Татари — лъжебългари

[volgabulgars]

Основната аргументация за българския произход на татарите се свежда до приемането на исляма от волжките българи през X век. Твърди се, че българите са били мюсюлмани, татарите са мюсюлмани, следователно татарите са българи. Тази хипотеза е изказана от филолога М.З. Закиев, а археологът Е.А. Халикова твърди, че към края на X–XI в. във Волжка България както градското, така и селското българско население е напълно ислямизирано, а по-късно от началото на XI в. "няма нито едно истинско българско езическо гробище". Изявленията на татарските учени могат да се обяснят единствено с факта, че татарите-мюсюлмани много искат да видят своите предци като българи.

Първо, волжките българи са приели исляма много преди появата на татарите в Средното Поволжие. До XIII в. татарите живеят в Монголия и Китай, а в Българските земи се установяват едва след нахлуването им като част от армията на Бату и разгрома на България.

Татарите са отбелязани на картата югоизточно от Каракорум. XIII в. Atlas historique mondial - Nouvelle édition. p. 86

Тое же осени (1236) придоша от восточные страны в Болгарьскую землю безбожнии татари и взяша славный Великый город болгарьскый, и избиша оружьем от старца и до унаго, и до сущаго младенца. И взяша товара множество, а город ихъ пожгоша огнем и всю землю ихъ плениша. Лаврентийска хроника

Формирането на единна татарската нация става по време на Златната орда, а не по време на Българското царство, и датира от XIV– първата половина на XV век. Основните етнически компоненти на татарите са били тюркоезичните татари, пристигнали в Източна Европа през 1236 г. в състава на армията на хан Бату, и западните кипчаци (половци), преселили се в южноруските степи в средата на XI в. и формирали ядрото на военната сила и военно-феодалната администрация на Златната орда.

До 30-те години на XV в. татарите остават номади и не могат да асимилират уседналите българи. Едва след като част от татарите се заселват на територията на Казанското ханство, т.е. от 1438 г., започва асимилирането на българо-чувашите от кипчаците. Единствено тези асимилирани от татарите чуваши има отношение към българите.

"Българи"? Не, притокът на кипчаци и хазари от Централна Азия по време на Казанското ханство и по-късно.

Второ, според много данни скоростта и характерът на разпространението на исляма в Средното Поволжие не са били такива, каквито татарските изследователи искат да бъдат. Например Б.В. Каховски стига до извода, че езическите погребални обреди и езическите вярвания се запазват сред масата от българското население до края на XIV–XV в. Унгарският монах Юлиан, който посещава Волжка България през 1236 г., пише, че всички българи са езичници. Вероятно той донякъде е преувеличил. Но през X–XIII в. само българската върхушка и част от градското население изповядвали исляма, докато по-голямата част от населението си оставала с древната езическа вяра. Известно е, че покръстването на руските селяни в християнството се забавило с четири века. Разпространението на исляма във Волжска България става също толкова бавно.

Ислямизацията на кипчаците, част от българо-чувашите и угро-фините, които по-късно стават татари, започва в Златната орда при управлението на хан Берке (1256–1265) и се извършва интензивно по време на управлението на хан Узбек (1312–1340), като завършва главно през XV в. Известно е също, че разпространението на исляма сред башкирите отнема няколко века и завършва не по-рано от XIV–XV в. Процесът на ислямизация на нетатарското население на Средна Волга продължава през XVI–XVII в. и по-късно.

Трето, невъзможно е кипчакско-татарската орнаментика от Златната орда, Казан или дори от по-късни периоди да се отнесе към предмонголската българска култура. Д.К. Валеева отнася образците, открити в Биляр, към периода Х– началото на ХІІІ в. Към тях биха могли да се причислят и находки до XIV в. Те показват абсолютен превес на езическите орнаментални мотиви, а не на мюсюлманските.

"Татарите пазят вековните традиции на своите предци — българите, които успяват да постигнат високо ниво на културно развитие, съчетавайки тюркски корени и арабско влияние, благодарение на приемането на исляма през 10 век. Това се превръща в основа, върху която в бъдеще се развива цялата татарска култура".

Българската концепция за произхода на татарите е фалшификация, която започва в средата на XIX век и продължава и до днес. Тя се поддържа активно от асимилираните от татарите чуваши, които стават част от татарите от XV до XX век. С.П. Толстов подчертава, че "голяма част от това, което сега създава специфичен нюанс на културата на казанските татари, който рязко ги отличава от чувашите, се е формирало съвсем наскоро", от XIX в., "когато между татарския народ и централноазиатските народи се създават много тесни икономически отношения и се внася нов слой централноазиатско влияние".

В.Д. Димитриев. Об основной аргументации теории чувашского этногенеза. chuvbolgari.ru, 1987.
Г.И. Тафаев. Философия "Держи вора" в болгарской самоидентификации. publishing-vak.ru, 2012.

[volgabulgars]

Теорията за българо-чувашката езикова и етническа приемственост, разработена от Н.И. Ашмарин, е подкрепена от тюрколози от цял свят. Чувашкият език принадлежи към старотюркските езици от българската група, за която са характерни ротацизъм и ламбдаизъм (звукът "р" вместо "з", звукът "л" вместо "ш" в новотюркските езици кипчак и огуз). От повече от 200 епитафии от Българските земи от края на XIII– началото на XV в. Хр. 90 на сто от надписите съдържат чувашки думи, а 10 на сто — татарски. Татарският език принадлежи към групата на кипчакските езици.

През ХІХ– първата половина на ХХ в., както и през 90-те години на ХХ в. (Р.Г. Фахрутдинов) науката доказва, че тюркоезичните татари, известни в Тюркския хаганат от 552 г., пристигат в Източна Европа заедно с монголите на Бату хан през 1236 г. и в Златната орда се сливат със сродните по език и култура западни кипчаки (половци) и образуват през ХІѴ– началото на ХѴ в. единна татарска нация. Татарите, които били номади, започнали да асимилират българо-чувашите едва след прехода към уседнал начин на живот, по време на Казанското ханство (след 1438 г.).

Но в годините на Втората световна война се появява забрана да се свързва историята на татарския народ със Златната орда. Нападението на нацистка Германия срещу Съветския съюз беше оприличено на монголо-татарското нашествие в Източна Европа. Очевидно, за да се укрепи дружбата между народите, се ражда идеята за пренаписване на историята. Необходимо е татарите да бъдат исторически приятелски настроени към руснаците и Русия, а не чужди нашественици, събиращи данък в продължение на 300 години, или предци на куманите, половците и печенегите, които често воюват с Русия. Преселването на кримските татари наля масло в огъня и беше необходима добра политическа причина, която да обясни защо са изселени само кримските, а не и волжките татари.

Така се появява татарският "булгаризъм", който е одобрен в Казан по нареждане на съветския Кремъл от Москва с политически цели. Най-важният период от татарската история е признат за Български, а историята на Златната орда започва да се разглежда като маловажна и "външна" за татарската история; повечето съветски исторически трудове започват да утвърждават пряка и непосредствена приемственост между българи и татари.

Снимка на Орлов, 90-те години на XIX век.

Духовенство. Снимка на М.Дмитриев, 90-те години на XIX век.

В статията "Идегейно битие" на ЦК на ВКП(б), публикувана в списание "Родина" (1997. № 3–4), историкът И.Л. Измайлов пише: "За една нощ Улус Джучи, неговото население, култура и държавници изпаднаха в забвение, а татарите на тяхната земя станаха бездомни космополити. Беше решено да се запълни зейналата дупка в историята на Улус Джучи с "местни български корени". Решено е това да бъде "научно" обосновано на "научната сесия за произхода на казанските татари" (25–26 април 1946 г.).

