Ботаника

[Hatshepsut]

Банан

Бананите (Musa) са род дървоподобни растения, макар технически да са тревисти растения. Терминът банан се използва и за продълговатите плодове на дървото. Първоначално бананите са култивирани от праисторическите народи на Югоизточна Азия и Западна Океания. Банани се отглеждат основно в тропическите области, но могат да растат в около 107 страни. Отглеждат се предимно за храна, за фураж и като декоративни растения. Бананите притежават различен цвят, когато узреят – най-често са жълти, но могат да бъдат червени и розови в зависимост от вида и сорта. От кулинарна гледна точка бананите биват десертни (когато са напълно узрели са жълти и сладки) и банани за готвене (остават зелени). Почти всички банани, които са предмет на търговия, са от десертен тип, като едва 10 – 15% от световното производство е за експорт. Съединените американски щати и Европейският съюз са основни световни вносители.

Биологични особености

Банан (Musa paradisiaca) - ботаническа илюстрация

Представителите на рода са тревисти растения с мощна коренова система, късо, подземно стъбло и 6 – 20 листа. Листните влагалища образуват своеобразен ствол (псевдостъбло) над земята, който практически не е стъблото на банана. Височината на растението варира от 2 до 9 m и повече. Заедно с бамбуковите това ги нарежда сред най-високите тревисти растения. Поради големите си размери растението често погрешно е наричано дърво или палма. Най-високият вид от рода е Musa itinerans, който достига 12 m. Всяко псевдостъбло дава началото на единичен грозд банани и след узряването им отмира. Около основното стъбло се образуват множество издънки, които заменят отмиращите. Те се използват и за вегетативното размножаване на растението. Корените са многобройни, влакнести. В подходяща почва израстват до 4,9 m настрани и до 1,5 m в дълбочина.

Листата са едри, гладки, продълговати или овални, спираловидно подредени, достигащи до 2,7 m на дължина и 60 cm на широчина. Те са сравнително крехко прикачени, поради което могат да бъдат прекършени от вятъра. Техните листни влагалища се обгръщат едно в друго, като образуват многослойна месеста тръба, която представлява и псевдостъблото. С израстването си старите външни листа постепенно изсъхват. При подходящи условия едно листо израства за около седмица. При култивираните банани листата достигат 275 cm дължина и 60 cm широчина. Когато бананите са готови да цъфтят, вместо лист от псевдостъблото излиза дълъг цветонос.

Съцветие на вида Musa velutina

Цъфтежът настъпва след 8 – 10 месеца активен растеж на растението. Съцветието е двуполово, наподобява на огромна пъпка с виолетов цвят със зеленикав оттенък. В основата му са разположени големите женски, а след тях и по-дребните мъжки цветчета. Всички цветчета са тръбовидни, съставени от 3 венчелистета, 3 чашелистчета, обикновено 6 тичинки, една от които е недоразвита и не притежава прашец. Гинецеят е синкарпен, съставен от 3 плодолиста, образуващи трикамерен яйчник. Цветовете се разполагат на нива и съдържат голямо количество сладък нектар (до 0,5 g). Всеки слой е събран отделно, като се състои от 12 – 20 цветчета, разположени радиално. Те са прикрити от месести восковидни видоизменени листа. При култивираните банани цветовете са бели, покривните листа отгоре са виолетови, а отдолу тъмночервени. Мъжките цветове бързо изсъхват и опадват. Дивите банани започват да цъфтят нощем или рано сутрин. Опрашването се извършва от прилепи, птици или малки бозайници.

История

Бананът е едно от най-древните култивирани растения. Смята се, че негова родина е Малайският архипелаг, където населението го използва като храна, допълваща рибната диета. Множество видове диворастящи банани могат да се открият и днес в Папуа Нова Гвинея, Малайзия и Филипините. Археологически и палеоложки доказателства от Папуа Нова Гвинея показват, че банани са се култивирали от около 5000 година пр.н.е. и дори е възможно доста преди това – от около 8000 година пр.н.е. Много е вероятно сходни видове да са култивирани по-късно и независимо в други райони на Югоизточна Азия. Счита се обаче, че именно Югоизточна Азия е родината на бананите. Области с вторично значение са тези в Африка, показващи също дълга история на селекция и отглеждане на банани.

Първоначален ареал на предшествениците на съвременните ядливи банани: на Musa acuminata в зелено и на Musa balbisiana в оранжево.

Така например фитолитни доказателства, намерени в Камерун, датирани от около първо хилядолетие пр.н.е., пораждат дълга дискусия за началото на култивиране на банани в Африка. Съществуват определени лингвистични доказателства, че бананите са били познати в Мадагаскар по това време. По-ранни данни посочват късния VI век за начало на култивирането на бананите в Африка. Твърде е вероятно обаче бананите да са пренесени до Мадагаскар, ако не и по източноафриканското крайбрежие още около 400 година.

Сведения за бананите са открити в будисткия Палийския канон от 600 г. пр.н.е.. Вероятно бананите вече са били интродуцирани в Индия от мореплаватели, търгуващи с островите от Югоизточна Азия. Бананите са описани от древногръцкия философ и основател на ботаниката Теофраст в периода около 400 г. пр.н.е. В Китай има бананови плантации още от началото на III век. Римският писател Плиний Стари описва как Александър Велики опитва вкуса на банана в долините на Индия през 327 г. пр.н.е.. Според него македонският владетел отнася растението обратно със себе си в Европа. До сведенията на Плиний Стари бананът в европейските източници е наричан като „забележително индийско плодно дърво“. Плиний обаче го нарича с името „пала“. С това име растението и днес се нарича на езика малаялам в Индия.

Някои учени предполагат, че бананите са били известни и в Южна Америка в периода още преди идването на европейците. Базират се на това, че бананови листа са открити в гробници на индиански погребения в Перу.

През 650 г. ислямски завоеватели пренасят банана в Палестина и по източното крайбрежие на Африка. Бананите се появяват в множество ислямски текстове от девети век (поеми и хадити), а през 10 век се споменават в текстове от Палестина и Египет. Арабски търговци разпространяват банана в обширни части от Африка. Съвременното име на банана е с арабски произход и означава буквално „пръст на ръка“. По време на европейските изследвания на Западна Африка бананите са били отдавна известни на местните жители. През 1402 година португалците пренасят бананите от района на Гвинейския залив на Канарските острови. Оттук няколко години след откриването на Америка са пренесени и в Карибския регион и Централна Америка.

Независимо че в тропическите райони бананите придобиват широка известност, в страните на Европа и Северна Америка с умерен климат те остават неизвестни още дълго време или биват рядък екзотичен плод. Това се дължи на трудността плодовете да се доставят в тези страни в съдове поддържащи температура от 14 °C. През втората половина на 19 век с изобретяването на хладилните камери и развитието на железопътния транспорт е станало възможно транспортирането на банани към северните пазари в САЩ и Европа. Дори и днес някои сортове банани не са пригодени за дълготрайно съхранение и производството им в страни като Китай, Индия, Тайланд и Бразилия е предназначено основно за вътрешните пазари.

Култивиране в плантации

През 15-и и 16 век, португалските колонизатори, започват култивирането на банани в плантации на острови в Атлантическия океан, Бразилия и западна Африка. По време на викторианската епоха бананите не са били широко известни в Европа, въпреки че са били внасяни на континента. Детайлно описание на банани може да се открие в книгата на Жул Верн – „80 дни около света“, от 1873 година.

През ранния 20 век, бананите са обект на търговия в световен мащаб, отглеждани в плантации в много места по света, с огромно производство в Централна и Южна Америка.

Местообитания и начин на отглеждане

Банановото дърво значително надвишава човешки ръст

Бананите са растения, които са култивирани за условията на тропиците – приблизително между 30° с. ш. и 30° ю. ш., на височина до 2000 m над морското равнище. Най-благоприятни са условията за растеж при дневна температура от 26 до 35 °C и от 22 до 28 °C през нощта. При температури по-ниски от 16 °C растежът значително се забавя, а при 10 °C спира. Само отделни сортове като например 'Раджапури' са способни да издържат ниски температури от около 0 °C. Височината над морското ниво, на която растат зависи от географската ширина. Обикновено не превишава 920 m, на хавайския остров Мауи растат на повече от 1000 m, а в Нова Гвинея до 2000 m. От голямо значение за развитието на растенията е и степента на влажност. Продължителността на сухия сезон не трябва да бъде повече от 3 месеца в годината, а средното количество на валежите не трябва да е под 100 mm в месец. В случаи на кратки застудявания е нужно плантациите да бъдат опушвани с дим с цел покачване на температурата. Много от сортовете растения са чувствителни на силни ветрове. Това се дължи на сравнително плитката коренова система, която не е в състояние здраво да придържа растението изправено. Промишлените плантации трябва да се изграждат на добре дренирани терени, желателно е почвата да бъде леко кисела. Растенията могат да виреят и на почви бедни на минерални вещества.

Бананова плантация

Плод

Разрязан плод на див вид банан

Размерите и формата на плодовете могат значително да се различават в зависимост от вида или сорта, но обикновено са с продълговата, цилиндрична или триъгълна форма, дължина от 3 до 40 cm, и дебелината от 2 до 8 cm. Цветът на кората отвън е жълт, зелен, червеникав и дори сребрист, а отвътре плодът е бял, кремав, жълт или оранжев. Преди да узрее той е твърд и жилав, но постепенно става мек и сочен.

Четири разновидности на плода банан

Плодовете висят с до 20 плода на една опашка и между 3 и 20 опашки на грозд. Всички заедно могат да тежат до 30 – 50 kg. Самият плод тежи средно около 125 g, от които около 75% са вода, а останалите 25% са сухо вещество. Всеки плод си има външен слой – кора, и вътрешна част. И двете части могат да се ядат сурови или сготвени. Западният свят яде само вътрешната част, като хвърля кората, докато някои азиатски култури като цяло ядат и кората.

Плодовете се развиват само от женските цветове. Развиват се на чепки на отделни нива и напомнят на длани, разположени една в друга с извити нагоре пръсти. Размерите и формата на плодовете могат значително да се различават в зависимост от вида или сорта. Обикновено са с продълговата, цилиндрична или триъгълна форма. Дължината му варира в рамките на 3 до 40 cm, а дебелината от 2 до 8 cm. Цветът на кората отвън е жълт, зелен, червеникав и дори сребрист. Отвътре плодът е бял, кремав, жълт или оранжев. Преди да узрее той е твърд и жилав, но постепенно става мек и сочен. При култивираните видове обикновено липсват семена. При дивите видове обаче плодът е изпълнен с голям брой закръглени, леко заострени, твърди семенца с дължина 3 – 16 mm. Често обемът им превишава половината от общия обем на плода. От едно съцветие могат да израснат до 300 плода с обща маса 50 – 60 kg. Бананите са известни и като растения притежаващи отрицателен геотропизъм. При формирането на плодовете под действието на тежестта се насочват надолу, но тъй като те растат под действието на хормони,  започват да растат вертикално нагоре.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Банан

https://bg.wikipedia.org/wiki/Банан плод

[Hatshepsut]

Ананас

Ананасът (Ananas) е род тревисти растения от семейство Бромелиеви (Bromeliaceae).

Разпространение

Родът произхожда от Южна Америка.

Известни са над 15 вида ананас, като някои от тях имат допълнителни кръстоски от 5 – 6 варианта. Предполага се, че през 1493 г. когато Христофор Колумб открива остров Гваделупа от Малките Антилски острови се превръща в първия европеец, който за първи път срязва плод на ананас. Днес ананасът се отглежда в тропически райони като Флорида, Мексико, Централна Америка, Южна Америка, Хавайските острови, Филипините, Куба и остров Реюнион.

Описание

Цъфтежът продължава 15 – 20 дни и в резултат се образува приличащо на шишарка мощно златисто-жълто съплодие, представляващо множество завръзи. Плодът (съплодието) е едър (достига до 5 kg), сочен, със сладък вкус. Не съдържа семена. Сокът му има жълтеникав цвят, с богато съдържание на витамините А, В и С. Може да се консумира в сурово състояние след обелване на твърдата му наподобяваща люспи кора и отстраняване на централната твърда, богата на влакна част.

Значение и използване

Съплодията на ананаса са ценен хранителен продукт. Благодарение на комплекса от биологично активни вещества плодът притежава полезни свойства: стимулира храносмилането, хигиенизира червата, намалява вискозитета на кръвта. По-голямата част от реколтата се консумира в преработено състояние – под формата на консерви (най-вече компоти и сокове).

Обаче трябва да се има предвид, че суровият, особено не добре узрелият ананас съдържа значителни количества бромелайн и папаин, които разграждат белтъчините. По тази причина не се препоръчва употребата на ананаса при болести на храносмилателните органи. При консумация на по-голямо количество суров плод е възможно да се почувства не само пощипване на езика и устните, но и да се появят малки кървящи рани.

В листата на ананаса се съдържат многочислени здрави влакна, благодарение на което ананасът се използва и за технически цели – като влакнодайна култура.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ананас

Плод на Ананас

Ананасът произхожда от Южна Бразилия и Парагвай. Той е бил разпространен от индианците от Южна и Централна Америка до Западните райони още преди пристигането на Колумб. През 1493 г. Христофор Колумб открива плодът на остров Гуадалупе и го пренася в Испания, от където той бива разпространен по света чрез плавателните кораби, които го носят със себе си за защита срещу скорбут. Испанците разпространяват ананаса и във Филипините, Гуам и Хавай в началото на 16-ти век. Ананасът достига Англия през 1660 г. и започва да се отглежда в оранжерии за плодове около 1720 г.

Ананасът е тропическо или почти тропическо растение, но обикновено може да издържи до 28° по Фаренхайт. Продължителното студено време води до спиране на растежа, закъсняла зрялост на плодовете и е причина те да бъдат по-кисели. Ананасите са толерантни към суша и раждат плодове при годишни валежи в диапазона от 25-150 инча в зависимост от сорта, местоположението и степента на влажност на въздуха. Те се отглеждат в Южна Флорида и крайбрежните райони на Южна Калифорния.

Ананасът е целогодишно растение, с височина от 70 cm до почти 2 метра и ширина от 50 cm. Ананасовото дърво е с къс, здрав ствол с розетка от лъскави, тесни и остри листа. По време на цъфтежа стволовете се удължават и разширяват в близост до върха, като развиват малки лилави или червени цветя. Цветята се опрашват от пойни птици и се развиват малки, твърди семена.

Ананасът има овална до цилиндрична форма, която представлява много малки плодове, свързани в едно. Те са едновременно сочни и месести със стволовидно влакнесто ядро. Жилавата кора на ананаса може да бъде тъмно зелена, жълта, оранжево-жълта или червеникава, когато плодът е узрял. Цветът на вътрешността варира от почти бял до жълт. Размерът на плодовете е до 12 инча дължина и тежат от 1 до 10 килограма или повече.

Състав на ананаса

Ананасът е плод, който притежава изключителни диетични и вкусови качества. В един узрял ананас количество на вода е приблизително 86%, органичните киселини стигат до 1.2%, а азотните вещества и минералите са около 1%. Ананасът е много богат на витамини от В групата, А и С. В ананаса се съдържат много калий, желязо, калций и йод.

В плода няма холестерол и мазнини, а съдържанието на натрий е много ниско. 100 г ананас съдържат само 50 ккал. Богат е на много разтворими и неразтворими фибри, които са полезни за храносмилателната система и дебелото черво.

Отглеждане на ананас

Ананасът е необходимо да бъде засаден на места, където температурата остава най-висока. Най-добрата почва за ананаса е ронливата, добре дренирана, песъчлива почва с високо съдържание на органично вещество. Растението е учудващо толерантно към сушата, но достатъчната влага на почвата е необходима за производството на добра продукция. Азотът е от съществено значение за увеличаване размера на плодовете и следва да се добавя на всеки четири месеца.

Трудно е да се каже, кога ананасът е готов за събиране. Някои хора съдят за неговата зрялост и качество от прищракване с пръст от страни на плода. Един добър, зрял плод издава глух, солиден звук. Незрялост и лошо качество се обозначават с кух звук.

Избор и съхранение на ананас

По време на закупуването на ананас знайте, че колкото по-релефни са люспите по кората му, толкова плодът е по-ароматен и вкусен. Хубаво узрелият ананас има съвсем леко червеникав оттенък.

