабия, който идва от Малака. Махдум Карим е роден в Макдония, той и санга Уали са били свързани с мисионерите на Кубрави Хамадани в края на 14 век. Той е суфи, който донесъл исляма във Филипините през 1380 г., 141 години преди португалският изследовател Фердинанд Магелан да пристигне в страната. Той основава джамия на остров Симунул, Тави Тави, Филипините, известна като джамия Шейх Каримал Макдум, която е най-старата джамия в страната.

Държавата Себу (1400-1565)

Себу, или просто Сугбу, е бил индуистки раджастан (монархическа) мандала (политика) на остров Себу във Филипините преди пристигането на испанските конкистадори. Известен е в древните китайски записи като нацията Сокбу. Според "Устната легенда" на Висаян, той е основан от Шри Лумай или Раджамуда Лумая, второстепенен принц от индийската династия Чола, която окупира Суматра. Той бил изпратен от махараджата от Индия да създаде база за експедиционни сили, но той се разбунтувал и установил своя собствена независима държава. Столицата е била Сингхапала, което на тамилски санскрит означава „Лъвски град“, същите коренни думи като модерния град-държава Сингапур.

Султанат Сулу (1405 - 1915)

Илюстрация от 19-ти век на ланонг, основните военни кораби, използвани от народа Иранун и Бангуингуи от флотите на султанатите Сулу и Магинданао за пиратство и набези на роби

Султанатът Сулу е мюсюлманска държава, която управлява архипелага Сулу, части от Минданао и определени части от Палаван в днешните Филипини, заедно с части от днешен Сабах, Северен и Източен Калимантан в североизточно Борнео.

Султанатът е основан на 17 ноември 1405 г. от родения в Джохор изследовател и религиозен учен Шариф ул-Хашим. Падука Махасари Маулана ал Султан Шариф ул-Хашим стана пълното му царствено име, Шариф-ул Хашим е неговото съкратено име. Той се установява в Буанса, Сулу. След женитбата на Абу Бакр и местната даянг-даянг (принцеса) Парамисули, той основава султаната. Султанатът получава своята независимост от Брунейската империя през 1578 г.

Карта, показваща обхвата на султаната Сулу през 1822 г.

На върха на могъществото си той се простира над островите, които граничат със западния полуостров Замбоанга в Минданао на изток до Палаван на север. Той обхваща и райони в североизточната част на Борнео, простиращи се от залива Маруду до Тепиан Дуриан (в днешен Калимантан, Индонезия ). Друг източник твърди, че включената зона се простира от залива Киманис, който също се припокрива с границите на Брунейския султанат. След пристигането на западни сили като испанците, британците, холандците, французите, германците, султанската таласократия и суверенните политически сили са преотстъпени до 1915 г. чрез споразумение, подписано със Съединените щати. През втората половина на 20-ти век филипинското правителство разшири официалното признаване на главата на кралския дом на Султаната, преди продължаващия спор за наследството.

Държавата Каболо (1406-1576)

Каболоан, наричан в китайските записи като Feng-chia-hsi-lan, е суверенна предколониална филипинска държава, разположена в плодородния басейн и делтата на река Агно, със столица Биналатонган. Места в Пангасинан като залива Лингайен са споменати още през 1225 г., когато Лингайен, известен като Li-ying-tung, е изброен в Chu Fan Chih на Chao Ju-kua (разказ за различните варвари) като едно от местата за търговия заедно с Май (Миндоро или Манила). Правителството на Пангасинан изпраща емисари в Китай през 1406–1411 г. Емисарите съобщават на китайците за 3 последователни върховни водачи на Фенгашилан: Камаин на 23 септември 1406 г., Таймей („Черупката на костенурка“) и Лийли през 1408 и 1409 г.

През 16 век пристанищното селище Агоо в Пангасинан е наречено от испанците „Пристанището на Япония“. Местните жители носели облекло, типично за други морски етнически групи от Югоизточна Азия, в допълнение към японската и китайската коприна. Дори обикновените хора били облечени в китайски и японски памучни дрехи. Те също почерняли зъбите си и се отвращавали от белите зъби на чужденците, които са оприличени от тях на тези на животните. Те са използвали порцеланови буркани, характерни за японските и китайските домакинства. В морските битки в района се срещат и барутни оръжия в японски стил. В замяна на тези стоки търговци от цяла Азия идват да търгуват предимно със злато и роби, но също така и с еленови кожи и други местни продукти. Освен значително по-широката търговска мрежа сЯпония и Китай, те били културно подобни на други групи от Лусон на юг, особено капампанганите.

Държавата Майнила (1500-1571)

В ранната история на Филипините тагалогският Баян от Майнила е бил голям тагалогски град-държава в южната част на делтата на река Пасиг, където в момента се намира област Интрамурос.

Историческите сведения показват, че градът-държава е ръководен от суверенни владетели, които са били наричани с титлата раджа („крал“). Други разкази го наричат „Кралство Лусон“, въпреки че някои историци предполагат, че това може да се отнася по-скоро за района на Манилския залив като цяло.

Най-ранните устни традиции предполагат, че Майнила е основана като мюсюлманско княжество още през 1250-те години, като се предполага, че измества още по-старо предислямско селище. Въпреки това, най-ранните археологически открития за организирани човешки селища в района датират от около 1500 г. До 16-ти век той вече е бил важен търговски център с широки политически връзки със султаната на Бруней и широки търговски отношения с търговци от династията Мин (Китай). С Тондо, държавата в северната част на делтата на река Пасиг, тя установява дуопол върху търговията на китайски стоки в рамките на архипелага. Майнила и Лусон понякога се свързват с брунейските легенди, които описват селище, наречено „Селудонг“, но учените от Югоизточна Азия смятат, че това се отнася за селище в планината Селуронг в Индонезия. По политически причини историческите владетели на Майнила поддържат тесни родствени връзки чрез смесени бракове с управляващите домове на султаната на Бруней, но политическото влияние на Бруней върху Майнила не се счита за разширено до военно или политическо управление. Смесените бракове са били обичайна стратегия за големи тасалократични държави като Бруней за разширяване на влиянието им и за местни владетели като тези на Майнила, за да подпомогнат укрепването на семейните им претенции за благородство. Действителното политическо и военно управление на големите разстояния, характерни за морска Югоизточна Азия, не е било възможно до сравнително модерни времена.

Султанат Магинданао (1520 - 1902)

Преди основаването на султаната на Магинданао, според аналите на династията Юан, Нанхай Джи (през 1304 г.), държава, известна като Вендулинг 文杜陵, е била негова държава-предшественик. Този Вендулинг е нападнат от тогавашния хиндуистки Бруней, наречен Пон-и (днешен султанат на Бруней), докато не се разбунтува срещу Пон-и след нашествието на империята Маджапахит в Пон-и. Ислямизацията се случва след това. Първо, двама братя на име Мамалу и Табунауей живеели мирно в долината Котабато на Минданао и след това Шариф Мохамед Кабунгсуван от Джохор в днешна Малайзия проповядвал исляма в района през 16 век, Табунауей се обърнал, докато Мамалу решил да се придържа към техните анимистични вярвания на предците си. Пътищата на братята се разделят, като Табунуей се насочил към низините, а Мамалу към планините, но те се заклели да почитат родството си и по този начин неписан договор за мир между мюсюлманите и местните народи бил изкован чрез двамата братя.

Шариф Кабунгсуван въвежда исляма в района, който е бил по-рано повлиян от индуизма от времето на Шриваяя, в края на 16-ти век и се утвърждава като султан със седалище в Малабанг-Ланао. Султанатът Магинданао също имал близък съюз със султаната Тернате, в района на Молукските острови в Индонезия. Тернате редовно изпраща военни подкрепления в Магинданао по време на испанско-моро войните.

