Ботаника

[Hatshepsut]

Безсмъртниче

Безсмъртничето (Helichrysum Italicum) е многогодишно растение от сем. Сложноцветни, познато още като жълт смил. Етимологията на латинското име произлиза от две гръцки думи: ιλιος (хелиос) – слънце и χρυσός – злато, заради букетчетата си от малки жълти цветчета, обвити в златисто оцветени обвивки. Билката безсмъртниче е сравнявана с птицата Феникс, защото откъсната и изсушена, тя може да възвърне жизнената си дейност дори след 365 дни, ако се потопи във вода или се засади. 

Със своите красиви слънчево-жълти топчести съцветия и прекрасен аромат ,,златното цвете" внася ярък, искрящ, проникващо свеж и изпълнен със слънчево настроение и топлина уют дори и през най-студените зимни дни. Лечебната сила на безсмъртничето има възхитително въздействие върху тялото и душата. Тя крие в себе си тайната на младостта и дълголетието.

Красивите цветчетата са били предлагани на боговете в Древна Гърция, били използвани като ароматизатор в средновековна Европа и като подправка в различни кулинарни рецепти от Средиземноморския регион.
Според народната медицина билката може да лекува всякакви болести и по тази причина й се приписват магически свойства. Безсмъртничето е полезно за черния дроб и жлъчния мехур - отварата и запарката от цветовете на безсмъртниче се употребяват като жлъчкогонно, диуретично и слабително средство. Лекува болести на стомаха – като колит и гастрит, помага при женски заболявания и проблеми с уринирането, при ишиас, подагра, ревматизъм и невралгия.


Жълт смил, безсмъртниче, каменно цвете, сухо цвете, неувяхка

Helichrysum arenarium (L.) Moench ssp. pomticum (Vel.) Clapham (Gnaphalium arenarium L.)
Aнглийски — Live-ever, Руски — Умин песчанньга, Френски — Immortelle, Немски — Sand-Strohblume, Ruhrkrautbluten, Gelben Katzenfochten,
Сем. Asteraceae (Compositae) — Сложноцветни

Основно действие на жълт смил, безсмъртниче

Билката жълт смил има широк спектър на действие, не случайно носи народното наименование безсмърниче. Жълтие смил се използва при жълтеница, камъни и пясък в жлъчния мехур, възпаление на бъбреците и пикочния мехур, смущения в уринирането, отоци. При ревматизъм, невралгия, импотентност, ишиас. При ниско артериално налягане и някои кожни болести.  Билката жълт смил е една от освоните билки в комбинацията "Тибетски капки на живота".

Експериментални и клинични данни на жълт смил, безсмъртниче

Експериментално е установено, че жълтият смил действува възбуждащо на жлъчката секреция. Първите опити за експериментална проверка върху кучета на евентуалното лечебно действие на жълтия смил при жлъчнокаменна болест са  извършени още през 1929 във физиологичната лаборатория на И. П. Павлов. Било е установено, че запарка и отвара от цветовете на жълтия смил усилват секрецията на жлъчен, стомашен и панкреатичен сок. Следващи изследвания показват, че жълтият смил повишава тонуса на жлъчния мехур и повишава холестерин-холатния коефициент (Петровский, Ю. А., Н. П. Скакун. Фармакол. и токсикол., 16, 1953, 50—51. ). Хаджай и Вартазарян (по Турова, А. Д. Лекарственнне растения СССР и их применение, 2-ое изд. М., Медицина, 1974) свързват действието на цветовете на жълтия смил със съдържащите се в тях флавони, активизиращи жлъчната секреция, повишаващи холестерин-холатния коефициент и съдържанието на билирубин в жлъчката. Алкохолният и хлороформеният екстракт от цветовете на жълтия смил in vitro потискат растежа на златистия стафилокок и на а-хемолитичните стрептококи (Petkov, V. M. Penova, K. Paparkova a. S. Jekov. Proceed. Postgrad. med. Inst., 16, 1969a, 2, 11-30.). Обратно на някои по-стари данни от литературата, според които жълтият смил повишава кръвното налягане, изследвания в остри опити върху котки показват, че декоктът от цветовете на това растение действува хипотензивно (Petkov, V. M. Penova, K. Paparkova a. S. Jekov. Proceed. Postgrad. med. Inst., 16, 1969a, 2, 11-30.).

Прилагани са с успех екстракти от цветовете на жълтия смил при лечението на хроничен холецистит, холангити и холелитиаза. Клиничните наблюдения  показват, че жълтият смил е ефикасно жлъчкогонно средство. При прилагане на отвара или екстракт от жълт смил се наблюдава намаляване и даже изчезване на повръщанията, повдиганията, усещането на тежест под лъжичката; намаляват или дори изчезват болките в областта на черния дроб и жлъчния мехур, метеоризмът, субиктеричното оцветяване на кожата и на еклерите, увеличеният черен дроб се намалява. В някои случаи забележимо подобрение настъпва още на 3—4-ия ден от прилагането на отварата — резултат на холеретичното и холагогното действие на цветовете на жълтия смил (по Шасс, Е. Ю. Фитотерапия. М., Изд. АМН СССР, 1952). Изследванията на Тутаев й Макарова (по Турова, А. Д. Лекарственнне растения СССР и их применение, 2-ое изд. М., Медицина, 1974,) са показали, че препаратите от жълт смил са слабо токсични.

В народната медицина

Отвара или запарка от цветовете на жълтия смил се прилагат не само като жлъчкогонно, но и като диуретично и леко слабително средство.

Начин на приложение на жълт смил, безсмъртниче

Три чаени лъжички ситно нарязана дрога се заливат с 2 чаши студена вода и след накисване в продължение на 8 часа се прецеждат. Изпива се на части за 1 ден (по Йорданов, Д., П. Николов, А. Бойчинов. Фитотерапия. С., Мед. и физк., 1963).

Жълтият смил може да се използва и като отвара или запарка.

Отварата се приготвя от 10—15 г дрога на чаша вода и се взема по 2 супени лъжици 3 пъти дневно, 1/2 час преди ядене в продължение на 2—3 седмици; запарката се приготвя от 1 супена лъжица цветове за чаша кипяща вода — запарва се 30 мин; приема се по 1/2 чаша 2 пъти дневно, 1/2 час преди ядене (по Скляревский, Л. И. А. Губанов. Лекарственннне растения в быту. М., Россельхозиздат, 1968).

Описание на жълт смил, безсмъртниче

Жълт смил, илюстрация от 1885г.

Многогодишно тревисто растение с късо вдървеняло подземно стебло и дълбок вретеновиден корен със странични хоризонтални корени. Цветоносните стебла 5—10, възходящи или изправени, обикновено прости, до 30 (60) см високи. Листата последователни прости целокрайни, обратно яйцевидни до линейно ланцетни и линейни. Кошничките кълбести, 3—6 (9) мм в диаметър, по 5—30 (100) събрани в компактни или рехави щитовидни съцветия, обвивните листчета лимоненожълти (до оранжеви) в 3—6 (7) реда. Плодосемките четиристенни призматични, хвърчилката от дълги четинести власинки. Цъфти юни — август.

Разпространение на жълт смил, безсмъртниче

Безсмъртничето расте по песъчливи и крайбрежни места: Черноморско крайбрежие, Дунавска равнина (централна част), Североизточна България, на отделни места в Югоизточна България и Кюстендилско. Среща се в Централна и Източна Европа (на север до Южна Швеция, а подвидът само в Югоизточна Европа).

Събиране и съхранение на жълт смил, безсмъртниче

Събраните в началото на цъфтежа цветни кошнички (Flores Helichrysi, Flores Gnaphalii), изсушени при обикновена температура или в сушилня до 45° С. Билката трябва да запази лимо- неножълтия си цвят, да не притежава миризма, да има горчив вкус.

Съдържание на жълт смил, безсмъртниче

Съдържа  флавононди (апигенин, кемферол, астралагин, хелихризин), антоцианови багрила (салипурпозид), фтариди, танини, горчиви вещества, етерично масло.

Нежелани реакции

Да се внимава да не се предозира.

Продължителния прием на билки и билкови препарати трябва да бъде обсъждан с лекуващия лекар.

Съчетание с други билки

Под формата на афродизиак, може да се съчетае със сладник, йндийско орехче, кардамон, тарабузан и др.

https://essences.bg/herb/10033

https://bilki.bg/encyclopedia-bilki/zhalt-smil.html

[Hatshepsut]

Хищни растения

Хѝщни растѐния (или насекомоядни растения) – събирателно название за всички растения улавящи и използващи дребни животни (предимно насекоми) или протисти като източник на хранителни вещества (но не и енергия). По този начин те са се приспособили да живеят в бедни на хранителни вещества почви като блата, мочурища и скали. Тяхното хранене е смесено – състои се от основното им автотрофно хранене (чрез фотосинтеза) и хетеротрофното им хранене с други организми от които си набавят недостигащите им минерали (най-вече азот).

Разпространение

Хищните растения са над 500 вида и се срещат на всички континенти без Антарктида. Някои от видовете са широко разпространени – Drosera rotundifolia се среща в Северна Америка, Европа и Азия, докато други са ендемити в малък регион – род Heliamphora се среща в изолирана местност в планините Рорайма във Венецуела.

Видове в България

В България се срещат няколко вида хищни растения, сред които:

Балканска петлюга (Pinguicula balcanica)
Южна мехурка (Ultricularia australis)
Дребна мехурка (Ultricularia minor)
Обикновена мехурка (Ultricularia vulgaris)
Кръглолистна росянка (Drosera rotundifolia)
Жлезиста алдрованда (Aldrovanda vesiculosa)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хищни растения


СТАЙНИ ХИЩНИ РАСТЕНИЯ – КРАСИВИ И ОПАСНИ

Хищните растения наброяват над 600 вида, обединени в 15 рода. Всички са застрашени видове и са вписани в Червената книга. От тях едва десетина могат да се отглеждат като стайни растения. Характерно за всички хищни видове, отглеждани в домашни условия е непретенциозното им отношение към почвения субстрат. В обичайните си местообитания виреят върху бедни на азот почви, в блата и мочурища, което е предпоставка за развитие на интуитивни механизми, чрез които си осигуряват необходимите им хранителни вещества.

При саксийно отглеждане, почвената смеска се състои от мъх, необогатен торф и промит, едрозърнест речен пясък. Съдовете за засаждане не могат да бъдат глинени, тъй като глината задържа солите, които са вредни за кореновата им система. Обикновено се използват пластмасови съдове с по-широки дренажни отвори. За правилното им развитие се изисква интензивна слънчева светлина и много висока влажност. Въпреки, че са представители на топлолюбиви видове, трудно понасят температури над 30º С. Местоположението им в помещенията трябва да е отдалечено от източници на топлина. Освен тези изисквания, контейнерите трябва да са разположени в среда, богата на жива храна. Според изследвания, направени от Чарлз Дарвин, хищните растения разпознават плячката, която им осигурява хранителен запас и не изразходват излишна енергия за различни механични дразнители, попаднали в капанчетата. До този извод естествоизпитателят е стигнал, след като е поставял месо, мляко, хартия и къмъчета в капанчетата на венерината мухоловка. Рецепторите ѝ не реагирали на хартията и камъка, но капанчетата се затваряли при всяко подаване на месо и мляко.

Днес хищните растения се отглеждат заради красотата си и атрактивния начин, по който попълват хранителните си запаси.

В домашни условия се отглеждат:

Венерина мухоловка



Венерина мухоловка (Dionaea muscipula) – произхожда от Северна Америка. Многогодишно растение, достигащо височина до 20 см. Листата са вечнозелени, но през лятото придобиват черевникав оттенък. Състоят се от две части, със зъбчета по края, във формата на челюст. Когато рецепторите доловят допира на насекомото, капанчето се затваря и благодарение на храносмилателните ензими, растението усвоява необходимите му хранителни вещества. От жертвата остава само твърда хитинова обвивка, която изхвърля. Целия процес е с продължителност около 10 часа. Цветовете са дребни и бели, разположени по върха на дълго цветоносно стъбло. Появяват се през май и юни. Растението изисква интензивна светлина и понася добре дори преките слънчеви лъчи. Оптималната температура за правилното му развитие, варира в диапазона 25-30º С. Почвата се състои от три части торф и една част промит речен пясък и постоянно поддържана влажност. Размножава се чрез резници или вкоренени листа. В домашни условия живее от 1 до 3 години.

Дарлингтония



Дарлингтония (Darlingtonia californica) – в естествени условия се развива в Калифорния и Орегон (САЩ). Позната е под наименованието Кобра Лилия. Улавя дребни насекоми с помощта на конусовидните си ,,S"-образни листа, които завършват с капанчета. Вътрешността им е покрита с власинки, разположени под ъгъл, които пречат на насекомото да излезе, след като е попаднало там. Определени участъци от капанчето са лишени от хлорофил и поради своята прозрачност пропускат дневната светлина. Привлечени от яркото обагряне и аромата на сладък нектар, насекомите влизат в капанчето. Опитвайки се да излетят, се удрят в прозрачните бехлорофилни зони и падат на дъното. Растението не притежава храносмилателни ензими, а усвоява полезни вещества от саморазложилото се тяло на жертвата. В естествените си местообитания достига до 100 см височина, а при стайно отглеждане – не повече от 25-30 см. Цветовете му са зеленикаво-червени, но трудно цъфти при стайно отглеждане. Подходящи са светлите и прохладни изложения, без пряка слънчева светлина. Не понася засенчване. Температурата не бива да пада под 15º С. Температурата на корените трябва да е по-ниска от тази на листата и цветовете. Изисква висока влажност и ежедневно пулверизиране на листата с дъждовна вода. За ежедневните поливки се използва дъждовна, преварена или филтрирана вода. Без осигурени специални условия може да преживее няколко месеца. В терариум или оранжерия вирее до пет години. Почвената смеска се състои от сфагнов мъх, торф, перлит, борова кора и промит, едрозърнест пясък. Пресажда се през 3 години. Трябва да му се осигури почивен период от 3-4 месеца, в който поливките се ограничават, а температурата се понижава до 6 – 8º С. Размножава се чрез листа или разделяне на растението.

Росянка



Росянка (Drosera Spathulata) – екзотично растение от Австралия, Нова Зеландия и ЮАР. Листата са тънки, светлозелени с червеникав оттенък. Покрити са с власинки, по чиито върхове са разположени миниатюрни лепкави капчици, които привличат насекомите. Когато кацне върху листото, насекомото залепва, а опитите му да се освободи, дразнят рецепторите и то се навива около жертвата. Освен храносмилателни сокове, лепкавите капчици съдържат и секрет с парализиращо действие (конин). Цъфти през цялото лято от юни до септември. Светлината трябва да е интензивна, а температурата – умерена: през лятото 25-30º С, през зимата – 10-12º С. Ежедневно се оросява с мека или филтрирана вода. Почвената смеска се състои от торф и речен пясък в съотношение 3:1. Трябва да е добре дренирана и винаги влажна.

Сарацения



Сарацения (Sarracenia Flava) – произхожда от блатистите зони на Северна Америка. Листата наподобяват фунии, покрити чадърчета, чиято функция е да привличане на насекоми. Отворчето на всяка фуния е гладко и хлъзгаво, а зоната около него е покрита с власинки и отделя нектар. Ароматът му привлича насекомите, които кацайки върху гладката повърхност, се хлъзгат и попадат във фунийката, изпълнена с киселини и разграждащи ензими. Власинките не позволяват на жертвата да излезе. Цветовете са единични, обагрени в червено, жълто, розово или кафяво. Появяват се през юни и юли, върху дълги цветоносни стъбла. Предпочита ярка светлина и висока влажност. През лятото поливките са ежедневни с мека вода, като се внимава течността да не попада във фунийката. През зимата се полива веднъж седмично. Почвената смеска се състои от сфагнов мъх, речен пясък и торф. Размножава се чрез семена и разделяне на растението.

Непентес



Непентес (Nepenthes Mirabilis) – естествените му местообитания са Азия и Австралия. Най-често срещаният сорт е лиана, която се прикрепва към дърветата с помощта на ,,мустачки", търсейки повече светлина. Колкото по-високо е растението, толкова по-голяма е неговата ,,ловна" зона. Изисква просторни помещения с голяма височина, целогодишно поддържане на температура от 20-25º С и висока влажност. Хищните листа имат формата на каничка, покрита с капаче. Големината ѝ варира от 15 до 50 см и събира около 2 литра течност, съдържаща разграждащи етзими. Капачето се отваря, когато листото съзрее. Каничката е ярко оцветена и излъчваща аромат на нектар. Привлечени от неустоимия аромат, насекомите кацат върху околоустието на капанчето и падат в каничката. Разположените под ъгъл власинки, пречат на насекомите да се освободят. За около 5-8 часа от насекомото остава само хитиновата обвивка. Цветовете наподобяват тези на орхидея Фаленопсис и са разположени въху дълъг цветонос. Водата за поливане трябва да е мека и със стайна температура. В състава на почвената смеска влизат: сфагнов мъх, торф, листовка и дребен субстрат за орхидеи. Пресажда се на 2 години. Размножава се чрез семена и отводи.