Ананасът е много вкусен, но и крехък плод. Той не може да бъде съхраняван повече от две седмици на стайна температура. При температура под 5 градуса в месото му започват да се образуват кафяви петна и той постепенно загубва вкусовите си качества. Ананас поставен в хладилник пък губи своя аромат. Плодът не може да бъде замразяван. Не поставяте други плодове в близост до ананаса, защото те значително съкращават срока му на годност.

Ананас в кулинарията

За да се обели кората на ананас е необходим много остър нож за плодове. Поставете го в тавичка, за да се съберат соковете и белете ананаса внимателно. Обелете дебело кората, за да не останат никакви следи от нея. Нарежете ананаса на парчета, но задължително отстранете сърцевината му.

Ананасът е много вкусен плод, който се консумира предимно пресен. Той е подходящ както за сладки ястия и салати, така и местни ястия и блюда от риба. Ананас, комбиниран с плодове като ябълка, киви, банани и ягоди се превръща в чудесна и много вкусна плодова салата. Все пак не забравяйте, че ананасът, подобно на кивито съдържа ензим, който разгражда желатина и прави салатите много меки.

Печени на скара резени ананас, поръсени с кафява захар са идеален здравословен десерт. В магазините се предлагат консерви от ананас, които са много вкусни, но за съжаление не толкова полезни, колкото пресния плод. Сушеният ананас е идеална добавка към домашното мюсли.

Ананасът е добавка към редица китайски ястия, защото омекотява аромата на силните подправки. Ананас, комбиниран с джинджифил и праскови е много вкусна кулинарна изненада.

Смесете ананас и люти чушки, от което се получава салса сос - изключително допълнение на сьомга и риба тон. Кленов сироп поставен върху парче ананас е вкусно допълнение на печено на скарата месо. Нарязан ананас с копър и кашу са перфектно допълнение на пилешко месо.

Един от най-вкусните сокове е именно натуралният сок от ананас. Освен за плодови сокове, ананасът се използва и като добавка в много алкохолни коктейли.

Ползи от ананаса

Няколко резена ананас за десерт са достатъчни, за да подобрим метаболизма в организма си. В този случай ананасът ще очисти кръвта и ще стимулира имунната система. Според някои учени, се явява и като профилактично средство срещу рак.

Ананасът съдържа много минерални вещества, в това число и манган, който активира обмяната на протеина и въглехидратите. Затова се използва и в много диети.

Консервираните ананаси са сладки на вкус, но при консервирането полезният фермент се разрушава и обикновено съдържат захар.

Ананасът оказва положително влияние на функционирането на панкреаса и е полезен при венозна тромбоза и отоци. Половин плод или една чаша сок от ананас на ден е достатъчен за да се избавим от тези проблеми.

Смята се, че фибрите в ананаса са полезни в борбата срещу лошия холестерол. Изследванията показват, че редовната консумация на вкусния плод е полезна при артрит. Флавоноидите в ананаса предпазват от рак на белите дробове и други опасни онкологични заболявания. Витамин А, съдържащ се в ананаса е известен със своето благоприятно действие по отношение на зрението и очното здраве.

https://gotvach.bg/

[Hatshepsut]

Сладък портокал

Портокалът, или по-точно сладкият портокал, е цитрусовото дърво Citrus sinensis и неговият плод. Портокалът е хибрид с древен произход, вероятно между помело (Citrus maxima) и мандарина (Citrus reticulata). То е малко цъфтящо дърво, растящо до 10 м височина с вечнозелени листа, които са подредени алтернативно, имат яйцеобразна форма и са 4 – 10 см дълги. Богат е на витамин С. Портокаловият плод е вид месест семков плод.

Листа на Портокалово дърво


Цвят на Портокалово дърво

Портокалите произхождат от югоизточна Азия – Индия, Виетнам и южен Китай. Плодът на Citrus sinensis е наречен сладък портокал, за да се различава от Citrus aurantium, който е „горчив портокал“. Английската дума произлиза от Санскрит: naranga-s („оранжево дърво“). В редица езици, портокалът е известен като „Китайска ябълка“ (например на холандски „Sinaasappel“ – „Китайска ябълка“, а оттам и на руски „Апельсин“).

Ареал на разпространение на портокалово дърво

Плод

Всички цитрусови дървета произлизат от един ботаничен източник – рода Citrus, и остават широко междуплодящи се. Въпреки това имена са дадени на всички членове на цитрусовото семейство. Всички те са месести семкови плодове.

Плодеве на портокалово дърво

Видове

Персийски портокал

Персийският портокал, широко разпространен в южна Европа след като е бил донесен в Италия през 11 век, е бил горчив. Сладките портокали, донесени в Европа през 15 век от Индия от португалски търговци, бързо изместили горчивия и са сега най-често отглеждания вид портокали. Сладкият портокал ще израства в различни цветове и размери според местните условия, най-често с 10 прости пестика, или сегменти, вътре в плода.

Португалски, испански, арабски, и холандски моряци засаждали цитрусови дървета по търговските пътища, за да се предпазят от скорбут. По време на второто си пътешествие през 1493 г., Христофор Колумб занесъл семена на портокали, лимони и цитрони в Хаити и Карибите. Те били въведени във Флорида (заедно с лимоните) през 1513 г. от испанския изследовател Juan Ponce de Leon, и били внесени в Хавай през 1792 г.

Безсемков портокал (Пъпов портокал)

Обелен безсемков портокал. Неразвитият близнак се намира отдолу вдясно

Една-единствена мутация през 1820 г. в овощна градина засадена със сладки портокали в манастир в Бразилия е довела до появата на безсемковия портокал, известен още като „Вашингтон“, „Ривърсайд“ или „безсемков Бахи“. Мутацията причинява развитието на втори портокал на базата на основния плод. Вторият портокал се развива като свързан близнак с по-малки сегменти закрепени за обелката на по-големия портокал. Отвън, по-малкият, недоразвитият близнак оставя образувание на дъното на плода, наподобяващо човешки пъп. Това е и причината той да бъде наречен пъпов портокал (на англ. Navel orange).

Понеже мутацията е оставила плода без семена, т.е. стерилен, единственият начин на култивация на този вид е чрез присаждане на изрезки към друго цитрусово дърво.

До днес тези портокали се отглеждат чрез отрязване на растението и присаждане. Поради факта, че този способ не позволява смесване на генетичния код както става при нормалните процеси на оплождане на растенията, гените на безсемковия портокал са същите, каквито са били и тези на мутиралото в бразилския манастир дърво.

В редки случаи по-нататъшни мутации могат да доведат до появата на нови видове.

Портокал Валенсия

Портокалът Валенсия е един от сладките портокали, използвани за производство на сок. Той е късносезонен плод и се появява след като на безсемковите портокали им изтече сезонът. Поради тази причина портокалът бе избран да бъде официалният талисман на турнира 1982 FIFA World Cup, провел се в Испания. Името на талисмана било „Naranjito“ („Портокалче“), и е имал цветовете на екипите на Испанския футболен отбор.

Кървав портокал

Кървавият портокал има червени ивици в плода, а сокът често е с тъмен бургундов цвят. Плодът е намерил ниша като интересна съставка вариация на традиционния Севилски мармалад, с правите си червени линии и отличителния вкус.

Докато все още имат оранжева кора, кървавите портокали има червени резки в плода и тъмна бургундеста месеста част

Чувствителност към измръзване

Портокаловите дървета и плодове са податливи на измръзване. Честа практика е ползването на пръскачки за покриването им с вода, когато се очаква падане на температурите под точката на замръзване. Това предпазва насажденията, защото замръзването на водата отделя топлинна енергия, защитавайки листата при образуването на лед. Тънкият слой вода/лед също служи за изолация на листата от въздействието на студения вятър.

Етимология

На английски: Orange произхожда от Санскрит и означава „оранжево дърво“. Санскритското наименование е било заето в Европейските езици както следва: Персийски nārang, Арменски nārinj, Арабски nāranj, (Испански naranja, Португалски laranja), Латински arangia, Италиански arancia или arancio, и Стар Френски orenge, в хронологичен ред.

Някои езици имат различни думи за горчивия и сладкия портокал, като съответно в съвременния гръцки език те са nerantzi (нерандзи) и portokali (портокали). Или в персийския, думите са narang и porteghal (в превод „Португалия“ – поради това, че сладкият портокал е внесен в Европа от португалците). Поради същата причина в някои езици е наричан Applesin (и производни нему), което значи „Ябълка от Китай“, докато горчивият портокал е бил внесен от Персия.

Българската дума Портокал е производна на тези, именуващи плода на португалците, които са го донесли на континента.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Портокал

[Panzerfaust]

Българската дума Портокал е производна на тези, именуващи плода на португалците, които са го донесли на континента.

Значи Димитър Пенев е бил прав, когато наричаше португалците "портокалци". А ние му се смеехме.    

[Hatshepsut]

Мандарина

Мандарината (Citrus reticulata) е малко вечнозелено субтропично плодово дърво с тъмнозелени блестящи листа от семейство Седефчеви. Произхожда от Югоизточна Азия (Китай и Виетнам). В Европа е позната едва от началото на 19 в. Наречена е на името на китайските мандарини (висши сановници), които са били големи ценители на този плод.

Плод мандарина

Мандарината е с диаметър 5 – 8 cm, тежи до около 60 g, има сферична, леко сплесната форма. Плодът е многогнездна ягода, със семена, с нежно, сочно, сладко-кисело месо, покрит с тънка оранжева кора. Съдържа средно 89,7% вода, 1,1% лимонена киселина, 8,4% захари, витамин С (31 – 36 mg%) и малки количества В1, В2, PP и каротин. Използва се в прясно състояние и за преработка. От кората се получава етерично масло, което се използва в хранителната промишленост и парфюмерията. Най-известни са мандарина уншиу и италианската мандарина.

Производство

Мандарини се отглеждат в Китай, Япония, Южна Азия. Култивира се в страните от бившия Съветски съюз, САЩ, Средиземноморието и др. В България може да се отглежда само в оранжерии или стайно. Най-големи производители на мандарини са Испания, Алжир, Мароко, САЩ. В последните години обаче все повече са предпочитани нейните хибриди, най-вече клементината (кръстоска между мандарина и портокал), поради това, че те нямат семки.

Близки по изглед и вкусови качества до мандарините са цитрусовите плодове сацуми и клементини.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мандарина

Мандарините са вечнозелени нискорастящи дървета, които растат в средиземноморските страни, Югоизточна Азия, Аржентина и Бразилия. В Русия те се срещат само в Краснодарския край и в Северен Кавказ. Те могат да се отглеждат не само на открито, но и у дома.

Откъде идват мандарините?

Родината на мандариновите дървета се счита за провинциите на Южен Китай и Кочин, т.е. югоизточната част на Индокитай (южно от Виетнам). Те растат там в продължение на десетки векове и са дошли в Европа едва в началото на 19 век.

Диви мандаринови дървета вече не се срещат. Известни са само култивирани сортове. Има повече от 200 вида, сортове и хибриди на растението. Те се различават по различни параметри: по вкус, външен вид и форма на плодовете.

Как изглежда мандариново дърво

Едно възрастно дърво дава 5-7 хиляди плода на сезон

Мандарината е вечнозелено дърво, принадлежащо към рода Citrus (семейство Rutaceae). На латински името му звучи така: Citrus reticulata. Дървото, на което растат мандарините, е кръстено по същия начин като плодовете му.

Културата е ниско дърво, което достига височина само 4–5 м. Младите стъбла са тъмнозелени на цвят, с течение на времето те са покрити с кора. Листата са малки, овални или яйцевидни. Цветовете са бели, с удължени венчелистчета (по пет на всяко съцветие). Мандариновото дърво изглежда доста красиво, особено през периода на плододаване, който продължава 7-9 месеца. Беритбата приключва до началото на декември.

Мандарина: Това е плод, зрънце или зеленчук

Заедно с въпроса на кое дърво растат мандарините, не е напълно ясно към коя категория принадлежат. Според научната класификация културата принадлежи към такава категория като портокал или хесперидий. Това е вид зрънце - сочен, многосеменен плод. Особеността на портокала е, че неговата пулпа е разделена на няколко торби с еднакъв размер (по 10-12 лобула във всяка). Семената се образуват само в няколко. Съществуват и разновидности, при които изобщо не са. По този начин мандарината е точно зрънцето. Въпреки че от икономическа и битова гледна точка, това е плод (сладък, сочен). Следователно се нарича така и така.

Размерът на плодовете е малък (в сравнение с други цитрусови плодове). Те достигат 4–6 cm в диаметър, със средно тегло 60–80 g, въпреки че има и по-големи сортове (в зависимост от сорта). Цветът е оранжев, жълт, зеленикав и дори червено-оранжев. Вкусът е приятен, сладък, често кисел. Ароматът е подчертан, цитрусов.

Мандарина: дърво или храст

От ботаническа гледна точка мандарината е точно дърво. На височина достига 4–5 метра, след което расте само благодарение на страничните клони. Подобно на класическото дърво, мандарината има основен ствол, скелетни клони и издънки от третия, четвъртия и следващите порядъци. За сравнение: храстите могат да имат няколко ствола и височината им рядко надвишава три метра.

В коя държава растат мандарините

В природата мандариновото дърво расте в тропически и субтропичен климат. Това са Индия, страните от Индокитай, южен Китай. Южна Корея и Япония. Вторият регион на отглеждане е Средиземно море, включително Италия (особено Сицилия), Франция, Гърция, Испания, Алжир, Мароко, Египет.

Също така мандаринови дървета се отглеждат в страните по Черноморието и Кавказ - Турция, Азербайджан, Грузия, Абхазия. В Америка тези растения също се срещат доста често, например във Флорида (САЩ), Аржентина и Бразилия.

Там, където мандарините растат в Русия

В Русия мандарините растат само на територията на Черноморското крайбрежие - това е на юг от Краснодарския край и регионите на Северен Кавказ. Насажденията тук са малки, така че основните обеми се доставят от Турция, Китай, Абхазия, Мароко и други страни.

Как и върху какво растат мандарините

Плодовете на мандарините растат на дръжки - дръжки на летораста. Те се появяват на групи от 5-6, в същото количество, в което са се образували цветовете.

Как мандарините растат в природата

При естествени условия на отглеждане (открит терен) тези растения предпочитат леки, плодородни и добре овлажнени почви. Мястото трябва да е отворено и слънчево, без застояла влага. Всички сортове са термофилни и не понасят дори краткотрайни студове. В страни с горещ климат (Египет, Мароко, Тунис) те могат да дават плодове целогодишно.

Как расте мандарина у дома

У дома растението се отглежда в отопляеми оранжерии или в стая (в голям контейнер, кофа). За засаждане се избират семена от хибриди, които се отличават с добра кълняемост и растат много по-бързо. Разграничаването им от сортовите сортове е съвсем просто: сортовете нямат семена в плодовете, но хибридите винаги ги имат.

Семена на мандарина

Семената се избират от нормален тип (не много тънки) и трябва да вземете поне 5 парчета. През март те се засаждат в саксия с дернова почва, хумус и пясък (2: 1: 1). Не е необходимо да слагате торф, тъй като той подкислява почвата, а мандарината обича неутрална реакция (рН 6,5 до 7,0).

Първоначално като контейнер могат да се използват обикновени чаши от 200 ml с отвори за отстраняване на влага. Семената се засаждат на дълбочина 4 см и се поливат с вода. Ако имате време, можете първо да ги поставите във влажна кърпа на топло място.

Фиданките се отглеждат при стайна температура (20-25 градуса). При такива условия първите издънки се появяват в периода от 15 до 30 дни. Веднага щом се появят четири листа, те се трансплантират в саксия.

Внимание!
Капацитетът на засаждане трябва да се променя всяка година - диаметърът на новата саксия трябва да бъде с 5 см по-голям.

Колко време расте мандариново дърво?

Това растение живее много дълго - в топлите страни възрастта достига 65–70 години. Освен това в периода на максимално плододаване дървото навлиза след 30 години. Въпреки че в дома, в парникови условия, продължителността на живот е много по-малка, но показателят все още е доста голям - от 10 до 20 години.

Кога и как цъфти мандариновото дърво

Цъфтежът на мандариново дърво започва, в зависимост от сорта, след 3-5 години. Цветовете се появяват през май, те покриват цялата корона. Съцветията са чисто бели. Венчелистчетата са продълговати, събрани по двойки или 4-6 листенца. Ароматът е деликатен, цветен, не като миризмата на цитрусови плодове. В него се забелязват нежни жасминови тонове.

