Лингвистика на Волжка България

[volgabulgars]

Край на волжко-българския език

Писменият език на волжките болгари е известен единствено въз основа на многобройни надписи на арабски език, открити при сливането на реките Волга и Кама. Макар че арабските надписи, сечени върху монети в Поволжието, са датирани не по-късно от X в. от н.е., най-ранните надгробни надписи на волжко-български език датират едва от XIII в. В самия град Болгар най-ранната надгробна плоча е от 1271 г., а най-късните са от 1356 г. Волжко-българският език обаче не е единственият, на който се пишат такива надписи в Поволжието от средата на XIII до средата на XIV в.: освен на волжко-български (езикът, чийто най-близък съвременен роднина е чувашкият), има и надписи на стандартния тюркски диалект, който може да се смята за предшественик на съвременния татарски език.

За периода на последните две години, за които има надписи на волжко-български език — 1357 и 1358 г. — се наблюдава необичайно голям брой издигнати надгробни плочи с надписи както на волжко-български, така и на диалекти на стандартния тюркски език. Само през 1357 г. броят на 6-те надгробни паметника е по-голям, отколкото през която и да е предходна година, като има още два надгробни паметника от 1358 г. След тази дата няма по-късни надгробни надписи или други датирани писмени паметници на волжко-български език. Малкото тюркски надгробни паметници, открити в Средното Поволжие след 1357–1358 г., са изписани на стандартен тюркски език. Въпреки че не съм проучвал толкова подробно по-нататъшната история на надгробните надписи в този регион, ясно е, че през следващите няколко поколения се наблюдава общ спад в разнообразието и броя на надгробните надписи в този регион.

Едно от предложените тълкувания е, че внезапният край на волжко-българския език трябва да се свърже с "трудното време" в Златната орда, когато след смъртта на Бердибек настъпва внезапно и необяснимо разпадане на местната политическа власт. Въпреки че внезапният край на волжко-българския език съвпада хронологически с "трудното време", малко вероятно е между двете да има реална връзка. Напротив, смятам, че има друго значимо историческо събитие — основното преломно събитие на XIV в. — което изиграва водеща роля през XIV в. в процеса на изчезването на волжко-българския език като писмен. Това основно събитие е прословутата "черна смърт".

Епидемията от бубонна чума, която по-късно става известна като Черната смърт, е описана за първи път в Китай през 1331 г., след което се разпространява във Вътрешна и Централна Азия. Съществуват множество източници, които регистрират протичането на чумата в по-широки граници през териториите на Златната орда. Според добре известни описания бубонната чума се появява сред монголската армия по време на обсадата на Кафа през 1345–1346 г.; оттам чумата достига Египет и Италия през 1347 г. Въпреки че са засегнати и други градски центрове на Златната орда, не разполагаме с подробна информация като тази, дадена в руските източници за техните територии на запад от Златната орда. Източниците за тези територии разкриват, че през 1349 г., 1352–1353 г., 1360 г. и 1364–1366 г. в голяма част от Русия са се появили вълни от чума, които са се повторили в няколко допълнителни вълни няколко десетилетия и столетия по-късно. Въз основа на руски източници е известно също, че някои от тези чумни вълни може да са възникнали в южните територии на Златната орда. Те отбелязват например, че вълната от 1364 г. е засегнала Златната орда заедно със Сарай като огнище, въпреки че за вълната от 1374 г. се казва, че тя е поразила не само "цялата руска земя", но и Златната орда. За последната вълна от XIV в. се казва, че тя е поразила Златната орда през 1396 г.

За да оценим по-добре какво точно е било въздействието на връщащите се вълни от бубонна чума и свързаните с нея явления върху територията на Златната орда, можем да разгледаме общите резултати, известни от проучванията за Европа и Близкия изток. Освен масовото разкъсване на политическия, социалния и икономическия живот в резултат на катастрофалното и повсеместно обезлюдяване, с темата са свързани и други, по-неуловими последици. Трябва да се каже, че една от тези последици в Западна Европа е упадъкът на латинския език като литературен език. Това обстоятелство е пряк резултат от раздробяването на образованата класа, която през средновековния период обикновено се свързва с градската религиозна класа. Друга съществена последица от Черната смърт в Западна Европа е технологичният регрес. Точно както четенето и писането като придобити умения били засегнати от бърз и повсеместен упадък в образованата класа, по същия начин занаятчийските умения претърпели паралелен упадък в занаятчийската класа.

С оглед на изследванията за последиците от Черната смърт в Западна Европа и другаде, които споменах само накратко, е разумно да разглеждаме волжко-българския език като още един пример за писмен език, който запада в резултат на внезапно намаляване на образованата класа. Нещо повече, именно в рамките на десетилетието на най-ранната засвидетелствана поява на Черната смърт на територията на Златната орда се отбелязва внезапното прекратяване на практиката да се пишат надгробни надписи на волжко-български език. Съответно очевидният спад в издълбаването на надписи както на волжко-български, така и на стандартен тюркски език трябва да се разглежда като още един пример за технологичен регрес, последвал широко разпространен спад в занаятчийската класа.

Подобни косвени доказателства, съчетани с физическата очевидност на необичайно големия брой надгробни плочи, издигнати през 1357 г., могат да останат единствената опорна точка на фактите, призвана да докаже, че през територията на Волжка България около това време е преминала катастрофална епидемична вълна.

Феноменът, който описвам по отношение на волжко-българските надписи, има съвременен паралел в другия край на Евразия, а именно в съдбата на сирийските и турските надгробни надписи, изпълнени на сирийска писменост и поднесени в близост до Исик-Кул. Добре известно е, че тези надписи, принадлежащи на несторианско-християнски погребения, са важен източник за избухването на бубонната чума в тази общност през 1338–1339 г.