По време на испанския колониален период султанатът Магинданао успява да защити територията си, като попречил на испанците да колонизират целия Минданао и отстъпва остров Палаван на испанското правителство през 1705 г. Това трябвало да помогне срещу испанските посегателства към остров Магинданао и самия Сулу. Китайски гонг, жълтото като цвят на кралските особи, и идиоми от китайски произход навлизат в културата на Минданао. Жълтият цвят е бил използван от султана в Минданао. Китайските съдове и гонгове са били изнасяни за Моро.

[Hatshepsut]

Испанското завладяване и колонизация (1565-1898)

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините на 15 март 1521 г. Кръщава островите на товашния крал на испания, Филип. Той е посрещнат добре от повечето местни вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, начело на което е днес считаният за национален герой на Филипините Лапу-Лапу. Няма сигурни данни как това е станало, но при битката на остров Мактан местното племе побеждава испанците и Магелан е убит. Въпреки това новината за новите земи е занесена в Испания. На 27 април 1565 г. испанският конкистадор Мигел Лопес Легаспи, заедно с още 500 въоръжени войници, установява първото испанско селище на остров Себу. Католически мисионери, придружавани от войници, започват да обикалят островите в търсене на хора и успяват да покръстят мнозинството от местните жители. Построени са множество църкви и укрепления. Градът Манила, днешната столица на Филипините, е основан от Легаспи през 1571 г. Скоро се установява регулярна морска линия между Манила и Акапулко, известна като Манилския галеон.

Търговският път от Манила до Акапулко

Непоносими такси, наказания и други злодеяния, прилагани към местното население, пораждат единични случаи на бунтове в планинските части на северен Лусон и районите по крайбрежието. Мюсюлмани от южните острови на Минданао също оказват съпротива. Испанските сили са принудени да се бият с китайски пирати, японски, португалски, холандски и британски сили, проявяващи интерес към островите.

Племето игорот, населяващо северната планинска част на архипелага, ислямското население на юг, както и много други племена, се съпротивляват срещу колонизирането. Голяма част от селското население запазила своя поминък. Благодарение на намесата на испанските монаси, те никога не били задължени да плащат данък на колонизаторите. Някои от въстанията на местното население, включително на китайската общност на островите, били потушавани с мирни средства именно от монасите. Историята на испанската колонизация на Филипините е подобна на тази на латиноамериканските страни. Въпреки това е налична защита на местното население от религиозните ордени. Филипините са разположени на важни морски търговски пътища и служели като разпределителна база на стоките, които тръгвали от Югоизточна Азия към Испания. Филипините са подчинени директно на вицекралството Нова Испания и е създадено Генерално Капитанство за Филипините. От друга страна испанското правителство в Манила администрирало Марианските острови, Палаос, Каролинас, Сабах и за кратко някои укрепления на бреговете на остров Формоза (днес Тайван).

Пристигането на испанците на Филипините спомогнало за обединяването в една държава на многобройните етнически групи населяващи архипелага. Европейските колонизатори донесли със себе си ралото и колелото, които не били познати до този момент. Това спомогнало за образуването на градски центрове. Създават се множество пристанища, мостове и пътища, което спомогнало за процъфтяването на островната и международната търговия. Испанските мисионери разпространяват католицизма, който днес е преобладаващата религия във Филипините и спомогнали за развитието на образователната система на острова, основавайки училища и университети.

По време на Седемгодишната война островите са окупирани от британски войски, но договорът от Париж 1763 г. възстановява управлението на Испания и британците напускат през 1764 г.

Spoiler

Седемгодишната война (1756 – 1763 г.) се води между коалициите на: Австрия, Франция, Русия, Испания, Саксония и Швеция срещу Прусия, Великобритания (в лична уния с Хановерското курфюрство) и Португалия. Смятана за най-големия военен конфликт за времето си след Тридесетгодишната война (1618-1648), тя отново разделя Европа на две коалиции, водени от Великобритания и Франция. За първи път Франция формира собствена коалиция, целейки да ограничи растящото влияние на Великобритания и Прусия.

[затвори]

Доминиканските монаси основали Университета Свети Томас през 1611 г., а йезуитите – Университета Свети Карлос през 1595 г. Днес съществува спор кой от тези два университета е най-старият в Азия. В по-важните градски центрове като Манила, Себу и Илоило в началото на 19 век испанският вече се използвал като основен език. Той бил използван и от образования слой на обществото на островната държава. През 1863 г. се създала безплатна образователна система, която спомогнала за създаването на креолски интелектуалци, метиси и коренни жители, които били наречени „Просветените“. Няколко години по-късно именно те участват активно в Революцията от 1890 г. Първите свидетелства за испано-филипинска литература датират от средата на 19 век. Този тип литература е в разцвета си през 20-те години на 20 век.

Националните освободителни движения започват в края на 19 век. Те се предвождат от кръга на „просветените“, които искат сами да определят съдбата на островната държава и се борят за пълна независимост. Други фракции биха се задоволили само с извоюването на право да избират и да бъдат избирани. Революцията за независимост започнала през 1896 година подстрекавана от испанското масонство, което имало ложи на островите. Водачът Андрес Бонифасио, лидер на въоръжената групировка бореща се за независимост, Катипунан се вдъхновява от идеите на младия масонски лекар Хосе Рисал изложени в двата му романа – Noli me tangere и El filibusterismo. На 12 юни 1898 година се обявява независимост. Конституцията, която се приема (известна като Малолската конституция) е написана на испански език и прокламира испанския за официален език на новата филипинска държава.

Филипините са управлявани от Мексико (тогава Нова Испания) до отварянето на Суецкия канал и провъзгласяване на независимостта на Мексико в началото на 19 век. От края на 16 век между Манила и Акапулко (Мексико) започва да се развива процъфтяваща корабна търговия.

През 1820 г. има работнически бунтове в страната заради икономическия монопол и насилствения труд върху местните от страна на Испания.

Отварянето на Суецкия канал през 1869 г. намалява значително времето за пътуване до Европа и много филипинци от горната класа получават образованието си там. Появяват се искания отначално за по-адекватно представителство в испанския парламент, а по-късно – и за независимост. Появява се тайно общество, поставящо си за цел да отхвърли испанската власт. Разкриването на това общество от испанците води до Филипинската революция (1896 – 1898). Много представители на филипинската интелигенция по това време са обвинени в конспирация и организиране на революцията и са екзекутирани без съд. Революцията свършва с примирие, а революционерите са изпратени в изгнание в Хонконг.

През 1898 г. започва Испано-американска война, след която САЩ получава суверенитет над Филипините.

САЩ, които имали свои интереси на филипинския архипелаг (също така в Куба, Пуерто Рико, на остров Гуам и други испански острови в Тихия океан), обявяват война на Испания през 1898 година, която е спечелена от САЩ. Вследствие на нея Испания губи последните си задокеански колонии. Както вече се е случило на Хаваите, САЩ се намесват във вътрешните борби на островите под предлога да запазят американските интереси във въстаналите територии. САЩ побеждават Испания с по-модерните за времето си морски въоръжени сили. Испанско-американската война от 1898 година завършва с Парижкия мирен договор подписан на 10 декември 1898 година. С него Филипините и всички колонии на испанската корона в Карибския регион преминават под управлението на САЩ.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Филипините

[Hatshepsut]

Американски период (1898-1946)


Грегорио дел Пилар и неговите войски през 1898 г.

Общ преглед

С подписването на Парижкия договор на 10 декември 1898 г. Испания отстъпва Филипините на Съединените щати. Временното американско военно правителство на Филипинските острови преживява период на голяма политическа турбуленция, характеризиращ се с филипинско-американската война.