Историците, археолозите, тюрколозите и антрополозите, които взеха думата, единодушно предложиха занапред да се смята, че съвременните татари са потомци на волжките българи, а Улус Джучи да се разглежда като чисто външно явление в етническата история на татарския народ". Това не беше научно, а чисто политическо решение. Не бяха взети предвид изказванията на академик М.Н. Тихомиров за невъзможността историята на татарския народ да се откъсне от Златната орда и на С.Е. Малов, член-кореспондент на АН на СССР, за признаването от науката за преки потомци на българите само на чувашите.

Татари — лъжебългари.

В съответствие с предписанията на Постановлението на ЦК на ВКП(б) от 1944 г. и на Татарския областен комитет на ВКП(б), върху научно необоснованата "теоретична основа" на решението на научната сесия от 1946 г. за българския произход на татарския народ се формира мощна казанска историческа школа, която в продължение на няколко десетилетия публикува стотици книги и статии и провъзгласява следните "хипотези":

• Татарите са преки наследници на българите, а чувашите са или тюркизирани фини, или ранни тюрки, дошли в Средна Волга още през II в. от н.е., или изобщо монголи (М.З. Закиев, А.Х. Халиков);
  
• Волжка България — татарска държава, образувана в началото на Х в.; чрез пренасяне на татарските археологически паметници от XIV–XVI в. във Волжка България от X–XII в., последната се представя като изключително развита държава с каменно строителство и производство на чугун от X в. (въпреки че чугунът е изобретен в Европа едва през XV в.).
  
• Пражка монета от началото на XI в., открита в Казанския Кремъл, "свидетелства" за основаването на Казан през 1005 г.;
  
• Създадената от огузкия поет Кул Гали (Али) "Киса и Йосиф" — българска поема, написана на български език през XII в. Кул Гали е роден в Болгар през 1183 г., умира в Биляр през 1236 г;
  
• Златната орда е била номадска империя на монголи и други номади (така се твърди до 1992 г.), а Волжка България е била в същите трибутни отношения със Златната орда, както и руските княжества;
  
• Казанското ханство е пряко продължение на Волжка България; в Казанското ханство и през XVI–XVII в. левобрежните ясачни чуваши са били ясачни татари, като Чуваш не е етнически термин, а социален термин, обозначаващ ясачен татарин (Е.И. Чернишев, И.П. Ермолаев, Д.М. Исхаков);
  
• Горният край на Казанското ханство е присъединен към Русия през 1551 г. не мирно, не с молба, а насилствено;
  
• Казанското ханство е "невинна жертва, подложена на жестоко завоевание, извършено по волята на "мракобесниците" от правителството на Иван Грозни и за да се удовлетворят исканията на руските боляри, дворяни, търговци и "фанатизирани църковници" (формулировка на А.Г. Бахтин);
  
• Чувашите, марийците и удмуртите, които са били част от Казанското ханство, са били почти в примитивен стадий на развитие;
  
• В началото на XX–XXI в. представителите на Казанската историческа школа И.Р. Тагиров, Ф.А. Рашидов, Ф.С. Хузин, Д.М. Исхаков, И.Л. Измайлов започват да включват в основните етапи на националната държавност на татарския народ държавите на хуните, Тюркския каганат, Велика България, Хазарския каганат, Волжка България, Златната орда, Казанското, Астраханското, Сибирското ханство, т.е. присвояват си историята на почти всички тюркски племена и народи.
  

Всички споменати "хипотези" и предположения на Казанската историческа школа не отговарят на действителността.

В.Д. Димитриев. Основные вехи истории чувашского народа и края Х–ХVII веков. chuvbolgari.ru.

[volgabulgars]

«Кипчаките са истински татари»

Кипчак Рафаел Хакимов

«Лингвистите отнасят татарския език към кипчакската група. В същото време някои изследователи с изненада отбелязват внезапната поява на кипчаките на историческата сцена, тяхното вековно господство в Дешт-и Кипчак, а след това внезапното изчезване на народа, въпреки че езикът им е наследен на татари, казахи, узбеки и др. Те се опитват да обяснят всичко това по опростена схема, като казват, че народът просто се е разтворил в други народи. Няма обяснение защо е бил асимилиран, ако езикът му е бил доминиращ в империята на Чингис хан. В края на краищата дори малките и не толкова силни народи в миналото са запазвали своята етническа принадлежност. Например нашите съседи марийци живеят от хиляди години на изконната си територия и не са се изгубили или разтворили в татари или руснаци. Къде са отишли кипчаците? На този въпрос е лесно да се отговори, ако си спомним, че кипчаките са истински татари.

Дещи Къпчак

Може да се спори за това кой е споменат пръв в източниците - кипчаките или татарите, но всъщност това няма голямо значение, защото е свързано с възникването на едно или друго племе от съюза на тюркски племена, които говорели един и същ език и имали сходна култура. В китайските хроники кипчаките (кюеше) като потомци на динлините се споменават още през III в. пр. н. е., т.е. много преди татарите, но по това време те не играят значителна роля. Политическият им възход започва едновременно с кимаките, татарите и монголите, когато хуните и сянбите, които стават основа на средновековните тюркски и монголски народи, напускат сцената. Но след това настъпва епохата на татарското господство и то толкова значимо, че етнонимът се превръща в политоним, става своеобразен средновековен аналог на "гражданство" - под татари могат да се разбират както монголо-, така и ираноезични племена, и затова за обозначаване на езиковата принадлежност на татарите като етнос е по-добре да се говори за тюрко-татарска писменост».
Рафаэль Хакимов. Кипчаки и есть природные татары, 2015.

Кыпчаклар


Кипчак Руслан Айсин


Кипчак Рустэм Ямалеев


Кипчак Рашид Кадыров


Кипчак


Кипчак

[volgabulgars]

Татари, които се преструват на българи.

"Българската" идентичност на казанските татари (и булгаризъм като цяло) е продукт на конструктивизма от XIX–XX в., който няма нищо общо с онази древна българска народност, която е била почти изтребена от татарите по време на холокоста, но оцелява под формата на чуваши ("По течението на Кама са живели билири и чалмати... Днес техните остатъци са чувашите, които са доста многобройни и долу по Волга; те са повредили много своя език с татарския" © В.Н. Татищев, История Российская). "Българското" самосъзнание на татарите, възникнало в средата на XVIII в. на религиозна основа, е формулирано от местните улеми изключително с цел вкореняване на ислямското съзнание у народа чрез асоциацията с приемането на исляма от "българските предци". В същото време самият ислям на татарските улеми не е древнобългарският, златоординският или дори от времето на Казанското ханство, а нов ислям, донесен в Поволжието от реформаторите от ХѴІІІ в., които са получили духовното си образование в Средна Азия. Това заключение следва от доклада на Н.И. Егоров:

Pro et contra "българската" идентичност на казанските татари

Преди началото на Просвещението нито татарите, нито чувашите са имали "българска" идентичност. Етнонимът или по-точно етнополитонимът "булгар" започва да заема особено място в историята на народите от Поволжието през втората половина или дори в края на XIX в. "Българската" идентичност несъмнено има книжовен произход, за което може да се досети човек още по фонетичния облик на етнополитонима "булгар". Установено е, че още в езика на волжките българи от домонголската епоха етнонимът bulɣar/българ е претърпял някои фонетични промени (bulɣar > *buljar > bülär) и е приел фонетичната форма bülär/бюлер.

Вариантът на етнополитонима bulɣar, възстановен за среднобългарската държава във фонетичната форма bülär, е добре засвидетелстван в паметници от различен произход. Доколкото ми е известно, за пръв път е регистриран на страниците на унгарските хроники под 970 г. в латинска транскрипция във формата за множествено число bileres. В същия източник земята на тези bileres е наречена terra Bular. Плано Карпини (средата на XIII в.) в своя разказ споменава три пъти за волжко-камските българи и винаги под двойно име: "Билери, т.е. Magna Bulgaria", "Byleri id est Magna Bulgaria". Показателно е, че името на народа се транскрибира във формата biler ~ byler, а името на страната в по-архаичната форма Bulɣaria. В текста на "Скритата приказка за монголите" Л. Лигети разкрива следните варианти на изписване на етнонима Билер: Bolar, Bolor, Buqar (=Bular). Показателно е, че в друг средновековен монголски паметник "Алтан тобчи" българите фигурират и под името Bolor, Bular, а в "Сборника с летописи" на Рашид ад-Дин етнонимът на българите е даден във формата bwľr (има варианти bular, bulār, būlār). Тези арабски варианти могат да се четат и в преден овал, т.е. като bülär.