Цвят на мандариново дърво

https://gardenlux.decorexpro.com/sad-i-ogorod/derevya/mandarin-kak-i-skolko-let-rastet-kak-tsvetet-eto-frukt-ili-ovosch-derevo-ili-kustarnik.html

[Hatshepsut]

Помело

Помело (Citrus maxima) е цитрусово дърво, което дава най-големите цитрусови плодове. Произхожда от Азия, където се отглежда приблизително от началото на II хил. пр.н.е.

За Нова година китайците си подаряват плода като символ на благоденствие и благополучие.

Описание

Плод на Помело

Плодовете му са кръгли, леко сплеснати, с дебела кора, която е светлозелена при неузрелите и жълта при зрелите плодове. Плодовете са с диаметър между 10 и 30 cm и могат да тежат 1 – 2 кг. На вкус са кисели и доста горчиви. Поради горчивината си дълго време са били консумирани само в Индонезия. Някои по-нови сортове не са толкова сочни, но са по-сладки и намират добър прием на западния пазар. От 2006 г. се внасят и в България. Култивираните сортове са с аромат, сходен с този на грейпфрута, но без горчиво-нагарчащата му жилка във вкуса. По тази причина често ги наричат „Меден грейпфрут“ (описван така сладък като мед).

Чистото тегло на плода (без кората) е около 70%. Вътрешността на плода е куха. Ципите, подобно на грейпфрута са доста дебели. Има ясно разграничени парченца, както е при другите цитруси. Кората му е доста горчива, но за разлика от нея плодът е доста сладък и вкусен.

Разпространение и качества

В Китай отглеждането на помело има над 2-хилядолетна история и тази традиция намира отражение и в държавната политика, в сферата на здравеопазването. Стройно изградена държавна програма за употребата на плода го предписва за всеобща употреба, като абсолютен гарант за добро здраве, наричайки го дори „спасител на китайския народ от всякакви заболявания“. Организират се съревнования на трудовите колективи (екипи) по скоростно ядене на помело (как става приготвянето му за консумация се вижда в този клип). Също така, плодът е смятан за основен фактор за преодоляването на епидемията от птичи грип (рецептата съдържа чай с помело).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Помело

Помело - ботаническа илюстрация

Помело (Citrus maxima, Citrus grandis) представлява вид цитрусово дърво, което принадлежи към семейство Седефчеви (Rutaceae). Дърветата са ценни медоносни растения. Имена на латиница, с които се среща растението са: shaddock, pomelo, pummelo, pommelo, pamplemousse, shaddok. На азиатския континент помелото се отглежда от преди около 4000 години. Понякога самият плод на дървото бива наричан "сладък грейпфрут", "меден грейпфрут".

Устройство на помело

Цвят на Помело

Дървото помело израства на височина от 5 до 15 метра. Стъблото е криво, с диаметър от 10 до 30 см. Клоните са дебели, ниски и неравномерно разположени в короната. Младите клонки са ъгловати, често покрити с власинки и бодли. Бодлести израстъци се установяват и по старите клонки и ствола на дървото.

Листата на помело са разположени срещуположно на клоните. Имат яйцевидна, яйцевидно-продълговата или елипсовидна форма, с дължина от 5 до 20 см и широчина от 2 до 12 см. Текстурата им е жилава, оцветени в тъмно зелено и гланцирани отгоре, а по-светли и с власинки отдолу.

Плодът помело има кръгла до леко издължена, крушовидна  в единия край или сплесната форма, с диаметър от 10 до 30 см и маса от 1-2 килограма. Известни са и плодове достигащи до 10 кг тегло. При неузрелите кората е със светло зелен цвят, а вече узрелите са със жълт, осеяна с малки зелени жлези. Вътрешността му е изпълнена с месеста сърцевина, разделена на от 11 до 18 сегмента, всяка една от тях обгърната от люспа. По между си сегментите могат да бъдат хлабаво свързани или по-плътно срастнали. Месото може да бъде оцветено в бледо-жълто, зелено, зеленикаво-жълто или розово с коралов оттенък, в зависимост от сорта помело.

Има бели и ароматни цветове, развиващи се самостоятелно или в съцветия от 2 до 10 в пазвите на листата. Понякога съцветията са терминални, съдържащи 10-15 цветчета, с дължина на цялото съцветие от 10 до 30 см. Всяко цветче се състои от 4-5 венчелистчета, оцветени в жълтеникаво-бяло, дълги от 1,5 до 3,5 см. По външната си повърхност могат да бъдат покрити с власинки и осеяни с жълто-зелени жлези. Тичинките са бели, множество, с оранжеви прашници. Помелото има само няколко големи, бели семена, с бяла ядка. При кръстосване на вида с други цитруси получената реколта съдържа много повече семена.

Разпространение на помело

Цитрусът води произхода си от югоизточна Азия и Малайзия. Расте свободно по бреговете на реките във Фиджи и Приятелските острови. За негова родина е определен Китай.

Места по света, на които днес се отглежда помело са Тайланд, Тайван, Виетнам, Южна Япония, Индия, Таити, Индонезия, Лаос, Филипините, САЩ, Израел, Южна Америка. В Калифорния и в някои европейски страни вече са създадени плантации от помело. Но те не дават такава голяма продукция, каквато е на дърветата в родния ареал на разпространение на цитруса.

Използваема част на помело

Употребява се плодът помело.

Вътрешност на плод Помело

Химичен състав на помело

Помелото съдържа в големи количества витамин C, витамин В1, В2 и В12, протеини, желязо, фосфор, калций, витамин А, фибри, антиоксиданти, калий, магнезий, натрий, етерично масло, сяра, хлор, мед, бета-каротин, биофлавоноиди (особено в кората на плода), фолиева киселина.

Хранителна стойност на 100 грама плод: 36 ккал; 0 г мазнини; 0,7 г белтъчини; 9,1 г въглехидрати; 58 мг витамин С; 1 г фибри; 205 мг калий; 1 мг натрий; 235 мг калий; 26-27 мг калций; 22-26 мг фосфор; 0,3-0,5 мг желязо; 30 мг бета-каротин; 0,04-0,07 мг витамин В1; 0,02 мг витамин В2; 0,2-0,3 мг витамин В5; значително количество фолиева киселина.

Лечебни свойства и приложение на помело

Първите видове помело са били с кисел и горчив вкус. Поради това са се консумирали ограничено, почти изцяло само в Индонезия. По-късно са създадени сортове, които са с по-сладък вкус и по-малко сочни. Тогава започва разпространението на плода извън пределите на родината му. В България навлиза като продукт за консумация през 2006 година.

Изключително ценен плод е в Китай, като там дори се подарява по време на новогодишните празници. В страната има и изградена политика за неговото отглеждане и използване. За китайците това е "плодът на живота", предпазващ от всякакви заболявания. Според тях повлиява много добре безсъние, болки в гърлото, стомашен дискомфорт. Създали са и традиция - надяждане с помело.

Според тайландците, ако в продължение на 3 години, всеки ден човек консумира по един плод помело, той ще стане по-добър, по-загрижен, любящ и благороден, както и ще се излекува от туберкулоза и астма. Ако споменатият начин на консумиране на цитруса продължи 5 години, отново според този народ, той лекува рак.

Свойства на помело

редуцира мастните депа;
имуностимулиращо;
укрепва нервната система;
детоксикиращо;
антиоксидантно;
стимулира дейността на бъбреците, черния дроб и храносмилателната система;
понижава кръвното налягане;
предпазва от атеросклероза;
стимулира образуването на левкоцити;
участва активно в разграждането на белтъчините и мазнините.
Антиоксидантните му качества помагат за спиране растежа и деленето на раковите клетки, съответно възпрепятстват развитието на неоплазии.

Състояния и заболявания, при които се използва помело

наднормено тегло (нискокалоричен плод е);
като част от профилактиката и лечението на хипертония;
при сърдечно-съдови заболявания;
профилактично за атеросклероза;
полезен по време на бременност (съдържа фолиева киселина).
Редовната консумация на помело подобрява сърдечната дейност, помага за лечението на астма, повишава работоспособността и издръжливостта на организма, зарежда с добро настроение.

В ареала на разпространение на помелото местните народи приготвят лекарства от семената, цветовете, целият плод или само кората му, както и от изсушени пресни плодове. Те се прилагат при коремни болки, отоци, кашлица, стомашни разтройства, повръщане, махмурлук.

Богатото съдържание на витамини и минерали в плода, го правят ценен помощник в борбата с простудни и вирусни заболявания, както и етеричното масло получено от него. В научни изследвания е установено, че помелото освобождава тялото на жената от излишния естроген и я предпазва от развитието на рак на гърдата. Изключително полезен плод е при хронична умора.

Отвара от листата, цветята, плодовете и семената се използва за лечение на кашлица, треска и стомашни разстройства във Филипините и Югоизточна Азия. Плодът оказва алкализиращ ефект върху кръвта и е очистително, антибактериално и детоксикиращо средство. Листата се използват за инфузии. Отвара от листата, цветовете и кората притежава седативен ефект и се приема при епилепсия, хорея и конвулсивна кашлица.

Сок от помело се прилага като антипиретично средство. Семената се използват против кашлица, диспепсия, лумбаго. Пектинът в кората се използва за направата на мехлеми и пасти предназначени за лечение на изгаряния.

Помело в кулинарията

От цитруса се приготвят сокове, сиропи, мармалади, желета. Включва се като гарнитура към рибни и месни ястия, както и влиза в състава на зеленчукови и плодови салати. Прилага се в множество диети. Често се употребява като ароматизираща съставка на кулинарни изкушения. В Бразилия, дебелата кожа се използва за приготвяне на сладко. От нея се прави и мармалад, захаросва се или се консумира потопена в шоколад. В кората има пектин, използван за производство на желирани бонбони. Остатъците от плода, след екстракцията на сока, се използват като храна за добитъка.

Плодът помело е една от съставките на "Forbidden Fruit", ликьор, произвеждащ се от началото на 20 век, който също съдържа мед и ракия. Това е най-известният ликьор, използван в коктейла "Дорчестър".

Цветовете се използват в парфюмерията и производството на кремове, заради силния им аромат.

Дървесината се използва като гориво. Тя е жилава, здрава, твърда, с фина зърниста структура, подходяща за изработка на дръжки на инструменти.

Етеричното масло, получено от плодовете и листата на растението, се използва като ароматизатор на множество тоалетни продукти.

Внимание!

Някои медикаменти взаимодействат с помело, както и с други цитрусови плодове.

Кората на помело съдържа вещества, които могат да раздразнят кожата, особено на хора, които берат и обработват плодовете. В работна среда това може да доведе до развитието на хронични състояния по пръстите и ръцете. Същото може да се случи и в домашни условия при боравене с плода. Веществата, от които може да се развие алергия са: лимонен, терпен, цитрал, алдехиди, гераниол, кадинен, линалол.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Грейпфрут

Грейпфрутът (Citrus paradisi), (райски цитрус) е вечнозелено дърво от семейство Седефчеви. Популярното му название „грейпфрут“ се дължи на неправилното класифициране на плодовете му като разновидност на гроздето от английския ботаник Джон Лунан. Ботаническото си име растението получава едва през 1837 г. от Джеймс Макфейдън, който го обособява като самостоятелен вид, но дотогава вече названието „грейпфрут“ е навлязло в масова употреба.

Грейпфрутът вирее най-добре в тропичните и субтропичните райони. За пръв път растението е открито от европейците на остров Барбадос и на Ямайка в края на 18 в. В началото на 19 в. е пренесено във Флорида, където намира особено благоприятни условия за развитие. В наши дни най-големите производители на грейпфрут са САЩ, Израел, ЮАР, Аржентина, Япония, Индия, Кипър.

Цвят на Грейпфрут

Грейпфрутовото дърво израства обикновено до 5 – 6 м, старите дървета обаче могат да достигнат височина до 13 – 15 м. Дървото има тъмнозелени листа и цъфти в бяло. Предполага се, че растението се е появило при естественото кръстосване на портокал и помело. Плодовете му тежат 300 – 600 грама, но се срещат и с гигантски размери до 6 кг. Имат тънка, жълта или жълто-оранжева кора, която отделя етерични масла, използвани в козметиката. Вътрешността е сочна, ароматна, с жълт, бледорозов или червен цвят. Има кисело-сладък вкус с характерен горчив привкус, който се дължи на по-голямото съдържание на киселини и по-малко захароза и фруктоза в сравнение с други цитрусови плодове (портокали и мандарини). Плодовете съдържат много витамин C, минерали, микроелементи и антиоксиданти и имат лечебни свойства – помагат за усилване на имунната защита, възпрепятстват развитието на ракови, сърдечно-съдови заболявания, остеопороза.

Цвят и вкус

Грейпфрутът има много сортове. Един начин да се различават сортовете е по цвета на месестата част на плода. Най-разпространените сортове, култивирани днес, са с червен, бял или розов оттенък, отнасящ се до цвета на пулпа на плода. Вкусовете на плода варират от високо киселинен и горчив до сладък. Грейпфрутеният меркаптан е терпен, съдържащ сяра, и е едно от веществата, които имат голяма роля във вкуса и мириса на грейпфрута, в сравнение с други цитрусови плодове.

Розов грейпфрут

Взаимодействие с лекарства

Открито е, че грейпфрутът и сокът от грейпфрут взаимодействат с много лекарства и в много случаи водят до неблагоприятен пряк или страничен ефект.

Това се случва по два много различни начина. При първия, ефектът се дължи на бергамотин, естествен фуранокумарин, в пулпата и кората на грейпфрута, който потиска ензима CYP3A4. Действието на този ензим е да метаболизира много видове лекарства. Ако разграждането на лекарството е занижено, тогава нивото на лекарството в кръвта може да стане прекалено високо или да престои твърде дълго, водейки до нежелателни ефекти. От друга страна, много лекарства трябва да бъдат разградени, за да се активират, така че потискането на ензима CYP3A4 може да доведе до намален лекарствен ефект.

Другият ефект е, че грейпфрутът може да блокира абсорбирането на лекарства в червото. Ако лекарството не е абсорбирано, тогава няма достатъчно от него в кръвта, за да доведе до терапевтичен ефект.

Един цял грейпфрут или 200 ml чаша със сок от грейпфрут може да предизвика предозиране с лекарство. Лекарствата, които не са съвместими с грейпфрут, обикновено се обозначават на опаковката или в листовката.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Грейпфрут

Грейпфрутът – опасен и полезен

Грейпфрутът е цитрусов плод, който вирее най-добре в тропичните и субтропичните райони. За пръв път растението е открито от европейците на островите Барбадос и Ямайка в края на 18 век. Днес най-големите производители на грейпфрут са Мароко, Съединените американски щати, Израел, Мексико, Южна Африка, Аржентина, Япония, Индия и Кипър. До 19 век растението било известно най-вече като декоративно дръвче, а плодовете му се консумирали, и то рядко, в островните колонии на Великобритания. Дълги години се е считало, че грейпфрутът е разновидност на помелото, но се установява, че той е случаен хибрид между помело и портокал. Дървото достига височина до 4.5-6 метра, а плодовете са едри и обли, с бледожълта или червена кора. Основна характеристика на грейпфрута е неговата горчива вътрешност, сладко-кисела и приятна на мирис.

За какво е полезен грейпфрутът

Приблизително 100 грамагрейпфрутсъдържат 34-46 калории и 0.5-1 грама протеини. Основните качества на грейпфрута се дължат на съдържащия се в месото пектин, който представлява разтворими фибри и който се открива още в ябълките и портокалите. Ако изпиете 100 милилитра сок от грейпфрут ще поемете почти същото количество калории, но много по-малко протеини. Ако имате проблеми със стомаха, обаче, сокът ще ви зареди с витамини, калций, фосфор и желязо, без да дразни храносмилателния тракт с грубата целулоза на парчетата грейпфрут.

Грейпфрутът е полезен за сърдечно-съдова система заради съдържащия се в състава му нарингин, който обновява кръвните клетки. Сокът от грейпфрут се справя със запека, подобрява храносмилането и усилва отделянето на стомашни сокове. Галактуроновата киселина и пектинът в грейпфрута намаляват холестерола. Сокът може да се употребява за подобряване на съня. Грейпфрутът притежава нисък гликемичен индекс и затова е сред най-предпочитаните плодове, консумирани по време на диети за отслабване. Той се счита за натурален антибиотик.