Наистина, има необичайно голям брой надгробни плочи от тези две години, наброяващи десетки, на някои от които на сирийски език е написано, че починалият е починал от чума. Обикновено не се взема под внимание, че през 1341 г. вероятно е имало друга вълна, тъй като през тази година отново са издигнати необичайно голям брой надгробни плочи, макар този път без специално споменаване на чумата. Бих могъл да твърдя, че не е просто съвпадение, че несторианските надгробни плочи на сирийска писменост престават да съществуват малко след този момент. Така например Чволсон описва корпус от надписи, датиращи от 1226–1373 г., от които поне 37 са написани в периода 1338–1339 г., докато за периода 1342–1373 г. има само един, написан през 1374 г., след което следващата и последна дата е отбелязана едва 26 години по-късно. Несъмнено съдбата на несторианските надписи на сирийска писменост край Исик-Кул може да се разглежда като пряк паралел и доказателство за предложеното тълкуване за съдбата на волжко-българските надписи в Поволжието.

— Юлай Шамилоглу. The End of Volga Bulgarian. Сегед, 1991.

[volgabulgars]

Кул Гали български поет ли е?

— Съществуват различни подходи към етногенезиса на татарите — златоордински и булгарски. Разбирам, че сте привърженик на теорията за произхода на Кипчакското ханство.

— Не е. Просто имам собствено виждане по въпроса. Но не участвам в този идиотски, глупав спор между българи и кипчаки. Моите възгледи са по-близки до тези на кипчаките, но по различни причини. Второто си образование получих в Унгария като аспирант. Специално изучавах чувашки, български езици, история на тюркските езици, знам арабски, мога да чета български текстове. По-голямата част от българските надписи принадлежат към сегашната група, към която принадлежи и чувашкият език. Съществуват и изцяло тюркски кипчакски надписи. Българският език е огурският език.

Не казвам като Марджани, че имаме прадеди българи, имало е Златната орда, после Казанското ханство, после Руската империя, а днес сме татари. Това е теория. Всяка теория си има своя съпротива, вътрешен конфликт. Да, тук са живели българи, те са били мюсюлмани, а ние сме мюсюлмани. Чувашите никога не са били мюсюлмани. В същото време езикът на волжките българи не е бил праезикът на чувашите. Те са като братовчеди, не са едни и същи.

Също така се занимавам с история на чумата. По-голямата част от населението на Средното Поволжие умира от епидемии. От 1358 г. насам няма надписи на волжко-български език, огурското наречие. Така че има известно прекъсване. След това се наблюдава по-строг процес на кипчакизация на Средното Поволжие.

Произведението "Киса-и Юсуф" на Кул Гали не е произведение на Волжка България. То е дело на Анадола.

— Анадола? Какво общо има Турция с това?

— Да, XIII в. е началото на ислямско-турския литературен език в този регион. Езикът на това произведение е сходен преди всичко с огузкия, староогузкия език. Съществува и влияние на хорезмийския език. Да се каже, че това е произведение на Волжка България, е абсурдно за тюрколога. Може би някой от Анадола е пътувал до Волжка България и е написал това произведение там. Но този език не е от Волжка България. В България има огурски надписи. И това е преди всичко произведение на Анатолия. Той не е станал популярен през XVII–XVIII век. Но най-старият ръкопис е от XVIII век. В последния абзац там се казва, че е написан през 1234 г. Има много ръкописи от XVIII век. Това не е проблем за мен. По това време стават популярни много произведения, включително суфистки произведения.

Интервю с Юлай Шамилоглу. Реальное время, 2016.

[volgabulgars]

Димитриев В.Д. Преглед на: Г.В. Юсупов. Въведение в българо-татарската епиграфика (1963, Научни бележки на Чувашкия научен институт на Чувашката република).

Гробните паметници, изследвани от Г.В. Юсупов, свидетелстват за това, че изместването на българския език от кипчакско-татарския е било постепенно. Проучени са около 180 епитафии от края на XIII - първата половина на XIV в. От тях по-малко от 20 (около 10%) са паметници с елементи на татарския език, а повече от 160 паметника (около 90 %) са с елементи на чувашкия език (чувашки съществителни, числителни, имена).

Епитафиите с български думи - "чувашизми" - обхващат периода от 1281 г. до 1358 г. Епитафиите с татарски думи - "татаризми" - започват от 1291 г. След 1358 г. до 1382 г. и 1399 г., които датират два паметника - прекъсване, а последните два паметника, според Г.В. Юсупов, имат черти и на II, и на I стил. След 1399 г. отново има дълго прекъсване - до 1443 г. От тази година има паметници само с татарски думи. Следователно, ако не се вземат предвид двата паметника (1382 и 1399 г.), то от 1358 до 1443 г., т.е. преди образуването на Казанското ханство, в продължение на 85 години не са издигани надгробни паметници. Подобно прекъсване очевидно е причинено от разгрома на Българския улус от войските на Булат Тимур през 1361 г. и на Тамерлан през 1395 г. Булат Тимур избива значителна част от местната аристокрация, на първо място българската аристокрация. Настъпило масово придвижване на населението на Българския улус на север и към десния бряг на Волга.

Паметници с татарски думи се появяват от 1291 г., но до 1358 г. те са все още много малко (10%). Паметници с татарски думи напълно преобладават едва от 1443 г. Постепенното изместване на паметниците с чувашки думи от паметници с татарски думи продължава и отнема век и половина.

Academia.edu

[volgabulgars]

Редни числителни на дунавските прабългари

Въведение
Системата на българските (под български език и думи се разбира прабългарският език) числителни е реконструирана почти изключително по самите български текстове; сравненията с данни от други тюркски езици са много редки; в паметници на езици, свързани с българския, имаме чувашки форми и реконструирани прототюркски форми.
Отделно стои проблемът за думите в един непознат език, вероятно принадлежащ към езика на дунавските (пра-)българи, регистрирани изключително от чуждоезични паметници.

Методи
Методологическата основа на изследването е методът на етимологичния анализ, в рамките на който авторът на статията разглежда думите в непознатия език от изворите с български произход, разкрива произхода и първичното значение на думите с цел да се проучат източниците и процесите на формиране на лексиката на езика на дунавските българи, като се започне от най-древния му (пратюркски) период. За да не се смесват формите от езиците на Дунавска и Волжска България, ще разделим формите на редни числителни имена от изучавания от нас български език на така наречените ,,дунавско-български език" и ,,волжко-български език".