Арабският географ от XIV в. Абу-л-Фида също дава етническото име на българите под формата bular ~ bolar, а град Болгар е описан в статията под името Bular, т.е. Bülär. В китайските източници от XIV в. (1330 г.) страната и столицата на волжките българи се споменават под името pu-li-a-erh, т.е. bülär. Още Г.В. Юсупов идентифицира надписа "mon bülär" върху епитафия от XIV в. от българското селище, а Ф.С. Хакимзянов транскрибира този надпис от 1329 г. в предновогодишната огласителна форма Mün Bülär, т.е. "Великият Буляр", срв. чув. Мăн Пӳлер. Етнонимът bülär, обикновено като част от антропоними, се открива върху редица надгробни паметници на волжки българи от XIV в. С.А. Янина открива върху български монети от XIII в. надпис "сикатун Билер" (трябва да се чете като Бюляр), т.е. монета "отсечена в Бюляр". Етнонимът bülär е отразен в различни форми в някои западноевропейски картографски източници от XVI в.

Приглушеното ехо на етнонима Буляр, или по-скоро дори на катаиконима Буляр, е запазено в чувашкия език (Пĕлер, Пÿлер, Пуляр, Поляр, срв. Пÿлерте выртакан ырăсем "светци, почиващи в Бюляр") и татарски (Бүләр, Бөләр, откъдето идва руското название на града Биляр, в хрониките Буляр, Булар, Бюлар, понякога Болар, а татарската форма Биләр е обратна заемка от руски) фолклорни традиции. Оказва се, че и в чувашките, и в татарските традиции най-вероятно е запазен само глух спомен за град Биляр. Както показват наративните източници, през Средновековието населението на Волжка България се е наричало билярци, а не българи (срв. "По течението на река Кама са живели билири и чалмати" от В.Н. Татищев). Последната форма на етнополитонима е запазена само по страниците на източни, предимно арабско-графически, наративни източници. Ако колективната памет на тюркоезичните народи от Поволжието беше съхранила традиционната самоидентификация от средновековието, тогава щяхме да имаме "бюлерската" (тат. бүләр, бөләр, чув. пÿлер, пĕлер), а не "българската" самоидентификация.

"Българската" етническа идентификация (тат. булгар, чув. палхар) не може да бъде традиционна или изначална нито в татарския, нито в чувашкия манталитет. За това красноречиво свидетелства самата форма на етнонима българ/палхар, отразяваща по-ранното древнобългарско звучене от ІѴ-ѴІІІ в., записано във византийски, западноевропейски, арабски и други източници под формата bulɣar. Тази форма се утвърждава в книжовната традиция и се запазва както на Изток, така и на Запад до късното Средновековие. Тъй като самоназванието още през X в. звучи като bülär, широко използваните в съвременната историография форми "българ", "булгар" (тат. булгар/бǔлɣар, чув. палхар) следва да се признаят за късни заемки от средновековната писмена традиция: руските летописи, съчиненията на арабски и персийски историци и други източници. По този начин съвременните руски "българи", най-вероятно чрез църковнославянската (българската) традиция, в крайна сметка се връщат към гръко-византийските начала, татарската форма на "булгар" (чув. bălhar/bǔlɣar) чрез старотатарската книжовна традиция се връща към средновековните арабско-персийски източници, а чувашката форма на "pălhar" (чув. pălhar, pǔlɣar) се връща към средновековните арабско-персийски източници. pălhar, pǔlhar) несъмнено се появява под влияние на руската и татарската историографска литература от края на XIX– началото на XX в. и става популярна благодарение на трудовете на първите чувашки историци.

Американският историк А.Дж. франк под натиска на фактите съвсем естествено стига до убеждението, че "българската" идентичност сред татарите от Поволжието е насадена от просветеното духовенство, за да обедини ислямската общност в региона в средата на XVIII в. За постигането на тази цел "улемите" умело използват вече съществуващите в общностите исторически традиции, свързвайки татарите с легендарната памет за средновековната Българска държава. Въз основа на анализа на "Таварих-и Булгария" на Т. Ялчигулов (1805 г.), А.Дж. Франк стига до извода, че мюсюлманските идеолози още в края на XVIII в. започват да оказват влияние върху формирането на историческото съзнание на татарските предци. За това свидетелстват и трудовете на Хр. Муслими, Т. Ялчигулов и други мюсюлмански просветители от XVIII в., получили образование в Средна Азия, показват появата на нова идеология в Поволжието, формираща мюсюлманската идентичност на "казаните" въз основа на хипотезата за булгаро-татарската приемственост.

Трудът на Амирханов "Таварих-е Булгария" (1883 г.), според американския изследовател А. Франк, е първият опит за съставяне на "най-всеобхватния и изчерпателен труд по история на Болгар и Казан", в който авторът е един от първите в татарската историография, който използва етнонима булгар по отношение на казанските татари. Известният татарски писател и общественик Г. Исхаки (1878-1954) също нарича своите съплеменници не татари, а българи. В просветителската антиутопия на Г. Исхаки "Изчезване". В просветителската антиутопия на Г. Исхаки "Изчезване за двеста години" ("Ике йөз елдан соң инчиираз", 1904 г.) се разказва за булгарите, които през X-XIII в. са етап от разцвета на велика цивилизация, през XIX-XX в. преживяват икономически и духовен упадък, а в края на XXI в. изчезват като народ. Не е трудно да се досетим, че Г. Исхаки нарича своите съплеменници — казанските татари — булгари. Идеите за "българската" идентичност на казанските татари се проявяват най-радикално под формата на Вайсовското движение от втората половина на XIX– първата четвърт на XX век. Централно място в идеите на Ваисов заема носталгията по историческата Волжка България, която е представяна като изгубената прародина на казанските татари, и вярата в завръщането на "златния век" след възстановяването на българската държава. Ваисовците открито призовавали към голям джихад, в хода на който се предполагало насилственото връщане на град Болгар при тях.

Татари в град Болгар

Д.М. Исхаков твърди, че "българският конструкт", присъстващ в идеологическите конструкции на "улемите" от XVIII в., има по-скоро политически характер; всъщност ядрото, основата на идеологическите конструкции на "улемите" е ислямът. Трябва да се добави, че самият А. Я. Франк, характеризирайки идентичността на волжките мюсюлмани от XVIII в., подчертава, че в основата ѝ е "специфично ислямско съзнание".

Концепцията за "българската" идентичност на казанските татари е разработена в края на XIX– началото на XX в. от Х.-Г. Габаши, Г. Ахмаров, Р. Фахрутдинов, а след това е доразвита в трудовете на историците от съветския период: Н.Н. Фирсов, М.Г. Худяков, Г.М. Рахим, А.П. Смирнов, Х.Г. Гимади, Н.И. Воробьов, Н.Ф. Калинин и др. След известната резолюция на ЦК на ВКП(б) "За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическата работа в татарската партийна организация" от 9 август 1944 г. и Научната сесия на Академията на науките на СССР от 25–26 април 1946 г. за произхода на казанските татари, тази концепция, получила официална подкрепа от властите, започва да играе първостепенна роля в татарската историография.