Има проведени научни експерименти, които повдигат съмнения, че грейпфрутът увеличава рисковете от рак на гърдата. Сигурна е обаче друга негова негативна характеристика – грейпфрутът не бива да се консумира, ако пиете лекарства. Причина за това са веществата бергамотин и дихидроксибергамотин, които се съдържат в меката сърцевина на грейпфрута и които действат като инхибитори на специфичен ензим, важен за обмяната на редица вещества. Проблем представляват най-вече всекидневната и продължителна консумация на грейпфрут или сок от него, особено за жени в и след менопауза, заради рисковете от развитие на рак на гърдата. Причина за това са съставките, които блокират ензима в червата P450 3A4, който е важен за производството на естроген.

Ако приемате каквито и да е лекарства, въздържайте се от ядене на грейпфрут или пиене на сока му, тъй като той въздейства върху абсорбирането на над 50 лекарствени средства. Веществата в сърцевината или сока намаляват ефективността на медикаментите и могат да доведат до сериозни проблеми, особено ако сте хронично болни. Ако пиете противозачатъчни, можете да се окажете бременна, а причината да се окаже грейпфрутовата диета. Освен това, ако се забави разграждането на приетите лекарства, те се задържат, дозите се смесват, а натрупването им в кръвта може да доведе до отравяне.

Счита се, че някои от лекарствата, върху които има въздействие грейпфрутът, са за лечение на висок холестерол, високо кръвно, за стомашно-чревни болести, за полова мощ, за алергии, грип, синузит, както и за сърдечно-съдови болести. Той въздейства и на поемането на психотропни, приспивателни и противоепилептични медикаменти, като може да има токсичен резултат.

https://apteka-optima.com/blog/greypfrutat-opasen-i-polezen/

[Hatshepsut]

Пауловния

Пауловния (Paulownia) е род дървесни растения от разред Lamiales срещащи се в източна и югоизточна Азия. В Северна Америка и Европа (вкл. България) е внесен видът Paulownia tomentosa като декоративно растение.

Пауловниите са високи листопадни дървета. Произхождат от Югоизточна Азия, където днес са широко култивирани; те са местен вид, особено ценен в Япония и Корея. Ценните стопански качества на Пауловнията са многобройни – сред тях могат да се посочат: изключително бърз растеж, устойчива дървесина, едри цветове и листа, добра приспособимост към повечето типове почви. Важната роля на дървото – в обичаите, бита, естетическата култура на редица азиатски държави, е вековна традиция. Пример за неговата употреба като символ е гербът на кабинета на министър-председателя на Япония. Любопитна анатомическа особеност на ствола на растението е формирането на куха област надлъжно в центъра на сърцевината му.

Името на род Paulownia е дадено в чест на дъщерята на император Павел I – красавицата Анна Павловна (1795 – 1865), от Филип Франц фон Зиболд и Йозеф Герхард Цукарини.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пауловния

Пауловния - ботаническа илюстрация

Пауловния представлява изключително красиво широколистно дърво, което произхожда от Китай. У нас видът те първа започва да набира популярност поради многобройните си известни качества – дървото е лечебно, флорално декоративно и с много ценна дървесина. Основното, което трябва да знаете за пауловнията е, че е сред най-бързорастящите дървета. За година може да достигне от 3 до 5 метра височина, а за 5 години дебелината на ствола му достига тази на 35 годишен дъб.

В Китай, дървото пауловния носи символът на щастието, за това и често се среща около домове, градини, градски алеи и богаташки къщи. Счита се, че е култивирано за пръв път преди повече от 2300 години. Носи името на принцеса Ана Повловна, дъщеря на руският цар Павел Първи.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДЪРВОТО ПАУЛОВНИЯ

Пауловния може да достигне височина до 25 метра, като стволът е с широчина до 1,2 метра. Кората е сиво кафява на цвят и груба, като на места е гладка. В центъра на сърцевината на дървото има кухина. Клоните са светло или тъмнокафяви, често при млади дървета са покрити с власинки и имат образувания по себе си.

Листата на дървото пауловния са големи, достигащи до 40 см дължина и ширина от 20 см. Те са най-често със яйцевидна или сърцевидна форма, разположени по двойки срещуположно. В долната си част са покрити с повече власинки, в сравнение с горната. Любопитен факт е, че листата при младите индивиди са по-големи в сравнение с по-старите дървета.

Пауловния цъфти с големи тръбовидни цветове, с аромат на ванилия през пролетта, преди да се разлисти. Най-често цветчетата са бели, бяло лилави или светло лилави на цвят. В зависимост от сортовете на дървото, цветовете могат също така да бъдат светло розови, с оттенъци на лилаво, розово лавандулови, пурпурни или в различни нюанси на синьото. Достигат до 5-7см. големина, като размерите на цялото съцветие в съвкупност може да достигне до 30см.

Плодовете на пауловния са малки, с яйцевидна форма. В началото са зелени и лепкави, а след узряването към есента стават кафяви и сухи. Съдържат семенца, съхранявани в четириклетъчна кутийка, която се разпуква след узряването, освобождавайки над 2000 семена. Вятърът ги разнася и така дървото се разсява.

Пауловния е силно устойчиво дърво, особено на замърсявания и бедствия. Това е и причината да бъде изключително подходящо за възстановяване на опожарени горски терени и то за кратки периоди. Кореновата му система е дълбока и успешно предотвратява вредното ерозиране на почвата. Това дърво обожава слънчевата светлина и не може да вирее на сянка.

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ВИДА ПО СВЕТА И У НАС

Пауловния дърво е силно разпространена в централен и западен Китай. Поради бързото си развитие и устойчивостта си е пренесена в САЩ, където се отглежда като декоративно  градинско растение. Скоро след внасянето си започва да се отглежда и за дървен материал, поради положителните си характеристики.

През последните години дървото започна да се отглежда и у нас, най-вече заради качествата си. Вече плантации с пауловния има из редица области в България. Вече и не рядко се използва и като декоративно растение и краси множество дворни пространства.

„ДЪРВОТО НА БЪДЕЩЕТО“, ОТ КОЕТО НИЩО НЕ СЕ ИЗХВЪРЛЯ

Видът е известен с изключителните си качества и това, че всяка една част от растението може да бъде използвана. Цветовете и плодовете на растението са лечебни и медоносни, дървесината е изключително ценна и използвана в мебелното производство, а листата и кората могат да бъдат използвани като пълноценен фураж за храна на селскостопански животни или като зелен тор.

ДЪРВЕСИНА

Освен, че расте с изключителна бързина, дървото пауловния притежава висококачествена дървесина. Тя е гладка, без чворове и смола, като специалистите често я сравняват със скъпи плоскости. Поради голямото съдържание на танин в дървесината, вредители не я нападат и унищожават. Това е изключително рядко, поради факта че дърветата обикновено секретират танин само в листата си.

Еластичността и влагоустойчивостта я превръщат в изключително подходяща за байцване и лакиране, което не отнема излишни количества материал. Дървесината на пауловнията е изключително устойчива на гниене и поради тази причина често се използва за производството на градински мебели, подови настилки, сауни и дори сглобяеми къщи.

ЛЕЧЕБНИ СВОЙСТВА

Дървото пауловния е изключително богато на биоактивни съединения, които се прилагат за лечение и предотвратяване на редица заболявания. Дълги години растението се прилага успешно в китайската традиционна медицина. Цветовете на пауловния съдържат флавоноиди, които действат противовъзпалително, антиоксидантно и антиканцерогенно. През последните години проучвания доказват наличието и на апиегин, съдържащ се във флавоноидите, който води до положителни ефекти срещу рак.

Известно е, че цветята, листата и кората на пауловния се прилагат за лечение на респираторни заболявания. Екстракти от плодовете се използват за нормализиране границите на кръвното налягане, а отвара приготвена от листата и кората облекчава дискомфорта в подутите крака. В китайската медицина, части от дървото се прилагат срещу кашлица, бронхит, астма и високо кръвно. Листата, цветовете и кората притежават ефективни свойства за лечение на хроничен трахеит.

Листата на пауловния могат да облекчат и редица кожни заболявания, сред които рани, брадавици и кожни язви. Натъртванията минават по-бързо, ако се положат листа от дървото върху мястото. Измиването на косата с отвара от листа предотвратява цъфтежа и спомага бързият и растеж. От вътрешната кора на дървото се приготвя тинктура, която помага при състояния на треска и делириум, има също така и противоглистно действие.

ОТГЛЕЖДАНЕ И ГРИЖИ ЗА ПАУЛОВНИЯ

Това е едно от най-непретенциозните дървета. Пауловния предпочита разнообразни почви, без значение дали са бедни или богати на вещества. Развива се до 2000 метра надморска височина. Единственото, което е необходимо е да осигурите редовно поливане, особено след засаждането, както и през периодите на засушаване, когато не падат достатъчно количество валежи. Средно дървото пауловния изисква 20 литра вода на седмица, добре е да разделите количеството на два пъти.

Пауловния е известна в градинарството като „архитектурно“ растение заради голямата си листна маса. Тя расте изключително бързо, за това е идеалното решение за хора, които искат да озеленят двора си за отрицателно време. Дървото предпочита слънчеви места и пространство. Силно устойчиво е на всякакви климатични прояви и дори може да оцелее опожаряване, поради силната си коренова система. Притежава противоерозионни свойства и често фермери я използват като преграда срещу ветрове. Може да расте до ниви с пшеница, рапица, сладки картофи или чай, без да пречи на насажденията. С листата си пречиства въздуха от серен диоксид и често расте в агресивни среди, където други дървесни видове не биха оцелели.

https://rezach.bg/vidove-darveta-v-balgarija/parkovi-darveta/paulovnija-darvo/





Отглеждане на пауловния

[Hatshepsut]

Лимон

Лимонът (Citrus × limon) е хибридно цитрусово дърво от семейство Седефчеви, както и плодовете на това дърво. Среща се в диворастящо състояние в Индия и Индокитай, а в България е интродуциран, предимно като декоративно растение. Плодовете се използват за кулинарни цели по целия свят, предимно под формата на сок, но и като нектар или лимонова кора. Сокът на лимона съдържа между 5 и 6 % лимонена киселина, придаваща силен кисел вкус. Лимоновият сок притежава и специфичен аромат, ценен при приготовлението на напитки или като подправка на редица ястия.

Произход

Точният произход на лимоновите дървета не е уточнен, но се счита, че за първи път се появяват в Индия, северен Мианмар и Китай. Самото дърво е хибрид между бергамот (Citrus aurantium) и цитрон (C. medica). В южна и югоизточна Азия, лимона е използван като антисептично средство и антидот на редица отрови. Лимоните навлизат в Европа през 1 век в Римската империя, но в началото не са били култивирани и широко използвани. По-късно около 700 година лимоните се интродуцират и в Персия, Ирак и Египет. Първото споменаване на лимони в литературата е в арабски източници, които описват дървото като земеделска култура и декоративно растение в ранните традиционни персийски градини. Постепенно между 1000 и 1150 година лимоните се разпространяват широко в арабския свят и Средиземноморието.

Първоначалното култивиране на лимони в Европа започва в Генуа през средата на XV век. По-късно лимонът достига Америка след пътуванията на Христофор Колумб. Испанската колонизация на Новия свят помага за разпространението на лимоните в Централна и Южна Америка.

Биологични особености

Лимон - ботаническа илюстрация

Лимонът е средно голямо дърво, достигащо на височина между 3 и 8 m с разклонена корона. По клонките на дървото се разполагат остри бодли. Лимонът принадлежи към цитрусовите овощни растения, към които спадат още портокалът, мандарината и др. Тези растения образуват пъпки, цветове и плодове през цялата година, а листата им са вечнозелени. На едно лимоново дърво може да се видят едновременно цветове, зелени и зрели плодове. На възраст лимоновите дървета могат да достигнат до 45 години.

Листата на лимоновото дърво са зелени, кожести с дължина до 10 – 15 cm и ширина между 5 и 8 cm. Горната страна на листа е тъмно зелена и лъскава, а долната е матова и по-светло зелена. Формата е овална до продълговато яйцевидна, с остър връх. Листата се сменят през около три години.

Разцъфнал цвят и плод

Цветовете на лимона са единични или чифтни със слабо назъбени чашелистчета и пет (рядко четири) венчелистчета. На цвят са снежнобели или леко кремави, а отдолу розови или пурпурни. На дължина венчелисчетата достигат до 2 cm. Тичинките са от 20 до 40 на брой, с жълти прашници. Цветовете притежават силно и приятно ухание.

Лимоновите плодове са овални или яйцевидни, с дължина между 6 и 9 cm и диаметър около 5 cm. Зрелият плод е светло-жълт на цвят със сравнително дебела кора, повърхността на която е осеяна с етерични жлези. Вътрешната част на плода е разделена на секции, под формата на вретенообразни торбички, пълни с ароматен сок. Част от плодовете са безсемчести, но повечето имат по няколко семки. Семките са овални, бели до жълто-зелени, достигащи на дължина до 1 cm.

Особености при култивиране

Лимоновите дървета изискват отстояние от около 7 m едно от друго, тъй като продукцията спада в гъсто обрасли овощни градини. Дърветата се кастрят като малки и се поддържат до 3 – 4 m на височина. На всеки 10 до 12 години се обрязват значително или се заменят с нови. Плевелите трябва да се контролират, хербицидите имат негативно влияние върху лимоновите дървета.

Цвят на лимоново дърво

Поради почти постоянния си растеж, лимоновите дървета са чувствителни на студ и трудно се възстановяват след измръзване. При много ниски температури (под -4º C) листата на дървото опадват, а при температури под -7º C възникват сериозни увреждания на дървесината. Цветовете и малките плодове умират при температури под 0º C, а узрелите плодове се повреждат при -2º C. От друга страна лимоните толерират хладни лета, за разлика от портокалите, които не могат да узреят напълно. Като цяло чувствителността на студ обаче, прави лимоновите дървета неспособни за отглеждане извън тесен климатичен пояс.

По отношение на влажността, лимоновите дървета понасят сухи и влажни атмосферни условия, но при дълги сухи периоди, лимоните трябва да се поливат.

Почвените изисквания са ниски и се толелират изключително бедни почви и дори пясъци и глинести почви.

Развъждането на лимони става лесно от семки. Някои от сортовете (Meyer) са способни да се развъдят от изрезки от възрастни дървета и ново посаждане. При развъдените по този начин лимони, плододаването настъпва от 2 до 3 години по-рано в сравнение с дървета поникнали от семка, а също така са способни да дават плод до над 30 години.

Химически състав

Месестата част на лимоновия плод съдържа значително количество органични киселини (например лимонена, ябълчена), пектинови вещества, захари (до 3,5%), каротин, фитонциди, витамини (тиамин, рибофлавин, аскорбинова киселина), рутин, флавоноиди, производни на кумарина, галактуроновата киселина, сесквитерпени, хесперидин, ериоцитрин, еридиктиол и други. В семената на лимона могат да се открият множество липиди и горчиви вещества като например лимонин.

Ароматът на лимона се дължи предимно на лимоновото етерично масло, съдържащо терпен, α-лимонен (до 90%) и цитрал (до 6%).

Използване за храна

Узрели лимони

Плодът на лимона, както и кората му, намират голямо приложение в сладкарството. Те се използват за подправка при приготвянето на разхладителни напитки – лимонада или цитронада, както и при производството на различни сладкиши и бонбони. Освен това лимоновият сок успешно може да замести оцета при приготвянето на салати. В кулинарията е познато и свойството на лимона да запазва витамините в плодовете. Тъй като след като бъдат обелени повечето плодове и зеленчуци почерняват при контакта с въздуха поради окисляването, за да бъде спрян този процес и да се запазят свежи е достатъчно да бъдат натъркани с резен лимон.

Поради високото съдържание на плода на витамин C, лимонът е бил широко използван в миналото отначало от арабските, а от 12 век и от европейските мореплаватели, понеже заедно с лука е бил единственото познато лекарство срещу скорбут.

Лимонът се използва като съставка и в много козметични продукти за избелване на тена.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лимон

[Hatshepsut]

Сладък лимон (Цитрон)

Седра (Citrus medica) представлява цитрусово дърво, което е представител на семейство Седефчеви (Rutaceae). Растението е наричано още - цитрон или сладък лимон от Корсика. Този вид е един от оригиналните цитрусови плодове, за разлика от повечето други, които се развиват чрез изкуствена хибридизация.

