Ботаника

[Hatshepsut]

Сиамски джинджифил


Цвят на Сиамски джинджифил

Сиамски джинджифил (Alpinia galanga) представлява тревисто растение, което се класифицира към семейство Джинджифилови (Zingiberaceae). Билката е известна и с името Galangal и е един от четирите вида растения джинджифили, които носят това име. Използва се много в кулинарията, особено в индонезийската и тайландската кухня. Известни имена на растението на латиница са: Galanga Root, Siamese Ginger, Greater Galanga, Siamese Galanga, El Galangal, Java Galangal, El Adkham, Galgant, Lenkuas, Naukyo, Grosser Galgant, Galanga Maior, Da Liang Jiang.

Устройство на сиамски джинджифил

Сиамски джинджифил - ботаническа илюстрация

Множество стъбла прорастват направо от корена на сиамския джинджифил. В послесдствие те се вдървесяват. Достигат до 2 метра височина. Разклонените от коренището корени са с дължина до 3 см и дебелина не повече от 2 см. Имат цилиндрична форма с установени по тях стеснения, приличащи на пръстени. Повърхността им е оцветена в тъмно червеникавокафяво. При разрез се установява светло оцветяване на корена. Имат изявен аромат и остър, пикантен вкус. Стъблата са снабдени с изобилие от листа. Листната маса е дълга, по-тясна и заострена на върха. Цветовете са събрани в терминални съцветия. Оцветени са в бяло, като по венчелистчетата се установяват тъмно-червени жилки. Плодовете са малки, оцветени в червено.

Стъбла на Сиамски джинджифил

Разпространение на сиамски джинджифил

Билката е родена в Южна Азия и Индонезия. Тя се отглежда в Малайзия, Лаос и Тайланд.

Използваема част на сиамски джинджифил

Употребяват се корените и коренището на растението. Червените плодчета се използва в традиционната китайска медицина и има аромат, подобен на кардамон.

Химичен състав на сиамски джинджифил

В коренището на билката е установено съдържанието на флавонола галангин, етерично масло, танини, фенол, монотерпени, въглехидрати, смола, галангол, кемпферид, алпини, нишесте, галова киселина, галангоизофлавоноид, бета-ситостерол, зерумбон.

Лечебни свойства и приложение на сиамски джинджифил

Резултатите от проведени изследвания показват, че екстракт от Alpinia galanga може да бъде полезен в забавяне началото и развитието на невродегенеративни заболявания. Вещества в коренището на растението показват инхибиращ ефект върху производството на азотен оксид и гастрозащитни ефекти. В животински модели е доказано, че коренът на растението притежава слаба антималарийна активност.

Кореноплод на Сиамски джинджифил

Свойства на сиамски джинджифил

противоалергични;
антибактериални;
антипиретични;
противовъзпалителни;
свойства на противоотрова;
хипогликемично;
имуностимулиращо;
противогъбично;
газогонно;
стимулиращо менструалния поток;
свойства на афродизиак;
стимулант.

Антиоксидантните свойства на билката се дължат на шест-диарилхептаноиди, които са изолирани от коренището й. Този вид джинджифил съдържа също флавоноиди, които имат липидопонижаващ ефект. В някои изследвания са установени противогъбични, хипотензивни свойства на билката, както и способността й да подобрява подвижността и да увеличава броя на сперматозоидите. Антитуморните и ефектите й на противодействие на развитието на деменция, са наблюдавани при гризачи. Alpinia galanga успешно сe използва за подпомагане процесите на храносмилане, предотвратяване на ферментацията и премахване на газовете.

В миналото, сиамският джинджифил се е използвал в много билкови лекарства, но сега употребата му е ограничена. В такава лекарствена форма се прилага най-вече в Русия и Индия.

Ето някои състояния и заболявания, при които се използва сиамски джинджифил:

болки в стави и мускули;
гадене;
метеоризъм;
диспепсия;
заболявания на стомаха;
с цел подобряване на храносмилателните процеси;
бронхит;
сърдечни заболявания;
хроничен ентерит;
диабет;
ревматизъм;
бъбречни заболявания;
морска болест;
треска;
хрема (за смъркане под формата на прах);
лош дъх;
фарингит и ларингит;
магарешка кашлица;
простуда и грип.

Сиамският джинджифил в кулинарията

Tom kha kai, тайландско ястие с джинджифил (става дума за супа с пилешко месо и кокосово мляко)

Коренището има остър, сладък вкус и мирише на смес от черен пипер и борови иглички. То е обичайна съставка на тайландско къри и супи. Използва се прясно нарязано на парченца или тънки филийки и пюрирано, впоследствие добавено към къри пастата.

Джинджифилът е интересна съставка и на различни десерти, обработен по съответния начин. В търговската мрежа се открива и захаросан, като консумацията му, освен за удоволствие, успешно облекчава кашлица и болно гърло.

В Русия се използва за ароматизиране на ликьорът "Nastoika" и оцет. Ликьорът е любима подправка в Литва и Естония. Татарите влагат сиамският джинджифил като съставна единица на вид чай. Ароматизираща съставка е и на много подправки.

В Индия използват добитото от него масло в парфюмерията. Цялата билка влиза в състава на парфюми, които се произвеждат в Близкия Изток и почти цяла Азия. Арабите го използват като стимулант при конете.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Тиково дърво

Тиково дърво, или Голяма тектона (лат. Tectona grandis), е вид широколистни дървета от род Tectona от семейство Lamiaceae. Расте в мусонните гори на Южна и Югоизточна Азия. Тиковото дърво е източник на много ценна дървесина и е един от най-важните видове дървесина, изнасяна от Азия.

Разпространение и условия на отглеждане

Естественият ареал на тиковото дърво обхваща Индия, Индонезия, Малайзия, Мианмар, северен Тайланд и северозападен Лаос.

Има няколко разновидности и расте в различни климатични условия, от сухи райони със само 500 mm валежи годишно до дъждовни гори с 5000 mm валежи годишно. Обикновено обаче валежите в районите с тиково дърво са средно 1250–1650 mm годишно със сух сезон от 3–5 месеца.

Описание

Тиковото дърво е голямо широколистно дърво, което достига до 40 м височина. Клоните са сиви или сиво-кафяви, листата са овални, дълги 15-45 cm и широки 8-23 cm, дръжките са дебели, дълги 2-4 cm. Ръбът на листото е гладък.

Листа на Тиково дърво


Цветове на Тиково дърво

Цъфти от юни до август с бели ароматни цветове, събрани в метли с дължина 25-40 см и ширина 30 см. Венчелистчетата са с дължина 2,5-3 mm. Плодовете узряват от септември до декември; плодовете са сферични, 1,2-1,8 cm в диаметър. Цветовете са леко изнесени напред и тичинките узряват преди плодниците и прашецът се освобождава няколко часа преди цветът да се отвори. Цветовете са предимно ентомофилни (опрашват се от насекоми), понякога анемофилни (опрашват се от вятъра). Проучване от 1996 г. установи, че в районите на родния си ареал в Тайланд тези дървета най-често се опрашват от пчели от рода Ceratina.

Плодове на Тиково дърво

Вредители

Пеперуда вредител по Тиково дърво

Тиковото дърво е доста устойчиво на увреждащи фактори, както биологични, така и извънбиологични.

Гъсениците на различни пеперуди могат да причинят някои щети, като ядат тикови листа, а дървото може да бъде заразено и от различни полупаразитни видове от рода Limegrass. Hyblaea puera, насекомо, произхождащо от Югоизточна Азия, е вредител по тиковото дърво, чиито гъсеници се хранят с тиково дърво и други дървесни видове, местни за региона.

Сърцевината на дървото се засяга само от време на време, например от дървопробивни червеи (Xyleutes ceramicus) и гъбични патогени на вътрешно гниене.

Фитопатогенните вируси и бактерии заразяват тези дървета много рядко. Основните причинители на гъбични заболявания са: Armillaria mellea, Fomes lignosus, Fomes noxius, Heterobasidium compactum, Irpex flavus, видове от род Nectria, Olivea tectonae („ръжда по тикови листа”), Peniophora rhizomorpha („жълто наслоено гниене”) и Polyporus zonalis („бяло гниене“).

В насажденията могат да възникнат щети поради утъпкване или обелване на кората на дърветата от слонове. Тиковото дърво е относително устойчиво на огън.

Култивиране

По-голямата част от тиковото дърво на пазара идва от тикови плантации, разположени в Индонезия и контролирани от Perum Perhutani (държавната горска компания), която управлява горите в страната. Основната употреба на тиково дърво, добито в Индонезия, е производството на мебели за износ.

Нарастващото потребление на тиково дърво доведе до увеличаване на броя на свързаните с това проблеми, най-вече изчезването на стари тикови дървета. Популярността му обаче доведе до постоянно нарастване на отглеждането на тиково дърво върху плантации в райони със сезонно сух тропически климат. Forest Stewardship Council издава сертификати за продукти, произведени от тиково дърво, отглеждано в плантации. Икономически изгодно е да се размножава тиково дърво за целите на насажденията с помощта на тъканна култура.

По-голямата част от тиковото дърво в света се изнася от Индонезия и Мианмар. Плантациите се развиват бързо и в Централна (Коста Рика) и Южна Америка.

Възпроизвеждане

Най-често тиковото дърво се размножава със семена. За покълване семената изискват предварителна обработка, която се състои в унищожаване на дебелия околоплодник. Освен това се използва накисване и сушене на семената. Семената се потапят във вода за 12 часа и след това се сушат на слънце за 12 часа. Процедурата се повтаря в продължение на 10-14 дни, след което семената се засяват в малки съдове за покълване, пълни с едър торф, поръсен с пясък. След това поникването настъпва в рамките на 15-30 дни.

Използване на тиковото дърво

Красиво зърнесто златисто-кафяво тиково дърво се използва за градински мебели, палуби на кораби и други приложения, където се изисква устойчивост на атмосферни влияния. Използва се и за дъски за рязане, подове, плотове и като фурнир за мебели и интериор.

Тиковото дърво е лесно за обработка, но може да затъпи инструментите, тъй като съдържа силиций. Естественото тиково масло го прави устойчиво на термити и гниене, което прави това дърво подходящо за външни приложения. Тикът е стабилен дори без допълнителна обработка със защитни средства. Дървесината, получена от стари тикови дървета, се счита за много по-издръжлива и по-твърда от плантационното тиково дърво. Изследванията обаче показват, че тикът, отглеждан в плантации, има същата устойчивост на гниене, стабилност на размерите, степен на изкривяване и брой повърхностни дефекти като старите дървета, но е по-податлив на обезцветяване, когато е изложен на ултравиолетови лъчи.

Маса изработена от тиково дърво

Дървесината на Тиково дърво е със следните качества:

плътна, здрава и твърда;
Златисто кафяв цвят;
има голяма и изразителна текстура;
има висока устойчивост на гниене;
съдържа етерични масла, които затрудняват обработката;
използвани в корабостроенето, производството на мебели и строителството.
Тиковото дърво е устойчиво на термити.

Мостът в гр.Амарапура

В Мианмар, в град Амарапура, мостът U Bein, който се счита за най-дългия (приблизително 1,2 km) и най-стария (построен около 1850 г.) мост, направен изцяло от тиково дърво, е положен през езерото Taungthaman. От такова дърво е изработен и щурвалът (корабното кормило) на крайцера „Аврора“. (както се казва, светът щеше да е по-хубав, ако вместо "Титаник" беше потънал "Аврора") 

https://ru.wikipedia.org/wiki/Тик (дерево)

[Hatshepsut]

Женшен

Женшенът (Panax) е тревисто растение от сем. Аралиеви. От шестте вида от рода това е най-известният, понеже се използва от древността в Китай като всеизцеляващо (панацея) и афродизиращо средство.

Описание

Женшенът е многогодишно тревисто растение, 30 – 70 см високо, достигащо до 50-годишна възраст. Коренът е до 20 см дълъг и около 2 см дебел, с 2 – 6 едри разклонения, по форма понякога напомня човешка фигура. Стъблото най-често е единично, с връхна розетка от 2 – 5 листа. Листата са с дръжки, сложно длановидни, съставени от 5 елипсовидни листчета, на върха заострени, по края напилени, в основата клиновидно стеснени. Цветоносно стъбло се развива едва на третата година. Съцветието е сенник, съставен най-често от 5 – 20 дребни цветчета. Венчето е бяло или зеленикаво. Плодът е с бъбрековидна форма, яркочервен, месест, с 2 – 3 костилки. Цъфти през юли. Този вид женшен е наречен „Зеленото злато“. Тази култура е високо ценена от източните народи в Азия. Корен от вида се продава за 500 – 600 € парчето. Изисква малко място и пораства за около 6 г.

Коренища от Женшен

Употреба

Женшенът като билка може да се консумира самостоятелно или като чай, а също и като част от смесени чайове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Женшен

Азиатски женшен, Корен на живота

Азиатски женшен, Корен на живота (Panax ginseng) представлява многогодишно тревисто растение. Класифицира се към семейство Бръшлянови (Araliaceae). Нарича се още корейски женшен, планински женшен, истински женшен. В исторически план растението е широко използвано в китайската медицина превантивно и при множество заболявания. Образува жълто-червени плодове. За медицински цели се използва коренът на растението, предимно в прахообразна форма. Азиатският женшен е скъпа билка и с ограничено предлагане в търговската мрежа. Понякога, като евтин заместител на корена на живота се използва билката Данг шън (Codonopsis Pilosula).

Терминът "Ginseng" в превод означава "корен на живота". В буквален превод "Panax Ginseng" от английски език означава "Вселечението на корена". Повърхността на корена е набръчкана и набраздена, а вкусът му е сладък в началото, с малко горчив послевкус. На социално ниво името "женшен" се възприема като термин, с който се нарича растение, което поддържа жизнените функции на организма и го предпазва от заболявания.

Съществуват тринадесет вида женшен. Термично обработени, американският и азиатският женшен образуват червения женшен. Той е малко по-различен по химичен състав от необработените корени, но пък в него се образуват ценни биоактивни вещества. Например корейският червен женшен представлява топлинно обработен Panax ginseng.

Плодове на Женшен

Устройство на корен на живота

Коренът е дълъг с 4-6 големи разклонения. Стъблото е единично, с връхна розетка от няколко листа. Листата са сложно длановидни, с дръжки. Съставени са от 5 елипсовидни листчета. Съцветието е сенник, съставен от дребни цветчета. Венчето е зеленикаво или бяло. Плодът е яркочервен, с костилки и има форма на бъбрек.

Разпространение на азиатски женшен

Този вид женшен води произходът си от азиатските страни. Билката е култивирана у нас. Среща се в широколистни и иглолистни гори.

Използваема част на азиатски женшен

Използват се главно корените на растението. Плодовете и семената му намират ограничено приложение с медицинска цел. Коренът на живота се отглежда от 4 до 6 години, като след това се събира, обработва и приготвя за медицинска употреба. За консумация, още след втората година от развитието на растението, може да съберете свежи корени. Установено е, че след петата година от възрастта му нивата на активните му съставки - гинсенозидите, започват да намаляват.

Химичен състав на азиатски женшен

Коренът на билката съдържа стероидни сапонини, които са наречени гинсенозиди, като в състава й наброяват повече от 100. Фитохимикали, изолирани от него са: полини, фалкаринол, фалкаринтриол, оцетна киселина, линоленова киселина и някои микро-РНК. Други вещества, които се съдържат в корена на живота са въглехидрати (гинсан, бета-глюкан, олигозахариди) и протеини.

етерично масло;
мастни киселини;
глицерин;
тритерпенови гликозиди и други.

Семената на билката съдържат по-малко количество гинсенозиди и са алтернативен вариант на употреба на нейния корен. В състава им влизат следните вещества: панаксадион, 20 (S) -протопанаксатриол, 3-кето-20 (8) -протопанаксатриол, денхицин (Dencichine), aka бета-N-оксалил-L-алфа, бета-диаминопропионова киселина, сарингостерил и негов гликозид, даукостерол и 5а, 6b-дихидроксидаукостерол.

Плодовете на азиатският женшен съдържат 28 пъти повече гинсенозиди, от колкото корените. Те могат да достигнат до 9,09% от сухо тегло на плода, което представлява до 4,8 пъти по-високо ниво на веществата в плодовете, от колкото процентното им съдържание в сухото тегло на корена.

Продажба на Женшен в Сеул, Корея

Лечебни свойства и приложение на корен на живота

Така както от чая (Camellia sinensis) се произвеждат различните видове чай (зелен, бял, червен и др.), което се дължи на различна обработка на чаената суровина, по същият начин разликата между Panax Ginseng и корейски червен женшен е просто начинът на преработка на билковите корени. Червеният женшен представлява обработен на пара и изсушен азиатски женшен. При това се променят биоактивните вещества в него. Това довежда до засилване на противовъзпалителните и антиноцицептивните (болкоустойчивите) им свойства. В така обработените корени се образуват и съединения, които при изследване дават обещаващи резултати в посока намаляване усвояването на въглехидрати в храносмилателния тракт. Те се свързват с минералите и проявяват антиоксидантни ефекти.

Белият женшен е друга разновидност на азиатският. Той се получава чрез изсушаване на корените на въздух. По време на този процес те придобиват жълто-бял цвят, като може да загубят някои от биоактивните си съставки.

"G115" е патентована екстракция от Panax ginseng от Pharmaton, Швейцария, която съдържа 4% гинсенозиди от общото си тегло. Докато "NAGE" е стандартизиран екстракт от същата компания, съдържащ 10% тегловни гинсенозида. И двата екстракта се използват в изследвания за стандартизиране на билкови медикаменти и добавки от азиатски женшен.

Свойства на корен на живота

повишава работоспособността;
повишава активността на щитовидната жлеза;
премахва умората.

Прилага се при

изтощение;
стресови ситуации;
за общо укрепване на организма;
измръзване - има затоплящ ефект;
след тежки инфекциозни болести.

Начин на употреба

Три пъти на ден, преди хранене, се дъвче малко парче от корена на растението до пълното му разпадане.

запарка - половин чаена лъжичка корени се заливат с топла вода в количество от 300 до 500 милилитра. Престояват за кратко. Полученият извлек се изпива за деня.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Мандрагора

Мандрагората (Mandragora) е род покритосеменни растения от семейство Картофови (Soalanaceae). Корените съдържат психоактивни алкалоиди. Понякога корените им приличат на човешка фигура, за това в древността са им приписвали магическа сила.

Родът обхваща няколко вида, разпространени в Средиземноморието, в близка и средна Азия и в Хималаите.

