Археология на Волжка България

[volgabulgars]

Влияние на исляма върху традиционната култура на народите от Волго-Камския регион през Средновековието

Епохата на Средновековието е свързана с най-силното влияние на монотеистичните религии върху традиционната култура и вярвания на народите от Поволжието и Кама. Това се дължи преди всичко на съществуването на държавата Волжка България в Средна Волга от X в., където държавната религия е ислямът. Влиянието на ислямската култура е преобладаващо до средата на XVI в., когато след Казанските походи на Иван IV Средното Поволжие е присъединено към Московската държава, а влиянието на християнството става определящо в държавната религиозна политика.

Подобно строго разграничение обаче би било по същество неправилно. Християнството се разпространява в България практически от момента на образуването на българската държава. То е свързано както с населението с християнско вероизповедание, живеещо сред българите, така и с християнските мисионери. Според писмените извори през XII–XIII в. са известни християнски храмове в големите български градове. Така например канонизираният от православната църква Авраамий Български, който е убит след проповед и религиозен спор във Великия град (вероятно Биляр) в началото на XIII в., първо е погребан тук в християнското гробище, а след това, по искане на великия княз Владимир, мощите му са пренесени във Владимир.

"Ал-Булгар е името на града. Сред жителите му има християни и мюсюлмани."
— Мохамед ал-Идриси. Книгата на Роджър, 1154 г.

На свой ред ислямът е известен в региона поне от IX в., като се разпространява чрез мюсюлмански търговци, пътешественици и в резултат на военните кампании по време на хазаро-арабските войни през VIII в.

Това обаче не изчерпва сложността на проблема. При волжките българи ислямът е религия, която е приета първо от управляващия елит в началото на X в. и малко по-рано от част от населението, което я изповядва още преди преселването в Средна Волга (Баранджар). Първоначално ислямът при българо-мюсюлманите не е бил каноничен багдадски, а средноазиатски (хорезмийски). Важен фактор за формирането на спецификата на исляма в Поволжието (българския ислям) е фактът, че преди приемането на новата религия повечето от българите са били езичници. Ислямизацията на българите не е еднократен акт, а процес, продължил повече от едно десетилетие.

Необходимо е да се вземе предвид фактът, че населението, което наричаме българи, е било многоетническо. Съответно не всички от тях са били турци и потомци на първите български преселници. Те са били представители на финландските народи от Кама и Поволжието и заплашителни езикови групи със свои традиции, вярвания и ритуали. Етническият състав на първоначалното ядро на Волжско-българския съюз е бил разнороден. Писмените източници назовават в състава му племената берсула, баранджар, суваз, ескел и самите българи. Тези фактори се отразяват още на първоначалните опити за въвеждане на исляма като единна племенна религия — при управлението на Елтебер Алмуш (първата четвърт на X в.), когато един от вождовете отказва да подкрепи начинанията на българския владетел.

Ислямизацията на волжките българи остава слабо проучено историческо явление. Археологическите данни за материалите от погребенията ясно показват процеса на мюсюлманско-езически дуализъм, който постепенно е заменен с мюсюлманска обредност. Това убедително се доказва от проучванията на Е.П. Казаков. Но дори и в този случай ключовите паметници на ранните българи на Волга (Кайбелски, Болшетархански, Танкеевски и откритите неотдавна Автозаводски могили) са толкова специфични, че стават причина да се смята, че това население се е формирало на основата на взаимодействието на различни етнокултурни компоненти. Това изискваше собствено обяснение и интерпретация.

Съществуват и други гледни точки, които се основават на сведенията на Ибн-Фадлан, че част от българите са били мюсюлмани още преди пристигането им в Средна Волга. На тази основа се твърди, че още от началото на X в. мюсюлманската религия става основа на духовния живот на българите. Археологическите материали не предоставят убедителни доказателства за това.

Обяснението на тези факти и подходи намира израз в хипотезата, според която българите заселват Средното Поволжие на няколко "вълни", последната от които в края на X в. вече е свързана само с това, че българите са мюсюлмани. Привърженици на тази хипотеза са Е.П. Казаков, Т.А. Хлебникова, А.Х. Халиков. Признавайки по принцип тази обща принципна схема, изследователите все пак се разминават във вижданията си за времето на появата на мюсюлманското население. А.Х. Халиков и Т.А. Хлебникова смятат, че това е станало в началото на Х в., а Е.П. Казаков (1992) — че това е станало през последната третина на Х в. Съществуват различия в оценките за степента на ислямизация на българите от първата и следващите "вълни", както и за причините за този процес.

