Българо-чуваши vs. "татаро-българи"

[volgabulgars]

Казанският и чувашкият подход към историята на древната българска цивилизация

Чувашко народно облекло и орнаментика

В Уралско-Волжкия регион руско-марийският професор И.Н. Смирнов пръв предлага научното понятие "българска цивилизация". Той смята, че:

• Българската цивилизация е донесла плодовете на цивилизационния прогрес на народите от Северното Поволжие;
• българската цивилизация е чувашка цивилизация. Чувашите са съхранили българския език, българското облекло, орнаментиката, българската душевност.

За съжаление, татаро-казанските автори не искат да видят теоретика на българската цивилизация заради неговия научен (класически) подход към наследниците на волго-камската цивилизация — чувашите.

Българският (прабългарски) език най-успешно се отъждествява със съвременния чувашки език. За него са писали Н.И. Ашмарин, Н.Н. Поппе, М.Р. Федотов, В.Ф. Каховски, В.Д. Димитриев и много чуждестранни автори. Нека обърнем внимание на статията на М.Р. Федотов "За българския и чувашкия език". Чувашкият учен отбелязва, че тази тема е замислена като проблемно-критичен преглед на достъпната на автора литература за езика на българите и чувашите.

1. Въпросът за българския език е изследван от много учени. Трудността на неговото решаване личи от противоречивите становища, но през втората половина на XIX в. се очертава основната линия на научните търсения, свързана главно с постиженията на тюркологията и преди всичко със сравнителното изследване на езика на българските надгробни паметници от XIII–XIV в.

Карта на Българското царство като част от Русия, публикувана в Амстердам, около 1700 г.


Етнографска карта на Европа през 1918 г. Селището на левобрежните и деснобрежните чуваши съвпада с територията на бившето Българско царство. Вероятно се основава на информация от етнографска карта от 1847 г.

1.1. Още през първата половина на XVIII в. В.Н. Татишчев пише за чувашите: "Долу по Кама са живели билири и чалмати... Днес от тях са останали чуваши, които са доста многобройни и долу по Волга; те са повредили много езика си с татарския език".

За другите съседи на чувашите се казва: "Нагоре по Волга Черемиса, под контрола на болгор... се дели на ливадна и планинска. Те, изглежда, се разпростират до Сура и нагоре. Самите те се наричат, мори... По-нататък нагоре по двата бряга на Волга мордва".

Що се отнася до езика на волжките татари, В.Н. Татишчев го отъждествява с чагатайски (стар узбекски), но променен под влияние на българския: "Самите волжки татари казват, че истинският им език е чагатайски, а сегашният е повреден от българския". Чувашите и другите финоугри от Поволжието и Пермско, според него, "имат един и същ произход и език от древни времена, но няма никакво съгласие или сходство с татарите".

Това изказване на В.Н. Татишчев е напълно разбираемо, тъй като на учените в края на XVII–XVIII в. наличието на общи думи с чувашкия език във фино-угорските езици дава основание да се съди за тяхното генетично единство, макар че по-късно окончателно се доказва, че такива думи не само във фино-угорските езици на Поволжието и Пермско, но и в унгарския език са българо-турски (древночувашки) заемки.

Що се отнася до самия български (волжко-български) език, той е престанал да съществува още в средата на XV век. Авторът на "История на Русия" пише: "Бохарите (палхари на чувашки) казват за себе си, че от древни времена са живели на Волга и са имали особен език, но са били преведени от татарите и с вяра използват татарския език. Волжките българи са имали бряхминско право, а след това мохамеданско".

1.2. Ето какво пише академик А. Куник за българското етническо и езиково наследство: "Когато започнах да проучвам миналото и днешното положение на волжките народи, останките от чувашите (в Казанска, Симбирска и др. губернии) привлякоха специалното ми внимание. Скоро стигнах до убеждението, че при чувашите имаме остатък от една група старотурци, които много преди нашествието на татарите са се заселили в района, обитаван сега от чувашите. ... Колкото повече обмислях отношението на чувашите към изчезналите камски българи, толкова повече се убеждавах, че при чувашите срещаме, ако не остатъци от така наречените бели или сребърни българи (камски българи), то все пак един от тюркските клонове, към които са принадлежали и жителите на Българското ханство в средното Поволжие, и също така е убеден, че един ден с помощта на чувашкия език, както и с помощта на собствените и топографските имена, които все още се срещат в земята на чувашите, учените ще внесат светлина в областта на изследването на древния тюркски елемент, забелязан сред хаган-българите на Дунав, сред черните българи на Кубан, сред хазарите и сред други дребни тюркски племена... Откриването през 1866 г. на неизвестен дотогава паметник (т.е. Именника на българските ханове) превръща това предположение в твърда увереност".

1.3. По-късно тази позиция е изяснена от С.Е. Малов: "Онази част от българските чуваши, която е живяла в градовете и отдавна е изповядвала исляма, по-скоро е била подложена на татарско влияние и е била асимилирана с монголо-татарите; затова паметници от XV в. с чувашки елементи не се откриват, а паметниците от това време нататък са съставени само на татарски (и арабски) език. Част от чувашите, които живеели далеч от центровете, в горите, останали встрани както от татаризацията, така и от исляма, т.е. останали езичници (срв. на В.Н. Татишчев "Волжките българи са имали бряхминско право"). ... Чувашите започват да приемат исляма много преди XIV в. Във всеки случай още през Х в. ислямът се разпространява сред чувашите във Волжка България, където по това време ислямът е приет като официална религия".

1.4. С.М. Шпилевски подхожда към обяснението на трудния въпрос за езика на древните българи от позицията на дешифрирането на надписите на мюсюлманските надгробни плочи: "Признаците на чувашкия език върху мюсюлманските надгробни плочи от началото на XIV в. водят до обяснението на трудния въпрос за народността на древните българи... Днес много хора са склонни да признаят за доминиращ елемент в българското царство тюркския, което потвърждава последното мнение. ... Понастоящем много хора са склонни да признаят доминиращия елемент в Българското царство за тюркски, а признаците на чувашко-тюркския език върху най-старите български надгробни плочи могат да послужат и като потвърждение на последното мнение".