Mandragora officinarum

Наркотични свойства

Мандрагората се е използвала като силен халюциноген. През Средновековието, това растение често се среща във вещерските рецепти.

Използването на мандрагора категорично не се препоръчва, защото са възможни тежки последствия, довеждащи понякога и до смърт. Други непоправими вреди, които може да предизвика мандрагората, са изгубване на паметта и когнитивни нарушения.

Фолклор

Мандрагора. Миниатюра от ръкописа Tacuinum Sanitatis, около 1390 г.

Според средновековни легенди, мандрагора се намира край бесилките, защото пониква от семето на обесените.

Мандрагората също е била използвана за ритуали и магии.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мандрагора

Плодове на Мандрагора

Много билки и растения се свързват с древни митове и легенди, но има едно, на което са се придават свръхестествени сили и дори човешки качества.

Обвито в окултни тайни, магически сили и заклинания, то е било важна съставка от отварите на вещиците и прочутия хомункулус на алхимиците. Това е мандрагора – растението с корен, наподобяващ човешко тяло, и … душа.

 

Какво представлява растението мандрагора?

Мандрагората е позната под множество имена, сред които вещерско биле, ябълката на Адам, магьоснически корен, дяволската свещ, кандилото на джиновете и др.

Това е многогодишно тревисто растение от семейство Solanaceae и за негова родина се смята средиземноморският регион, но се среща и в някои части на Европа, Азия и Африка.

Често расте като плевел из житните ниви и има големи, набръчкани тъмнозелени листа в розетка и малки, лилави цветове.

След цъфтежа си дава плодове, които са зелени на цвят, а след като узреят стават жълти или оранжеви. Но най-удивителното в това растение е коренът му – той има поразителната форма на малко човече.

 

Видове

Има пет вида, които растат в Средиземноморието, Западна и Централна Азия, Хималаите:

Atropa mandragora
Mandragora officinarum
Mandragora vernalis
Mandragora autumnalis
Mandragora turcomanica
 

Състав и свойства

Мандрагората е била използвана като анестетик в хирургията в древни времена, както и за лечение на различни други медицински състояния в малки дози, докато в по-големи дози се е смятало, че предизвиква лудост.

Това растение съдържа съставки, които могат да доведат до делириум и халюцинации.

Диоскорид е един от първите, който описва неговите медицински ползи. Той говори за „мъжка“ мандрагора, която цъфти през пролетта, и „женска“ – през есента: Mandragora officinalis и Mandragora autumnalis.

По времето на Плиний това е единственото средство за облекчаване на болката, което се е използвало при хирургични операции.

В египетския папирус на Еберс е описвана като средство за възбуждане на чувственост, а от плодовете й е известно, че се е правила специална „любовна отвара“.

Корените на растението мандрагора съдържат няколко биологично активни съединения, сред които:

Хиосциамин
Скополамин
Атропин
 

Тези алкалоиди действат върху нервната система и могат да предизвикат редица ефекти.

 

Антихолинергична активност

Алкалоидите, присъстващи в мандрагората, имат антихолинергични свойства, което означава, че инхибират действието на невротрансмитера ацетилхолин. Това може да доведе до различни ефекти, като отпускане на гладката мускулатура, намалена секреция и инхибиране на определени нервни импулси.

Седативни и хипнотични ефекти

Тези вещества имат също и седативни свойства, които могат да предизвикат успокояващ и сънотворен ефект. В по-високи дози те имат хипнотичен ефект, причинявайки сънливост или дори загуба на съзнание.

Аналгетични свойства

Мандрагората притежава аналгетични ефекти, помагащи за облекчаване на болката. Употребата й за тази цел обаче е ограничена и не се препоръчва поради съображения за безопасност.

Халюциногенен потенциал

Някои от алкалоидите, открити в мандрагората, особено скополамин, имат халюциногенни свойства. Във високи дози или когато се използват неправилно, те могат да предизвикат халюцинации, променени състояния на съзнанието и делириум.

Активните алкалоиди в растението го правят отровно, причинявайки всичко – от халюциногенни и хипнотични ефекти до задушаване и смърт.

 

Митове и легенди за мандрагората

Малко растения имат толкова тъмна и обвита в загадъчност история. Смята се, че заедно с беладоната, мандрагората е била една от тайните съставки в отварите за летене на вещиците.

В миналото се е смятало, че притежава душа, тъй като коренът му има човекоподобна форма. Носят се легенди, че е издавало оглушителни писъци, когато бъде откъснато, които можели да подлудят човек.

Това мистично растение се споменава в много източници от древността – египетските свитъци, произведенията на гръцките лечители, както и от арабските алхимици.

Една от целите на алхимиците била прочутият хомункулус – човек, създаден чрез алхимични процеси, като се казва, че при спазването на определени стъпки, коренът на мандрагората оживява.

В Битие се споменава като растението, което помага на безплодната Рахил да роди син на Яков, а в арабския свят растението е известно като талисман за усилване на мъжествеността.

В Древна Гърция е наричано „растението на Цирцея“ – богинята на магьосничеството. В митовете се разказва, че тя превърнала спътниците на Одисей в свине, като ги упоила с магическа напитка, която била приготвена от сока на мандрагората.

Освен за магически отвари и заклинания, за любов или безплодие, мандрагората е била използвана и в традиционната медицина за редица цели.

Всъщност в миналото се е смятало, че е способна да избави човек от всяка една болест. Но, за да се сдобие той с нея, се е искала голяма смелост, тъй като писъкът на корена й бил способен да предизвика лудост или, за миг, дори гибелта на човек.

Една легенда за мандрагората разказва, че коренът носи късмет, но тези, които го изтръгнат, ще бъдат осъдени в Ада.

Текстовете от миналото съдържат сложни указания как да се изтръгне безопасно. Йосиф Флавий (юдейски свещенослужител) от Йерусалим (около 37-100 г. сл. Хр.) дава следните указания:

„ Около корена трябва да се изкопае дупка, докато се открие долната му част, която се завързва за куче. След което този, който го връзва, трябва да се махне на безопасно разстояние. След това кучето се опитва да го последва и така лесно изтръгва корена, но внезапно умира вместо господаря си.“

 

Лечебни ефекти

Някои от традиционните употреби в миналото, приписвани на мандрагората, включват:

• Облекчаване на болката – мандрагората е била използвана като седативно и аналгетично (болкоуспокояващо) средство в традиционната медицина.
• Анестетик в хирургията – Диоскорид използвал анестетичните свойства на мандрагората за хирургични операции в армията на Нерон.
• Стомашно-чревни проблеми – в миналото мандрагората понякога е била използвана за лечение на стомашно-чревни заболявания, като стомашни язви, колики и диария.
• Спазмолитик – мандрагората се е използвала за облекчаване на мускулни спазми и крампи.
• Седатив – „бащата на медицината“ Хипократ също е изучавал действията на мандрагората и смятал, че в малки дози е ефективно лекарство за страх, меланхолия и депресия.

Въпреки това, поради неговата токсичност и потенциални странични ефекти, употребата му не се препоръчва.

https://www.forlife.bg/mandragora-rastenieto-s-dusha

Мандрагора - ботаническа илюстрация

Eднo oт нaй-cтpaннитe pacтeния, cтaнaлo пoвoд зa paзлични пoвepия и лeгeнди e мaндpaгopaтa. Ocвeн, чe e oтpoвнo и cилнo тoĸcичнo, тo ce oтличaвa oт дpyгитe pacтeния пo фopмaтa нa нeгoвия ĸopeн, ĸoятo нaпoдoбявa чoвeшĸa фигypa. Maндpaгopaтa ce e изпoлзвaлa ĸaтo cилeн xaлюцинoгeн. Дpeвнитe eвpeи cмятaли, чe мaндpaгopaтa мoжe дa ce изпoлзвa зa пpeдизвиĸвaнe нa зaчeвaнe. Cмятaлo ce e, чe cтepилeн чoвeĸ, ĸoйтo нe мoжe дa имa пoтoмcтвo, би зaчeнaл дeтe блaгoдapeниe нa въздeйcтвиeтo нa тoвa pacтeниe. B Библиятa ce paзĸaзa ĸaĸ Pахил, ĸoятo e бeзплoднa, ycпявa дa зaчeнe Йocиф блaгoдapeниe нa eфeĸтa нa мaндpaгopaтa. Pacтeниeтo ce cпoмeнaвa и в Cтapия зaвeт в иcтopиятa зa бeзплoднaтa Лия, ĸoятo oтĸyпвa лacĸитe нa Яĸoв cpeщy нaмepeнa мaндpaгopa и тaĸa ycпявa дa зaчeнe.

Eднo oт нaй-извecтнитe пoвepия e cвъpзaнo c извaждaнeтo нa ĸopeнa нa мaндpaгopa.  Cпopeд нeгo пpи oпит зa изpaвянe тя издaвa пpoнизвaщ виĸ, ĸoйтo мoжe дa yбиe вceĸи ĸoйтo гo чye. Toвa нaй-вepoятнo пpoизлизa oт фaĸтa, чe пpиeтo вътpeшнo pacтeниeтo пpeдизвиĸвa cтpaxoвити xaлюцинaции, ĸoитo вoдят дo лyдocт, a в гoлeми дoзи e cмъpтoнocнa oтpoвa. Oпacнocттa мoжe дa ce избeгнe, aĸo чoвeĸ зaпyши yшитe cи, тaĸa чe дa избeгнe cмъpтoнocния виĸ, a ĸopeнът бъдe изĸapaн oт зeмятa ĸaтo зa нeгo ce въpжe ĸyчe – тo тpябвa дa бъдe чepнo и щe зaгинe вмecтo чoвeĸa. Πpeз Cpeднoвeĸoвиeтo, тoвa pacтeниe чecтo ce cpeщa във вeщepcĸитe peцeпти, изпoлзвa ce зa pитyaли и мaгии, зaщoтo ce вяpвa , чe ĸopeнът нa мaндpaгopaтa e oбитaвaн oт дeмoн. Лeгeндитe paзĸaзвaт, чe pacтeниeтo ce нaмиpa ĸpaй бecилĸитe, зaщoтo пoниĸвa oт ceмeтo нa oбeceнитe.

Cпopeд  дpyгo пoвepиe, вeщицитe бepяли тoвa pacтeниe пpeз нoщтa пoд бecилĸитe, нa ĸoитo ca oбeceни нepaзĸaяли ce пpecтъпници. Cлeд тoвa миeли ĸopeнa c винo, зaвивaли гo в ĸoпpинa и ĸaдифe и гo xpaнeли c xлябa, oтĸpaднaт oт цъpĸвитe пo вpeмe нa пpичacтиe. Haĸpaя нoceли ĸopeнa нa дявoлa. Cмятaлo cъщo, чe чoвeшĸитe pъцe ниĸoгa нe мoгaт дa влязaт в ĸoнтaĸт c pacтeниeтo и aĸo ce взeмe pacтeниeтo и ce xвъpли  нa зeмятa, щe ce чye пиcъĸ, ĸoйтo щe yбиe или щe нaĸapa вceĸи, ĸoйтo нe e пoĸpил yшитe cи, дa пoлyдee. Cлeд ĸaтo pacтeниeтo бъдe ocвoбoдeнo oт зeмятa, тo мoжe дa ce изпoлзвa зa лeчeниe, пpeдизвиĸвaнe нa любoв, yлecнявaнe нa бpeмeннocттa и ĸaтo ycпoĸoитeлнo. Maндpaгopaтa имa бoлĸoycпoĸoявaщo и cънoтвopнo дeйcтвиe, близĸa e пo дeйcтвиe c бeлaдoнaтa. B eгипeтcĸитe пaпиpycи e oпиcaнa ĸaтo cpeдcтвo, възбyждaщo чyвcтвитeлнocттa. Oт плoдoвeтe нa мaндpaгopaтa eгиптянитe пpигoтвяли любoвeн eлиĸcиp. Acиpийцитe изпoлзвaли мaндpaгopaтa ĸaтo oбeзбoлявaщo и cънoтвopнo cpeдcтвo. Xипoĸpaт e cчитaл, чe в мaлĸи дoзи мaндpaгopaтa e eфeĸтивнo cpeдcтвo пpoтив cтpax и дeпpecии. Pимcĸият лeĸap Гaлeн бил пoчитaтeл нa винoтo oт мaндpaгopa, ĸaтo нaблягaл нa тoвa, чe cъщoтo имaлo yвeceлитeлни ĸaчecтвa.

Maндpaгopaтa ce изпoлзвa ĸaтo cpeдcтвo зa зaщитa oт мaгия. Cчитa ce, чe oт нeя мoжe дa бъдe изpaбoтeн тaлиcмaн или aмyлeт зa пpидoбивaнe нa пapи или ĸaтo пoĸpoвитeл нa тъpгoвcĸи cдeлĸи. Изпoлзвaнeтo нa мaндpaгopa ĸaтeгopичнo нe ce пpeпopъчвa, зaщoтo ca възмoжни тeжĸи пocлeдcтвия, дoвeждaщи пoняĸoгa и дo cмъpт. Дpyги нeпoпpaвими вpeди, ĸoитo мoжe дa пpeдизвиĸa мaндpaгopaтa, ca изгyбвaнe нa пaмeттa и ĸoгнитивни нapyшeния.

A пoвepиятa, cвъpзaни c нeя ca paзлични. Aĸo цял ĸopeн oт билĸaтa ce зaĸaчи в дoмa, тoй щe бъдe пpeдпaзeн oт вcяĸaĸви зли cили и дyxoвe. Aĸo ĸopeн oт мaндpaгopa ce пocтaви пoд възглaвницaтa пo вpeмe нa cън, чoвeĸ щe ce пpeдпaзи oт зли дyxoвe. Aĸo човек носи ĸopeна cъc ceбe cи, тoй щe мy пoмoгнe зa пpивличaнeтo нa вcяĸaĸви блaгa. Зa дa дeйcтвa ĸopeнът тpябвa дa бъдaт cпaзeни oпpeдeлeни пpaвилa. Зa цeлтa тoй ce изĸoпaвa пo изгpeв cлънцe, в пъpвaтa нeдeля или пoнeдeлниĸ oт лyнeн мeceц, cлeд ĸoeтo тpябвa дa бъдe cъxpaнявaн зa тpи дни нa тъмнo мяcтo и ocтaвeн дa пpecтoи в cъд c вoдa зa eднa нoщ. Cлeд ĸaтo изcъxнe нaпълнo вeчe мoжe дa бъдe изпoлзвaн ĸaтo мaгичecĸo cpeдcтвo. C нeизбpoимитe cи лeгeнди и пoвepия мaндpaгopaтa cпoĸoйнo мoжe дa бъдe нapeчeнa мaйĸa нa вcичĸи мaгичecĸи билĸи.

https://nameridobroto.com/

[Лина]

Женшена е едно от малкото ценни растения, които не растат естествено в нашата родина. За Сибирския женшен четох, е мощен адаптоген. Адаптогените са билки или гъби регулиращи освобождаването на стресовия хормон от надбъбречните жлези. Интересното на тази група растения, е че те действат според нуждите на организма може да са стимуланти, а може да действат и като релаксанти. Съобразно моментното състояние на организма билката адаптира действието си.

[Hatshepsut]

Шафранов минзухар

Шафрановият минзухар (Crocus sativus) е тревисто многогодишно растение. Това е вид минзухар от семейство перуникови (Iridaceae) култивиран от минойската цивилизация. Най-известен е с производството на подправката шафран от нишките (близалца), които растат вътре в цветето.

Този растителен вид е непознат в дивата природа. Човешкото отглеждане на шафранов минзухар и използването на шафран се извършват повече от 3500 години и обхващат различни култури, континенти и цивилизации. Понастоящем C. sativus се отглежда в Средиземноморието, Източна Азия и Ирано-Туранския регион.

https://bg.wikipedia.org/wiki/

Подправката Шафран

Шафран

Шафранът е подправка, получавана от цветовете на шафрановия минзухар (Crocus sativus), културен вид минзухар от семейство Перуникови (Iridaceae). Самото растение се нарича също съкратено шафран. Трите близалца на цвета (дисталните краища на пестиците – женските репродуктивни органи на растението) и част от шийката му (стъбло, свързващо близалцата с останалата част от растението) се изсушават и се използват в готварството като подправка и оцветител. Шафранът, който от години е най-скъпата в света подправка по тегло, расте при естествени условия в Югозападна Азия. Култивиран е за първи път в района на Гърция.

Характерни за шафрана са горчивият вкус и миризмата на йодоформ или сено. Те се дължат на химическите вещества пикрокроцин и шафранал. Той съдържа също каротеноидното багрило кроцин, което дава богат златисто-жълт цвят на храната. Заради тези си качества шафранът е много търсена подправка за храни по целия свят.

Думата „шафран“ произлиза от старофренския термин от 12 век „safran“, който идва от латинското „safranum“. „Safranum“ е свързано също с италианското „zafferano“ и испанското „azafrán“. „Safranum“ идва от арабската дума „asfar“ (أَصْفَر), която означава „жълт“ чрез паронимното „za'faran“ (زَعْفَرَان), името на подправката на арабски.

Биология на шафрановия минзухар

Шафранов минзухар - ботаническа илюстрация

Културният шафранов минзухар е цъфтящо през есента многогодишно растение, непознато в див вид. Той е стерилен триплоиден мутант на източносредиземноморския есенен минзухар Crocus cartwrightianus. Ботанически проучвания показват, че C. cartwrightianus произхожда от Крит, а не от Централна Азия, както е смятано в миналото. Шафрановият минзухар е бил обект на изкуствен подбор от хора, които са го отглеждали за ненормално дълги близалца. Тъй като са стерилни, моравите цветове на шафрановия минзухар не произвеждат жизнеспособни семена. Поради това неговото възпроизводство е изцяло зависимо от човешката намеса: луковиците трябва да се изкопаят ръчно, да се разчупят и да се засадят отново. Луковицата оцелява само един сезон и се размножава чрез деление на до десет луковички. Новите луковици впоследствие израстват до нови отделни растения. Луковиците са кафяви на цвят, до 4,5 см в диаметър, и са покрити с рогозка от успоредни влакна.

След летния период на летаргия (летуване) от земята поникват пет до единадесет тесни почти отвесни зелени листа. Те могат да достигнат до 40 см на дължина. По-късно, през есента, се образуват морави цветни пъпки. Едва през октомври, след като повечето други цъфтящи растения са изхвърлили семената си, шафрановият минзухар внезапно развива своите яркооцветени морави цветове. Цветът им може да варира от светъл пастелен светловиолетов (люляков) оттенък до по-тъмен бледоморав на ивици. При цъфтене шафрановият минзухар достига средно до 30 см височина. Във всеки цвят е тройно разклоненият пестик, завършващ с три тъмночервени близалца. На дължина те могат да са някъде между 25 и 30 мм.