Устройство на седра

Седрата представлява сравнително малко дърво, което достига височина от 2 до 5 метра. Клоните са твърди и дълги. Листата са вечнозелени и ароматни. Формата им е копиевидна или яйцевидна. Цветните пъпки на седрата са сравнително големи (около 4 сантиметра). На цвят могат да бъдат бели или пурпурни. Баграта на плодните цветчета е бяла. Те са силно ароматни, след като разцъфнат. Плодовете на цитрона са овални. Формата може да варира в широки граници, в зависимост от сорта, както и от други фактори като например климата.

Диаметърът им може да достигне до 30 сантиметра. Кората е дебела и жълта, когато плодът е напълно узрял. Вътрешността на цитрона се състои от пулпа, която е разделена на няколко сегмента. Тя е бледожълта или зеленикава. За разлика от повечето цитрусови плодове - лимони и портокали, съдържанието на сок в пулпата е много ниско тъй като по-голямата част от вътрешната маса е суха.

Разпространение на седра

Предполага се, че седра произхожда от Индия или от долини в подножието на източните Хималаи. Счита се, че по времето на Теофраст, цитрусовото растение се култивира най-вече в Персийския залив по пътя му към Средиземноморския басейн. Много исторически източници описват ролята на Александър Велики като отговорни за разпространението на цитрона на запад – в страни като Гърция и Италия. В наши дни растението е културно и се отглежда при топли и слънчеви климатични условия.

Химичен състав на седра

Този плод предлага високи нива на диетични фибри, калций, желязо, бета-каротин, ниацин, манган, цинк, селен, витамин С, витамин В6 и калий.

Използваема част на седра

Употребява се пулпата на зрелите плодове.

Лечебни свойства на седра

имуностимулиращо;
противотуморно;
болкоуспокояващо;
антибактериално;
подобрява здравословното състояние на венците и зъбите;
регулира кръвното налягане.

Заболявания и състояния, при които се прилага седра

грипни състояния;
кървящи венци;
халитоза (лош дъх);
артериална хипертония;
кашлица;
болки в ставите и кръста;
хемороиди;
метеоризъм (газове).

Внимание!

Няма достатъчно научни показания за вредни влияния на седрата върху организма. Не се препоръчва консумацията на плода от хора, страдащи от гастрит или стомашна язва.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Бергамот

Бергамот (Citrus bergamia) е малък цитрусов плод. Расте на ниски дървета със същото име. Дървото цъфти през април, а плодовете му се събират от ноември до март.

Няма единно мнение за произхода на бергамота. Според някои източници той се е появил за пръв път в италианската област Калабрия през 18 век, а според други е бил познат още в Древен Египет.

Основен производител на бергамот е Калабрия, на която се пада 90% от световното производство. Поради това, че е характерен за тази област, той дори се е превърнал в неин символ, както и в символ на града Реджо Калабрия. Освен в Италия, бергамот се отглежда и в Бряг на Слоновата кост, Аржентина и Бразилия.

Плодът е кисел, а от неговата ароматна обвивка се извлича масло, което се използва за производството на чай Ърл Грей.

Spoiler

„Ърл Грей“ (на английски: Earl Grey, букв. „Граф Грей“) е вид чай с много ясно изразен специфичен вкус и аромат. Той се постига като към чаената смес се прибави масло, извлечено от кората на бергамот – благоуханен цитрусов плод.

Традиционно „Ърл Грей“ се приготвя само от черен чай, но днес названието се използва за всички видове чай, с прибавка на масло от бергамот.

Името си чаят дължи на граф Чарлс Грей (1764 – 1845), британски министър-председател през 30-те години на 19 век. Макар и доказателствата да са оскъдни, на него се признава заслугата за създаването на тази чаена смес. Чарлс Грей е бил министър-председател в периода 1830 – 1834, през който е бил приет законът за премахване на робството в Британската империя. Днес повече хора свързват името на Грей с неговия чай.

Противно на разпространеното убеждение, „Ърл Грей“ въобще не е сорт чай. Всъщност, той е обикновен черен чай, напоен с цитрусовия аромат на бергамот (подобен на цвета на портокала). Това създава силен, тръпчив и освежаващ чай, различен от другите черни чайове.

Докато терминът „портокалово пико“ (orange pekoe) е преди всичко за качествен и класен чай, „Ърл Грей“ не е задължително за висококачествен чай. Тъй като вкусът на бергамота е доста силен, той често се използва да прикрие липсата на аромат от висококачествен черен чай.

[затвори]

Есенцията от бергамот е основна съставка в много парфюми, използва се в ароматерапията и в сладкарството.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бергамот

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ърл_Грей

Бергамот (Citrus bergamia) представлява малко цитрусово дърво, чиито плодове носят същото име. Принадлежи към семейство Седефчеви (Rutaceae). Плодът се използва главно за извличане на етерично масло, което се влага в медицината, парфюмерията, козметиката, хранително-вкусовата промишленост. В ароматерапията употребата му се насочва към понижаване на тревожността и стреса. Добавки, съдържащи бергамот се приемат с цел понижаване нивата на холестерола и кръвната захар, намаляване степента на затлъстяване и артериалната ригидност.

Устройство на бергамот

Бергамотът има големи, тъмнозелени, яйцевидни листа, подобни на тези на лимона. Формата на цветовете му е звездовидна. Те имат бяло оцветяване и се развиват през април месец. Плодовете се берат от ноември до март месец. Имат по-светло жълт цвят от този на лимона.

Разпространение на бергамот

Областта Калабрия, Италия, се смята за мястото на което за пръв път е открит бергамота през 18 век. Някои източници сочат познания за вида още в древността. Днес Калабрия е най-големият производител на бергамот. Дори растението е станало нейн символ. Видът цитрус се отглежда и в Бразилия, Аржентина и Брега на Слоновата кост.

Използваема част на бергамот

Употребяемата част на растението са неговите плодове.

Химичен състав на бергамот

Бергамотът съдържа етерично масло, бергамотинът, неоериоцитрин, нарингин, неохесперидин, понцеритин, мелитидин, брутиеридин. Последните две вещества са скоро открити и то само в плодовете на бергамота, като проявяват статин-подобни свойства.

Лечебни свойства на бергамот

успокояващо, потогонно, диуретично, стимулиращо действие;
антимикробно;
противовъзпалително;
антипролиферативно;
невропротективна активност;
аналгетичен ефект;
кардиоваскуларна активност;
действа върху обмяната на веществата.

Къде се използва растението?

за производството на чай Ърл Грей;
в състава на парфюми;
използва се в ароматерапията;
приложение в сладкарството.

Състояния и заболявания, при които се прилага бергамот

за лечение на пъпки;
при проблеми с косата;
за предизвикване на менструацията; 
настинки;
диария;
колики;
грип;
гадене и повръщане;
ревматизъм;
заболявания на отделителната система;
външно билката се прилага при ревматизъм и като противопърхотно средство.

Сокът на плода е бил използван в калабрийската област като лекарство за лечение на малария. Получената есенция от бергамота се влага в ароматерапията и сладкарството. Плодът има кисел вкус. От ароматната коричка на цитруса се извлича масло, което се използва за приготвянето на чай Ърл Грей (Earl Grey).

Сушените плодчета от цитруса имат тъмнокафяв вид, като в търговската мрежа се предлагат консервирани. Често от тях се прави мармалад. Бергамотът се влага като ароматизираща съставка в бездимни тютюневи изделия.

Етерично масло от бергамот

Етеричното масло се извлича от корите на цитрусовия плод чрез настъргване и последващо студено пресоване. То е летливо, има зеленикав или кафяво-жълт цвят, горчив вкус и ароматен характерен приятен мирис. Включен е в официалните фармакопеи на различни страни. Във фармацевтичната индустрия се използва за усвояване на неприятни миризми на лекарствените продукти, както и предимно заради своите антисептични и антибактериални свойства. В хранително-вкусовата промишленост намира приложение главно като ароматизатор.

Свойства на бергамотовото етерично масло (БЕО)

антимикробни - има данни, че маслото проявява антибактериална и противогъбична активност срещу Campylobacter jejuni, Escherichia coli O157, Listeria monocytogenes, Staphylococcus aureus, Bacillus cereus и дерматофити. Ин витро изследваната му активност срещу различни видове Candida, предполага потенциална роля на БЕО в локалното лечение на кандидозни инфекции. Показва значителен инхибиторен ефект, дозозависим, срещу Penicillium italicum. Най-ефективният антибактериален компонент на маслото е линалолът, като действието му е насочено срещу обикновените хранителни патогени;
противовъзпалително.
антипролиферативно - установено, е че инхибира развитието на SH-SY5Y невробластомни клетки, чрез активиране на множество пътища, водещи до некротична и апоптична клетъчна смърт. Комбинираното действие на две от съставките на маслото - лимонен и линалилов ацетат, довежда до значителна цитотоксичност.
невропротективно
аналгетично - дължи се главно на линалолът и линалиловият ацетат в етеричното масло.
сърдечно-съдова протекция - дължи се на бергамотинът, част от химичния състав на плода.

Химичният състав на бергамотовото етерично масло е широко изследван и е добре познат. То съдържа няколко биоактивни молекули с потенциални ползи за здравето. Състои се от две фракции летлива и нелетлива. Първата е представена предимно от монотерпенови и сескитерпенови въглеводороди и техните окислени производни, заедно с алифатни алдехиди, алкохоли и естери. Тя включват монотерпена лимонен и големи количества кислородсъдържащи съединения, като линалоол, линалилов ацетат, γ-терпинен и β-пинен. Нелетливата фракция съдържа пигменти, восъци, кумарини и псоралени (5-метоксипсорален, известен също като бергаптен), както и бергамотин.

Характерният вкус на цитрусовите масла, включително и на това, се осигурява главно от наличието на линалол, цитрал и линалилов ацетат в тях, допълнен от лимонен и пинен, които не са особено много ароматни и относително нестабилни съединения, когато са изложени на топлина и светлина. Обикновено те се отстраняват, за да се подобри качеството на цитрусовото масло.

Етеричният продукт от растението се съчетава с множество аромати, като това е изключително удобно свойство за съчетание, при което се получава желан букет от аромати. Около една трета от всички мъжки парфюми и около половината от дамските парфюми съдържат етерично масло от бергамот. Той е основен компонент на оригинален одеколон, създаден от Фарина в началото на 18-ти век в Германия. Първите данни за употребата на масло от бергамот като ароматизираща съставка е през 1714 година.

Бергамотът се използва в много кремове за грижа за кожата. В миналото псораленов екстракт, получен от бергамотовото масло, се използва като дъбилен ускорител и в слънцезащитни продукти. За него се знае, че е фотокарциногенен още от 1959 г., но е бил забранен само като съставна единица на слънцезащитни продукти през 1995 г. Тези фотокарциногенни вещества са забранени години след като са били причина за много случаи на развитие на злокачествен меланом и смъртни случаи. Псораленът сега се използва само за лечение на някои кожни заболявания.

В италианската народната медицина се е използвало при треска, паразитни болести, инфекции на устата, кожата, дихателната система и пикочните пътища, гонококови инфекции, бяло течение, вагинален сърбеж, възпаление на сливиците и възпалено гърло. За своите антисептични и антибактериални свойства, БЕО е бил използван като антимикробно средство за улесняване заздравяването на рани и е бил включен в препарати, използвани за лечение на заболявания на горните дихателни пътища и хиперхидроза. Освен това се използва в домашно приготвени лекарства, които са полезни за дезинфекция на кожата и като помощно средство за лечение на малки рани. В момента свободните фурокумарини в него се използват в препарати за прилагане върху кожата.

Бергамотовото етерично масло е широко използвано в ароматерапията, като наскоро получава подновена популярност в подобряване на настроението и леки симптоми на стрес-индуцирани разстройства, както и в улесняване индукцията на сън. Масажът с него е показан за облекчаване на симптомите на тревожност при пациенти с рак.

Бергамотовият сок, получен от ендокарпа след екстракция на маслото, дълго време се е считал за вторичен продукт и се е изхвърлял. Напоследък привлича вниманието заради своите хиполипемични, хипогликемични, противовъзпалителни и противоракови свойства.

Внимание!

Приложението на бергамота, локално върху кожата, може да доведе до развитието на канцерогенни лезии. При прекомерна консумация на плода може да настъпи отравяне. В изследвания е установено, че прекомерната консумация на бергамот довежда до фототоксични ефекти, мускулни крампи, инхибиране биосинтеза на холестерол. Химически вещества в него повлияват метаболизма на различни медикаменти.

Използването на бергамотово масло върху кожата може да бъде опасно, особено при деца и бременни жени. Прието в големи количества през устата, довежда до конвулсии и смърт.

Използването на билката е противопоказано при епилептици и хипертоници. Не се препоръчва приемът й от бременни и кърмачки. Билката е фототоксична!

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Авокадо

Авокадото (Persea americana) e растение от семейство лаврови. Произхожда от Централна Америка и е познато от над 8000 години на ацтеките и маите. Названието му (ahuacatl) идва от езика нахуатъл, което в превод означава тестиси, поради приликата на плода с този анатомичен орган. Растението е донесено в Европа от испанците през 17 век. Днес най-големите производители на авокадо са Мексико, Индонезия, САЩ, Бразилия и Колумбия. Големи плантации с авокадо има и в Европа – в Испания и на Корсика.

Дървото вирее във влажни тропически гори и достига височина от около 15 m. Плодът обикновено тежи около 150 – 250 g, но има и сортове с по-едри плодове (до 1 kg), а също и миниатюрни разновидности. Цветът е зелен или кафяво-зелен. Вътрешността съдържа една семка, но често се бърка с костилка поради големината ѝ. Плодът узрява едва след като бъде откъснат от дървото.

Най-популярните сортове авокадо в Европа са „Фуерте“ и „Хас“, като първият се намира от дълги години на пазара в Западна Европа. Авокадо от сорта „Хас“ намира от скоро все по-голямо място на стария континент. „Фуерте“ произлиза първоначално от два сорта авокадо – мексикански и гватемалски. „Фуерте“ са по-големи от „Хас“ и достигат тегло до 400 g и издържат на по-ниски температури при складиране (4 – 6 °C).

Авокадото е плод, богат на минерали и витамини. Богат е на витамините А, С и Е. Съдържа много повече протеини отколкото другите плодове. Полезен е за сърцето и предпазва кръвоносните съдове от запушване. Има антиоксидантно действие. Спомага за изхвърлянето на токсините от организма. Също понижава и високия холестерол. Авокадото е плод, който съдържа желязо, и е много подходящ за болни от анемия. Препоръчва се и като храна за бременни и деца, поради голямото количество витамини, минерали и протеини. Енергийната стойност на 100 g авокадо е почти 165 калории. Друго приложение на авокадото можем да намерим и в козметиката, където се използва под формата на маски, най-подходящи за суха кожа. Маслото от авокадо помага при екземи и витилиго, както се използва и в различни козметични кремове за лице, шампоани и душ-гелове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Авокадо

Дърво Авокадо

Авокадо е много мощен, невероятно хранителен и засищаш плод. Той е богат на много минерали, витамини и различни растителни съединения и е от полза при редица проблеми и състояния. Наличието на важни хранителни вещества като антиоксиданти, които са от съществено значение за здравословното хранене, прави авокадото изключително актуален и търсен плод през последните години. Уникалността на авокадото се дължи на факта, че за разлика от повечето плодове, които съдържат основно въглехидрати, авокадото е наситено със здравословните мазнини, както и други мощни хранителни вещества, което го прави отличен компонент в здравословното хранене.

Защо и как помага на здравето консумацията на авокадо?