Библис



Библис (Byblis liniflora) – сходството с росянката е голямо, но за разлика от нея хищните листа на библиса не се увиват около насекомото. Те са снабдени с два вида жлези – едните са слузести, а другите изпускат разграждащ секрет. Слузестите покриват цялата повърхност на капанчето с лепкави капчици, които пречупват светлината и по този начин привличат насекомите. Попаднали върху капана, жертвите залепват, а в опита си да се освободят се изтощават и умират. Цветовете се появяват през юли, в края на листата и са обърнати към слънцето. Понася температури от 5º до 40ºС и предпочита ярко осветяване. Полива се с дъждовна или преварена вода. Вирее в смеска от сфагнов мъх, перлит и борови кори. Размножава се чрез делене на коренището или със семена.

Петлюга



Петлюга (Pinguicula vulgaris) – най-лесният за отглеждане вид. Листата представляват миниатюрни канички, покрити с власинки, които пречат на насекомото да излезе от капана. Отделя кисели сокове, които ускоряват разграждането и усвояването на плячката. Понася ниски температури и умерено осветяване. Полива се с мека вода, поставена в подложката на съда. През зимата поливките са силно ограничени – веднъж месечно.

Мехурка



Мехурка (Urticularia pubescens) – вирее във водна среда басейни, рибарници, акариуми. Листата ѝ наподобяват ресни, разположени под водата. Хищните органи представляват малки овласинени мехурчета, снабдени с клапа. Растението филтрира водата. Когато насекомо докосне власинките, клапата се отваря и всмуква жертвата, която умира във вътрешността на мехурчето от глад. Хранителните вещества се усвояват от специални пипалца, разположени във вътрешността на каничката.

Въпреки атрактивността на ловуване, хищните растения не бива да се дразнят изкуствено. В случаите, когато хранителният им запас е недостатъчен, трябва да им се подават живи насекоми.

https://blog.elegantz.bg/



Plantes Carnivores - Dionaea Muscipula 2013

[Hatshepsut]

Гигантска секвоя

Гигантската секвоя (Sequoiadendron giganteum) е вид иглолистно растение от семейство Кипарисови (Cupressaceae), единствен съвременен представител на род Sequoiadendron. Познат е още като Мамонтово дърво. Короната на секвоята в млада възраст има почти идеална конусовидна форма, а по-късно става неправилна. Стъблото е силно сбежисто (с намаляващ диаметър по дължината на ствола) и е покрито с дебел слой червено-кафява, мека, влакнеста кора. Иглите са шиловидни, сивозелени и сравнително дребни, дълги 3 – 6 mm. Височината му достига до 90 – 100 m. Това е най-едрият дървесен вид на планетата.

История

Исторически гигантските секвои могат да бъдат проследени до триаския период преди 200 милиона години – когато динозаврите се появяват за първи път. Гигантските секвои са доминиращ дървесен вид в Северна Америка и Европа през юрския период (преди 180 – 135 милиона години) и през периода креда (преди 35 – 70 милиона години). Динозаврите са изчезнали до края на периода креда, но гигантските секвои оцелели. Планетата е била значително по-топла и по-влажна по време на динозаврите, а атмосферата – в пъти по-богата на въглероден диоксид.

В края на периода креда земята започва да се охлажда и засушава. Гигантските секвои започват да отстъпват бавно в полза на растителни видове, по-подходящи за условията на засушаването. Преди около 20 милиона година гигантските секвои изчезнали от Европа, но оцелели в западната част на Северна Америка. Гигантската секвоя е единственият оцелял член на рода Sequoiadendron.

Днес, благодарение на човека, гигантски секвои могат да бъдат видени на много места по света, в това число и в България.

Таксономия

Един от първите учени, видял гигантската секвоя в естествени условия, е английският ботаник John Lindley през 1853 г. Той публикува първото научно описание на вида. Смятайки, че този вид принадлежи към нов, неописан дотогава род, той избира име на рода Wellingtonia, посветен на английския пълководец от битката при Ватерло – Артър Уелсли, херцог на Уелингтън (на английски: Duke of Wellington), а вида нарича Wellingtonia gigantea Lindl.

Мнението на американските учени по това време било, че такова забележително със своите размери растение не следва да носи името на европеец. Поради това през 1854 г. американският ботаник C. F. Winslow променя родовото название на Washingtonia, в чест на първия президент на САЩ, а вида нарича Washingtonia californica.

Същата година френският ботаник Жозеф Дьокесн (Joseph Decaisne) въз основа на морфологията на репродуктивните органи констатира, че става дума за представител на рода Sequoia. Така видът претърпява нова номенклатурна промяна и името му става Sequoia gigantea (Lindl.) Decne. non Endl.

Името Sequoia gigantea просъществува 85 години, докато американският ботаник John Theodore Buchholz публикува статията ,,The generic segregation of Sequoias". Amer. J. Bot, 26: 535 – 538 (1939), в която той обосновава мнението, че този вид принадлежи към отделен род Sequoiadendron и така се стига до окончателното име, валидно и до днес: Sequoiadendron giganteum (Lindl.) Buchh.

Този вид преди е бил включван в семейство Таксодиеви (Taxodiaceae). Това семейство е обединено със семейство Кипарисови (Cupressaceae) – виж Farjon, Aljos 2005.

Разпространение

Видът е ендемичен за Калифорния, САЩ. Естествено разпространен е в горски пояс по западните склонове на планините Сиера Невада.

Ареалът на разпространение е силно разпокъсан, с дължина 400 km и ширина 25 km. Действителната площ се оценява на около 142 km². Най-често се среща в южните части, окръзи Фресно и Тюлери. Обитава смесени иглолистни гори, в които доминиращ вид е Конколорска ела. Расте в защитени територии с дълбоки, влажни почви на 1100 до 2500 m надморска височина. Независимо от факта, че почти целият ареал е защитен от повече от сто години, популацията непрекъснато намалява. Това се дължи главно на неправилно възобновяване и естествена смърт на престарели дървета, които се заместват от конкурентни иглолистни видове.

Секвоите в България

Гигантски секвои в близост до входа на Южния парк в София

Въвеждането на секвоята в България започва преди малко повече от 100 години. В двора на Боянската църква има 3 вековни гигантски секвои, засадени от царица Елеонора през 1907 г. Вековна гигантска секвоя расте и в двора на манастира ,,Седемте престола" край с. Осеновлак в Искърското дефиле. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има гигантска секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една гигантска секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Гигантска секвоя има също в двора на Лесотехнически университет – София, в двора на пожарната в град Смолян, в Морската градина във Варна, Морската градина в Бургас, на гаровия перон в град Пирдоп (5 гигантски секвои, засадени през 1935 г. – подарък за Царя), в двора на училището в село Антон, на площада на село Душанци и в балнеологичния курорт Вили Костенец, разположен в източния дял на Рила планина, на 9 km южно от гара Костенец и на 78 km югоизточно от София (2 секвои). В двора на училището в с. Буново растат две гигантски секвои, засадени преди повече от половин век. Също така и в местността ,,Колибар чешма", намираща се на 3 km от Ивайловград и на 328 km югоизточно от София има една секвоя с височина близо 40 m, а също така и малка гора от около 40 броя по-малки дървета. Има няколко броя в град Велинград, на гърба на пощата, там може да се види величието ѝ. Има засадени гигантски секвои в дворове на къщи, които се намират в столичните квартали Княжево, Драгалевци, Симеоново и Бояна. Гигантски секвои има и в женския руски манастир в кв. Княжево. Около 20 секвои на 30 години има в Аграрен университет в Пловдив. Две гигантски секвои има в кв. Мусагеница. Вероятно са посадени около 1970 г. Има в с. Ново Градище, област Стражица. Дървото е на 42 – 43 г. с диаметър 3 m и височина около 15 – 20 m, отрасло е в частен двор, засадено от собствениците. На площада в селото има и още 3 дървета. В местността ,,Юч бунар" край село Богослов, което се намира над гр. Кюстендил, има 3 вековни секвои. Първите дървета там са посадени през 1890 г. от лесовъда Йордан Митрев, а семената са донесени от моряк от родината на секвоите – планината Сиера Невада в Калифорния. По-късно лесничеи засаждат още 100 секвои и така се образува днешната гора. Няколко секвои има и в бившата правителствена резиденция в Нареченски бани, засадени според охраната през 1955 г., но доста дебелостволи. Секвоя има в централната част на курортното градче Вършец.

Коренова система

Гигантската секвоя обикновено развива широка коренова система много рано в развитието си. В регион, белязан от продължителен летен сух сезон, какъвто е Сиера Невада в Калифорния, този вид на кореновата система е от съществено значение за всички видове дървета, но тя развива такава коренова система и на необичайно влажни места. Дори и с обширна коренова система гигантската секвоя е рязко ограничена в нейния естествен ареал от фактора влажност на почвата. Кълняемостта и ранните етапи разсад са най-уязвими по отношение на проблемите на околната среда като суша. След като гигантските секвои са покълнили и са се превърнали в силни млади растения с добра коренова система, те са доста способни да оцелеят в много части на света, в това число и в България.

В рамките на първите две години на растеж кореновата система започва да се разклонява по-гъсто. Растежът ѝ е по-голям в страничното си развитие точно под повърхността на почвата, което продължава най-силно. В крайна сметка корените на големи дървета достигат до 30 – 40 m дължина, а в някои случаи може да достигнат и повече от 60 m. Това означава, че някои от големите секвои развиват коренова система на площ от около четири декара горски масиви.

По-голямата част от кореновата система на гигантската секвоя е съставена от малки, нишковидни хранилки, които се разпространяват от по-големите корени близо до основата на дървото. Някои от големите корени може да достигнат повече от два и половина или три метра в диаметър, но повечето от тях са много по-малки. Цялата система от корени са в рамките на четири-пет метра под повърхността на почвата. Това е деликатна структурата, която може да извиси дървото нагоре до 100 m.

Въпреки огромната си нужда от влага и хранителни вещества, гигантската секвоя не използва нагоре наличните си ресурси за това. Напротив, тя е склонна да се създаде много стабилни, дългосрочни отношения с почвата около нея. Системен анализ и оценка на състоянието на почвата около секвоите от различни възрасти показват постоянни и надеждни количества от различни химични вещества, необходими за развитието на една секвоя.

Корона

Веднага след като младата гигантска секвоя разполага с подходящо целогодишно предлагане на влага и слънчева светлина, тя започва да расте доста бързо. При оптимални условия основното стъбло води пътя нагоре, и дървото става с конична форма. Горната част на короната ще запази тази форма в продължение на много години, въпреки че, ако дървото не расте в пълна слънчева светлина, може да започне да губи своите ниски клони и от това се получава по-високо и като сянка нараства около основата. В крайна сметка, обаче, когато достигне полова зрялост, короната на дървото постепенно губи своята конусовидност и външния ѝ вид става по-заоблен, с формата на купол. Короната на зряла гигантска секвоя придобива елегантно заоблен външен вид с голям облак от вълни зеленина, които стоят в ярък контраст с по-заострените върхове на другите иглолистни дървета около нея.

В горната си част короната става все по-закръглена. Голямата възраст и голямата височина се комбинират, за да се преустанови по-нататъшния растеж нагоре. Мащабните клони също са типични за старите ветерани. Самоокастреноста в крайна сметка може да доведе до основни стъбла, които са без клони до 40 – 60 m над земята. Над това ниво по-старите дървета могат да задържат един или повече клони, които идват хоризонтално от основния дънер и след това се завъртат нагоре, достигайки голяма височина в борба за слънчева светлина.

Много от старите гигантски секвои са изсъхнали отгоре. Това означава, че имат мъртва дървесина в горната част на короните им, макар да изглежда здрава и стабилна. Те са били по-високи и след това умира част от върховете им. Най-големият причинител на изсъхването на върховете е пожарът. Осемдесет и пет процента от секвоите, които имат сухи върхове, са със сериозни белези от изгаряния по стволовете си.

Размножаване

Размножаването на секвоите може да се извършва както семенно, така и вегетативно.
Шишарките са яйцевидни, дълги 5 – 8 cm и широки 3 – 4 cm. Узряват за 18 – 20 месеца, но могат да останат на дървото, запазвайки зеленикавия си цвят в продължение на 20 години. Във всяка шишарка се образуват средно по около 230 семена, които са снабдени от страни с тесни крилца.
Гигантската секвоя спада към т.нар. пирогенетични видове. Секвоите оцеляват след възникнали горски пожари, които дори благоприятстват поникването на семената и възобновяването на гората. По време на пожара изгаря мъртвата горска постилка, а от високите температури шишарките на дървото изсъхват и се разтварят, семената изпадат и след първия обилен дъжд поникват.

Темпове на растеж

Крайбрежните секвои могат да достигнат от 1,8 m до 2,4 m, а дори повече височина в рамките на един сезон. Гигантската секвоя е по-вероятно да израсте около 60 cm височина на година през първите 50 – 100 години. От друга страна, дънерът на гигантската секвоя продължава да расте, като увеличава своя общ обем със скорост, далеч надминаваща тази на всяко друго дърво. Растежът на пръстените е през 1,2 cm дебелина и са често срещани при млади гигантски секвои в оптимални условия. Това се равнява на увеличение с един сантиметър от диаметъра на година. И бързия ѝ растеж е вероятно да продължи, дори когато дънера и е станал с над 30 метрова обиколка. С това годишните пръстени на растежа и може да са станали по-тесни, но общият обем на растежа може да продължи в същата или по-висока честота.

Теоретично гигантските секвои могат да продължат да живеят и растат вечно. Тези дървета умират само вследствие на външно физическо събитие като подкопаване от ерозия или събаряне от вятър. Когато огромна секвоя бъде повалена от ерозия или от буря, от корените ѝ израстват нови дървета и продължават живота ѝ. Смята се, че има такива дървета израснали от древни повалени секвои на 20 – 30 000 години, а и повече. Днес, най-старата известна единична гигантска секвоя е на около 3300 години.

Интересни факти

Въпреки че гигантските секвои не са най-високите дървета, те държат няколко рекорда. На височина достигат до 100 m и обиколка на дънера до над 54 m и диаметър над 17 m. Те са и едни от най-дълголетните живи същества на планетата, като могат да достигнат възраст от 3500 – 4000 години.

Най-голямото дърво на света е гигантската секвоя ,,Генерал Шърман" в Калифорния, САЩ. Дървото е с височина 83 m, обем на ствола 1486,6 m³ и тежи около 1300 тона. Смята се, че то е на възраст около 2500 години, като всяка година нараства с такъв обем, че от него може да се получи стандартно 15-метрово дърво с диаметър на дънера от 30 cm, което го прави най-бързорастящото дърво в света.

,,Генерал Шърман"

Победата на ,,Генерал Шърман" за титлата на най-голямо дърво никак не е лесна – десетилетия наред то се конкурира с друго дърво, ,,Генерал Грант", намиращо се в национален парк ,,King's Canyon", което всъщност е с по-голяма обиколка (32,77 m спрямо 31,27 m за генерал Шърман). През 1921 г. група учени внимателно измерват двете дървета – според получената информация победител трябвало да бъде ,,Генерал Грант", но впоследствие се е решило под внимание да бъде взет обемът, а не точковата система.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантска секвоя



Гигантската секвоя е исполин сред дърветата и най-големият жив организъм

[Hatshepsut]

Дърво Гинко Билоба

Гинко билоба (Ginkgo biloba) е семенно растение, единственият съществуващ и днес вид в отдел Гинкови (Ginkgophyta), род Гинко (Ginkgo), поради което много често се нарича с родовото си наименование. В продължение на векове се смята, че е изчезнал в дивата природа, но в наши дни е установено, че се среща в ограничен район в Източен Китай, въпреки че дивият статут на тези дървета е спорен.

Описание

Гинко е средно голямо широколистно дърво, високо до 20 – 35 m, като отделни екземпляри в Китай са достигали повече от 50 m. То често има остра корона и дълги неподредени клони. Корените са дълбоки и дървото е устойчиво на вятър и сняг. Образува голямо количество скъсени клонки, по които розетковидно се нареждат листата. По удължените клонки листата са единично разположени. Те са с много характерна ветриловидна форма, обикновено врязани на върха и оттам идва епитетът ,,biloba", т.е. ,,двуделен". Листата имат много характерно архаично жилкуване – всяка жилка, навлизаща от листната дръжка в листната петура, се разклонява вилообразно на две, след това всяко разклонение още на две и т.н. докато разклоненията достигнат ръба на листа. Такъв тип разклоняване се нарича ,,дихотомно" или ,,дихотомично". През есента листата стават ярко жълти, след което падат, понякога само за 1 до 15 дни.

Мъжки конуси с полен


Женски овули

Гинко е двудомно растение, което означава, че един индивид има репродуктивни органи само от единия пол, така че индивидът може да бъде или женски или мъжки. Мъжките репродуктивни органи – макроспорофилите – са събрани в ресовидни съцветия. Женските – семепъпките се залагат по 1 – 2 на дълга дръжка. След опрашването от тях се развиват семената. Те са едри (колкото едра маслина), с месеста обвивка, която при узряване на семената ферментира и издава неприятна миризма. Семената в някои страни (Китай) се обработват със солена вода и се използват за храна.