Концепцията за културната и еволюционната приемственост на българите и казанските татари е разработена от Г.В. Юсупов, А.Х. Халиков, Р.Г. Фахрутдинов, А.Г. Каримулин, С.Х. Алишев, Р.Х. Бариев, М.З. Закиев, Ф.С. Хузин, Ф.Т.-А. Валеев, Г. М. Давлетшин, Е.П. Казаков и др. и все още се обсъжда от някои казанcки учени. Както смятат привържениците на българската теория за етногенезиса на казанските татари, през периода на Казанското ханство българският етнос консолидира ранните предмонголски етнокултурни черти, но запазва самоназванието булгар и "българската" идентичност до 20-те години на ХХ в., когато татарските "буржоазни националисти" и съветските партийни функционери налагат етнонима татари. В същото време самите татарски изследователи отбелязват, че "единственото преброяване на населението в началото на ХХ в. в страната (преброяването от 1926 г. - Н.Е.), насочено пряко към етническото самосъзнание на населението, не регистрира никакви «булгари» във Волго-Уралската област, повечето от волжко-уралските татари се самоопределят като «татари», а останалите назовават други, добре познати сред тях исторически етноними".

А.Дж. Франк подчертава, че "българската" идентичност се "основава на религията" и е формулирана от местните улеми единствено с цел да се вкорени ислямът в съзнанието на хората чрез позоваване на "акта на доброволно приемане на мюсюлманството от българските предци". По същество обаче мюсюлманството на татарските улеми не е било българско, златноординско или дори Казанско ханство, а ново мюсюлманство, донесено във Волжкия регион от реформаторите от XVIII в., получили духовното си образование в Средна Азия.
— Н.И. Егоров. Динамика формирования национальных концепций идентичности у татар и чувашей: от конфессионального к этнонациональному. НЭБ Чувашской Республики, 2012.

"Татарите пазят вековните традиции на своите предци — българите, които успяват да постигнат високо ниво на културно развитие, съчетавайки тюркски корени и арабско влияние, благодарение на приемането на исляма през 10 век. Това се превръща в основа, върху която в бъдеще се развива цялата татарска култура".

Пародия

"Французите пазят многовековната традиция на своите предци-крокодилите, заради яденето на жаби. Яденето на жаби от крокодилите е етническата основа, от която еволюират французите".

[затвори]

[volgabulgars]

Татари, които се преструват на българи

Сигурно мнозина от вас са забелязали, че в групите, посветени на волжките българи, седят хора, които подозрително не приличат на българи. Освен подозрителния им външен вид (приличат повече на нашественици от България, отколкото на българи), азиатската си култура и кипчакско-татарския z-език (въпреки че е доказано, че българите и суварите са говорели r-език), това, което ги отличава, е агресията им към българо-чувашката история.

"През лятото на 6744 г. Същото лято безбожните татари дойдоха и превзеха цялата земя на българите, превзеха големия им град, избиха всички мъже, жени и деца, а останалите отведоха в плен" (Източник). Дори сега татарите имат поговорка: "Чувашите са били роби и ще си останат роби".

Разбрахме, че "българската" идентичност на казанските татари няма нищо общо с древната българска народност, която почти е била унищожена от татарите, но е оцелял под формата на чуваши. Татарската агресия срещу единствените оцелели потомци на българите — чувашите — продължава в социалните мрежи.

Нашествениците осъзнават, че нямат доказателства за българския си произход, така че единствената им възможност е дезинформация и фалшификация. Например те активно популяризират фалшивите хроники на Джагфар Тарихи. Дезинформацията има своя ефект. Цялата древнобългарска (древночувашка) история сега се смята за татарска. Тези измамници няма да изчезнат сами, затова е необходимо да се окаже натиск върху тях:

Ссылка	Етнически произход	Фотография
Ильнур Баймухаметов https://vk.com/alilnur	Татаро-кипчак
Рашид Кадыров	Татаро-кипчак
Мирфатых Закиев	Татаро-мишар
Марат Болгари	Татаро-кипчак
Марат Сахаби	Татаро-кипчак
	Кипчак
Ildars Bikbulatovs	Кипчак
Юлай Юнусулы Гайса Бурзян	Кипчак
Салават Ахметшин
Танзиля Касимова	Кипчак
Den Hund Wolf	Татарин по майка
Раил Миннуллин	Татарин

Това са татарите-кипчаци, дошли от Половската степ (Дещи Къпчак), а не българите от Велика България.

Кипчаки


Карта на разпространението на кипчакските езици и съответно на заселването на татарите


«Кипчаките са истински татари»

В тези социални медии се разпространява антибългарска дезинформация (не знам какви са мотивите им, но от тези измамници няма да излезе нищо добро):

https://vk.com/bolgar_ile https://t.me/bolgar_ile	Болгар Иле
https://www.facebook.com/groups/4471109989626695/	Волжские Булгары
https://www.facebook.com/groups/bulgary/	БУЛГАРЫ Болгарлар БЪЛГАРИ
https://www.facebook.com/profile.php?id=100069083992842
https://www.facebook.com/groups/785895448128007	Волжские булгары (русскоговорящие татары живущие в Варне)
https://www.facebook.com/groups/185970981438846	Volga Bulgaria
https://www.facebook.com/groups/748869088655313/	ВЪЛЧИ ВЪРВИЩА

Препоръчително четиво:

• Тафаев Г.И. Фальсификация истории древнеболгарской цивилизации в лжелетописи «Джагфар Тарихы»;
• Юлай Шамильоглу. «Джагфар тарихы»: как изобреталось булгарское самосознание;
• Ахметзянов М.И. «В нашем сердце не будет Булгара»;
• Иджим-Тюряй Балынский. Фальшивые булгарские летописи;
• Ислам Батый. Фальсификация прошлого в учебниках по истории Татарстана и татарского народа.

[Panzerfaust]

@volgabulgars, ти чуваш ли си?

[volgabulgars]

«Придоша от восточные страны в Болгарьскую землю безбожнии татари» и се преструват на българи

Между татарите и българите няма етническа връзка. Езикът на татарите е кипчакски, културата е мюсюлманска централноазиатска с произход от Златната орда, етнопсихологията е ординска (агресивна инвазивна). По-рано говорихме за конструктивисткия характер на "българската" идентичност на татарите. Фалшивата връзка между исляма на българите и казанските татари е конструирана от татарската интелигенция и затвърдена в общественото съзнание благодарение на политическите технологии, по-специално на честването на "Официалното приемане на исляма от Волжка България през 922 г.", което се отбелязва на 21 май.

Приемането на исляма през 922 г. се твърди, че е съобщено в "Записки..." на Ибн Фадлан, но академичното проучване на източниците не разполага с доказателства за тази дата. Ако се съди по наличните източници, българите приемат исляма между 902 и 907 г. в резултат на търговските и икономическите контакти със средновековната Саманидска държава. Но приемането на исляма в хода на укрепването на търговските връзки има по-малко символично значение от "приемането на исляма" по време на посещението на багдадските посланици, в което участва и Ибн-Фадлан. Татарските политически технолози при създаването на мита за "народното" приемане на исляма пренебрегват академичните знания в полза на идеологията, а самите татарски учени трябва да променят досегашните си академични възгледи. Това е описано от Александър Овчинников в статията му "Приключенията на «мит 922» между академичните и идеологическите дискурси".

"Корпоративна отмяна": приключенията на "мита 922" между академичните и идеологическите дискурси

Академичните знания могат да бъдат изкривени и "отменени" под влиянието на много фактори. А.В. Овчинников демонстрира механизма на такова "отменяне" на примера на приключенията на "мита за 922 г.", станали основа за приемането на политическо решение на общоруско ниво за отбелязване през 2022 г. на "1100-годишнината от приемането на исляма от Волжка България". В рамките на тази годишнина успяха да съжителстват два логически взаимозависими дискурса: академичен и идеологически.