В началото на 1901 г. военното правителство е заменено от цивилно правителство - островното правителство на Филипинските острови - начело с Уилям Хауърд Тафт, който служи като негов първи генерал-губернатор. Между 1898 и 1904 г. също съществуват поредица от бунтовнически правителства, които нямат значително международно и дипломатическо признание.

След приемането на Акта за независимост на Филипините през 1934 г., през 1935 г. се провеждат президентски избори във Филипините. Мануел Л. Кезон е избран и встъпва в длъжност като втори президент на Филипините на 15 ноември 1935 г. Правителството на острова е разпуснато, Създадено е преходно правителство и Британската общност на Филипините в подготовката за пълно постигане на независимост на страната.

След японското нахлуване през Втората световна война през 1941 г. и последвалата окупация на Филипините, военните на Съединените щати и Филипинската общност завършиха повторното превземане на Филипините след капитулацията на Япония и прекараха почти година в справяне с японските войски, които не знаели за капитулацията на Япония от 15 август  1945 г., водеща до признаването от страна на САЩ на независимостта на Филипините на 4 юли 1946 г.

Декларация за независимост на Филипините (12 юни 1898)

Декларацията за независимост на Филипините е провъзгласена от генерала на филипинските революционни сили Емилио Агиналдо на 12 юни 1898 г. в Кавите ел Виехо (днешен Кавит, Кавите), Филипините. Тя утвърждава суверенитета и независимостта на Филипинските острови от колониалното управление на Испания.

Филипино-американска война (1899 - 1902)

Снимка от края на 19 век на филипински катипунерос

Филипино-американската война е въоръжен конфликт между Първата филипинска република и Съединените щати, продължил от 4 февруари 1899 г. до 2 юли 1902 г. Конфликтът възниква през 1898 г., когато Съединените щати, вместо да признаят декларацията на Филипините на независимост, анексират Филипините съгласно Парижкия договор, който сключват с Испания, който слага край на Испано-американската война. Войната може да се разглежда като продължение на съвременната филипинска борба за независимост, която започва през 1896 г. с Филипинската революция срещу Испания и завърши през 1946 г. с отстъпването на суверенитета от Съединените щати.

Боевете избухват между силите на Съединените щати и тези на Филипинската република на 4 февруари 1899 г. в това, което стана известно като битката за Манила от 1899 г. На 2 юни 1899 г. Първата филипинска република официално обявява война на САЩ. Президентът на Филипините Емилио Агиналдо е заловен на 23 март 1901 г. и войната е официално обявена за приключена от американското правителство на 2 юли 1902 г. с победа за Съединените щати. Въпреки това, някои филипински групи - някои водени от ветерани от Катипунан (филипинско революционно общество, което стартира революцията срещу Испания), продължават да се бият с американските сили още няколко години. Сред тези лидери е Макарио Сакай, ветеран член на Катипунан, който създава (или възстановява) Тагалогската република през 1902 г. по линия на Катипунан, за разлика от Републиката на Агиналдо, със себе си като президент. Други групи, включително мюсюлманските народи Моро от южните Филипини и квази-католическите религиозни движения Пулахан, продължават военните действия в отдалечени райони. Съпротивата в доминираните от Моро провинции на юг, наречена от американците Бунт на Моро, завършва с окончателното им поражение в битката при Бъд Багсак на 15 юни 1913 г.

Войната довежда до смъртта на най-малко 200 000 филипински цивилни, най-вече поради глад и болести. Някои оценки за общия брой цивилни загинали достигат милион. По време на конфликта са извършени жестокости и военни престъпления, включително изтезания, осакатявания и екзекуции. Като отмъщение за тактиката на филипинската партизанска война, САЩ извършват репресии и кампании за изгорена земя и насилствено преместват много цивилни в концентрационни лагери, където хиляди от тях загиват. Войната и последвалата окупация от САЩ променят културата на островите, което води до възхода на протестантството и премахването на католическата църква и въвеждането на английския на островите като основен език на правителството, образованието, бизнеса и индустрията.

Островно правителство на Филипинските острови (1901 - 1935)

Уилям Хауърд Тафт е първият граждански губернатор на Филипинските острови

Островното правителство на Филипинските острови (на испански: Gobierno Insular de las Islas Filipinas) е некорпорирана територия на Съединените щати, която е създадена през 1902 г. и е реорганизирана през 1935 г. в подготовка за по-късна независимост. Островното правителство е предшествано от военното правителство на Съединените щати на Филипинските острови и е последвано от Британската общност на Филипините.

Филипините са придобити от Испания от Съединените щати през 1898 г. след Испано-американската война. Съпротивата довежда до филипинско-американската война, в която Съединените щати потискат зараждащата се Първа филипинска република. През 1902 г. Конгресът на Съединените щати приема Органичния закон на Филипините, който организира правителството и служи като негов основен закон. Този акт предвижда генерал-губернатор, назначен от президента на Съединените щати, както и двукамарен законодателен орган на Филипините с назначената филипинска комисия като горна камара и напълно избрана от филипинците долна камара - филипинското събрание. Законът за вътрешните приходи от 1904 г. предвижда общи данъци върху вътрешните приходи, документални данъци и за прехвърляне на добитък. Издадени са голямо разнообразие от данъчни марки в деноминации, вариращи от едно сентаво до 20 000 песо.

Терминът „островен“ се отнася до факта, че правителството е действало под ръководството на Бюрото по островните въпроси на САЩ. Пуерто Рико и Гуам също са имали островни правителства по това време. От 1901 до 1922 г. Върховният съд на САЩ се бори с конституционния статут на тези правителства в островните дела. През 1904 г. съдът постановява, че филипинците нямат конституционно право на съдене от съдебни заседатели. В самите Филипини терминът "островни" има ограничена употреба. На банкнотите, пощенските марки и герба правителството се нарича просто „Филипинските острови“.

Органичният акт на Филипините от 1902 г. е заменен през 1916 г. от Закона на Джоунс, който слага край на филипинската комисия и предвижда избирането на двете камари на филипинското законодателно събрание. През 1935 г. островното правителство е заменено от Британската общност. Статутът на Британската общност трябвало да продължи десет години, през които страната ще бъде подготвена за независимост.

Британска общност на Филипините (1935 - 1946)

Президентът на Филипините Мануел Луис Кесон

Британската общност на Филипините е административният орган, който управлява Филипините от 1935 до 1946 г., с изключение на периода на изгнание през Втората световна война от 1942 до 1945 г., когато Япония окупира страната. Създадена е след Закона Тайдингс–МакДъфи, за да замени островното правителство, териториално правителство на Съединените щати. Британската общност е проектирана като преходна администрация в подготовка за пълното постигане на независимост на страната. Нейните външни работи остават управлявани от Съединените щати.

По време на своето повече от десетилетие съществуване Британската общност има силна изпълнителна власт и Върховен съд. Неговият законодателен орган, доминиран от Националистическата партия, първоначално е еднокамарен, но по-късно става двукамарен. През 1937 г. правителството избира тагалог – езикът на Манила и околните провинции – за основа на националния език, въпреки че ще минат много години, преди употребата му да стане всеобща. Избирателното право на жените е прието и икономиката се възстановява до нивото си отпреди Голямата депресия преди японската окупация през 1942 г. През 1946 г. Британската общност приключва и Филипините искат пълен суверенитет, както е предвидено в член XVIII от Конституцията от 1935 г.

Японска окупация на Филипините (1942 - 1944)

Генерал Томоюки Ямашита се предава на филипинските войници и партизани в присъствието на генералите Джонатан Уейнрайт и Артър Пърсивал

Японската окупация на Филипините настъпва между 1942 и 1945 г., когато имперска Япония окупира Общността на Филипините по време на Втората световна война.