Авокадото има висока хранителна стойност

Плод авокадо (сорт 'Fuerte')

Авокадото стана невероятно популярно сред привържениците на здравословното хранене и често се класифицира като суперхрана. Благодарение на голямо разнообразие от хранителни вещества, които съдържа, включително 20 различни витамини и минерали, авокадото е един от най-мощните плодове. В единична доза (100 грама) се съдържат средно:

Витамин К: 26% от препоръчителния дневен прием
Фолат: 20% от препоръчителния дневен прием
Витамин С:17% от препоръчителния дневен прием
Калий: 14% от препоръчителния дневен прием
Витамин В5: 14% от препоръчителния дневен прием
Витамин B6: 13% от препоръчителния дневен прием
Витамин Е: 10% от препоръчителния дневен прием

Авокадото е чудесен източник още на рибофлавин, ниацин, пантотенова киселина, магнезий и калий. Осигурява също лутеин, бета-каротин и омега-3 мастни киселини на организма. В по-малки количества желязо, мед, манган, цинк, фосфор, витамин В1 (тиамин). Всичко това осигурява на организма 160 калории, 2 грама протеин, 15 грама здравословни мазнини и 9 грама въглехидрати

Въпреки че повечето от калориите в авокадо идват от мазнини, това не бива да Ви притеснява! Те са полезни мазнини, които са от съществено значение за всяка клетка в тялото. Приемът на здравословни мазнини поддържа здравето на кожата, подобрява абсорбцията на мастноразтворими витамини, минерали и други хранителни вещества и дори, може да помогне за стимулиране на имунната система. Когато се консумират мазнини, мозъкът получава сигнал да изключи апетита и се забавя разграждането на въглехидратите, което спомага за запазването на нивата на кръвната захар.

Въпреки че съдържа 9 грама въглехидрати, само два от тях са "нетни" въглехидрати, а седем от тях са фибри. Това прави авокадо нисковъглехидратна, полезна растителна храна.

Друго нещо, което дава основание авокадото да се смята за суперхрана е фактът, че не съдържа холестерол или натрий и е с ниско съдържание на наситени мазнини.

Авокадото допринася за усещане за ситост и загуба на тегло

Съществува погрешно схващане за авокадото и ефектите му по отношение на отслабване и диети. Някои хора смятат, че то трябва да се избягва при диета с ниско съдържание на калории, поради факта че има високо съдържание на мазнини. Това, обаче е напълно погрешно - храненето и включването на авокадо в диетата няма да попречи за намаляване на теглото. Добавянето на авокадо към храната ще намали апетита и честотата на хранене и може да ви помогне да отслабнете. В проучване е установено, че хората, които ядът авокадото, чувстват, че са 23% по-доволни и имат намаление на апетита с 28 % през следващите 5 часа. Всичко това прави авокадото отлична добавка към диетата за отслабване.

Високо съдържание на фибри, с ниско съдържание на въглехидрати и фактът, че не повишава нивата на кръвната захар са допълнителни фактори в подкрепа на включването на авокадо в диетата.

Авокадото подобрява храносмилането и спомага за естествена детоксикация

Въпреки своята кремообразна текстура, авокадото е с високо съдържание на фибри - приблизително 6-7 грама на половин плод. Консумацията на храни, богати на естествени влакна може да помогне за предотвратяването на запек, да поддържа здравословен храносмилателен тракт и да намали риска от рак на дебелото черво. От друга страна, редовните движения на червата са от решаващо значение за ежедневното отделяне на токсините през жлъчката и изпражненията. Последни проучвания показват, че диетичните фибри също могат да играят роля в регулирането на имунната система и възпалението.

Авокадото понижава нивата на холестерол и триглицериди

Сърдечните заболявания са сред най-честата причина за смърт ма жени и мъже в целия свят. Няколко кръвни маркери са свързани с повишен риск от сърдечни заболявания и това са холестерол, кръвно налягане, триглицериди, възпалителни маркери. Според проучвания, авокадото:

понижава нивата на общия холестерол
увеличава HDL ("добрия") холестерол с до 11%.
понижава LDL ("лош") холестерол с до 22%.
понижава нивата на триглицеридите с до 20%.
Авокадото съдържа естествен растителен стерол, наречен бета-ситостерол. Установено е, че редовната консумация на бета-ситостерол и други растителни стероли спомага за поддържането на здравословни нива на холестерола.

Според едно от изследванията, включването на авокадо в нискомаслена вегетарианска диета, води до подобрения в холестеролния профил. Въпреки че тези резултати са обещаващи и насърчаващи, проучванията, проведени относно ползите от авокадото са все още малко на брой (13-37 пациенти) и краткосрочни (1-4 седмици). Все пак, тези резултати не бива и да се пренебрегват.

Авокадото е по-богат източник на калий от банана

Калият е едно от тези хранителни вещества, което липсва в диетата на голям процент от хората. Той е нужен на организма, не само за да подпомага поддържането на електрическите градиенти в клетките на тялото, но и благоприятства различни важни функции на тялото. 100 грама авокадо съдържа 14% от препоръчителния дневен прием на калий, докато бананът, който се счита за типична богата на калий храна, съдържа само 10% калий.

В някои проучвания се доказва, че високият прием на калий е свързан с понижаване на кръвното налягане, което е основен рисков фактор за сърдечни пристъпи, удари и бъбречна недостатъчност.

Авокадото предпазва зрението

Авокадото съдържа лутеин и зеаксантин - две фитохимикала, които са специфично концентрирани в тъканите в очите, където осигуряват антиоксидантна защита, за да се сведе до минимум увреждането, включително от ултравиолетова светлина.

Тъй като мононенаситените мастни киселини в авокадото също подпомагат абсорбирането на други полезни мастноразтворими антиоксиданти, като бета-каротин, добавянето на авокадо към Вашата диета може да помогне за намаляване на риска от развитие на свързана с възрастта макулна дегенерация и катаракта, особено често срещани при възрастните хора. В резултат на това, редовната консумация на авокадо ще осигури на вашето тяло дългосрочни ползи за очите и зрението.

Авокадото е полезно за бременните жени

Според проучване, авокадото е чудесен избор за бременни жени, тъй като съдържа голямо количество фолиева киселина, а тя е изключително важна за предотвратяване на вродени дефекти като спина бифида и дефекти на невралната тръба. Авокадо съдържа около 45 микрограма фолат на половин чаша, което е повече от всеки друг плод.

Витамин К е друго ценно хранително вещество, което е полезно за бременни жени и също се намира във висока концентрация в авокадо.

Авокадото предотвратява недостиг на витамин К

Въпреки че дефицитът на витамин К не е често срещано състояние, то понякога се наблюдава при новороденото. Това може да доведе до кървене, което е известно като кървене, свързано с дефицит на витамин К (VKDB) и се дължи главно на недостатъчен прием на витамин К по време на бременността.

Включването на авокадо в диетата на бременна жена ще намали риска от недостиг на витамин К при новороденото дете. Това е така, защото то е един от малкото плодове, съдържащ големи количества витамин К - една порция авокадо съдържа 40% от дневните нужди на организма.

Авокадото предпазва черния дроб от заболяване

Органичните съединения съдържащи се в авокадото са много ценни, когато става въпрос за подобряване здравето на черния дроб.

При наличие на мастно чернодробно заболяване, авокадото може да помогне, благодарение на съдържанието на здравословни мазнини, които могат да подобрят холестеролния профил чрез понижаване на LDL ("лошия") холестерол) и повишаване на HDL ("добрия") холестерол.

Авокадото има способността да произвежда глутатион - вид антиоксидант, отговорен за неутрализиране на вредни вещества от черния дроб и предпазването на чернодробните клетки от увреждане. Хората, които страдат от хронично чернодробно заболяване, често са с ниско ниво на глутатион, а консумацията на авокадо със сигурност ще е от полза в тези случаи. Освен глутатион, авокадото е богато и на витамин С и Е, които неутрализират свободните радикали. Чрез неутрализирането на вредните свободни радикали, се намалява и рискът от увреждане на чернодробните клетки.

Авокадото подобрява дъха и здравето на зъбите

Консумацията на авокадо освежава дъха, особено в случаите, при които лошият дъх е свързан с нарушено храносмилане или разстроен стомах. Антибактериалните и антиоксидантните свойства на флавоноидите, открити в авокадо, помагат за премахване на лошия дъх като убиват микробите в устната кухина. Освен това, има данни, че авокадо има известен превантивен ефект спрямо ракови заболявания на устната кухина.

Авокадото съдържа вещества, които имат антимикробна активност, особено срещу Escherichia coli, водеща причина за хранително отравяне.

Авокадото подобрява здравето на костите

Авокадото съдържа каротеноиди като зеаксантин и лутеин, които са свързани с намален риск от увреждане на ставните хрущяли - основен симптом на остеоартрит. Приемането на храни като авокадо, соя или и двете може да помогне за намаляване на риска от остеоартрит.

Проучване, засягащо авокадото и неговото влияние върху остеоартрита, предполага, че 300 мг авокадо или соеви добавки изглеждат полезни за пациенти с остеоартрит на тазобедрената или колянна става. Освен това, авокадото съдържа значителни нива на някои основни минерали, като фосфор, мед, цинк и следи от селен и калций. Благодарение на всички тези съединения, рискът от остеопороза се понижава и настъпва подобрение в костната плътност и здравина.

Авокадото намалява симптомите на артрит

Артритът е една от най-разпространените болести в западните страни. Характеризира се с възпаление и прогресивно увреждане на ставния хрущял, което води до намален обхват на движения и болки в ставите. Авокадото и соево масло намират приложение основно за облекчаване на симптомите и в по-малка степен за лечение на артрит. Различни проучвания съобщават, че тези добавки са особено ефективни за намаляване симптомите на артрита в областта на коляното и бедрото.

Авокадото помага за заздравяването на раните

Като отличен източник на витамини и минерали, авокадото е особено полезен за суха, напукана или повредена кожа и наранявания. Високото съдържание на "Добри" мазнини в авокадото всъщност могат да защитят кожата.

Полиненаситените мазнини предпазват кожата от увреждане и възпаление в резултат на слънчево изгаряне.
Мононенаситените мазнини поддържат повърхностният слой на кожата овлажнен и предпазват от поява на бръчки.
Витамините в авокадо, включително витамин С и Е, също така защитават клетките на кожата, като поддържат кожата добре хидратирана.
Много хора използват пюре от сурово авокадо като маска за лице. Вътрешното приемане на тези масла и витамини чрез добавяне на авокадо към сандвичи и салати също може да защити вашата кожа и да я запази здрава и сияйна.

В проучване върху плъхове е установена отлична ефективност при заздравяването на раните.

Авокадото подобрява цялостното здраве

Много хора се стремят да се придържат към здравословни хранителни навици и консумация на храни, които могат да подобрят цялостното функциониране на тъканите и органите. Авокадото е такъв плод. Изследване, проведено върху 17,567 участници в САЩ, показало, че хората, които редовно консумират авокадо са много по-здрави от тези, които не го правят изобщо.

Високата хранителна стойност на авокадото осигурява по-висок прием на хранителни вещества. Това спомогна за намаляване на риска от развитие на метаболитен синдром - група симптоми, които са основен рисков фактор за диабет и сърдечни заболявания. Също така, хората, които ядат авокадо редовно, съобщават, че намаляват теглото си, имат по-нисък индекс на телесната маса (ИТМ) и значително по-малко мазнини в корема. Освен това, тези хора също имат по-високи нива на HDL ("добър") холестерол.

Предпазни мерки и предупреждения свързани с консумация на авокадо
Въпреки множеството полезни действия на авокадото, трябва да бъдат взети предвид някои от нежеланите му ефекти.

Прекомерната консумация на авокадо може да причини диария или гадене. Препоръчителната ежедневна консумация в повечето случаи е между половин до едно авокадо на ден.
Ако след консумация на авокадо изпитвате симптоми като сърбеж, подуване на езика, затруднено дишане или стомашна болка вероятно имате алергия към авокадо и трябва обезателно да потърсите медицинска помощ. Ако сте алергични към латекс, това може да е индикатор, че сте алергични и към авокадо, тъй като съществуват сведения за известна връзка между двете! Рискът от алергия към авокадо се увеличава в случай, че сте алергични към картофи, домати, банани, киви, пъпеши или праскови.
Също така, имайте предвид, когато приемате лекарства. Ако приемате ежедневно Варфарин (антикоагулант), може да настъпи взаимодействие. Поради тази причина, непременно трябва да попитате Вашия лекар, преди да консумирате авокадо, ако приемате каквито и да е медикаменти.

Как да изберем авокадо?

Най-важно за избора на авокадо е за какво и кога точно ще бъде използвано. Ако ще използвате авокадо за непосредствена консумация, изберете добре узряло, ако обаче, ще го консумирате на по-късен етап, би било по-добре да си купите по-неузряло, а след това да го изчакате да доузрее вкъщи.

Узряло ли е авокадото? Лесно може да установите това, като вземете авокадото в ръката си и го стискате внимателно. Трябва да внимавате да не натискате прекалено много. Ако това е малко трудно, вероятно е недостатъчно узряло и се нуждае от няколко дни, за да доузрее. Ако пък прекалено лесно се смачква, то е твърде узряло. Тъмните дефекти, натъртвания, вдлъбнатини и кафяви петна също трябва да се избягват при избора на авокадо.

Как се съхранява авокадо?

Времето за съхранение варира в зависимост от степента на зрялост и вида, в който се съхранява.

Ако вашето авокадо е узряло и не сте го нарязали, можете да го съхранявате в хладилника в продължение на два до три дни.

Нарязаното узряло авокадо е по-податливо на окисляване, ако остане на открито, при което придобива кафеникав цвят. Този процес на окисление обаче може да бъде предотвратен чрез добавяне на киселинен агент към него и ограничаване на повърхността, която е изложена на въздуха чрез плътно покриване с домакинско фолио или поставяне в херметически затворен контейнер. Така можете да съхранявате плодовете в хладилника си за един ден.

Като киселинни агенти може да бъдат използвани:

портокалов сок
сок от лайм
лимонов сок
лук
домати
оцет

Съхранение на незряло авокадо - Ако искате авокадото ви да доузрее, го съхранявайте на стайна температура в продължение на четири до пет дни. Не забравяйте да проверявате от време на време, дали е омекнало достатъчно и е годно за консумация. Процесът на узряване на авокадо ще се различава в зависимост от температурните условия и твърдостта на плодовете при закупуването им. Не бива да съхранявате неузрялото авокадо в хладилника, защото това може да забави процеса на зреене. За да ускорите процеса на узряване, поставете авокадо в хартиена торбичка с банан.

Как да включим авокадото в диетата си?

Първо, авокадото трябва да се консумира, когато е добре узряло. Годна за консумация част от авокадо е зелената вътрешност. С помощта на остър нож, срежете авокадото наполовина и след това завъртете половината леко, за да може да ги разделите. Така ще получите две половини, едната от които има ядка. Нея може да отстраните леко с ножа. След това, трябва да отделите вътрешността и кожата на авокадото.

Използвайте авокадо на тост вместо масло.
Използвайте авокадо вместо майонеза в пилешка или яйчена салата.
Меката, кремообразна текстура на авокадо и лекия му вкус го правят идеална първа храна за бебета.
Смесете нарязано авокадо, лук, домати, кориандър, лимонов сок и подправки за приготвяне на гуакамоле.
За изключителна салата комбинирайте нарязано авокадо с резене, портокали и прясна мента.
По-мекото авокадо е подходящо за гуакамоле или използване вместо масло, а по-твърдото е чудесно за нарязване и добавяне към салата или сандвич.

https://medpedia.framar.bg/




Авокадо от семка

[Hatshepsut]

Канелено дърво

Цейлонското канеленото дърво (Cinnamomum verum) е малко вечнозелено дърво от семейство Лаврови. Родината му е Цейлон (дн. Шри Ланка), но е пренесено в Европа още в античността.

Описание

Дървото достига височина 10 – 15 метра. Кората на стъблото е гладка, светло кафява, със силна миризма на канела. Клоните са цилиндрични и тънки. Листата му са овални, продълговати и достигат 7 – 18 сантиметра на дължина. Цветовете са подредени в метличести съцветия и имат зеленикав цвят и характерен цвят. Те се опрашват от насекоми. Плодът е лилав, дълъг 1 сантиметър и има костилка, съдържаща едно семе. Растението предпочита влажна почва.

Стъбло на канелено дърво

От вътрешния слой на кората се добиват пръчици канела. Тя се използва в хранителната и козметичната промишленост като аромат. Кората понякога се използва за подпомагане на храносмилането, облекчаване на главоболие, стомашно-чревни и респираторни разстройства и като афродизиак. Маслото от кората се използва в стоматологията и фармацевтиката.

