Тема за гѫби

[Hatshepsut]

Пъстърва

Пъстървата (Polyporus squamosus) е вид базидиева гъба от семейство Polyporaceae. Разпространена е в големи части от света – в Северна Америка, Австралия, Азия и Европа, където е честа причина за гниене на дървесината на живи или мъртви дървета.

Пъстървата има дебело стъбло, обикновено прикрепено в една точка към мъртъв дървесен ствол. Плодното тяло най-често е с обиколка 8 – 30 cm и дебелина до 10 cm. Тялото е жълто до кафяво, с характерни подобни на люспи образувания от горната страна. От долната му страна се виждат характерните за рода Polyporus пори, съставени от групирани снопове тръбички с дължина 1 – 12 mm.

Гъбите с по-малки петури са годни за консумация, макар че запазват характерната си жилавост и слабо дървесен вкус. Мариноват се, пържат се или се панират. Нямат стопанско значение.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пъстърва гъба

У нас:  Пъстърва (гъба), Ястребка.

По света:  Dryad's saddle (английски), Polypore écailleux (френски), Schuppige Porling (немски), Трутовик чешуйчатый (руски).

Шапка:  Плоска със слабо вдълбната централна част или фуниевидна, ветрилообразна или почти кръгла. Кремава или кафеникава, с многобройни концентрично подредени тъмнокафяви люспи. Ръбът първоначално е подвит, но скоро след това се изправя. Диаметър до 20-30 cm, в редки случаи до 60 cm.

Тръбички:  Бели или кремави, плитки и низбягващи, покриващи и пънчето. Порите са полигонални с диаметър до 3 cm.

Пънче:  Цилиндрично. Много дебело, включително при младите гъби, но късо. Кремаво до кафеникаво-черно, често с напукана повърхност. Странично разположено спрямо шапката на развитите екземпляри.

Месо:  Бяло. Дебело и жилаво, особено при развити екземпляри. Миризмата и вкусът са силни, брашняни.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са цилиндрични, с размери 12-16 × 4-6 μm.

Местообитание:  Върху живи дървета, върху които е паразит, и върху пънове и дънери на широколистни дървета. Може да се срещне както в горите, така и в градска среда. Среща се най-често през пролетта, но е възможно да се открие и през лятото и есента. Плододава най-често на групи, където отделни плодни тела са подредени едно върху друго. Широко разпространен и често срещан вид.

Коментар:  Ядлива, но само в младо състояние. Развитите гъби се считат за твърде жилави.

Сходни видове:  Гъбата се разпознава лесно най-вече поради големия размер на плодното тяло. Люспестата горна повърхност, многобройните пори и дебелото пънче са също характерни. Polyporus tuberaster е подобен вид с по-малки плодни тела. Шапката е с по-светли и по-слабо изразени люспи. Пънчето е по-тънко и често разположено централно спрямо шапката при развитите екземпляри.

https://manatarka.org/polyporus-squamosus/

[Hatshepsut]

Червеновърха коралка

Червеновърхата коралка (Ramaria botrytis) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Gomphaceae.

Описание

Гъбата има плодно тяло, подобно на храст, с много разклонения, което в ранната фаза на развитие наподобява цветно зеле, а по-късно – корал. Достига 7 – 15 cm височина. Стеблото е сравнително късо, дебело, плътно, месесто, на цвят бяло до жълтеникаво. Клонките са многобройни, къси гъсти, белезникави или бледорозови на цвят, а в горния край с назъбени връхчета и обагрени в червено, виненочервено до лилаво. Месото е крехко, сочно, бяло на цвят, като при нараняване не променя цвета си. Има приятен вкус и може да се консумира в прясно състояние. Не е годна за консервиране.

Местообитание

Среща се сравнително рядко в България. Расте в периода август – ноември поединично или на много малки групи върху почва в широколистни гори (най-вече под бук) и много рядко в иглолистни насаждения.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеновърха коралка

У нас:  Червеновърха коралка.

По света:  Rosso coral (английски), Clavaire chou-fleur (френски), Hahnenkamm-Koralle (немски), Рогатик гроздевидный (руски).

Плодно тяло:  Кораловидно, със сравнително дебела, масивна основа и къси, дебели крайни клонки. Розово-червено, виненочервено, като цветът е най-наситен по връхчетата. Надолу – бледорозово до кремаво. В основата – бяло или белезникаво. При нараняване не променя цвета си. Височина до 15 cm.

Месо:  Белезникаво. Дебело, твърдо и плътно. Миризмата и вкусът са приятни, плодови.

Микроскопични белези:  Спорите са елипсовидни и издължени, с размери 14-18 × 4.5-7 μm. По повърхността се виждат надлъжни стрии. Между хифите се наблюдават кламп връзки.

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори. Плододава поединично или на групи. Сезон – лято и есен. Широко разпространен вид, но не често срещан.

Коментар:  Ядлива гъба. Не се препоръчва, тъй като много видове коралки се различават трудно, а някои предизвикват стомашно-чревно неразположение и се считат за отровни.

Сходни видове:  Ramaria botrytis е един от най-често описваните видове коралки в литературните издания. Характерни белези за едрият размер и дебелата основа, розово-червено-винено оцветените връхчета контрастиращи с почти белите останали части. Формата често напомня карфиол. И все пак, не винаги може лесно да се разграничи от други розово-червени видове по външния вид.

Някои автори зачитат като отделни няколко вида, сред които R. pseudobotrytis, R. secunda, R. rubripermanens и R. rubrievanescens, с малки разлики в оцветяването и отклонения в измерванията на спорите.

Ramaria pallida (Бледа коралка) има бледорозови плодни тела, които са сравнително равномерно оцветени. Среща се често в планински иглолистни гори, но също обитава и широколистни гори. Този вид e отровен.

Ramaria formosa (Красива коралка) има плодни тела, които са оцветени по характерен трицветен начин. Връхчетата са жълтеникави, клонките са розови, а основата е бяла. Този вид расте в широколистни гори. Описани са няколко много близки вида, като Ramaria subbotrytis, Russula neoformosa и Ramaria fagetorum. Те се различават трудно от R. formosa, но всички притежават жълти връхчета и розови клонки, поне в младо състояние (при застаряване цветовете често избледняват). R. formosa се счита за отровен вид. Нито един от споменатите видове не бива да се събира.

https://manatarka.org/ramaria-botrytis/

[Hatshepsut]

Златистожълта коралка

Златистожълтата коралка (Ramaria aurea) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Gomphaceae.

Описание

Има плодно тяло, което е храстовидно, силно разклонено и достига до 15 – 20 cm на височина. На цвят е жълто, оранжево, жълто-кафеникаво или до охрено. Стеблото е късо, дебело и плътно. Клоните са многобройни, разположени на гъсто, сравнително къси и дебели, като най-горните от тях са с по 2 – 3 къси връхчета. Месото е крехко, бяло, като при нараняване не променя цвета си. Има приятен вкус и приемливи вкусови качества.