Теорията за "вълните" на българизация и ислямизация на Средното Поволжие възниква като опит да се обясни фактът, че първоначално българите водят предимно номадски начин на живот, а в края на Х в. виждаме почти напълно уседнало българско население, занимаващо се със земеделие, както и значителен брой стационарни селища и дори градове с преобладаващи мюсюлмански елементи в културата и ритуалите. Този феноменален процес на "заселване" на българите трудно може да бъде обяснен логично. Археологическите данни показват, че през повече от 100 години от пребиваването си на Средна Волга (от средата на VIII и до края на IX в., а може би и по-късно) българите са водили предимно номадски начин на живот. Най-малкото, техните постоянни селища в Казанското Поволжие все още не са идентифицирани (въпреки целенасоченото търсене на такива обекти през няколко десетилетия на ХХ в.), а погребенията в раннобългарските могили (от които знаем за волжките българи от втората половина на VIII–IX в.) са направени все по езически погребален обред. Отделните находки на раннобългарска керамика от VIII–IX в. в българските селища не променят общата картина.

Селището, което вече е било обитавано от уседнало българско население, е селище в Малкия Йерусалимски овраг в Болгария (изследвания на П.Н. Старостин). То е датирано (включително с монети) от края на IX–началото на X в. или, както смята Е.П. Казаков, от първата четвърт на X в. Според открития археологически материал той е синхронен с езическата част на раннобългарското погребение на Танкеев.

Първата версия в теорията за миграционните вълни на българите се основава на тезата, че в българското общество, формирано на основата на местното финландско население и пристигащите българо-сарматски племена, които се превръщат в държавен елит, протича активен процес на феодализация, съпроводен с разпространението на държавната религия - исляма и интензивно развитие на селищната структура (нейната структура е изградена от аборигенните фино-угорски племена), като основа на държавната икономика. Тази гледна точка е обоснована и доказана от Н.Ф. Калинин и А.П. Смирнов, които обаче представят този процес по различен начин.

Н.Ф. Калинин смята, че този процес е бил много бавен и българите са се "просмуквали" в местната фино-угорска среда в продължение на няколко столетия. А.П. Смирнов (1951) приема еднократно пристигане на българите и постепенното им сливане с местното население. Последната гледна точка се споделя за известно време от Т.А. Хлебникова.

Втората хипотеза се появява в средата на 60-те години на ХХ век. В.Ф. Генинг и А.Х. Халиков върху материал от раннобългарските погребения изказаха идеята, че дошлите на Волга българи-прабългари не са влезли в пряк контакт с местното население, тъй като по това време това население е отсъствало. Това е станало малко по-късно и в много ограничена степен. Въпреки това въпросът за ранното заселване остава отворен. Нито археологическите данни, нито писмените източници съобщават нещо за него.

През 1967 г. опит за решаване на този въпрос е направен от А.Х. Халиков. Той е свързан с началото на мащабни проучвания на селището Биляр. Ученият твърди, че градът е построен след 922 г. и сякаш е бил отправна точка за българското градоустройство и пълната ислямизация на българите-пагани. Но дори и въз основа на тази дата се оказва, че около 150 години икономиката на българите не е била земеделска.

Освен това в селището Биляр няма следи от юрти, в които според писмените източници е живяло част от градското население, а това би било съвсем естествено, като се има предвид, че там са живели и вчерашните номади. Едно подобно на юрта жилище, открито от Ф. С. Хузин през 80-те години на ХХ в., не премахва тези въпроси. Също така не са открити езически погребения на българи нито в градските некрополи, нито в квартала на града.

Този екскурс в историографията на проблема в никакъв случай не е почит към традицията. Този въпрос и неговото решение все още нямат еднозначен отговор, а изказаните по-рано хипотези заслужават най-внимателно внимание. Обобщавайки наличните мнения, можем да констатираме, че проблемът за историята на първите средноволжки мюсюлмански българи остава нерешен. Ситуацията към днешна дата (2012 г.) се свежда до следните тези:

• Най-ранните погребения, определени като български, са езически;
• Погребенията, направени по мюсюлмански обред, се появяват през IX–началото на X в. и съседстват с езическите;
• Ранните селища от IX–X в. съответстват по материална култура на находките от езическите погребения от ранните български могили, но не са открити некрополи, свързани с тях, а тези, които са известни, са все мюсюлмански;
• Към края на Х в. преобладаващият брой погребения в българските могили (известни досега) са извършени по мюсюлмански обред;
• Обредността на мюсюлманските български погребения е нестабилна, с многобройни отклонения от правилата;
• Материалната култура на ранните селища се характеризира с наличието на предмети на езическия култ с различен произход и характер.