Отглеждане

Шафрановият минзухар вирее в климати, близки до средиземноморските храсталаци. Следователно той вирее и в места, подобни на северноамериканските шубраци, където над сухи и полусухи земи през лятото духат топли сухи леки ветрове. Въпреки това растението може да понася студени зими, издържайки на студове до −10 °C и кратки периоди на снежна покривка. Ако не се отглежда в места с високи валежи, шафрановият минзухар се нуждае от напояване. В Кашмир например годишните валежи са средно 1000 – 1500 мм, така че кашмирският шафран се отглежда без напояване при нормални валежи. В много по-сухите райони, където се отглежда шафранов минзухар (например в Гърция, където средните валежи са 500 мм, и Испания, където те са 400 мм), е необходимо напояване. Шафрановият минзухар обича пролетните дъждове, последвани от сравнително сухи лета. Дъждовете, падащи непосредствено преди цъфтенето обаче носят високи добиви. От друга страна, дъждът или студеното време по време на цъфтене допринасят за болести. Постоянната влага и горещина също са неблагоприятни за добива на шафран, както и ровенето от зайци, плъхове и птици. Паразити като кръгли червеи, листни ръжди и луковични плесени също застрашават реколтата.

Най-добре е да се засажда в полета, които са наклонени на юг, което осигурява максимално излагане на слънце. Шафрановите растения се нуждаят от пряка слънчева светлина и не виреят на сянка. В Северното полукълбо се сади през юни. Луковиците се засаждат на дълбочина 7 до 15 см. Добивите и качеството им се влияят от климата, дълбочината на засаждане и разстоянието между луковиците. Луковиците, засадени по-дълбоко, дават по-малко цветни пъпки и дъщерни луковици, но полученият шафран е с по-високо качество. При условията, съществуващи в Италия, засаждането на луковиците на 15 см дълбочина дава оптимални нишки шафран, а по-плиткото засаждане на 8 – 10 см дава най-много цветове и дъщерни луковици. В Италия луковиците се засаждат на 2 – 3 см разстояние. Оптималните практики на засаждане варират силно между Италия, Гърция, Мароко и Испания и са съобразени с характерния за съответната страна климат.

Минзухарите виреят най-добре в ронливи, рехави, с ниска плътност, добре напоени и добре оттичащи се глинено-варовити почви с високо органично съдържание. Традиционно се използват издигнати лехи за осигуряване на добро оттичане. В миналото органичното съдържание на почвата за отглеждане на шафранов минзухар е изкуствено повишавано с прилагане на около 20 – 30 тона естествен тор на хектар. Впоследствие са били засявани луковиците и е нямало нужда от допълнително торене. След летуването луковиците образуват тесните листа и започват да пъпкуват през есента. Едва през октомври (в Северното полукълбо) започва цъфтенето. Събирането на цветовете по необходимост е бърза работа. След цъфтенето в зори цветовете бързо увяхват под слънцето по пладне. При това всички шафранови минзухари цъфтят в кратък период от една или две седмици. Приблизително 150 цвята са нужни за 1 г сух шафран; за производството на 12 г сух шафран (72 г пресен), е необходим 1 кг цветя. Един прясно откъснат цвят дава приблизително 0,03 г пресен или 0,007 г сух шафран.

История


Детайл от фреската „Берачи на шафран“ от сградата „Xeste 3“. Фреската е една от многото на тема шафран, които са намерени в древното Минойско поселище Акротири в Санторини

Историята на отглеждането на шафран стига над 3000 години в миналото. Дивият предшественик на питомния шафранов минзухар е един вид есенен минзухар – Crocus cartwrightianus. Отглеждащите го хора развъждали диви екземпляри, отбирайки тези с необичайно дълги близалца. Така една стерилна мутантна форма на C. cartwrightianus, C. sativus била създадена в късната Бронзова епоха в Крит. Експертите смятат, че шафран е документиран за първи път в един асирийски ботанически справочник от 7 век пр.н.е., създаден при царуването на Ашурбанипал. Намерена е документация за използването на шафран за лекуване на около 90 болести в период от 4000 години. Шафранът е използван като подправка и лекарство в Средиземноморието оттогава, като използването и отглеждането бавно са се разпространявали към други части на Евразия, както и към Северна Африка и Северна Америка. През последните няколко десетилетия отглеждането на шафран достига и Океания.

Гърция и Древен Рим

Минойците са обрисували шафрана в дворцови фрески около 1600 – 1500 г. пр.н.е, представяйки употребата му като лекарство. По-късно гръцките легенди разказват за морски пътешествия до Киликия. Там пътешествениците се надявали да се сдобият с това, за което смятали, че е най-ценният шафран в света. Друга легенда разказва за Крокус и Смилакс – за това, как Крокус е омагьосан и превърнат в първия шафранов минзухар. Древните средиземноморски народи, сред които египетските парфюмеристи, лекарите от Газа, гражданите на Родос и гръцките куртизанки-хетери използвали шафран в своите парфюми, мазила, путпури, гримове, жертвоприношения и лечения.

В късния елинистичен Египет Клеопатра е използвала шафран при къпане, за да доставя по-голямо удоволствие при любене. Египетските знахари са използвали шафран за лекуване на всички разновидности стомашно-чревни оплаквания. Шафранът е използван и за багрене на тъкани в левантински градове като Сидон и Тир. Римският учен Авъл Корнилий Целс предписва шафран в лекарства за рани, кашлица, колики и краста. Римляните толкова обичали шафрана, че римските колонизатори си донесли шафран, когато се заселили в южна Галия, където го отглеждали широко до падането на Римската власт в Галия през 271 г. Съперничещи си теории заявяват, че шафранът се връща във Франция едва през 8 век с маврите или с папството в Авиньон през 14 век.

Азия

Бои на база шафран са открити в 50 000-годишните изображения на праисторически животни в днешен Ирак. По-късно шумерите използват див шафран в лекарства и магически еликсири. Така шафранът е бил предмет на търговия между далечни страни още преди разцвета на Минойската култура от 2-рото хилядолетие пр.н.е. Шафранът е възпят и в еврейската „Песен на песните“. Древните персийци отглеждали персийски шафран (Crocus sativus 'Hausknechtii') в Дербена, Исфахан и Хорасан към 10 век пр.н.е.. На тези места шафрановите нишки са били втъкавани в тъкани, ритуално принасяни в жертва на божествата и използвани в багрила, парфюми, лекарства и миещи средства. Шафранови нишки са разпръсквани по леглата и слагани в горещи чайове като лек срещу пристъпи на меланхолия. Чужденците се страхували от персийското използване на шафран като наркотик и афродизиак. По време на азиатските си нашествия Александър Велики използвал персийски шафран в чая, ориза и баните си като лек за бойни рани. Александровите войски му подражавали и пренесли баните с шафран в Гърция.

Теориите за достигането на шафрана до Южна Азия си противоречат. Традиционни кашмирски и китайски сведения дават дати на пристигане преди 900 – 2500 г. Междувременно много историци, изучаващи древни персийски документи датират пристигането някъде преди 500 г. пр.н.е. Те приписват това или на пренасянето на шафранови луковици от персийците за засяване на нови градини и паркове или на персийското нашествие и колонизация на Кашмир. Финикийците после продавали кашмирски шафран като багрило и лек за меланхолия. Оттам използването на шафран в храни и багрила се разпространява в цяла Южна Азия. Будистките монаси в Индия например са възприели шафраново-оцветените роби след смъртта на Буда Сидхарта Гаутама.

Историците смятат, че шафранът идва за първи път в Китай с монголските нашественици от Персия. Но шафранът се споменава в древни китайски медицински текстове, между които фармакопеята „Пън Цао“ („Велика книга за билките“) – том, датиращ от около 1600 г. пр.н.е. (и приписван на император Шен Нун), който документира 252 фитолечения за различни болести. Обаче около III век китайците говорят, че шафранът идва от Кашмир. Например Уан Джън, китайски лечител, пише, че „родината на шафрана е Кашмир, където хората го отглеждат главно, за да го принасят в жертва на Буда“. Уан също разказва как шафранът е използван по негово време: „Цветът на [шафрановия минзухар] повяхва след няколко дни и тогава се добива шафранът. Той се цени заради еднородния си жълт цвят. Може да се използва за ароматизиране на вино.“

Следкласическа Европа и Америка

В Европа отглеждането на шафран спада бързо след падането на Римската империя. Шафранът се връща с навлизането на Мавърската цивилизация в Испания, Франция и Италия. По време на Черната смърт от 14 век търсенето на шафранов лек се увеличило неимоверно и е трябвало да се внесе много шафран с венециански и генуезки кораби от южни и средиземноморски страни като Родос. Кражбата на една такава доставка от благородници подпалва продължилата 14 седмици „Шафранова война“. Конфликтът и последвалия го страх от необуздано шафраново пиратство дало импулс на значително отглеждане на шафран в Базел, който започнал да процъфтява. Отглеждането и търговията стигат до Нюрнберг, където епидемичните нива на фалшификация на шафран довеждат до кодекса Safranschou, който глобявал, вкарвал в затвора и екзекутирал фалшификаторите на шафран. Скоро след това отглеждането на шафран се разпространява в Англия, особено в Норфолк и Съфолк. Есекското градче Сафрон Уолдън, кръстено на културата, в отглеждането на която се специализирало, израства като основен център за производство и търговия на шафран в Англия. Навлизането на по-екзотични продукти обаче – шоколад, кафе, чай и ванилия – вследствие на новите връзки с източни и задморски страни довежда до затихване на отглеждането на шафран в Европа. Отглеждането в значителни количества останало трайно само в Южна Франция, Италия и Испания.

Европейците донасят шафрана в Америка, когато там имигрират членовете на Швенкфелдерската църква, напускайки Европа със сандък, пълен с шафранови луковици. Наистина, швенкфелдерите са отглеждали много шафран в Европа. Към 1730 г. пенсилванските немци отглеждат шафран в цяла източна Пенсилвания. Испанските колонии в Карибско море купуват големи количества американски шафран и високото търсене води до това, че цената на шафрана на стоковата борса във Филаделфия е приравнена с тази на златото. Търговията с Карибите по-късно се проваля като последица от Англо-американската война от 1812 г., когато са унищожени много търговски кораби, превозващи шафран. Въпреки това пенсилванските немци продължават да отглеждат по-малки количества шафран за местна търговия и употреба в торти, спагети и ястия от пиле или пъстърва. Американското отглеждане на шафран оцелява до наши дни главно в пенсилванския окръг Ланкастър.

Употреба и търговия

Шафрановият аромат често се описва от познавачите като напомняща „метален мед“ с тревисти или подобни на сено нотки, а вкусът му се усеща също като подобен на сено, но донякъде горчив. Шафранът придава светъл жълто-оранжев цвят на храните. Заради това той се използва широко в арабската, централноазиатската, европейската, индийската, иранската и мароканската кухни. Има и сладкарски изделия и спиртни напитки с шафран. Широко разпространени заместители на шафрана са шафранката (Carthamus tinctorius) и куркумата (Curcuma longa). От медицинска гледна точка шафранът има дълга история в традиционното знахарство. Без особени резултати са изследвани потенциални противоракови, антимутагенни, имуномодулиращи и антиоксидантни свойства на шафрана. Шафранът е използван и за текстилно багрило – особено в Китай и Индия, както и в парфюмерията.

Повечето шафран се отглежда в пояс, започващ от Средиземноморието на запад и достигащ до Кашмир на изток. Годишно в света се произвеждат около 300 тона шафран. Иран, Испания, Индия, Гърция, Азербайджан, Мароко и Италия (подредени в намаляващ ред по производство) са основните производители на шафран. За един килограм сух шафран са необходими 110 000 – 165 000 цвята, които се получават от засадена площ, по-голяма от две футболни игрища. За да се наберат 150 000 цвята са необходими около 40 часа интензивен денонощен труд. След изваждане, близалцата бързо се изсушават и (за предпочитане) се запечатват в херметични контейнери. Цените на шафрана на едро и дребно варират от близо 1000 до близо 10 000 евро за килограм. В западните страни средната цена на дребно е около 1550 евро за килограм. В един килограм има между 160 000 и 450 000 нишки. Яркият тъмночервен цвят, леката влажност, еластичността, скорошната дата на събиране и липсата на отчупени парчета от нишки са белези на пресния шафран.

Сортове

По света се отглеждат няколко сорта шафран. Испания, основен износител на шафран, по принцип произвежда меки разновидности с не толкова ярък цвят, вкус и аромат. Испанските разновидности имат търговски наименования „Spanish Superior“ и „Creme“ и се окачествяват според правителствени минимални стандарти. Повечето сортове италиански шафран са с по-силни такива характеристики. Огромната част от най-силните и ценни разновидности в света обаче идват от Гръцка Македония, Иран и Кашмир. Съединените щати например са забранили вноса на ирански шафран, а Индия е забранила износа на висококачествен шафран в чужбина. Освен това, от места като Нова Зеландия, Франция, Швейцария, Англия и Съединените щати идват различни „бутикови“ култури. В Съединените щати например пенсилванско-немският шафран, който е известен със земните оттенъци в аромата и вкуса си, се произвежда в относително малки количества.

Има и няколко типа шафран, широко смятани от потребителите за висококачествени. Например акуилският шафран (на италиански: zafferano del L'Aquila) се отглежда в района Абруцо в долината около градчето Навели. Там шафран се отглежда на около 8 хектара площ. Понастоящем това е единственото място в света, където го отглеждат. Той се отличава с формата и цвета на близалцата и пестиците си и с високото съдържание на шафранал. Те придават на акуилския шафран необичайно остър аромат. Освен това, високото съдържание на кроцин засилва много оцветяващата му способност. Акуилският шафран е донесен в Италия от Испания по времето на Инквизицията от един доминикански монах. Впоследствие до края на Средновековието акуилският шафран става един от най-търсените в Европа сортове. Но мащабното отглеждане на шафран в Италия за качество и количество е в Сан Гавино Монреале, Сардиния. Там шафран се отглежда на 40 хектара (съставлявайки 60% от италианското производство). Той има също много високо съдържание на кроцин, пикрокроцин и шафранал. Друг висококачествен шафран е кашмирският „Монгра“ или „Лача“ (Crocus sativus Cashmirianus), който е най-скъп и най-труден за намиране извън Индия. Това е заради постоянните суши, болести и неуспешни реколти в Кашмир, комбинирани със забраната за износ от Индия. Кашмирският шафран се познава по извънредно тъмния си пурпурен цвят, един от най-тъмните в света, което предполага силният му вкус, аромат и оцветителни способности.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шафран

[Hatshepsut]

Смрадлика

Смрадлика (Cotinus) или тетра е род, състоящ се от два вида растения от семейство Смрадликови:

• Cotinus coggygria или обикновена смрадлика, дърво до 12 m височина, което се среща в Европа и Азия
• Cotinus obovatus или американска смрадлика, храст до 8 m, който расте в Северна Америка

Клоните на дървото имат червеникава гладка кора и жълта дървесина. Листата са елиптични или яйцевидни с ясно видима нерватура (жилкуване). Отдолу са сивозелени, а отгоре тъмнозелени, с характерна миризма. През есента те почервеняват. Цветовете са зеленикавобледи, двуполови, събрани в съцветие – метлица, с петлистна чашка, петлистно венче и 5 тичинки, разположени между венчелистчетата. Цветните дръжки са покрити с дълги власинки. След прецъфтяването на цветовете дръжките се покриват с розови, зеленикави или червеновиолетови власинки. Плодът е черен и гол.

Цъфтяща смрадлика

Разпространение

Невзискателна към почвените условия, смрадликата расте из сухите и варовити места, храсталаците и осветените дъбови гори. Среща се в Южна Европа, Средиземноморието, Кавказки регион, Мала Азия и Средна Азия. Поради изсичането на дъба, тя се среща и в чисти съобщества, а поради масовата употреба на листата, включително и от индустрията, почти навсякъде у нас е с малки размери.

Химичен състав

Съдържа до 25% дъбилни вещества, главно галотанини, флавоноидите – мирицитрин и фустин, галова киселина, етерично масло. В стъблото се съдържа флавоноидът физетин.

Лечебно действие

Отвара от смрадлика подпомага лечението на гнойни, незаздравяващи рани, а може да се използва и при възпаление на лигавицата на клепачите. Употребява се още при диария и дизентерия. Отварата не бива да се пие като чай в големи количества, понеже предизвиква повръщане. Прилага се вътрешно само на малки дози – една-две чаени лъжички. В българската народна медицина смрадликата се употребява още и при киселини в стомаха, язва, задух, кръвохрачене, заболяване на бъбреците и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Смрадлика

Смрадлика, Тетра (Cotinus coggygria) представлява храст с дълбока коренова система, принадлежащ към семейство Смрадликови (Anacardiaceae). В България билката е по-известна с другото си име тетра. Други нейни наименования са евразийско димящо дърво, само димящо дърво, димящ храст, кукуч.

Устройство на смрадлика, тетра

Тетрата е храст с множество разклонения. Рядко расте под формата на малко дърво. Достига на височина до 5,7-6 метра. С отворен, разпръснат и непостоянен хабитат е. Клоните са оцветени в червеникаво, гладки, а дървесината е жълта.

Листата са от 3 до 8 см дълги, заоблени, оцветени в тъмно зелено отгоре, а в синкавозелено по долната повърхност, с изразен восъчен блясък. Те са разположени последователно на клончетата, имат дълги дръжки и излъчват характерна миризма. Цветът им на есен варира от прасковен до жълт и червен.

Цветовете са двуполови, многобройни, събрани в големи съцветия 15-30 см дълги, оцветени в зеленикаво-бяло. Състоят се от 5-листна чашка, 5-листно венче и 5 тичинки. След прецъфтяване, дръжките на цветовете се удължават и се покриват с цветни власинки. В този момент съцветията наподобяват облачета, оцветени от жълто-розово, розово-лилаво до червено-виолетово - разглеждани вкупом наподобяват тютюнев дим.

Плодовете на тетрата са малки - 2-3 мм, костилкови, обгърнати от цветовете, черни на цвят. Чрез тях, тя се размножава.

Разпространение на смрадлика, тетра

Родният ареал на билката обхваща голяма площ - от южната част на Европа, на изток в Централна Азия и Хималаите, до северната част на Китай. Смрадликата е установена по каменисти, варовити и сухи места. Вирее в храсталаци и дъбови гори. Известни са два вида тетра - Cotinus coggygria, разпространен в Европа и Северна Азия и Cotinus obovatus, растящ в Северна Америка.