Местообитание

Среща се през юни – октомври поединично или на много малки групи върху почва в широколистни и иглолистни гори.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Златистожълта коралка

У нас:  Златистожълта коралка, Златножълт корал, Златовръх корал.

По света:  Golden coral fungus (английски), Clavaire dorée (френски), Goldgelbe Koralle (немски), Рогатик золотистый (руски).

Плодно тяло:  Кораловидно, с дебела основа и разклоняващи се клонки, умерено гъсти, завършващи с назъбени или затъпени връхчета. Основата е бяла, клончетата са бледожълти до жълти, а връхчетата са яркожълти до жълто-оранжеви. Цветовете се запазват с развитието, накрая слабо избледняват. Няма съществена промяна на цвета след нараняване. Повърхността на клонките е гладка. Височина до 12 cm.

Месо:  Белезникаво или бяло в основата, жълтеникаво в клонките. Дебело и плътно. Миризмата е слаба, неопределена. Вкусът е неопределен, до слабо горчив по връхчетата. С железен (II) сулфат всички части потъмняват (синкаво-зелено).

Споров прашец:  Цветът е жълт.

Микроскопични белези:  Спорите са елипсовидни, с размери 10.0-13.5 × 4.0-6.0 μm и средни Q-стойности 2.3-2.6. Повърхността е орнаментирана с брадавици. Хифите нямат кламп връзки.

Местообитание:  Букови гори (Fagus), но има вероятност да се среща и в друг тип широколистни гори. Микоризен вид, плододава върху почва поединично или на групи. Сезон – лято и есен.

Коментар:  Ядлива гъба, но не се препоръчва, поради сложността в определянето и възможността да се обърка с други жълти видове Ramaria с неизяснена ядливост.

Сходни видове:  Златистожълтата коралка (Ramaria aurea) е един от много видове Ramaria с жълт цвят. Макар видът да се описва и илюстрира в множество любителски книги за гъби, определянето в гората всъщност е практически невъзможно. Цветът, формата на връхчетата, клонките и разклоненията, вкусът, миризмата и местообитанието са добри ориентири, но не са достатъчни за точно назоваване на вида. Други видове споделят тези характеристики. За точно определяне е нужен анализ на микроскопичните структури и измерване на спорите. По правило R. aurea няма кламп връзки между хифите, в нито една част от плодното тяло.

Ramaria largentii е познат от смърчовите гори и има атрактивни яркожълто-оранжеви плодни тела. Има малко по-дълги спори и притежава клампи между някои хифи. Книгите описващи R. aurea с местообитание иглолистни гори вероятно възприемат R. largentii или друг вид.

Още жълти Ramaria без клампи са Ramaria lutea, Ramaria grandipes, Ramaria rielii, Ramaria subtilis и други.

Плодните тела на Сярножълтата коралка (Ramaria flava) са оцветени жълти със зеленикав оттенък и са по-бледи от R. aurea. Хифите имат клампи.

https://manatarka.org/ramaria-aurea/

[Hatshepsut]

Зелена гълъбка

Зелената гълъбка (Russula virescens) е вид базидиева гъба от род Гълъбки. В България е добре разпространена и популярна, тъй като плодното тяло е голямо, лесно се разпознава от други гъби и е ядливо.

Описание на вида

Отначало гуглата е сплескана, с тъмно зелена кожица без пукнатини. Скоро гуглата се разтваря. Тогава кожицата се пропуква откъм ръба на гуглата и отделените зелени парцалчета сформират концентрични кръгове върху бял или бледо сив фон. Често кожицата в центъра остава невредима. Цветът на кожицата варира от бледо до тъмно зелен. Гуглата е вдлъбната в центъра. Ръбът е целокраен.

Месото е твърдо и крехко, с приятен вкус и без миризма.

Пластинките са бели до кремави и сгъстени. Не са сраснали с пънчето. Споровият прашец е бял, а индивидуалните спори са безцветни.

Пънчето е бяло, цилиндрично, твърдо, крехко, чупливо и пълномесесто. Пръстенче и калъфче около основата липсват.

Пластинки и пънче на зелената гълъбка и младо плодно тяло

Месторастене и събиране

Само в широколистни гори, но се среща и в смесени, върху богата почва. Обича дъб и бук и се среща поединично или на малки групички. Не обича директната светлина. Среща се рядко въпреки широкото си разпространение, но е добре позната. От гълъбките това е може би най-лесният за разпознаване вид и заради това най-събираният в България. Расте от юли до септември.

Гъбата се приготвя по същите начини като други гъби в прясно състояние. Не става за сушене.

Възможни двойници са други гълъбки със зелени гугли като тревистозелената гълъбка (R. aeruginea), R. heterophylla, зелени разновидности на сивата (R. cyanoxantha) и виненочервената (R. xerampelina) и други. Кожицата на никоя от тези не се напуква като при зелената. И четирите изброени са също така ядливи.

Отровната зелена мухоморка (Amanita phalloides) се различава с пръстенче и калъфче около нейното пънче. Липсват зелените късчета върху гуглата.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зелена гълъбка

Млада Зелена гълъбка (Russula virescens)

У нас:  Зелена гълъбка.

По света:  Greencracked brittlegill, Green-cracking Russula (английски), Russule verdoyante, Palomet (френски), Grüngefelderter Täubling (немски), Сыроежка зеленоватая (руски).

Шапка:  До 15 cm широка и месеста, често неравномерно развита. Отначалото тя е полукълбо, после става плоска и сводообразна; в старите екземпляри тя става вдлъбната, с гладък, тъп и прав (понякога насечен) ръб и радиални ребра. Кожицата се отделя мъчно от месото, тя е винаги суха, нежна, сивозелена, синьозелена, понякога кафявозелена или жълтозелена. В по-късна възраст кожицата се разкъсва на многобройни неправилни парчета, които са по-жълтеникави и остават като петна и брадавици по шапката — това е отличителен белег на тази гъба.

Ламели:  Сравнително редки, широки до 10 mm, крехки, бели или бледо кремави, свободни от пънчето или слабо сраснали с него. При възрастните екземпляри и при нараняване придобиват ръждивокафяв оттенък.

Пънче:  Бяло, при застаряване с ръждивокафеникави петна, месесто, грубо; то е до 10 cm дълго и 2—З cm дебело, при основата малко надебелено; месото му е отначалото плътно, а после гъбесто, но е пълно.

Месо:  Има бял цвят; то е дебело, твърдо, но крехко и лесно се натрошава. Вкусът на зелната гълъбка е приятен, орехоподобен, сладникав, а миризмата е слаба.

Спори:  Бледокремави, с амилоидни орнаменти – от брадавичести до мрежовидни, елипсовидни, 6-8 × 5-6,5 μm.

Местообитание:  Тази гъба расте в широколистните гори, най-често на просветлени места под букове (Fagus) и дъбове (Quercus), а също в храсталаците покрай пътищата, в окрайнините и пр. Появява се през юни и расте до края на август; среща се по-често единично.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Вкусът на зелната гълъбка е приятен, орехоподобен, сладникав, а миризмата ѝ е слаба.