1.5. Наблюдавайки характерния за чувашкия език преход на тюркските палатални гласни в гутурални, т.е. на тесните гласни в широки, който отсъства в другите тюркски езици, В.В. Радлов твърди, че такъв преход може да е възникнал само на нетюркска почва. Следователно в древността чувашите са говорели някакъв свой нетюркски език, така че са усвоили тюркските думи като чужди.

Знаейки добре, че чувашкият език в областта на консонантизма също се характеризира с редица особености, основните от които са българският ротацизъм и ламбдаизъм, В.В. Радлов стига до заключението: "Въз основа на сходството на българските думи, открити върху надгробни камъни, със съвременните чувашки думи, можем да кажем със сигурност, че българският език трябва да се смята за предходен етап на съвременния чувашки език и че тюркизацията на българите през XIV в. вече е била стъпила далеч напред".

1.6. Сега разбираме, че чувашкият език не е нито фино-угорски по своята основа, нито толкова тюркски, колкото, да речем, кипчакските (татарски, башкирски и др.) или огузските (турски, азербайджански, туркменски) езици.

Радикална промяна към правилно разбиране на чувашкия език и неговите носители според нас настъпва след трудовете на Н.И. Ашмарин и Г.И. Рамстедт. В тази връзка ще цитирам редица изказвания.

1.6.1. Н.И. Ашмарин е на "малко по-различно мнение" от академик В.В. Радлов: "Последният обяснява особения характер на този тюркски диалект с това, че чувашите, които не са тюрки по произход, постепенно, през няколко периода, са усвоили тюркския език, модифицирайки го на основата на своя собствен език, който сега е напълно забравен от тях; понастоящем съм на друго мнение и смятам, че случаят тук е различен. Не чужденците са изопачили възприетия от тях тюркски диалект, а тюрките (чувашите) са загубили чистотата на родния си език, след като са приели в своята среда чужд елемент в лицето на волжките фини. Струва ми се, че тук е протекъл същият процес на промяна на езика в по-грандиозни размери, какъвто трябваше да установя по-рано сред чувашите от Козмодемянския уезд, живеещи на границата с черемските села и променили диалекта си поради бракове с планинските черемиси. Въпреки това чувашките думи, преминали в древни времена в маджарския език, ясно доказват, че особеният характер на чувашкия език му е бил присъщ още в древни времена, по-рано от IX в. от н.е., а освен това има и някои положителни факти, които ни позволяват да мислим, че първоначалната родина на чувашите не е била по средното течение на Волга, в района на финландците, а много по на юг".

Може да се каже, че значителна част от носителите на северозападните диалекти на чувашкия език някога са представлявали фино-угорски етнически субстрат, който по-късно е бил напълно или частично тюркизиран. Трябва да се смята, че във взаимодействащите си езици са настъпили както фонетични, така и морфологични промени. Огромният поток от взаимопроникваща се лексика със сигурност би могъл да повлияе на структурата на изречението. След като се е появил на определено място, новият езиков фактор постепенно е придобил масов характер и се е разпространил в рамките на определени географски граници.

Няколко думи за това как Н.И. Ашмарин си представя българския произход на чувашите. Позовавайки се на етнонима суас в устата на Мари, той пита: "Защо черемисите са могли да наричат татарите, толкова различни от тях в днешно време, чуваши? Според мен отговорът на подобен въпрос може да бъде само един, а именно, че съвременните чуваши не са нищо друго освен преки потомци на волжките българи и че черемите, обозначавайки ги с името суас, по-късно предават това име на татарските завоеватели на региона, които, след като наследяват политическото значение, което първо е принадлежало на българите, и отчасти тяхната култура, и след като приемат исляма, започват да си приписват български произход. Това пренасяне на племенното име от един народ в друг е било още по-възможно, защото сливането на полудивите чужденци с културните българи (мюсюлмани) е ставало с бавна постепенност, а предишният българизъм е бил напълно незабележимо заменен от татаризма".

Марийците наричат татарите суаси, защото татарите в местата, където живеят с марийците, са асимилирани (татаризирани) чуваши.

1.6.2. Някои изследователи, като М.3. Закиев, не са намерили други изрази за оценка на горния цитат на Н.И. Ашмарин освен "плод на съзнателна фалшификация", която има "ясно изразена идеологическа насоченост, дължаща се на буржоазната идеология и реалната служебна позиция на автора като цензор на царското самодържавие".

Подобен преглед и оценка на творчеството на изтъкнати представители на националната тюркология не може да разчита дори на временен успех. Категоричният извод, че "преките потомци на българите не са чуваши, а казански татари", трябва да се докаже по малко по-различен начин, отколкото чрез несправедливи упреци и различни обвинения към наши и чужди езиковеди (3. Гомбоц, М. Рейсен, Г. Рамстедт, Н. Н. Поппе, Й. Немет, О. Прицак, Н. А. Баскаков и др.) Гомбоц, М. Расанен, Г. Рамстедт, Н. Н. Поппе, Й. Немет, О. Прицак, Н. А. Баскаков и т.н.), които уж подхванали етногенетичните концепции на Н.И. Ашмарин, без да имат реални доказателства. Нито един от изброените от М.3. Закиев учени не е написал и не е могъл да напише, че казанските татари нямат етническа връзка с волжките българи. Нито един от изброените от М.3. Закиев учени не е написал и не е могъл да напише, че казанските татари нямат етническа връзка с волжките българи. Те само подчертават, че още в края на XIII в. волжките българи мюсюлмани забравили езика си и станали истински татари, приемайки новия език на огузо-кипчакската система. За това свидетелстват многобройните ,,татарски" заемки в източнославянските езици, както и в неславянските езици на Волжка и Пермска област.

М.3. Закиев обвинява Н.И. Ашмарин в различни видове недомислия в научното познание за историята на българите, в ограничените неезикови (а и лингвистични) данни, но не отговаря защо тогава "лъжливата" етногенетична концепция на Н.И. Ашмарин "след това е била възприета от други наши и чужди учени и поставена в основата на техните етнолингвистични учения"? Оказва се, че всички "проблеми" идват от Н.И. Ашмарин. Иска ми се да вярвам, че това се прави не съзнателно, а от незнание.

