Книги за Волжка България и за Волжкитѣ българи

[stillbulgarian]

Александър Бушков. Чингис хан: Непознатата Азия

Книгата на руския писател Александър Александрович Бушков показва алтернативен поглед върху управлението на Чингис хан. В глава 9, наречена "Волжка Атлантида", Бушков прави историческа екскурзия до Волжка България и разказва за волжките българи от Средновековието до наши дни.

Текстът е достъпен на руски език като уводен фрагмент:
https://history.wikireading.ru/880

Налице е и превод на главата "Волжка Атлантида" на български език:
https://docs.google.com/document/d/1wwH1otRrZaiV7xtVs1TVNdGui1uARsczv-lrEBJLZRM/edit?usp=sharing

Тук ще дам един интересен за мен фрагмент за името на хората:

Но да се върнем към България. През 1396 г. град Булгар е разрушен до основи от владетеля на Златната орда Темир Аксак и никога не се възражда. Столица на Волжка България станал Казан, който дълго време се наричал Булгар-ал-Джадид, т.е. "Нов Болгар".

Оттогава започва историята на Казанското царство, чието население сме наричали татари. Въпреки това, без да отричаме напълно съществуването на народа, наречен "казанcки татари" (което би било просто глупаво), не бива да забравяме, че част от населението на Казанското царство все пак са били българи, които са се запазили като народ.

Присъствието на българския елемент в историята на Казанското царство може да се проследи ясно. Турски документи от 1550 г. наричат Казан столица на Българския вилает. След завладяването на Казан Иван Грозни прибавя към дългия списък на своите титли и "княз на България" - не "татарски", а точно този български. Между другото, именно въз основа на това слабо познаващият средновековната история Фоменко и заключил, че някога Русия е управлявала някога Дунавска България - иначе, да речем, защо руските самодържци до разпадането на монархията са се наричали "князе български"? В същото време става дума за Волжка България, чието съществуване за Фоменко, доколкото разбираме, е останало загадка зад седем печата. Впрочем това не е негова лична вина - родната историография (съветска и руска - бел. прев.) с цялото старание, достойно за най-добро приложение, потопи България в пълно забвение. Наистина Волжката Атлантида, скрита от погледа единствено благодарение на човешките усилия, а не на природните катаклизми…

По време на управлението на Петър Велики западноевропейските учени, които нахлуват в Русия, подхождат към някои въпроси с възхитителна простота. В никакъв случай не може да се отрече приносът им за развитието на руската наука, но те също така натвориха много глупости. Както беше и с "татарите". Чуждестранните специалисти (които не знаеха не само татарски, но и руски) не си правеха труда да търсят задълбочено генеалогията на народите от Руската империя. Нима те живеят в Сибир? Тогава те са сибирски татари и това е всичко! В Казан? Казански татари, разбира се. Казвате, че някои от тези "татари" упорито наричат себе си "българи"? Това е ненаучен подход. Европейските учени не познават такава Велика България, което означава, че не може да има българи в света и те са чисто митологични фигури, като еднорог или човек с лисича глава…

Най-вероятно логиката на разсъжденията е била точно такава. Макар че българите не веднъж вдигали въстания (както е било, да речем, през 1753-1755 г.), стремейки се към възраждане на България. А руските летописи, съставени след Иван Грозни, често са изпъстрени с фрази от рода на "българите отново въстанаха".

През 1862 г. се появява организацията "Съвет на волжките българи мюсюлмани", чиято същност е ясна от името и не се нуждае от допълнителни обяснения.

През юли 1917 г. волжките българи свикват конгрес в Казан и решават да възродят Волжка България. Начело на конгреса застава Садри Максуди - учен и ерудиран човек, който добре познава историята на своя народ, получава висше юридическо образование в Сорбоната и става депутат в Държавната дума на два състава.

През ноември същата година е провъзгласена Иделско-уралската национално-културна автономия, чиято територия включва историческите земи на Волжка България.

(Нека веднага уточня: категорично не харесвам откровените изблици на съвременните български идеолози, които в полемичен плам твърдят, че "татари изобщо няма", че всички казанлъшки татари са българи, само че едни българи са "прави", запазили историческата си идентичност, а други - не. Това вече е прекалено - защото татарите наистина съществуват като нация и не се стремят да се припознаят като "неправилни българи". Междуетническите отношения са деликатно нещо, особено в нашата трудна епоха, и затова трябва да се мери седем пъти, преди да се реже. Татарската нация съществува - както и българската нация, макар и със сигурност не в мащабите, които си представят възторжените романтици. Такива романтици, нека бъдем откровени, понякога нанасят повече вреда, отколкото полза).

С. Максуди, подготвил Конституцията на Идел-Урал, изобщо не е бил нито тесногръд националист, нито сепаратист, не е изисквал никакъв "суверенитет" и пише: "Ние не искаме да бъдем свободни срещу руския народ... ние твърдо вярваме във възможността за свободно съществуване заедно с руския народ, който никога не сме смесвали с държавна власт, която не произлиза от народа".

Срещу Максуди и идеите му се обявяват онези "татари", които изобщо не признават съществуването на отделен "български" народ.