Канела на прах и изсушени цветове

Растението изисква топъл и влажен климат, със средна температура около 27 °C и без резки застудявания или затопляния. Средногодишните валежи трябва да са около 2000 – 2500 mm и да са добре разпределени през годината. Стеблата се разрязват през влажния сезон с цел по-лесно обелване на кората на две надлъжни ивици. В Шри Ланка, първата реколта може да се събере след 3 – 4 години, макар качеството и количеството на добивите да се подобрява през следващите години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Цейлонско_канелено_дърво

Канелено дърво - клонка с цветове

Канелено дърво, Канела (Cinnamomum zeylanicum) е малко вечно зелено тропическо дърво. Принадлежи към семейство Дафинови (Lauraceae). Думата канела, произлиза от древна еврейска дума, която в буквален превод означава сладко дърво. Според някои автори билката притежава магически свойства. В астрологията се казва, че истинската канела е Слънце в Овен. По тази причина дървото се оприличава и като растение на Слънцето. Използвала се е в магии, любовни отвари и амулети.

История на канеленото дърво

Въпреки своя екзотичен и далечен произход, канелата е известна и широко използвана в древния свят. В Старият завет името и многократно се споменава - когато е било заповядано на Мойсей да използва канела в свещеното масло за помазване, в Притчи, в които се разказва за ароматизиране на леглото с канела, алое и смирна, в песента „Соломон”, описваща красотата на любимата му и ухаещите и на канела дрехи. В древните нации растението е било високо оценено, с него са се правели подаръци, подходящи дори за монаси. Египтяните са я използвали за балсамиране, като добавка в парфюми, отвари и масла. Арабите са първите, които я въвеждат на запад и доминират в търговията в продължение на векове. Тонове от растението са били разпространявани и употребявани за ритуални и светски цели. Те са контролирали търговията с подправката в продължение на 3000 години, от 1500г. преди Христа до 1500г. след Христа. Търгували с гърците и римляните, а Венеция бил най-важният град за внос на подправката е Северна Европа. След това холандците създават канелени насаждения. С течение на времето плантациите им стават много успешни и превземат част от търговията. Днес, канелата е разпространена в целия свят.

Устройство на канелено дърво

Канелата достига височина до 10 метра. Кората на стъблото е гладка, светло кафява, със силна миризма на канела. Клоните са цилиндрични и тънки. Листата са прости, противоположни, с дължина на дръжката около 2 сантиметра. Формата им е яйцевидна със заострен връх. Разделени са на 3-6 надлъжно разположени дяла. Дължината им достига до 16 сантиметра, а ширината им 5 см. Те носят приятен аромат. Цветчетата са белезникаво зелени, събрани в много рехави метличести съцветия. Плодовете са с елипсовидна форма и с дължина до 1,2 см. Във вътрешността им се намира едно семе.

От вътрешния слой на кората се добиват пръчиците канела. След дъждовния период от кората на канеленото дърво се обелва тънко лико. То се оставя да изсъхне, като по време на този процес ликото се навива на тънко руло. В този си вид се нарича вече канела, а фармацевтичното й име е cortex cinnamoni.

Използваема част на канелено дърво

Употребява се кората на растението. Клоните се подрязват между март и юли месец до дължина 15-100 сантиметра, след което се изсушават. Дозиране: 0,07 милиграма на килограм телесно тегло на ден.

Разпространение на канелено дърво

За родина на канеленото дърво и канелата се счита Шри Ланка (Цейлон). В Европа е пренесена още в античността от Китай, Индия и Шри Ланка. В момента канела се произвежда в Китай, Ява, Египет, Индия, Южна Америка, Африка, Австралия. Вирее най-добре в почти чист пясък, изисква само 1% от хранителни вещества. Тя предпочита защитени места с постоянни валежи и топла равномерна температура.

Разлика между „Канела от Цейлон” и „Канела от Китай” (от Индонезия)

Истинската канела или канелата от Цейлон е по-скъпа. Произлиза от Индия и Шри Ланка, но вирее и в Мадагаскар и Бразилия. Те е по-ароматна. Канелата от Китай, както подзказва името, произлиза от Китай и има много подобен вкус. Ползите за здравето на двата вида са почти едни и същи, но се различават по съдържанието на кумарин. Това вещество не присъства в истинската канела. Кумаринът се смята за токсичен за черния дроб. Двата вида канела се различават и не са много трудни за разпознаване. Канелата от Цейлон е с много тънка кора, с ронлива и неправилна текстура и с много силен аромат. Кората на канелата от Китай е по-дебела, тя е с оранжево-кафяв цвят, ароматът и е по-слаб, а вкусът ѝ леко горчив.

Химичен състав на канелено дърво

желязо;
калций;
канелен алдехид;
евгенол;
слузни и дъбилни вещества;
етерично масло;
танини;
цинамалдехид и транс-цинамалдехид – определят аромата;
проантоцианиди;
катехини;
полифеноли;
флавоноиди;
фибри;
протеини;
въглехидрати;
мазнини;

енергийна стойност на 100 грама – 240 килокалории.

Лечебни свойства и приложение на канелено дърво

Употребата на канеленото дърво е широко разпространена, поради факта, че подправката, извличана от растението, се използва всеки ден. Канелата се използва в хранителната индустрия, в парфюмерията, в козметиката и за медицински цели. Тя се използва най-вече в сладкарството. Намира приложение дори в домакинството като дезинфектант на под и за премахване на миризми.

Свойства на канелено дърво

антисептично действие – инхибира растежа на микроорганизмите върху жива тъкан;
афродизиак – предизвиква или увеличава сексуалното желание;
ароматизиращ агент – вещество, което има приятен вкус и мирис;
пречиства кръвта;
подобрява здравето на сърдечно-съдовата система;
подобрява храносмилането;
стимулиращ ефект – възбужда или ускорява функционалната дейност на органите;
репелент;
противодиабетно – от канеленото дърво е изолирано вещество, наречени „ инсулин потенциращ фактор”. Проучвания доказват, че билката понижава и нивата на кръвната захар, и холестерола. Подходящите дози канела от 10 милиграма/кг подпомагат гликемичния контрол при диабетно болни;
антиоксидантно - антиоксидантните съединения, присъстващи в храните, играят жизненоважна роля в човешкия живот, действайки като агенти за защита на здравето. Дори в хранително-вкусовата промишленост, те са използвани за забавяне или предотвратяване на развалянето на храната. Подправките и лечебните растения се разглеждат като източници на полезни антиоксиданти срещу различни заболявания. Те се считат за най-важните движещи сили в развитието и съществуването на хората, тъй като те реагират на свободните радикали, на уврежданията при метаболитни заболявания и на свързаните с възрастта синдроми. Канелата показва значителна антиоксидантна активност, определяна от съдържанието на линалол, евгенол, етер и водни екстракти;
противовъзпалително;
кръвоспиращ ефект;
стимулира микроциркулацията;
поддържа здравето на мозъка – изследвания с мишки са доказали, че употребата на канела предпазва от инсулт и исхемия на главния мозък. Други проучвания показват, че канелата се метаболизира до натриер бензоат, който има благоприятен ефект върху финкцията на мозъка. Това съединение произвеждано в организма след ядене, повишава нивата на различни фитохимикали в мозъка, наречени невротрофични фактори. Тези фактори стимулират развитието на нови неврони и насърчават оцелеляването на вече съществуващите. Тези два процеса са от решаващо значение за здрав мозък. През последното десетилетие много научни изследвания са установили, че тези невротрофични фактори могат да предотвратят или да забавят развитието на дегенеративни заболявания на мозъка, включително болестта на Алцхаймер и Паркинсон;
противотуморно действие;
намалява отрицателните ефекти от прием на храна с високо съдържание на мазнини;
подобрява когнитивните способности;
помага при отказ на тютюнопушенето;
намалява риска от рак на дебелото черво;
насърчава лактацията.

Заболявания и състояния, при които се прилага канелено дърво

вкусов коректор на препарати съдържащи желязо и такива с неприятна миризма;
метеоризъм;
леки спазматични проблеми;
намалена секреция на стомашен сок;
други стомашно-чревни нарушения;
простуда;
настинка;
диабет;
инсулинова резистентност;
дисменорея;
сърцебиене;
нервни разстройства;
воднянка;
загуба на гласа;
главоболие;
химически отравяния;
лошо храносмилане;
пикочни и генитални инфекции;
болест на Паркинсон;
болест на Алцхаймер;
исхемия на главния мозък;
множествена скероза;
ХИВ - проучване на индийски медицински растения разкри, че канелата може потенциално да бъде ефективна срещу HIV4.;
простуда и грип;
вирусни инфекции;
зъбобол;
когнитивни проблеми;
затлъстяване.

Канела и отслабване

В статията, публикувана в „Journal of Diabetes Science and Technology“ през май 2010 г. се казва, че канелата спомага за понижаване на кръвната захар и за забавяне на изпразването на стомаха. И двата ефекта помагат на хората, които се опитват да отслабнат. Колкото по-дълго време храната остава в стомаха, толкова по-дълго не изпитвате чувство за глад. Това ще ви помогне да консумирате по-малко храна и да създадете калориен дефицит, за да отслабнете. В допълнение екстрактът от канела намалява телесните мазнини, което е още един фактор за по-лесна загуба на тегло. За най-добрите резултати за загуба на тегло не можете да разчитате само на канела, а трябва и да намалите приемът на калории и да добавите физическа активност в ежедневието си. Несъмнено обаче канелата е част от здравословната диета. Тя ще ви помогне да намалите желанието си за прием на сладко.

Начин на употреба

при проблеми със стомашно-чревния тракт, в чаша вряща вода се прибавя 1 ч.л. канелена кора, кисне 10 мин. и се прецежда. От запарката се приема количество от 2–3 чаши по време на хранене;
етерично масло от канела;
отвара от канелени пръчки – добавете 1 канелена пръчка в 500 милилитра вода. Оставете на ври в продължение на 15-20 минути;
таблетъчна форма;
чай с канела -  билката е страхотна добавка към зелен, черен чай, както и към ройбос;
в кулинарията.
При прием на прах от канела е много важно да не се консумира в дневна доза повече от 1 до 6 грама - 0.07 милиграма на килограм телесно тегло на ден. Превишената показана доза от билката може да се окаже токсична. Отворен пакет с прах от канела се съхранява до 6 месеца, а пръчки от канела до 1 година. Канелата трябва да се съхранява на тъмно и хладно място в добре затворен съд.

Канела в кулинарията

Канелата, добивана от дървото е широко използвана подправка. Подправката под формата на пръчки се получава чрез отстраняване на външната кора на дървото и изстъргването от него на вътрешната кора, която се изсушава и се смила на прах. Култивираните дървета могат да бъдат изкоренени (намалени, за да се стимулира размножаването на растения), така че изкоренените издънки да могат да бъдат събрани. Подправката основно се употребява в готварството и като ароматизиращ агент. Добавя се към десерти, шоколад, ябълков пай, понички, пикантни бонбони, чай и ликьори. В Близкия изток, се използва в пикантни ястия от пилешко и агнешко. В САЩ комбинацията канела и захар се прибавя на хляб и други тестени изделия. Тази смес дори се продава отделно. Канела на прах е важна подправка в персийската кухня, добавяна към широка гама от ястия. Високо ценения вкус на растението се дължи на ароматното етерично масло и в по-тесен смисъл на съединенията канелен алдехид и цинамалдехид.

Етерично масло от канела

Канеленото растение се използва по няколко различни начина, за да се получат медицински изгодни продукти. Вероятно сте запознати с обикновена подправка канела, която се продава в почти всеки магазин за хранителни стоки в България. Масло от канела е малко по-различно, защото е много по-силен "екстракт" от растението и съдържа специални съединения. Употребата му носи многобройни ползи за здравето. Канеленото масло е един от най-силните антисептици използвани в стоматологията и фармацията. Използва се още и в ароматерапията. Дава чудесни резултати включено в терапии при простуда, грип, вирусни инфекции, брадавици. Най-голямо значение има ефектът му да понижава кръвното налягане, чрез подобряване на функцията на азотния оксид, който е важен вазодилататор. Други благоприятни ефекти върху човешкия организъм са противовъзпалителен ефект, подобряване на микроциркулацията, антиоксидантно действие, антидепресивно и противопаразитно действие, афродизиак.

Етерично масло от канела и сърдечно-съдова система

Канеленото масло поддържа стените на артериите чисти, не позволява образуването на плаки. Вътрешната повърхност на артериите е покрита от ендотелни клетки, чиято дисфункция предшества патогенезата на атеросклерозата. При наличие на плака синтезата и отделянето на азотен оксид е затруднено. Благодарение на действието на това чудодейно масло се нормализира функцията на азотния оксид и се подобрява състоянието на хора страдащи от сърдечно-съдови заболявания. В допълнение то съдържа и антитромбогенни съединения, които допълнително благоприятстват артериалното здраве.

Етерично масло от канела и либидо

Лошото кръвообращение има отрицателен ефект и върху либидото и еректилната функция. Основната причина за понижено либидо и еректилна дисфункция е запушена артерия. Намаления кръвоток затруднява функцията на репродуктивните органи, тъй като те не могат да получат достатъчно кислород и хранителни вещества. Канеленото масло би могло да бъде сравнено с виагра, защото това лекарство повлиява ензимите в пътя на азотния оксид, каквото прави и канелата. Етеричното масло от канела е естествено средство за лечение на инпотентност.

Етерично масло от канела и отслабване

Употребата на канелата като подправка е известна с това, че понижава усвояването на мазнините. Етеричното масло има същата функция и е отличен съюзник при загуба на тегло. Способността му да регулира нивата на кръвната захар в здравословни граници намалява желанието за консумация на храни със сладък вкус. Нестабилната кръвна захар може да доведе по преяждане и ниско усвояване на енергия. Добавянето на канелено масло към кафе, чай или печени продукти забавя скоростта на освобождаване на глюкоза в кръвта и подпомага отслабването.

Етерично масло от канела и стомах

Етеричното масло от канела, както и подправката, съдържат евгенол. Това съединение спомага за зарастването на язвите в стомашната лигавица. То е способно да се бори с ефектите на лошата диета, да намали болката, свързана със симптомите на язвата, да редуцира броят им и интензивността, с която се развиват.

Етерично масло от канела и паразитози

Проучвания са установили, че канеленото масло потиска растежа на някои вредни паразити, което го прави отлично за лечение на паразитози. В комбинация с масло от мащерка и риган ефектът е невероятен.

Етерично масло от канела и главоболие

Канеленото масло помагат за увеличаване на кръвообращението чрез разширяване на кръвоносните съдове. Благодарение на този механизъм на действие субстанцията лекува главоболието.

Внимание!

Не превишавайте препоръчаната дневна доза! Билката взаимодейства с лекарства за диабет и хепатотоксични медикаменти.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Киви

Кивито (Actinidia deliciosa) е вид покритосеменни растения от род Актинидия (Actinidia). Плодовете на някои негови култивари и хибриди се използват за храна. Те имат кафява, мека, мъхеста обвивка и тревистозелена, сочна и мека сърцевина. Около нея са разположени дребни черни семки. Плодовете му приличат по големина и форма на дребни картофи. Отглежда се главно в Китай и страните от далечния Изток. Аклиматизиран е в Европа, включително и в България. Обича топлия климат и в България се отглежда в районите по Черноморието и Пиринския край.

То представлява дървообразен висок храст – многогодишна лиана, достигаща до 20 m, с много едри (15 – 20 cm), красиви листа, опадащи през есента. Актинидията е двудомно еднополово растение – има мъжки и женски растения, които се опрашват от пчелите и вятъра.

Цъфти през юни, плодовете узряват в края на октомври и са готови за ядене през декември. Те са цилиндрично закръглени, тежат от 50 до 100 g. Кивито е капризно и взискателно растение, чието отглеждане изисква редовно напояване и висока влажност на въздуха. Предпочита западно изложение. Лекото засенчване му действа добре. Изисква почва с лек механичен състав, без варовик. Когато е в покой, понася температури до -30 °C. Размножава се най-лесно и бързо чрез вкореняване на зелени и зрели резници.

Хранителен състав

На 100 g киви се съдържат:

1 g белтъчини
11 g въглехидрати
2,6 g диетични фибри
Плодовете съдържат над 80% вода, 18% сухо вещество, в което 9 – 12% захари, 1% киселини, 1,6% белтъчини, над 300 mg витамин С. В състава му влизат също и витамин В1, витамин А, ензимът актиния или актинидин (който помага за смилане на месото), минерални соли на калия, фосфор, калций, хлор, сяра, магнезий, натрий, желязо и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Киви

Плодове на Киви

Киви (Actinidia deliciosa, Kiwi) представлява дървовидна, многогодишна лиана, която се класифицира към семейство Актинидиеви (Actinidiaceae). Някои от хибридните представители на вида се използват за храна. Растението може да се срещне и под името актинидия.