Нахлуването във Филипините започва на 8 декември 1941 г., десет часа след нападението над Пърл Харбър. Както и при Пърл Харбър, американските самолети са сериозно повредени при първоначалната японска атака. Без липса на въздушно прикритие, американският азиатски флот във Филипините се оттегля в Ява на 12 декември 1941 г. Генерал Дъглас Макартър получава заповед да напусне, оставяйки хората си в Корехидор през нощта на 11 март 1942 г. за Австралия, на 4000 км. 76 000 гладуващи и болни американски и филипински защитници в Батаан се предават на 9 април 1942 г. и са принудени да издържат на позорния марш на смъртта на Батаан, на който 7 000–10 000 умират или са убити. 13 000 оцелели на Корехидор се предават на 6 май.

Япония окупира Филипините повече от три години до капитулацията на Япония. Изключително ефективна партизанска кампания на филипинските съпротивителни сили контролира шестдесет процента от островите, предимно гористи и планински райони. Филипинското население остава като цяло лоялно към Съединените щати, отчасти поради американската гаранция за независимост, поради малтретирането на филипинците от страна на Япония и защото японците са принудили голям брой филипинци да работят принудително и са изпратили млади филипински жени в бордеи.

Японски войници разлепват плакати за изучаване на японски език

Втора филипинска република (1943 - 1945)

Втората филипинска република, официално известна като Република Филипини, е японска марионетна държава, създадена на 14 октомври 1943 г. по време на японската окупация на островите.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-the-Philippines

[Hatshepsut]

Независими Филипини

Трета филипинска република (1946-1973)

Хосе П. Лорел беше третият президент на Филипините и единственият президент на Втората република

Третата република обхваща периода от признаването на независимостта през 1946 г. до края на президентството на Диосдадо Макапагал, което приключи на 17 януари 1973 г. с ратифицирането на Конституцията на Република Филипини от 1973 г.

Администрация на Мануел Роксас (1946–1948)
Администрация на Елпидио Куирино (1948–1953)
Администрация на Рамон Магсайсай (1953–1957)
Администрация на Карлос П. Гарсия (1957–1961)
Администрация на Диосдадо Макапагал (1961–1965)

Ерата на Маркос (1965-1986)

Фердинанд и Имелда Маркос с Линдън Б. Джонсън и лейди Бърд Джонсън по време на посещение в Съединените щати

Ерата на Маркос включва последните години на Третата република (1965–1972), Филипините под военно положение (1972–1981) и по-голямата част от Четвъртата република (1981–1986). До края на диктаторската ера на Маркос страната преживява дългова криза, крайна бедност и сериозна безработица.

Революцията от февруари 1986г.

Революцията на властта на хората, известна също като революцията на EDSA или февруарската революция, е поредица от народни демонстрации във Филипините, най-вече в Метро Манила, от 22 до 25 февруари 1986 г. Имаше продължителна кампания на гражданска съпротива срещу насилието на режима и изборните измами. Ненасилствената революция доведе до напускането на Фердинанд Маркос, края на неговата 20-годишна диктатура и възстановяването на демокрацията във Филипините.

Нарича се още Жълтата революция поради наличието на жълти панделки по време на демонстрациите (във връзка с песента на Tony Orlando and Dawn „Tie a Yellow Ribbon Round the Ole Oak Tree“) като символ на протест след убийството на филипинеца сенатор Бениньо "Ниной" Акино младши през август 1983 г. при завръщането му във Филипините от изгнание. Това беше широко възприето като победа на хората срещу две десетилетия президентско управление на президента Маркос и влезе в заглавията на новините като "революцията, която изненада света".

По-голямата част от демонстрациите се състояха на дълъг участък от авеню Епифанио де лос Сантос, по-известно с акронима си EDSA, в метрото на Манила от 22 до 25 февруари 1986 г. В тях участваха над два милиона филипински цивилни, както и няколко политически и военни групи и религиозни групи, водени от кардинал Хайме Син, архиепископ на Манила, заедно с президента на Конференцията на католическите епископи на Филипините кардинал Рикардо Видал, архиепископ на Себу. Протестите, подхранвани от съпротивата и опозицията от годините на управление на президента Маркос и неговите приближени, достигнаха кулминацията си с бягството на владетеля и семейството му от двореца Малаканянг, за да бъдат принудени да бъдат изпратени в изгнание с помощта на САЩ, като откараха семейството му далеч от Филипините и в Хавай. Вдовицата на Ниной Акино, Коразон Акино, веднага беше назначена като единадесети президент в резултат на революцията.

Пета филипинска република (1986-2022)

Коразон Акино полага клетва като президент на Филипините в Клуб Филипино, Сан Хуан на 25 февруари 1986 г.

Връщането на демокрацията и правителствените реформи, започнали през 1986 г., бяха възпрепятствани от националния дълг, корупцията в правителството, опитите за преврат, бедствията, упорития комунистически бунт и военен конфликт със сепаратистите на Моро. По време на администрацията на Коразон Акино американските сили се изтеглиха от Филипините поради отхвърлянето на Договора за разширяване на американските бази и това доведе до официалното прехвърляне на военновъздушната база Кларк през ноември 1991 г. и залива Субик на правителството през декември 1992 г. Администрацията също се изправи пред поредица от природни бедствия, включително изригването на вулкана Пинатубо през юни 1991 г. Акино беше наследен от Фидел В. Рамос. През този период икономическото развитие на страната остава скромно, с темп на растеж на БВП от 3,6%. Политическата стабилност и икономическите подобрения, като мирното споразумение с Фронта за национално освобождение на Моро през 1996 г., бяха засенчени от началото на азиатската финансова криза от 1997 г.

Наследникът на Рамос, Джоузеф Естрада, пое поста през юни 1998 г. и под неговото президентство икономиката се възстанови от -0,6% растеж до 3,4% до 1999 г. Правителството обяви война срещу Ислямския освободителен фронт на Моро през март 2000 г. и атакува различни бунтовнически лагери, включително тяхното седалище. В средата на продължаващ конфликт с Абу Саяф, обвинения в предполагаема корупция и спряла процедура по импийчмънт, Естрада беше свален от революцията на EDSA през 2001 г. и той беше наследен от своя вицепрезидент Глория Макапагал Аройо на 20 януари 2001 г.

Глория Макапагал Аройо

По време на 9-годишното управление на Аройо икономиката нарасна с темп от 4-7%, средно 5,33% от 2002 до 2007 г., което беше необходимо и не навлезе в рецесия по време на Голямата рецесия. Нейното управление беше опетнено от подкупи и политически скандали като скандала Hello Garci, свързан с предполагаемото манипулиране на гласовете на президентските избори през 2004 г. На 23 ноември 2009 г. 34 журналисти и няколко цивилни бяха избити в Магинданао.

Бениньо Акино III

Бениньо Акино III спечели националните избори през 2010 г. и беше 15-ият президент на Филипините. Рамковото споразумение за Бангсаморо беше подписано на 15 октомври 2012 г. като първа стъпка от създаването на автономна политическа единица, наречена Бангсаморо. Въпреки това, сблъсък, който се състоя в Мамасапано, Магинданао, уби 44 членове на филипинската национална полиция - Сили за специални действия и постави усилията за приемане на основния закон на Бангсаморо в задънена улица. Напрежението по отношение на териториалните спорове в източната част на Сабах и Южнокитайско море ескалира. През 2013 г. бяха добавени още две години към десетгодишната училищна система на страната за основно и средно образование. През 2014 г. беше подписано Споразумението за засилено сътрудничество в областта на отбраната, което проправи пътя за връщането на базите на въоръжените сили на Съединените щати в страната.