А след това се появиха болшевиките... Съвсем не бяха склонни да си задават главоблъсканици върху проблемите на българския народ - те имаха свой план за действие, предписващ, наред с другото, да се избягват излишни усложнения. Всъщност какво значение има - в Поволжието живеят само татари или и някои българи, ако всички народи трябва да се борят рамо до рамо за световната република на Съветите? Защо трябва да затрупваме главите си с ненужни подробности?

На 27 май 1920 г. Ленин подписва декрет за създаването на Татарската република... Преди това болшевиките усърдно разбиват Идел-Урал и Съвета на волжките българи мюсюлмани като чисто "контрареволюционни" организации. С. Максуди, за чиято глава болшевиките предлагат голяма награда, успява да избяга в чужбина и се установява в Париж. На Парижката мирна конференция на страните от Антантата, която обобщава резултатите от Първата световна война, той изпраща меморандум по проблемите на българите, в който пише: "Струва ми се уместно да обърна внимание на факта, че името на нацията, която представлявам, "татари", не е нищо друго освен историческа грешка". Върховната конференция обаче решаваше много по-съществен въпрос от възстановяването на историческата справедливост за някакъв полузабравен азиатски народ. Членовете на Антантата разпалено грабеха победените и изграждаха нов световен ред със себе си, своите любимци, начело - къде да си спомним за българите, които по чудо не живеят на Балканите, а на Волга…

Между другото, още през март 1920 г. на територията на Казанска губерния избухва въстание срещу българите, които не искат да бъдат "приписани" на татарите - и същевременно срещу болшевиките, които са станали по-досадни от горчива ряпа. Болшевиките неразумно обявиха бунта за обикновено контрареволюционно избухване и го потушиха по най-кървав начин с редовни войски. В какво ли не участвали с огромна охота други "червено татарски деятели", които по-късно Сталин (обаче за съвсем други "заслуги") опрял до стената, та те и до днес се смятат за "невинни жертви на култа към личността".

След това се появява Башкирската република като своеобразно плащане на башкирите за подкрепата на червените срещу Колчак. Българите отново нямаха място в този "парад на суверенитетите". Но българите си останаха българи. През 1922 г. авторът на книгата "Мюсюлманската култура в Средното Поволжие" М. Худяков пише: "Масата съвременни казанлъшки мюсюлмани и днес не се смятат за татари, а се наричат българи". През 1926 г., по време на Всесъюзното преброяване на населението, милион и половина души се наричат българи - но по това време започват да се появяват "научни трудове", които представят волжките българи просто като "монголски номадски племена, дошли от Монголия"... А след това настъпва всеобща паспортизация с "пета колона", където всеки, за да не бъде умен, пише "татарин".

Максуди живее в чужбина още дълги години, професор е в Сорбоната, след това в университетите в Истанбул и Анкара, преподава право и история, умира през 1957 г. и никога не му е съдено да се върне в Русия....

През април 1946 г. в Москва се провежда научна сесия на Академията на науките на СССР, организирана от катедрата по история. На нея присъстват известни историци, археолози, етнографи, лингвисти. Бяха направени много сериозни изводи: че съвременните татари нямат нищо общо с "монголите", че такъв народ като волжките българи е съществувал в действителност, че той никога не е бил "изтребван на чисто". Уви, нямаше никакви последствия за възстановяването на историческата справедливост.

Когато започна перестройката (било то и не през нощта), списание "Известия ЦК на КПСС" през 1989 г. публикува списък с исканията на хората, изпратени в писмен вид до Централния комитет. "В много писма от различни райони на страната казанските татари молят да бъдат наричани "българи" или "булгари"".

Е, когато през последните години с труда на ентусиаста Ф. Нурутдинов беше публикуван набор от български летописи, на много събития от историята на цяла Русия трябваше да се погледне по друг начин (на това ще се спрем по-късно).

Можем да се позовем и на свидетелството на човек, който със сигурност е авторитетен по този въпрос. Талгат Таджуддин, мюфтия и шейх-ул-ислям, ръководител на Централното духовно управление на мюсюлманите в Русия и европейските страни от ОНД: "И затова ни наричат татари, въпреки че всъщност сме булгари... А българите са най-близките роднини на булгарите. Просто едни са останали на Волга, а други са отишли по-далеч, на Дунав, и са се смесили с останалите".

Така че изводите са прости: без да се претендира за правото на татарите да се смятат за народ, е необходимо да се признае, че част от татарите са българи. Независимо от това какви странни етнически смесвания са настъпили в резултат на нашествието на Бату с голям брой етнически групи, древните българи са запазили себе си, своя език и култура.

И ние трябва по-често да си спомняме за тяхната държава и да ѝ отдаваме мястото в историята, което тя несъмнено заслужава - без да се пазим от "хлъзгави" теми и "остри" въпроси…

Източник:
https://history.wikireading.ru/880

Александър Бушков в Уикипедия

[stillbulgarian]

Фаина Гримберг. Рюриковичи, или Седемстотин години "вечни" въпроси

Фаи́на Ио́нтелевна Гри́мберг / Faina Iontelevna Grimberg е руски историк-балканист, автор на книги по руска и българска история.