В Китай, въдът се нарича още "ягодова праскова" и се отглежда най-малко от 300 години. Само там са известни над 400 разновидности на киви. Дивите плодове също се берат и използват по предназначение.

Устройство на киви

Лианата достига на дължина около 20 метра. Има едри и красиви листа, с големина от 15 до 20 см, разположени срещуположно на клончетата. Кивито е двудомно, еднополово растение - с отделни мъжки и женски цветчета, които се опрашват от пчелите и вятъра. Те се образуват върху едногодишните леторасти. Цъфти през юни. Плодовете, цилиндрично закръглени, узряват в края на октомври и са готови за консумация през декември. Те имат кожеста, мъхеста покривка, зелена, сладка и сочна сърцевина, в която са разположени черни семенца. Масата на плодчетата е от порядъка на от 50 до 100 грама.

Разпространение на киви

Родина на кивито е Китай, като е обявено за национален символ на страната. Вирее на надморска височина от 600 до 2000 метра. В Европа е пренесено през 1874 г., а у нас през 1976 година. Различни видове киви са разпространени и в Япония и Югоизточен Сибир. Днес Италия е най-големият производител на киви в света, следван от Нова Зеландия и Чили.

Използваема част на киви

Употребяемата част на кивито са неговите плодове. По-рядко се използват стъблата и корените на растението.

Химичен състав на киви

Киви съдържа витамин С, витамин А, витамин Е, витамини от група В, фитонутриенти и минерали (калия, калции, фосфор, сяра, хлор, магнезий, желязо, натрий), диетични фибри, фолиева киселина, хром, калий, белтъчини, въглехидрати, ензимът актинидин. Актинидинът участва в смилането на месото.

Лечебни свойства и приложение на киви

Кивито се изпозлва в козметиката, народната медицина и кулинарията. Проучванията показват, че то може да бъде от потенциална полза за предотвратяване и спиране на някои процеси, които водят до сърдечно-съдови заболявания.

Отвара от клоните и листата на киви се използва за лечение на краста при кучета. В Китай плодове и сок от стъблата се използват за лечение на уролитиаза.

Действие на киви

цялостна защита на организма;
неутрализира свободните радикали;
контролира нивото на кръвната захар;
защита срещу астма;
диуретично;
антипиретично;
успокояващо;
имуностимулиращо;
антиоксидантно.

Състояния и заболявания, при които се използва киви

камъни в пикочния тракт;
рак на черния дроб;
рак на хранопровода;
ревматоидна артралгия;
слабост;
изтощение;
умствено претоварване;
физическа преумора;
състояние след преболедувани тежки инфекциозни заболявания;
забавено и затруднено храносмилане;
кръвотечения;
простуда;
грип;
пневмония;
анемия.

Сокът от киви е полезен за прием през студения сезон, като осигурява превенция на простудните заболявания. Консумацията на киви е полезна по време на зарастване на фрактури и рани. Предпазва от развитието на сърдечно-съдови заболявания, поради свойството му да възпрепятства образуването на плаки по кръвоносните съдове. Благоприятства метаболизма, включително синтеза на колаген и разграждането на мазнините. Има и данни, че предпазва от развитието на онкологични заболявания и дегенерация на макулата (като последица от стареенето на организма). Киви понижава съсирваемостта на кръвта.

Някои от целите, с които се използва плодът киви в традиционната китайска медицина са: подобрение на храносмилането, намаляне състояние на нервност, превенция на нефролитиаза, профилактика на ревматологичните заболявания, с цел забавяне побеляването на косата. Някои спортисти консумират плода с цел по-бързо възстановяване след състезание или тренировка.

Други употреби на киви

Пресни или обработени плодове киви се прилагат широко в кулинарията. Влизат в състава на салати, сладкиши, сладоледи, ястия от месо и риба, коктейли, сокове и други. Изключително полезен е по време на диета, поради това, че ензимът актинидин в него помага много за разграждане на месото. За смилането на плода, организмът изразходва повече калории, отколкото получава от него.

Обработени стъбла на растението се използват като въжета. Кора, отделена от стъблото в близост до корените и поставена в гореща пепел се втвърдява и може да се изпозлва като молив. Често цялото растение се употребява в цветна декорация на градини.

Благодарение на богатия си витаминен състав, кивито се използва изключително много в козметични продукти насочени към възстановяване кожата на лицето - тонизиращи и почистващи такива, кремове против стареене, пилинг маски. Кожата бива хидратирана, блестяща, без тъмни петна. Кивито изглажда фините бръчки. Възможна е проява на алергия към продуктите, съдържащи киви. Поради това преди да ги използвате, нанесете малко количество киви на каша на нежна област от ръката - сгъвката в лакътната става. Ако след няколо минути не усещате дразнене или не се е появил сърбеж, може да използвате козметика с киви.

Внимание!

Власинки от кората на кивито, попаднали в гърлото могат да предизвикат дразнене. С консумацията на плода не трябва да се прекалява, поради все още не напълно проучената реакция на организма към актинидина в него.

Киви е един от плодовете, които довеждат до по-слабо или по-тежко изразена алергична реакция, особено при децата. Алергените в плода и тези в семената на дърветата, към които много хора проявяват алергия, са еднакви. Алергията към киви се демонстрира със селедните признаци: оток на лигавицата в областта на глътката, затруднено дишане, задушаване, подуване на устните, силен сърбеж в устната кухина.

Ако страдате от алергия към латекс, трябва да консумирате киви с повишено внимание или да избягвате приема му, поради възможност от проява на кръстосана алергия. Тя представлява следното - хора, които са алергични към латекс, е възможно да проявят алергична реакция и към някои цитруси като банан, киви, авокадо.

Прекомерната консумация на киви може да доведе до образуване на бъбречни и жлъчни камъни при хора предразположени към това, поради съдържанието на оксалати в него.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Ванилия

Ванилията (Vanilla) е род орхидеи, включващ около 110 вида едносемеделни, многогодишни растения. От някои видове (предимно Vanilla planifolia) се извлича подправката със същото име. Името идва от испанската дума vainilla, която в превод означава ножница на малка сабя. Ванилията е разпространена в тропичните и субтропичните зони. Има видове в Западна Африка, Нова Гвинея, както и из тропическите зони на Америка и Азия. За родина се смятат Мексико и околните зони – там са единствените опрашители на това растение. В останалите части по света, където тя се отглежда, този процес се извършва изкуствено.

Ванилията е била позната и почитана от ацтеките, които правели специална напитка от нея – смес от какаови зърна, ванилия и мед, смятана за мощен афродизиак. През 16 век ванилията е пренесена в Европа от испанците.

Растението представлява много дълга лиана. С времето и еволюцията при някои видове изчезва листната маса и остават единствено дългите стъбла. Цветовете са най-често бели или зеленикавобели, по-рядко зеленикави или жълти.

Цвят на Плосколистна ванилия

Ваниловата есенция се добива чрез филтрация през алкохол и вода на натрошените зърна, подобно на производството на кафето. Ваниловата есенция е много силна. Тя има голямо приложение в кулинарията, сладкарската и хранителната промишленост за ароматизиране на кремове, сладкиши, ликьори и други. Ванилията действа върху храносмилателната система, засилва отделянето на жлъчка. Тя се използва при направата на парфюми, както и във фармацията за коригиране мириса на някои лечебни средства.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ванилия

Ванилия - ботаническа илюстрация

Ванилия (Vanilla planifolia) e многогодишно, тропическо, пълзящо растение (лиана). Принадлежи към семейство Orchidaceae. То е познато още като ванилова орхидея или плосколистна ванилия. Ванилията е най-скъпата подправка след шафрана. Хората от Тотоак (източното крайбрежие на Мексико) са първите, които я култивирали. Местните легенди разказват, че растението се е родило когато принцеса Ханат избягала в гората с любовта на живота си, въпреки забраната на баща й. Всички любовници били пленени и обезглавени. От кръвта им, докосваща земята, пораствала ванилия.

Устройство на ванилия

Ванилията е тропическа лоза, достигаща височина до 35 метра. Има зелено, дълго, месесто стебло с множество разклонения, които се захващат за стеблото на дърветата. Листата са зелени и плоски. На ден цъфти по един цвят. Периодът на цъфтежа е два месеца. Цветовете са зеленикаво-жълти, с диаметър 5 сантиметра. Срещат се и такива с жълто-оранжев цвят. Те са много нетрайни - трайността им е само 1 ден. Те трябва да бъдат опрашвани с цел развитие на плодове.

Плодовете се развиват върху зрели растения, които обикновено са с дължина над 3 метра. Шушулките на ванилията са тъмнокафяви, дълги 15-25 см. Оприличават се като малки банани. Необходими са им 5 месеца, за да узреят напълно. Екстрактът се получава от узрелите плодове. От V. planifolia се произвеждат два вида ванилия. Единият е Бурбонска, който се произвежда в островите на Индийския океан, Мадагаскар, Америка. Този вид притежава отличителният ванилов аромат. Другият е Мексиканската ванилия. Тя се произвежда в по-малко количество.

Използваема част на ванилия

плодове;
семена.

Ванилови шушулки

Разпространение на ванилия

Родините на растението са югоизточната част на Мексико, Гватемала, Панама и Антилските острови. Днес най-големият износител е остров Мадагаскар. Растежа на растението изисква тропически климатични условия. Температурите трябва да бъдат между 20 и 30 градуса. Ванилията не е толерантна към студа. Вирее при равномерни валежи.

Ареал на разпространение на Ванилия

Химичен състав на ванилия

Плодовете на ванилията съдържат 3% ванилозид (след ферментация се разпада на ванилин и ваниол), пиперонал, ароматични вещества, ванилин, ванилова киселина, хидроксибензоена киселина. В химичният им състав се включват още вода, минерални соли (магнезий, калций, цинк, манган, желязо, калий), витамини от групата В, ниацин, въглехидрати, липиди.

Лечебни свойства и приложение на ванилия

Ванилията е скъпа подправка, която предлага редица ползи за здравето. Освен това се използва в кулинарията, парфюмерията и козметиката.

Свойства на ванилия

мощен афродизиак - един от най-древните сексуални стимулатори;
антиоксидантно действие - антиоксидантите, присъстващи в диетата са важни са защита от свободните радикали. Ванилинът, съдържащ се в растението, е мощен антиоксидант;
антибактериално действие - това е причината за включването на ванилията в природни методи за лечение на рани;
противовъзпалително действие - тази активност отново се дължи на ванилина. Тя е изключително важна, защото възпалението стои в основата на повечето сериозни заболявания;
подобрява психичното здраве - възпалението не само причинява заболявания, но би могло да доведе и до някои промени в психиката. Ванилията намалява тревожността и депресията;
понижава нивата на холестерола в кръвта;
увеличава мускулната енергия;
забавя стареенето;
подобрява здравето на кожата и косата;
ускорява метаболизма и насърчава отслабването;
понижава желанието за прием на сладки храни;
противотуморно действие.

Заболявания и състояния, при които се прилага ванилия

тревожност;
депресия;
треска;
стомашни заболявания;
ревматизъм;
акне и други кожни проблеми;
проблемна коса;
повръщане;
кашлица;
дисменорея;
сексуални проблеми;
рак;
хипертония и др.

Начин на приложение

в козметиката - в състава на кремове и лосиони. Богатият, топъл, сладък ванилов аромата често се използва в парфюмерията и козметиката;
ванилията се използва широко в кулинарията. Почти всички десерти я съдържат. Използва се като ароматизатор в производството на различни храни, сметана, ликьори;
в потребителската мрежа ванилията се намира под четири основни форми - цял плод, прах, екстракт, ванилова захар (захар смесена с ванилов екстракт);
етерично масло от ванилия;
в хомеопатията.

Етерично масло от ванилия

Етеричното масло от ванилия намира широко приложение. Използва се в ароматерапията и козметиката. То предлага редица ползи за здравето. Антиоксидантните свойства на ваниловото масло защитават тялото от вредното действие на свободните радикали. То е силен афродизиак. Механизмът му на действие е стимулиране на секрецията на определени хормони - тестостерон и естроген, което спомага за лечението на еректилна дисфункция, импотентност, загуба на либидо. В допълнение то подобрява нивата на хормоните носещи настроение и перспективите в живота. Активирането на естрогенните нива спомага за редуциране на симптомите на предменструален синдром. Етеричното масло от ванилия е естествено средство за лечението на това състояние. Употребата му свежда симптомите до минимум. Освен това притежава и антиканцерогенни свойства, което го прави естествено средство за превенция на рак. То намалява растежа на раковите клетки. Ваниловото масло се бори с инфекциите. Проучване установява, че притежава антибактериална активност срещу S. aureus. Ролята му на антидепресант определя употребата му като домашно лекарство за безпокойство и депресия. То успокоява мозъка, помага при гняв, безсъние, стрес и тревожност. И не на последно място, етеричното масло от ванилия, понижава кръвното налягане. По този начин предпазва от сърдечно-съдови заболявания. То е подходящо за комбинация с масло от жожоба и базово масло. Начин на приложение:

за отпускане на тялото и ума - масажирайте с 10 капки ванилово масло, смесено с базово (кокосово или бадемово), областта на шията, краката, гърдите и стомаха;
за подобряване на качеството на съня - вдишайте маслото преди лягане;
можете да го използвате за направата на парфюм - смесете 10-20 капки, етерично масло от ванилия с носещо масло и вода, разбъркайте и го сложете в бутилка с пулверизатор;
за лечение на рани - нанесете 2-3 капки масло върху засегнатото място;
за оптимизиране на здравето на целия организъм - добавете 2-3 капки в напитките, които консумирате през деня.

Внимание!

Понякога ванилията причинява алергични реакции!

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Сикомора


Сикомора в Етиопия

Сикомора (лат. Fícus sycómorus), така наречената библейска смокиня е един от видовете от рода Фикус от семейство Черницеви (Moraceae).

Листа на Сикомора

Египет се смята за нейна родина (Пс. 77:47). Расте диво в Макаронезия, Египет, Източна, Западна и Южна Африка, Ангола и Камерун, Мадагаскар и Арабския полуостров.

Spoiler

Макаронезия



Макаронезия е общото название на четири архипелага в Северния Атлантически океан близо до бреговете на Европа и Африка. Освен Азорските острови, които се считат като част от Европа, другите острови в Макаронезия са по-близо до Африка. Макаронезийските острови принадлежат на три държави: Португалия, Испания и Кабо Верде.

[затвори]

Ареал на разпространение на Сикомора

Сикомората достига 16 метра височина и има мощна корона. В съответствие с евангелския текст Закхей седи в короната на сикомора, гледайки Иисус Христос (Лука 19:4; в синодалния превод се говори за смоковница).

Сикомората има плътна и издръжлива дървесина. Дървото е използвано за производство на мебели (Ис. 9:10), в Древен Египет - за саркофази.

Плодове на Сикомора

От древни времена се култивира заради ядливите си плодове (оранжево-розови, с диаметър 25-50 мм), напомнящи на смокиня. Библията говори за събиране на плодове от сикомора (Амос 7:14). Сикомората все още се отглежда в Йордания, Кипър и Израел. Използва се и в медицината.

Сикомора - клонки с плодове

Ficus sycomorus расте до 20 м височина и има широка и гъста кръгла корона от разперени клони. Листата са сърцевидни със закръглен връх, 14 cm дълги и 10 cm широки и разположени спираловидно около клонката. Те са тъмнозелени отгоре и по-светли с изпъкнали жълти жилки отдолу, като и двете повърхности са грапави на пипане. Петурата е дълга 0,5–3 cm и опушена. Плодът е голяма ядлива смокиня с диаметър 2–3 cm, при узряване цветът ѝ е от светлозелено до жълто или червено. Те се раждат в дебели гроздове на дълги клонки или пазвите на листата. Цъфтежът и плододаването са целогодишно, като пикът е от юли до декември. Кората е зелено-жълта до оранжева и се ексфолира на хартиени ленти, за да разкрие жълтата вътрешна кора. Както всички смокини, съдържа латекс.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Сикомор

https://en.wikipedia.org/wiki/Ficus_sycomorus

https://bg.wikipedia.org/wiki/Макаронезия