1.6.3. По този въпрос ще си позволя да приведа един дълъг цитат от статията на А.Н. Самойлович "Към историята на културните и етническите отношения в Волго-Уралския регион", който дава повод за сериозен размисъл: "Признавайки несъмнената връзка между чувашкия и българския език, Мункачи се стреми да премахне противоречието между историческия факт, че волжките българи приемат исляма заедно със своя княз през 922 г., и съвременния факт, че чувашите са езичници. Авторът изказва предположението, че в миналото ислямът не е бил приет от целия български народ и че широките маси, особено селяните, са останали верни на своя древен култ. Чрез отделянето на градските жители и вярващите мюсюлмани от езичниците, последните биха могли да формират специална прослойка от населението".

Следователно можем да смятаме, че българо-чувашкият език е бил държавният език на Волжко-Камска България. Н.И. Ашмарин в своя труд "Българи и чуваши" пише достатъчно подробно за бита, обичаите (според Ибн-Фадлан), езика на българите, мястото на тяхното обитаване.

Сериозната българо-езическа култура е забелязана от В.К. Магнитски, който изследва тюркско-езическите имена на чувашите.

Проучвайки фалшивата хроника "Джагфар Тарихи", можем да сравним езически (българо-чувашки) имена с татаро-кипчакски имена. Те са съпоставими, но имат сериозни разминавания.

Според В.К. Магнитски езическите имена на българо-чувашите: Абак, Абакай, Адюнка, Адук, Ислан, Исмак, Исмаил, Итка, Кучук, Куша, Левяк, Ледер, Любак, Намук, Недик, Нурей, Отуч, Отханис, Отя, Пикчун, Пикша, Чотай, Чоти, Яносс, Япа.

Българо-чувашките езически имена са основните във Волжка България, в земите на Българите и Казанското ханство. Тежкото противопоставяне на българо-чувашкия r-език с кипчакския започва от XI в., а "войната на езиците" — от монголо-татарския "плен" на Волжка България.

[volgabulgars]

Според материалите от изследването на лингвиста Н.И. Егоров "Българо-чувашко-кипчакските етнолингвистични отношения през XIII–XVI в." можем да отбележим, че историята на народите от Средното Поволжие през XIII–XVI в. се характеризира с бурни политически събития. През първата половина на XIII в. монголо-татарските орди завладяват едно от първите държавни обединения на Средното Поволжие — Волжко-Камска България, превръщат я в Българския улус на Дешт-и-Кипчак и установяват там политическо господство за повече от двеста години. Като част от Златната орда Българският улус продължава да се развива културно и икономически под силното влияние на мюсюлманската култура на Централна Азия, донесена от завоевателите. В епохата на Златната орда в българския език започват да проникват многобройни заемки от общотюркската фонетична форма, която квалифицираме като кипчакска (за разлика от по-късната татарска).

В резултат на опустошителните набези на емирите от Златната орда и руските князе върху Българския улус, населението му се премества от основните закамски области в Заказан и започва да се консолидира около новопоявилия се градски център — Стария Казан (Иске Казан). Дяснобрежните българи се преселват по течението на река Свияга в североизточните райони на днешна Чувашия, главно в поречието на реките Цивил и Кубна. Към началото на XV в. основните земи на българите са обезлюдени, като по този начин се превръщат в "диво поле". През 1443 г. Старият Казан (Иске Казан) е завладян от кримския хан Улу Мохамед, който остава без престол, и възниква Казанското ханство, просъществувало до 1552 г. По време на съществуването на Казанското ханство в българо-чувашкия език навлизат множество татарски думи. В Заказан българският език постепенно е заменен от кипчако-татарския език.

Трябва да се отбележи, че характерът и посоката на българо-чувашко-кипчакските етнолингвистични взаимни влияния през различните исторически периоди не са били еднакви, а понякога дори полярно противоположни. Така например в периода на Златната орда до средата на XIV в. българският език, като език на народа, стоящ на по-високо ниво на обществено и културно развитие, оказва мощно асимилиращо влияние върху езика на новодошлите кипчако-татари. А през периода на Казанското ханство (1443–1552 г.), напротив, кипчакско-татарският език, който придобива статут на държавен език, започва да асимилира субстратния българо-чувашки език.

Установяването на характера, интензивността и посоката на етнолингвистичните процеси, протекли през XIII–XVI в. в Средното Поволжие, е от основно значение за изясняване на въпросите за етногенезиса на чувашите и казанските татари и за приобщаването им към българското етнокултурно и езиково наследство. Независимо от факта, че българо-чувашките, както и българо-татарските проблеми занимават умовете на изследователите вече повече от век, в науката все още няма консенсус. По-голямата част от учените — лингвисти и историци — подкрепят българо-чувашката теория, но друга част от изследователите упорито защитават българо-татарската хипотеза. Острата дискусионност на българо-чувашко-татарската хипотеза ни накара да обърнем специално внимание на етнолингвистичната ситуация в Средното Поволжие в периода на окончателното етническо и езиково формиране на съвременните чуваши и казански татари.

Общопризнато е, че чувашкият език е единственият жив представител на българската група тюркски езици, който се характеризира с ярки фонетични и морфологични особености, характерни само за него. Според редица тюрколози съвременният чувашки език е пряко продължение на езика на средновековните волжко-камски българи или на един от неговите диалекти.

Преки данни за езика на волжко-камските българи от VII–XII в. съвременната наука не притежава, тъй като не са запазени писмени паметници. Въпреки това въз основа на многобройните български заемки, главно в редица фино-угорски езици, езикът на волжко-камските българи е реконструиран доста добре и можем да съдим за основните характерни особености на фонетичната и морфологичната структура на българския език от Средновековието.