Сходни видове:  Българското име на тази гъба е подвеждащо, защото има и други видове гълъбки (Russula) които също притежават зеленикаво оцветяване на шапката. Сред тях са Russula aeruginea (Тревистозелена гълъбка), Russula heterophylla (Сиво-червена гълъбка), Russula cyanoxantha (Сиво-виолетова гълъбка), Russula parazurea и други. Кожицата на всички тези видове е гладка и не се нацепва като при Russula virescens. Теоретично би могла да се сбърка с Amanita phalloides (Зелена мухоморка), която има волва и пръстен на пънчето, гладка кожица на шапката и различна консистенция на месото.

https://manatarka.org/russula-virescens/

[Hatshepsut]

Кравешка масловка

Кравешка масловка, или Кравешка гъба (Suillus bovinus), е вид ядлива базидиева гъба от семейство масловкови (Suillaceae). Гъбата често влиза в симбионтни отношения (микориза) с борове, поради което е разпространена предимно в иглолистни гори.

Гуглата на кравешката масловка е камбановидна при младите, като с течение на времето става плоска. Цветът е жълтокафяв, а понякога има червеникав оттенък. Долната страна на шапката е жълта.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кравешка масловка

У нас:  Кравешка масловка, Кравешка гъба.

По света:  Jersey cow bolete (английски), Bolet des bouviers (френски), Kuh-Röhrling (немски), Козляк (руски).

Шапка:  До 10 cm в диаметър. Първоначално полусферична, по-късно се разраства до изпъкнала. Меснорозова, жълтеникаво-охрена, бежова, охрена, светлобежова или жълтеникаво-кафява, често с изразен бледорозов тон. Обикновено лепкава, гладка или финолюспеста. Ръбът обикновено е по-светъл от останалата повърхност на шапката и е повече или по-малко подвит в началото, после се изправя.

Тръбички:  Мръсножълтеникави. Порите са първоначало със среден размер, но по-късно стават широки, ръбести или неправилни. На цвят са мръсножълтеникави, жълтеникаво-бежови до охрено-жълти.

Пънче:  Цилиндрично или бухалковидно. Повече или по-малко със същите цветове като шапката. Отсъства пръстен. Мицелните хифи свързани към основата на пънчето са розови.

Месо:  Жълтеникаво-бяло до кремаво, понякога на места с бледорозов тон. Не посинява. Няма определена миризма. Вкусът е приятен.

Спори:  С размери 8–10 × 3–4 μm.

Местообитание:  Иглолистни гори, но също и в изкуствени насаждения. Образува микориза с борове (Pinus). Широко разпространен вид в Европа.

Сходни видове:  Възможно е да се сбърка със Suillus variegatus (Синееща масловка), но се отличава лесно поради непосиняващото месо и лепкавата повърхност на шапката.

Коментар на manatarka.org - Ядлива гъба. Плододава на групи през лятото и есента, най-обилно през септември и октомври. Широко разпространен вид. В някои райони може да плододава в големи количества.

https://manatarka.org/suillus-bovinus/

[Hatshepsut]

Зърнеста масловка

Зърнестата масловка (Suillus granulatus) е вид базидиева гъба от семейство масловкови (Suillaceae). Тя е една от най-масово събираните горски ядивни гъби в България.

Идентификация

Тръбичките на млади и свежи плодни тела изпускат течност наподобяваща мляко. Горната част на гуглата е червеникаво-кафява и слузеста (но не лепкава) рано сутрин и в дъждовно време. Месото е жълтеникаво и мирише приятно. Стъблото е равномерно и лисва пръстенче. Споровият прашец е кафяв. Диаметърът на гуглата обикновено достига 10 сантиметра а височината 8 сантиметра. Расте главно в трева близо до бор. Сбърква се най-редовно с идентично ядливата обикновена масловка (S. luteus).

Консумация

Консумира се свежа или след сушене, като манатарка. Кожицата се обелва преди готвене, защото слузта може да причини хранително разстройство.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зърнеста масловка

У нас:  Зърнеста масловка.

По света:  Маслёнок зернистый (руски), Körnchen-Röhrling (немски).

Шапка:  Жълта до охрено-кафеникава, отначало полукълбовидна с подвит ръб, по-късно плоска с изправен ръб. Лепкава и слузеста във влажно време. Кожицата се отделя лесно от месото. До 12 cm в диаметър.

Тръбички:  Първоначално жълти, но с възрастта потъмняват. Сраснали са с пънчето.

Пори:  Жълти и ситни. Младите пресни гъби са покрити с капчици от белезникава течност. При старите гъби порите потъмняват и особено на местата с изсъхнали капчици.

Пънче:  До 10 cm високо, жълтеникаво. В началото покрито с капчици, по-късно те изсъхват и остават тъмни зрънца. Без пръстен. В основата на пънчето излизат мицелни хифи, които са бели на цвят.

Месо:  Жълтеникаво, меко и често проядено от ларви. Не променя цвета си. Без особена миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е кафяв.

Зърнести масловки (Suillus granulatus). Стари екземпляри

Местообитание:  Среща се често, но единствено в симбиоза с борове, като предпочита периферията на млади борови гори. Сезонът започва през пролетта и продължава до края на есента.

Коментар:  Ядлива гъба. Кожицата се обелва и отстранява преди кулинарната обработка.

Сходни видове:  Зърнестата масловка трябва да се разграничи от другите видове масловки (Suillus), които се срещат у нас в същия хабитат. Това са Suillus luteus (Обикновена масловка), Suillus bovinus (Кравешка масловка), и Suillus variegatus (Синееща масловка). Възможно най-близка по външев вид е Suillus collinitus масловка която се различава основно по това, че нейните мицелни хифи са розови, за разлика от чисто белите при Suillus granulatus.

https://manatarka.org/suillus-granulatus/

[Hatshepsut]

Елегантна масловка

Елегантната масловка, още красива масловка (Suillus grevillei), е вид ядлива, базидиева гъба от семейство масловкови (Suillaceae).

Описание

Шапката ѝ е с диаметър около 3 – 10 cm, с гладка, лъскава и слузеста повърхност. Ръбът е първоначално подвид навътре, а по-късно изправен. Пънчето е цилиндрично, плътно и твърдо, с размери 6 – 10 × 1 – 2 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Елегантна масловка

У нас:  Елегантна масловка, Красива масловка.

По света:  Larch bolete (английски), Bolet élégant (френски), Goldgelber Lärchen-Röhrling, Gold-Röhrling (немски), Маслёнок лиственничный (руски).

Плодно тяло:  С частично покривало, което оставя повече или по-малко видим пръстен върху пънчето.

Шапка:  До 10 cm в диаметър. Първоначално полусферична, после се разширява до изпъкнала. Бледожълта, жълта, оранжево-жълта до оранжева (при вариетет var. grevillei) или кафява до тъмнокафява (при вариетет var. clintonianus (Peck) Singer). Лепкава.