Изследователски материал
За целите на нашето изследване взехме три писмени паметника, запазени от времето на Дунавска България, в които успяхме да определим имената на годините и вероятно на месеца:
1. Чаталарски надпис (около 821-822 г.);
2. Четири слова против арианите (около 907 г.);
3. Именник на българските ханове (ок. XV).

Чаталарският надпис е строителен надпис на гръцки език, с редки включвания на дунавско-български, издълбан върху колона по заповед на българския хан (в оригинал ΚΑΝΑCYΒΙΓΙ) Омуртаг. Според изследванията на Йосиф Юлиус Миккола надписът е направен на 15 индиктион, който е съпоставим с периода от септември 821 г. до март 922 г. Надписът на гръцки език е силно повреден на няколко места, което води до различни тълкувания на текста. Надписът на запазената част гласи:

«ΚΑΝΑCYΒΙΓΙ ΩΜΟΥΡΤΑΓ ΙC ΤΙΝ ΓΙΝ ΟΠΟΥ ΕΓΕΝΙΘΙΝΕΚ
ΘΕΟΥ ΑΡΧΟΝ ΕCΤΙ ΙC ΤΙC ΠΛCΚΣΑC ΤΟΝ ΚΑΝΠΟΝΜΕΝΟΝΤΑ
ΕΠΥΗCΕ ΑΥΛΙΝ ΙC ΤΙΝ ΤΟΥΝΤΖΑΝ ΚΕΜΕΤΙΓΑΓΕΝ ΤΙΝ ΔΥΝΑΜΙΝ
ΤΟΥ ΙC ΤΟΥΣ ΓΡΙΚΟΥCΚΕ CΚΛΑΒΟΥC ΚΕ ΤΕΧΝΕΟC ΕΠΥΗΣΕ
ΓΕΦΥΡΑΝ ΙΣ ΤΙΝ ΤΟΥΝΤΖΑΝΜΕ ΤΟ ΑΥΛΙΝ ΣΤΥΛΟΥΣ ΤΕΣΣΑΡΙC
ΚΕ ΕΠΑΝΟ ΤΟΝ CΤΥΛΟΝΕCΤΙCΕ ΛΕΟΝΤΑC ΔΥΟ Ο θΕΟC ΑΞΙΟCΙ
ΤΟΝ ΕΚ ΘΕΟΥ ΑΡΧΟΝΤΑΜΕ ΤΟΝ ΠΟΔΑ ΑΟΥΤΟΥ ΤΟΝ ΒΑΣΙΛΕΑ
ΚΑΛΟΠΑΤΟΥΝΤΑΕΟC ΤΡΕΧΙ Η ΤΟΥΝΤΖΑ [--— ΚΕ ΕΟΣ ΤΟΥC
ΠΟΛΛΟΥC ΒΟΥΛΓΑΡΙCΕΠΕΧΟΥΝΤΑ ΤΟΥC ΕΧΘΡΟΥC ΑΥΤΟΥ
ΥΠΟΤΑCΟΝΤΑΧΕΡΟΝΤΑ ΚΑΙ ΑΓΑΛΙΟΜΕΝΟC ΖΙCΙΝ ΕΤΙ ΕΚΑΤΟΝΙΤΟ
ΔΕ ΚΕ Ο ΚΕΡΟC ΟΤΑΝ ΕΚΤΙΣΤΑΝΒΟΥΛΓΑΡΙCΤΙ CΙΓΟΡ ΕΛΕM ΚΕ
ΓΡΙΚΙCΤΙ ΙΝΔΙΚΤΙΟΝΟC ΙΕ».

,,Четири слова против арианите" на свети Атанасий Велики е преведена на старославянски език през 907 г. от свещеника Тудор Черноризец Доксов. В предговора преводачът прави следния запис:

«Борисъ болгары кр(с)тилъ е(с) в лѣ(т) етхь бехти».

По-интересен за нас е ,,Именникът на българските ханове". Досега са известни три списъка: най-ранният - Уваровският списък от Еленския летопис - датира от XV в., другите два - Погодиновският и Московският - от XVI в., като тези два са преписи на текста на Уваровия списък. По всичко изглежда, че съставителят на Уваровския летопис е преписал текста на ,,Именника" от неспасения вече древен пергамент на смесен славяно-прабългарски паметник. Автентичността на документа у съвременните историци не предизвиква съмнения. Текстът на паметника гласи:

Авитохолъ жытъ лѣтъ 300, родъ емоу Дуло, а лѣтъ ем(у) диломъ твиремъ.
Ирник житъ лѣтъ 100 и 8 лѣть, род ему Дуло, а лѣть ему диломъ твиремъ.
Гостунъ намѣстникъ сый 2 лѣт, родъ ему Ерми, а лѣтъ ему дохсъ твиремъ.
Куртъ 60 лѣть, дръжа, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ.
Безмѣръ 3 лѣт, а родъ сему Дуло, а лѣтъ ему шегоръ вѣчемъ.
Сии 5 кънязь дръжаше княжение обону страну Дуная лѣтъ 500 и 15 остриженами главами.
И потомъ приде на страну Дуная Исперих князь, тожде я доселѣ.
Есперерихъ князь 60 и одино лѣто, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему верени алемъ.
Тервель 20 и 1 лѣт, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему текучитемь.
Твиремъ 20 и 8 Лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему дваншехтемь.
Севар 15 лѣтъ, родъ ему Дуло, а лѣтъ ему тахалтомъ.
Кормисошь 17 лѣтъ, родъ ему Вокиль, а лѣтъ ему шегоръ твиримь.
Сии же князь измени родъ Дулов, рекше Вихтунь.
Винехъ 7 лѣтъ, а родъ ему Укиль, а лѣтъ ему имяше горалемь.
Телецъ 3 лѣт, родъ ему Угаинъ, а лѣтъ ему соморъ алтемь. И сий иного рода.
Умор 40 дний, родъ ему Укиль, а ему диломъ тутомъ.