Никой от сериозните изследователи на българо-чувашкия проблем не се съмнява, че българският език на всички достъпни за разглеждане хронологични равнища е бил r- и l-език на тюркската общност. Това положение се потвърждава достоверно от многобройните среднобългарски заемки в пермски (коми, удмуртски), угрофински (предимно в унгарски) и волжски (марийски, мордойски) езици, в които на мястото на общотюркските z и s редовно се появяват звукове r и l, както в прекия и непосредствен наследник на среднобългарския език — съвременния чувашки.

Заемките във фино-угорските езици ни позволяват да проследим редица други специфични различия между фонетичната система на българо-чувашкия език и общата тюркска система на консонантизъм.

Тези особености на старобългарския език могат да се проследят в българските заемки от унгарския език (V–IX в.), във волжките и пермските фино-угорски езици (VIII–XIV в.) и продължават да живеят в съвременния чувашки език. Следователно с пълна увереност може да се твърди, че в района на Средна Волга към XIII в. се е формирал специален тюркски език от българо-чувашки тип, чиито дълбоки корени водят началото си от r- и l-езиците, познати в Централна Азия поне от началото на новата ера. Езикът на волжко-камските българи, които стоят на по-високо социално-икономическо и културно ниво от околните народи, придобива престиж сред съседните народи и оказва силно влияние върху всички нива на редица фино-угорски езици. Българо-чувашкото езиково влияние може да се проследи на равнището на фонетиката, морфологията и граматиката, синтаксиса, лексиката и фразеологията на пермските и волжките фино-угорски езици. Българските лексикални заемки обхващат всички важни лексикални и тематични групи в удмуртския и марийския език. Всичко това свидетелства за много високо ниво на икономическо и културно развитие на българите, които са имали силно влияние върху съседните народи. Заедно с културните ценности многобройни думи, обозначаващи тези реалии, са проникнали и в контактуващите езици.

По-нататъшното първоначално прогресивно икономическо, обществено-политическо и културно развитие на Волжко-Камска България е прекъснато през 1236 г. от монголо-татарското нашествие, след което в Средното Поволжие започват значителни промени в етнографския и езиковия състав на населението. Волжко-Камска България се превръща в северозападен улус на Златната орда, по-голямата част от чиято територия по това време е населена предимно с кипчаки.

Позицията на Генадий Тафаев е следната:

1. Българо-татари са асимилирани българо-чуваши от края на XIII до средата на XIX в.;
2. Татари-кипчаци дошли и заселили се в Българските земи от 40-ата година на XIII в. до 1552 г.

Българо-татарите изоставят българо-чувашкия r-език и в рамките на 700 години постепенно преминават към татаро-кипчакския z-език. По-голямата част от българите били унищожени, някои отишли на планинска страна, а значителна част била асимилирана от татарите.

Позицията на лингвиста:

Собствените монголи отчасти се разтварят сред кипчакските племена, отчасти се връщат в първоначалните си територии.

В редица трудове, посветени на историята на Златната орда, се отбелязва, че в епохата на монголо-татарското завоевание онези обществено-политически системи, които се развиват към XIII в. във Волжко-Камска България и редица други уседнали области, все пак оцеляват, запазват се и се съхраняват в основните си черти. Г.А. Федоров-Давидов например подчертава: "Ако изключим преките военни грабежи и наказателните кампании, властта на монголите над уседналите народи в повечето от покорените земеделски райони в крайна сметка се оказва опосредствана от местната феодална висша класа". По-нататък той отбелязва, че във Волжка България към края на XIV в. данъците започват да се събират не от монголската аристокрация, а от местните князе, които представляват междинно звено между монголската власт и населението на бившата Българска държава.

След страховитите битки през 1236–1240 г. Волго-Камският Български улус започва да лекува дълбоките си рани. Град Болгар, бивша столица на Волжко-Камска България през X–XI в., отново се превръща в център на Българските земи. Разположен на кръстопътя на важни търговски пътища по реките Волга и Кама, този град е имал голямо търговско и стратегическо значение за Златната орда като важен политически, икономически и търговски център в регионите на Средна Волга и Долна Кама. В средата на XIII в. град Болгар става лятна резиденция на хановете на Златната орда. Г.А. Федоров-Давидов отбелязва, че "през 1250–1260 г. той е бил главният икономически център на Златната орда и само тук са се секли сребърни и медни монети".

Особеностите на политическото, икономическото и културното положение на град Болгар в Златната орда са важни за изясняване на динамиката и посоката на етнолингвистичните процеси в Средното Поволжие през този период.

Татарско народно облекло и орнаментика

От средата на XIII в. притокът на кипчакскоезично население в България от различни части на обширната Златна орда се засилва. Търговци, занаятчии и търговци, които обслужвали нуждите на управляващия елит, съставлявали основната част от новодошлите. Заедно с новодошлото население мюсюлманската религия и централноазиатската мюсюлманска култура се разпространяват с нова сила в България. Така изследователите посочват, че заедно с търговците, заедно с постоянния приток на занаятчии от мюсюлманските градове към градовете на Златната орда... се разпространява и ислямската религия. Най-вече, разбира се, културните центрове на Централна Азия са оказали влияние върху ислямизацията на Златната орда.

Здравата основа на исляма в Златната орда е поставена по време на управлението на Берке хан (1256–1265). Според Ибн Халдун, арабски историк от XIV в., "той го разпространил сред целия си народ, започнал да строи джамии и училища във всичките си владения, приближил учените и юристите до себе си и станал техен приятел". Берке хан, както става ясно от думите на Ял-Омари и Елкашканди, приема исляма през 40-те години на XIII в. Следващият значителен етап в разпространението на исляма в Златната орда е управлението на Узбек хан (1312–1340 г.), който заповядва да го разпространят във всички части на империята си.

В края на XIII в. мюсюлманите заедно с кипчакските преселници отново идват във Волго-Камския регион. От края на XIII в. на територията на бившето Българско ханство започват да се появяват първите мюсюлмански епитафични паметници. Очевидно до втората половина на XIII в. сред волжко-камските българи традицията да се издигат каменни епитафични паметници с текстове на арабски език върху гробовете не е била широко разпространена. Въпреки че феодалната висша класа още през 922 г. прави опит да въведе официално мюсюлманската религия сред българите, преобладаващата част от трудовото население продължава да се придържа към традиционните езически религиозни и митологични вярвания. Няма надеждни исторически източници, които да свидетелстват за някакво забележимо разпространение на исляма сред трудовото население на Волжко-Камска България преди Златна Орда.