Използваема част на смрадлика, тетра

Употребяемата част от растението са листата му. Берат се по време на цъфтеж или след него, задължително преди образуването на плодовете. Изсушаването им става на сянка или при температура до 50°C. Така приготвени имат тъмно зелен цвят по горната си повърхност и сиво-зелен по долната. Характерната им миризма остава, а вкусът им е тръпчив. Съхраняват се в торби, на сухо и проветриво място.

Листа на Смрадлика

Химичен състав на смрадлика, тетра

Листата на билката съдържат етерично масло (състоящо се от линалоол, 1-терпениол, мирцен, алфа-пинен, камфен и др.), до 25% дъбилни вещества (главно галатонини), галова киселина, флавоноиди (фустин, мирицитрин). Флавоноидът физетин се съдържа в стъблото на растението.

Лечебни свойства и приложение на смрадлика, тетра

Тетрата има следните действия:

противовъзпалително;
кръвоспиращо;
адстрингентно;
противодиарично;
антисептично.

Намира приложение при:

язвен колит;
възпаление на венците;
зъбобол;
ангина;
диария;
дизентерия;
киселини;
кръвохрачене;
задух;
бъбречни заболявания;
язва на стомаха и дебелото черво.

Външно се употребява при:

рани;
бяло течение;
циреи;
бани при хемороиди;
компреси при акне;
отоци по краката.

Тетрата намира приложение в кожарството, бояджийството и парфюмерийната промишленост.

Начин на употреба

отвара - в 500 мл вода се слага 1 супена лъжица тетра. Вари се пет минути. Прецежда се и се пие по 1 кафена чаша преди хранене, 4 пъти дневно.
за направата на бани и компреси 50 грама смрадлика се вари 20 минути в 2 литра вода.

Внимание!

Ако вътрешният прием на тетрата бива предозиран, следва интоксикация на организма. Поради това се препоръчва той да бъде извършван под лекарски контрол.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Хмел


Обикновен хмел

Хмелът (Humulus) е род тревисти растения с дълго (от 3 до 6 m) ръбесто, покрито с къси извити шипчета стъбло. По вътрешната страна на подобните на шишарка цветове на обикновения хмел се намират етерично-маслени жлези.

Видове

Родът хмел включва три вида:

Humulus lupulus
Humulus japonicus
Humulus yunnanensis

Разпространение

Растението е широко разпространено в умерения пояс на Евразия и Северна Америка; среща се също така в северните части на Африка (Мароко). В България е разпространен обикновеният хмел – расте по влажни места из храсталаци и широколистни гори, предимно край реките из цялата страна до 1000 м надморска височина. Цъфти през месец май – август. Отглежда се като културно растение в районите на Велинград, Самоков, Ихтиман и Трън.

Използване

Цветовете на обикновения хмел (след обработка) се използват за производство на бира и за билкова терапия.

Народната медицина препоръчва съцветията на хмела самостоятелно или в комбинация с други билки, при невроза, климактерични оплаквания, гастрити, болезнено уриниране, болезнена менструация, цистити, пясък и камъни в жлъчния мехур, жълтеница, възпаление на простатната жлеза. Билката се прилага външно при отоци и язви.

Възглавничка, напълнена с пресни съцветия от хмел, е добро средство при безсъние.

Японският хмел се използва като декоративно растение.

Обикновен хмел


Обикновен хмел - ботаническа илюстрация от 1887г.

Обикновен хмел, или увивен хмел (на латински: Húmulus lúpulus) е вид тревисто многогодишно растение от род Хмел, семейство Конопови.

Разпространение и екология

Растението е широко разпространено в умерения пояс на Евразия и Северна Америка; среща се също така в северните части на Африка (Мароко). Родината на обикновения хмел е неизвестна.

В България е разпространен повсеместно – расте из храсталаците, покрай реките, горите и влажните места из цялата страна – до 1000 м надморска височина. Отглежда се като културно растение в районите на Велинград, Самоков, Ихтиман и Трън.

Ботаническо описание

Хмелът е многогодишно, увивно, двудомно растение с много дълго пълзящо коренище. Стъблото му дълго до 6 метра, тънко, кухо и грапаво, покрито с къси шипчета, с които растението се прикрепя към околните дървета и предмети.

Различни форми на листата на Обикновен хмел

Листата му са срещуположни, едри и назъбени. Мъжките съцветия са с диаметър 5 мм, с 5 тичинки, събрани в метличести съцветия. Женските съцветия са събрани в жълтозелени класовидни съцветия, наподобяващи шишарки. По вътрешната повърхност на прицветните люспи се намират дребни етеричномаслени жлези. При узряване шишарката е дълга до 5 см.

Плодът е сивкаво яйцевидно орехче. Растението цъфти през май-октомври.

Употреба

Цветовете на хмела (т.н. шишарки) се използват за производство на бира и за билкова терапия.

Днес в почти всички бири се влага известно количество хмел, което е и основното стопанско приложение на това растение. Хмелът притежава няколко важни за бирата свойства. Той придава на напитката горчивина, която балансира сладостта на малца, както и цветни, цитрусови и билкови аромати и вкусове. Хмелът има и антибиотичен ефект, който благоприятства развитието на пивните дрожди за сметка на останалите микроорганизми. При готовата бира той удължава времето, през което се задържа пяната, а с киселинността си действа като консервант.

Народната медицина препоръчва съцветията на хмела самостоятелно или в комбинация с други билки, при невроза, климактерични оплаквания, гастрити, болезнено уриниране, болезнена менструация, цистити, пясък и камъни в жлъчния мехур, жълтеница, възпаление на простатната жлеза. Билката се прилага външно при отоци и язви.

Възглавничка, напълнена с пресни съцветия от хмел, е добро средство при безсъние.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хмел

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновен хмел

Мъжки съцветия на Обикновен хмел

Описание и история на хмел

Многогодишно тревисто растение с дълго пълзящо коренище. Стеблото ръбесто, до 6 (в култура и до 12) метра дълго. Листата срещуположни, на дръжки, длановидно 3—5-делни, в основата дълбоко сърцевидни, напилени островърхи.

Цветовете еднополови двудомни; мъжките в метличовидни съцветия в пазвите на листата; женските с едри люспести покривни листчета (от вътрешната страна с малки маслено-смолести жлези), формиращи 1,5—2,0 см. дълго съцветие, наподобяващо шишарка, при узряването до 5 см. дълга. Плодът яйцевидно сплеснато орехче. Цъфти май — октомври.

Разпространение на хмел

Расте из влажни широколистни гори и храсталаци, край реки и потоци. Разпространено из цялата страна докъм 1000 м. надморска височина. Среща се в цяла Европа.

Дроги на хмел

Женските съцветия (шишарки), брани през август, преди да са разцъфтели (Strobuli Lupuli). Използва се лупулин — жлези от хмел (Lupulinum; Glandulae lupuli) — жълтозелен смолест едър прах с валерианоподобна миризма, който се състои от етеромаслени жлези, покриващи женските съцветия. Получава се чрез претриване върху сито на съцветията.

Съдържание на хмел

Шишарките съдържат от 0,2 до 1,7% етерично масло, 5 до 20% горчиви вещества — хумулин и лупулон, производни на флороглуцина, които при разлагането си отделят изовалерианова киселина. Съдържат още холин, аспарагин, органични киселини (валерианова, изовалерианова, нобензоена и др.), лейкоантоцианидини. Присъствват естрогеннодействуващи вещества.

Лупулинът съдържа 1—3% етерично масло, състоящо се от 30 до 50% мирцен (алифатен терпен), 30—40% естери на мирценола, терпенови алкохоли (гераниол, линалоол), сесквитерпеновия алкохол (лупаренол) и кетона лупарон.

Установено е присъствието на лупанон-фенолов естер със слаба валерианова миризма, който при хидролиза дава изовалерианова киселина и фенол (престояла дрога има миризма на изовалерианова киселина и използуването ѝ не е желателно). Съобщава се за алкалоидоподобно вещество „хопеин" с наркотично действие.

Основно действие на хмел

Успокояващо (седативно).

Експериментални и клинични данни на хмел

Етеричномаслените жлези, представляващи дрогата лупулин, съдържат 0,2 до 3% етерично масло, горчиви вещества, 15 до 22% от които се състоят от хумулон и лупулон. Последните две горчиви киселини имат антибактериално действие, което обяснява и антимикробната активност на дрогата .

Изследвано е успокояващото действие на дрогата, както и апетитовъзбуждащо действие. Транкилизиращото действие е доказано.. Изследвано е и естрогенното действие на екстракт от шишарки на хмел. Установен е диуретичен ефект и добър лечебен ефект при уратна литиаза, климактерични нарушения, безсъние, както и като анафродизиакум и сънотворно средство.

В нашата народна медицина шишарчиците на хмела се използват и за поставяне във възглавници с рядка тъкан, на които се спи.

Болести, които лекува хмел

Растителната инфузия се предписва при дерматит, невроза, безсъние, гастрит, заболявания на пикочния и жлъчния мехур. Препаратите от хмел имат противовъзпалително, обезболяващо, диуретично, тонизиращо действие, подобряват апетита. Хмелът се използва при варенето за ферментация на пиво и при печене в хлебопроизводството за закваски.

Начин на приложение на хмел

Жлезите на хмела се използуват главно като успокояващо, аналгетично и спазмолитично средство. Една-две чаени лъжички ситно нарязани шишарки се заливат с чаша вряща вода. След изстиване запарката се прецежда и се изпива на глътки вечер. Може да се приготви и чрез студена мацерация /накисване/ (12—24 часа). Влиза в състава на комбинирани препарати с успокояващо действие.

Съхранение на хмела

Събраните суровини се сушат в добре проветриво място или на сянка при ниска температура.

Монопрепарати, използващи хмел:

Russia: Novo-Passit (Ново-Пассит). Switzerland: Klosterfrau Nervenruh Dragees

Противопоказания на хмел

Хмелът е противопоказан по време на бременност. При предозиране с хмелови препарати са възможни гадене, повръщане, главоболие, усещане за обща умора и слабост.

https://bilki.bg/encyclopedia-bilki/hmel.html

[Hatshepsut]

Хвойна


Червена хвойна

Хвойна (Juniperus) са род иглолистни дървета и храсти от семейство Кипарисови. На български, дребнораслата планинска хвойна с полегнало стъбло и възтъпи листа (J. communis depressa) понякога се нарича и „смрина“. В зависимост от таксономичните критерии се разпознават от 50 до 67 вида, разпространени широко в северното полукълбо (от Арктика на юг до тропическа Африка, както и в планинските части на Централна Америка).

Най-характерната особеност на хвойните са техните шишарки (понякога наричани неправилно „плодове“). При тези шишарки всичките люспи са сраснали в една обща месеста обвивка и шишарките са или сферични, или продълговати. Хвойните се разделят на две секции: Секция Oxycedrus – с игловидни листа и секция Sabina – с по-дребни, люсповидни листа.

В България се срещат пет вида:

Обикновена (синя) хвойна (J. communis L.)
Червена хвойна (J. oxycedrus L.)
Ниска хвойна (J. pygmaea C. Koch)
Миризлива (казашка) хвойна (J. sabina L.)
Дървовидна хвойна (J. excelsa M. Bieb.)

Последните два вида са редки и защитени от закона.

Хвойните съдържат в тъканите си (особено в шишарките) етерични ароматни масла, които се използват в медицината и парфюмерията. Шишарките на обикновената хвойна например се използват за ароматизиране на напитката джин.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хвойна

Обикновена хвойна

Обикновената хвойна (Juniperus communis), наричана също синя хвойна, е вид иглолистно растение от семейство Кипарисови (Cupressaceae). То е най-разпространеният вид дървовидно растение в света. Среща се в Северното полукълбо от субарктическите области до планините на около 30° северна ширина в Северна Америка, Европа и Азия.

Физически характеристики

Обикновена хвойна - ботаническа илюстрация от 1887г.

Размерът на обикновената хвойна варира значително от разклонен близо до земята храст до дърво с височина 10 m. Листата ѝ са остри иглички, групирани в прешлени по три, зелени на цвят, с единична бяла ивица по вътрешната повърхност. Растението е двудомно, като мъжките и женските шишарки са разположени на различни растения, а опрашването се извършва от вятъра. Семенните шишарки наподобяват плодове. Първоначално те са зелени, като за 18 месеца узряват до пурпурно-черно с тънък син филм по повърхността. Формата им е сферична, диаметърът е 4-12 mm и обикновено имат три, по-рядко шест, слети една с друга люспи, всяка с по едно семе. Семената се разпространяват с изпражненията на птици, които ядат месестите шишарки. Мъжките шишарки са жълти, дълги 2-3 mm и окапват малко след като разпръснат полена си през март-април.

Класификация

Както може да се очаква от широкото разпространение на обикновената хвойна, тя има много разновидности с няколко нива на подразделяне на вида. Разграничението между различните таксони все още е несигурно, като има разминавания между генетичните и морфологичните данни.

Употреба

Обикновената хвойна се използва в градинарството като декоративен храст, но е твърде дребна за промишлено производство на дървен материал. В Скандинавия дървесината на хвойната традиционно се използва за изработване на малки съдове за млечни продукти, както и на дървени ножове за масло.

Обикновена хвойна - клонка с шишарки

Стипчивите месести шишарки на хвойната са твърде горчиви, за да се ядат сурови, но изсушени се използват за подправка на месо, сосове и плънки. Обикновено те първо се натрошават, за да изпуснат аромата си. Използват се и за ароматизиране на алкохолни напитки, като джин, нидерландската и белгийска национална напитка йеневер или словашката национална напитка боровичка.

В "De materia medica" на Диоскорид, фармакологична енциклопедия от 1 век, шишарките на хвойната са описани като противозачатъчно средство.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена хвойна

Хвойна обикновена, Смрика, Синя хвойна

Хвойна обикновена (Juniperus communis) представлява вечнозелен, двудомен храст. Класифицира се към семейство Кипарисови (Cupressaceae). Растенито се нарича още: Смрика, Боровица, Клека и Синя хвойна.

Имена на растението на други езици са: английски - juniper; руски - можжевельник обыкновенный; немски - wacholder; френски - genevrier. Думата "джин" произлиза от стара френска дума, означаваща "хвойна".

Със своите лечебни свойства хвойната е позната и използвана още от индианците. Те са я влагали в лечението на рани, болести на костите и ставите. Когато техен съплеменник е боледувал те са го оставяли в гора със хвойна, където въздухът е наситен с аромат й и действа оздравително на болния. По време на чума, варицела и друг заразни заболявания, във френските болници са палели клонки хвойна и така са използвали целебният характер на отделения от тях дим. Горенето на хвойнови клонки в затворено помещение осигурява неговата дезинфекция.

Устройство на хвойна

Хвойната е силно разклонено растение, което израства на височина от 1 до 4 метра. Леторастите ѝ са оцветени в череникавокафяво, а по-старите клонки в сиво-кафяво. Листата се разполагат по три в снопче. Приличат на шило, със заострени върхове и белезникава лента.

Цветовете на вида се наричат шишарки и са разделнополови. Женските шишарки се състоят от три плодни люспички. Те се съединяват при узряване и стават месести. Мъжките шишарки са късо ресовидни, изградени от много на брой люсповидни тичинки, всяка от които притежава от 3 до 7 прашника. Цъфтежът се наблюдава през месеците април-май.

Плодчетата са кълбовидни, оцветени в синкаво-черно и покрити с восъчен налеп. Големината им е от 6 до 9 мм в диаметър. Съдържат по 3 семенца обвити в смолисто вещество. Семената са оцветени в сивокафяво, имат сладникав вкус и смолиста миризма.

Разпространение на хвойна

Хвойната е разпространена в Северното полукълбо в по-хладните зони на Земята, които обхващат съответно Европа, Азия, Северна Америка. В България вирее в планините по сухи и каменисти склонове на надморска височина от 1700 метра. Не расте по равнините.

Използваема част на хвойна

Използват се плодовете на хвойната, които се берат през периода от септември до ноември месец. Дългото им съхранение предразполага загубата на етеричното масло от тях - частично или напълно.

Химичен състав на хвойна

Плодовете на хвойната съдържат следните компоненти: етерично масло, инвертна захар, фруктоза, смола, юниперин - горчиво вещество, мазнини, мравчена киселина, ксилоза, оцетна киселина, ябълчена киселина, пектин, танин, глюкуронова киселина, терпена юнен.

Етеричното масло съдържа следното: юнен, камфен, алфа-беландрен, d-алфа-пинен, дипентен, терпинолен, терпинеол, сабинен, борнеол, кадинен, изоборнеол, цидрол, юнеол, юнипер-камфора, туйопсен, хумулен, купарен, изокадинен, видрол, нооткатин и др.

В неузрелите плодове, кората и клоните на хвойната са установени дъбилни вещества, пектини, восъци, юнипероаид; мравчена, оцетна и ябълчна киселини, също техните калциеви и калиеви соли, антоциани, витамин С, тлъсто масло. Арбутин, флавони, ксилозиди и умбелиферон са открити в листната маса на билката. Кората на хвойната съдържа още цимол, карен, цис-метан, сесквитерпени, лонгифолен.

Свойства на билката

противовъзпалително;
успокояващо;
пикочогонно - дължи се на юнена;
дезинфекциращо пикочните пътища;
отхрачващо;
улеснява храносмилателните процеси;
спазмолитично;
газогонно;
потогонно;
загряващо;
тонизиращо;
ароматизиращо;
противоревматично;
антисептично.

Прилага се при:

болки в ставите;
хроничен ревматизъм;
кожни заболявания;
чернодробни заболявания;
пясък и камъни в бъбреците и пикочния мехур;
колики;
метеоризъм;
смущения в уринирането;
цистит;
подагра;
хемороиди;
хроничен бронхит;
недостатъчен менструален поток;
неврози;
невралгии.

Други заболявания и състояния, при които се използва с успех хвойната са: бяло течение, газове, проблеми с храносмилането, лош дъх, намален апетит, раздразнен стомах, болезнен гръден кош, ревматизъм, гингивит, неоплазии, придружаващо лечение при заболявания на панкреаса.

Под каква форма билката би Ви помогнала в лечение на заболяване?