От този материал избрахме за изследване следните думи: ЕΛЕМ, бехти, твиремъ, вѣчемъ, алемъ, текучитемъ, дваншехтемъ, тахалтомъ, твиримь, горалемь, алемь и тутомъ.

Литературен преглед
Първите изследователи на артефактите от времето на Дунавска България подхождат много предпазливо към проучването и не дават никакви заключения за него, а го характеризират като думи с неизвестен произход, например такъв изследовател е руският историк А.Н. Попов, хърватският историк Франьо Рачки и съветската славистка М.Н. Тихомирова.

Доста интересна е гледната точка на А. Карасик, който изказва предположение за староунгарския произход на думите в неизвестен език. В статията си ,,Най-старият български летопис" авторът, позовавайки се на трудовете на А.Ф. Хилфердинг, се опитва да даде превод на думите от непознатия език чрез унгарския език, например думите ,,СIГОР ЕΛЕМ" от Чаталарския паметник авторът превежда като ,,строг живот" (от унгарски szigoru - строг и elet - живот). От съвременните изследователи особено се откроява българинът Петър Д. Добрев, който в монографията си ,,Надписи и азбука на прабългарите" пише, че някои думи от паметниците от времето на Дунавска България явно имат смесен тюркско-ирански произход, при което редица думи са попаднали в прабългарския език от тюркския език, а други чрез индоирански източник. Например думата ,,твиремъ" от ,,Именника" на Петър Добрев се издига от праиндоиранския корен *čaθwā́rah ,,четири".

Най-популярната и, както се смята, най-правилната версия е тюркската. Първият опит да се разчетат думите на непознат език чрез тюркски източник е направен в началото на XX в. от финландския лингвист-славист Йозеф Юлиус Миккола, който публикува резултатите си на страниците на статията си ,,Тюркско-българска хронология", публикувана на страниците на XVIII том на ,,Известия на Отдела за руски език и литература на Академията на науките" през 1913 г.

Въз основа на изследванията на Миккол българският историк Васил Николов Златарски прави по-отборно проучване. През 1915 г. в статията си ,,Към ввпроса за българското летоброене", където определени думи представляват имена на животни, съответстващи на източния зодиакален животински календар. М.Й. Миккола идентифицира следните числителни: алемъ ,,първи", вѣчемъ ,,трети", тутомъ ,,четвърти", бехти ,,пети", алтомъ ,,шести", шехтемъ ,,осми", твиремъ ,,девети", ениалем ,,единадесети". М.Й. Миккола стига до заключението, че езикът на древните българи е бил със смесен тюркско-индийски произход, въпреки че тюркският компонент е преобладавал и вероятно е местен за дунавско-българския език.

Друг изследовател на българския език е татарският изследовател Фарид Сабирзянович Хакимзянов, който в монографията си ,,Епиграфски паметници от град Булгар" посочва, че афиксът -ым в прабългарския период е образувал редна бройна единица, ясно показва примери от Именника на българските князе, където са фиксирани элемъ ,,първи", вечемъ ,,трети", тоутомъ ,,четвърти", алтомъ ,,шести", житемъ ,,седми", шехтемъ ,,осми", товиремъ ,,девети".

В днешно време интересно изследване принадлежи на Олег Алексеевич Мудрак, който е направил реконструкция на значенията на редица думи, използвайки сравнителния метод, сравнявайки думите от паметниците с думи от тюркски, монголски и тунгусо-манджурски езици.Така в статията си ,,Записки за езика и културата на дунавските българи" О. А. Мудрак отделя следните числителни: алемъ ,,първи", твиремъ ,,втори", вечемь ,,трети", тоутомъ ,,четвърти", ехтемъ ,,пети", алтомъ ,,шести", читемъ ,,седми".

Дискусия
Както може да се види от проучванията на И.Ю.Миккол, В.Н. Златарски, Ф.С. Хакимзянов и О.А. Мудрак, че думите от трите паметника са ясно структурирани, дунавските българи най-напред поставят името на животно (напр. СИГОР или ДИЛОМЪ), след него поставят редна цифра (напр. ЕΛЕМ или ТУТОМЪ).

Фактът, че думите от втория ред са редни числителни, се доказва от окончанието -м, което е основният афикс за образуване на редни числителни от качествени. Така в монографията ,,Епиграфски паметници от българския град" се посочва, че афиксът -м в прабългарския период е образувал редно число, ясно показват примерите.

Така например С.Я. Байчоров посочва единствения пример от севернокавказките прабългарски рунически паметници - үчем ,,трети", а Ф.С. Хакимзянов и Д.Г. Мухаметшин посочват наличието на подобен начин на образуване на редни числителни в паметниците от Волжка България. Така те идентифицират следните числителни: үчем ,,трети", төтем ,,четвърти", белим ,,пети" и оным ,,десети".

От гореизложеното следва, че думите вѣчемъ, тоутомъ, бехти, алтомъ и читемъ произлизат от пратюркски числителни. Вѣчемъ е свързан с волжко-българското үчем и чувашкото виҫҫӗмӗш "трети", тутомъ с волж-бълг. төтем и чув. тӑваттӑмӗш "четъверти", алтомъ с волж-бълг. алтым и чув. улттӑмӗш "шести" и читем с волж-бълг. джитем и чув. ҫиччӗмӗш "седми". Във връзка с това смятаме, че дунавско-българските числителни са били близки до подобни от волжко-българския език, оттук предлагаме нашето тълкуване на тези числителни: *več ,,три" от *večem ,,трети", от пратюрк. *üč; *tüt ,,четири" от *tütem ,,четвърти", от пратюрк. *tȫrt; *alta ,,шест" от *altam ,,шести", от пратюркски. *altï; *ǰeti от *ǰetim ,,седми", от пратюркски. *yẹt(t)i.