Съчетанието от устойчивост на болести и неподатлива на насекомите дървесина правят дърветата гинко много дълголетни, като за някои екземпляри се твърди, че са на повече от 2500 години. След атомната атака над Хирошима гинко са едни от малкото оцелели дървета.

Отглеждане

Гинко се култивира в България от края на 19 век. Първите засадени дървета растат и до днес в градината при Докторския паметник (зад Народната библиотека), както и на входа на АГ ,,Шейново" и на площад ,,Свобода" град Добрич. Отделни индивиди от него могат да се видят в почти всеки парк в различни градове на България.

Съществуването на растението Гинко билоба може да бъде проследено назад в земната история до юрския период. По времето на динозаврите, гинкото се е срещало върху голяма част от сушата и дори след като много други видове изчезнали, това растение се е запазило непроменено – чак до наши дни.

Вкаменелости от преди 165 млн. г.

Приложение

Орехоподобните семена на плодовете са особено ценени в Азия и са традиционна китайска храна. Ястия от гинко се сервират в специални поводи като сватби и на китайската Нова година. Приписват им се свойства на афродизиак. Консумирани в големи количества или продължително време, могат да предизвикат отравяне с гинкотоксин (4'-О-methylpyridoxine). Изследвания показват, че конвулсиите, причинени от гинкотоксина, могат да бъдат предотвратени или прекратени с пиридоксин.

Заради статута си в будизма и конфуцианството, гинко са широко засадени в Корея и части на Япония, като има индивиди, надхвърлящи 1500-годишна възраст. Листото на дървото е символ на школата по японска чайна церемония урасенке и символ на Токио.

В медицината

В последно време препарати на основата на съединения, извличани от листата на гинко, намират твърде широко приложение в лекарствената терапия на някои съдови заболявания, при атеросклероза, разсеяна склероза, за подобрение на паметта и концентрацията на вниманието. В края на 20 век ,,Гинко" стана моден препарат. Обаче във връзка с разширяващото се и често безконтролно прилагане на лекарствени препарати с гинко, както и използването му в състава на биологично активни добавки, постепенно се е увеличил и броят на регистрираните нежелателни странични ефекти (напр. алергия и др.). Съществуват много мнения относно ефективността на препаратите, съдържащи съединения от листата на гинко, от положителни до критични статии в медицинските списания. Редица изследователи смятат, че тези препарати не допринасят за забележимо подобрение на паметта, въпреки че усилват микроциркуляцията на кръвта в тъканите и органите. Съществуват данни от клинични изследвания, сочещи, че продължителното прилагане на такива препарати повишава риска от инсулти. Затова прилагането на препарати на основата на гинко без консултация с лекар е нежелателно. Приемането на всякакви препарати с гинко по време на бременност и кърмене е противопоказно.

В САЩ продуктът ,,Ginkgo biloba", извличан от листата на гинко, не е получил одобрение от страна на американския регулатор Агенция за контрол на храните и лекарствата (FDA) като безопасно и ефективно лекарство срещу никое заболяване.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гинко Билоба

Гинко Билоба - ствол и клони

Гинко билоба (Ginkgo biloba) е уникално дърво, което няма живи родственици. То е класифицирано в свой обособен отдел Ginkgophyta, съдържащ единствен клас Ginkgoopsida, разред Ginkgoales, семейство Ginkgoaceae, род Ginkgo, и е едиственият съществуващ и днес вид в този отдел. Гинко билоба е един от най-добре известните примери за "живо изкопаемо".

В продължение на векове се е смятало, че видът е изчезнал в дивата природа, но в наши дни е установено, че се срещат диворастящи дървета гинко в поне два малки района в Източен Китай. Все пак, тъй като в тези области има човешка дейност отпреди повече от няколко хилядолетия, статутът "диворастящи" на гинко дърветата там е спорен. Гинко се отглежда из цял свят по паркове и градини, като изключително добре понася токсичните градски условия и атаки на вредители. Четири дървета гинко са оцелели след атомната експлозия над Хирошима, само на 1-2км от мястото на взрива. В България гинко се среща сравнително рядко като парково и/или декоративно дърво.

Гинко е двудомно растение, т.е. едни от индивидите са женски, а други са мъжки. Мъжките дървета образуват зелени на цвят реси, които разпръскват прашец. То е голосеменно растение – семената му не са вътре в зреещ плод, а всяко едно от тях има собствена месеста обвивка, която защитава зародиша от неблагоприятни въздейстния. Приличащите на дребни сребристо-жълто-оранжеви сливи или кайсии топчета, с размер 1.5-2см, които ражда женското дърво, не са плодове, а ovules. След оплождането те се преобразуват в семена, които са изградени от три слоя: мека, месеста обвивка (sarcotesta) и твърда част (sclerotesta), която наподобява черупка на шам-фъстък, и най-вътрешен слой-ядка (endotesta), състояща се от зародиш, обграден с хранителна тъкан. От тук идва и името на дървото – "сребърна кайсия", което на японски се произнасяло като "ginkyo".

Гинко Билоба - плодове


Зрял плод


Костилки

Гинко е средно голямо широколистно дърво, високо до 20-35 м, като отделни екземпляри в Китай достигат и повече от 50м.
Корените са дълбоки и дървото е устойчиво на вятър и сняг. Дървесината му е много лека и мека.

Младите дървета често са високи и тънки, с нарядко разположени клони, короната става по-широка с възрастта. Листата са плоски, ветриловидни, двулобни, с радиални жилки, без средна, разделяща на симетрични половинки, жилка. Широки са 5-8см, с дълги (7-8см) дръжки. Приличат на листата на папрата Венерин косъм (англ. Maidenhair fern) откъдето произхожда и популярното в английския език название на Гинко билоба – Maidenhair Tree. През есента листата стават ярко жълти, след което опадват за 1 до 15 дни, понякога за много кратък интервал от време (1-2 часа).

Съчетанието от устойчивост на болести, неподатлива на насекомите дървесина, и способността да образува въздушни корени и леторасти правят гинко много дълголетни, като за някои екземпляри се твърди, че са на повече от 2500 години – има данни за 3000 годишно гинкго в Китай, провинция Shandong.
Гинко се култивира в далечния изток отпреди повече от 1500 години. Първият "западен" човек видял това дърво, в Япония – през 1691 година, е немския изследовател Engelbert Kaempfer, който го описва в своя труд ,,Amoenitatum exoticarum" (1712). Съвременните японци наричат гинко icho или ginnan.

В Китай и Япония, след отстраняване на месестата обвивка, семената се използват за храна. Там те са деликатес и се поднасят, обикновено печени, боядисани в червено, на сватбените ритуали. Консумирани сурови, се считат за афродизиак. В Китай вече над 600 години се селекционират и отглеждат високопродуктивни женски гинко дървета от които се добиват семена, които се използват за ядене.

Месестата обвивка на семената съдържа маслена киселина (butanoic acid), и отделя неособено приятна миризма, наподобяваща миризмата на гранясало масло. По тази причина в САЩ, и Европа са предпочитани предимно мъжки дървета гинко.

Видът Гинко билоба е включен в Червения списък на застрашените растения на IUCN (The International Union for the Conservation of Nature and Natural Resources). Въпреки, че се засажда и култивира от хората, той е застрашен, и е подложен на риск от загуба на биоразнообразието си, защото е размножаван чрез резници вместо чрез семена, поради предпочитанията на хората към мъжките дървета.

Употреба

Гинко билоба е едно от първите няколко най-употребявани лечебни растения в света. Все пак славата му в западния свят се носи от сравнително скоро – от няколко десетилетия. В китайската медицина се използва много отдавна. Листата му съдържат 198 активни съставки, които: намаляват количеството на образуващия се холестерол, поддържат еластичността на кръвоносните съдове, елиминират свободните радикали, стимулират мозъка, усилват паметта.

Отглеждане

Гинко вирее на надморска височина до 1500м. Понася температури до – 30 градуса. Най-добре се развива на слънчево място, когато поне половината от деня е пряко огряно от слънцето. Притежава висока устойчивост на атаки от насекоми и на гъбични, вирусни и бактериални болести. Достига височина до 50м. Средният му годишен растеж е 50см – 120см. В големите летни горещини, в първите няколко години от развитието си, се нуждае от поливане един път седмично. При климатичните условия у нас, в България, разсаждането на гинко се извършва от началото на ноември до края на април. При това – колкото по рано, толкова по-добре. Когато е в биоразградими кофички, разсаждането му се прави по всяко време на годината.

https://zeleno.bg/ginko-biloba/

[Hatshepsut]

Баобаб

Същински, още Африкански баобаб (Adansonia digitata) е вид тропическо листопадно дърво от семейство Слезови. Разпространено е в саваните на Африка. То може да достигне огромни размери – обиколката на стъблото му е до 45 m. Живее до над 5000 години. Плодовете на баобаба служат за храна, а влакната на кората – за тъкане на груби тъкани.

Някои други видове от рода баобаб (Adansonia) могат да се срещнат на различни места по света, напр. на остров Мадагаскар (Adansonia grandidieri, Adansonia za и др.), в Австралия (Adansonia gregorii) и т.н.

Възрастният баобаб е резервоар, напълнен с вода. Порестата дървесина под неговата набръчкана кора е пропита с влага. Жаждата, която измъчва слоновете, ги кара с бивните си да атакуват огромните стволове, разбивайки ги на трески. Често пъти старите баобаби са кухи. В тях понякога дори живеят хора. Известен е случай, когато баобаб е служил за автобусна спирка и в него се побирали до 30 души.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Същински баобаб

Adansonia grandidieri е вид боабаб от род Adansonia и един от шестте ендемични за рода вида на остров Мадагаскар.

Видът е описан през 1893 година от френския лекар Анри Ернест Байон и е именуван в чест на друг френски ботаник, пътешественик и изследовател на Мадагаскар Алфред Грандиде.

Видът е най-едрия и разпространен сред мадагаскарските представители на рода. Застрашен е от изчезване. Расте в района на Западен Мадагаскар, основно в района на град Мурундава, езерата Моромбе и Беребока и коритата на пресъхващи реки и водоеми в района.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Adansonia_grandidieri


Баобабът (Adansonia digitata) е най-емблематичното дърво за Африка. Произхожда от Мадагаскар, където е един от националните символи, и е неизменен мотив върху валутата в много от страните, в които вирее (общо 32). Баобабът се среща в африканската савана, в Австралия, също и в района на Оман и Йемен на Арабския полуостров, като някои дървета достигат до впечатляващите 1000 години възраст.
Плодовете му са популярни като ,,маймунски хляб", а самото то – като ,,дърво нагоре с краката", тъй като короната му прилича на огромно коренище и отдалеч изглежда като посадено наобратно. Може би най-характерното за него е, че служи като водохранилище. През дъждовния сезон то акумулира вода в ствола си (може да побере до 120 хил. литра вода), които след това използва през сухия сезон. Баобабът продължава да ражда, дори когато наоколо не се вижда нито едно зелено листенце и никое друго растение не дава плод. Това е и една от причините в Африка да е известен като ,,дървото на живота".  Когато достигне зрялост, баобабът е кух отвътре и тъй като дънерът му огромен, местните го използват като място за живеене или като склад за храна и вода. В Дерби, Западна Австралия, все още съществува и т.нар. ,,затворнически" баобаб, в който през 19 век са затваряли аборигените.

Цвят на Баобаб

Цветовете, които ражда баобабът, са големи и бели, с множество тичинки и характерен мирис на гнило. Учените го отдават на фруктоядните прилепи, които ги опрашват и се хранят с нектара им.
Плодовете на баобаба са с размерите на кокосов орех и също толкова твърда черупка. Баобабът на прах се получава по естествен път, още докато плодовете са на дървото, без да се налага допълнително извличане. Пулпата вътре в тях зрее и постепенно изсъхва. Така, след разчупването на кората, съдържанието, подобно на парчета тебешир, просто се стрива и се получава светъл на цвят прашец –  с карамелен вкус с леко кисели нотки. Всъщност, това е единственото дърво, чиито плодове не падат на земята, след като узреят напълно, а остават на клоните до пълното си изсъхване. Местните смесват праха с вода и използват получената отвара при висока температура, треска и стомашни неразположения. Те сушат и ядат дори и листата на баобаба (наричат ги ,,кука"), а с корко-подобната кора на дървото приготвят въжета и дрехи.

Плод на Баобаб със семена

Суперплодът на Африка, баобабът представлява естествен мултивитамин. В Европа той се използва съвсем отскоро, тъй като през чак през 2008 г здравно-регулаторните органи на ЕС официално признаха баобаба на прах за безопасна храна. Антиоксидантните му качества са съпоставими с тези на годжи бери и надвишават тези на боровинките. Той стимулира обмяната на веществата, успокоява нервната система при продължителен стрес, а най-забележително повлиява имунната система. Плодът съдържа почти 2 пъти калций от млякото (293 mg)  и 3 пъти повече витамин C от портокалите (360 mg – покрива 300% от дневната минимална доза). Баобабът е добър източник на пектин и други разтворими фибри с пребиотично действие, които подпомагат действието на храносмилателния тракт и понижават нивата на холестерола. Боабабът е много ценен и заради мощния си антиейдж ефект – подсилва колагеновите влакна в кожата и не позволява оформянето на дълбоки бръчки. В това отношение много полезно е и маслото от семки на баобаб, което осезаемо подобрява еластичността на кожата и действа подхранващо на косата.

https://www.kukuriak.com/baobab/

Баобаб (Baobab) е общо име за рода, съдържащо осем – девет вида дървета, които растат в Мадагаскар, континенталната Африка и Австралия. Баобабите не само изглеждат като бутилки, но също така могат да съхраняват до 300 литра вода, които след това използват през сухия сезон.

Тези дървета са расли на няколко места на планетата, но под влиянието на климатичните особености в момента съществуват само около екватора.

Със своята уникалност дървото привлича интереса на хиляди туристи всяка година.
Това уникално дърво достига височина от 5 до 25 метра и диаметър до близо 50 метра. Голямото стъбло на повечето зрели дървета е кухо и тъй като дънерът му огромен, местните го използват като място за живеене или като склад за храна и вода.

Различни Baobabs са били използвани дори като затвор или гараж. А един стар Баобаб в Зимбабве е толкова голям, че спокойно побирал до 40 човека.

От влакната на кората се изработват рибарски мрежи, въжета, кошници и шапки. Отстраняването на кората от стъблото на повечето дървета обикновено води до тяхната смърт, баобабите не само преживяват тази манипулация, но възстановяват напълно нова кора.

Свежите листа на баобаб осигуряват ядлив зеленчук, подобен на спанак, който също се използва за лечение на заболявания на бъбреците и пикочния мехур, астма, ухапвания от насекоми и няколко други болести.

Плодовете на баобаба са с размерите на кокосов орех и също толкова твърда черупка. Баобабът на прах се получава по естествен път, още докато плодовете са на дървото, без да се налага допълнително извличане. Пулпата вътре в тях зрее и постепенно изсъхва. Така, след разчупването на кората, съдържанието, подобно на парчета тебешир, просто се стрива и се получава светъл на цвят прашец – с карамелен вкус с леко кисели нотки.

Всъщност, това е единственото дърво, чиито плодове не падат на земята, след като узреят напълно, а остават на клоните до пълното си изсъхване. Местните смесват праха с вода и използват получената отвара при висока температура, треска и стомашни неразположения.

Местните хора вярват, че жените, живеещи в близост до баобаби, имат повече деца от тези, които живеят извън зоните на баобаба. Те ядат супа от листата на баобаб, която е богата на витамини. Това компенсирало всякакъв дефицит в диетата им. Лекарите потвърдили, че това наистина води до по-висока степен на плодовитост.

Баобаба не спира да се раздава и да помага по най различен начин на своите африкански съжители. А именно, че в много редките случай на дъжд в Африка, цепнатините му събират огромно количество вода, което се използва от местните като воден резервоар. Той може да задържа изумителните 5 хил. литра вода.

https://zelendom.bg/baobab/




The Avenue of the Baobabs, Madagascar


Baobab - Africa's Ancient Guardians [4K UHD]

[Hatshepsut]

Каучуково дърво

Бразилската хевея (Hevea brasiliensis), наричана още каучуково дърво, е дърво от семейство Млечкови, което е основен източник на естествен каучук.

Описание

Бразилската хевея е високо широколистен дърво, растящо на височина до около 43 m в дивата природа. Отглежданите дървета обикновено са много по-ниски, тъй като източването на латекс от дървото ограничава растежа му. Стеблото е цилиндрично и може да има подута основа с формата на бутилка. Кората е кафява, като вътрешната ѝ част изпуска латекс, когато е наранена. Листата растат по три и са спираловидно разположени. Съцветието включва отделни мъжки и женски цветове. Цветовете са ароматни, кремавожълти и нямат венчелистчета. Плодът представлява капсула, съдържаща три големи семена. Тя се отваря спонтанно, когато узрее.

За нормален ръст на растението е нужен климат с равномерна средна температура около 25 – 27 °С и средногодишни валежи от 1500 – 2000 mm. Няма строги изисквания към почвата, макар да расте по-добре в богати на хумус почви с високо съдържание на грунтови води. Отглежда се главно в равнините и на по-ниските склонове на планините.

Семена на Каучуково дърво

Суроватката, оставаща след отделянето на каучука, съдържа около 0,6% протеини и може да се добавя към храната за животни.