Родриго Дутерте

Бившият кмет на град Давао Родриго Дутерте спечели президентските избори през 2016 г., като стана първият президент от Минданао. На 12 юли 2016 г. Постоянният арбитражен съд се произнесе в полза на Филипините по делото срещу претенциите на Китай в Южнокитайско море. След като спечели президентския пост, Дутерте започна засилена кампания срещу наркотиците, за да изпълни предизборното си обещание да унищожи престъпността за шест месеца. Към февруари 2019 г. броят на загиналите във филипинската нарковойна е 5176. Прилагането на органичния закон на Бангсаморо доведе до създаването на автономния регион Бангсаморо в Минданао.

Фердинанд Маркос-младши

Бившият сенатор Фердинанд Маркос-младши спечели президентските избори през 2022 г., 36 години след Революцията на властта на хората, която доведе до изгнанието на семейството му в Хавай. Той беше избран на 30 юни 2022 г.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-the-Philippines

[Panzerfaust]

Британска общност на Филипините (1935 - 1946)

Тук очевидно е станала грешка в терминологията вероятно поради машинен превод. Няма Британска общност на Филипините, а е имало т.нар. Общност на Филипините (на трите тогавашни официални езика: англ. The Commonwealth of the Philippines, исп. Mancomunidad de Filipinas, тагалог Komonwelt ng Pilipinas). По подобен начин днешна Австралия на английски се нарича Commonwealth of Australia (на български Австралийски съюз) или Бахамите -  Commonwealth of the Bahamas.

В тази статия в Уикипедия се обяснява значението и приложението на термина commonwealth: https://en.wikipedia.org/wiki/Commonwealth

[Hatshepsut]

Манила

Манила е столица и главен град на Филипините. Градът е център на икономическата, политическата, социалната и културната дейност на страната. Намира се на остров Лусон и се разпространява по източния бряг на залива Манила при устието на река Пасиг. Името на града, първоначално Maynilad, произлиза от името на растението nilad, цъфтящ храст, адаптиран към блатисти условия, който някога е растял обилно по бреговете на реката; името беше съкратено първо на Майнила, а след това и на днешния му вид. През 1975 г. с указ на президента Манила и нейните съседни градове и общини са интегрирани, за да функционират като единен административен регион, известен като Митрополит Манила (наричан още Национален регион на столицата); Самият град Манила обхваща само малка част от тази област.

Манила е главен град на Филипините в продължение на четири века и е център на индустриалното му развитие, както и международното пристанище за влизане. Разположен е на едно от най-добрите защитени пристанища на Тихоокеанския регион, на около 700 мили (1100 км) югоизточно от Хонконг. Градът претърпя бързо икономическо развитие след разрушаването му през Втората световна война и последващото му възстановяване; сега той е обсебен от познатите градски проблеми със замърсяването, задръстванията в трафика и пренаселението. Предприети са обаче мерки за облекчаване на тези проблеми. Областен град, 15 квадратни мили (38 квадратни км); Регион на националната столица, 244 квадратни мили (633 квадратни км). Население (2000 г.) град, 1,581,082; Регион на националната столица, 9 932 560; (2010 г.) град, 1,652,171; Регион на националната столица, 11 855 975.

Архитектурните стилове отразяват американското, испанското, китайското и малайското влияние. Парк Rizal и редица правителствени сгради са проектирани от американския архитект и планиращ град Даниел Х. Бърнам. Съвременните сгради - включително многоетажни търговски къщи и обществени и частни сгради - обикновено са изградени от стоманобетон и кухи циментови блокове. Къщи със съвременен дизайн - особено ниски, простиращи се ранчови къщи с просторни тревни площи - са често срещани в областите Ермита и Малате. Къщи в испански стил, с керемидени покриви, оградени прозорци и дебели стени, бяха често срещани преди Втората световна война и останаха популярни. Църквите на града са с американски, испански или европейски характер. Катедралата в Манила е възстановена през 50-те години на миналия век и е важна забележителност. Той успява пет по-ранни катедрали - първата от средата на 16 век - които бяха разрушени или от земетресения, или по време на военно време.



2 Minute Travel Guide to Manila, Philippines!


Манила е столицата и вторият по големина град на Република Филипини. Разположен е на остров Лусон. Градът е с население от 1 652 171 жители, в мегаполиса живеят 11 855 975 (2010), а в агломерацията – 24 123 000 души (януари 2015 г.).

Етимология

Името е от санскритската дума нила – „дърво индиго“; на тагалски префиксът ma- показва изобилието на това дърво, тоест „място, където има много индигови дървета“.

Ранна история

Най-ранните доказателства за човешкия живот в района на днешна Манила са близките петроглифи от Ангоно, датиращи от около 3000 г. пр.н.е. Негрито, местните жители на Филипините, са живели на остров Лусон, където се намира Манила, преди малайско-полинезийските народи да дойдат на тези територии и да асимилират някои от тях.

Испански период

Преди пристигането на испанците Манила е част от мюсюлманския свят, в който търговията напредва с китайски търговци и представители от други източноазиатски страни. През 1570 г. Мигел Лопес де Легазпи е принуден да се оттегли от остров Себу под натиска на португалските пирати, пристига в проспериращ мюсюлмански град и решава да установи там своята столица. За установяване на връзки с местните власти там първо е изпратен Мартин де Гоити. Той се опитва да установи авторитета на испанската корона с мирни средства. Раджа Сюлейман, управлявал тогава, отговоря, че няма нищо против да поддържа приятелски отношения с испанците, но подчиняването на който и да е друг крал не е включено в плановете му. След това конкистадорите предприемат военни действия, в резултат на което принуждават мюсюлманите да напуснат града. 24 юни 1571 г. конкистадор Мигел Лопес де Легазпи пристига в Манила и я обявява за територия на Нова Испания, създавайки градски съвет в днешната зона Интрамурос. Вдъхновен от Реконкиста, войната в континенталната част на Испания за повторно християнизиране и възстановяване на части от страната, които някога са били окупирани от мюсюлмани, той се възползва от териториалния конфликт между индуски Тондо и ислямска Манила, за да оправдае изгонването или превръщането на мюсюлманските колонисти в Бруней.

Развитие на инфраструктурата

През 1601 г. в Манила е открита семинария за знатни лица, която се превръща в първата образователна институция в страната. В историята на града има кратък момент на британско управление, когато по време на Седемгодишната война британците го превземат и я управляват в продължение на две години (1762 – 1764). Скоро след подписването на Парижкия мирен договор през 1763 г. те напускат града, като преди това са успели да го ограбят напълно. През следващия период колониалната столица е обогатена с голям брой паметници: обществени и частни дворци, манастири и храмове. Първият азиатски университет, кръстен на Тома Аквински, се появява в Манила. В страната се формира нова класа „просветени“, с други думи образовани хора, попълнени сред креолите, метисите и коренното население. В същото време се разпространяват либерални идеи, които особено бързо се усвояват от образовани хора. Разпространяват се антиклерикални масонски настроения. Създадена е антииспанска и антиколониална тайна организация, съставена от масонски елементи, главно от манилската буржоазия. Подобни тенденции започват да проникват и в други части на страната.

Карта на Манила от 1734г.