Предполагаме, че думата ,,бехти" също е редна цифра, това следва от логиката на изграждане на тези словосъчетания в паметниците. В монографията си Ф.С. Хакимзянов и Д.Г. Мухаметшин посочват, че във волжко-българския език е съществувал втори начин за образуване на редно число чрез афикса -чи/-чи, който участва в образуването на числителните äkiši ,,втори" и белчи ,,пети". Най-вероятно числителното бехти е образувано с помощта на същия афикс, но, според нашето предположение, афиксът -чи не е бил правилно изписван като -ти и в най-разговорния дунавско-български език това числително е звучало като *bexči. Що се отнася до самото число бех-, ние го доближаваме до чувашкото пиллӗк ,,пет", отколкото до волжко-българското бел ,,пет". В тази светлина е интересна гледната точка на А.Н. Самойлович, който отбелязва съвпадението на чувашкия пиллӗк ,,пет" и общотюркския билек ,,долна част на ръката", Халеви допуска възможността за развитие на значението на числителните бир, беш от значението ,,долна част на ръката" с пет пръста на едната ръка и с десет на двете. Предполагаме, че тази особеност е отразена в чувашкия пиллӗк и дунавско-българския бехти, където звукът [l] по някаква причина е изпуснат, но дали това отразява действителното произношение на българските числителни или е грешка на преписвача, не можем да кажем. Затова реконструираме дунавско-българската форма като *be(l)xči от формата *be(l)x.

Числителните ,,EΛEM/алымъ", ,,твиримъ" и ,,(ш)ехтемъ" все още нямат убедителна етимология, като Златарски и Хакимзянов превеждат числителните шехтемъ като ,,осми", а твирим - като ,,девети". На свой ред Мудрак тълкува числителното алемъ като ,,първи", ехтемъ като ,,пети", а числителното твиримъ като ,,втори". Числителното ехтемь е от общ корен с яп. 五 [itu] ,,пет", а вероятно и с тюркски. *ellig ,,петдесет" < *et-liɣ с опростяване на забраненото за пратюркското съчетание, тук и чагат. ittik. О.А. Мудрак етимологизира числителното твирем от чув. *təberəm 'друг, втори', дума, слята с алемъ 'първи', като я сравнява с общотюркския alïn 'преден, челен'.
М.Н. Сибиряков. Порядковые числительные дунайских булгар: проблемы и итоги исследования. Якутск, 2024.

[volgabulgars]

Кои са били прабългарите?

Според официалната версия на Руския енциклопедичен речник, чувашите са потомци на волжките българи. В английския енциклопедичен речник «Британика» също пише, че чувашите са потомци на българи, а техният език е единственият запазен български («прабългарски») език в света.

Аз владея перфектно чувашкия език, който принадлежи към българската («прабългарската») група на тюркските езици. И наскоро успях да открия труда на българския учен Петър Добрев «Надписи и азбука на протобългарите» (1995) (Вероятно има предвид книга «Езикът на Аспаруховите и Куберови българи» (1995)). В своя труд Добрев излага хипотезата за иранскоезичността на прабългарите. Веднага възниква въпросът: как е възможно това, наистина ли нашите учени са сгрешили?

При внимателно изучаване на труда на българския учен може да се обърне внимание на това как Добрев превежда надписа от Равна на рисунка на кон. Той съзнателно отклонява българските читатели от разшифровката на фразата ALASHU ART TUI като цяло, като дава само разшифровка на отделни думи. «Туй» – празник, а думата «алаша» – кон – се опитва да търси в кабардинския и осетинския език. Но в тези езици няма думата «алаша». А в чувашкия език «алаша», «лаша» – това е кон, без значение – жребец или кобила. В някои тюркски езици «алаша» означава «скопен кон». Но тогава се оказва, че цялата фраза ALASHU ART TUI, написана на латиница, означава «празник на скопените коне» – семантична и фразеологична нелепост.

И така. Надписът от Равна на рисунка на кон – ALASHU ART TUI – в превод от чувашки («лаша арат туй») означава «празник на породистите коне», «конни надбягвания». Чувашите и до днес, дори в Москва, всяка година в началото на лятото отбелязват Акатуй, празник на плуга и земята, след посевната кампания. При долните чуваши този празник се наричаше Сабантуй.

Още една детайл, на който обърнах внимание, помогна в работата по разшифровката на прабългарските текстове. На Балканите титлата на държавния глава, както знаем от историята на държавата и правото, през Средновековието се наричаше жупан. Разбира се, само князът, жупанът, можеше да бъде божествен и благословен.

На надписите, намерени в България, пише така на латински букви: TORTUNA PILE ZHOPAN («тортуна пиле жупан»), дословно на чувашки-древнобългарски това означава «направен от Бога, благословен жупан». От всички тюркски езици само в чувашкия Бог е «тора». И още си спомних как баба ми по майчина линия – тя е с корени от средните чуваши – постоянно казваше: «Ай, тор, тор!» – «О, Боже, Боже!» и «Тор туна» – «Бог направи».

Чувашите по говор се делят на три групи: горни, които говорят с «окане», средни, които говорят на «о» и «у», и долни, които говорят с «укане». Удивително е, че говорът на езика на основателя на Българската държава на Дунав се е запазил почти непроменен до последните звуци в говора на горните и средните чуваши.

Познаването на чувашките местни акценти помогна за разшифровката. Всъщност много хора четат чувашките – древнобългарските – думи чрез буквата «у», погрешно смятайки, че така са говорели в миналото. И българските учени също така превеждаха надписите с помощта на чувашки речник. И нищо не разбраха. В чувашките думи, според речника, изобщо няма буква «о», в нито една дума. Официалният чувашки език е базиран на говора на долните чуваши. Затова на непознаващи тези особености на езика е много трудно да преведат надписите на българо-чувашите.

Четенето на надписите с помощта на чувашкия език само потвърждава гениалността на руските и съветските учени тюрколози като А.Н. Самойлович, Н.А. Баскаков, Н.И. Ашмарин, както и на чуждестранните – Менгес, Бенцинг, Рона-Таш, Текин. Тези учени стигнаха до извода, че чувашите са едно от разклоненията на древния български народ, запазил до днес особеностите на древнобългарския език, противопоставян на всички останали тюркски езици по редица признаци.