Версия на "мита за 922 г." в средствата за масова информация на Татарстан и реториката на държавни служители

Анализът на съдържанието, което оказва най-силно влияние върху "картината на света" на обикновения човек, регистрира почти пълно "единодушие" в интерпретациите на "мита за 922 г.". Речите на високопоставени лица, материалите на републиканските вестници и списания, включително електронните, телевизионните предавания и документално-художественият филм "Ибн Фадлан: епохално пътуване", специално заснет за събитията от 921-922 г. (2022 г.), разкриват контурите на една идеологема, чието съдържание в най-общи линии е следното:

"През X-XIII в. в района на Средна Волга е съществувала силна и просперираща държава Волжка България, чието население е станало родоначалник на съвременните казански татари. Една от столиците на тази държава е бил град Болгар. В началото на X в. българите били управлявани от елтебера (княза) Алмиш. За да укрепи властта си и да се бори срещу съседния Хазарски каганат, през 921 г. той изпраща посолство в Багдад, столицата на Абасидския халифат, с молба да изпрати обратно посолство с учители по ислям и пари на халифа за построяване на крепост срещу враждебните хазари. В резултат на това през май 922 г. във Волжка България пристига халифатско посолство, състоящо се от няколко хиляди души, начело с посланика Сузан ал-Раси. Посолството стигнало до град Болгар, където ислямът бил официално и доброволно приет за държавна религия на Волжка България." За това уж говорят "Записките" на Ахмед ибн Фадлан, секретар на посолството.

Официалната версия за "мита от 922 г." може да изглежда логична за неспециалиста, но от научна гледна точка е необоснована и може да се разглежда като "отмяна" на академичното знание за идеологически цели.

Академична версия на събитията от 922 г.

От изворова гледна точка е аксиоматично, че не съществуват извори за приемането на исляма от Волжка България през 922 г. Събитията, които са се случили тогава в земите на българите, са известни от "Запис на..." Ахмед ибн Фадлан — секретар на багдадското посолство, което пристига през май 922 г. при българския елтебер (княз) Алмуш. В документа не е отбелязано нито ,,народното", нито ,,официалното" приемане на исляма от Волжка България.

Ако се съди по текста на източника, Алмуш, неговите роднини и много поданици вече са изповядвали исляма. Алмуш приема мюсюлманското име не в хода на разговорите с участниците в багдадското посолство през 922 г., а много по-рано.

В началото на 60-те години на ХІХ в. в научно обръщение е въведена част от българските монети с мюсюлманските имена на Алмуш (Джагфар), на баща му (Абдала), както и на емира на Саманидската държава Исмаил Самани (892–907) и накрая на багдадския халиф ал-Муктафи (902–908), отсечени съответно между 902 и 907 г., т.е. десетилетие и половина преди пристигането на багдадското посолство.

По онова време Волго-Камският регион е натоварен с огромна маса сребърни саманидски дирхами и българите нямат практическа нужда да секат собствени монети. Тези монети, които Алмуш все още сече, е трябвало да изпълняват не толкова икономическа, колкото политическа функция — да фиксират статута на българския владетел в международната политическа йерархия по онова време. Тази йерархия била следната: владетелят на българите Джагфар (Алмуш) признавал над себе си върховенството на емира на Саманидската държава и върховенството на багдадския халиф. Ако следваме елементарната логика, възниква противоречието — защо мюсюлманинът с мюсюлманско име и официално признаващ се за васал на багдадския халиф отново през 922 г. да приема исляма?

Оттук според С.А. Янина става разбираемо съобщението на ибн Русте за разпространението на исляма сред волжките българи от 903–907 г. (т.е. "дофадлановско" време): "Повечето от тях изповядват исляма, а в селата им има джамии и начални училища с мюезини и имами".

В текста на "Записките..." не се споменава разпространението на исляма като цел на пътуването, защото участниците в посолството са знаели, че пътуват във вече мюсюлманска страна, чието население е наясно с най-новите богословски спорове. Само мимоходом Ахмед ибн Фадлан споменава, че под негово ръководство едно семейство е приело исляма, но не набляга на това. Ако през 922 г. владетелят и благородниците бяха приели исляма, секретарят на посолството едва ли щеше да забрави да напише за това.

За да приемете исляма, е задължително да произнесете шахадата. От работата на Ахмед ибн Фадлан става ясно, че нито Алмуш, нито неговите роднини са рецитирали шахада по време на срещата в посолството (защото са приели исляма по-рано).

Багдадският халиф и съответно членовете на посолството му изповядват шафитската машаба и ако ислямът е бил приет "от техните ръце" през 922 г., волжките българи, поне преди епохата на Златната орда, а дори вероятно и съвременните волжки татари биха били шафити. Но не са открити никакви следи (с изключение на едно семейство, обърнато в исляма от самия Ахмед ибн Фадлан, според собствените му думи) от шафитски машаб, разпространил се в продължение на 1100 години в границите на съвременен Татарстан. Така, ако следваме официалното съдържание на "мита от 922 г.", се очертава противоречива картина: бившите ханефити българи уж приемат исляма под формата на ханефитски, който вече са изповядвали, от шафитите.

Според Ахмед ибн Фадлан българският владетел става васал ("клиент") на багдадския халиф. Въз основа на това в дискурса на "мита от 922 г." циркулира тезата, че през 922 г. е извършено дипломатическо признаване на Волжка България и официалното ѝ влизане в кръга на държавите от ислямската цивилизация. Но, нека припомня, известна е монетата на Алмуш, на която е изписано не само неговото мюсюлманско име и името на баща му, но и името на владетеля на Саманидската държава едновременно с името на багдадския халиф ал Муктафи (бащата на халиф ал Муктадир, от чието име е изпратено посолство във Волжка България през 921 г.). Следователно Алмуш вече е васал на баща си, който управлява през 922 г. През същата година Алмуш става васал на сина на бившия си сюзерен. Изхождайки от това, без особени затруднения може да се разбере, че още преди 922 г. са установени дипломатически комуникации на България и Халифата. Най-вероятно са съществували и посолства от Багдад, а е малко вероятно през 921 г. багдадската аристокрация да е изпратила посолство от няколко хиляди души в "непознати земи".

От около XVI в. руините на Болгар се превръщат в място за поклонение на околното мюсюлманско население. Тук е бил центърът на празнуване на общинския празник джиен. Обект на поклонение в продължение на стотици години са били останките от сградите на Златната орда, именно те са "призовавали" поклонниците към тях, а не "спомените" за "приемането на исляма през 922 г.", които просто не могат да съществуват. Едва в късния съветски период сегашният върховен мюфтия на Русия Талгат Таджутдин, запознат с научната литература, разбира идеологическите перспективи на обявяването на Болгар за ,,място на официално приемане на исляма", което веднага е критикувано от казанските българолози. Ето защо съвременните джиенове в Болгар в чест на предполагаемото приемане на исляма тук през 922 г. нямат историческо основание.

Историческите източници говорят с пълна сигурност за официалното приемане на ханафитския машаб на сунитския ислям от волжките българи между 902 и 907 г. Учители на исляма за българите са били представители на средновековната държава на Саманидите, която през 892–907 г. е управлявана от Исмаил Самани, признат днес за "герой на таджикския народ". Официалното приемане на исляма от Волжка България може да се припише на него.

Фактори за "отмяната" на академичната версия

Академичната версия за официалното приемане на исляма от волжките българи в началото на Х в. в резултат на търговските и икономическите контакти с една от централноазиатските държави още в началото не е била много "тежък" символен капитал. Напротив, едно мащабно събитие на пристигане на многобройно посолство с ясно определено време (до един ден), от тази гледна точка, е било по-предпочитано. Очевидно поради това обстоятелство откритата научна критика на "мита за 922 г." в академичните среди на ТАССР/Татарстан възникваше само при изключителни обстоятелства.

До 2010 г. А.Х. Халиков, Ф.Ш. Хузин и Г.М. Давлетшин критикуваха в периодичния и научния печат тезата за официалното приемане на исляма от волжките българи през 922 г. в град Болгар, а "джиеновете", организирани от Талгат Таджутдин, бяха отразявани с неохота от републиканската преса и редовно критикувани от местните учени.