Книгата на Фаина Гримберг Рюриковичи или Седемстотин години "вечни" въпроси е предназначена за широк кръг читатели и в същото време е необходим наръчник за учители, студенти и възрастни ученици, които искат да мислят самостоятелно и нетривиално. Книгата е публикувана от издателството на Московския лицей през 1997 г.

Цитирам фрагмент от книга, която разобличава съветската историческа наука пропаганда и прави кратък екскурс в историята на волжките българи:

Интересът към "българските проблеми" в руския политически и културен живот се пробужда на два пъти. Първият изблик на активен интерес, разбира се, се отнася до периода на войната от 1877-1878 г. Тази война, наречена "руско-турска", по същество е борба за възможността Руската империя да се закрепи на Балканския полуостров, който Бисмарк така медицински нарича "мекото подребрие на Европа". Такава възможност съществуваше. Османският султанат изживява последните си десетилетия. (Въпреки това те успяват да се закрепят на Балканите едва през... 1944 г.). И изведнъж Западна Европа вдига скандал; ето, казват те, Русия твърди, че има право да освободи българите, но какво да кажем за нейните собствени българи, те все още седят неосвободени... - Тоест, какви българи, - идва отговорът, - ние нямаме никакви българи! Имаме само татари - потомци на лоши завоеватели... А Достоевски в прочутия си "Дневник на писателя" обобщава: "Казанските татари нямат и сантиметър от собствената си земя"…

Тук почти всичко приключва и "страстите по българите" утихват. Само самоотверженият и "реакционен" Иловайски продължава да се бори - "Първата полемика по българския въпрос", "Втората...". И още допълнения, и още разяснения... Междувременно т.нар. казански татари продължавали да помнят, че са българи, а Иван Грозни завладял българското царство, а не Казанското ханство; и се вдигали различни обществени и политически движения "за връщане на етнонима", и дори сегашният хотел "Татарстан" се намира почти на същото място, където (още през ХХ век) е имало "български стаи"…

Около края на 1940-те години съветската историческа наука окончателно разработва своите български концепции, според които: волжките българи нямат нищо общо с дунавските българи, волжките българи вече не съществуват; и - накрая: да, на територията на СССР живеят далечни потомци на волжките българи, званието "почетни бивши българи на СССР" е "дадено" на безобидни "малки" етнически единици - чуваши и малко известни бесермийци...".

Към края на 40-те години доминира възгледът за Святослав като "защитник и освободител" на българите "от гръцко иго", като този възглед е съпричастен и към антигръцките (поради вековните спорни територии) възгледи на българските учени. Съветската историческа наука симпатизира на желанието на Святослав, описано в "Повест за изминалите години", да се закрепи на Балканския полуостров, и то именно на територията на съвременната българска държава…

Какво е вярно тук? Съветската историческа наука често противопоставя волжките и дунавските българи на принципа на... двете гласни... Тоест нарича волжките българи "булгари", а дунавските - "българи". Самите българи, както волжските, така и дунавските, произнасят много къс звук, нещо средно между "о" и "е"; "болгари" - руско произношение-изписване, "булгари" - западноевропейско. "Казанските татари" дори не са "потомци на волжките българи", те са "просто" волжки българи.

Държавите на волжките и дунавските българи се образуват в резултат на разпадането на раннофеодалната държавна имперска формация - Велика България. Дунавските българи, както е известно, са християни, а волжките българи - мюсюлмани от първите десетилетия на X в. Първоначалният, общобългарски език е тюркски. Волжките българи интегрират в държавата си "местни" племенни формации, предимно угрофини и тюрки; същото става и с племенните славянски формации на дунавските българи.

Войните на Святослав с волжките българи всъщност са борба за владеене на територии, прилежащи към огромен воден път; това е и борба за население, т.е. за територии за "събиране на данък".

В основата си държавата на волжките българи е достатъчно развит феодален цивилизационен модел с наличие на каменна архитектура, писмена култура и развити градски структури. Но тя имала два съществени "минуса", които силно "затруднявали" нейното съществуване. В него били интегрирани голям брой "местни" родови и племенни способи с различна степен на развитие, предимно номадски и полуномадски; така се появява значителна "пропаст" между държавното "ядро" и "периферията", както и значителни социални, битови и психологически различия, които са вечното бедствие на имперските формации.

Вторият български "минус" вече ни е познат; все пак става дума за несъответствието на "държавния модел" с неговата "военна служба". Военната система на волжките българи е съчетание на дружинното ръководство с елементи на "наемна войска"; всъщност военната система на българите има отбранителен характер; не поради, разбира се, тяхната "мирна природа", а именно поради самото несъответствие на държавния модел с военната служба на този модел. Киевска Рус, както вече казахме, не е имала такова несъответствие, военните действия на киевските князе са били настъпателни, експанзионистични. Но трябва да се отбележи, че българите се противопоставили на "киевската експанзия" доста успешно.

Източник:
RoyalLib

Фаина Гримберг в Уикипедия