• вани с хвойна - действат заздравяващо кожни увреждания, успокояващо на нервите и премахващи напрежението; полезни също при ревматизъм, дерматит, рани, обрив и екзема; подобряващи кръвообращението; прилагат се при ринит, бронхит, гастрит, язва, неврастения; облекчават симптомите на климактериума. Провеждат се около 15-20 процедури, като всяка една е с продължителност от 12 до 15 минути. Дозирането на екстракт от хвойна става по следния начин - към 200 литра топла вода се прибавят от 50 до 70 грама от екстракта.

• етерично масло от хвойна - действа противомикробно, притежава антиревматично, противоподагрично, имуностимулиращо, детоксикиращо, понижаващо температурата - широко приложение при остеохондроза на гръбначен стълб, ставен ревматизъм, подагра, артроза, артрит. Предпазва от развитието на вторични инфекции и понижава риска от усложнение на заболяването. Разредено то се прилага върху кожата, като оказва загряващо действие, за което се смята, че съдейства за отделяне на токсините от тялото.

Тинктура от хвойна се прилага локално при някои кожни лезии и плешивост. Различни екстракти от обикновена хвойна притежават по-висок инхибиторен ефект върху определени видове бактерии, отколкото пеницилина.

В народната медицина хвойната се използва при: шарка, малария, смущения в менструалния поток, обриви, хемороиди, оригване, подагра, ревматизъм, киселини, болезнен стомах, болки в червата, лош дъх, трудно уриниране, воднянка, пясък и камъни в пикочния мехур и бъбреците. Помага за бързото лечение на бронхити и пневмонии, поради отхрачващото си действие.

Отвара от клонките се приема като слабителни средство. Оставени в стаята те освежават въздуха.

Начин на употреба

• извлек - към 400 мл. вряща вода се прибавя 1 супена лъжица плодове. Оставя се да кисне 2 часа. Приема се четири пъти на ден, преди хранене по 1 винена чаша.

• Външно приложение: Маслото от хвойна се използва за инхалации при задух и бронхит, при проблеми със стави и кости, при пърхот. Компресите с хвойна помагат при артрит, акне, отоци, ревматични болки. Отварата от клоните се използва като шампоан против пърхот.

Хвойна в кулинарията

Плодовете й са много горчиви, което не ги прави подходящи за самостоятелна консумация. Обикновено те се използват сушени за ароматизиране на сосове, плънки, меса. За да освободят аромата си, те трябва да се смачкат. Трябва да се използват в умерени количества, защото ароматът им е силен.

Освен за ароматизиране на храни, със същата цел се използват и в напитки - бири, джин, други традиционни напитки във Финландия и Словакия, Норвегия, Швеция, Естония и Латвия. В Норвегия, бирата се вари с хвойнова инфузия вместо с вода, докато в другите страни хвойнови клонки се използват главно в кашата, като филтри, предпазващи от малцови запушалки в системата.

Други приложения на хвойната

Плодовете на билката намират приложение още в парфюмерийната и пивоварната промишленост, като в първата главно се употребява полученото от тях етерично масло. То смесено с мас се употребява и във ветеринарната медицина. От хвойната се получава катран, който намира приложение при възпаление на кожата под формата на сапун, маз, спиртен разтвор.

Дървесината й е ароматна и се използва в производството на барут и мебели, също така и служи за гориво. Получената смола от нея се влага в лаковата промишленост. Стръкове от растението са се използвали за ароматизиране и гонене на насекоми от помещения.

Много рядко хвойната се пасе от диви животни. През зимния сезон, нейните плодове са храна само за някои видове от тях и много птици. Видът е изключително приятен за сътворяване на бонзаи от него.

Внимание!

Хвойната не трябва да се използва при наличие на възпалени бъбреци и по време на бременност. Продължителната употреба на билката може да предизвика диария, инфекция на бъбреците и раздразнение на пикочните пътища. Да не се използва вътрешно повече от 6 седмици.

Прекомерната употреба на хвойново масло може да доведе до възпаление и поява на мехури по кожата.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Имел


Бял имел

Имелът (Viscum) е род двусемеделни растения от семейство Санталови (Santalaceae). Срещат се в умерените и тропически региони на Европа, Африка, Азия и Австралия. Имелите са полупаразитни храсти с дължина на клоните около 15 – 80 cm. Цветовете са почти незабележими, зеленикаво-жълти, с диаметър около 1 – 3 mm. Имелът е отровен за човека; поглъщането на която и да е част от него (плодове, листа) води до остри стомашно-чревни разстройства, обезводняване, спадане на кръвното налягане и др. Расте кълбовидно върху своя гостоприемник. Вечнозелените му листа са твърди и кожести с жълтеникаво-зелен цвят. Гроздовидният плод е белезникав, малко стъклен, а отвътре слузест и лепкав. Птиците разпространяват по поляните лепкавото семе, което те остъргват по клоните с човката си или го изхвърлят несмляно с изпражненията си. Само така се осъществява размножаването му, тъй като е установено, че нито поставеното във вода, нито поставеното в пръст, семето покълва.

Имелът е голо полупаразитно храстче със стъбло, високо до 1 метър. Листата са срещуположни, жълто-зелени, продълговати, дълги до 2 – 8 cm, широки до 3 cm, без разклонения. Цветовете са дребни, събрани в сбити групички по 5 – 7 в пазвите на листата. Двудомно растение. Мъжките цветове са с 4-делно венче, без чашка и с 4 тичинки, сраснали с дяловете на венчето, а женските със слабо забележима 4-зъбчеста чашка и 4 венчелистчета във вид на месести люспи. Яйчникът е долен. Плодът е бяла кълбеста лепкава едносеменна ягода, която полепва по краката на птиците и по този начин се пренася по други дървета. Разклонява се вътре в дървесината на гостоприемника и образува мрежа, по която си доставя вода и соли.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Имел

Бял имел

Белият имел (Viscum album) е вид растение от семейство Санталови (Santalaceae). Включено е в списъка на лечебните растения съгласно Закона за лечебните растения.

Той е един от особените видове паразитни растения, защото има зелени листа, с които може да извършва фотосинтеза, но се нуждае от растение гостоприемник, за да поема от него вода и минерални соли. Нарича се полупаразит.

Действие и приложение в медицината

В съвременната медицина се използват листата заедно с клонките или само листата, които се берат през март и април.

Понижава високото артериално налягане, нормализира ниското и подкрепя натрупването на калций в костите.

Има успокояващо действие и спомага за забавяне на сърдечния ритъм, подобряване на сърдечната дейност. Белият имел влияе кръвоспиращо при маточни кръвоизливи, кръвотечения от носа, продължителна менструация, кървящи хемороиди и др.

Белият имел намира приложение и като противогърчово средство при епилепсия, заболявания на нервната система, главоболие, невралгии, при атеросклероза, артроза, хронични заболявания на ставите.

В големи дози белият имел е отровен и не трябва да се употребява дълго време.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бял имел

Бял имел, Клейник, Кукувича плюнка (Viscum album) представлява вечнозелено, полупаразитно, двудомно растение, което се развива като малък храст върху различни видове дървета. Белият имел e известен още като европейски имел и обикновен имел.

Устройство на бял имел

Белият имел расте кълбовидно върху своя приемник. Развива вилужно разклонено стъбло по чиито възли израстват листа, цветове и плодове. Стъблата на храста са дълги от 30 до 100 см и с дихотомично разклоняване. Листата са приседнали, поставени в противоположни двойки, каишковидни, целокрайни, с кожена текстура, дълги 2-8 сантиметра, широки 0,8-2,5 сантиметра, със жълтеникаво-зелен цвят. Този вид е двудомен, като цветовете се опрашват от насекоми. Те са малки, незабележими, жълтеникаво-зелени, с диаметър 2-3 милиметра, събрани на групички. Плодът е бяло или жълто зрънце, съдържащо едно, много рядко няколко семена, вградено в много лепкавата плодова пулпа.

Плодове на Бял имел

Разпространение на бял имел

Този вид имел води произходът си от Европа, Югозападна Азия и Непал. Паразитира върху дървета в цялата страна. Обикновено се среща в короните на широколистни дървета, по-специално ябълка, липа, глог и топола.

Използваема част на бял имел

Използват се най-вече клоните и листата на билката, които се берат рано пролетта или през есента. Сушат се на сянка.

Химичен състав на бял имел

Белият имел съдържа:

инозит;
гликозиди;
флавоноиди;
смолисти вещества;
витамин С;
алкалоиди - ератоксин и вискотоксин;
белтъчини;
органични киселини.
холин;
ацетилхолин;
дъбилни вещества;
провитамин А;
витамин С.


Растението е токсично, като прието в концентрирана форма може да причини сериозен дискомфорт на организма. Токсичен лектин - вискумин, е изолиран от него. Вискуминът е цитотоксичен протеин, който силно инхибира протеиновия синтез. Някои птици имат имунитет към отровата и се радват на горските плодове, особено млечницата, която е кръстена на любимата си храна.

Лечебни свойства на бял имел

регулира кръвното налягане - разширява кръвоносните съдове и понижава кръвното налягане;
използва се за да се усилят съкращенията на маточната мускулатура;
кардиотонично;
стимулира кръвообращението;
стимулира дейността на жлезите с вътрешна секреция;
има кръвоспиращо действие.
Заболявания и състояния, при които се прилага бял имел
маточни кръвотечения;
магарешка кашлица;
високо кръвно налягане;
кървене от носа;
хронични спазми и припадъци;
при оплаквания в климактериума, свързани със сърцебиене, възбуда или чувство за страх.

Листата и младите клонки се използват от билкари, а препаратите, направени от тях, са популярни в Европа, особено в Германия, за опити за лечение на проблеми с кръвоносната и дихателната системи. Използването на екстракт от имел при лечението на рак се заражда от Рудолф Щайнер, основателят на антропософията.

Въпреки че лабораторните и експерименти с животни предполагат, че екстрактът от имел може да повлияе на имунната система и да бъде в състояние да убие някои видове ракови клетки, има малко доказателства за неговата полза при хора с рак.


Белият имел в културата, фолклора и митологията

Европейският имел винаги е привличал интереса и е бил заобиколен от редица митове и легенди. В културите в предхристиянска Европа имелът се разглежда като представяне на божествената мъжка същност (и по този начин романтика, плодородие и жизненост). Все още играе роля във фолклора на някои страни.

Келтски свят

Според Плиний Старши, келтите са го смятали за лекарство срещу безплодие при животни и противоотрова срещу отровата и свещено при отглеждане на дъбови дървета (където е рядкост). Той описва келтски ритуал в който друид, облечен в бяло, ще се качи на дъб, за да събере имел, използвайки златен сърп. Тази легенда често се споменава в популярните комикси на Астерикс, където друидът Гетафикс често е срещан да събира имел със сърп.

Скандинавия

Според проза от 13-ти век, богинята Фриг кара всички да се закалнът, че няма да наранят синът й Балдр, включително неодушевените неща. На едно събрание други богове изпробвали клетвата, като хвърляли камъни и стрели по него, но не успяват да го убият. Но Фриг не е поискала клетвата от имела. Така слепият бог Хьор прави стрела от имел и убива Балдр с нея.

Древна Гърция и Рим

Имелът е застъпен на видно място в гръцката митология и се смята, че е Златната клонка на Еней, прародител на римляните. Също в гръцката митология е използван от герои за достъп до подземния свят. Римляните свързвали имела с мир, любов и разбирателство и го окачвали над врати, за да защитят домакинството. Висящият имел е част от фестивала на Сатурналия.

В християнството

Когато християнството става широко разпространено в Европа след III в. сл. н. е., Религиозното или мистично уважение към растението имел е интегрирано до известна степен в новата религия. По някакъв начин, който понастоящем не е разбран, това може да доведе до широко разпространен обичай да се целуват под растението имел по време на коледния сезон. Най-ранният документиран случай на целуване под имела е от Англия от 16 век, обичай, който очевидно е бил много популярен по онова време.

Уинстън Греъм съобщава корнишска традиция, че имелът първоначално е бил фино дърво, от което е направена дървесината на Кръста, но след това е осъден да живее само като паразит.

Обикновено се използва като коледна украса, макар че рядко се споменава за такава употреба до 18 век. Според обичая имелът не трябва да докосва земята между неговото рязане и изваждането му като последния от коледните зеленини. Може да остане да виси през цялата година, често за да предпази къщата от мълния или пожар, докато не бъде заменена в следващата Коледна нощ. Традицията се е разпространила в англоезичния свят, но до голяма степен е непозната в останалата част на Европа.

Според стар коледен обичай мъж и жена, които се срещат под имел, са били длъжни да се целуват. Обичаят може да има скандинавски произход. Той е споменат като обичайна практика през 1808 г. и описан през 1820 г. от американския автор Вашингтон Ървинг в книгата си за скици на Джефри Крейън, Гент:

Имелът все още се поставя да виси в селски къщи и кухни по Коледа, а младите мъже имат привилегията да целуват момичетата под него, като всеки път изскубват плод от храста. Когато всички плодове се оскубят, привилегията престава.

В Германия коледната традиция е хората, които се целуват под имел, да имат трайна любов или са длъжни да се женят един за друг.

Всяка година британският град Тенбъри Уелс провежда фестивал на имела и коронясва „кралица на имела“.

Имелът е символ на Херефордшир. То беше гласувано през 2002 г. след анкета на благотворителната организация за защита на дивите растения.

През 1988 г. британският певец Клиф Ричард пуска популярна коледна песен, наречена "Mistletoe and Wine".

Начин на употреба

отвара - в 500 мл. вода се вари около 1 чаена лъжичка от билката за около 10-15 минути. Приема се три пъти на ден, преди ядене, по 1 кафена чаша.
Чаят от имел помага, но трябва да се пие по-продължително време.

Други употреби на бял имел

Лепливият сок от имел плодове се използва за приготвяне на птичи вар, лепило за улавяне на малки животни или птици.

Белият имел е съставка на ликьор на базата на ракия, произвеждан в Истра, Хърватия.

Внимание!

Основните съставки на имела са стомашно-дразнещи алкалоиди, сърдечни токсини (вискутоксини, форатоксини) и лектини. Вискутоксините са токсични пептиди, които са физиологично подобни на отровата на кобрата, но се различават в последователностите на свойства на аминокиселина и ацетилхолинов агонист / антагонист. Билката причинява значително стомашно-чревно дразнене след поглъщане. Вазоконстрикция, брадикардия и отрицателни инотропни ефекти са наблюдавани при проучване на животни. Вероятните сърдечни ефекти хипотетично съществуват въз основа на наличието на кардиотоксини в имела, но има ограничени данни за реакциите на човека, които показват, че тези кардиотоксини могат да причинят клинично значими сърдечни ефекти аномалии след причинно-следствени поглъщания. При такива случаи лечението се насочва към осигуряване на поддържаща помощ. Пациентите с дисритмия или електролитен дисбаланс трябва да бъдат хоспитализирани за наблюдение и да се лекуват симптоматично.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Клек

Клекът (Pinus mugo) е вид бор, разпространен в Пиренеите, Централна Европа и Балканския полуостров, най-често между 1000 и 2200 m надморска височина, до 200 m в северните (Германия, Полша) и до 2700 m в южните (България) части на ареала. В България се среща главно в Рила, Пирин, Средна и Западна Стара планина, Витоша и други. Игловидните тъмнозелени листа са събрани две по две и имат дължина 3 – 7 cm. Зрелите женски шишарки са дребни (2,5 – 5,5 cm) с яйцевидна форма.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Клек

Ареал на разпространение на Клек

Българско име
Клек.

Българското име на вида идва от характерната форма на короната му - ниска и стелеща се - сякаш растението е "клекнало".

Латинско име
Pinus mugo Turra - чете се "пи́нус му́го".

Видовото име mugo означава "ароматен, мускусен".

"Turra" е името на ботаника описал растението за първи път за науката - в случаят това е италианския учен Анто́нио Тỳрра (итал. Antonio Turra). Когато се чете научното име на растението, името на учения, който го е описал, обикновено не се произнася.

Природозащитен статут и заплахи

Видът НЕ е защитен от Закона за биологичното разнообразие, но формира природното местообитание 4070 "Храстови съобщества с Pinus mugo", което е приоритетно за опазване в европейската мрежа от защитени зони "НАТУРА 2000" (Приложение №1 на Закона за биологичното разнообразие)3.

Описание и разпознаване

Клекът е дърво, но много често короната му е формирана от няколко стъбла и това му придава специфичен храстовиден изглед. Отделни стъбла може да достигнат до 10 m дължина. В основата си те са полегнали върху земната повърхност, а в горната си част са изправени. Често стъблата на съседни индивиди се преплитат и по този начин се образуват гъсти непроходими формации.

Клек - ботаническа илюстрация

Кората на стъблото е сиво-кафява и плитко, плочковидно напукана.

Младите клонки отначало са зелени, а по-късно стават сиви и са много еластични.

Пъпките са удълженояйцевидни, заострени на върха, покрити с кафяви люспи и засмолени.

Листата (игличките) са разположени по два в снопче (брахибласт), сравнително гъсто по клонките. Те са тъмнозелени, дълги от 2 до 6 см и широки около 2 mm. Задържат се на клонките около 6 години, но при отделни индивиди може да останат и до 15 години.

Размножителните органи са еднополови и в повечето случаи са разположени еднодомно (върху едно и също растение). Опрашва се от вятъра. Мъжките са реси (мъжки шишарки), които са дълги около 10 mm, жълти до червени, появяват се в основата на нарастващата клонка.

Женските шишарки първоначално са виолетови, а при узряването им червено-кафяви. Зрелите шишарки са без дръжки, симетрични, в затворено състояние са от 18 до 55 mm дълги и от 14 до 28 mm широки, а отворени са широки от 25 до 45 mm. Апофизите на шишарковите люспи повече или по-малко изпъкнали, с пъпче в центъра си и с напречен ръб.

Семето е дълго 2-3 mm и има тъмна обвивка. Семената узряват за две години и се освобождават от шишарките в края на втората им година (септември-октомври), но в случай, че шишарките бъдат затрупани от ранен сняг, семената се освобождават през следващата пролет. След освобождаването на семената, шишарките опадват същата година или до две години по-късно4, 5, 6.

Клекът се различава от другите видове бор най-лесно по общия си вид - има стелеща се храстовидна корона, другите видове са високи изправени дървета. Различава се също и по късите си листа.

Местообитание и екология

Клекът е изключително бавнорастящ вид.

Кореновата му система е плоска, с добре развити странични корени.

Той е силно светлолюбив и трудно понася засенчване от други високостъблени видове.

Студоустойчив е и успешно се развива при много ниски температури.

Към почвените условия е невзискателен.

Расте добре както на сухи и каменисти почви, така и на заблатени и мочурливи места.