XX век

През август 1898 г., по време на испано-американската война, след битката при Кавите, американците окупират Манила. Испанският флот е победен в залива. Част от населението подкрепя американците, които те възприемат като освободители в борбата срещу испанското потисничество. Но по същество американското нашествие е нова версия на колониализма. До юли 1901 г. американците управляват сурово и деспотично, с военна сила. Въпреки това, техните поддръжници сред филипинците са предимно буржоазията. По време на Втората световна война Манила е превзета от японски войски. След нападението на Япония над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. в страната се формира прояпонски колаборационистко правителство, чието седалище е в Манила. На японските нашественици се противопоставят както американците, така и филипинците. През ноември 1944 г. – февруари 1945 г. войници от императорската японска армия организират клане в града и околностите, убивайки около 100 000 цивилни. По време на битката при Манила (3 февруари – 3 март 1945 г.) значителна част от града е разрушена от американски бомбардировки.

География

Манила се намира в западната част на остров Лусон, на източния бряг на залива Манила, на около 1300 км от континентална Азия. Река Пасиг разделя града на две части. Територията на града е представена от древни алувиални отложения на река Пасиг, част от земята е възстановена от залива. Площта на Манила е 38,55 км² и е административно разделена на 897 баранги. Всеки барангай има свой председател и съветници. Барангай са групирани в 100 зони, които също са групирани в 16 географски области. Тези зони и области нямат форма на местно управление. 16-те области от своя страна са обединени в 6 законодателни района в Манила.

Население

Според преброяването през 2007 г. населението на града е 1 660 714 души. Това е един от най-гъсто населените градове в света с гъстота на населението от 43 079 души/km², докато в район №6 гъстотата на населението достига 68 266 души/km². В същото време гъстотата на населението на цяла Велика Манила с територия от 1425 km² е само 14 100 души/km². Най-често срещаният език на населението е филипински (базиран главно на тагалски). Английският е широко разпространен в бизнеса и образованието. Мигрантите от различни региони на страната говорят различни езици и диалекти. Китайското население на Манила говори предимно китайски.

Католиците съставляват 93,5% от населението на Манила; други религии са 2,4%; християнство – 1,9%; протестантство – 1,8%; будизъм – 1,1%.

Катедралната църква на Манила

Икономика

Манила е основното пристанище на страната и едно от най-натоварените пристанища в света. Индустрията включва производство на химикали, текстил и облекло, електроника, храни и напитки, тютюн, шперплат, кокосово масло и др. Хранителната промишленост е един от най-стабилните сектори на производството. Градът привлича над 1 милион туристи годишно.

Транспорт

Манила е главен железопътен възел в системата на остров Лусон. Градът се обслужва от международното летище Ниной Акино, което се намира на 8 км южно от града. Към 2012 г. трафикът му е повече от 31 милиона пътници годишно. Има 4 терминала, вторият е открит през 1999 г., третият през 2008 г. Международните полети се извършват в следните направления: Пекин, Токио, Пусан, Сеул, Хонконг, Банкок, Нагоя, Дубай, Хонолулу, Сингапур, Доха, Лос Анджелис и др.

Jeepney – Вид такси използва се главно в Манила

Образование

В Манила има много важни университети и колежи. Повечето от най-старите образователни институции се намират в района на Интрамурос. Университетите в Манила включват:

Университет Санто Томас
Университет на град Манила
Централен университет Манила

https://bg.wikipedia.org/wiki/Манила

[Hatshepsut]

Филипинска култура


Форт Сантяго, Манила

Културата на Филипините включва елементи от източните и западните култури; включва елементи от културите на различни азиатски страни, както и Испания и Америка.

Традиционните празници, известни като barrio fiestas (съседски фестивали), които се провеждат в памет на светци покровители, са универсални. Тези фестивали са време за пируване, музика и танци, като фестивалите Monorines и Sinulog са най-известните.

Някои традиции обаче се променят или постепенно се забравят. Националната танцова група Bayan на Филипините представя разнообразие от традиционни танци. Тя е най-известна с изпълнение на танците Tиниклинг и Сингкил, които се танцуват с бамбукови пръти.

Последици от американската и испанската колонизация

Един от най-забележимите компоненти на испанското наследство е разпространението на испански имена и фамилии сред филипинците, но испанското име и фамилия не означава непременно испански произход. Тази характеристика е уникална сред азиатските хора и е резултат от указ, издаден от колониалния генерален губернатор Нарцисо Клаверия Залдуа, който призовава за разпространение на испански фамилни имена и испански обичаи сред населението на Филипините. Имената на много улици, градове и провинции също са испански. Испанската архитектура също оставя своя отпечатък върху Филипините, като много градове са проектирани около централен площад или Plaza Mayor, но много от сградите, построени в испански стил, са разрушени по време на Втората световна война. Все пак някои такива сгради остават, главно църкви, правителствени сгради и университети. Четири филипински барокови църкви са включени в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО: църквата Сан Агустин в Манила, църквата Паоай в Илокос Норте, църквата Нуестра Сеньора де ла Асунсион (Света Мария) в Илокос Сур и църквата Санто Томас де Вилануева в Илоило.

Църквата Паоай в Илокос Норте

Виган също е един от най-известния тип оцелели сгради в испански стил. Илоило също има много колониални сгради, построени по време на американската окупация. Има много такива търговски сгради от онази епоха, особено в Calle Real.

Сгради в стил Виган

Въпреки това, в някои райони на страната, като Батанес, няма значителна разлика в начина на живот, със смесица от испански и филипински влияния и сгради, направени от варовик и корали. Замъците Идянгс и Иватан са били основните отбранителни структури на Филипините преди испанското завоевание.

Универсалното използване на английски език е пример за американско влияние върху филипинците. Това допринася за възприемането на съвременната американска култура. Това се отразява в любовта на филипинците към ресторантите за бързо хранене и американските филми и музика. Ресторантите за бързо хранене могат да бъдат намерени на много улични ъгли. Американските ресторанти за бързо хранене си пробиха път във Филипините, но не успяха да изместят местните заведения за хранене като Голдилокс и Джоллиби.

Танци

Точно както музиката на Филипините непрекъснато се променя, филипинският танц също е в процес на постоянна промяна. В предколониалните времена във Филипините е имало огромно разнообразие от танци, които са били практикувани масово от различни племена. Това показва, че Филипините имат голямо разнообразие от танци. Преди пристигането на испанците танците на племената на островите Лусон и Висаян са били много подобни. На остров Минданао танцът има значителни характеристики на танца на мюсюлманските народи, докато на остров Замбоанга испанците са имали минимално влияние върху танца.

Филипинците използват танца в ритуали, той отразява различни периоди от живота на човека. По време на испанското владичество повечето танци са придружени от музика рондалая, обикновено свирена на 14-струнна бандурия, и този и други струнни инструменти са въведени и широко разпространени във Филипините.

Тиниклинг (тамилски: ரினிக்லிங்) е национален танц, разпространен във Филипините и някои други страни от Югоизточна Азия. Името на танца идва от местното име на птица от семейство Водни кокошки.

Танц Тиниклинг

Състои се от движения на двама водещи танцьори, които държат два дълги бамбукови пръта малко над нивото на земята и ги свързват в такт с музиката. В същото време танцьорите скачат синхронно между разминаващите се стълбове, опитвайки се да не наранят краката си. Подразбира се, че танцьорите имитират движенията на птица, избягваща бамбукови капани.

Тиниклинг е оцелял във филипинската култура от предиспанските времена и в момента служи като една от „визитните картички” на Филипините.

По традиция мъжете танцуват с лека, разкопчана риза и панталон, а жените с блуза и пола. Танцът се изпълнява без обувки.

Добре познат танц във Филипините, тиниклинг се придружава от свиренето на групата Рондалая и се танцува с два бамбукови пръта. Обикновено започва със сцена на смеещи се обикновени селяни. В края на танца бамбуковите пръти се кръстосват. Бамбукови пръти се използват и в танц с мюсюлмански влияния, наречен Сингкил. Днес танците са много разнообразни и варират от изискани балетни танци до стрийт брейкданс.