Според класификацията на Баскаков, която се счита за общоприета система за класификация на тюркските езици, тези езици се подразделят на огузки, кипчакски и карлукски групи. Но освен това се отделя и още една, така наречената българска група r-езици, към която се причисляват древнобългарският, хазарският и съвременният чувашки език. За уточняване на класификацията на тюркските (и не само тюркските) езици днес съществуват два необичайни метода. Това са – глоттохронологичният метод на Сведош–Старостин и фономорфостатистичният метод на О.А. Мудрак. Използвайки тези методи, може да се идентифицира чувашкият език като древнобългарски. Този извод поразително се подкрепя от разшифрованите надписи на над 1200 години.

Българският изследовател Петър Добрев защитава хипотезата за иранския произход с цел да докаже, че българите нямат никаква връзка с турците до завладяването на България от Османската империя. Но защо да изопачаваме историята? В Чувашия и България има много сходни топонимични названия, които допълнително потвърждават, че чувашите са същите българи, родствени с дунавските българи.

Планината и селото Мургаш в България и районният център Муркаш в Чувашия. Само на руски език селото е наречено Моргауши, а на чувашки се нарича Муркаш.

Тракия – село в България – и Траки – районен център в Чувашия. През 50-те години селото е преименувано на Красноармейское.

Варна – името на българския град. А в Чувашия има селище Варнар. Твърдата съгласна буква «г» при чувашите звучи също като «ъ» при българите. В тюркските езици тази фонема-звук изобщо липсва. Буквата «р» в края на думата «Варнар» – това е така нареченият български ротацизъм, с който е много богат чувашкият език.

И накрая, Велико Търново в България. В Чувашия села с имена Турун, Туруново – безброй! Така наречените Туруни при българите в Велика България в Приазовието и след разделянето на българите на пет части през VII век във Волжка България са били най-близкото обкръжение на владетелите.

Според Добрев, прабългарските надписи са запис на езика, на който са говорели при двора на първите владетели на българската държава – Аспарух, Крум, Омуртаг. Най-големият надпис от този тип произхожда от Преслав, българската столица от времето на Симеон. Той описва въоръжението на столичния гарнизон.

В заключение ще приведа още няколко примера (далеч не всички!) от разшифрованите от мен чрез чувашкия език древнобългарски епитафии от Плиска и Силистра.

Първият надпис звучи така: ZENTI ASO E. Добрев го превежда като: ПРАХ Е. Ако използваме превода чрез чувашкия език, тогава имаме: «сунти асе» – «памет на праха». Прах – от думата «сунн».

Вторият надпис: ANZI ZERA ITZI ASO E. Според Добрев това означава: АНЦИ ВЕСТНИКА ТУК ПРАХ Е. Но в чувашкия език изразът «анса сере ыйтса ас (ас ан)» означава дословно – «спускайки се в земята, помни, питайки». «Спуска се в земята» при чувашите означава «отива в отвъдния свят» на чувашки – сере анса, или сере кене. Чувашите и до днес казват при помен на починалите: «Пире аса ан иль хамар аса илетпер» (не ни помни, сами ще помним).

Третият надпис: OHSI TZIT MA GILS. Добрев дава следната разшифровка: В ЧЕСТ НА ОША ТАЗИ УРНА. А чувашкият израз «охса сама килес» – «издигни се в рая»; сатма, или сатмах в чувашки означава «рай». Този надпис съответства на древните вярвания на чувашите, древните българи, тъй като те са представяли отвъдния свят в няколко нива.

Накрая, още един надпис, този път от Преслав: TORTUNA PILE ZHOPAN. Добрев не превежда тази фраза. На чувашки тази фраза звучи като: «Тор туна пиле жупан». Дословно – «направен от Бога, благословен жупан», «божествен, благословен жупан». С други думи, високопоставен държавник.

Владимир Васильев. Кем были протоболгары. Новая газета, 2011.

[volgabulgars]

Етническата принадлежност на Кул Гали

Дълго време въпросът за етническата принадлежност на Кул Гали не е бил поставян. До началото на XX век, както и първият изследовател на поемата «Къса-и Юсуф» – татарският поет и учен Габдерахим Утиз Имяни (1754–1834), всички са били убедени, че Кул Гали е родом от Волжка България и следователно принадлежи към (пра-)българската етническа общност.

В това е бил убеден и Шигабутдин Марджани, който в своя труд «Мустафад ал-ахбар фи ахвали Казан ва Булгар» отбелязва близостта на езика на поемата с езика на надписите върху (пра-)българските надгробни камъни.

До края на 1990-те години убеждението, че Кул Гали принадлежи изключително към българо-татарската литература, е било общоприето. И това въпреки факта, че още през 1917 г. немският ориенталист Карл Брокелман (1856–1956) е изразил мнението, че поемата е написана на турски език. Подобно мнение е изказано и от турския филолог Ф. Кьопрюлюзаде през 1918 г. В първата «Антология на татарската поезия» (Казан, 1957) е написано: «В историята на татарската литература от българския период името на поета Кул Гали се споменава сред първите.»

По-късно, започвайки от 1970-те години, въпросът за етническата принадлежност на Кул Гали започва да се разглежда специално в трудовете на татарски литературни критици и културолози, но те го правят предимно с цел да докажат, че поетът и неговата поема принадлежат към българо-татарската етническа общност. В това отношение особено място заема книгата на професора от Ленинградския университет Тагирджанов Абдурахман Тагирович (1907–83) «Тарихтан — əдəбияткə» (Казан, 1979). В нея той пише, че в туркменското и узбекското литературознание явно се проявява тенденция да се приписват само към тяхната литература дори тези творци на средновековни произведения, които никак не биха могли да бъдат такива: в туркменското, например, Ахмед Ясави, който е писал на тюрки, в узбекското – Махмуд Кашгари (общетюркски автор), същия М. Ясави, както и Саиф Сараи, който е родом от Поволжието.

Тагирджанов А.Т. справедливо отбелязва, че такъв подход е напълно неоправдан, тъй като през Средновековието много неща са били различни от днешното: държави възниквали и се разпадали, техните територии често се променяли, а границите били определяни само приблизително. Творците на художествени ценности се оказвали то в рамките на едно държавно образование, то в друго, като и тук, и там общият език бил същият тюркски литературен език.