Появата на най-ранните епитафийни паметници, които свидетелстват за сравнително широкото разпространение на мюсюлманството във Волжко-Камска България, хронологически и географски съвпада с времето и територията на монголо-татарското завоевание. Най-ранните запазени българо-татарски епитафични паметници са от 1281 г., т.е. от времето след монголското завоевание. Районът на разпространение на епитрахилните паметници от втората половина на XIII в. също е доста характерен: най-ранните епитафични паметници са локализирани главно в Закамието, т.е. в централните райони на Българския улус, които са били в сферата на най-интензивното културно влияние на героите от Златната орда. Орнаменталните, композиционните и палеографските особености на българо-татарските епитафични паметници намират аналогии в Централна Азия, Иран, Крим и Азербайджан. Нито според етнографската литература, нито според съвременните наблюдения сред чувашите обаче не може да се открие ясно изразено ехо от някогашната традиция за създаване на епитафични паметници от български тип. Ако се съди по фонетичния облик на термините на чувашката езическа религия от арабски произход, предците на чувашите са усетили някакво повърхностно влияние на мюсюлманството още през ХІІІ–ХІѴ в., но това влияние се е ограничавало главно до заимстване на някои мюсюлмански термини и не е оказало забележимо влияние върху системата от религиозни вярвания.

Всичко това показва, че мюсюлманската религия и съпътстващата я епитафична традиция от българо-татарски тип са донесени в Българския улус от вълна мюсюлмански преселници от Златната орда, но не по-рано. За това красноречиво свидетелстват нисбите на погребаните, изписани върху епитафиите, които пряко посочват централноазиатския произход на почиващите под камъните: Хасан-Самарканди; Хайбетел ибн Мухаммад-ал-Дженди; Шах Курасан ибн Мухаммад-шейх ал-Кердари; Исмахил ал-Шемахи; Мобрек шах Курасани; Садреддин ал-Ширвани; Р-с ал-Шемахи и др. Преобладаващата част от антропонимите на епитафичните паметници също са с централноазиатски мюсюлмански (арабско-персийски) произход. И трябва да се отбележи, че във фонетично отношение те съвсем последователно отразяват оригиналното звучене на арабско-персийските етимони, докато например в татарския език от XV–XVI в. те са изопачени до неузнаваемост, например Джамалетдин>Ямаш; Кашафутдин>Кашай, Кайбула~>Кай-бич: Джамалетдин>Ямаш; Кашафутдин>Кашай; Кайбула~>Кай-бич; Хабибула>Хабул и др.

Незначителното фонетично влошаване на арабско-персийските лични имена в езика на българските епитафии от епохата на Златната орда например в сравнение с татарските антропоними от XV–XVI в. (в по-късни времена, поради контактите с централноазиатските мюсюлмански центрове, които се засилват през XVIII–XIX в., татарската антропонимия е значително осъвременена) свидетелства, както ни се струва, за скорошната им поява в системата на антропонимите на Златната орда. Това предположение е в пълно съответствие с данните от писмените източници, показващи разпространението на мюсюлманството в Златната орда от втората половина на XIII в.

Куфийско писмо. Град Болгар, 1309–1310.


Паметник от село Старое Ромашкино, Чистополски район. XIV в.

Широко разпространените в епитафиите орнаментални мотиви под формата на осемцветни розети, шестлъчеви звезди (т.нар. "Давидов щит"), "слънце", "лоза" и др. имат преки паралели в архитектурните и декоративните изкуства на Иран, Централна Азия, Азербайджан. Тези символи със сигурност отразяват идеологията на древните земеделски народи от Иран и Централна Азия. Традиционните коранични изречения на арабски език, палеографските особености на средновековните арабски куфи и сули също насочват към централноазиатската люлка на българо-татарския епитаф. Забележително е, че каменните епитафии на територията на България се появяват едновременно с каменната архитектура, донесена в Средното Поволжие от централноазиатски каменоделци-архитекти. Стилистичните особености на двете напълно съвпадат.

Но най-интересни са езиковите особености на българо-татарските епитафии от края на XIII– началото на XIV в. Татарският учен мулла Х. Фейзханов през 1863 г. за първи път привлича материала на чувашкия език, за да разшифрова три български надгробни надписа, които дотогава не са получили убедително обяснение. Оттогава досега с помощта на чувашкия език са открити и дешифрирани повече от 225 български епиграфски паметника, съдържащи думи и изрази от българо-чувашки фонетичен и морфологичен тип.

Тюркоезичната част от текстовете на тези паметници съдържа (с изключение на арабскоезичната част) фонетични и морфологични особености, които рязко се различават от езиците от общотюркски тип и доста приличат на съвременния чувашки език.

При съпоставянето на лингвистичните и етнографските аспекти на изследването на българо-татарските епитафични паметници възниква интересно противоречие, което все още не е получило надеждно обяснение. В езиково отношение българските епитафични паметници съдържат в тюркоезичната част неоспорими българо-чувашки знаци, но в етнографско и изкуствоведско отношение е трудно да се открие нещо категорично, полагащо същата ярка приемственост между българската епитафична култура и традиционното, чувашко изкуство. В чувашката етнография не могат да се открият дори минимални рефлекси на някогашната арабска лапидарна епитафична традиция. Същевременно българската епиграфска култура от епохата на Златната орда има известни аналогии в казанско-татарската епиграфска традиция от по-късните епохи. Това състояние на нещата е дало повод на някои изследователи или да игнорират ясно изразените чувашки езикови особености на българските епитафии чрез произволно татаризирано четене на арабското писмо, или да приписват българските особености на старотатарския език. Върху тази нестабилна основа по-късно някои изследователи издигат теорията за българо-татарското наследство.