Медии

Медиите излъчват предимно на филипински и английски. Медиите използват и други филипински езици, по-специално висайските езици, които се излъчват главно по радиото, което е достъпно дори в най-отдалечените райони на страната, в противен случай някои филипинци изобщо биха останали без достъп до медиите. Най-популярните телевизионни мрежи са ABS-CBN, GMA и TV5, а радиото също е широко достъпно.

Медиите са активни и постоянно предоставят на филипинците подробности от живота на известни личности и съобщават за шумни скандали. Драми, фентъзи предавания, теленовели, азиатски филми и аниме са широко излъчвани. Дневната телевизия е доминирана от игрови предавания, вариететни предавания и токшоута като Eat Bulaga и It's Time to Show. Филипинската филмова индустрия има дълга история на развитие и популярност на вътрешния пазар, но през последните години е изправена пред нарастваща конкуренция от американски, азиатски и европейски режисьори. Най-известните режисьори и актьори са Лино Брока и Хопа Аунор, заснели филми като "Манила: В ноктите на светлината" и "Чудо". През последните години това се превърна в модел: знаменитостите първо участват в телевизионни предавания и играят във филми, а след това започват да се занимават с политически въпроси, което често създава значителни проблеми.

Игри

Традиционните филипински игри като луксонг, бака пациентеро, пико и тумбанг пресо все още се играят широко сред младежите. Сунгкаa е традиционна филипинска настолна игра. Игрите с карти са популярни по време на фестивали, някои от които, като пусоу и тонгитс, са незаконни хазартни игри. Маджонг се играе в някои филипински общности.

Сабонг или бой с петли е друго популярно забавление сред филипинските мъже и съществува много преди пристигането на испанците. Първото описание на това забавление, направено от Антонио Пигафета, хроникьор на Магелан, се отнася до царството Тайтао. Йо-йо е популярна играчка във Филипините, създадена в съвременната си форма от Педро Флорес, името идва от езика ллокано.

Образование


Филипински университет

Образованието във Филипините е задължително от детска градина до 12 клас или гимназия. Основното образование се състои от една година детска градина, шест години основно училище, четири години прогимназия (JHS) и две години гимназия (SHS). Към 2023 г. повече от 25 милиона деца в страната получават основно образование.

Испанска колонизация

Първата унифицирана образователна система е донесена във Филипините от испанците. Колонизаторите изучават местните езици и писменост и започват да преподават християнство, испански език и испанска култура. Първите училища и университети са открити през 16 век.

Испанците също започват да печатат книги на испански и тагалог. Първата книга, отпечатана във Филипините, датира от 1590 г.

От 1863 г. във Филипините съществува система за безплатно обществено образование, управлявана от правителството. Всеки град трябва да има поне едно основно училище за момчета и едно за момичета. Отговорността за това е на общинската управа.

След влизането в сила на постановлението броят на училищата и учениците нараства много бързо. През 1866 г. населението на Филипините е 4 411 261, когато общият брой на държавните училища за момчета е 841, а за момичета 833. Общият брой на момчетата, посещаващи училища, е 135 098, както и 95 260 момичета. През 1892 г. броят на училищата нараства на 2137, от които 1087 за момчета и 1050 за момичета. До 1898 г. броят на учениците в училищата на всички нива надхвърля 200 000.

Американски период

Около година след превземането на Манила американците откриват седем училища с армейски персонал, преподаващ от книги и материали, избрани от командването на армията. През същата 1899 г. се откриват училища с английски учители.

Съвремие

На 26 май 1988 г. Конгресът на Филипините прие Закона за безплатното държавно средно образование, който направи безплатното държавно средно образование задължително.

През 2010 г. правителството при президента Бениньо Акино III официално прие системата за основно образование K-6-4-2 — една година детска градина, шест години основно образование, четири години прогимназия и две години гимназия.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Филиппины Культура

https://ru.wikipedia.org/wiki/Образование_на_Филиппинах

https://ru.wikipedia.org/wiki/Тиниклинг

[Hatshepsut]

Филипинска кухня

Общ преглед

Филипинската кухня (на филипински: Lutuing Pilipino/Pagkaing Pilipino) е националната кухня на Филипините, многонационален архипелаг в Тихия океан.

Отличава се с изобилие от риба и морски дарове, популярността на свинското месо, преобладаващата употреба на ориз и зеленчуци като гарнитури, а също и с това, че е много по-малко пикантна и люта от повечето други азиатски кухни.

Основни характеристики

Богатата и разнообразна кухня на островите се формира благодарение на невероятната смесица от култури и народи, които се случиха тук през дългите години на формиране на държавата. Днес ясно могат да се видят следи от китайски, арабски, френски, испански, мексикански и индийски кулинарни традиции, адаптирани към местните условия.

В местната кухня е разпространено мариноването на всякакви продукти, както и задушаването и печенето на скара или готвене на открит огън. Повечето ястия се приготвят доста бързо. Храненето започва с предястия, следват супи, топли основни ястия с гарнитури, десерти и напитки. Традиционно хората ядат тук с ръцете си, въпреки че повечето модерни заведения ще предложат на туристите както европейски, така и азиатски прибори за хранене.

Ориз

Както и в останалата част на Азия, белият ориз във Филипините е не само заместител на хляба, основата на много първи и втори ястия, но дори и съставка в много десерти (специални торти и сладкиши). Най-често се използва варен, леко осолен ориз, който се сервира с риба, месо и птици. Оризът може да се пържи и с морски дарове или да се добавя студен към салати. Оризовото брашно се използва за направата на шиумай (кнедли) и някои видове юфка. Често срещано ястие е лонтонг - ориз, приготвен в обвивка от бананови листа, и кетупат - подобно ястие, в което оризът е увит в палмово листо.

Юфка и зеленчуци

Юфката от пшенично, оризово или брашно от елда (сотангон, пансит) е наследство от китайската кухня. Добавя се в големи количества към местните супи, а пансит - варени оризови юфки със сос и ситно нарязано свинско (пилешко, морски дарове) - е едно от най-популярните ястия. Филипинските спагети са доста популярни от средата на 20-ти век - местна адаптация на съответния вид паста със сос Болонезе, която се различава от италианския си прототип по сладкия си вкус, постигнат чрез използването на бананов сос или кафява захар.

Pansit canton

Зеленчуците се консумират сурови в салати, също така се варят или задушават с добавки като добавка към основното ястие или като съставка на супа.

Риба и морски дарове

Поради географското положение на страната, рибата и морските дарове са широко използвани във филипинската кухня. У дома рибата обикновено се приготвя на пàра или на скара и се сервира с ориз или зеленчуци. Най-често консумираните риби на островите са млечна риба, групер (лапу-лапу), пъстърва, марлин, риба тон, скумрия, тилапия, акула и скат. Тук се ловят и ядат скариди, миди, октоподи, раци и калмари.

Sinigang - филипинска кисела супа

Рибните ястия често се сервират с резени каламондин или неузряла папая, както и пикантен сос, билки и ориз. Много популярни са рибните кюфтета с оцет.

Месо и птици

Лечон

Месните ястия също са популярни във Филипините. Освен това, благодарение на същата смесица от кулинарни традиции, на архипелага можете да опитате както познати европейски, така и азиатски ястия от свинско, говеждо и пилешко месо (пържено пиле, пилешки бутчета, пилешко къри, месо в сладко-кисел сос, паеля, супа с месо и боб puchero), както и традиционни местни ястия като adobo, пържена свинска кожа chicharron, кучешко месо (aso), печено на шиш прасе сукалче (lechon) или яйце със зародиш - balut.

По-голямата част от рецептите изискват предварително нарязване и мариноване на месо и птици в различни сосове и подправки.