История

Южноамериканското каучуково дърво първоначално расте единствено в Амазонската джунгла, ала увеличаващото се търсене и откриването на процеса на вулканизация през 1839 г. води до бум в региона. Дървото започва да се отглежда в Белем, Сантарем, Манаус (Бразилия) и Икитос (Перу) от 1840 до 1913 г. През 1872 г. са направени опити за отглеждане на H. brasilensis извън Бразилия. След известни усилия, 12 разсада покълват в Кралската ботаническа градина в Лондон. Те са изпратени в Индия за отглеждане, но загиват. През 1875 г. са внесени 70 хиляди семена в градината от Хенри Уикам. Около 4% от тях покълват и на следващата година 2000 дървета са изпратени на Цейлон, а 22 са изпратени в ботаническата градина на Сингапур. Веднъж установил се извън родината си, каучукът започва да се разпространява из британските колонии. Към 1883 г. каучуковите дървета достигат Ява, а към 1889 г. каучукови плантации вече са създадени на Малайския полуостров, където китайските работници са преобладаващата работна сила към началото на 20 век. В днешно време, повечето каучукови плантации се намират в Южна и Югоизточна Азия, като към 2011 г. най-големите производители на каучук са Тайланд, Индонезия, Малайзия, Индия и Виетнам. Отглеждането на дървото в Южна Америка приключва в началото на 20 век, поради болести по насажданията.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бразилска хевея

Названието каучук е дадено от коренните жители на Бразилия – ,,кау" означава дърво, а ,,учу" – плаче, тече.

Естественият каучук се съдържа в най-голямо количество в млечния сок, наричан латекс, на дървото бразилска хевея. Латексът се извлича от нарези в кората на дървото, а водното съдържание се отделя след пресичане с помощта на мравчена или оцетна киселина. Следва промиване с вода, валцуване до листове и изсушаване с опушване за получаване на листове суров каучук.

Европа за първи път се запознава с каучука след експедиция на Христофор Колумб през 1496 г., когато неговите моряци донасят от Хаити не особено гладки, но отскачащи при удар топки, ползвани от хаитяните за игра.Едва два века по-късно френският изследовател Шарл Кондамин донесъл от Перу големи бали изсушен суров каучук.

Коренното население на амазонката долина отдавна използвали латекса за промазване до водонепромокаемост на тъканите, от които изработвали дрехи и подобие на цървули за влажните условия в джунглата. Въпреки очевидното приложение на каучука, английският химик от ХVІІІ век Джоузеф Пристли успял да оцени необикновените качества на този материал – еластичност, гъвкавост, водонепропускливост единствено в способността му да изтрива написаното с графит от хартия. Чак по-късно шотландецът Чарлз Макинтош разтворил каучук в нафта и полученият гъст разтвор нанесъл между два слоя плат - приложение на каучука, което и до днес носи неговото име – мушамите Макинтош.

Едва през 1839 г. идва големият напредък в опознаването на новия материал. Вулканизацията била открита случайно от американския изобретател Чарлз Гудиър докато той търсел начин да консервира каучука. След като по невнимание разсипал върху горещата печка смес от латекс и сяра, с изненада установил, че охладената смес вече не е лепкава както преди, а еластична и гъвкава дори при повторно загряване.

През 1888 г. англичанинът Джон Дънлоп, започнал производството на пневматични гуми за велосипеди, последван от множество компании, които се включили в производството на гуми за теглените от коне коли. Зараждането на автомобилната индустрията дала начало на ,,каучуковата треска" и Бразилия се превърнала в терен на бясна борба за новото богатство. Ежегодно стотици местни работници били изпращани надълбоко в джунглите. В мрачните, гъсти и опасни гори всеки серингейро трябвало сам да си прокарва пътека до стотина дървета. На ден обхождал по 5 километра докато правел разрези в кората на набелязаните дървета, а по обратния път събирал белия сок, който капка по капка се стичал в заложените съдове. Дървесното мляко работниците опушвали, за да не ферментира, загрявали го на бавен огън до получаване на твърди бучки каучук.

През 1876 г. англичанинът Хенри Уикъм пренесъл семена от каучуковото дърво в Лондон за ботаническата градина ,,Кю Гардън", от където по-късно семена били занесени и в ботаническата градина в Коломбо, Шриланка. Десетилетие по-късно добивът от ,,Децата на Уикъм"- каучуковите дървета, сложили началото на каучуковите плантации в Суматра и Малая - носели девет десети от световния добив на каучук с плантации из Индокитай, Малая и Индонезия, довеждайки скъпия, опасен и трудоемък добив в Амазония до катастрофален упадък.

https://cuclo.bg/bgbg/blog/post/chudnoto-kauchukovo-d-rvo.html

[Hatshepsut]

Какаово дърво

Какаовото дърво (Theobroma cacao) е малко (с 4-8 m височина) вечнозелено дърво от семейство Слезови, родом от тропическите региони на Америка. Семената му се използват за направата на какаов прах, от който се правят какао и шоколадови изделия.

Описание

Какаовото дърво се нуждае от влажен климат и редовен дъжд, както и от подходяща почва. Листата му са с дължина между 10-40 cm и ширина от 5 до 20 cm. Отровните листа на дървото съдържат кремообразна, напомняща на мляко течност с неприятен вкус.

Цветовете на какаовото дърво не се опрашват от пчели, а от малки мушици Forcipomyia. Плодът на какаовото дърво е яйцевиден, с дължина от 15 до 30 cm и ширина от 8 до 10 cm. Цветът на узрелия плод е жълто—оранжев, тежи около 500 gr и съдържа между 20 и 60 семена, като всяко от тях съдържа значително количество мазнина – 40-50%, под формата на какаово масло. Дървото започва да ражда, когато е достигнало четири- или петгодишна възраст. Зряло дърво може да има близо 6000 цвята годишно, а от тях едва 20 шушулки. За произвеждането на един килограм какаова паста са нужни 300 - 600 семена (10 шушулки). Има три основни групи на какаовите зърна, от който се прави шоколад и какао. Най-силно ценената, рядка и скъпа е групата Criollo, използвана от маите. Едва 10% от шоколада се прави от тази ароматна група. Какаото се прави от зърна от групата Forastero в 80% от случаите. Trinitario е третата група, като тя е хибрид между Criollo и Forastero и се използва в 10% от направата на шоколад.

Плод на Какаово дърво

Произход и разпространение

Съществуват две популярни хипотези за начина, по който по принцип диворастящото какаово дърво е било култивирано от хората. Едната гласи, че дървото е било пренесено от Мексико в басейна на Амазонка и едновременно култивирано и в двата района. Другата се базира на последните генетични изследвания на Теоброма какао, които показват, че растението е съществувало първоначално в Амазония, а впоследствие е било пренесено в Централна Америка и Мезоамерика. В наши дни в диворастящото състояние дървото може да бъде видяно в ниските части на Андите, които се намират в басейните на реките Амазонка и Ориноко.

История

Научното име Теоброма означава ,,храна на боговете". Какаовата напитка се е използвала само от мъже, тъй като се е смятало, че е токсична за жени и деца. Христофор Колумб и неговият екипаж са първите европейци, които се сблъскват с какаото, когато залавят кану, в което имало мистериозно изглеждащи ,,бадеми". Напитката е занесена в Испания и за по-малко от век се разпространява из Франция, Англия и други страни от Западна Европа. Високото търсене на напитката кара Франция да създаде какаови плантации на Карибите, а Испания по-късно развива какаови плантации във филипинската си колония. По времето на ацтеките, какаовите зърна са се използвали като валута. Срещу едва 80-100 какаови зърна се е разменяло платнено наметало. В някои региони като Юкатан, зърната са използвани като дребни монети чак до 1840 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Какаово дърво

Съд за какао. Култура на маите, IV век

Какаовото дърво (Theobroma cacao) е вечнозелен, неголям дървесен вид (от 3-4 до 5-8 метра високо), с тънък ствол и силно разперена, гъста корона. Представител е на семейство Слезови (Malvaceae). Видът се среща и със следните други имена chocolate nut, chocolate, cacao, cacao forastero, cacao dulce, criollo, cacaoyer, kakao. Страните, които произвеждат какао са Гана, Кот д'Ивоар, Бразилия, Еквадор, Венецуела и Нигерия.

Устройство на какаово дърво

Кората на какаовото дърво е кафеникавосива с пепелявосиви петна. Листата му са разположени последователно на клончетата, оцветени в ярко зелено. Имат къси дръжки, широко-елипсовидна форма, заострени на върха и с лъскави повърхности. Дълги са около 10-40 см и широки 5-20 см.

Цветчетата са различни по окраска и се развиват на снопчета непосредствено върху ствола на дървото. Имат големина от 1-2 см в диаметър и слаб мирис.

Ягодовият плод е обратнояйцевиден или елипсовиден, с издължен връх. Дължината му е от 15 до 30 см, а ширината от 8 до 10 см. Плодът прораства направо от клоните и ствола на дървото. При узряване придобива жълт до оранжев цвят и тегло около 500 грама.

Пулпата е бяла на цвят, сочна и месеста. В нея са разположени плътно в 5 реда големи семена (25-60 на брой). При узряване на семената и при разклащане на плода се чува тракането им във вътрешността му.

Разпространение на какаово дърво

Родината на какаовото дърво са областите покрай реките Амазонка и Ориноко. Това типично тропическо растение се среща в диво състояние в Гвиана. Култивира се в много страни на Средна Америка и Западна Африка. Установява се още в Мексико, Антилските острови, Южна Америка.

Използваема част на какаово дърво

Използват се предимно семената на растението. След узряване плодовете се оставят да ферментират 3 - 4 дни, а после се сушат, след което семената добиват специфичен приятен аромат, вкус, мирис и цвят на шоколад.

Какаото се получава чрез смилане на семената на паста между горещи ролки и смесването им със захар и нишесте, като част от отделената при процеса мазнина се отстранява.

Цветове и плодове на Каково дърво

Химичен състав на какаово дърво

Семената на какаовото дърво съдържат мазнини в количество около 40-50%, теобромин, малки количества кофеин, танини, полифеноли, азот и фибри. В тях, листата, цветовете и дръжките на растението се установяват още глюкозиди, дъбилни и багрилни вещества, аланин, алкалоиди, амил-алкохол, амилаза, арабиноза, арахидонова киселина, аспарагиназа, пепел, биотин, въглехидрати, кампестерол, каталаза, катехол, катехини, целулоза, холестерол, хлорид, мед, декарбоксилаза, цианидин, декстриназа, мазнини, ергостерол, фибри, фруктоза, мравчена киселина, фурфурол, глюкоза, глицерин, глутаминова киселина, глицин, изолевцин, желязо, витексин, килокалории, левцин, млечна киселина, линалол, лизин, никотинова киселина, малеинова киселина, протеин, липаза, рибофлавин, маноза, олеинова киселина, палмитинова киселина, валерианова киселия, ванилова киселина, оксалова киселина, пероксидаза, пурин, стеаринова киселина, танини, захароза, винена киселина, вода, ксилоза.

Лечебни свойства и приложение на какаово дърво

Най-известната активна съставна част на какаовото масло е теоброминът - съединение, подобно на кофеина. Той повлиява по-слабо дейността на централната нервна система, а действието му върху мускулите, бъбреците и сърцето е по-силно изразено. Използва се главно заради своя диуретичен ефект - полезен при натрупване на течности в тялото в резултат на сърдечна недостатъчност. Поради и съдоразширяващото му действие, с успех се употребява от пациенти страдащи именно от сърдечна недостатъчност. Предлага се под формата на прахове или сашета.

Свойства на какаовото дърво

антисептично;
диуретично;
стимулиращо менструалния поток;
противопаразитно;
стимулиращо зарастването на рани.

Състояния и заболявания, при които се прилага какаово дърво

бъбречни неразположения;
кашлица;
изгаряния;
сухи устни;
ревматизъм;
рани;
ухапни рани от змии;
алопеция;
опаразитяване.

Инфузия от листата на дървото се използва широко в Колумбия като сърдечен тоник. Местното население на тропическа Америка вари препечени какаови семена и ги прилага за облекчаване на състояния на скалпа, като екзема. Отвара, направена от кората на дървото, се използва за промиване на локални кожни лезии.

В медицинската практика какаото се използва за лекуване и профилактика на физическа и емоционална пренапрегнатост, както и за повишаване на работоспособността или за бързото възстановяване на телесните сили не само на болни, а и при всички видове дейности, изискващи голямо напрежение.

Маслото от какао е твърдо, жълтеникаво-бяло и силно питателно с шоколадов вкус. Използва се като заместител на рибеното масло или като част от диетата по време на последните дни от бременността. Има отлични успокояващи свойства и се използва в козметични кремове - омекотява и защитава кожата. Влиза в състава на миещи козметични продукти. Какаовото масло се използва във фармацевтичната промишленост като покривно вещество на хапчета и като съставна единица на супозитории.

В хранителната промишленост какаото на прах се използва предимно в сладкарството. Семената на какаовото дърво, разбира се, са основна съставка на шоколада. Плодовата пулпа се използва в някои страни за приготвяне на сокове, шейкове, желета. При нейната ферментация се получава алкохолна напитка.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Кафеено дърво

Кафееното дърво (Coffea) е род цъфтящо растение от семейство Брошови, и от чиито семена, наречени кафеени зърна, се произвеждат различни напитки и изделия от кафе. Растението е местно за Южна Африка тропическите части на Азия.

Видът Coffea arabica за първи път е описан от френския естествоизпитател Антоан дьо Жосьо (на френски: Antoine de Jussieu), който го наименува като Jasminum arabicum. По-късно Карл Линей го поставя в род Coffea през 1737 г.

Култивиране и използване

Различни сортове на кафееното дърво могат да се отглеждат за производството на кафе на зърна, сред които: Кафе арабика (Coffea arabica), на което се дължат 75%–80% от световното производство на кафе, докато около 20% се падат Кафе робуста (Coffea canephora).

Кафееното дърво образува ядливи червени плодове, наречени ,,черешки".

Узрели плодове на кафеено дърво, Бали

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кафеено дърво


Кафееното дърво и плодовете му

Знаете ли, че зърното на кафето всъщност е семето на яркочервен плод. Ако тези семена не бяха толкова ценна и вкусна стока (кафето е втората най-търгувана стока в света), магазините щяха да са отрупани с кафеените плодове. Вкусът на тези тръпчиви плодове е описван като мек, меден, сладък, дори е оприличаван на вкуса на прасковата и динята.

И може би, неслучайно първоначално кафето е било използвано като храна, а не като напитка. Африкански племена са смесвали зърната на кафето с мазнина и така са получавали годни за ядене, дори доста вкусни енергийни топки.

Растението Кафе е вечнозелен храст, принадлежащ към рода "Coffea". Нуждае се от умерен климат, висока влажност и от почва, богата на соли и минерали.  Зърната на кафето покълват за 6 - 8 седмици , а след около година зеления разсад за кафе се засажда в плантацията. Само след 3 - 5 години започва да цъфти и дава плод. Цветовете са бели, подредени са в клъстери и отделят силен аромат, който напомня на жасмин. Между 7 - 9 месеца след цъфтежа се появяват плодовете. При зреене те преминават от зелен цвят, през жълт, до червен, когато узреят /като череши/. Имат 2 семена или зърна кафе.

Събирането на плодовете по най-правилния начин има значение за получаване на добра реколта. Тъй като в едно кафено дърво плодовете озряват по различно време е възможно на един клон да има както зрели, така и незрели плодове. Затова по-узрелите плодове трябва да се отделят от не толкова узрелите. В противен случай спада качеството на кафето.

Днес в света са познати около 60 вида кафе, но само два от тях имат значение за търговията. Това са арабика и робуста. Арабиката представлява 60% от световното производство на кафеени зърна, за робуста са 39%, а останалият 1% е за други видове като excelsa и liberica.

Сортът робуста има по-големи листа, които са много груби в сравнение с тези на сорта арабика. Освен това този вид кафе е по-здраво и устойчиво на различни заболявания. Неговите зърната са кръгли, докато зърната на арабика са с продълговата форма. Сортът арабика изисква по-студен климат, за разлика от сорта робуста, който расте в по-топла и влажна среда. Зреенето при различните сортове отнема различни периоди от време. На робуста са нужни 10-11 месеца, докато арабика узрява по-бързо - за 9 месеца.

И така стигаме до съдържанието на кофеин в кафето, а оттам и неговото влияние върху нашия организъм. Обратно на наложилото се вярване, светло изпеченото кафе е с по-голямо съдържание на кофеин, отколкото тъмно изпеченото. Причината е в това, че колкото по-дълъг е процеса на печене, толкова повече кофеин се изпарява.