Взискателен е към влажността на въздуха7.

Среща се единично, на групи и във вид на обширни, непроходими съобщества над горната граница на гората8.

Разпространение в България

Установен е в следните флористични райони: Стара Планина (западна и средна), Родопи, Витошки район, Беласица, Пирин и Рила; между 1700 и 2500 метра надморска височина.

Общо разпространение

Средна и Южна Европа.

Значение

Клекът е растение с високи украсни качества и се използва за озеленяване на паркове и градини.

Пъпките, както и на другите борове, могат да се използват за производство на така нареченият боров "мед".

Дървесината на клека е ядрова, средно тежка (570 kg/m³) и притежава добри физико-механични свойства. Ядрото е червено-кафяво, а беловината е по-светла. Годишните пръстени са много тесни и ексцентрични.

Поради добрите качества на дървесината в миналото тя е използвана за различни цели. От смолата на клека се е добивал т. нар. "карпатски терпентин", а листата са използвани като суровина за добиване на етерични масла за фармацевтиката и козметиката.

Поради ограниченото разпространение на вида и то в най-високите части на планините, приоритет се дава на неговите защитни, почвоукрепителни и средообразуващи функции. Както в повечето европейски страни, така и в България, сечите в клековите гори са забранени.

Клекова гора

Бележки

Храстовидния изглед на Клека, ниската му височина и жилавите клони са приспособление към суровите условия, в които расте - над горната граница на гората в планините, където има бурни ветрове, дълбоки снегове и ниски температури. Така създаден - със стелеща се корона и жилави клони - той бива затрупван зимата от снега и така е предпазен от ветровете, ниските температури и лавините.

https://bgflora.net/families/pinaceae/pinus/pinus_mugo/pinus_mugo.html

[Hatshepsut]

Глог

Обикновен глог (Crataegus monogyna) е вид храст или дърво от род Глог, семейство Розови. Разпространено е сред храсталаци и гори. Висок е 5 – 14 метра и се среща в Европа, Северна Африка и Западна Азия. Част от скъсените му клонки са видоизменени в бодли и това е дало основание за народната поговорка „От трън – та на глог“. Листата са дълги 2 – 4 cm. и специфично изрязани. Цветовете му са бели и ароматни с диаметър 8 – 15 мм. Плодовете са лъжливи, сферични, имат червен или червено-кафяв цвят. Съдържат по едно семе. Дървесината на глога е много твърда и здрава, а много от останалите части на растението се използват в медицината.

Глог - ботаническа илюстрация

Екстракти от плодовете, листата или цветовете могат да облекчат симптоми на сърдечна недостатъчност.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновен глог

Глогово дърво

Български наименования
Глог, Обикновен глог, Червен глог, Глогинка.

Научно наименование

Crataegus monogyna Jacq. - чете се "кратèгус монòгина". Видовото име monogyna означава "едноплодников".

Съкращението "Jacq." в научното име на вида показва името на учения описал растението за науката. В случая това е ученият Nikolaus Joseph Freiherr von Jacquin - оттам и съкращението Jacq.=Jacquin. При произнасянето на научното име на растението - името на автора, който го е описал, обикновено не се чете.

Природозащитен статут и заплахи

Видът НЕ е защитен от Закона за биологичното разнообразие. Обикновен вид.

Описание и разпознаване

Глогът е листопадeн бодлив храст или дърво високо до 8 метра. Листата са последователни, 6-7 cm дълги, в очертание закръглени до широко ромбични в основата клиновидни, по-рядко закръглени, пересто наделени с 3-7 несиметрични, целокрайни или неравномерно остро назъбени дялове; отгоре лъскави, тъмнозелени, отдолу светлозелени. Цветовете са събрани в многоцветни щитовидни съцветия. Цветовете са 8-15 mm в диаметър, с 5 бели венчелистчета. Тичинките обикновена са 20. Плодовете са червени, 6-8 mm в диаметър, широко яйцевидни или почти сферични с една костилка. Цъфти април-май.

Цвят на Глог

Местообитание

Край пътища, по синори, храсталаци и гори.

Разпространение в България

Установен е в цялата страна между 0 и 1500 метра надморска височина6.

Общо разпространение

Европа, Азия и Северна Африка.

Ареал на разпространение на Глог

Значение

Лечебно и декоративно растение.

Употребяеми части за лечебни цели (билки)

Цвят и лист от глог - Flos et Folium Crataegi

Лист от глог - Folium Crataegi

Плод от глог - Fructus Crataegi

Време и начин на бране на билките

Цвят и лист от глог - в началото на лятото (май-юни) по времето на начален цъфтеж, когато само единични цветове в съцветията са разтворени, а останалите са започнали да разцъфтяват. Събират се, като от връхните цветни клонки с ръце се откъсват целите щитовидни съцветия с прикрепените към тях листа и много къса дръжка (до 2 cm).

Лист от глог - през лятото (юли-август) след цъфтежа, когато листата са зелени и добре развити. Събират се листата заедно с дръжките.

Плод от глог - в края на лятото и през есента (септември-октомври), когато плодовете са добре узрели, придобили червен цвят и са твърди. Не се допуска събиране на омекнали плодове. Плодовете се берат с ръце заедно с плодните дръжки.

Първична преработка на билките

Цвят и лист от глог - след почистване се суши на сянка в сухи проветриви помещения, като се разстила на тънък (2-4 cm) пласт върху рамки, стелажи или постелки. През първите дни на сушенето билката се разбърква. Билката е изсушена, когато листните дръжки и жилки при огъване се чупят, а цветовете при стриване се ронят.

Лист от глог - суши се на сянка в сухи проветриви помещения. Събраните листа се разстилат на пласт с дебелина 4-6 cm. Билката е изсушена, когато листните дръжки и жилки при огъване се чупят.

Плод от глог - след почистване се суши на сянка в сухи проветриви помещения, като се разстила на тънък (2-3 cm) пласт върху рамки, стелажи или постелки. Постелките не трябва да са от изкуствена материя. В процеса на сушенето билката периодично се разбърква. Плодовете са изсушени, когато придобият тъмночервен цвят и месестата им част се рони.

Съдържание на билките

Цвят и лист от глог - дрогата съдържа над 15 флавоноидни съединения от групите на флавонолите, производни на кверцетина и флавоноидните С-гликозиди и др.

Лист от глог - както цвят и лист.

Плод от глог - дрогата съдържа олигомерни проантоцианидини, левкоантоцианидини и др.

Лечебно действие и приложение

Цвят и лист от глог - дрогата има кардиотонично, съдоразширяващо, понижаващо артериалното налягане и седативно (успокояващо) действие. Използва се при хронична сърдечна недостатъчност, хипертония, стенокардия, бронхиална и кардиална астма, атеросклероза, сърдечна невроза, варикозни вени, чернодробна цироза, невроза, страхова невроза, неврастения и др.

Лист от глог - както цвят и лист.

Плод от глог - дрогата има кардиотонично, витаминно, противотуморно и адстрингентно действие.

Начин на приложение

Цвят и лист от глог - прилага се под формата на запарка (2 супени лъжици от дрогата се заливат с 500 ml вряла вода, кисне 2 часа и се пие по 1 винена чаша 3 пъти дневно половин час преди ядене) и тинктура.

Лист от глог - Както цвят и лист.

Тези рецепти са примерни! Билката да се използва само по лекарско предписание!

https://bgflora.net/families/rosaceae/crataegus/crataegus_monogyna/crataegus_monogyna.html

[Hatshepsut]

Дрян

Обикновеният дрян (Cornus mas) е листопаден храст или дребно дръвче с височина до 7 – 8 метра. По нашите ширини цъфти пръв и дава зрял плод последен. Цветовете му са първата храна за пчелите рано напролет. От плодовете могат да се приготвят сладкà, компоти и сокове, които освен че са вкусни, имат и лечебно действие.

Разпространение

Невзискателен е към почвата, сухоустойчив. Ареал – Средна, Източна и Южна Европа, Кавказ, Югозападна Азия. В България се среща по сухите каменливи склонове и редките гори в предпланинските райони до 1500 м надморска височина.

Ареал на разпространение на Дрян

Описание

Дрян - ботаническа илюстрация

Ниско дърво или храст с кафяво-зеленикави клони. Короната му е почти закръглена. Младите клонки са зелени и окосмени. Листата са срещуположни, яйцевидни, заострени, целокрайни и с много специфично, пересто жилкуване с дъговидно извити странични жилки. Цветните и вегетативните пъпки се различават ясно. Вегетативните пъпки са продълговати, тесни и заострени, а цветните – сферични, покрити със светли сиво-жълти люспи. Те са красиви и се използват в някои коледни ритуали за „късметчета“. Цветовете са жълти, събрани в сенниковидни съцветия, с 4-листна чашка, 4-листно венче и 4 тичинки. Дрянът е един от най-ранно цъфтящите видове. Цъфти преди разлистване – февруари—март. Плодовете са червени, продълговати, месести, с цилиндрична костилка и стипчив сладко-кисел вкус. Дървесината му е много тежка, здрава и жилава и се използва за изработване на различни дребни предмети, включително и музикални инструменти (кавали, сурвачки, дървените части на гайдите и др.).

В историята

За първи път дрянът се споменава от Омир, в сцената, в която Кирка храни Одисей и неговите моряци с плодове от дрян с намерение да ги превърне в свине. Павзаний отбелязва, че Троянският кон е бил изработен от дрян. Според Теофраст, дървесината на дряна е здрава като кокал и се използва за изработване на копия. Според Херодот, лъковете на ликийците са били изработени от дрян.

Химичен състав

Плодовете съдържат гликозида корнин, дъбилни и горчиви вещества, плодови киселини, захари, витамин С и К. Съдържат още пектини и две фенолкарбонови киселини – галова и салицилова. В листата има иридоиди.

Използваема част

Плодовете, брани след пълното им узряване през август—октомври. Те се държат да омекнат, след което се сушат на сянка или в сушилня при температура до 70 °C. Изсушените дренки имат червен цвят и стипчив сладко-кисел вкус. Допустима влажност – 13%. Опаковат се в торби. Пазят се в сухо и проветриво помещение.

Лечебно действие и приложение

Дренките действат запичащо, кръвоспиращо и температуропонижаващо. Прилагат се при лечение на диарии, блатна треска и др. В българската народна медицина дренките се препоръчват още при кръвоизливи от стомаха и червата, при температура и трескави състояния и др., а корите от младите клонки – при блатна треска и за жабурене при болки във венците.

Начин на употреба

50 г дренки се варят 15 мин. в 1 л вода. Отварата се пие вместо вода или леко подсладена като компот (ядат се и плодовете). От корите 1 кафена лъжичка се вари 10 мин. в 300 мл вода. Пие се по 1 винена чаша преди ядене 3 пъти дневно или се използва за жабурене.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновен дрян

Листа на Дрян

Дрян (лат. Cornus) е род растения от семейство Дрянови, който включва около 40 вида дървета и храсти. Диворастящият Дрян се среща в планинските гори на Кавказ и Крим, в светлите слънчеви гори на Централна, Южна Европа и Северна Америка. В азиатската част на земното кълбо растението е разпространено в Япония, Китай и Мала Азия.

Хората започнали да култивират Дрян още в древността: дори древните римляни и гърци се занимавали с избора на най-добрите форми на растението за развъждане в градините.

Най-известният представител на рода, разпространен в България както в дивата природа, така и култивиран е Обикновеният Дрян (Cornus mas). Той се отглежда по много причини – заради декоративните си качества, заради вкусните си и полезни плодове и заради лечебните си свойства. Именно на този вид ще обърнем специално внимание по-долу.

Дрянът също присъства в много български традиции, като основните са изработването на сурвачки от Дрян по Сурваки, и слагането на Дрянови пъпки в баницата с късмето по Коледа. Като цяло, в българския фолклор и култура Дрянът е символ на здраве.

Описание на Дряна

Обикновеният Дрян е широколистно дърво или многостъблен храст. При естествени условия дървовидните екземпляри растат до 5–7 м височина. В благоприятна среда има дървета с височина 10 м. Клоните са разперени, хоризонтално разположени. Кората е тъмно сива. Листата са срещуположни, с дължина до 8 см. Повърхността на листа е украсена с 3-5 чифта дъговидни вени. Горната част на листната плоча е лъскава, яркозелена на цвят, долната страна е по-светла.

Цвят на Дрян

Цветовете са двуполови, събрани в съцветия-чадъри по 15–20 бр. Цъфтежът настъпва през март-април при температура 8–12 °C, преди да се появят листата. Цветните пъпки се образуват вече на двугодишни разсад и растението е готово да цъфти през следващата година след засаждането.

Плодът на Дряна е костилков, която се различава по големина и форма. Зърната са дълги или къси овални, крушовидни или заоблени. Средно плодът тежи 2–6 гр. Повърхността на плода често е гладка, понякога неравна. Цветът на плода е представен от всички нюанси на червеното, но има и жълт, тъмно лилав или черен. Костилката е овално-удължена. Месестата сочна каша съставлява 68–88% от теглото на плода. Вкусът е сладко-кисел, напомня на шипка, а след плодовете в устата се усеща лека стипчивост.

Дрянът живее на едно място повече от 100 години. Растението е бързорастящо, но ако се отглежда от костилка, появата на плодове се очаква след 7 години. Продуктивността се увеличава с възрастта. Дванадесетгодишните дървета носят 25-30 кг червени плодове, 25-годишните дървета - до 100 кг. И на 50 години на Дряна узрява реколта от 150 кг.

Дренки

От южните овощни растения Дрянът е най-студоустойчив. Регистрирани са случаи, когато дърветата издържат на студ под - 35°C. Не замръзването е опасно за Дряна, а зимните размразявания и пролетните връщащи се студове. Растението няма време да възстанови нивото на зимна издръжливост. Освен това дъждовете и мъглите по време на цъфтежа намаляват добива.

Дрянът е самоплоден, така че трябва да закупите няколко разсада. Ако няма достатъчно място за нормалното разполагане на растенията, в короната на засадения се присажда стрък от друг сорт. Растението лесно понася сухите периоди поради развитите корени. Вертикалният корен навлиза на дълбочина 1 m в земята, а влакнестата част е разположена по-високо, 20–60 см под повърхността на почвата. Дрянът има висок имунитет, не са установени специфични заболявания за него.

Употреби на Дряна

Лечебни свойства на дряна са много и ги имат всички части на растението Дрян: корените, кората, цветовете, костилките на плодовете, листата се използват широко в народната медицина. В Древна Гърция и Рим Дряновата дървесина е използвана за направата на оръжия, части от дървени часовници, совалки за станове, тояги, бастуни, музикални инструменти и мебели. Плодовете на Дряна се използват пресни, съдържанието на витамин С в тях понякога превъзхожда дори касиса. От Дряна се приготвят още сокове, сиропи, компоти, конфитюри, мармалади, кисели, маринати, вино, тинктури, ликьори и ликьори. Дрянът се използва като подправка към месни и рибни ястия. В храната се използва не само пулпата на плода, но и костилките, които служат като суровина за приготвяне на техническо масло и сурогат на кафе. А листа от Дрян могат да се запарват вместо чай.

Засаждане на Дрян

За да може Дрянът бързо да се адаптира, са важни времето на засаждане и внимателно избраното място за растението.

Време за засаждане на Дрян

За предпочитане е Дрянът да се засажда в края на септември - началото на октомври. Ако датите се определят според народните знаци, тогава процедурата трябва да започне веднага щом листата паднат от тополата. Не трябва да се забавя засаждането, защото разсадът се вкоренява за 3 седмици, а студовете са фатални. Есенното засаждане ще позволи:

- закупуване на силен посадъчен материал на достъпна цена;

- да се опрости вкореняването на дървото на ново място във влажна почва - до пролетта Дрянът ще придобие маса от корени, които ще помогнат на растението да расте бързо;

- да спестите време и енергия - дървото се полива 1 път, останалото ще бъде направено от дъждове през есента.

През пролетта засаждането на Дрян трябва да се направи рано, защото вегетационният период започва бързо. Необходимо е да засадите растението преди появата на първите цветове и само в топла почва.

Избор на почва и място за засаждане на Дряна

За Дряна е подходяща осветена зона в южната или югозападната част на градината с леко засенчване, тъй като в природата растението живее в светли редки гори. Леката частична сянка е важна за младите насаждения. С течение на времето Дрянът расте и се разпростира, така че дървото трябва да се намира на разстояние 3–5 м от границите на обекта. Освен това Дрянът се засажда от подветрената страна на сгради или огради. За засаждане са подходящи равни площи, но се допуска и лек наклон от 5-10 градуса. Съседството с овощни дървета няма да навреди на растението, но не можете да засадите растението под орех - няма да се вкорени.

По отношение на почвите Дрянът е невзискателен, ще расте дори в тежки глинести райони с висока киселинност. Но качеството на реколтата и развитието на дървото при такива условия ще пострадат. Дрянът е подходящ за леки почви с аерация и хранителни вещества, умерено влагоемки. Глинената фракция и варовика трябва да се добавят към земята, за да се задържи водата.

Дрянът няма да расте във влажни зони, където водната маса е над 1 м от повърхността.

https://kaktus.bg/

[Hatshepsut]

Черен бъз

Черен бъз (Sambucus nigra) или свирчовина е дървовиден вид бъз с черни плодове. Нарича се свирчовина, защото клоните му имат мека сърцевина и след изваждането ѝ стават за свирки. Още е наричан драмбъз, селешник, мимер. Разпространен е край населени места, из храсталаци и гори.

Включено е в списъка на лечебните растения съгласно Закона за лечебните растения.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черен бъз

Плодове на Черен бъз

Черен бъз (Sambucus nigra) представлява храст или ниско дърво, което принадлежи към семейство Мешковицови (Adoxaceae). Растението се нарича още с имената свирчовина, драмбъз, селешник, мимер.

Почитан е в продължение на векове заради широкия спектър на целебни действия, като дори са му преписвани магически свойства. Цветовете и плодовете на черния бъз имат много сходно действие.

Устройство на черен бъз

Черният бъз е широколистен храст или дърво, който се развива с бързи темпове (бързорастящ). Достига около 6-8 м. височина, рядко 10 метра. Стъблото и клоните са сиво-кафяви, с тънка, грапава кора. При младите дървета кората е светлокафява и гладка. При по-възрастните потъмнява и става надлъжно набраздена, с дълбоки лобове. Сърцевината на дървесината е много мека и пореста. Тя лесно се избутва и от клоните се правят свирки и лули. Кореновата система е плитка и силно разклонена.