Обаче, след няколко десетки страници след тези думи, самият той добавя: «Поемата на Колгали е паметник, написан на основата на огузкия и кипчакския език. Тя се появява на българска земя под влиянието на произведенията на писмената литература на тюркския свят.»

В контекста на разглежданата тема голям интерес представлява статията на известния специалист по средновековни тюркски езици, татарин по произход Емир Наджипович Наджип (1899–1951). През 1989 г. е издадена книгата «Изследвания по история на тюркските езици XI–XIV вв.», в която е публикувана неговата статия «Тюркоезичният поет от началото на XIII в. Али и неговата поема "Къса-и Юсуф". Атрибуция на езика». В нея той прави извода, че поемата е написана наистина на огузо-кипчакски език, но не във Волжка България, а в Долното Поволжие. Изглежда, именно резултатите от публикациите на Е.Н. Наджип са довели до промяна в татарската литературна мисъл по въпроса за етническата принадлежност на Кул Гали.

Енциклопедиите обикновено отразяват състоянието на научната мисъл по даден въпрос към момента на тяхното излизане. Затова в Татарския енциклопедичен речник (1999) е написано: «Кул Гали... поет, основоположник на татарската писмена литература.» Но в 3-тия том на Татарската енциклопедия (2005) материалът е представен по различен начин: «Кул Гали... поет. Автор на лиро-епопеята «Къса-и Юсуф» и се добавя: «езиковите особености на произведението свидетелстват, че то е създадено в Долното Поволжие, където се е извършвало активно етнокултурно взаимодействие между огузи и кипчаци.»
Г.С. Сабирзянов. Въпроси на атрибуцията на етническата принадлежност на поета Кул Гали като проблем на националната историография. Казан, 2011.

[Hatshepsut]

Чувашки език и писменост

Чувашкият език (самоназвание: ,,чӑваш чěлхи") е тюркски език. Той е официален език на автономната руска република Чувашия. Говори се от около 1 330 000 души и използва кирилицата.

Сред тюркските езици чувашкият език заема особено положение: независимо от подобната структура и общото речниково ядро, чувашите и останалите тюркски народи не могат да се разберат взаимно, говорейки на родните си езици. Някои фонетични особености на чувашкия език, например така наречените ротацизъм и ламбдаизъм, произлизат от дълбока древност, от периода на съществуване на единен тюркски праезик с различни диалекти. Същевременно много от различията между чувашкия език и съвременните тюркски езици несъмнено произлизат от последвалото му развитие. Поради периферното си положение спрямо останалите тюркски езици чувашкия се развива в условия на продължително взаимодействие с езици от други семейства – ирански, угро-фински, славянски.

В генеалогическата класификация на езиците чувашкият език присъства в прабългарската (огурската) подгрупа на тюркската езикова група и е единственият жив език от тази подгрупа. Предполага се, че е най-близкият съвременен език до този на прабългарите.

Диалекти

Има 2 диалекта, различаващи се по произношението на двойката гласни [о]-[у] – ,,о-кащ", който произнася [о], хола ,,град" и ,,у-кащ" (хула). Книжовният език е въз основа на у-кащия диалект.

Азбука

Азбука въз основа на кирилицата съществува от 18 век и се използва предимно за религиозни цели; през 1870-те години писмеността се реформира радикално от И. Я. Яковлев, който въвежда употребата на диакритични знаци в кирилицата за предаване на особените чувашки звукове. Сегашният вариант е приет през 1933; през 1949 е добавена буквата ё. Съвременната чувашка азбука се състои от 33-те букви на руската азбука и четири допълнителни букви с диакритични знаци:

Аа Ӑӑ Бб Вв Гг Дд Ее Ёё Ӗӗ Жж Зз Ии Йй Кк Лл Мм Нн Оо Пп Pp Сс Ҫҫ Тт Уу Ӳӳ Фф Хх Цц Чч Шш Щщ Ъъ Ыы Ьь Ээ Юю Яя.

Буквите б, г, д, ё, ж, з, о, ф, ц, щ, ъ, ь се използват само при записването на чужди думи (предимно преки заемки от руски). Буквите с диакритични знаци се четат както следва:

[ӑ] и [ы] са близки до българското [ъ], като [ы] се пише само в първата сричка.
[ӗ] се чете винаги като свръхкратко [е].
[э] и [е] се четат като руското [е], но [э] се пише само в началото на думата (според руския правопис).
[ӳ] се чете като немско или турско [ü] = [ү].
[ҫ] е шушкаво или меко [ш], както е в полски и руски напр. [счастье].

CHUVASH: Romeŏpa Šuljettă


The Sound of the Chuvash Language (Numbers, Greetings & The Parable)

Морфологични особености

Чувашкият език принадлежи към групата на аглутинативните езици. Това означава, че при словоизменението и словообразуването е възможно само прибавяне или смяна на морфеми след корена на думата, или свързване на отделни лексеми в нови по значение. Представки, каквито се срещат в повечето европейски езици няма, а границите между отделните морфеми са лесно различими.

Влиянието на езици от други семейства – ирански, угро-фински, славянски – оставя отпечатък на всички особености на чувашкия език – фонетични, лексикални и граматически. Неопределеното ударение в о-кащия диалект, което определя и литературната норма се е оформило по всяка вероятност под влияние на угрофинските езици в Поволожието. Тяхното влияние се открива също така при падежните форми на съществителните и в системата от лични и безлични глаголни форми. Чувашкият език се различава от останалите тюркски езици с окончанието за множествено число -сем вместо -(l)ar/-(l)er, характерно за мнозинството от съвременните тюркски езици; и наличието на различни показателни местоимения ку ,,този", лешӗ ,,онзи".