И може би именно съдържанието на кофеин в кафето го прави и годно за използване като гориво за автомобили. За момента може би не е много ефективно кафето да се използва по този начин, но е приятно да знаем, че ако се наложи можем да разделим горивото за нашите тела, ум и въображение с нашите коли и да чакаме резултата.

https://www.enco-vending.com/news/details/kafenoto-darvo-i-plodovete-mu

Кафеено дърво, Зелено кафе (Coffea, Green coffee - англ.) представлява род растения, който обединява всички кафеени представители от семейството Брошови (Rubiaceae). Кафеените видове са храсти или малки дървета, родени в тропическа и южна Африка и тропическа Азия. Семената на някои видове, наречени кафени зърна, се използват за ароматизиране на различни напитки и направата на различни продукти. Има над 120 вида Coffea, които се отглеждат от семена. Различни сортове на кафееното дърво могат да се отглеждат за производството на кафе на зърна: Кафе арабика (Coffea arabica), на което се дължат 75%-80% от световното производство на кафе, докато около 20% се падат на Кафе робуста (Coffea canephora). Екстрактът от зелено кафе се продава под различни търговски марки и е включен в продукти за отслабване.

Плодовете на растението съдържат голямо количество кофеин и имат отчетлив сладък вкус. Растението е една от най-ценните и широко търгувани културни култури в света и е важен износен продукт на няколко страни, включително в Централна и Южна Америка, Карибите и Африка.

Зелено кафе се добива след подбирането на точните зърна от два сорта кафе Арабика и Робуста.

Coffea arabica (Арабика)

Видът Coffea arabica за първи път е описан от френския естествоизпитател Антоан дьо Жосьо, който го наименува като Jasminum arabicum. По-късно Карл Линей го поставя в род Coffea през 1737 г.

Арабика е по-стар тип и се счита за по-фин. Той е по-ароматен, по-малко горчив и съдържа по-малко кофеин. Плодът е дълъг и има извита част. Арабика отлежава в рамките на девет до единадесет месеца. Неговият дял на световния пазар е над 60%. Основно се отглежда в Бразилия, Колумбия и Централна Америка.

Coffea canephora (Робуста)

Робуста съдържа два пъти повече кофеин от Арабика и е по-малко ароматен. Той е по-устойчив на топлина, болести и паразити. Плодът му е кръгъл и отрязъкът е прав. Отлежава в рамките на шест до осем месеца. Неговият дял достига почти 40%. Областите на отглеждане са разположени предимно в Централна и Западна Африка, Югоизточна Азия и Бразилия.

Интересно за кафееното дърво

Новите видове кафе се идентифицират през 2000-те години. През 2008 и 2009 г. изследователи от Кралските ботанически градини, нарекли седем от тях, растящи в планините на Северен Мадагаскар така - C. ambongensis, C. boinensis, C. labatii, C. pterocarpa, C. bissetiae и C. namorokensis.

През 2008 г. в Камерун са открити два нови вида - Coffea charrieriana, който не съдържа кофеин, и Coffea anthonyi.

През 2014 г. бе публикуван генома на кафето, като бяха идентифицирани повече от 25 000 гена. Това разкри, че кафеените растения правят кофеин, използвайки различен набор от гени от тези, които се срещат в чая, какаото и други подобни растения.

Устройство на кафеено дърво

Растението кафе се развива като храст или като дърво (от 4 до 10 метра височина). Забележителен е фактът, че то може да носи цветове и плодове (кафени череши) от различна степен на зрялост едновременно. Плодовете, подобни на череши, съдържат по две семена, обърнати едно към друго с плоската си страна. Семената са покрити с тънка кожа и слуз.

Когато се отглежда в тропиците, кафето отново е храст или малко дърво, което обикновено расте до височина 3-3,5 м. За да се развива добре трябва редовно да се подрязва. Най-често култивираните видове кафе растат най-добре при голяма надморска височина, но не понасят ниски температури. Може да отгледате кафеен храст и в домашни условия - в градината или в саксия.

Дървото на Coffea arabica дава плодове след три до пет години, произвеждайки средно от 50 до 60 години, въпреки че е възможно да живее до 100 години. Неговите бели цветя са силно ароматни. Плодът отнема около 9 месеца, за да узрее.

Незрели зърна кафе се обработват по сух или мокър метод за отстраняването на външните слоеве на зърната. Тези слоеве съдържат целулоза, клей и восък. Обикновено едно зрънце сушено зелено кафе тежи 0,3 гр.

Химичен състав на зелено кафе

Открито е наличие на много полезни вещества в зърната зелено кафе, като някой от тях са: кофеин, алкалоиди, тригонелин, глюкоза, фруктоза, манитол и аминокиселини.

Витамини: витамин В6, витамин РР, витамин Е, витамин С
Киселини: хлорогенова киселина, винена киселина, лимонена киселина, пиридин-3-карбоксилна киселина.
Кафеените зърна са заредени с антиоксиданти и фармакологично активни съединения. Две от най-важните от тях са кофеинът и хлорогенната киселина. Счита се, че хлорогенната киселина е основната активна съставка в зелено кафе на зърна. Това са веществата, които произвеждат ефекти на загуба на тегло. За съжаление, по-голямата част от хлорогенната киселина се отстранява при печене на кафето.

Лечебни свойства и приложение на кафеено дърво
Кафето е източник на най-популярната в света напитка за закуска. Малцина обаче знаят, че това е красиво и лесно за отглеждане растение.

В частност зеленото кафе е плодът на различните видове кафе, което не е печено. Процесът на печене на кафеените зърна намалява количеството на хлорогенна киселина в тях. Ето защо, зеленото кафе на зърна имат по-високо ниво на хлорогенна киселина в сравнение с печените кафеени плодове. Екстрактът от зелени кафеени зърна в момента е сред най-популярните добавки за отслабване в света,  съдържащ Chlorogenic Acid (посочената по-горе хлорогенна киселина), за което се смята, че е отговорно за ефектите на загуба на тегло. Счита се, че тя има и други ползи за здравето. При високо кръвно налягане може да повлияе на кръвоносните съдове, спомагайки за неговото понижаване.

Няколко контролирани проучвания при хора показват, че екстрактът от зелено кафе на зърна може да доведе до значителна загуба на тегло. Тези проучвания обаче са относително малки и някои от тях са спонсорирани от индустрията, при което се допуща, че резултатите са повлияни от финансовият фактор. Екстрактът от зелено кафе се използва освен като добавка за отслабване и като съставка в други подобни продукти. Неговата ефикасност и механизъм на действие са противоречиви.

Съществуват предварителни доказателства за ползата от зеленото кафе, качеството на които обаче е лошо. През 2014 г., едно от първите проучвания, показващи полза, е оттеглено и компанията, която е спонсорирала проучването, Applied Food Sciences, е била глобена от Федералната търговска комисия за вземане на необосновани претенции за загуба на тегло, използвайки недостатъчното проучване.

Начин на употреба

Ранни изследвания показват, че приемането на екстракти от зелено кафе, съдържащи от 50 мг до 140 мг хлорогенни киселини дневно в продължение на от 4 седмици до 12 седмици, може да намали кръвното налягане.

Възрастни с наднормено тегло, които вземат специфичен екстракт от зелено кафе пет пъти дневно в продължение на от 8 седмици до 12 седмици, самостоятелно или заедно с обичайния кафеен продукт, губят средно с 2,5 до 3,7 кг повече тегло, отколкото хората, приемащи плацебо или редовно кафе само по себе си.

Как действа зеленото кафе?
Екстрактът от зелено кафеено зърно съдържа малко кофеин. Няколко проучвания показват, че кофеинът може да стимулира метаболизма до 3-11%. Въпреки това се смята, че основната активна съставка е хлорогенната киселина. Изследвания при хора показват, че тя може да намали абсорбцията на въглехидрати от храносмилателния тракт, което понижава кръвната захар и инсулиновите пикове. Ако това е вярно, тогава приемането на екстракт от зелено кафеено зърно би било като хранене с малко по-ниска въглехидратна диета.

Други проучвания (при мишки и плъхове) показват, че хлорогенната киселина може да намали телесното тегло, да намали мазнините, абсорбирани от диетата, да намали мазнините, съхранявани в черния дроб, и да подобри функцията на хормона, който изгаря мазнините - адипонектин.

Показано е също, че хлорогеновата киселина драстично подобрява нивата на холестерола и триглицеридите при плъхове. Това са важни рискови фактори за сърдечно заболяване.

Вътрешно приложение на зелено кафе

Съдържанието на дъбилни вещества в неизпечените зърна зелено кафе, определят неговото укрепващо стомаха действие.

Състояния и заболявания, при които се използва зеленото кафе - хората приемат зелено кафе през устата при затлъстяване, диабет, високо кръвно налягане, болест на Алцхаймер и бактериални инфекции.

За загуба на тегло се смята, че хлорогенната киселина в зелено кафе влияе върху начина, по който тялото се справя с кръвната захар и засилва метаболизма и забавя усвояването на мазнините от приетата храна. По този начин се задейства процеса на изгаряне на излишните мазнини. Екстрактът от зелено кафе на зърна може да подобри метаболизма на глюкозата и да намали кръвното налягане. Това може да има полза за хора, които са изложени на висок риск от диабет и сърдечни заболявания.

Прието вътрешно, зеленото кафе действа по следния начин

Има силно антиоксидантно действие.
Поддържа кръвното налягане в нормални граници.
Ускорява отделянето на излишните течности в организма.
Регулира работата на черния дроб и панкреаса.
Намалява окисляването на LDL-холестерол.
Нормализира нивото на инсулина.
Подобрява работоспособността и концентрацията.
В зеленото кафе също се съдържа кофеин, който има същото действие върху организма, както и при узрялото кафе. При по високи дози на вътрешно приложение е възможно да се появи сърцебиене.

Външно приложение на зелено кафе

Масло от зелено кафе е основна съставка в кремовете за намаляване на бръчките около очите, като се справя успешно и с най дълбоките такива.
Екстракта от зелено кафе има и антицелулитно действие и е често срещана добавка в кремове и емулсии за масаж.
Козметично масло от зелено кафе подобрява растежа на косата и омекотява сухата кожа на лицето.
Предимно зеленото кафе се използва за производство на хранителни добавки за контрол на теглото.
Други употреби на кафеено дърво
Кофеинът в кафеените зърна служи като токсично вещество, защитаващо семената на растението, форма на естествена защита на растенията срещу тревопасни животни. Плодовете и листата също съдържат кофеин и могат да се използват за приготвяне на чай. Плодовете се използват и в много марки безалкохолни напитки, както и в предварително опаковани чайове.

Странични ефекти и дозиране на зеленото кафе

Според ограничените доказателства, екстрактът от зелено кафе на зърна изглежда има доста добър профил на безопасност на употреба. Някои проучвания отразяват главоболие и инфекция на пикочните пътища в резултат на това. Зеленото кафе съдържа кофеин, който може да има многобройни странични ефекти, когато се консумира в големи количества. Това включва тревожност, нервност, бързо сърцебиене и др. Проявата на страничните ефекти може да не са от самата добавка, може просто да е съвпадение.

Ако сте чувствителни към кофеина, тогава трябва да внимавате с екстракта от зелено кафеено зърно. Хлорогенната киселина може също да има слабително действие и да причинява диария.

Някои хора са получили алергични реакции към зелено кафе на зърна. Ако имате известни алергии към кафе, определено го избягвайте.

Не е доказано, че зеленото кафе е безопасно за бременни или кърмещи жени и не трябва да се консумира от деца.

В момента няма проучване, което да определи оптималната доза за екстракт от зелено кафеено зърно. Въпреки това, изследвания се използват дози, вариращи от 120-300 мг хлорогеннна киселина. В зависимост от концентрацията на киселината в добавката, тя може да варира в доза от 240-3000 мг екстракт от зелено кафе на зърна на ден. Екстракти взети в дози до 480 мг дневно, са използвани безопасно до 12 седмици. Също така, специфичен екстракт от зелено кафе е използван безопасно в дози до 200 мг пет пъти дневно в продължение на до 12 седмици.

Препоръчва се приемът на екстракт от зелено кафе да става 30 минути преди всяко хранене.

Внимание!

Важно е да се разбере, че зеленото кафе съдържа кофеин, подобно на обикновеното кафе. Ето защо, зеленото кафе може да предизвика странични ефекти, свързани с кофеина, подобни на кафето. Кофеинът може да предизвика безсъние, нервност и безпокойство, стомашно разстройство, гадене и повръщане, повишена честота на сърдечната дейност и дишането и други подобни. Консумирането на голямо количество кафе също може да предизвика главоболие, тревожност, възбуда, звънене в ушите и нередовни пулсации.

Специални предпазни мерки и предупреждения

Бременност и кърмене: Няма достатъчно надеждна информация за безопасността на приема на зелено кафе, ако сте бременна или кърмите. Избягвайте употребата му при тези две състояния.

Ненормално високи нива на хомоцистеин: Употребата на висока доза хлорогенна киселина за кратък период от време е довела до повишени нива на хомоцистеин в плазмата, които могат да бъдат свързани със състояния като сърдечно заболяване.

Тревожни разстройства: Кофеинът в зеленото кафе може да влоши тревожността.

Нарушения на кървенето: Има известна загриженост, че кофеинът в зеленото кафе може да влоши кървенето.

Диабет: Някои изследвания показват, че кофеинът, съдържащ се в зеленото кафе, може да промени начина, по който хората с диабет обработват захарта. Съобщава се, че кофеинът води до повишаване, както и до намаляване на кръвната захар. Използвайте кофеина с повишено внимание, ако имате диабет и внимателно наблюдавайте кръвната си захар.

Диария: Кофеинът в кафето, особено когато се приема в големи количества, може да влоши диарията.

Глаукома: Приемането на кофеин, който се съдържа в зелено кафе, може да повиши налягането в окото. Увеличението започва в рамките на 30 минути и продължава най-малко 90 минути.

Високо кръвно налягане: Приемането на кофеин може да повиши кръвното налягане, особено при хора страдащи от такова. Този ефект обаче може да бъде по-малък при хора, които редовно консумират кофеин от кафе или други източници.

Висок холестерол: Някои компоненти на нефилтрираното кафе са показали, че повишават нивата на холестерола. Тези компоненти могат да бъдат намерени и в зелено кафе. Въпреки това, не е ясно дали зеленото кафе също може да предизвика повишени нива на холестерол.

Синдром на раздразнените черва: Кофеинът в кафето, особено когато се приема в големи количества, може да влоши диарията и симптомите на състоянието.

Разреждане плътността на костите (остеопороза): Кофеинът от зелено кафе и други източници може да увеличи количеството калций, който се отделя с урината. Това може да отслаби костите. Ако имате остеопороза, ограничете консумацията на кофеин до по-малко от 300 мг на ден (приблизително 2-3 чаши обикновено кафе). Приемането на калциеви добавки може да помогне за компенсиране на загубения калций. Жените в постменопауза, които имат наследствено състояние, което ги предпазва от нормална обработка на витамин D, трябва да бъдат особено предпазливи при употребата на кофеин.

В момента няма информация за взаимодействия между зеленото кафе и други вещества.

Решавайки да приемате зелено кафе, задължително се консултирайте с Вашия лекар.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Хлебно дърво

Хлебно дърво (Artocarpus) е род покритосеменни растения от семейство Черничеви (Moraceae).

Подобни на тези растения са били широко разпространени още през периода креда, но настоящите вероятно произлизат от по-късен вид от околностите на остров Борнео. Били са познати на полинезийците и южноазиатците, преди откриването на земите им от европейските пътешественици, сред които основна заслуга за опознаването им извън родината им имат Джеймс Кук и ботаниците Форстър (баща и син - наименовали рода Artocarpus) - с него на кораба "Резолюшън" по време на неговата втора голяма експедиция, в района на Тихия океан.

Към рода се отнасят около 60 вида вечнозелени топлолюбиви тропически тропически растения - дървета и храсти. Някои от тях имат ядливи - в суров вид и сготвени - плодове (с вкус, сходен с този на плодовете дуриан, но с много по-приятна миризма): истинско хлебно дърво (Artocarpus altilis), кемпедак (Artocarpus integer), джакфрут (Artocarpus heterophyllus), куай мук (Artocarpus parvus), лакуча (Artocarpus lakoocha), пудау (Artocarpus kemando), джънгъл джак, наричан и анжили (Anjili/ Anjily - Artocarpus hirsutus), чаплеш (Chaplaish - Artocarpus chama), и маранг/тарап (Artocarpus odoratissimus). Те се култивират за храна, предимно в Югоизточна Азия (вкл. Папуа-Нова Гвинея) и в Океания. Има различни други видове, чиито плодове са ядливи, но се отглеждат по-рядко и основно на местно ниво. В страни с по-студен климат могат да се отглеждат в оранжерии, но въобще по-ниски от обичайното (което понякога е и до 35 м.) Ядливи са също така и семената на някои от видовете хлебни дървета, но едва след задължителна термична обработка (варене или печене).

Растението е еднодомно (на едно дърво има и мъжки и женски цветове) и всяко може да дава плодове и само. Цветчета му са дребни и образуват съцветия, които преминават след опрашването в съплодия (изглеждащи като голям плод). Семената могат да се засаждат.

Различни части на някои от хлебните дървета се ползват в народната медицина на Югоизточна Азия. Латексът на хлебните дървета също има широка гама на потребление в Югоизточна Азия, в някои случаи - и като храна (поначало подобни субстанции не са силно отровни, но рядко са годни за директна консумация от хора), но най-вече в бита - за добив на лепила и оцветители, понякога - и на лекарства.