Черен бъз - ботаническа илюстрация

Листата са сложни, перести. Подредени са в срещуположни двойки, достигащи 20-30 сантиметра дължина. Всеки лист се състои от 5 до 7 (рядко 9) листчета (петури), назъбени по края. На цвят листата са тъмнозелени отгоре и по-светлозелени отдолу. Формата им е елипсовидна. В края на есента окапват, но понякога се случва да изсъхнат на дървото и да презимуват там. Миризмата им е особено неприятна и остра.

Черният бъз има нежни, жълтеникаво-бели (с цвят на слонова кост) цветове, които са събрани в сложни съцветия под формата на метлица. Всички цветчета (а по-късно и плодчетата) попадат в една равнина, поради което се казва, че съцветието е плоско. Цветовете са изградени от 5 венчелистчета, изцяло разделени едно от друго, напълно разтворени, откриващи изцяло тичинките, които също са пет на брой. Плодникът е къс. Цветовете достигат 5-6 мм в диаметър, а цялото съцветие около 10-25 сантиметра. Черния бъз цъфти през пролетта до есента. Цветята са хермафродитни. Опрашват се от пчели, мухи и други дребни насекоми. Цветчетата имат тежка, сладникава, слабо наркотична миризма. На вкус цветчетата са горчиво-сладки.

На мястото на всяко едно цветче се развива малко плодче, достигащо 3-5 мм в диаметър. Отначало плодовете имат зеленикаво-червен цвят, който преминава през различни нюанси на червено-синьо-лилавото, докато достигне окончателният синьо-черен цвят на зрелия плод. Узряването на плодовете става в края на есента. Плодовете са сочни, месести, с характерен аромат и кисел вкус. Плодовете на черния бъз са сформирани във висящи клъстери, като това е най-лесно отличаващия го белег от бъзака, чиито плодчета растат изправени.

Цвят на Черен бъз

Разпространение на черен бъз

Смята се, че черният бъз произхожда от Северна Европа и Северна Америка. Сега се среща из целия свят, включително Африка, Северна и Южна Америка, Европа и Западна Азия.

Селешникът предпочита влажни зони, но расте и в най-различни условия, включително сухи плодородните почви. Среща се в покрайнините на горите, шубраци, гъсталаци, крайпътни местности, ливади, ниви, брегове на реки и езера, блата и други зони  до 1500 м. надморска височина. Може да толерира морска експозиция и замърсяване на атмосферата.

Черният бъз се среща често и в крайградските квартали и по селските дворове. Вирее в слънчеви и сенчести места, из храсталаци и градини, покрай огради и често се използва като жив плет.

Използваема част на черен бъз

Използват се главно:

цветовете на растението, които се берат преди пълното им разцъфтяване, през месеците май-юни; сушат се на сянка или в сушилня до 40 °С; от него се приготвят чайове, отвари, настойки, масла, мехлеми, кремове, тинктури, сиропи, елексири;
плодовете - събирането на плодовете започва през първите есенни дни; берат се рано сутрин, само добре узрелите плодчета, тъй като неузрелите съдържат токсични цианогенни гликозиди; те се използват за храна, под формата на сладка и конфитюри, както и за приготвянето на сиропи, тинктури, еликсири, чайове, отвари, таблетки за смучене, бои и други;
листата - намират приложение под различни форми, най-вече с терапевтична цел;
корените на мимера,
кората,
гъбите, които растат по кората му.

Химичен състав на черен бъз

Плодовете съдържат:

провитамин А;
багрила;
каротин;
витамини от групата В;
ябълчена и винена киселина;
желязо;
захари;
флавоноиди - антоцианиди, рутин;
фолиева киселина;
калий и други.
Цветовете съдържат:

гликозиди;
етерично масло;
витамин С;
дъбилни и слузещи вещества;
смоли;
органични киселини;
следи от алкалоиди.

Лечебни свойства и приложение на черен бъз

Благодарение високото съдържание на флавоноиди, плодовете действат общоукрепващо и имуностимулиращо, чрез увеличаване на белите кръвни клетки, противовъзпалителните вещества и цитокини. Черният бъз е сред най-често използваните имуностимулатори.

Приемът на черен бъз подобрява отхрачването при възпаления на дихателните пътища. Понижава кръвното налягане и подпомага функцията на черния дроб.

Продължителната употреба на бъзов цвят действа успокояващо върху нервната система.

Всички части на черния бъз се използват с цел регулиране обмяната на веществата.

Свирчовината притежава основно

пикочогонно,
потогонно,
слабително,
температуропонижаващо,
антимикробно,
противовъзпалително,
имуностимулиращо,
антитусивно (противокашлично),
отхрачващо,
антихистаминно,
деконгестантно (отбъбващо),
пречиства кръвта,
жлъчегонно,
стягащо,
антиоксидантно,
тонизиращо за сърдечно-съдовата, дихателната и лимфната система,
аналгетично,
успокояващо действие.

Медицински приложения

Лечебните свойства на черния бъз са описани още от Хипократ. Той го използвал и почитал заради многообразните му терапевтични качества.

И до днес черният бъз се използва успешно в борбата с бактериалните, гъбичните и вирусни инфекции, като:

грип,
настинка,
бронхит,
синузит,
които причиняват набъбване на лигавиците и образуване на секрети (слуз), които запушват носа и бронхите, затрудняват дишането и водят до усещане за тежест в гърдите. Той успокоява кашлицата и възпаленото гърло, спомага за елиминирането на секретите и подсилва организма, за да се справи с инфекцията.

Черният бъз намира приложение при:

ангина;
кашлица;
прегракнал глас;
високо кръвно налягане;
лениви черва и запек;
пролетна умора;
отоци.

Бъзунякът се прилага още и при: задух, пневмония, туберкулоза, хемороиди, затлъстяване, копривна треска, подагра, простатит, нефрит, цистит, воднянка, ушни и очни инфекции, херпес.

Приложения на кората

Вътрешната част на кората се събира от млади дръвчета през есента, като се препоръчва да се изсуши на слънце. Тя е диуретик, силно очистително, а в по-големи количества действа като средство за повръщане. Използва за лечение на запек и артритни състояния.

Приготвена на мехлем, смесена с вазелин, тя се използва за лечение изгаряния, херпес, стари рани, кожни раздразнения и други.

Приложения на листата

Листата могат да се използват както пресни, така и изсушени. За сушене те се събират в периоди на ясно време, през юни и юли.

Приети вътрешно листата действат успокояващо и като силно очистително, но са по-дразнещи от кората. Инфузия от листата се прилага при воднянка.

Листата имат потогонно, диуретично, отхрачващо, очистително и хемостатично действие (кръвоспиращо) при външна употреба.

Има данни за приложение на сокът от пресни листа при възпаления на очите, макар рискът от раздразнение да е съществен.

Унгвент приготвена от пресни зелени листа (традиционно известен като Unguentum Sambuci Viride) може да се използва за лечение на подути, измръзнали места, навяхвания, контузии и рани. Той действа омекотяващо на кожата.

При сваряване на листата в ленено масло се правят успокояващи компреси за хемороиди.

Старите билкари препоръчват прилагането на пресни листа от черен бъз при нервно главоболие. За тази цел листата се загряват между две горещи плочи и след това се поставят върху челото.

Прясно смачкани листа се поставят в носа, за да се спре кървенето.

Външни медицински приложения на черния бъз

Външното приложение на бъзуняка се изразява в правене на бани и компреси при заболявания и състояния като:

ревматизъм,
подагра,
възпаление на очите,
червенка,
изгаряния,
хемороиди,
дерматити,
болки в ушите,
навяхвания и натъртвания.

Промивките са особено ефективни, когато инфекцията е с бактериален, вирусен или гъбичен произход.

За външна употреба се използват предимно цветовете на черния бъз, макар и някои лечебни рецепти да включват прилагане на сварени плодове под формата на лапа. Те също така се използват за получаване на успокояващи лосиони.

Други приложения
Във фармацевтичната индустрия

Плодовете и цветовете на черния бъз се използват за направата на имуностимуланти за деца и възрастни.

Те са достъпни под формата на сиропи, чайове, капсули, таблетки за смучене, желирани таблетки (дъвчащи), сашета, лосиони.

Изключително подходящи са за подсилване организма на малките деца, като за целта се препоръчва приемът им да започне в началото на есента (или края на лятото) и да продължи през целия зимен период.

Кулинария

Всъщност сиропът и сладкото от черен бъз могат свободно да се похапват. Те са особено вкусни и ароматни.

Парфюмерия и козметика

Цветовете на селешникът намират приложение в парфюмерията.

Репеленти

Цветовете и листата на черния бъз може да се използват вместо нафталинови топчета, за отблъскване на насекомите. По същия начин действа и отварата от тях, като с нея може също така да се напръскат растенията срещу вредители.

Бои

Плодовете на растението се използват за производство на бои. В зависимост от метода, който е използван, може да се добие сива, лилава или черна боя. Така много лесно се боядисва текстил, като техниката се използва особено често при боядисване не копринени шалове.

За целта предвидените за боядисване тъкани се поставят в тенджера с вряща вода, заедно с намачкани плодове черен бъз. Времето за боядисване зависи от желания цвят, като за много тъмни нюанси на лилавото може да се оставят дори цяла нощ. Имайте предвид, че след изсъхване цвета става малко по-светъл.

С плодове на бъз може да се боядисва косата в черен цвят и то по естествен, щадящ начин.

До миналия век в много френски училища децата са използвали мастило направено от бъз.

Начин на употреба на черен бъз

Важно! Препоръчително е цветовете и плодове да се консумират след топлинна обработка. Освен неприятния им вкус в сурово състояние, те съдържат токсични химикали (включително цианогенни гликозиди), които се неутрализират при термична обработка.

Интересно за черен бъз

Интересно за него е, че от стъблата му се правят свирки, след като се отстрани меката им вътрешност. От тук черният бъз е спечелил името си "свирчовина".

Калифорнийските индианци предпочитали именно това дърво за направата на лули за пушене на билкови смеси. За целта те взимали паднали клони от черния бъз и избутвали сърцевината му с помощта на пръчка от дърво с по-твърда дървесина, като например планински махагон (Cercocarpus betuloides). През първите няколко употреби дима не се вдишвал, докато се опуши дървото.

Кухи тръби от клони на черен бъз се използвали и за разпалване на огъня - с помощта на концентрираната струя въздух при вдухване, тлеещият пламък лесно се разгорявал.

При пробиването на малки дупчици върху повърхността от клоните на черния бъз се получавали страхотни музикални инструменти.

Децата си изработвали от тях тръбички, за изстрелване на грахови зърна или малки топчета.

Що се касае за плодовете, те са ценни не само за хората. Плодовете на черния бъз са изключително важни за оцеляване популацията на редица видове птици, включително на голямото черноглаво коприварче и други пойни птички.

Легенди и поверия

Легендата за Пазителката на черния бъз - Elder Mother

В английския и скандинавския фолклор се разказва за пазителката (майката) на черния бъз, известна като Elder Mother (Англия), Old Lady (Линкълншир), Hylde-Moer (Дания). Според легендата горската нимфа живее в ствола и клоните на дървото. Тя има силата както да помага и защитава, така и да причинява зло.

Силата на Elder Mother превръща даровете на дървото (цветове, плодове и листа) в целебни блага. Така например листата могат да защитят дома или човека от зли духове, като за целта трябва да се изсушат и провесят над вратата или да бъдат носени около врата.

Особено добра поличба е, ако черният бъз израсне близо до жилището, като близостта на дървото до дома ще защити домакинството.

Когато обаче човек иска да се възползва от даровете на дървото, преди да ги откъсне, трябва да поиска разрешение от горската нимфа. За целта той коленичи и с наведена глава изрича думите:

"Пазителке на бъза, дай ми малко от твоето дърво и аз ще ти дам от мен, когато се превърна в дърво."

Всичко това трябва да бъде съпроводено от думи и чувство за благодарност.

Който не го стори, бива преследван и измъчван от нея. Същото може да сполети и хората, които отсичат дървото или го изгарят.

Истината е, че дори и до днес, хората изпитват страх от отсичането на тези дървета, опасявайки се да не ги достигне лош късмет.

Други легенди и поверия за черния бъз от цял свят

Черният бъз има силна духовна история в много култури и е свързан с редица поверия и легенди.

Така например се смята, че използването на дървото за горене носи изключително лош късмет, а пламъците му примамват самия Дявол.

Засаждането на дървото близо до къщата пък пропъждал злите духове и вещици.

Носенето на клонка цвят в косите пази от нараняване и лошо настроение.

В една приказка от Нортхемптъншир се разказва за мъж, който счупил пръчка от черния бъз, при което в мигом дървото прокървило. По-късно той срещнал местната вещица и видял, че тя е с окървавена превръзка на ръката.

В Дания се смята, че ако поставиш клонка от черен бъз в устата си, това ще прогони злите духове. Хората вярвали, че по този начин се лекува зъбобол.

Датчаните също така разказват, че който пренощува под клоните на черния бъз в нощта на празника на лятното слънцестоене (Sankthans - аналог на българския Еньовден), ще види краля на Елфите и неговото войнство. За целта той трябва да си измие очите с капчици роса, събрани от листата на дървото.

Подобно поверие съществува и в Шотландия, където обаче се смята, че това може да се случи през нощта на 31-ви октомври, срещу 1-ви ноември или т.нар. Сауин (Samhain), от който произлиза днешния Хелоуин (Halloween).

В Англия се е смятало, че черният бъз никога не може да бъде ударен от мълния и че носенето на клонки от дървото може да защити своя притежател от ревматизъм.

Земеделските производители пък го използвали за защита на животните си от зло, чрез поставяне на кръст, направен от клонките на бъза над техните навеси и хамбари.

В някои славянски страни, като Русия например се смята, че дървото има силата да предотвратява злото.

В Сицилия се твърди, черният бъз има силата да се предпазва от змии и да прогонва крадците.

Сърбите включват клонки от черния бъз в сватбените си церемонии, като вярват, че това ще им донесе късмет и успех.

В Тирол (една от деветте федерални провинции на Австрия) смятат, че ако над пресен гроб се засади храст черен бъз, подрязан във формата на кръст и той цъфне, това е знак, че душата на погребания е щастлива.

В някои народности от падналите клони на дървото, след пълното им изсъхване, се правят церемониалните инструменти за привикване на духовни същества.

Важно!

Всички части на черния бъз съдържа цианогенни гликозиди, които могат да бъдат токсични за коне, ако бъдат погълнати. Кората съдържа също кристали калциев оксалат.

Също така не се препоръчва катеренето по дървото, тъй като клоните му се чупят лесно, особено при по-възрастните екземпляри.

Противопоказания

Билкови лекарства, съдържащи бъз трябва да се избягва от бременни и кърмещи жени, тъй като няма достатъчно информация по отношение на тяхната безопасност.

Да не се използват при пациенти с тежки бъбречни заболявания, запушени жлъчните пътища или големи камъни в жлъчката. Пациентите с инсулинозависим диабет и тези, страдащи от автоимунни заболявания като лупус или ХИВ/СПИН трябва да се консултират с лекар преди употреба.

Възможни взаимодействия

Препаратите с черен бъз могат да взаимодействат с имунопотискащи средства и диуретици. Може също така да намалят степента на усвояване на опиатни лекарства.

Внимание!

Листата, кората и плодът на черния бъз приети в по-голямо количество действат токсично. При някои хора може да предизвикат алергични реакции.

https://medpedia.framar.bg/




Черен Бъз - Лечебни Свойства и Рецепти - YouTube

[Hatshepsut]

Къпина

Къпината[1] (Rubus) е род храсти от семейство розови (Rosaceae).

Известни са около 250 вида, разпространени в Европа, Северна Америка и Средна Азия. В България растат около 45 – 50 вида, предимно в равнинните местности, по сухи хълмове и по скалистите части на планините. Селекционирани са около 100 сорта.

Плодовете съдържат 4 – 8 % захари, 0,8 – 1,4% органични киселини, витамин C, каротин и др. Използват се в прясно състояние и преработени (сиропи, сокове, нектари, компоти, конфитюри, вина и замразени). Продължителността на активно използване на растението е 12 – 15 години.

Къпините са и много добър антиоксидант. Според дългогодишни изследвания на Американския щатски департамент по земеделието (USDA), къпините заемат второто място в скàлата – „Капацитет за абсорбиране на кислородни радикали“ (Oxygen Radical Absorbent Capacity) -340 (ORAC стойност на 1 г плод).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Къпина

Къпина (Rubus fruticosus) представлява храстовидно растение, известно още с името планучка и принадлежащо към семейство Розоцветни (Rosaceae). Тя е освен вкусна и хранителна, и медоносна билка. Известни са около 250 вида къпини. В продължение на от 12 до 15 години, може да се отглежда къпиновия храст с цел плододаване.

Устройство на къпина

Къпината има стъбла, достигащи до 2 метра височина, покрити с бодли. Те са цилиндрични и с тъпи ръбчета, а понякога и голи без бодли или власинки по тях. Имат пълзящ или дъговидно-възходящ растеж. Листата имат длановидна форма, нечифтоперести в повечето случаи, състоящи се от 3 до 5 по-малки листенца с яйцевидна форма. Листните ръбове са назъбени. По долната повърхност на централната листна вена се има малки зъбчета. Горната листна повърхност е гола, а по долната се установяват бели власинки. Цветчетата са бели или розови, състоящи се от 5 венчелистчета и 5 чашелистчета, много плодници и тичинки. Събрани са в два вида съцветия - метлица и грозд. Цъфти от май до октомври. Плодът на къпината е сборен. Всяко едно малко плодче от него съдържа дребни костилчици. В узрял вид има черен или синьо-черен цвят и месеста консистенция. Лесно се отделя от плодното легло.

Разпространение на къпина

Родният ареал на разпространение на растението се открива в Средна Азия, Северна Америка и Европа. У нас са установили растежа си около 45-50 вида къпини, които виреят из цялата страна, покрай пътища, гори и ниви, в частни дворове и градини.

Използваема част на къпина

плодове;
листа;
клонки;
корени;

Химичен състав на къпина

Какво съдържат отделните части на растението?

листа - дъбилни вещества, органични киселини, флавоноиди, инозин, магнезиеви соли, танини, витамин С, етерично масло;
плодове - плодови киселини, витамини С и K, провитамин А, дъбилни, ароматни и минерални вещества, захари, пектин, багрила, калий, магнезий, фосфор, мед, калций, елагова киселина, салицилат, фибри;
корени - танин, скорбяла.