Тръбички:  Жълти. Порите са със среден размер и жълти.

Пънче Цилиндрично или разширено в основата. Белезникаво под пръстена и в основата, в останалите части почти със същия цвят като шапката. С повече или по-малко изразен пръстен.

Елегантна масловка (Suillus grevillei). Пънчето е с пръстен

Месо:  Бледожълтеникаво. Няма особена миризма. Вкусът е слабо кисел.

Спори:  С размери 7–11 × 3–4 μm.

Местообитание:  Иглолистни гори, понякога в изкуствени плантации, като образува микориза с лиственица (Larix). Разпространението на вида в Европа съвпада с естественото разпространение на лиственицата. Среща се също и там, където лиственицата е привнесена. Suillus grevillei var. clintonianus до сега е открит само в северна Европа.

Коментар на manatarka.org  - Ядлива.

https://manatarka.org/suillus-grevillei/

[Hatshepsut]

Обикновена масловка

Масловката, наричана още истинска масловка или боровка (Suillus luteus), е вид базидиева гъба от семейство масловкови (Suillaceae). Тя е сред най-често срещаните масловки в Европа и е една от най-събираните диви ядливи гъби в България.

Идентификация

При съвсем младите плодни тела, лимонено-жълтите тръбички са скрити от белезникава мембрана свързваща окръга на гуглата със стъблото. Тази мембрана се скъсва по-късно и част остава около стъблото, формирайки пръстен. Тъмно кафявата кожица на гуглата е изключително слузеста, особено в дъждовно време. Споровият прашец е кафеникав, диаметърът на гуглата достига 15 см, а височината - 10 см. Обича слънчеви и крайпътни места до борови дръвчета.

Събиране

Поради слузта, най-добре е плодното тяло да се събира когато времето е сухо. Внимава се да се пази гуглата свободна от пясък. Мекото и жълто месо бива често нападано от насекоми и техните ларви. Наличието на кафяви тунели в срязаното месо показва присъствието им. Само младите плодни тела без инфестации стават за ядене.

Понеже някои хора са алергични към слузта най-добре е кожицата да се обели преди приготвяне. Гъбата може да се суши и консервира.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена масловка

У нас:  Обикновена масловка, Същинска масловка, Тлъстица, Боровка.

По света:  Slippery jack (английски), Nonnette voilée, Bolet jaune (френски), Butterröhrling (немски), Маслёнок обыкновенный (руски).

Шапка:  Отначало кълбовидна, по-късно изпъкнала и накрая плоска. Кафеникава, понякога с по-светли, белезникави части и жълтеникава при застаряване и засушаване. Повърхността е лепкава и слузеста. В по-сухо време лъскава. Кожицата се отделя лесно от месото. Ръбът е отначало подвит, по-късно изправен. До 12 cm в диаметър.

Обикновени масловки (Suillus luteus). Във влажно време шапката е покрита с дебел слой слуз

Тръбички:  Първоначално жълти, но с възрастта потъмняват. Порите са ситни и жълти. Не посиняват при нараняване.

Пънче:  Цилиндрично. Белезникаво до жълто. С пръстен в горната си част. Над пръстена повърхността е обсипана със ситни, тъмни зрънца, а под него е слузеста и гладка. Височина до 10 cm.

Пръстен:  Широк, дебел и сравнително траен. Бял, с кафяво-виолетово обагрена долна повърхност.

Месо:  Бяло до жълтеникаво, плътно, при застаряване – меко. Не променя цвета си. Без особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е кафяв.

Местообитание:  Среща се единствено в симбиоза с борове (Pinus). Сезонът започва през пролетта и продължава до края на есента. Плододава в забележителни количества при влажно време през есента.

Коментар:  Ядлива гъба. Кожицата се обелва и отстранява преди кулинарната обработка. Консумирането на масловки може да причини стомашно неразположение при някои хора.

Сходни видове:  В същия хабитат често се срещат други видове масловки (Suillus). Те са Зърнестата масловка (Suillus granulatus), Розовокраката масловка (Suillus collinitus), Кравешката масловка (Suillus bovinus) и Синеещата масловка (Suillus variegatus). Всички те се отличават лесно, поради липсата на пръстен.

У нас се срещат и други масловки с пръстени, но те са с по-специфични местообитания. Елегантната масловка (Suillus grevillei) расте единствено с лиственица (Larix), Сибирската масловка (Suillus sibiricus) расте с бяла мура (Pinus peuce), а Suillus flavidus предпочита високопланински влажни зони с бор и клек (Pinus mugo, Pinus spp.).

https://manatarka.org/suillus-luteus/

[Hatshepsut]

Обикновена орешарка

Обикновената орешарка, наричана също есенна миризливка, сивушка и чучулетка (Clitocybe nebularis), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Есенни гъби (Tricholomataceae).

Описание

Шапката е едра и месеста, достигаща до 18 cm в диаметър. В ранна възраст е дъговидно извита с подвит навътре ръб, а в напреднала възраст е разперена до плоска. Кожицата е суха, гладка, в средата сива или сиво-кафява, като периферията постепенно изсветлява, понякога почти до бяло. Покрита е с белезникав налеп, който с възрастта изчезва. Пънчето е стабилно, бухалковидно, често влакнесто, на цвят бледосивкаво, кремаво или белезникаво. Месото е дебело и твърдо, бяло, а вкусът му е приятен и с характерен сладникав мирис. Гъбата е ядлива, но заради миризмата се използва най-често консервирана.

Макар и много рядко, върху разлагащи се плодни тела на обикновена орешарка е възможно да поникне дребната гъба Volvariella surrecta.

Местообитание

Среща се много често през септември – октомври, като расте на групи или в самодивски кръгове в иглолистни, смесени и най-вече в широколистни гори.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена орешарка

У нас:  Есенна миризливка, Обикновена орешарка, Сивушка, Чучулетка.

По света:  Clouded funnel, Clouded agaric (английски), Clitocybe nébuleux (френски), Nebelkappe, Nebelgrauer Trichterling (немски), Говорушка серая (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно плоска до фуниевидна, светлосива до оловносива, понякога и бяла, по-тъмна в центъра. Младите шапки са покрити с бял налеп. Ръбът е слабо подвит и по него понякога се набюдава слабо насечен контур. До 20 cm в диаметър.

Ламели:  Сраснали или нисходящи по пънчето, бели до кремави, гъсти.

Пънче:  Леко удебелено в основата до бухалковидно, белезникаво до сиво, по-светло от шапката. Може да е гладко или фино влакнесто. Плътно, при зрелите екземпляри е кухо.

Месо:  Бяло, плътно, по-рехаво в пънчето. Има силна, особена миризма, описана от различни автори като сладникава до неприятна. Вкусът е сходен или не особено отличителен.

Спори:  Споровият прах е кремав. Спорите са елипсовидни с размер 6-7 × 3-4 μm.