През последните няколкостотин години във връзка с разширяващото се чувашко-руско двуезичие и последвалия го масов приток на руска и международна лексика силно се изменят фонетичната система и синтактическите структури. Пример за това е възникването на представките та- и ни- при местоименията под влияние на руски език:

кам? ,,кой?": такам ,,някой, еди-кой си"; никам ,,никой";
мӗн?, ,,какво?": темӗн, ,,нещо, еди-какво си"; нимӗн, ,,нищо";
ӑҫта?, ,,къде?": таҫта, ,,някъде, еди-къде си"; ниҫта, ,,никъде";
хӑҫан?, ,,кога?": тахӑҫан, ,,някога, еди-кога си"; нихӑҫан, ,,никога".
Под влияние на руския език се развиват много нови словообразувателни модели. Развива се фонетична подсистема, характерна само за чуждите думи. При ударението настъпват промени: докато съществуват едни правила за чувашките думи и фонетично приспособените чуждици, се развиват други за фонетично неприспособените чуждици.

Части на речта
Изменяемите части на речта са имената и глаголите.

Имената – съществителни, прилагателни, числителни и наречия – са по-скоро семантични класове, които се различават слабо по граматически признак. Съществителните имена нерядко служат като прилагателни (напр. чул ҫурт ,,каменна къща", ылтӑн ҫӗрӗ ,,златен пръстен"), а една дума може да изпълнява ролята на прилагателно или наречие (тӗрӗс сӑмах ,,честна дума", тӗрӗс кала ,,говоря честно").

Съществителните имена не се различават по род или одушевеност, но се различават по линия човек – не-човек. Към категорията човек (отговаря на въпрос кам? ,,кой?") се отнасят всички лични имена, названия на роднински отношения, професии, длъжности, народности, т.е. всичко свързано с означаването на хора. Всички останали имена, в това число и названията на всички живи същества, се отнасят към категорията не-човек и отговарят на въпрос мӗн? ,,какво?".

Словообразуване

Основните начини на словообразуване са сложните думи и афиксацията. При сложните думи отделните корени се обединяват съчинително (пит-куҫ ,,облик", буквално ,,лице-око" от пит ,,лице" и куҫ ,,око"), или подчинително (арҫын ,,мъжага", от ар ,,мъж" + ҫын ,,човек").

Подобно на останалите тюркски езици, и чувашки си служи с разнообразие от причастни форми, за да придаде видов нюанс на глаголното действие. Примери:

ил- ,,взимам" + кил- ,,идвам" > илсе кил- ,,донасям";
вула- ,,чета" + тух- ,,излизам" > вуласа тух- ,,прочитам";
кала- ,,казвам, говоря" + пар- ,,давам" > каласа пар- ,,разказвам".

Словоред

В структурата на словосъчетанието словоредът изпълнява граматическа функция: даже при наличие на формална показателна връзка зависимата част се поставя преди главната (например, чул ҫурт ,,каменната къща", пысӑк чул ҫурт ,,голямата каменна къща", тӑхӑр хутлӑ пысӑк чул ҫурт ,,голямата девететажна каменна къща"). В структурата на изречението словоредът има преди всичко смислова функция. Обикновено е следният: причастие (в смисъл на подчинено изречение) – подлог – допълнение – сказуемо.

Въпросите се изразяват с помощта на въпросителни думи и частици, интонацията играе само спомагателна роля. Мястото на въпросителните думи в изречението е относително свободно. Въпросителната частици ,,-и" и показателят на отрицанието се присъединяват само към сказуемото. Задаването на въпрос към един или друг елемент от изречението се постига чрез словореда.

Тъй като в чувашкия език няма предлози, отношенията между частите на речта се изразяват чрез следлози, които се пишат слято или разделно от имената. Такива са например -сӑр/-сӗр ,,без", -шӑн/-шӗн ,,поради", -лла/-лле ,,към", урлӑ ,,през", пӗрле ,,заедно с", пек ,,като", таран ,,до, докъм", тӑрӑх ,,при, според", валли ,,за", ҫум ,,покрай", йен ,,до", ӑш(ӗ) ,,вътре в", тӑрӑ ,,над", хыҫ,,зад" и други. Примери:

алсӑр-урасӑр ,,без ръце, без крака"
сывалӑшсӑр ,,без въздух, безвъздушен"
мӗншӗн? (мӗшӗн) ,,за какво?, защо?"
тӑвалла ,,към планината"
анне валли ,,за мама"

Развитие на езика

В лексиката се различават чувашки, общотюркски и чужд слой. Сред заемките в чувашки преобладават лексемите от татарски, монголски, ирански (почти изцяло от новоперсийски, заети през татарски), арабски (в голямата си част заети през татарски), угро-фински (марийски), арменски, грузински, еврейски и славянски произход. Значителна част съставят и руските думи, които условно се делят на стари и нови заемки. Едните са фонетично приспособени (пӗрене ,,дънер" < бревно; кӗрепле ,,гребло" < грабли; чиркӳ ,,църква" < церковь; кавар ,,заговор" < сговор), другите изобщо не са приспособени (делегат, прогресс), или само частично (конституци, географи, праҫник < праздник). Руските заемки проникват в терминологията, и донякъде и в битовата лексика (пальто, костюм).

До създаването на новата чувашка писменост (1871/1872) чувашкият език обслужва само устното общуване и различните видове народно творчество. С появата на писменост употребата му се разширява съществено. С образуването на Чувашката АССР през 1920 чувашкият език става един от двата официални езика в републиката (заедно с руския). Във всички райони с компактно чувашко население той се преподава в училищата до 8 клас, на него говорят в официалните учреждения, печатат се книги, вестници и списания в Чебоксари, Казан, Уфа, Самара, Симбирск, Москва.

През 30-те години на 20 век положението рязко се променя. От Конституцията на Чувашката АССР се изключва параграфа за държавния статус на чувашкия език. Училищното обучение преминава на руски език, чувашкият език престава да се изучава дори като предмет. По данни от 1989, от всички чуваши, живеещи на територията на бившия СССР, почти една четвърт не смятат чувашкия за роден, дори в Чувашката АССР делът на чувашите, които не владеят родния си език, е около 15 %. Напоследък езикът изчезва. В градовете практически всички чуваши използват руски, а в селата полека-лека се разпространява и руският.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чувашки език

https://www.omniglot.com/writing/chuvash.htm