През 2010 г. политическата и, както ще бъде показано по-долу, историографската ситуация в Татарстан се промени драматично. Това доведе до фактическото "отменяне" на академичната версия на събитията от 922 г. в дискурса на средствата за масова информация, както и до окончателното формиране на "мита за 922 г.". През 2010 г. трима основни регионални лидери — президентите на Татарстан и Башкортостан Минтимер Шаймиев и Муртаза Рахимов, както и кметът на Москва Юрий Лужков подават оставки след десетилетия начело на страната. Рахимов и Лужков не са в състояние да продължат активната си политическа дейност и са "корпоративно отменени" от федералното централно правителство.

М.Ш. Шаймиев, за да предотврати перспективите за собственото си "отменяне", заема поста държавен съветник на Татарстан и чрез създадения фонд "Възраждане" започва активно да реализира мегапроект за реставрация на архитектурните и археологическите паметници на руския и православния Свияжск — и татарския и мюсюлманския Болгар.

Автор на проекта за официална актуализация на Болгар и на "мита за 922 г." най-вероятно е тогавашният директор на Института по история на Академията на науките на Република Татарстан и бивш политически съветник на М.Ш. Шаймиев — Р.С. Хакимов. Съдейки по публикуваните му спомени, именно той през лятото на 2010 г. настоява за атрибуцията на един от българските археологически обекти като "Дворец на хана" или "Дворец на Бату хан".

Рафаел Сибгатович, активен идеолог на борбата за суверенитет на Татарстан в началото на 90-те години на ХХ в., разбира, че признаването на новата йеротопия и "фактът" на приемането на нова религия в нея, наличието на уж точната дата на това събитие са изключително значим символен капитал. Освен това през май 2010 г. "Денят на покръстването на Русия" стана държавна паметна дата на Руската федерация (28 юли), а още през септември същата година с решение на Държавния съвет на РТ Татарстан установи "своя" държавна паметна дата — "Денят на официалното приемане на исляма от Волжка България през 922 г." (21 май).

Влиятелните корпоративни интереси се оказват по-силни от лобистките възможности на академичната корпорация в Татарстан и затова академичната версия за придобиването на исляма от волжките българи е "отменена". На свой ред това предизвика добре регистрирани промени в местната историография, когато основните специалисти-българисти започнаха да "отменят" предишните си възгледи.

"Преди и след отмяната": промени в регионалното историографско поле

До 2010 г. по-голямата част от казанските българолози отричат официалното приемане на исляма от волжките българи през 922 г. Основателят на Казанската археологическа школа А.Х. Халиков заявява, че подобно мнение е погрешно от гледна точка на науката и богословието. Публикациите на неговите ученици Ф.Ш. Хузин и Ф.Ш. Давлетшин година след година възпроизвеждат позицията, че "през 922 г. не е имало официално приемане на исляма (още повече окончателно и общонационално)".

Друг ученик на А.Х. Халиков — И.Л. Измайлов — се отнася скептично към твърдението за "официалното приемане на исляма от Волжка България през 922 г.". Той изрази своята гледна точка на страниците на фундаменталното издание на Академията на науките на Република Татарстан — седемтомната книга "История на татарите".

Актуализацията на Болгар като "център на татарския ислям", започнала през 2010 г., принуди гореспоменатите казански изследователи да променят по един или друг начин научните си възгледи. Първоначално са налице известни колебания, но те са предизвикани, по мнението на А.В. Овчинников, не толкова от научни съображения, колкото от опасения за "оттегляне на Биляр в Болгарската сянка". На кръглата маса "Приемането на исляма от българите: неизследвани аспекти", проведена в Института по история на Академията на науките на Република Татарстан на 23 май 2011 г., "Г. Давлетшин отбеляза, че приемането на исляма е станало много преди началото на X в. и този процес е протекъл на етапи. Затова въпросът за приемането на исляма през 922 г. остава открит", а "Фаяз Хузин на свой ред постави под въпрос приемането на исляма от нашите предци в град Болгар".

В съвместната им монография, издадена през същата година, обаче вече не може да се открие предишното, повтаряно от десетилетия отричане на приемането на исляма от българите през 922 г. В преиздадената през 2019 г. монография авторите се съгласяват с формулировката "официалното приемане на ислямската религия от българската държава" през 922 г.

Ако през 2004 г. Гамирзан Давлетшин ясно пише, че "...твърдението за официалното приемане на исляма във Волжска България през 922 г., т.е. след пристигането на багдадското посолство, не е подкрепено с нищо", то през 2020 г. той се съгласява, че "приемането на исляма през XIV в. в Ордата всъщност повтаря същия процес на покръстване, който се извършва в България през 922 г.".

За да не влязат в конфликт с "мита за 922 г.", както в книгите, така и в интервютата, специалистите започват да използват сложни фрази с многобройни уговорки и "недоизказаности", които могат да се тълкуват по два начина. Така например често се твърди, че през 922 г. Волжка България е официално призната за ислямска държава. На пръв поглед това изглежда като "официално приемане на исляма през 922 г.", но смисълът е съвсем различен, което често подвежда журналистите.

След 1989 г., в продължение на повече от 20 години Ф.Ш. Хузин критикува обосноваността на идеята на Талгат Таджутдин за честване на "годишнината от приемането на исляма през 922 г." в България, но когато "въпросът е взет на дневен ред" на "най-високо ниво", Фаяз Шарипович променя гледната си точка. В интервю през 2021 г. той заявява: "Необходимо е да се празнува. ...Всичко това трябва да се проведе тихо в Болгар, в Казан... Невъзможно е да не се празнува 922 г. Това не е обикновен празник. Той задължително трябва да бъде отбелязан".

Ако по-рано Ф.Ш. Хузин пише съвсем определено, че "Ибн Фадлан (секретар на посолството) и неговите спътници изобщо не са били в град Болгар", то в монографията от 2021 г. той защитава диаметрално противоположна гледна точка, според която багдадското посолство е пребивавало в Болгар в продължение на един месец: "То се е намирало на разстояние един фарсах от Итил, както е отбелязано в «Записките» на Ибн Фадлан, най-вероятно в седалището на българския владетел в района на съвременния Болгар — малко тогава селище, което по-късно получава статут на град и една от столиците на държавата"; "Изминал е почти месец от престоя на багдадското посолство в Болгар".

Вътрешният механизъм на регистрираната "отмяна" очевидно е обусловен от особеностите на междукорпоративните отношения, когато академичната институция действа като един от многото трудови колективи, "работещи" за одобрен от политическия елит мегапроект.

А.В. Овчинников. «Корпоративная отмена»: приключения «мифа 922 года» между академическим и идеологическим дискурсами. Томск, Казань, 2023.

[volgabulgars]

Татарите като етническо обединение се формират през периода на Златната орда

В статията "Генетичното наследство от експанзията на тюркоезичните номади в Евразия" авторите сравняват автозомите на тюркските народи и техните нетюркски съседи с четири етнически групи от Южен Сибир и Монголия: тувинци, монголи, буряти и евенки. За оценката са използвани два независими метода: изчисление на пропорцията на компонента на смесване и метод за анализ на сегментите и блоковете на ИБД, имащи общ генетичен произход. И двата метода показаха, че тюркоезичните народи в Западна Евразия имат по-висок дял на взети генетични азиатски компоненти, въпреки общото сходство с генофондовете на съседните народи. Следата от източните миграции е различна за всеки - при някои е по-значителна (например при башкирите), при други е по-слабо изразена (например в Кавказ и Турция), но именно нейното наличие отличава тюркските народи от техните нетюркски съседи. Сред нетюркските етнически групи изключение правят калмиките и изследваните марийци от Башкортостан, при които следите от източните миграции са сравними с тюркските. По-специално, както при татарите, така и при чувашите приносът на южносибирската и монголската компонента е малко по-голям в сравнение с удмуртите, коми, карелите, вепсите, както и с мордва (мокша или ерзя) и руснаците.

След това учените, използвайки определени методи (ALDER и SPCO), извършват изчисления за датиране на времето на последното значително генетично смесване за различните тюркски популации. В резултат на това бяха открити няколко вълни на източноазиатска експанзия. По този начин било установено, че последното значително смесване на съвременните казахи, узбеки, киргизи, татари и башкири е станало между XIII и XIV век. Същевременно авторите отбелязват, че тези народи говорят тюркски езици, принадлежащи към кипчакско-карлукската езикова група.