Местообитание: Расте в иглолистни и шириколистни гори през есента (септември-ноември), често на големи групи и понякога образува самодивски кръгове. Среща се в големи количества във всички наши планини.

Коментар:  У нас се цени като добра ядлива гъба – консумира се прясна, сушена и консервирана. (Източници: №1,2) Някои автори съветват да се изварява преди употреба. Според други автори ядливостта й е спорна, като се препоръчва да се избягва. Счита се, че някои хора са по-чувствителни към нея и при тях има опасност от предизвикване на стомашно-чревни разстройства.

Сходни видове:  Сходен отровен вид е Entoloma sinuatum (Отровна сливовка). Расте в широколистни гори, има брашняна миризма и розов цвят на споровия прашец, както всички видове Entoloma.

Други подобни гъби, от които трябва да се различи Есенната миризливка са различни видове от родовете Clitocybe, Lepista, Melanoleuca, и Tricholoma.

https://manatarka.org/clitocybe-nebularis/

[Hatshepsut]

Анасонка

Анасонката, наричана също и зелена анасонова миризливка (Clitocybe odora), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Есенни гъби (Tricholomataceae).

Описание

Шапката е до 8 cm в диаметър. В ранна възраст е полукълбовидна с подвит навътре ръб, с малка гърбица или вдлъбнатина по средата, а в напреднала възраст е разперена до плоска, понякога и вълновидно нагъната с повдигнат ръб. Кожицата е гола, гладка, матова, на цвят синьо-зелена, зелена или сиво-зелена, много често с едно или няколко по-тъмни воднисти петна, като със стареенето избледнява откъм периферията. Пънчето е цилиндрично, право или леко извито в основата, първоначално плътно, а после гъбесто или кухо, влакнесто. На цвят е като шапката, но по-светло и впоследствие избледнява до кремаво. Месото при развитите гъби е сравнително твърдо, белезникаво на цвят, сладнеещо на вкус и с много силен аромат на анасон. Има приемливи вкусови качества и може да се консумира както в прясно състояние, така и консервирана, но най-вече в гъбени смеси.

Местообитание

Среща се често през юли – октомври, като расте поединично или на групи в широколистни, смесени и иглолистни гори.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Анасонка

У нас:  Зелена (Анасонова) миризливка, Анасонка.

По света:  Aniseed funnel, Blue-green clitocybe (английски), Clitocybe odorant anise (френски), Говорушка душиста, Говорушка пахучая (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно полусферична или плоска, пастеленозелена до синьо-зелена, при по-старите екземпляри с добре изразена вдлъбнатина в средата. Диаметър до 15 cm. Ръбът при младите екземпляри е подвит, а при по-старите е изправен, вълнообразен, дълбоко насечен.

Пънче:  Тънко, цилиндрично, белезникаво, едноцветно или по-светло от шапката, първоначално плътно, по-късно кухо, размери 4-8 × 0,5-1 cm.

Ламели:  Нагъсто разположени, сраснали или слабо низбягващи по пънчето, белезникави или с цвета на шапката.

Месо:  Тънко, белезникаво, с характерна миризма и вкус на анасон.

Спори:  Споровият прашец е белезникав. Размерът на спорите е 6-8 × 3-4 μm.

Местообитание:  Расте поединично или на групи върху опадала шума в широколистни (най-често букови, Fagus) и иглолистни гори през лятото и есента. (юли-октомври).

Коментар:  Ядлива гъба, но не се препоръчва да се яде, заради силната миризма на анасон.

Сходни видове:  Трудно може да бъде сбъркана с други видове заради характерното си оцветяване и миризма на анасон.

https://manatarka.org/clitocybe-odora/

[Hatshepsut]

Хамелеонова гъба

Хамелеоновата гъба (Laccaria laccata) е вид ядлива, базидиева гъба от род Laccaria.

Описание

Шапката ѝ е с диаметър около 2-5 cm, с гладка и дребнолюспеста повърхност. Ръбът е първоначално подвид навътре, а по-късно изправен и в много случаи насечен. Пънчето е цилиндрично, плътно и жилаво, с размери 5-10 × 0,5-1 cm.

Разпространение и местообитание

Видът е разпространен в Северна Америка и Европа. Среща се в широколистни, иглолистни и смесени гори, храсталаци, ливади и поляни, от средата на лятото до края на есента.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хамелеонова гъба

У нас:  Хамелеонова гъба.

По света:  Deceiver (английски), Laccaire laqué (френски), Rötlicher Lacktrichterling, Roter Lackpilz (немски), Лаковица лаковая (руски).

Шапка:  Полукълбовидна или изпъкнала, понякога вдлъбната в центъра. Оранжева или оранжево-кафеникава с прозиращи бразди по ръба. В сухо време кремаво-оранжева, напълно непрозираща. Повърхността е гладка или финолюспеста, най-вече в центъра. Ръбът е слабо подвит до изправен, понякога фестониран. Диаметър до 4 cm.

Ламели:  Бледорозови, меснорозови или розово-оранжеви. Прираснали или слабо низбягващи, дебели и редки.

Пънче:  Цилиндрично, понякога слабо разширено в основата. С цвета на шапката. Повърхността е гладка или финовлакнеста. Височина обикновено до около 5 cm, но се срещат и по-високи.

Месо:  Тънко, еластично. Жилаво, влакнесто и кухо в пънчето. Без особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са широко елипсовидни, с размери 6.9-8.6 x 5.5-7.7 μm (по Breitenbach & Kränzlin), покрити с шипчета.

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори. Видът е микоризен с широк кръг дървесни видове. Плододава на групи върху почва и сред мъхове. Сезонът е от края на пролетта до есента. Широко разпространен и често срещан вид.

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Laccaria laccata е изменчив вид, показващ значителни разлики между отделни колекции. Разлики се състоят в оцветяването на шапката, ламелите и пънчето, в наличието или не на люспици по шапката, в прозрачността на шапката, в типа повърхност на пънчето, в размерите и други. Типични са сравнително дебелите и редки ламели оцветени розови до розово-оранжеви.

Всъщност L. laccata е част от група видове с оранжево-кафяви плодни тела, които са сложни за определяне и разчитат на разлики в микроскопичните структури. Описани са множество видове и вариетети като Laccaria affinis (според някои синоним на L. laccata), Laccaria laccata var. pallidifolia, Laccaria fraterna, Laccaria macrocystidiata, Laccaria pumila, Laccaria purpureobadia и други. Намират се разлики в базидиите (двуспорови или четириспорови), размера и формата на спорите и размера на шипчетата съставящи орнаментацията на спорите. Статутът на видове в тази група вероятно предстои да се изясни с ДНК изследвания. На тази страница видът е представен в широк смисъл. От този род ще бъдат споменати и някои видове, които могат да се разпознаят сравнително по-лесно.