Въпреки това при внимателно проучване на социално-политическата, историко-културната и етнолингвистичната ситуация в Поволжието и Кама през втората половина на XIII– първата половина на XIV в. е възможно да се намери един-единствен и съвсем прост изход от това привидно противоречие. През този период България постепенно, но неотклонно възвръща в известно отношение, като отделен улус на Златната орда, загубената си политическа и икономическа независимост. Властта на татаро-монголските завоеватели в Българския улус била предимно номинална, опосредствана от местната българска феодална аристокрация.


В групата на междурегионалния исторически и културен фонд "Волжка България" (директор В.Д. Димитриев, заместник-директор Г.И. Тафаев) се води сериозна дискусия по тези въпроси. Моля, обърнете внимание на дискусията.

Светлана Степанова:
Всички, ръцете ми са спуснати... е, нямам сили да чета исторически глупости в групи. Българите са навсякъде. Дори шумерите са българи, ногайците и куманите са българи, изобщо всички българи с изключение на чувашите.

Олег Шимкус:
Очевидно е, че е необходимо да се научим да съжителстваме с тези, които претендират за български произход, въпреки че всъщност не са такива. Този факт трябва да бъде взет предвид още преди да се присъединим към тези групи. Изглежда, че представителят на народа, който с цената на неимоверни усилия е съхранил древния българо-чувашки език и култура, трябва да бъде носен на ръце от други българисти. Но това не е така. Оказва се, че българо-чувашкият народ е последният в редицата на българизма и потомците на онези, които някога са унищожили Българския свят, са си присвоили правото да решават — кой е истински българин и кой не, и да не изхвърлят българо-чувашкия народ от люлката на българизма. Дали тези хора ще бъдат просветени от каквито и да било аргументи, дори и трикратно научни. Мисля, че не. Затова, скъпа Светлана, не се отчайвай. Но знай, че в нашите ръце е един коз в българската игра — това сме ние самите, нашият език и култура.

Светлана Степанова:
Олег, какъв коз, боже, вече имам българи, които започнаха да ми пишат, че споделят един и същ език и история с татарите, просто ужасно.

Олег Шимкус:
Прочетох го. Но има различни видове хора. Искам да обърна внимание на факта, че в групите мнозина се позовават на "Джагфар тарихи" — спорен текст, въведен в обръщение през 90-те години на ХХ век от един учител по история, активен участник в булгаристкия клуб "Булгар-ал-Джадид" Ф.Г.-Кх. Нурутдинов, като корпус на българските летописи. Цялата предистория на текста е известна само от неговите думи. Тя съществува само под формата на списъци, съставени от Ф. Нурутдинов. Няма исторически сведения за наличието на оригинални текстове. Повечето историци оценяват свода като съвременен фалшификат. Въпреки това казанcките булгаристи активно използват този документ като своя аргументация (няма на какво друго да се позоват). Без да вникват в тези нюанси, дори някои българи от тяхната Дунавска България започват да се позовават на този фалшификат. А вие, уважаема Светлана, като специалист-лингвист се опитвате да им докажете нещо друго. Очевидно това е сизифовски труд.

Генадий Тафаев:
Олег, прав си. Прочетете моите статии за фалшифицирането на древната българска история.

Олег Шимкус:
Мненията на казанските любители-булгаристи са доста любопитни. Така Илнур Баймухаметов смята, че "днес в Евразия живеят десетки тюркски народи, много от които имат свои държави и съответно академии на науките, в рамките на които е възможно да се изучава задълбочено тяхната история. Тази задача е една от най-належащите за тюрките, тъй като връзката между древните и днешните тюрки в съвременната история на практика не може да се проследи. Ситуацията е нелепа: никой не смее да претендира за наследството на скити, кимери, сармати, хуни, алани, хазари, авари, кипчаки, печенеги, сякаш тези народи не са оставили потомци. В такива условия, разбира се, има ловци на славната история. И ето че скитите стават прародители на славяните, сармато-аланите — на осетинците, а българите — на чувашите, а потомците започват да помагат на самозванците (двама балкарски учени пишат книги за алано-осетинците.

Съвременната академична история е успяла да направи това, което най-великите сили в миналото не са успели: да унищожи тюркската цивилизация. Но за наша радост съществува и неофициална история, която не се прави от професионалисти, а само от ентусиасти, те възстановяват тухла по тухла сградата на миналото. Това не е лесна задача".

Олег Шимкус:
А ето какво пише Серсем от България:

Академици и професори, а дрънкат като празни манерки, татарите които имат прабългарски корен в Русия са около 5,5 милиона. Не знам откъде са ги взели 15–20 милиона. Но въобще днешните татари са доста сложна смес. Прабългарите конто са дошли в 7–8 век са се премесили с местните тюркски и унгаро-финлански племена. След това татаро-монголите унищожават Волжска България и населението още един път сериозно се премесва при това приема ислам което разширява възможностите за междунационални бракове. Самите днешни татари не са единни по въпроса за прабългарския си произход. Във формирането на своя етнос едни предпочитат булгаро-татарската теория, други тюркско-татарската, която от своя страна не отрича прабългарския елемент, но учита по-добре и пълно останалите съетавни части и процеси Татарите действително са много шарена нация — има сред тях блондини съе сини очи, а им и явни монголоиди. Например тенисиста Марат Сафин изглежда напълно по арийски, а бившия президент Ментимер Шаймиев си е типичен азиатски чичко с изразени монголоидни черти.

Но въобще в най-чист вид прабългарския елемент се е съхранил в днешните чуваши-около 1,6 милиона. Те не са приели ислама и по-малко са се премесвали. Дълго са били езичници, сега православии. Но и те са с някои унгаро-финландски и азиатски примеси.

Олег Шимкус:
Кръстоносен поход до Казан или откъде идват татарските модели във Вологда?

Публикувам откъс от нея:

"Марсел Ахметянов, доктор на филологическите науки, наскоро завърши работата си по следващата си книга, която се занимава със 150 надгробни плочи от XVI–XVII век. Ахметзянов е автор на повече от 40 труда по археография. Той също така изучава ръкописи и родословия и изразява съжаление, че историята на татарското селячество е почти неизследвана.