За ценна се смята и дървесината на някои видове хлебни дървета, включително тази на Artocarpus hirsutus, който вид се отглежда и заради плодовете; в това отношение пример е също и дървото келеданг (Artocarpus lanceifolius), разпространено на остров Калимантан.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хлебно дърво

Джакфрут


Джакфрут - плодове на дървото

Джакфрутът (Artocarpus heterophyllus) е вид хлебно дърво от семейство Черничеви (Moraceae). Произходът му е региона между Западни Гхати в Южна Индия и тропическите гори на Малайзия.

Отглеждане

Дървото е подходящо за отглеждане в тропическите низини и се отглежда широко в тропическите региони на света.

Описание

Джакфрутът дава най-големите плодове от всички дървета, достигайки до 55 кг тегло, 90 см дължина и 50 см в диаметър. Зряло дърво произвежда около 200 плода годишно, като по-старите дървета дават до 500 плода годишно. Джакфрутът има колективни плодове (плодни тела, образувани от купчина плодни цветове), съставени от стотици до хиляди отделни цветя, а месестите листенца на неузрелите плодове се ядат.

Джакфрут - разрязан плод

Употреба

Джакфрутът се използва често в кухните на Южна и Югоизточна Азия. Консумират се както зрели, така и неузрели плодове. Джакфрутът е националният плод на Бангладеш и Шри Ланка и държавен плод на индийските щати Керала и Тамил Наду. Предлага се международно като консерви, замразени и охладени ястия, както и различни продукти, получени от плодовете, като юфка и чипс. Зрелият плод е сладък (в зависимост от сорта) и по-често се използва за десерти. Консервираният зелен джакфрут има мек вкус и подобна на месо консистенция, поради което се нарича ,,зеленчуково месо".

https://bg.wikipedia.org/wiki/Джакфрут

Хлебно дърво - илюстрация от 1656г.

Джакфрут, Индийско хлебно дърво (Artocarpus heterophyllus) представлява вид дърво, което ражда най-големите плодове на света. Принадлежи към семейство Черничеви (Moraceae). Национален плод е на Бангладеш.

Устройство на индийско хлебно дърво

Индийското хлебно дърво достига височина от 8 до 25 метра. При нараняване, от кората на дървото, както и от всички негови други части, изтича бял сок, наричан още латекс.

Листа и цветове на Джакфрут

Листата му са прости, последователно разположени, дълги от 10 до 15 см, а от 5 до 8 см широки. Имат лъскава, тъмно зелена повърхност, месеста и жилава структура. Формата им е от овална до удължена, понякога ланцетовидна. Листният ръб е цял. При младите растения може да бъде нарязан. Листните дръжки са здрави и дълги от 1 до 2 см.

Индийското хлебно дърво е еднодомно, което означава, че мъжките и женски цветове се появяват на едно и също растение. Развива хиляди цветове. Мъжките цветя са малки и се развиват в продълговати съцветия, а женските са по-месести и събрани в кръгло съцветие.

Плодовете се образуват от сливането на няколко цвята. Този начи на формиране е причина и за изграждане на повърхност с грапава структура. Плодът на джакфрут тежи около 35 кг средно, с дължина до 90 см и диаметър до 50 см. Срещат се и такива с тегло 50 кг. Кората на плода има зелен, жълт или жълто-зелен цвят когато е незрял. При узряване цветът й избледнява, дори стига до бледо жълто или белезникаво и се покрива с кафеви петна.

"Крушки" на Джакфрут

Плътта на джакфрут плодовете се състои от така наречените "крушки", отделни частици, които са жълти с вкус на банан. Всяка крушка обгръща плътно овални, светло-кафяви семена, покрит с тънка бяла мембрана. Един единствен плод може да има от 100 до 500 семена вътре. За една година той може да произведе до 200 плода. Когато са напълно узрели, плодовете излъчват силна неприятна миризма, наподобяваща тази на изгнил лук, докато месестата част на плода при отваряне мирише на ананас и банан.

Дървесината на джакфрут, в зависимост от възрастта на дървото има цвят, който варира от оранжев до червено-кафяв. Всички части на дървото съдържат лепкав, бял сок.

Разпространение на индийско хлебно дърво

Родено е в Южна и Югоизточна Азия. Вирее на надморска височина до 1600 метра. Култивира се по всички тропически райони. Играе значителна роля в индийското селско стопанство в продължение на векове. Археологическите находки в Индия разкриват, че хлебното дърво се отглежда в страната от преди 3000 до 6000 години.

Използваема част на индийско хлебно дърво

Дървесината, листата и плодовете са неговите употребяеми части.

Химичен състав на индийско хлебно дърво

Ароматни, летливи вещества открити в джакфрут са: етил изовалерат, пропил изовалерат, бутил изовалерат, изобутил изовалерат, 3-метилбутил ацетат, 1-бутанол и 2-метилбутанол. Миризмата на плода се описва като смесица между ананас и банан, а понякога е определяна и като такава с нотки на ябълка и манго. Плътта на плода е богат на скорбяла и фибри, съдържа още фруктоза и захароза, витамин A, добър източник на антиоксиданти като витамин C и флавоноидни пигменти; каротин-SS, ксантин, лутеин и криптоксантин-SS.

Това е един от редките плодове, които са богати на витамини B-комплекс. Той съдържа много добри количества от витаминте В6 (пиридоксин), B3 (ниацин), B2 (рибофлавин) и B9 (фолиева киселина). Освен това, преснитe плодове са добър източник на калий, магнезий, манган, желязо.

В най-нови изследвания, Националната химическа лаборатория в Пуна е изолирала шест флавоноида от растението.

Лечебни свойства и приложение на индийско хлебно дърво

Свойства на джакфрут
антиоксидантни;
антибактериални;
благотворно на кожата и очното здраве;
противоинфекциозни.

Калият, който е установен в големи количества в плода, е важен компонент на клетъчните и телесни течности, помагащ в контрола на сърдечната честота и кръвното налягане.

Всички части на растението имат лечебни свойства. Коренът е лек за кожни заболявания и астма, а екстракт от него се приема в случаи на треска и диария. Пепелта от листата, изгорени заедно с царевица и черупки от кокосови орехи, се използва самостоятелно или смесена с кокосово масло за лечение на язви. Смесен с оцет, отделеният бял сок от дървото се използва за локално лечение на абсцеси, ухапвания от змии, подуване на лимфните възли. Той притежава бактериолитична активност. Загрети листа и кора се прилагат като лапи при рани. Семената смлени на прах се дават при жлъчни неразположения, а печени такива се считат за афродизиак. В китайската медицина пулпата и семената се считат за тоник и питателна храна.

Джакфрут в кулинарията

Множество са начините по които азиатците приготвят за консумация джакфрут. В Бангладеш, плодът се консумира самостоятелно. Когато е не особено зрял се влага в състава на къри, а семената му се сушат и по-късно се употребяват със същата цел. В Керала, Индия, парченцата плод се смесват със захар и се оставят за съхранение в продължение на месеци. В други краища на Азия от плода се правят бонбони, изстисква се сок, готви се с ориз, влага се в други ястия. Семената му, варени или печени, се консумират със сол и люти чушки. Използват се за направата на пикантни ястия. На други места семената се пържат, като така се подготвят за съставка на къри, а от месото на плода се приготвя алкохолна напитка.

Как се приготвят дъвчащи бонбони от плодовете на индийското хлебно дърво: почистени и пюрирани на паста се разстилат на подложка и се оставят да изсъхнат на слънце - лесно, вкусно и натурално!

Използване дървесината на индийското хлебно дърво

Дървесината на джакфрут се използва главно за производство на музикални инструменти. Тя е трайна и устойчива на термити и гниене. От нея се правят още мебели и се включва в жилищното строителство - врати, прозорци, покривни конструкции; употребява се в стругарство, за направата на стълбове, гребла, инструменти, дръжки на четки и др. Намира място и в религията във Виетнам и Индия. От дървото се приготвят статуи и столове за свещениците в храмовете. Въпреки, че са необходими остри инструменти за постигане на гладка повърхност, тя се полира красиво. Корените на стари дървета са много ценени за дърворезба и рамкиране на картини.

От сърцевината й, будистите добиват светлокафяво багрило, с което при оцветяване на тъканите постигат отличителният цвят на одеждите си. Дървесината съдържа още един жълт оцветител, наречен морин и безцветно вещество, което носи името цианомаклурин. През 1955 г. в Бомбай, от нея е изолирано ново жълто багрило - артокарпин.

Освен в Азия, дървесината на индийското хлебно дърво намира приложение и в Европа. Тя се изнася за континента, като предимно се използва от европейците за направата на мебели, поради почти махагоновият й цвят (зависи от възрастта на растението) и постигането на уникална гладкост при рендосване.

От кората на дървото се изработват въжета и тъкани. Сухи клони се употребяват за произвеждане на огън чрез триене в религиозни церемонии в Малабар.

Разпространение и употреба на плода на индийското хлебно дърво извън пределите на страните, в които е естествено разпространено:

Извън страните, от които произхожда, пресни плодове от хлебно дърво могат да се открият на пазарите за хранителни стоки във Филипините, Тайланд, Виетнам, Малайзия, Камбоджа и Бангладеш. В цяла Азия целогодишно могат да се открият консервирани или сушени.

Растението широко се отглежда в бразилския крайбрежен район, където се продава на местните пазари. На разположение е и консервиран в захарен сироп или замразен. Произвеждат се и сушени плодове джакфрут. В северната част на Австралия, плодове от индийското хлебно дърво могат да се намерят по пазарите, дори в сухия сезон. В Шри Ланка и Виетнам, джакфрут плодът се преработва в продукти като брашно, макарони и сладолед. Там също така се консервира и продава като зеленчук за износ.

Плодовете и листата на джакфрут се използват за храна на добитъка.


Внимание!

В Индия, понякога се приема, че джакфрут причинява храносмилателни проблеми когато се консумира не напълно узряло, като в този вид се смила по-трудно и действа запичащо. Зрелите плодове пък имат слабителни свойства и ако се консумират в непремерени количества биха могли да предизвикат диария.

Суровите семена са практически несмилаеми, поради това че съдържат силен инхибитор на стомашния ензим трипсин. Инхибиторът се унищожава при варене или печене на семенцата.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Корков дъб

Корков дъб (Quercus suber) е вечнозелено дърво от семейство Букови, разпространен в югозападна Европа и северозападна Африка. Дървото е основен източник за производство на корк в световен мащаб. Поради това си качество видът е пренесен на много места по света.

Ареал на разпространение на Корков дъб: зелено (естествени местообитания), оранжево (интродуциран)

Описание

На височина достига до 15-20 m, а диаметъра на ствола му е до 1 метър. Образува широко разперена корона като клоните и стъблото са покрити със слой от корк. Дебелината му може да достигне до 30 cm.

Листната петура е проста. Големината и обаче е променлива, както и нейната форма. Срещат се овални, елипсовидни или продълговати петури с яйцевидна форма, целокрайни или по-рядко плитко назъбени със закръглена или слабо сърцевидна основа. Горната част на листото е лъскава. Цветът е тъмнозелен, а отдолу повърхността е гъсто овласена. Дължината е от 3 до 7 cm, а широчината от 1,5 до 5 cm. Държат се на къса дръжка и опадват на втората година.

Плодът е жълъд, който е яйцевидно удължен с дължина от 2 до 4 cm и широчина 1 cm. Куполата е покрита с власинки и удължени ланцетни люспи като го обхваща почти наполовина.

Корковият дъб е вид, който расте бавно като достига пределна възраст на около 300 години. Той е светлолюбив, сухоустойчив и топлолюбив. При температура под 15 °C видът трудно се развива. За разлика от това обаче е сравнително невзискателен към почвата. Понася добре сухите и бедни почви, но е чувствителен към варовика. На варовити терени загива още през първата година.

Екологични особености

Естествените насаждения от корков дъб може да поддържат различни екосистеми. Например в най-северозападните части на Северна Африка, някои гори от корков дъб са местообитания на застрашения макак, наречен магот. В Португалия и Испания корковите насаждения са дом на друг критично застрашен вид иберийския рис. Дебелата коркова кора на дърветата е вероятно еволюционен отговор за защита при честите пожари в районите, където се среща.

Култивиране

Корковият дъб се отглежда в Португалия, Испания, Гибралтар, Франция (основно в Корсика), Италия, Малта, Хърватия, Мароко, Алжир, Тунис и Либия. В тези държави насажденията покриват около 25 хил. квадратни километра. Португалия е страната, в която растат около 50% от насажденията на корков дъб. Ето защо растението е особено ценено в страната. С изключение на специално разрешително или в резултат на достигане на пределна възраст на дървото, корков дъб в Португалия не може да бъде отсечен.

С нарастването на дървото корковият камбий на кората се развива и добива значителна дебелина. Така за период от 9 до 12 години от всеки корков дъб може да се добива реколта. Освен, че образуват ценна кора, те действат и инсектицидно в районите където растат.

Кора, добита от корков дъб в Португалия

Добиването на корк е деликатен процес, извършва се от обучени хора и не е свързан с отрязване на дървото. Реколтата от коркова кора се събира в периода май – септември. Това е времето, през което кората се сваля най-лесно. При добива на корк кората не се обелва напълно, а част от нея остава до следващия добив. Средния добив от едно дърво е около 60 кг. корк, а през живота на едно дърво могат да се извлекат 12 до 18 реколти.

Корковата суровина като реколта е различна и особено зависи от циклите на добиване при растежа на дървото. Тя бива:

♦ Върджин корк. Това е първата реколта. Тя се събира при навършване на 25-годишна възраст на дървото. Коркът от първата реколта не е с типична структура.
♦ Вторичен корк. Това е първото обелване след снемане на върджин корка. Тази суровина е с много по-характерна структура.
♦ Класически корк. Получава се след две и повече снемания на кората. Коркът добит в тази фаза е с най-добро качество.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Корков дъб


Корковият дъб (Quercus Suber) е вечнозелено широколистно западносредиземноморско дърво от вида дъб (Quercus). Той е устойчив на суша и има ниски изисквания към качеството на почвата. Не устоява на зимите в Централна Европа. Името произлиза от дебелите коркови слоеве на стеблото, които се използват за добив на корк. Едно дърво може да осигури по време на неговия живот 100 до 200 килограма корк. Горите от корков дъб са дом на голям брой животински и растителни видове. Тъй като коркът за запушалки на бутилки се заменя от други материали, тези гори са изложени на риск като част от културния пейзаж и това може да доведе до изчезване на застрашени видове като например иберийския рис.


Външен вид

Корковият дъб расте като вечнозелено дърво, което достига средна височина от 10 до 20 метра или в редки случаи до 25 метра и има диаметър на ствола от 50 до 90 сm. Той образува гъста и асиметрична корона, достигаща височина от 2 до 3 метра, която се разпростира нашироко при самостоятелно растящи дървета. Короната може да се състои от няколко диференцирани големи корони. Младите клони са гъсти, със светлосив или белезникав мъх. По-старите клони са силни и заплетени. Старите дървета образуват само малки нови израстъци с дължина между 7 и 15 cm.
Характерни за корковия дъб са дебелите, надлъжно напукани слоеве корк, образувани от сиво-кафява кора. Камбиумът на гладката кора на младите дървета много рано се оформя в корков слой, който може да стане три до пет сантиметра дебел. Светлата и гъбеста тъкан на корка има вертикални пукнатини и е бяла отвън, от вътрешната страна е червена до червенокафява. След отнемането на корк стъблото приема червеникаво-кафяв цвят, но по-късно потъмнява. Дървесината е пръстеновидна, има кафява сърцевина и бледочервеникава беловина. Корените на корковия дъб достигат на дълбочина от 1 до 2 m, от които излизат няколко метра дълги хоризонтални странични разклонения. Дърветата достигат възраст над 400 години, а екземплярите, от които се добива корк, живеят до 150 – 200 години.

Разпространение и местообитание

Районът на разпространение на корковия дъб е около западния басейн на Средиземно море. В Португалия природните и засадените площи покриват 750 000 хектара. Във височина се среща между 150 и 300 метра над морското равнище, подвидове се намират по протежение на брега на Атлантическия океан. В Испания по-голямата част от него се среща до 600 метра надморска височина, но макар и рядко може да се види на височини до 1200 метра. В централната част на Испания корковите дъбове са рядкост. В Италия се среща като естествен вид по протежение на Тиренско море и източната част на Пулия на Адриатическо море. Също така на Адриатическо море корковият дъб се среща на Догматическото крайбрежие. В Сардиния е едно от най-честите горски дървета. Съществуват естествени и залесени части и в Африка – на средиземноморския бряг на Тунис, Алжир и Мароко и на височина до 1000 метра, на високия Атлас до 2000 метра. Извън естествените области на разпространение коркът се култивира на Крим, Кавказ, в Индия и югозападната част на САЩ. Подвидът Quercus Suber Occidentalis се среща в меките климатични области на Англия.
Видът е много светлолюбив и не може да вирее е гъсто залесени части. Той е топлолюбив, расте при средни годишни температури между 13° и 17° C и може да издържа максимални температури до 40° C. В районите на естественото му разпространение температурата рядко пада под нулата. Някои видове могат да издържат температури до -5° C без повреди и до -10° C, без да бъдат предизвикани големи щети. Той издържа и оцелява на сушата през лятото чрез намаляване на обмяната на веществата. Годишни валежи от 500 до 700 mm се считат за оптимални, в по-хладните места с достатъчно влажност на въздуха и 400 до 450 mm са достатъчни. Корковите дъбове са толерантни към състава на почвата и растат върху бедни, сухи или скалисти места. Те виреят на твърди варовикови почви, но често се срещат на кристалинни шисти, гнайс, гранит и пясък. Киселинността на почвата трябва да бъде между 4,5 и 7.