Laccaria amethystina (Лилавка) има изцяло виолетови плодни тела.
Laccaria bicolor има оранжево-кафява финолюспеста шапка и пънче със същия цвят, освен основата, която е с бледовиолетов тон.
Laccaria proxima има оранжево-кафяви шапка и пънче. Шапката е финолюспеста докато повърхността на пънчето е с изразени надлъжни влакна. Този вид обикновено има по-едри и високи плодни тела от L. laccata.
Laccaria tortilis има миниатюрни плодни тела с розово-оранжеви нагънати или схлупени шапки.
Laccaria maritima се среща върху пясъчни дюни в крайбрежни хабитати.
Ако се събира за храна, не бива да се бърка с малки гъби с тъмен споров прашец от родовете Cortinarius, Galerina, Inocybe, Gymnopilus, Tubaria и други, сред които има опасни представители. Laccaria имат бял споров прашец.

https://manatarka.org/laccaria-laccata/

[Hatshepsut]

Ливадна виолетка

Ливадната виолетка (Lepista personata) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Есенни гъби (Tricholomataceae).

Описание

Шапката достига до 15 – 20 cm в диаметър. В ранна възраст е полукълбовидна с подвит навътре ръб, а в напреднала възраст е дъговидно разперена до почти плоска. Кожицата е матова, гладка, а в зависимост от климатичните условия може да стане лъскава, бледосива, охрено-сива, охрено-кафеникава, бежово-кафява до светлокафява. Пънчето е масивно, с дължина до 8 cm, бухалковидно или цилиндрично, твърдо, плътно, като в горната си част е влакнесто-люспесто. На цвят бива светлолилаво, виолетово, понякога сиво-виолетово. Месото е твърдо, плътно, белезникаво на цвят и има характерен орехов вкус със слаб мирис. Гъбата е ядлива, месеста и подходяща за използване във всякакви ястия и за консервиране.

Местообитание

Среща се през август – ноември, понякога и април – май, поединично, на групи или в самодивски кръгове. Расте на открити тревисти пространства, пасища, ливади, поляни, в паркове и градини, в светли широколистни гори и храсталачни места.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ливадна виолетка

У нас:  Ливадна виолетка.

По света:  Blue-leg, Field Blewit (английски), Pied violet (френски), Zweifarbener Rötelritterling (немски), Рядовка лиловоногая (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно плоска до леко вдлъбната, бледо-сива до кафява, по-тъмна в средата. Диаметър до 15 cm. Ръбът при младите екземпляри е леко подвит, а при по-старите е изправен, често вълнообразен.

Пънче:  Белезникаво, синьо-лилаво и задебелено в основата, надлъжно набраздено. Височина до 10 cm, ширина до 3 cm.

Ламели:  Нагъсто разположени, охрени до бледокафяви, свободни от пънчето.

Месо:  Дебело, твърдо, белезникаво.

Спори:  Споровият прашец е бледорозов. Размерът е 6-8 × 4-5 μm.

Местообитание:  Расте по пасища, ливади и поляни, често около и в населените места. Плододава на групи, често големи. Сезонност – главно през есента до настъпване на зимата. Понякога се появява също през пролетта.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Може да бъде открита дори и през декември, когато почти няма други ядливи гъби. Високо ценена заради характерния си вид и отличителните белези, които трудно могат да бъдат сбъркани.

Сходни видове:  Сходен ядлив вид е Виолетката (Lepista nuda). Тя обаче се среща предимно в горите, докато Ливадната виолетка предпочита открити места. При Виолетката цялото плодно тяло е оцветено синьо-виолетово.

https://manatarka.org/lepista-personata/

[Hatshepsut]

Обикновена челядинка

Обикновената челядинка (Marasmius oreades) (също наричана челадинка, джунджулка, гвоздейка, гливичка и кокошинка) е вид базидиева гъба често срещана в трева по пасища, поляни, ниви и градини. Среща се в България както и в Европа и Северна Америка и навсякъде е ценена ядлива гъба. Лесно се разпознава и расте на същите места всяка година (стига да има достатъчно влажност) и то на големи групи. Някои групи се разширяват толкова, че формират тъй наричаните „самодивски кръгове“.

Гъбата се търгува прясна, сушена и маринована.

Характерни белези

Гугла:
Оцветяването варира според влажността. В сухи условия цветът е бледо кремав и потъмнява с увеличаване наличието на влага до бледо кафяв. Често има вариации между цветът в центъра и този в околностите особено в мокри обстоятелства. Центърът е под формата на пъпка в плоските, развити гугли. Формата на младите гъби е звънчевидна. Максималният диаметър е от 5 до 6 см.

Месо:
Месото е бяло и понякога прогризано от ларви. Има приятен вкус.

Пластинки:
Пластинките са бели или кремави на цвят. Не са свързани към стъблото и са сравнително крехки. Разположени са далече една от друга.

Споров прашец:
Бял. Спорите са елиптични.

Пънче:
Бяло или с цвят, наподобяващ този на гуглата. Дълго и жилаво; не е годно за консумация освен при младите плодни тела. Когато има инфестация от ларви, то е кухо и слабо. Дължината варира от 4 до 7 или 8 см. Обикновено във висока трева челядинките имат дълги стъбла.

Двойници

Срещат се два подобни вида в същата естествена среда:

• Clitocybe dealbata
• Clitocybe rivulosa

И двата вида са силно отровни, което потвърждава че беритбата на челядинки и всякакви други безопасни на вид гъби е изключително опасна. C. dealbata е по-бледа от челядинката докато C. rivulosa е по-кафеникава. Пластинките на двата вида (както и на всички други членове на род Clitocybe) са сраснали със стъблото и се спускат надолу по него. Гуглите им са вдлъбнати в центъра на мястото на пъпката при челядинката.

Marasmius collinus – токсичен! Абсолютен двойник, приликата е поразителна!

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена челядинка

У нас:  Обикновена челядинка (челадинка), Джунджулка, Гвоздейка, Кокошинка.

По света:  Fairy ring champignon (английски), Faux mousseron (френски), Nelken-Schwindling (немски), Опёнок луговой (руски).

Шапка:  Отначало звънчевидна, по-късно плоска с ниска, широка гърбица подобна на пъпка в центъра. Кремава до кафеникава, по-светла при изсушаване. Повърхността е гладка и суха. Ръбът е гладък или слабо набразден, често при развити плодни тела – фестониран. До 5 cm в диаметър.

Ламели:  Редки, бели до кремави и свободни от пънчето. При напълно развити екземпляри често с разклонения в дълбочина.

Пънче:  Цилиндрично, тънко. Бяло до кремаво, но по-светло от шапката. При застаряване жълто-кафеникаво в долната част. Високо до 7-8 cm.

Месо:  Бяло до белезникаво. Тънко, плътно, в пънчето – жилаво. Със слаба, приятна миризма. Миризмата е особена и се усеща най-добре, когато са събрани повече гъби на куп. Вкусът е приятен.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Расте по пасища, ливади и горски поляни сред ниска, зелена трева. Може да се срещне по всяко време от пролетта до есента, стига да е достатъчно влажно и да има свежа, зелена растителност. Често се среща на гнезда с голям брой плодни тела, а понякога и в кръгови формации – така наречените самодивски кръгове. Широко разпространен и често срещан вид в цялата страна.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Пънчетата се отстраняват.