За нашата тема последната теза е от особено значение. Материалите от селищата ни позволяват да разкрием това, което може да не се появи в погребалните комплекси - степента на стабилност на езическите идеи и вярвания.

Трябва да се добави, че последвалата история на Волжска България е била и все още е разглеждана в литературата като пример за развитието на мюсюлманската култура, където като в котел се "смилат" езическите прояви, свързани с представителите на околните народи, живеещи в България. Същевременно изследователите на българското изкуство и духовна култура отбелязват ярки прояви на езически предислямски възгледи у българите през целия домонголски период. В изкуствоведската литература е описан българският "животински стил", а в изследванията върху духовната култура на прамонголските българи е установена и дефинирана появата на езически култове и общотюркски възгледи в мюсюлманската държава.

Волжска България е била мюсюлманска държава, затова не е било позволено да се изобразяват живи същества, но това не изключва използването на анималистични сюжети в българското изкуство. Нещо повече, влиянието на ислямската орнаментика, художествените традиции по отношение на декоративността и пластичната образност са послужили като значителен стимул за развитието на иконографията на животните и птиците в българското изкуство от домонголския период.

Все пак, ако се абстрахираме от тези теми, трябва да отбележим, че мюсюлманските канони във Волжска България (например в погребалния обред) са доста променливи през целия предмонголски период. Ако разгледаме погребалните съоръжения, то те са няколко вида - от прости ями и с рамене без дървени части, и с тях например дървена облицовка на стените на ямата с дъски, дървени рамки без дъно, ковчези, сковани с железни гвоздеи и др. Някои от тези нововъведения имат хронологичен характер, други се отнасят до някакви местни особености на култовата практика, но във всеки случай отразяват сложния характер на българския ислям като културно явление. Запазени са и такива елементи като например култът към огъня, който е отбелязан още в изследванията на Е.А. Халикова.

В археологическите материали на Волжка България от домонголско време има малко предмети, свързани с мюсюлманската култова практика. От Спаския кладенец от 1869 г. произхожда сребърна капторга — специална кутия, в която са били поставяни написани молитви и сури от Корана.

Съкровище на Спасск от 1869 г. Сребърна капторга (1) и огърлици със златни висулки (2, 3). Изчтоник.

Същевременно доста представителна е поредицата от предмети, свързани с езическите култове на фино-угорските народи от Поволжието и Урал. Идентифицирани са и по-малък брой предмети, свързани с културата на народите, живеещи в Урал и Западен Сибир. Последните предмети несъмнено са внесени и изработени извън пределите на българската държава. Това са например висулки във формата на фигура на мечка, кръстчета с изображение на саби и патици (X–XI в.) и др.

Любопитни са българските заемки на сюжети от ислямския свят, отразени във формите и орнаментиката на занаятите. Най-ярките от тях са фантастични същества с рог на задната част на главата. Те са въплътени в предмети от бита - миниатюрни ключалки и огледала. Смята се, че лъвоподобните същества, във формата на които са изработени бронзовите ключалки, изобразяват стилизирана фигура на леопард. Техен прототип са иранските изделия от XII–XIII в. Но в иранските изделия от XI–XII в., както и по-късно в изделията от ранната Златна орда, няма изображение на човешка фигура. Върху българските изделия върху това фантастично животно е изобразен ездач. В единия случай това е мъж, а във втория — жена с бебе.

Дали това е само българска интерпретация на сюжета със собствени идеи и представи, или произходът му е друг? Все още няма еднозначен отговор на този въпрос.

Като се има предвид, че такива фигурки на български изделия в старините на Волжска България са известни само две, не може да се смята, че става дума за масово явление. В същото време в българските материали (предимно от големите селища) се срещат бронзови идоли, като правило, масивно отлети (фиг. 120.-2, 3). Но са известни и отделни части, най-често под формата на своеобразна миниатюрна маска с няколко лица. Понякога по тях има отвори, очевидно за закрепване към някаква основа.

«Фигура 120» — Бронзови български идоли. 1 — Змиево; 2–5 — Билярск. Колекция на НМ РТ. Източник.

«Фигура 121» — Рисунки на изображения върху сребърни съдове от Трансуралския регион.

А.А. Шпицин обръща внимание на тези продукти в края на XIX– началото на XX век. А.Х. Халиков ги разглежда като израз на култа към домашните български божества — "грозници", като маркер на запазени езически предислямски вярвания. Според него те са свързани с митове и легенди за произхода на тюркския народ. Не е изключено някои от тях да са свързани с култа към близнаците, като например бронзовата двустранно отлята фигурка от селището Змиевка (фиг. 120.-1).