Сосове и подправки

Оцетът е основна съставка в различни местни сосове, супи и салатни дресинги и маринати. Освен това тук има много видове оцет, приготвени по индивидуални рецепти. Този ароматен оцет може да се намери на местните пазари.

В допълнение към оцета, за подправка на ястия от филипинската кухня се считат соев сос, кокосово мляко, къри сос, сок от лайм и каламондин, чесън, лук, джинджифил, няколко вида черен пипер, фъстъци, канела, билки и др. Филипинската кухня е най-малко пикантната сред азиатските кухни.

Храната на островите се приготвя предимно с палмово масло, без да се подлага на същата интензивна топлинна обработка, както в повечето азиатски страни.

Десерти

Десертите на архипелага се приготвят предимно от многобройни местни плодове: банани, гуава, ананас, папая, манго, азиатски ямс, портокали, каламондини и други. Те се консумират като сладки салати, добавят се към сладолед и желе, правят се сосове и конфитюри (кокосово сладко), добавят се към торти и бонбони и т.н. В допълнение към плодовете, десертите също използват яйца и брашно, желатин, кокосово мляко и пулп, кафява захар, сладка царевица, палмови ядки саго и ориз.

Хало-хало

Популярните десерти включват: halo-halo (сладолед, направен от смес от плодова каша, натрошен лед и кондензирано мляко), dulce de leche, плодов пай, оризови сладки (puto, bibingka), ginataan, десерт, направен от плодове и кокосово мляко, и бонбони, направени от дуриан, както и печива: ensaimada, polvoron.

Напитки

В допълнение към прясно изцедените сокове и кокосовото мляко, различни лимонади, студен чай и горещо кафе (особено местният сорт „барако“) са широко популярни на островите.

Сред алкохолните напитки може да се отбележи местния ром Tanduay и бира, както и специфично палмово вино и напитка от ферментирало кокосово мляко.

Характерни ястия

Филипинската кухня е невероятна комбинация от вкусове и влияния, отразяващи разнообразната история и култура на страната. Характеризиращи се с хармонична комбинация от сладко, солено, кисело и умами вкусове, филипинските ястия дразнят небцето с всяка хапка.

С богатата си гама от улична храна, филипинската храна служи като вкусна врата към традициите и гостоприемството на страната. Не пропускайте да опитате следващите 7 ястия, ако посетите страната, а защо не й да ги приготвите у дома. Освен че са емблематични за страната, със сигурност са и много вкусни.

Adobo

Най-популярното филипинско ястие, наричано неофициално национално ястие на Филипините, е Аdobo. Обикновено е пиле (въпреки че свинското е вторият любим вариант), задушено в оцет, чесън, зърна черен пипер, соев сос и дафинови листа.

Aдoбo

Въпреки че е автентичен филипински деликатес, Аdobo получава името си от колонизатора на Испания, което означава „маринада“ или „сос“. Няма стандартна рецепта за Adobo. Всяко филипинско домакинство го прави различно. Това традиционно филипинско ястие обикновено се сервира с бял ориз, като соса се полива върху него.

Bicol Express

Тази традиционна филипинска храна е известна със своята комбинация от вкусове на пикантни, сладки, пикантни и тръпчиви. Bicol Express е пикантна яхния, която съдържа малки парчета свинско месо с люти чушки, кокосово мляко, паста от скариди, домати, лук и чесън.

Ястието получава името си от влака в региона Bicol във Филипините, който е известен с пикантната си храна. Bicol Express обикновено се сервира като основно ястие за обяд или вечеря заедно със задушен ориз.

Bulalo

Известно филипинско говеждо ястие Bulalo представлява супа, приготвена чрез варене на говежди джолани и костен мозък, докато колагенът и мазнината се стопят в бульона.

Освен говеждото, тази популярна филипинска супа включва и листни зеленчуци, царевични кочани, лук, чесън, лук, джинджифил, лук и рибен сос.

Chicken Inasal

Това не е типичното пиле на скара. Chicken Inasal е пиле на грил до съвършенство. Приготвянето му включва пиле, мариновано в сок от джинджифил, лимонена трева и каламанси. След това пилето се пече на скара на огън с помощта на масло от анато. Пиле Inasal се сервира с ориз, течна пилешка мазнина и соев сос.

Inihaw na Liempo

Inihaw na Liempo е свинско шкембе на скара, направено във филипински стил. Шкембето се маринова и пече на скара на дървени въглища. Получава се приятен овъглен вкус върху мазнината, което допълнително подсилва вкуса на ястието, а свинското излиза ароматно с марината.

Това традиционно филипинско ястие се сервира със гарнитура от sawsawan  – сос за потапяне, или оцет с подправки, известен като pinakurat.

Kaldereta

Kaldereta е традиционна филипинска месна яхния, която се приготвя със зеленчуци, доматен сос и паста от черен дроб. Зеленчуците често включват домати, маслини, картофи, люти чушки и чушки. Месото може да варира от козе до телешко, пилешко или свинско. Името на ястието идва от испанската дума caldera, която означава котел.

Laing

Laing е филипинска рецепта, която се състои от нарязани или цели листа таро, задушени в гъсто кокосово мляко с чили от лабуйо, чесън, джинджифил, лимонена трева, шалот и паста от скариди.

Това традиционно филипинско ястие идва от района Бикол на Филипините, където е популярно известно като пинангат.Laing е известен също като ginataang laing, защото е форма на ginataan (филипински ястия, приготвени в кокосово мляко).

https://ru.wikipedia.org/wiki/Филиппинская_кухня

https://goodfood.bg/filipinskata-kuhnya-aromat-i-czvyat/

[Hatshepsut]

Национално знаме на Филипините

Националното знаме на Филипините е прието на 12 юни 1898 година. Знамето е съставено от две хоризонтални ивици в синьо и червено. От лявата страна се намира бял триъгълник, на който има три златни звезди и слънце с осем лъча.

Бялото символизира равенство и братство, синьото символизира мир, справедливост и истина, а червения символизира патриотизъм. Слънцето символизира единство, свобода и народна демокрация, докато осемте лъча символизират първите осем провинции, които въстават против испанската колонизация. Трите звезди символизират островите Лусон, Висай и Минданао.

Знамето на Филипините е единственото в света, чиито цветове може да се променят — във военно време горната ивица става червена, а долната – синя.

Знаме на Филипините във военно време

Дизайн

История

Историческо развитие на филипинското знаме (и герба на Филипините)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Филипините

https://en.wikipedia.org/wiki/Flag_of_the_Philippines

[Hatshepsut]

Герб на Филипините

Гербът на Филипините е приет през 1940 г. Това е щит с филипинското слънце в средата, чиито 8 лъча представляват 8-те региона (Batangas, Bulacan, Cavite, Manila, Laguna, Nueva Ecija, Pampanga и Tarlac); три петлъчеви звезди, представляващи трите островни групи: Лусон, Висаяс и Минданао, които съставляват филипинския архипелаг. Като напомняне за колониалното минало на Филипините, синята зона на герба изобразява белоглав орел, националния символ на Съединените щати, а червената зона вдясно изобразява издигащ се лъв, символ на бившия Испанска доминация.

Надписът на лентата гласи "Република Филипини" на филипински.

История

Герб на Филипините (1899-1901)


Герб на Филипините (1901-1935)


Герб на Филипините (1935-1940)


Герб на Филипините (1940-1941)


Герб на Филипините (1941-1943)


Герб на Филипините (1943)


Герб на Филипините (1943-1945)


Герб на Филипините (1945-1946)


Герб на Филипините (1946-1978)


Герб на Филипините (1978-1985)


Герб на Филипините (1985-1986)


Герб на Филипините (1986-1998)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Филиппин