Сходни видове:  Важни белези за определяне на Обикновената челядинка са редките и свободни от пънчето ламели, жилавото месо в пънчето (къса се трудно с ръка), характерната миризма, белият споров прашец, местообитанието и начинът на растеж.

Marasmius collinus се отличава със своето кухо пънче и липса на типичната за M. oreades миризма. Останалите черти са сходни.
Бялата отровна орешарка (Clitocybe rivulosa) понякога расте в непосредствена близост до Обикновената челядинка и може да се откъсне по невнимание. Това е отровен вид, който силно наподобява Обикновената челядинка по размер и по цвят. Шапката има характерна заскрежена окраска. Ламелите са прираснали към пънчето или низбягващи.
Горската челядинка (Gymnopus dryophilus) и Gymnopus aquosus растат в гори или на открито. Имат по-гъсти ламели и по-тънко месо.
Marasmiellus maas-geesterani има пънче с изтъняваща и оцветена розово-кафява основа.
Сърнелки като Lepiota erminea, Lepiota oreadiformis и силно отровните Lepiota brunneoincarnata (Червено-кафява сърнелка), Lepiota subincarnata и други растат сред треви на открито. Имат по-гъсти ламели и притежават остатъци от частично покривало, които могат да са под формата на пръстен върху пънчето или като парцалчета по ръба на шапката или в долната част на пънчето. Шапките често носят люспици.
Crinipellis scabellus, Crinipellis subtomentosa и други видове Crinipellis. Те често имат шапки с люспеста или намачкана повърхност и оцветени пънчета.
Други видове като Agrocybe molesta, Agrocybe pediades, Stropharia coronilla (Бежова строфария) и Stropharia semiglobata (Торна строфария) имат тъмен споров прашец и кафеникави или сиво-кафеникави ламели.

https://manatarka.org/marasmius-oreades/

[Hatshepsut]

Майска гъба

Майската гъба, наричана също челадница, орисница или пролетна миризливка (Calocybe gambosa), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Lyophyllaceae.

Описание

Шапката достига до 10 cm в диаметър. В ранна възраст е полукълбовидна, понякога леко конична, с подвит навътре ръб, а в напреднала възраст е плоска, понякога вълновидно нагъната. Кожицата е нежна и матова, почти бяла, охрено-кремава до сметановожълта на цвят. Пънчето е цилиндрично или леко бухалковидно, късо и месесто. На цвят е белезникаво до охрено-жълто. Месото е плътно, бяло, има силен мирис на брашно и е приятно на вкус. Счита се за една от по-вкусните гъби и е подходяща за консумиране както прясна, така и консервирана, а и за приготвяне на всякакви ястия.

Местообитание

Среща се през април – юни на открити слънчеви и тревисти пространства, в това число по светли поляни, горски покрайнини, паркове и градини. Расте изобилно, както самостоятелно, така и на групи или самодивски кръгове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Майска гъба

У нас:  Майска гъба, Челадница, Орисница, Пролетна миризливка.

По света:  St. George's mushroom (английски), Tricolome de la Saint-Georges (френски), Гриб св. Георгия, Рядовка майская (руски).

Шапка:  До 15 cm в диаметър, полусферична до плоска, бяла или кремава, понякога по-тъмна в средата. Ръбът е подвит навътре или изправен, целокраен, често вълнообразен.

Ламели:  Нагъсто-разположени, тесни, бели до белезникави. Прираснали със зъбче към пънчето.

Пънче:  До 8 cm високо, цилиндрично, бяло или белезникаво, слабо надлъжно набраздено.

Месо:  Меко, белезникаво, с много характерна свежа миризма на брашно.

Спори:  Споровият прах е бял.

Местообитание:  Расте в покрайнините на широколистни и иглолистни гори, в храсталаци, по пасища, ливади и паркове около населените места. Среща се в кратък период през пролетта (април-юни) на групи и често образува самодивски кръгове.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Високо ценена и търсена гъба поради вкусовите си качеста и сезона, през който плододава. Майската гъба е една от няколко вида гъби, които се събират и изкупуват с комерсиална цел у нас.

Сходни видове

Опасна е приликата с Отровната сливовка (Entoloma sinuatum, E. lividum, Rhodophyllus sinuatus) която освен подобен външен вид, притежава и миризма на брашно. Тя се среща през лятото и есента в широколистни гори и е силно отровна. Както при всички гъби от род Entoloma, нейния споров прашец е с розов цвят.
По същото време по поляните растат някои видове пролетни гъби от род Melanoleuca. Те могат също да образуват самодивски кръгове и имат бял споров прашец, но се различават от майската гъба с характерните гърбици в центъра на шапките, влакнестите пънчета и нехарактерната миризма.
През пролетта расте и Сапунката (Leucopaxillus lepistoides) на открити места и по горски ливади. Този вид има по-едри, месести плодни тела с дебел и силно подвит ръб на шапката и различна (гъбена) миризма.
Бялата копринена гъба (Tricholoma columbetta) има подобен външен вид и слаба брашняна миризма, но се среща в края на лятото и през есента в горите.

https://manatarka.org/calocybe-gambosa/

[Hatshepsut]

Мастилена копринка

Мастилената копринка (Coprinus atramentarius) е базидиева гъба от род копринки на семейство Coprinaceae.

Отгоре гъбата е сивобяла, а центърът ѝ е покрит с дребни кафяви люспи. Плодното тяло е месесто. Гуглата е като камбанка и бавно почернява и се разпада от краищата, формирайки мастило. Споровият прашец е черен.

Към този вид гъба, всеки трябва да се отнася с особено внимание. Тя расте на гъсто скупчени групи, които отдалече приличат на купчина заоблени камъчета. Външният вид на мастилената копринка не е много привлекателен, а и тя расте по твърде неприятни места – торища, сечища, в близост до изгнили пънове и болни широколистни дървета. Гъбата е ядлива, докато е съвсем млада, но не притежава вкусови качества и е без аромат. Не се съхранява поради това че се саморазгражда. Поради тези причини гъбарите рядко берат мастилената копринка. Среща се често и обилно от пролет до есен.

Едновременната консумация с алкохол прави гъбата отровна!

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мастилена копринка

У нас:  Сива копринка, Мастилена копринка.

По света:  Common ink cap, Tippler's bane (английски), Coprin noir d'encre (френски), Grauer Faltentintling(немски), Навозник чернилный, серый (руски).