През XVI в. татарите са народ, който дотогава е създал редица държави, а Казанското ханство може да се нарече своеобразна федерация, обединяваща различни народи. Ханът, който предизвиквал недоволството на населението, бил изместен и на престола бил поканен нов. Опозиционните групи могат да напуснат територията на Казан и да се преместят в Ногайското или Сибирското ханство. В държавата не е имало насилствена ислямизация. Марийците, чувашите и удмуртите спокойно запазвали собствената си вяра. Например известно е, че удмуртите се появяват на територията на съвременна Удмуртия през 90-те години на XIV век. Те идват тук от Новгород, където руските воеводи се опитват да ги покръстят насила. Затова се преместили при татарите, които били верни на вярата им и не ги принуждавали да приемат исляма.

Хората водят уседнал начин на живот и отглеждат просо. Интересно е да се отбележи, че в допълнение към религиозните свободи Казан снабдява горските народи — мари, чуваши, удмурти — с хляб, тъй като те не го отглеждат сами. Развива се и градинарството и строителството, чиито традиции са запазени още от времето на Златната орда.

Дали татарите от епохата на Златната орда и татарите от XVI в. са един и същи народ?
И как! След разпадането на Златната орда татарите образуват няколко държави: Казанско, Ногайско, Касимовско, Сибирско и Астраханско ханство. Знаем, че татарите от Казанското ханство с удоволствие са чели Неваи и Лютфи, които са писали в Средна Азия. През 1452 г. турският писател Челеби завършва произведението си "Мухамадия". Нашите предци, четейки тези произведения, са се вдъхновявали от тях и са създавали себе си. Това доказва, че културата е била единна".


Отбелязахме научно-политическите проблеми, които имат българо-чувашките и татаро-българските народи. Необходимо е да се работи, но е невъзможно да се допусне фалшификация в историята. В заключение предлагам да се запознаем с мнението на В.А. Шнирелман "Фалшификати и алтернативна история". Така авторът смята, че каква връзка има етногенезисът с политиката и какви цели преследват етническите версии на историята, освен задачата за консолидация на дадена етническа група?

Първо, идеята за идентичност не се вписва в колониалната история — тя изисква свое собствено, т.е. предколониално минало.

Второ, борбата за политически права, особено за политическа автономия, изисква история на собствената държавност, а ако такава история не е намерена, тя се измисля.

Трето, етнотериториалният принцип на административно устройство неизбежно придава голямо значение на историческите граници на етническите територии. Оттук и безпрецедентната роля, която историческата география внезапно придобива в късния съветски период.

Четвърто, отделните етнически групи се нуждаят от свои герои, които са се борили за свобода или са се съпротивлявали на нашествениците.

Пето, има нужда от фестивали, които да обединяват групата. В допълнение към символичния капитал важна роля могат да играят и по-прагматични интереси, тъй като честванията на значими събития в живота на републиките или на годишнини на градове са съпроводени с щедри финансови дарения. И накрая, за да могат социално значимите версии на историята да бъдат достъпни за масите, те трябва да се преподават в училище. Именно училищното образование превръща историческия мит в популярно знание и "обективна истина".

В епохата на научните технологии всяка версия на историята трябва да бъде документирана, за да бъде призната. Но за много народи това изискване е неизпълнимо, тъй като най-ранната информация за тях датира от колониални времена, когато предците им са били част от по-голяма държава или колониална империя. Именно тук се появява изкушението да се изфабрикуват документи, предназначени да предизвикат етническо (национално) възраждане. Именно в този контекст темата за фалшификацията се появява пред нас.

Г.И. Тафаев. Казанские и чувашские подходы по истории древнеболгарской цивилизации. chuvbolgari.ru, 2011.

[volgabulgars]

Как волжките българи станаха татари през XXI век

Вече не първото десетилетие в научното и журналистическото пространство на нашия регион се води битка за българското наследство между татарите и чувашите. Сблъсъците се засилват в периоди на политико-идеологически трансформации и затихват в спокойни времена. През последните години се появиха десетки публикации на тази тема – от препечатка на материали от преди век до създаване на множество интервюта и подкасти в интернет.

Официално в ,,Кратка чувашка енциклопедия" (Чебоксари, 2001, стр. 465) отдавна е записано, че ,,поддръжниците на теорията за българския произход на чувашите са многобройни (Н.И. Ашмарин, В.Н. Татищев, А.П. Смирнов, Н.А. Баскаков, В.Д. Димитриев, В.Г. Егоров, П.В. Денисов)", и са изброени имената на такива сериозни изследователи като татарина Д.М. Исхаков, хакаса Н.Ф. Катанов, чувашите В.Ф. Каховски, А.А. Трофимов, М.Р. Федотов, башкира Р.Г. Кузеев, немеца Н.Н. Попе и много други учени историци, археолози, лингвисти, етнолози. Но научните знания всяка година се обогатяват, откриват се нови документи, артефакти, източници. Електрониката неизмеримо разшири възможностите на изследователите, поради което често възникват трения, невинаги научни и доказателни.

Затравката за татаро-чувашкия спор се съдържа в трудовете на Николай Никольски, Гурий Комисаров, Ендри Турхан и особено – в доклада на историка, етнографа, идеолога на чувашкия българизъм Михаил Петров-Тинехпи ,,Произход на чувашите" от 26 февруари 1925 година, който днес активно се разпространява в мрежата. Заявил, че ,,казанските чуваши-татари – потомци на българите", Петров-Тинехпи предложи много аргументирано обяснение защо ,,татарите казански не обичат да се идентифицират с азиатските пришълци от XIII век". Защото татарите (единственият народ, освен чувашите, който претендира за произход от българите) – в значителна степен са потурчени чуваши!