За сравнение е интересно да се разгледа положението на севернокавказките турци. При балкарците "примес" се открива през VIII в., т.е. отразено е влиянието на ранните тюрки, но най-късният и по-значителен примес е при куманите през XV-XVI в. и при ногайците през XVI-XVII в. Трябва да се отбележи, че делът на южносибирските и монголските компоненти в изследваните кубански ногайци и татари е сравним. Но при чувашите периодът на смесване се пада на IX в. По този начин трябва да се подчертае, че татарите като етническо население се формират в период, който съвпада с ординската епоха и новата голяма тюркска експанзия на потомците на източните кипчаки и карлуки. Докато чувашите и балкарците очевидно не са били генетично засегнати от влиянието на Златната орда. То не се е отразило и на езиково ниво — тези народи имат само следи от по-ранната тюркска експанзия.

Максум Акчурин, Радик Салихов. И все-таки: татары как этническая популяция сформировались в период Золотой Орды. Реальное время, 2019.

[volgabulgars]

Как е измислена "българската" идентичност

Трудно е да се проследи самостоятелното съществуване на волжките българи след завладяването и включването на Волжка България в Златната орда. Появата на кипчакскоезичното население, монголското иго, а след това и чумата [и опустошаването на Българските земи от войските на Тамерлан] към края на XIV в. напълно променят както етническата, така и езиковата карта на Поволжието. След това е трудно дори да се опитаме да опишем кой може да бъде волжки българи.

Въпреки това името "българ" (булгар) продължава да заема особено място в историята на народите от Поволжието. Нека се обърнем например към класическия анализ на най-важните татарски исторически извори, предложен от М.А. Усманов. В книгата си той анализира "Джами ат-Теварих" на Кадир Али Джелайр (1602 г.), анонимното съчинение "Дафтар-и Чингиз-наме" (края на XVII в.), "Теварих-и Булгария" на Хисамиддин Булгари-Муслими и "Теварих-и Булгария" на Таджаддин Ялчигул. Само от това изброяване става ясно, че историите на Волжка България са заемали видно място в татарската литература през последните петстотин години.

Едно от споменатите произведения — "Теварих-и Булгария" на Хисамиддин Булгари-Муслими, не е било известно на учените до 1846 г., когато е описано от И.Н. Березин. Някои отнасят това произведение към XVI в., други (като се започне от Марджани и се стигне до М. Усманов) го смятат за много по-късна творба или остро критикуват текста. Аз трябва недвусмислено да потвърдя втората гледна точка. Този източник не само изопачава представянето на основни факти, свързани с епохата на Чингис хан и дори на Тамерлан, но и ясно споменава Надир Шах Афшар, който е роден през 1688 г. и е владетел на Иран от 1736 г. до смъртта си през 1747 г. Следователно трябва да става дума за произведение от втората половина на XVIII или дори XIX в., макар че, разбира се, някои от фрагментите му могат да се основават на по-ранни източници. Друго споменато съчинение — "Теварих-и Булгария", или "Тарих-нама-и Булгар", написано от Таджаддин Ялчигул през 1220/1805 г., е характеризирано от М. Усманов като наивно и не особено убедително. Тази гледна точка трябва да потвърдя недвусмислено и аз.

Как можем да си обясним постоянната употреба на термина "българ" (булгар) в тези "предмодерни" източници. Известно е, че традиционните форми на "предмодерна" идентичност включват идентичности, основани на религия, местни връзки и племенна принадлежност. Така традиционната "предмодерна" идентичност би била например мюсюлманска, християнска или иудейска (еврейска); "произхождаща от Казан", "произхождаща от Самарканд" или "произхождаща от Туркестан"; джелаирска, кунгратска или найманска. Към новата ера знанията за племенната принадлежност на казанските татари са загубени. Важен въпрос: доколко историите на българите, създадени на Средна Волга, се вписват в тази рамка и в каква връзка се състоят (и дали се състоят?) с държавата Волжка България? Бих предположил, че историите на българите от това време не могат да отразяват съвременното им българско национално съзнание, тъй като идеята за "териториална нация" по това време не е позната в Руската империя.

Нека да разгледаме един откъс от "Теварих-и Булгарие" на Хисамиддин Булгари Муслими, а именно историята на приемането на исляма от волжките българи. Според този източник през 9 г. от н.е. (630 г.) пророкът Мохамед изпраща Абд ал-Рахман б. Зубайр, Зубайр б. Джад и Талха б. Усман при българите, за да проповядват исляма. Според същия източник владетелят на българите по това време е Айдар хан, а негов везир е Барадж. Този пасаж от текста изглежда доста спорен по много причини: приживе на Мохамед ислямският халифат едва започва разпространението си отвъд Арабския полуостров, а българите по времето на Мохамед и Кубрат, твърде вероятно, все още не са се преместили на мястото на сливането на Волга и Кама. Същото сведение се повтаря и от Ялчигул. Като вземам предвид тези данни, твърдя, че трудът на Хисамиддин Булгари-Муслими е отчасти опит да се напише (или фалшифицира) ислямската история на волжките народи, която датира от приемането на исляма в епохата на държавата на волжките българи.

— Юлай Шамилоглу. «Джагфар тарихы»: как изобреталось булгарское самосознание. Москва, 2011.

[volgabulgars]

За съвременното неоезичество, Волжска България и етногенезиса на чувашкия народ

[volgabulgars]

Срещаните в литературата опити за отъждествяване на бологерите с татарите са погрешни и тенденциозни. Тюркоезичните татари, които живеят в Централна Азия и Южен Сибир, са известни в писмените източници от 552 г. Те са били част от Тюркския каганат. С образуването на Монголската империя Чингис хан ги подчинява и включва в армията си. За първи път татарите се появяват в Източна Европа през 1223 г. като част от войските на Чингис хан, а след това през 1236 г. като част от войските на Бату хан. Те нямат нищо общо с историята на Волжка България преди падането ѝ през 1236 г.

Разгромът на Волжска България от монголо-татарите, разрушаването на нейните градове и много села и неизброим брой население през 1236 г. са известни от руските летописи и източните източници. Още тогава част от българо-чувашите бягат в Транс-Казан (Приказан) и на десния бряг на Волга, в басейна на Болшой и Малый Цивил. Образуваната през 1243 г. Златна орда, или Улус Джучи, включвала Хорезъм, Дешт-и Кипчак (Кипчакската степ), простираща се от Иртиш до долното течение на Дунав, Крим и българските земи. Западните кипчаци (според руските източници - половци), войнствени тюркски племена, достигат Днепър през 1054 г. и в продължение на повече от 180 години безпокоят руските княжества с чести нападения. В края на XII-началото на XIII в. част от кипчаките са отведени в Сирия и Египет като роби (мамелюци). Те започват да служат в египетската армия. Техните командири завземат египетския престол и го заемат от 1258 до 1516 г. В районите на Долна Волга, Придон и Днепър част от половците се заселват в градове. Те асимилират остатъците от хазарите. Като цяло половчаните били на доста високо ниво на развитие, владеели занаяти, занимавали се с търговия. С формирането на Златната орда западните кипчаци заедно с татарите формират основата на военната ѝ сила. И двете групи говорели доста сходни езици от кипчакската група. Л. Т. Махмутова установява, че в речника на кипчакския език от 1303 г. (Codex Cumanicus) 80 % от думите съвпадат с татарските думи. Златната орда се превръща в тюркска номадска империя (само Хорезъм, българските земи и южното крайбрежие на Крим са били уседнали области). Монголите в нея, представляващи ,,синята кръв", били ханове и емири - висшата аристокрация. Както пише арабският писател ал-Омари, в средата на XIV в. монголите в Златната орда се разтворили сред кипчакските татари. Татарите и западните кипчаки през XIV-началото на XV в. се консолидират в Ордата в единна татарска нация. Изтъкнатият египетски учен-арабист, филолог и историк Амин ал-Холи, който изследва арабските източници за Златната орда, стига до заключението: ,,Кипчаците са древни племена, свързани с татарите. След завладяването на кипчакските земи от татарите те са напълно асимилирани с тях". От източните кипчаки се формират мангците (ногайците), а след това казахите и узбеките. Сибирските татари оцеляват от татарите. При хановете Берка (1256-1266 г.) и Узбек (1312-1342 г.) татарите и кипчаките са ислямизирани. Въпреки това дори в началото на XV в., както пише арабският автор Ибн-Арабшах (1389-1450 г.), сред татарите все още имало идолопоклонници. От края на XIII-XIV в. татарският (кипчакският) език става официален език на Златната орда.