В българските колекции се срещат идоли с форма на птица, по-специално от селището Биляр (фиг. 120.-4), както и редица други паметници. Многобройни аналогии с тях има и в канските старини.

Освен това дори и при господството на исляма в България се запазват езически светилища, някои от които престават да съществуват по-късно (например Тигашевското селище в Чувашия), други остават място за поклонение и извършване на различни обреди (селището Гремячий Ключ в Татарстан).

Не е изключено да са се запазили и езически български (тюркски) обреди и вярвания, чието наличие е предположено и доказано върху археологически материал от А.Х. Халиков.

Българският ислям е уникален в смисъл, че ако го оценяваме спрямо заобикалящия го свят, можем да приемем, че в началния си етап той е по-скоро културен, отколкото религиозен феномен. Не е имало насилствено разпространение на идеите за исляма, джихада и т.н. от страна на българите, както твърдят някои изследователи. Предметите на материалната култура убедително свидетелстват, че населението на самата Волжка България, на нейната граница и на съседните земи не е изключвало в религиозната си практика някои форми на езически вярвания с тюркски и фино-угорски произход. Отдалечеността на България от центровете на ислямския свят, езическата среда, силните традиционни вярвания (тюркски) стават основа за появата на това явление. И това явление е било доста забележимо през епохата на Златната орда.

Така че българският ислям е явление, специфично за Източна Европа както по своя произход и характер, така и по степента на влияние върху околните народи.

Руденко К.А. Влияние ислама на традиционную культуру народов Волго-Камья в эпоху средневековья. Казань, 2012.

[volgabulgars]

Светогледът на Волжка България (X–XV в.) според археологическите данни

Въпросите, свързани с етнокултурната история и мирогледа на населението от миналите епохи, традиционно привличат вниманието на изследователите. Дълго време се смяташе, че археологическите материали са приложими предимно за изучаването на първобитни или неписмени култури, докато духовният живот на средновековните държави с утвърдена конфесионална принадлежност се възстановяваше главно въз основа на писмени източници.

Това важи в пълна степен за Волжка България и Булгарския улус на Златната орда. До втората половина на XX век в историографията преобладаваха концепции, основани на лингвистични данни и писмени свидетелства. Смяташе се, че преди монголо-татарското нашествие основната част от българското население е останала езическа, а исляма са изповядвали само градските жители. Окончателната ислямизация и тюркизация на Поволжкия регион се свързваше вече с епохата на Златната орда, когато езическото население уж било изтласкано от ислямизираните кипчаци.

Ситуацията се промени коренно благодарение на мащабните археологически разкопки от втората половина на XX век, които разкриха очевидно несъответствие между писмените сведения и материалните източници. От една страна, арабските автори от първата четвърт на X век споменават за мюсюлманските българи и констатират факта, че управляващият елит е приел исляма. От друга страна, археологическите данни от 60-те до 80-те години на XX век убедително свидетелстват, че чак до последната трета на X век във Волжка България е преобладавал езическият погребален обред.

През XI–XIII век ислямът се превърна в широко разпространена държавна религия, което се потвърждава както от писмени, така и от археологически източници. Въпреки това разкопките показаха, че групи от езическото население са продължили да живеят сред мюсюлманите и активно да взаимодействат с тях. Това е довело до формирането на своеобразна двуобредност (биритуализъм) в погребалната практика: елементи от езическия обред редовно се срещат на мюсюлманските гробища, а от мюсюлманския — на езическите. Забележително е, че в домонголския период езическите култове са били свързани предимно с угро-финското население, а в периода на Златната орда — с тюркското.

Систематизацията на погребалните паметници разкрива сложна хронологична и културна диференциация. Очевидно е, че дори през класическия български период мюсюлманските обреди не са успели напълно да изместят доислямските вярвания. Основната причина за това е бил многоетническият състав на населението на България. При това значителната вариативност на елементите на погребалния култ в самите мюсюлмански погребения все още не е получила изчерпателно обяснение.

Наличието на светилища и значителен брой езически култови предмети в българските селища, включително големите градски центрове, позволява да се направи категоричен извод. Господството на монотеистичната религия на държавно ниво не е изключвало езическите практики от ежедневието на обикновеното население. Ислямът и традиционните вярвания не просто са съжителствали, но и са били тясно преплетени през цялата история на българската държава от X до началото на XV век.
— К.А. Руденко. Погребенията на Волжка България и Булгарския улус на Златната орда като източник за изучаване на мирогледа на средновековното население на Волго-Камския регион: въпроси на систематизацията. Барнаул, 2013.