Шапка:  Първоначално яйцевидна, конусовидна или звънчевидна, по-късно широко звънчевидна до разперена, белезникава или сива, по-тъмна в средата, при по-старите екземпляри чернееща и втечняваща се откъм периферията. Височина 4-8 cm, ширина 4-6 cm. Повърхността копринено лъскава, набраздена, на върха понякога с малки сиви, охрени или кафяви люспи. Откъм ръба шапката постепенно се разлага в мастилено-кафява консистенция, която постепенно продължава нагоре и обхваща цялата шапка, включително ламелите.

Пънче:  С размери 7-15 × 0.5-2 cm, цилиндрично, кухо, белезникаво, с копринено-лъскава повърхност. Близо до основата се разполага тесен пръстен. Под пръстена сивкави, охрени или кафеникави люспици покриват пънчето.

Ламели:  Нагъсто разположени, широки, свободни от пънчето. Първоначално бели, по-късно розови, кафяви и накрая мастилено-черни. Най-после се втечняват.

Месо:  Плътно и твърдо при младите екземпляри, накрая тънко и нежно.

Спорова течност:  Черна. Размерът на спорите е 7-11 × 4-6 μm.

Местообитание:  На места с разлагаща се биомаса – появява се в градини и паркове, край пасища, около пътища и сред гниеща шума в горите. Сезонност – от пролетта до късна есен (май-октомври).

Коментар:  Ядлива, но при смесване с алкохол причинява стомашно-чревно отравяне. Поради тази си особеност в миналото е била предлагана на алкохолици с цел излекуване от болестта им. Интересен факт е, че в миналото Мастилената копринка се е използвала за приготвяне на мастило за писане.

Сходни видове:  Може да се сбърка с често срещани видове от семейството на Копринките като Coprinus comatus (Порцеланова копринка), Coprinellus micaceus (Зърнеста копринка), Coprinopsis nivea и други.

Описани са няколко вида около Coprinopsis atramentaria. Coprinopsis romagnesianus се различава със своите охрени или кафяви люспи върху шапката и аналогично оцветени люспи под пръстена на пънчето.  Coprinopsis acuminata е описан с издължена, звънчевидна шапка и изразено връхче и отсъствие на оцветени люспи. Назовават се и разлики в положението на пръстена и малки разлики в размерите на спорите. Тези белези показват вариации и на практика е трудно да се поставят граници. Тук C. atramentaria е представен като един комплексен вид.

https://manatarka.org/coprinopsis-atramentaria/

[Hatshepsut]

Дипленка

Дипленката, наричана също мечо ухо или сплесната бучка (Gyromitra esculenta), е вид отровна торбеста гъба от семейство Discinaceae.

Описание

Плодното тяло е изградено от две части – едната наподобяваща шапка, а другата – пънче. Шапкоподобната е спороносна и достига до 10 cm височина. Тя е неправилна и силно нагъната, обагрена в оранжево-червено-кафявата гама. Повърхността ѝ често е леко кадифена от споровия прах. Пънчеподобната е стерилна и неправилна, почти цилиндрична, крехка, първоначално плътна, по-късно куха, като често има вдлъбнатини или надлъжни гънки. На цвят е бяла, белезникава до сивкава, понякога с лек розов или жълтеникав оттенък. Месото е тънко, крехко, наподобяващо восък и има неопределен вкус. В някои източници се посочва като ядлива след изсушаване или сваряване, но дипленката е отровна гъба. Всичките нейни части съдържат токсина гиромитрин, който може да доведе до тежко отравяне и дори смърт. Засяга черния дроб, централната нервна система и понякога бъбреците. Въпреки това, тя все още се счита за деликатесна гъба в Скандинавия.

Местообитание

Среща се през март – май поединично или на групи в различни типове гори, главно в по-високите планински райони.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дипленka

У нас:  Обикновена дипленка, Мечо ухо, Сплесната бучка.

По света:  False morel (английски), Fausse morille (френски), Frühjahrs-Giftlorchel (немски), Строчок обыкновенный (руски).

Плодно тяло:  Състои се от шапка и пънче. Общата височина е до 10 cm.

Шапка:  С неправилна форма, неравномерно издута и сплескана, образуваща или не отделни дялове. Червеникаво-кафява, виненокафява, светлокафява или тъмнокафява. Гънки и бръчки се вият по повърхността. Ръбът е свободен, но подвит към пънчето. Връзката с пънчето се осъществява на няколко места от долната страна на шапката. Диаметър до 10 cm.

Пънче:  Цилиндрично или неравномерно разширено в основата или в друга част, в някои случаи раздвоено. Белезникаво или кремаво, гладко или с дребни кафеникави люспици.

Месо:  Тънко, влажно, крехко и еластично. Белезникаво или бежово. При срез се виждат отделни кухини на мястото на свързване на шапката с пънчето. Пънчето е кухо. Няма особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са елипсовидни, с размери 16-21 × 6-10 μm (по Breitenbach & Kränzlin) и гладка повърхност. Съдържат по две мастни капки.

Местообитание:  В иглолистни и смесени гори, особено при наличие на борове (Pinus). Плододава върху почва поединично или на групи през пролетта (март до май). Видът е широко разпространен, но непредсказуем и не особено често срещан. Случвало се е през някои сезони да плододава обилно.

Коментар:  Съдържа гиромитрин и може да предизвика синдром на гиромитрено гъбно отравяне и смърт. Гъбата в миналото се е считала за ядлива след обработка – неколкократно изваряване с изхвърляне на вода или сушене. Мнозина са консумирали гъбата без явни признаци на отравяне и продължават да го правят с риск за здравето си. Ние смятаме гъбата за опасно отровна и съветваме да не се събира за консумация в никакъв случай.

Сходни видове:  Плодните тела на Обикновената дипленка показват вариации във формите на шапката, както и в размера. Оцветяването също варира, но в повечено случаи се долавя червеникав оттенък, който е типичен за този вид. При други дипленки, като Гигантската (Gyromitra gigas) и Gyromitra ticiniana липсва червеникав цвят и гънките са по-прости и по-неравномерни. Gyromitra fastigiata е рядък вид дипленка, при който се наблюдава седловидно сгъната шапка. Някои видове дипленки като Зърнеста дисцина (Gyromitra perlata), Жълто-бяла дисцина (Gyromitra leucoxantha), Gyromitra accumbens, Gyromitra martinii, Gyromitra melaleuca и други имат паничковидни плодни тела с липсващи или слабо развити пънчета.

Не бива да се бърка със смръчкулите, като Обикновена смръчкула (Morchella esculenta) и Висока смръчкула (Morchella elata). Тези видове са популярни ядливи гъби и не съдържат гиромитрин. При тях шапките са разделени от ребра на равномерни килийки. При вертикален срез се вижда една кухина, обща за шапката и пънчето.

При Напръстника (Verpa conica) и Набръчкания напръстник (Verpa bohemica) пънчето се захваща само в най-горната част на шапката, без да образува отделни кухини.

Всички споменати дотук видове от родовете Gyromitra, Morchella и Verpa са гъби плододаващи единствено през пролетта. Gyromitra infula е вид с лятно-есенен сезон на плододаване.

https://manatarka.org/gyromitra-esculenta/