През втората половина на XIII в. са възстановени разгромените през 1236 г. градове Болгар, Биляр, Жукотин, Сувар, Керменчук и други, както и много села, и се появяват новите градове Балимер, Тубулгатау, Кашан, Тетеш, Иски Казан, Кам, Таяба и други. В градовете се появяват каменни сгради. Град Болгар в началния период на Златната орда, преди построяването на град Сарай-Бату, бил нейна столица, а по-късно останал лятна резиденция на хановете. В Болгар от края на 40-те години на XIII в. до 1342 г. се секат златоордински (джучидски) монети на хановете Бату, Мунке, Берке и др. В българските земи, които стават главен доставчик на хляб за цялата Орда, действат монголо-татарски даруги и башкари. В нейните градове започнали да проникват кипчакско-татарски администратори и воини. Но кипчако-татарите, като номадски народ, не се асимилират с българите до средата на XV век.

В.Д.Димитриев. Опустошение Болгарской земли во второй половине XIV–начале XV веков.

[volgabulgars]

Помните ли, че казах, че татарите все още смятат чувашите за роби? Ето още едно потвърждение:

Видеоклип на чуваш, който сънува чувашка ,,Къде си сега, зеленоока низина чувашка?". Татаро-администраторът го е озаглавил: ,,Бъди търпелив, чмоваш, твоята чмовашка е в татарския харем". Използвани са думите ,,чуваш" и ,,чмо".

Вижте също:

[volgabulgars]

Аллен Дж. Франк. Ислямската историография и «българската» идентичность на татарите и башкирите в Русия

Резюме от Anke von Kügelgen:
Тази изключително актуална книга се занимава с развитието на булгарската («българската») регионална идентичност сред татарите и башкирите, т.е. волжко-уралските мюсюлмани. Въз основа на местни ислямски ръкописи книгата разглежда как тези мюсюлмани са манипулирали местните легенди, разказите за покръстването и свещената география, за да създадат свещена историография, която изразява значима регионална идентичност и която отговаря на променящите се отношения между тези мюсюлмани и руската държава през XIX в. Книгата проследява и дебатите между традиционалистите и реформаторите, които са противници на тази свещена историография през XIX в., и разглежда съдбата на булгарската идентичност през XX в., включително нейната трансформация в съветско и постсъветско време в секуларизирана национална идентичност.

Не можах да прикача документа (файлът е твърде голям - 11,3 мб), затова давам линк към книгата на руски език (vk.com):
https://vk.com/doc704697_462998195?hash=udRmwp5nfNK1E22rumWICgq1eVOfEFSLUHIx4zCPfRz&dl=zmKi26lxjtxxzYIQYZYhX6qpFgJ59O64BzttN84Ua9P

[Hatshepsut]

Аллен Дж. Франк. Ислямската историография и «българската» идентичность на татарите и башкирите в Русия

Не можах да прикача документа (файлът е твърде голям - 11,3 мб), затова давам линк към книгата на руски език (vk.com):
https://vk.com/doc704697_462998195?hash=udRmwp5nfNK1E22rumWICgq1eVOfEFSLUHIx4zCPfRz&dl=zmKi26lxjtxxzYIQYZYhX6qpFgJ59O64BzttN84Ua9P

Книгата е вече качена и в нашата библиотека:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7318

[volgabulgars]

Татарският фалшификатор от Турция Мурат Булут

"Мин татар" означава "Аз съм татарин". Изображение на аватара на Мурат Булут във Facebook.

Мурат Булут активно пропагандира фалшификациите, че татарите са древни българи, а не татари (въпреки че сам се нарича татарин 🥴). Аватарът му във Facebook гласи "Мин татар", което означава "Аз съм татарин".

Не се колебае да използва фалшивата хроника "Джагфар Тарихи" като "доказателство" за българския произход:

https://www.facebook.com/share/p/1BM8qAKZxa/

Във всички свои публикации той нарича татарския език волжко-български. Това е директна фалшификация.

https://www.facebook.com/share/v/19o9h4XMMx/
https://www.facebook.com/share/p/1BXaDtLtne/

Татары мира

Възможно е списъкът да продължи безкрайно, затова е необходимо да разкажем веднага за страницата "Булгары мира" (Татары мира):

https://www.facebook.com/groups/769682366482782/

Описанието на тази група гласи:

"БУЛГАРЫ МИРА - БУЛГАРЫ КАВКАЗА, ВОЛГИ, СИБИРИ, УРАЛА, ДУНАЯ, ДНЕПРА, ДНЕСТРА, КРЫМА, ЕВРОПЫ, АМЕРИКИ, АВСТРАЛИИ, АЗИИ - МЫ ВМЕСТЕ!"

Доста странно селище на българи от гледна точка на съвременните миграции и легендата за 5-те сина на Кубрат. Ако обаче познаваме манталитета на татаро-булгаристите, не се изброяват българи, а татари:

• Татары Кавказа
• Татары Урала
• Татары Сибири
• Татары Дуная и Днестра
• Татары Крыма
• Татары Европы
• Татары Америки
• Татары Австралии

Основната аудитория на тази група са татарите, османските турци, които се опитват да пренапишат историята, сякаш са древни българи. Кого се опитват да заблудят?

[volgabulgars]

Codex Cumanicus

«Codex Cumanicus» («Кодекс Куманикус») — средновековен паметник на тюркската писменост, отнасящ се към епохата на Златната орда (Кипчакското ханство).

Пълното заглавие на книгата е «Alfabetum Persicum, Cumanicum et Latinum Anonimi scriptum Anna 1303. Die 11 Julii» («Персийско-куманско-латински речник, написан анонимно на 11 юли 1303 г.»). Кодексът на куманите книгата е наречена от унгарския изследовател граф Геза Кун през 1880 г., когато публикува превода ѝ в Будапеща. Той смятал себе си, както и всички унгарци-хунари, за потомци на кипчаки-кумани.

Единственият екземпляр на ръкописа на Кодекса е открит през 1363 г. във Венеция, сред книгите на библиотеката «Св. Марко», където се съхранява и до днес.

Кодексът вероятно е разработван в продължение на време. Смята се, че ранните части на книгата са възникнали през XIII век. Търговски, политически и религиозни дейци в Европа, особено във Византия и Унгария, са имали постоянни връзки с Дещ-и-Кипчак (Половецката степ) и са се стремили към ефективно общуване с кипчаките (куманите) още от средата на XI век.

Кодексът се състои от редица независими трудове, обединени в едно. Според мнението на много специалисти, този средновековен речник е съставен и написан в градовете Кафа и Солхат (Крим). Други смятат, че работата по създаването на книгата е вършена в манастира «Св. Йоан» близо до град Сарай, столицата на Улус Джучи (Златната орда / Кипчакското ханство).

Ръкописът се състои от италианска и немска част. За предаване на кипчакския език е използвана латинската графика, като на латински кипчакският език е наречен comanicum («кумански»), а на самия кипчакски — tatarçe («по-татарски»), tatar til («татарски език»). На титулната страница е написано: «Bu tatar til» («Това е татарски език»).

Източники: TÜRKLER için, Wikipedia.