Ретранслацията на подобни идеи, разбира се, не може да не предизвика реакция. ,,Наследници на сребърните българи: исторически източници, народна носия, чувашки и татарски език" (11.10.2019) и ,,Кои са истинските потомци на древните българи – чувашите или татарите?" (12.10.2019) на платформата ,,LiveJournal", ,,Падането на Волжка България и етногенезата на татарите" на сайта на ИА ,,IslamNews" (15.08.2021), ,,Волжките българи: дали са преки предци на казанските татари" на сайта ,,Кирилица" (9.04.2022), полемиката с Илгизар Мугаев за арабския произход на българската дума ,,самана" на страницата на общността ,,Чувашки свят" в социалната мрежа ,,ВКонтакте" (3.01.2025) – това е само върхът на най-четените интернет публикации.

Особено място в този поток заемат изявленията на казанските историци Искандер Измайлов и Дамир Исхаков. В видеобеседата ,,Ясачните чуваши – това са татари" (24.09.2023) те настояват, че Волжка България е неразделна част от културно-цивилизационното наследство на съвременните татари, опитват се да докажат приемствеността между ясачните чуваши и татарите и отричат връзката между ясачните чуваши и съвременните чуваши.

След това се активизираха татарските учени. Кръглата маса ,,Западното Закамье в историята на народите на Република Татарстан", състояла се на 15 юни 2023 година в Института по история ,,Марджани", засегна темата за етногенезата на братските татарски и чувашки народи в нова светлина. Татарските историци започнаха да се оплакват, че някои чувашки активисти създават псевдоисторически конструкции и митове, които поставят под съмнение отдавна признатата и академично проверена картина на етногенезата на чувашкия народ. Директорът на института, доктор на историческите науки, академик на Академията на науките на Република Татарстан Радик Салихов дори предупреди: ,,Чувашкият народ има богата история, но новите псевдоисторически конструкции носят опасност за самите чуваши, защото размиват тяхната идентичност". Към тези конструкции бяха причисени хипотезите за древните шумери като предци на чувашите и съществувалия в периода на Волжка България езически народ сувари, активната пропаганда на чувашкото неоезичество, търсенето на източниците на традиционната вяра на чувашите в зороастризма и езическите светилища на мястото на мюсюлманските паметници на Волжка България. Още повече съседите се възмутиха от създаването на територията на Закамье на етнотуристически комплекс ,,Нов Сувар", където ,,се организират масови поклонения или се поставят различни езически символи и знаци". Напразно съвременните чуваши се гордеят с ,,Нов Сувар"!

Единственият, който не се съгласи с подобни изявления в публичното пространство, се оказа депутатът на Държавната дума на Руската федерация Анатолий Аксаков. На 1 декември 2023 година на Международната изложба-форум ,,Русия" той полушутово-полусериозно заяви: ,,Чувашия – това е Волжка България. Сега нашите братя-татари се опитаха да откраднат тази идея, да я усвоят, а всъщност чувашите – потомци на волжките българи, и очевидната наша историческа, културна, дълбока изюминка трябва да бъде темата за Волжка България". Трябва да признаем: дори и да е бил политически пиар, прозвуча много смело.

А какво прави нашият Чувашки държавен институт по хуманитарни науки? Една година след казанската кръгла маса, на 5 ноември 2024 година нашите историци начело с директора на института доктор на филологичните науки Юрий Исаев проведоха своя кръгла маса ,,История и култура на чувашкия народ: наука и псевдонаука". Вероятно само с липсата на сили да защитават историческата истина може да се обясни защо чувашките историци започнаха да хвърлят камъни не към ангажираните колеги-пропагандисти от Казан и местните закорели учени, а към чувашките безсребреници-краеведи, които по зрънчици събират и възстановяват древната и съвременната история на родовете, селата, областите на Чувашката република и диаспората. При това институтът досега не се е отзовал с нито дума за университетския учебник на Зуфар Мифтахов по история на татарския народ, където напълно изкривено се тълкува пътят на чувашкия етнос, не е оценил по същество трудовете на Антон Салмин за етнорелигията и суварите, проигнорира аналитичните обзори на Валентин Макаров ,,По следите на българите-сувари и чувашите" и Василий Александров (Садур) ,,Волжките българи и чувашите" и др.

От последното може да се обърне внимание на поредицата интервюта на журналиста Елтияр Александров с лингвоисторика, кандидат на филологичните науки, научен сътрудник на Висшето училище по икономика Александър Савелиев, посветени на чувашката история. Епизод 2 ,,Чувашкият суваризъм. Няма перспективи" (12.12.2024) възстановява правата на чувашкия българизъм от гледна точка на лингвистиката. Но дали суварите са мит и изобщо не са съществували във Волжка България? А какво ще кажем за книгата на Салмин ,,История на чувашкия народ: савирската хипотеза" (Чебоксари, 2016)?

Любопитна новина наскоро дойде от Татарстан от водещия на телевизионното предаване ,,Кои сме ние татарите?" историка, етнографа, директора на Института по международни отношения, история и изтокознание на КФУ Раил Фахрутдинов: ,,Исхаков Дамир: Да, чувашите – потомци на българите. Но и за финските предци да не забравят" (29.12.2024). Интересно как ще се отрази на националното самосъзнание на нашия народ активното популяризиране на версията, че чувашите са ,,тюрки, които са се появили в Поволжието още преди образуването на Волжка България и са се смесили максимално силно с марийците"? Недотюрки, недофино-угри, недобългари...

На фона на нескончаемите перипетии на интернетно-повърхностния спор между татарите и чувашите за Волжка България, бихме искали да чуем квалифицирани обяснения и от чувашките историци. Наистина ли няма нито един специалист, който да се заеме да коментира сложилата се ситуация в публичното медийно пространство? Древната етническа история не е гробище, където се поменат починалите, а извор, чиито води захранват бъдещето. И започването на напояването, очевидно, трябва да стане отначало: с подкрепата на регионалните власти внимателно да се изучават руините на древните градове на българите Биляр и Сувар, да се разглежда всяка тухла и юба, да се четат всички налични каменни и хартиени текстове на древни езици, но вече с нови очи и нови техники.

Кой от нашите историци, етнографи, лингвисти, компаратисти професионално се занимава с древната история на чувашкия народ и ще доживеем ли нови научни обобщения по тази жизненоважна за чувашкия народ тема?
Эрбина Никитиеа. Как волжские булгары в XXI веке татарами стали. chuvash.org, 2025.