Употреба

Корковият дъб се отглежда за производство на корк в повечето средиземноморски страни. Центровете за производство на корк са в южната част на Португалия и в Южна Испания, където се засаждат широки отворени пространства с ниски дървета с големи корони и клони, които осигуряват висок добив на корк. Тези предимно екстензивно отглеждани масиви в Испания се наричат dehesas, а в Португалия montados. Съгласно аспектите на биоразнообразието и културното наследство те се считат за много ценни.
Коркът се състои от мъртви, изпълнени с въздух тънкостенни клетки и съдържа целулоза и суберин. Коркът притежава топло- и звукоизолиращи качества и има водоотблъскващи свойства. Корковият слой се възпроизвежда от фелогена и следователно може да бъде събран няколко пъти, без да се вреди чувствително на дървото. Първата реколта се събира, когато дървото е на около 12 до 15 г., а стволът е с диаметър от 20 до 30 cm. Първият слой от корка се нарича ,,мъжки корк", който се използва изцяло. Най-доброто качество на корка се получава при втората, третата и четвъртата беритба. Събирането на корка се прави всеки девет до дванадесет години, когато слоят достигне дебелина от 2,7 до 4 cm. При благоприятни условия (топло време) реколтата може да се добива на всеки осем години, в Северна Африка на всеки седем години. Като цяло реколта от корковия дъб може да бъде събирана 9 до 10 пъти. За най-незначително нараняване на повърхността алтернативно коркът може да бъде събиран на всеки три години, като се отнема само една трета от използваемия слой. Важна мярка за поддържането е резитбата, като се започва при възраст на дървото около десет години и достига във височина до 3 метра. За целия си живот дъбът дава около 100-200 kg корк, а от един декар се добиват около 200 до 500 kg годишно.
Коркът се използва предимно за производството на коркови тапи, освен това служи за топло- и звукоизолация, както и за други технически приложения (включително композитни материали, подметки за обувки, подови настилки). Производството на тапи заема около 70% от обработваните количества. Тъй като естествените тапи все по-често се заменят с пластмасови или метални, това може да доведе до значително застрашаване на биоразнообразието в югозападната част на Европа.
Използва се също така и кората, която съдържа около 12% танин за извличане. Освен това жълъдите може да се използват като храна за прасета. Едно дърво може да даде от 15 до 30 kg жълъди на година.

https://mebeli.info/

[Hatshepsut]

Ливански кедър

Ливанският кедър (Cedrus libani) е вид кедрово дърво, специфично за планините от средиземноморския район. Той е вечнозелено иглолистно дърво, което достига до 40 m височина и до 2,5 m диаметър на стъблото. Короната му е конична в първите години от израстването, като с напредването на възрастта му става все по-разклонена.

Ареал на разпространение на Ливански кедър

Ливанският кедър се среща в Ливан, западна Сирия и в северните, и централни части на Турция. Негови вариетети (според някои автори – отделни видове) се срещат в северозападна Турция, Кипър и планините на Алжир, Мароко и северозападна Африка. Днес най-достолепните представители на ливанските кедрови гори, покривали някога цялата страна, могат да се видят в района на Бешар, северен Ливан. Около 400 дървета, на възраст от 1200 до 2000 години, растат на височина 2000 m по склоновете на планината, чийто първенец, връх Корнет ес-Сауда, се издига на 3100 m. Ливански кедър използвал цар Соломон за градежа на своя храм и дворец, фараоните правели от него саркофази и ,,слънчеви кораби".

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ливански кедър


Ливански кедър (Cedrus libani, Lebanon Cedar, Cedar of Lebanon, Thuja occidentalis, White Cedar) представлява многогодишно, вековно, с уникална красота иглолистно дърво. Притежава своя специфична форма на короната и свой прекрасен аромат. Принадлежи към семейство Борови (Pinaceae). От него фараоните са правели саркофази, а финикийците огромния си брой търговски кораби. Използван е и за построяването на висящите градини на Вавилон и храма на Соломон. Много често ливанският кедър се споменава в Библията. В миналато употребата на вида е била широко застъпена, при което резулататът днес е осезаемо намаляване на популацията му. В страната, чието име носи, сега е разпространен най-малко.

Преди много години целият Ливан е бил покрит от кедрови гори. Днес част от онези растения могат да се видят в Бешар, в северната част на страната. Открити са около 400 дървета, които растат на надморска височина от 2000 метра и са на възраст от 1200 до 2000 години. Известно е дърво в Сирия, което има обиколка на ствола от 7 метра. Този вид кедър расте до 40 метра височина и живее до 3000 години.

Устройство на ливански кедър

Кедърът достига височина до 40 метра и диаметър на ствола си до 2,5 метра. За една година нараства с от 30 до 50 см. Короната му е конична в първите години от израстването, като с напредването на възрастта му става все по-разклонена настрани, като се губи и върхът му. Цвета на кората му е сиво-черен.

Има големи, дебели и дълги клони. Игличките по тях се развиват под формата на снопчета. Те са къси (1,5 до 3,5 см), с остри връхчета, оцветени в синкаво, сиво-синкаво, сиво-зеленикаво или наситено зелено. Някои представители имат иглички оцветени в златисто или сребристосиво, като те често се използват с декоративна цел.

Шишарка на Ливански кедър

Плодовете на растението са шишарки, с подобна на бъчва форма. Прорастват на върха на клончетата и са разположени по единично. Имат ширина от 4 до 6 см и дължина от 8 до 10 см и плоска горна част. Съдържат семенца с до 15 мм дължина, продълговатояйцевидна форма и прилежащо крилце. След узряване на семената, шишарката се разпада от основата към върха си.

Разпространение на ливански кедър

Дървото се установява в Средиземноморския район, Ливан, Сирия, Турция, Кипър, Алжир, Мароко, Северозападна Африка. У нас вирее главно по Черноморието. Едно от най-студоустойчивите иглолистни дървета е. В същото време обича слънце, но не и прекалено влажната почва. Може да вирее на бедна на хранителни вещества земя.



"Първият ливански кедър в България е засаден през 1895 г. от младия княз Фердинанд в парка Евксиноград. Днес височината на кедъра е над 40 метра, а диаметърът на стъблото - над 100 см. Две вековни дървета от вида ливански кедър се намират в частен двор в Бургас на пресечката на улиците ,,Цар Симеон І" и ,,Софроний Врачански". Вековен ливански кедър може да се види и в София, в двора на частен дом срещу старата баня в Овча купел."

Използваема част на ливански кедър

С лечебна цел се използват листата (игличките) на дървото, дървесината му и извлеченото от нея етерично масло.

Химичен състав на ливански кедър

Растението съдържа барий, кобалт, мед, желязо, германий, йод, магнезий, манган, натрий, никел, фосфор, силиций, титан, цинк; витамините - А, В1, В2, ВЗ (РР), D, Е, F; ауксини, мирцен, пинен, борнеол, камфор, полиненаситени мастни киселини, хининова киселина; много сескитерпени - кадален, калакорен, цедрин, цедрен, цедрол, цис- и транс-10,11-дихидроатлантони, цис- и транс-атлантони, 8,9-дехидронеизолонгифолен, гиуенжен, химахалол, изохимахалон, хималалол, аллохимахалолът, юнипеен, неролидол, дългоугорнеол, оксидохимахален, сатинен, терпинолеин, тиупопсин, видол, иланген.

В листата и особено в младите филизи се откриват по-голямо количество сесквитерпени (35,9%). Те увеличават притока на кислород в лимбичната система на мозъка, особено хипоталамуса, епифизата и хипофизата, и предизвикват отделяне на антитела, хормони, ендорфини и невротрансмитери.

Лечебни свойства приложение на ливански кедър

Основното свойство на ливанския кедър е това на антисептик. Така той бива използван за дезинфекция. Външно се прилага за лечение на кожни заболявания, алергии или обриви.  Растението притежава още отхрачващ, стягащ, диуретичен и седативен ефект. Химахалолът, влизащ в състава на дървесния вид, показва силен антиалергичен ефект. Листата и дървесината му, действайки антисептично и отхрачващо, се употребяват като дезинфектант на дихателните пътища. Кедровата дървесина и младите кедрови филизи са с най-високо съдържание на сескитерпени. Сескитерпените действат противовъзпалително, успокояващо и бактерицидно. Хидратират кожата, действат й тонизиращо и я предпазват от развитието на бръчки.

Етанолов екстракт от игличките се характеризира с високо съдържание на гермакран-д (29,40%), а същият получен от шишарките на ливанския кедър съдържа алфа-пинен (51,0%) и бета-мирцен (13,0%). Получените екстракти показват активност срещу вируса на херпес симплекс тип 1 (HSV-1), като притежават и цитотоксична такава.

В Аюрведа медицината, кедровите иглички се използват за лечение на туберкулоза, а отвара от сърцевината на дървесината е предназначена за лечение на инфекции в гръдния кош, безсъние и диабет. При сифилис и проказа е била препоръчвана употребата на добитото от нея етерично масло.

Като цвете на Бах, ливанският кедър повишава силата и издържливостта на човека в трудни моменти. Насърчава способността му да се поддържа стабилен и упорит. Подкрепя увереността на индивида при действията му в предизвикателни ситуации. Заземява го.

Етерично масло от ливански кедър

Кедровото масло се добива чрез парна дестилация на стърготините от дървесината на растителния вид. Подобно е на терпентина. То е много силно лекарство, като за външно приложение под формата на масаж трябва да се разрежда с подходящ друг маслен продукт. Локално приложено помага при кожни лезии, рани, язви, настинка, бронхиални катари, цистит. Участва и в лечението на проказа. Още в древни времена бива употребявано за балсамиране, като тамян и парфюмиращо средство. Съдържа следните вещества: изолонгифолен (под формата на четири вида - алфа - хималален, бета - химахален, гама - химахален, алфа - хималален епоксид), лонгиборнеол, хималалол, алохимахалол (под формата на два вида атлантон), маноол. Химахаленът е важен продукт, който се влага в производството на парфюми. Атлантоните са важни съставни единици на противовъзпалителни медикаменти и добавки с противоракова насоченост.

Други употреби на ливанския кедър

Местното население в южната част на Турция произвежда екстракт от дървото, наречен "катран" и го използва, за да предпазва дървените структури от насекоми и гъби, да се бори с паразити и бактерии и да лекува рани и различни заболявания при хората и домашните животни, вътрешно и външно. През 2008 година биват изучавани традиционните методи за производство на катран, използването му от местните хора и химическия му състав.

Дървесината на ливанския кедър е с уникални качества, умерено твърда и издръжлива. Запазва възхитителният си аромат в продължение на много години. Както вече бе споменато тя е много често използвана още в миналото. Саркофагът на Тутанкамон е направен от нея. Тя е толкова трайна, че вече 3200 години не се е променила. Дървесината е вложена и в строежа на храма на Аполон в Атина и храма на Диана в Ефес. Тя има плътност от 560 кг на 1 кубичен метър. Изполва се за направата на обзавеждане на домовете, в строителството и занаятчийството. В Турция употребата й е широко застъпена. Поради това там се прилагат методи на развъждане на растението и насърчаване на равномерното обновяване на кедровите гори.

Кедровата смола (cedria) и кедровото етерично масло (cedrum) са ценени екстракти от дървесината и шишарките на кедровото дърво. Маслото се прилага в парфюмерията.

Начин на употреба

лапа от листата на кедъра - наситнени и овлажнени иглички се слагат между два слоя марля или тънък плат. Така приготвени се поставят върху малки ранички, като им действат дезинфекциращо. Ефектът на лапата е лек, но може да се използва, ако няма друго по-подходящо средство;
чай от върховете на игличките - използва се за лечение на заболявания на дихателната система, кашлица, настинка.
Шишарките облекчават колики при бебетата, а игличките действат като диуретик. Инфузия от иглички се включва в лечението на кожни заболявания, включително трихофития.

Интересно за ливанския кедър

Кедърът е символ на Ливан. Присъства в националният флаг на държавата. Символ е на ливанската "Кедрова революция" от 2005 г. Ливан понякога е наричан "земя на кедрите";
Мойсей заповядва на свещениците да използват кората на дървото за лечение на проказа;
еврейският пророк Исая използва ливанския кедър като метафора за гордостта на света;
първият засаден кедър във Великобритания датира не по-късно от 1664 година. В Обединеното кралство дърветата често се садят в гробищата. Растението е спечелило наградата за градински заслуги на Кралското градинарско дружество;
кедровата дървесина е използвана от индианците за направата на копия и стрели. От нея те са добивали тамян и са я употребявали като твърдо гориво. Клонки с иглички за тях са инсектицидно средство и медикамент за широк спектър от заболявания. Много индиански племена, например като Оджива и Потаватоми, ги горят в церемонии за пречистване, докато Чипегава ползва тамян за същите цели.

Декоративна стойност на ливанския кедър

Видът е с изключителна декоративна стойност. Съществуват три разновидности на ливанския кедър - ,,Glauca", ,,Stricta", ,,Pendula". Всички намират приложение във флоралната декорация на дворове, паркове и градини. Изглежда много хубаво сред другата растителност. Единственият му "недостатък" е, че отнема няколко години, за да достигне зрялост и височина, което изисква много търпение.

Внимание!
Билката не трябва да се употребява без лекарски предписания и контрол.

Да не се използва от бременни жени.

https://medpedia.framar.bg/

Отглеждане на ливански кедър в двора

Ливанският кедър е познат на човека от много древни времена, препратките към него могат да бъдат намерени в различни исторически ръкописи на страните от Средиземноморието, Ливан и дори в някои части на Библията и Корана. Това растение се счита за ендемично, тъй като популацията намалява всяка година и в момента има само 4 вида ливански кедър.

Описание на Ливански кедър

Ливанският кедър в естествени условия може да достигне височина 55 метра, а дебелината на стъблото на обиколка достига 3.5 метра, но в градини и паркове не надвишава маркировката от 35 метра височина и два метра в обиколка.

Кората на дървото има плътен наситен тъмен цвят, който може да варира от кафяв до сив. Дебелината на кората достига 5 см по-близо до корените и до 2. 5 см близо до клоните.

Иглолистното покритие на кедъра има 4-странична структура, цветът на иглите обикновено е тъмно син с жълто-лимонов градиент близо до върха. Иглите са събрани в малки ,,букети" от 15-25 броя. Те са естествени фитонциди, които произвеждат голям брой летливи биологично активни вещества, което инхибира развитието на вредни бактерии и насекоми. Дължината на иглите е около 4-5 см. Те се актуализират постепенно на всеки 2 години.

Шишарките могат да бъдат с различни форми: цилиндрични, подобни на бъчви и сферични. Всичко зависи от климата, в който се намира растението. В горещо - шишарките ще бъдат по-къси и по-широки, докато в прохладните места - по-продълговати и тънки. Максималната им дължина е 15 см, а дебелина 5-7 см. Самите шишарки се появяват на дървото едва след 25 години.

Семената вътре в шишарките са неядливи, покрити са със специално масло, което често може да се намери в медицинската козметика - подобрява производството на колаген в кожата, което успешно се отразява на състоянието ѝ. Семената могат да се събират 2 пъти годишно. Първият път в началото на декември, а вторият в края на юли.

Върхът или короната, както при всички борови растения, имат конусовидна форма, но могат да имат и сферична форма. След възраст 16-17 години клоните на дърветата започват да растат под почти равномерен ъгъл, разположени хоризонтално на слоеве. Колкото по-ниски са клоните, толкова са по-големи и по-масивни, а по-близо до върха на дървото те стават къси и тънки. В резултат на това кедърът изглежда като продълговата гъба.

Поради огромната популярност на този вид дърво сред ландшафтни дизайнери са развъдени няколко разновидности на ливански кедър, които са подходящи за градини и паркове.

Засаждане на Ливански кедър

За независимо засаждане на ливански кедър първо трябва да изберете разсад. Той трябва да е здрав, без пукнатини, гниене и други повреди по повърхността на кората. Разсадът най-добре да се купува в разсадници заедно със съставките за грижа за кедъра.

Кълновете със затворени корени се вкореняват по-бързо, но самата работа се извършва най-добре в средата на есента, тъй като земята е добре овлажнена и поддържа желаната температура.

Що се отнася до самото място на засаждане, тук трябва да дадете предпочитание на слънчеви места, предвид факта, че дървото, което ще засадите, е доста голямо, така че трябва да има достатъчно свободно място за него в двора.