Плодове на Къпина

Лечебни свойства на къпина

антиоксидантно;
общоукрепващо и тонизиращо;
хемостатично и кръвопречистващо;
затягащо;
потогонно;
успокоително.

Начин на приложение на къпина

външно - гаргара от листа;
вътрешно - отвара, запарка;
в козметиката - маски за освежаване, почистване и еластичност на кожата;
подхранване и стимулиране растежа на косата.

Състояния и заболявания, при които се прилага къпината

възпаления на стомаха и червата;
диарии;
кървящи и разязвени венци;
заболявания на горни дихателни пътища;
обилна менструация;
задържане на урината;
кожни обриви и екземи;
неврози и задух;
повишена нервна възбудимост и безсъние;
хранителни токсикоинфекции и дизентерия;
простуда;
хемороиди.

В народната медицина къпината се използва още при кръвохрачене, разширени вени (бани с извлек от корени), диабет, воднянка. Под формата на отвара от листа се използва за гаргара при зъбобол, възпалено гърло и венци. Сокът от къпина помага при колит, бронхит, грип, диария, дори при някои гинекологични неразположения. Чаят от листа действа благотворно при състояние на невроза.

Високото съдържание на антиоксиданти в нея участва в превенцията на рак на маточната шийка и рак на гърдата.

В хранителната индустрия плодът се използва за производство на зехтин, за направата на сиропи, вина, компоти, конфитюри, сладка, нектари, за консумация съответно в замразено или прясно състояние. Съставна единица е на много сладкарски изделия, сладоледи и напитки. Намира изключително голямо приложение в кулинарната декорация.

Начин на употреба

• отвара от листа - 10 грама нарязани листа се заливат с 1 чаша вряла вода. Ври 10 минути, кисне 2 часа и се прецежда. Приема се по 1 супена лъжица няколко пъти на ден;
• запарка от листа - 2 супени лъжици листа се добавят към 500 милилитра вряла вода. Така се оставят да киснат в продължение на 1 час. Следва прецеждане на получената течност и прием в доза по 1 винена чаша на гладно, 4 пъти на ден;
• отвара от корени - 1 супена лъжица корени се вари в продължение на 10 минути в 500 милилитра вода. Начинът й на третиране и прием е както при запарката от листа;
• при мазна кожа и акне -  1 супена лъжица нарязани листа се заливат с 1 чаша вряла вода. Кисне 2 часа и се прецежда. С получената течност се обтрива кожата на лицето по няколко пъти на ден.

Внимание!

При гастрит и чувствителен стомах, към приема на сок от къпина трябва да се подхожда с внимание.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Леска


Обикновена Леска

Леска̀ (Corylus) е род покритосеменни растения от семейство Брезови (Betulaceae). Те са листопадни дървета и големи храсти, разпространени в умерения пояс на Северното полукълбо. Плодът на леската се нарича лѐшник.

Ядките на всички видове леска могат да се използват за храна от хората, но стопанско значение има само обикновеният лешник (C. avellana) и донякъде цариградският лешник (C. maxima).

Хранителна стойност

Лешниците са добър източник на Витамин Е, който е силен антиоксидант и предотвратява сърдечносъдови заболявания и рак. Освен това лешниците съдържат много фолиева киселина, която помага за размножаването на клетките.

Произход и разпространение

Родината на леската е Мала Азия (днешна Турция). Понастоящем се срещат най-често в средиземноморските държави.

По производство и износ на лешници Турция е на първо място в света: тя държи 70% от производството и 82% от износа на ядката (по данни на Организацията за агрокултури и храни към ООН). Средногодишно производство на лешници: Турция – 500 хиляди тона; Италия – 125 хиляди тона; Испания и САЩ – по 25 хиляди тона.

Поради своята здравина и еластичност, клоните на леската традиционно се използват за плетове, огради, кошници и дори за въдици. Стволовата дървесина също е с високо качество, но обемът на добив е твърде малък.

Съществуват и подбрани видове леска, отглеждани с декоративна цел, например C. maxima 'Purpurea', характерна със своите пурпурни листа.

Специфики на растежа

Леската достига между 3 и 5 метра височина и има тънък ствол. Тя е много гъсто покрита с листа, които имат кръгла, овална или сърцевидна форма. Леската цъфти през пролетта, като мъжките и женски цветове се развиват на едно и също растение. Мъжките са събрани на дълги реси, а женските са дребни, подобни на вегетативните пъпки. Леската расте от януари до април върху хумус, който е богат на калций и съдържа много влага. Затова най-добре вирее през прохладно и влажно лято.

Женските цветчета на леската

Плодът на леската има предпазни прицветници, които впоследствие образуват твърди черупки. Когато лешникът узрее, черупката става жълто-оранжева.

Съхранение

Плодът на леската трябва да се съхранява на прохладно и сухо място заради съдържанието на мазнини. Излагането на светлина и топлина води до образуване на гъбичките Aspergillus fungus. Те отделят афлатоксини, които причиняват рак на черния дроб и потискат имунната система.

Обикновена леска

Обикновената леска (Corylus avellana) е вид покритосеменни растения от семейство Брезови (Betulaceae).

Описание

Плодове на Леска - лешници

Леската представлява храст с височина 2 – 4 м. По-рядко може да се срещне и като дръвче до 8 – 9 м. Стъблото ѝ е с гладка пепелява кора, която е покрита с кафяви брадавички (лещанки). Листата са обратно яйцевидни, със сърцевидна основа, заострени на върха, неравномерно назъбени, отгоре светлозелени и рядко окосмени. Жилките от долната страна на листата са силно изпъкнали и гъсто окосмени. Мъжките и женските цветове се развиват на едно и също растение. Мъжките цветове са събрани в дълги висящи съцветия тип реса, а женските са групирани по няколко заедно и са подобни на вегетативните пъпки. Плодовете са кръгли, със зелена плодна люспа (шапчица), с вкусна ядка – лешник.

Обикновената леска цъфти през февруари-март преди разлистването, а плодовете узряват през август. Дава изобилен плод всяка година.

Разпространение

Леската е един от най-разпрострените храстовидни видове в България. Вирее в долната и отчасти в средната лесорастителна зона (докъм 1500 м н.в.) като подлес във и извън горите и образува на места обширни храсталаци – лещаци.

Ареал на разпространение на Обикновена леска

Беритба и сушене

Плодовете трябва да се берат в пълна зрелост, когато ядката се е втвърдила и се е натрупало по-голямо количество хранителни вещества – мазнини, белтъци, скорбяла и др. Недозрелите плодове са по-бедни на хранителни вещества и по-нетрайни – бързо плесенясват, стават горчиви и ядките им се спарушват. От един храст може да се получат 3 – 5 кг.

Сушенето предотвратява спарването и плесенясването на плодовете. Сушат се на тънък пласт (5 – 6 см) и от време на време се разбъркват. В зависимост от времето сушенето трае 6 – 12 дни. Избягват се високите температури, за да се запазят хранителните вещества, вкусовите качества и ароматът на плодовете.

Значение

Използват се ядките, листата, кората, клоните и дървесината.

Лешниковите ядки имат голяма хранителна и биологична стойност благодарение на високото си съдържание на ненаситени мазнини, белтъци, нишесте и други въглехидрати. Те се използват от най-дълбока древност като храна и лекарство. Вкусовите им качества са много добри. Високите стойности на ценни минерални соли и на витамини от групата В определят голямата биологична стойност на лешниците. Те се използват както за пряка консумация – сурови, печени, озахарени, осолени или млени, – така и за висококачествени сладкиши и бонбони.

Листата и кората упражняват съдосвиващо действие, поради което намират приложение при разширени вени, варикозни язви, тромбофлебит и малки кожни кръвоизливи. Отварата от листата се препоръчва за лечение на увеличена простата.

Използват се също и клоните, които са гъвкави и служат за изплитане на кошове, пчелни кошери тип „тръвни“ и др.

Дървесината на леската е мека, затова се използва за дърворезба.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Леска

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена леска

Неузрели плодове на Леска

Лешник, Леска, Обикновена леска, Обикновен лешник (Corylus avellana) представлява храстовидно, покритосеменно растение, с диворастящи и култивирани представители. Класифицира се към семейство Брезови (Betulaceae). Съществуват около 11 вида лешникови дървета.

Устройство на лешник

Леската расте бавно. Достига височина от 2 до 4 метра. По-рядко се развива като дръвче с максимална височина от 8-9 м. Стъблото има гладка и пепелява на цвят кора, която е покрита с кафяви образования наречени лещанки (брадавички). Има прости листа, с обратно яйцевидна форма и сърцевидна основа, остър връх и неравномерно назъбен листен ръб. Листните вени по долната повърхност на листата са по-ясно изразени. Целите листа са покрити с власинки, в различни количества по различните им части.

Женските и мъжките цветя се формират в началото на пролетта, на едно и също растение. Мъжките са дълги от 5 до 10 см, докато женските са много малки и скрити в зелена пъпка. Растението цъфти от февруари до април месец, преди развитието на листната му маса.

Лешниците зреят през есента. Те са сферични до овални и големи от 15 до 25 мм. Ядката на лешника има тъмнокафява кожа с горчив вкус, но съдържа много фитохимикали. Плододаването започва след четвъртата година. На една дръжка могат да се развият от 2 до 5 плода. Обикновената леска дава изобилен плод всяка година.

Цъфтяща обикновена леска в ранна пролет

Разпространение на лешник

Лешниковото дърво е установено в Европа и Азия. То се отглежда заради своите ядки в овощните градини главно в Турция, но също и в САЩ, Италия и Кавказ. Турция е водещият производител на лешници в света. В България най-едри са насажденията в Разградска област.

Използваема част на лешник

Употребяват се ядките, листата, кората, клоните, дървесината и кората на клонките. Ядките са деликатес. Зрелите лешници съдържат в големи количества мазнини, белтъци, скорбяла. Не добре узрелите не са така богати на хранителни вещества; съхраняват се трудно и бързо плесенясват; имат горчив вкус. Добивът на плодове от едно лешниково растение е от 3 до 5 кг. За да се съхранят за по-дълго, лешниците се сушат на сянка, разстелени на тънък пласт. Избягват се високите температури при обработката им за да се запазят хранителните им качества.

Ядките и кожата на лешниковите ядки се консумират като храна. Лекарствените екстракти традиционно се правят от листа и кора. Други части като твърдата обвивка и зеленолистната покривка на лешника съдържат значителни количества фитохимикали и могат да бъдат използвани като евтин индустриален източник на антиоксидантни екстракти.

Химичен състав на лешник

минерали (калций, желязо, фосфор, натрий);
витамини А, В, Е, C;
въглехидрати, мастни киселини, линолова киселина, олеинова киселина;
гликозоди (мирицитрозид) - листа;
етерично масло;
танин, смоли, багрила, етерични масла - кора;

Лешниковата ядка съдържа: 4,2 мг% манганови соли, 0,015 мг% йодни съединения, 33 мг% хлор, 0,8 мг% пантотенова киселина, до 0,25 мг% каротин. Съдържат по-голямо количество вода, която осигурява продължителен период на съхранението им при ниски тенператури и влажност. Ако се съхраняват при висока температура и влажност те бързо гранясват. Минералите на ядката включват калций, мед, желязо, магнезий, манган, фосфор, селен и цинк; витамините включват алфа-токоферол, аскорбинова киселина, фолати, ниацин, рибофлавин, тиамин и витамин К като филохинон; мастните и аминокиселини включват аланин, аргинин, аспарагинова киселина, глутаминова киселина и левцин.

Токофероловият състав остава сравнително постоянен спрямо географското разпространение и периода на прибиране на реколтата. Лешникът е най-добрият хранителен източник на алфа-токоферол, съдържащ 2 до 3 пъти повече от зехтина.

Ядките съдържат около 60% масло, което се получава чрез студено пресоване. Маслото съдържа наситени мастни киселини (7%), моно- (78%) и полиненаситени мастни киселини (10%) и фитостероли (0,1%). Съставът на маслото варира в зависимост от географския произход; въпреки това, изпичането на ядките преди пресоване изглежда има малък или никакъв ефект върху състава на маслото.

Олеиновите, линолеиновите, линоленовите, палмитолеиновите и стеричните мастни киселини са открити в маслото. Бета-ситостерол, кампестерол, авенастерол и клеростерол също са идентифицирани в него и концентрациите им зависят от географския произход и периода на прибиране.

Кафеоилхиновата киселина, кофеолтартарната киселина, кумароилтартановата киселина, мирицетинът, кверцетинът и фенолите на кемпферол, танин са изолирани от листата на леската.

Това са типични фитохимикали, намиращи се в лешника: листата и кората съдържат основно хамамелитанин и проантоцианидини като активни фитохимикали, а ядката на лешника - 3-кофеоилхинова киселина, 5-кофеоилхинова киселина, р-кумароилна винена киселина, мирицетин, кверцетин, галова киселина, каемпферол.

Лечебни свойства и приложение на лешник

Лешниците са богати на протеини и много полезни за здравето хранителни вещества, особено за децата. Те имат тонизиращи свойства и се консумират от анемичните и имунокомпрометираните пациенти, диабетиците и бременните. Също така, те се препоръчват за подобряване на паметта на учениците и за подобряване на съня, особено за тези, които страдат от безсъние. Растението има стягащи (корен), антипиретични (кора) и слабително (листа) свойства, докато етеричното масло се прилага за лечение на хелминти, зъбобол, ревматизъм и ишиас.

Свойства на лешника

капиляроукрепващо;
намалява температурата;
антиоксидантно - особено зелените листа и цветята на лешниковото дърво;
описано е и антипростагландиново и противовъзпалително действие на билката.

Листата на лешниковото дърво се използват в народната медицина за облекчаване на хемороидални симптоми и разширени вени. Листата и кората упражняват съдосвиващо действие, поради което намират приложение при разширени вени, варикозни язви, тромбофлебит и малки кожни кръвоизливи. Отварата от листата се препоръчва за лечение на увеличена простата.

Състояния и заболявания, при които се прилага обикновеният лешник

използва се при заболявания на пикочо-половите пътища (простата, бъбреци);
разширени вени;
при нарушено кръвооросяване;
инфаркт на белите дробове.

Традиционна употреба на обикновен лешник

външно - под формата на лапи (при отоци, разширени вени) и гаргара;
вътрешно - като отвари за пиене.
Екстрактите от кората или листата традиционно се използват за лечение на много състояния. Външно се прилагат при кожни раздразнения, слънчево изгаряне, обрив под пелените на бебетата, лющене, екзема, ухапвания от насекоми. Вътрешно може да се използва чай за облекчаване на болки в гърлото или диария.

Начин на употреба

отвара от листата - 2 с.л. се заливат с 500 мл вряла вода. Варят се 5 мин. Пие се по 100 мл няколко пъти на ден преди хранене, в продължение на минимум 1 месец;

отвара от кората - 1-2- с.л. се заливат с 500 мл вряла вода. Варят се 10 мин.

Има недостатъчни данни в подкрепа на дозирането на билката за терапевтичен ефект. Едно изпитване при хора използва лешници 1 грам / кг телесно тегло / ден. Препоръчителното дневно количество от 15 мг витамин Е, би се съдържало в приблизително 100 грама ядки.

Клинично проучване доказва приемливостта на 30 грама лешници дневно, но не и 60 грама дневно.

Лешникът в кулинарията

Консумацията на ядките като източник на протеин е широко застъпена. Употребата на лешника в кулинарията датира още от миналото. Могат да се прилагат и консумират обработени или сурови, в зависимост от необходимостта.

Лешниците (сурови, печени или смлени на паста) се използват като хранителен източник на протеини и минерали. Те са източник на витамин Е, ненаситени мастни киселини и линоленова киселина.

Лешниковото масло също се използва в кулинарията, по-специално в сладкарството. Намира приложение също и в козметичната индустрия.

Други употреби на лешника

Клоните на билката се използват за плетене на кошери. Дървесината й е мека, поради което често се употребява в дърворезбарството.

Лешниковото дърво е много често срещано при живи плетове в цяла Европа и предпочита влажна почва.

Внимание!

Лешникът изглежда е безопасен за повечето хора в хранителни количества. Но някои са алергични към лешници и са проявили сериозни алергични реакции, включително животозастрашаващи симптоми свързани с дишането (анафилаксия). Хората, които са алергични към фъстъци, цветен прашец, бразилски орех, брезов прашец и макадамия, също могат да са алергични към лешник.

Алергията към дървесни ядки или техните продукти са често срещано явление в съвремието. Използвайте ги с повишено внимание, особено от пациенти с известна алергия към фъстъци. Консумацията им може да причини алергична реакция, изразяваща се с уртикария, сърбеж, повръщане. Описана е кръстосана реактивност на лешниковата ядка с други дървесни ядки и коалергия с фъстъци.

Липсва информация относно безопасността и ефикасността на пример на лешници по време на бременност и кърмене. Консумацията на лешници обикновено се признава за безопасна, когато се използва умерено като храна. Плацентарен трансфер на мастни киселини е документиран, но не са открити изследвания за тератогенност, специфични за лешника.

Преглед на експертна група за козметичните съставки заключва, че няма достатъчно данни, които да подкрепят безопасността на лешниковото масло в козметичните продукти. Канцерогенните афлатоксини са възможни замърсители на лешниците.

Алергията към ядки е често срещана в Съединените щати (изчислено 1%); въпреки това, кръстосаната реактивност към протеините от дървесни ядки (лешник) сред хората с алергии към фъстъци (бобови растения) се счита за ниска. По-скоро коалергията вероятно е причина за алергични реакции сред тези атопични индивиди. Документирана е кръстосана реактивност между лешник и бразилски орех - подобни протеини се намират в ядките на тези ботанически различни дървета.

Съобщава се за анафилаксия, уртикария, повръщане и хрипове в отговор на консумацията на лешник. Описани са имуноглобулин Е (мастоцит) и Т-клетъчни (цитокин) отговори. Тъй като се изисква сенсибилизация, възможността тези реакции да се появят в матката или чрез майчиното мляко е постулирана, но не съществуват висококачествени проучвания, които да подкрепят тази теория. Оралната десенсибилизация на лешник може да предложи частична защита.

Използването на противоязвени лекарства е друг възможен метод за сенсибилизация към лешник. Лешниковите алергени не са устойчиви на храносмилането на стомашна и панкреатична киселина, а употребата на фамотидин, омепразол, ранитидин и сукралфат при опити с животни и хора показва някои доказателства за този ефект.

Преглед от експертната група за преглед на козметичните съставки заключи, че няма достатъчно данни в подкрепа на безопасността на лешниковото масло в козметичните продукти.

https://medpedia.framar.bg/