Земята трябва да се подготви месец преди засаждането. Необходимо е да се изкопае дупка с диаметър около 50 сантиметра, но е по-добре да се съсредоточите върху размера на кореновата система. След това просто изчакайте, докато почвата се утаи, и едва след това преминете към основния етап:

- запълнете дъното с дренаж от експандирана глина или камъчета;

- отгоре се изсипват торф и пясък в съотношение 2:2 заедно с минерални торове;

след това добавете органични торове под формата на пепел, компост или хумус;

- сложете пръчка или друга опора, към която впоследствие разсадът ще бъде вързан;

- покрийте слоя с тор с подготвен субстрат, запълвайки всичко с вода;

- изчакваме, докато водата се абсорбира и почвата се утаи;

- поставете кедровия разсад в ямата, запълвайки корените с пръст (за да накарате растението да се вкорени по-бързо, потопете корените в течна глина преди засаждането);

- накрая прикрепяме стръкчето разсад към опората с тънко въже.

Грижи за Ливански кедър

В дома ливанският кедър се отглежда главно с помощта на техниката за бонсай. Но има и някои правила:

- голямо количество слънчева светлина;

- стабилна температура на въздуха;

- голямо количество вода и тор;

- повърхностно измиване на короната на дървото;

- екологично чисти торове.

Размножаване на Ливански кедър

Ливанският кедър има два начина за размножаване. Първият възниква чрез семена от шишарките, вторият чрез резници.

При отглеждане от семена вероятността за покълването им е 50%. Те се съхраняват в шишарките до 20 години, където са наситени с хранителни вещества, за да продължат генетичната линия. При естествени условия дребните гризачи и птици участват в разпространението на семената.

Семената покълват без много подготовка при температура от + 5 ° C след няколко седмици в земята. За да получите семената и да не ги повредите, първо трябва да накиснете шишарките в топла вода за около 2 дни и след това да ги изсушите. Тогава можете лесно да извадите семената.

Можете да закупите семена в и специализиран разсадник, тъй като този вид е доста рядък.

След това ще трябва да омесите специален субстрат (който може да бъде закупен в магазина готов) от листова почва, игли, пясък и минерална добавка, като поставите сместа в контейнер. След това трябва да засадите семената на няколко сантиметра в субстрата и да поставите контейнера в студено помещение с постоянна ярка електрическа светлина.

Ако сте направили всичко правилно, тогава първите кълнове трябва да се появят след 2-3 седмици. На следващо място, трябва да изчакате, докато кълновете растат до около 50-60 сантиметра.

Не бива да се очакват гигантски размери, тъй като изкуствено отглежданите ливански кедри рядко преодоляват височина от 15 метра и продължителност на живота около 80 години.

По-добре е да събирате резници през лятото, като отрязвате клони с приблизително 20 см. Самото засаждане трябва да започне в началото на пролетта поради изобилието от влага и активни компоненти в земята.

Преди този период засаждането на резници е рисковано. И също така не забравяйте да поддържате клоните влажни, увийте ги с найлон или кърпа и редовно поливайте обилно резниците с вода. Така можете да увеличите шансовете за успешно покълване на ливански кедър.

https://kaktus.bg/

[Hatshepsut]

Пиния

Пиния (Pinus pinea, Italian Stone Pine, Umbrella Pine, Stone Pine) представлява иглолистно дърво. Отнася се към семейство Борови (Pinaceae). Наричано е и каменен бор, италиански каменен бор, чадърест бор и слънчогледово дърво. От векове се отглежда заради сравнително големите му ядливи семена.

Устройство на пиния

Каменният бор е вечнозелено дърво, с къс ствол, разделящ се ниско на няколко мощни клона. Достига 25-35 метра височина. Типичната му такава е от 12 до 20 м. В младостта му короната му представлява гъст глобус, като с напредване на възрастта на дървото тя придобива подобна на чадър форма, а на по-късен етап става широка и плоска с диаметър над 8 метра. Кората му е силно напукана. Тя е дебела, червено-кафява и дълбоко нарязана в широки вертикални плочи.

Листата са игловидни, твърди и остри. Гъвкавите, средно зелени на цвят иглички са събрани от по две във връзки и са дълги 10-20 см. Младите дървета до 5-10-годишна възраст носят млади листа, които са много различни, единични (не сдвоени), дълги 2-4 сантиметра, оцветени в сиво-зелено; листата на възрастните изглеждат смесени с младите листа от четвъртата или петата година, като ги заменят напълно около десетата година.

Шишарките са едри, с дебели люспи, широки, яйцевидни, с дължина 8-15 сантиметра. Необходими са 36 месеца, за да станат зрели, като са по-дълги от на всички останали борове. Семената са големи, с дължина 2 сантиметра, оцветени в бледо кафяво, с прахово черно покритие. Лесно се отделят от шишарката. Имат 4-8 милиметра крило, което също пада много лесно. Крилото е неефективно за разпръскване на семената от вятъра. Това се получава с помощта на животните и хората. През месеците май и юни се развиват цветята на пинията, а семената узряват през април. На едно и също дърво могат да се намерят и мъжки и женски цветове. Опрашването им се осъществява с помощта на вятъра.

Разпространение на пиния

В резултат на многогодишно култивиране, местата, на които за пръв път е установен видът не са известни. Предполага се, че Pinus pinea е роден в средиземноморския регион, вероятно първоначално в Испания и Португалия. Днес естественото разпространение на видът е установен по крайбрежието на средиземноморските и атлантическите области с мек и влажен климат. Среща се единично в паркове и градини. Вирее в Южна Европа, Израел, Ливан и Сирия. Също така е натурализиран в Северна Африка, Канарските острови, Южна Африка и Нов Южен Уелс. Пинията е въведена в Северна Африка преди хилядолетия. Толкова дълго време съществува там, че всъщност този ареал от разпространението ѝ е неразличим от родният ѝ. Видът е лесно достъпен в Нова Зеландия.

Ареал на разпространение на Пиния: зелено (естествени местообитания), охра (интродуциран)

Дърветата са устойчиви на суша - проявява сравнителна толерантност към нея и на зимни климатични промени. Той е толерантен и към голямо разнообразие от почвени условия, стига дренажът им да е добър, включително пясъчни и глинести такива. Може да се отглежда от суха до средна влажност, добре изцедени глинести почви и при пълно слънце. Не обичат почвени формации с лошо отцеждане. Тези дървета предпочитат хладен летен климат. Дърветата са необичайно засадени в по-голямата част от южните райони на САЩ, но изглежда се развиват добре по крайбрежието на Калифорния, където температурните колебания през годината не са значителни. Времето от засаждането до появата на първите шишарки е около десет години, но това може да се случи и по-рано. Каменният бор расте добре в сухи и слънчеви райони с високи температури, но също така може да понесе слана. Въпреки ниското генетично разнообразие, видовете растат в широк диапазон от различни почви и климатични условия. Предпочита пясъчни, кисели почви, но също така толерира варовити.

Каменните борове са били използвани и култивирани за ядливи борови ядки от праисторическо време. Те са широко разпространени в градинарството като декоративни дървета, засадени в градини и паркове по целия свят. Това растение е спечелило награда за градинарски заслуги на Кралското градинарско дружество.

Пинии в Рим

Малките растения от Pinus pinea се продават като вътрешни коледни елхи за празниците. След Коледа могат да бъдат засадени на открито. При студен климат те най-добре се третират като краткосрочно сезонно закрито растение. Истинските борове не са типичните стайни растения.

Въпреки че не толкова често се засаждат в САЩ, каменният бор расте добре в групи, като масив или като единичен екземпляр. Той има украсително атрактивна форма, която е атипична за повечето борове. Търговски се отглежда в някои райони (особено в Южна Европа) за прибиране на реколтата от кедрови ядки.

Използваема част на пиния

Употребяват се шишарките, семената им, дървесината и кората на каменния бор.

Химичен състав на пиния

Шишарките на бора съдържат тлъсто масло, етерично масло, флавоноиди, витамин С, фенолни производни и др. Те са с с отличен вкус и високо съдържание на протеини. Биофлавоноиди се откриват в кората на пинията.

Лечебни свойства и приложение на пиния

Каменният бор е известен предимно и е от голямо значение заради високо хранителните си и годни за консумация семена - кедрови ядки. Дървесината му е с ниско качество, но се използва за направата на мебели, докато от смолата се получават терпентин и колофон. Други приложения на пинията включват простирането ѝ в насаждения за стабилизиране на пясъчни дюни и като декоративен елемент в по-топлите райони на Европа.

Свойства на пиния

антисептично, противовъзпалително и антиалергично действие;
укрепва кръвоносните съдове на сърцето.
Състояния и заболявания, при които се прилага пиния
за предотвратяване на парене по време на уриниране;
повлиява кашлица, астма и белодробни заболявания - пиниева есенция;
при язви на пикочния мехур и бъбреците;
увеличава семеотделянето и половата потентност у мъжа;
при болки в кръста;
приложение при заболявания на седалищния нерв;
помага при парализи;
срещу телесна умора;
срещу травми и ревматични болки - терпентиновото масло.
В медицината терпентинът се прилага вътрешно и външно. Състояния и заболявания, при които намира употреба са: заболявания на пикочните органи, ревматични болести и такива на дихателната система, респираторни оплаквания като кашлица, настинка, грип и туберкулоза, кожни лезии, рани, изгаряния и други. Формите за външно приложение са бани, лапи, мазила, инхалации.

Къде се използва пинията?

във фармацията - за производство на терпентиново масло;
като хранителна добавка - екстракт от кората;
в хранителната индустрия - пиниеви ядки при различни сладкарски изделия.

Интересно за пинията

Дървото е сред символите на Рим и неговите исторически улици, като Via dei Fori Imperiali. Много често този вид присъства като декоративно дърво във флорални решения. В Италия каменният бор е естетичен елемент от времето на италианската ренесанска градина. Дървото е сред символите на Рим, където много исторически римски пътища, са украсени с линии от каменни борове. Каменни борове по Via Via Appia, са един от най-важните растителни видове близо до Рим, Италия. Посетителите на Италия - по-специално Тоскана - няма да пропуснат да забележат дърветата, тъй като те доминират в пейзажа, заедно с високите тесни кипарисови дървета. От преди 30 години е започнало засаждането и разпространението на вида в тази държава, като много често е включен в декоративни решения. От пиния се създават и малки горички в италианските детски градини. Те растат добре и във Великобритания - стига да имат много светлина и пространство и сравнително добре дренирана почва. Каменият бор позволява подрязване и оформяне на короната по ваш избор, което прибавя плюсове към изборът му за декоративна растителност.

Пинии в гр.Рим

Каменни борове са засадени на хълмовете на пролива Босфора в Истанбул за декоративни цели по време на османския период. През 1700 г. P. pinea започва да се представя като декоративно дърво в други средиземноморски климатични райони на света и сега се среща често в градини и паркове в Южна Африка, Калифорния и Австралия. Той е натурализиран извън градовете в Южна Африка до степента, в която е включена като инвазивен вид там. Също така е засадена в Западна Европа до Южна Шотландия и на източното крайбрежие на Съединените щати до Ню Джърси.

В Обединеното кралство е спечелила наградата за градинско заслуги на Кралското градинарско дружество.

Малки екземпляри се използват за бонсай, а също така се отглеждат в големи саксии. Едногодишните екземпляри са сезонно достъпни като коледни елхи с височина от 20-30 сантиметра.

Пинията е култивиран в продължение на най-малко 6000 години за годни за консумация ядки, които са били търговски елементи от ранните исторически времена. Дървото е култивирано в целия средиземноморски регион толкова дълго, че е натурализирано и често се смята за местно отвъд естествения му диапазон.

Праисторическата територия на Pinus pinea включва Северна Африка в пустинята Сахара и Магреб по време на по-влажен климат, в днешен Мароко, Алжир, Тунис и Либия. Нейната съвременна природна гама е в средиземноморските гори, екологични и екорегиони в различни страни, включително следните:

1. Южна Европа

Иберийският иглолистен горски екорегион на Иберийския полуостров в Испания и Португалия; италианските склерофилни и полутвърди горски екорегиони във Франция и Италия; тиренейско-адриатическите склерофилни и смесени гори, екорегиони на Южна Италия, Сицилия и Сардиния; йонийските широколистни гори на източното крайбрежие на Йонийско и Адриатическо море в Хърватия и Албания; и екорегиона на южния Балкански полуостров в Гърция, който е екологичен и смесен в Егейския и Западна Турция.

В Гърция, макар че видът не е широко разпространен, в западната част на Пелопонес в Стрефилия се намира обширна каменна борова гора, разделящ лагуната Калогрия от Средиземно море. Тази крайбрежна гора е с дължина най-малко 12 километра, с гъсти и високи Pinus pinea, смесени с Pinus halepensis. Друго място в Гърция е Koukounaries - част от остров Скиатос. Там е разположена дълга половин километър гора от пиния и борове алепо, които се намират между лагуната и Егейско море.

2. Западна Азия

В Западна Азия иглолистните дървета са съсредоточени в Средиземноморския район на Турция, Южна Анатолия, Сирия, Ливан и Северен Израел.

3. Северна Африка

Каменният бор е установен в средиземноморски гори и екосистеми на Северна Африка, Мароко и Алжир.

4. Южна Африка

Там се откриват в провинция Западен Кейп, където боровете, според легенда са засадени от френските бежанци от "Хугенот", които са ги донесли там в края на 17 век от Франция.

Други употреби на пиния

Продукти с икономическа стойност, които допълнително се получават от иглолистното дърво са смола, кора за извличане на танини, празни черупки от ядки заедно с шишарките, които се използват като твърдо гориво. Ванилов ароматизатор се получава като страничен продукт при получаването на смоли от дървесината на бора. Понастоящем Pinus pinea се култивира в Средиземно море за опазване на околната среда, като например консолидация на крайбрежни дюни, опазване на почвата и опазване на крайбрежните селскостопански култури. От игличките на пинията се получава зелено или жълто-кафяво багрило, а от кората на ствола му смола. От нея се извлича вещество наречено терпентин, което намира широко приложение в леката промишленост.

Празните борови шишарки се използват като декоративни елементи в цветни аранжировки и също така служат като добро твърдо гориво. Дървеният материал е с лошо качество - груб и смолист, но се използва в производството на мебели. Смолата се употребява в лакове, за хидроизолация и като източник на колофон.

Каменният бор се оценява като декоративен в различни части от Европа, в които присъства мека зима.

Борови ядки

Ако успеете да стигнете до шишарките преди катеричките, при това че са най-известните ядливи борови ядки, може да ги добавите към салатата си или от тях да си направите песто (смес от билки, ядки и зехтин). Те са устойчиви на осоляване. Предлагат се и миксове от борови ядки, включващи Pinus koraiensis и Pinus armandii. Предпочитанията към различните видове ядки зависи от техния вкус, в предвид на това, че някои имат горчив до метален такъв. Производството варира в цикли от 2 до 6 години, като средният добив е около 15-22 кг пинова ядки на 100 кг шишарки. Шишарките се събират ръчно или със специален инструмент. Всеки работник може да събере около 400 до 600 шишарки на ден. Преди да стигнат до търговската мрежа, външното твърдо покритие на боровите семена се отстранява с помощта на специални машини, процес, който добавя допълнителни разходи за продукта.

Семената се консумират сурови или варени. Богати на масло, те имат мека текстура с нотки на смолист аромат. От тях се приготвя вкусна закуска, а може да се използват и като основна храна. Често се добавят към сладолед, сладкиши, пудинги и т.н. Те могат също така да бъдат смлени на прах и използвани като сгъстител и ароматизатор в супи и други подходящи кулинарни творения. Основен заместител са на кокосовите стърготини. Младите борови шишарки могат да се смилат на прах и също да се използват като ароматизатори.

Семената на пинията, популярно известни като "борови ядки", се ползват от хиляди години и се считат за деликатес още от римските войници. Милиони килограми от тях се събират всяка година по Средиземноморието. Докато все още са затворени, шишарките се събират заедно със семената, след което се загряват, за да бъдат освободени. Цели три години са необходими, за да узреят шишарките, превръщайки производството на "борови ядки" в дълъг процес - но си струва да чакаме. Семената се държат в тях, за да се запази свежестта им, докато дойде време за печене и консумация.

Те са широко използвани във френски и италиански ястия и са основен компонент на вид песто, съдържащо също босилек, пармезан, пекорино, чесън, сол и зехтин. Влагат се успешно и в производството на баклава.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Маслиново дърво


Маслиново дърво от Ситония, Гърция

Маслините (Olea) са род бавнорастящи, но дълголетни дървета от семейство Маслинови (Oleaceae), широко разпространени от Средиземноморието и Южна Африка до Югоизточна Азия, Южен Китай, Нова Каледония и Източна Австралия. Те са вечнозелени, с дребни листа, а плодът им има костилка. Клоните са тънки, но гъсто разположени. Листата на повечето маслини са покрити с восък, който ги предпазва при висока температура.

Най-известният вид е европейската маслина (Olea europaea), която се използва от древни времена за производство на зехтин или за ядене на самия плод. Плодовете на маслината за производство на зехтин са дребни и богати на масло. Най-подходящи сортове за нашите географски ширини и по-конкретно само в някои микро райони са сортовете Агрио (дива – зелена) и Петро (камък – черна). В България може да вирее единствено в Ивайловградско, Пловдивско – полите на Родопите и Петричко, както и по Черноморието, но само на защитени от вятър места. Маслиновите дървета могат да виреят в бедни почви, но издържат до -15 °C.

Плододаването започва 3 – 4 година като цветовете се образуват на младите клонки, а самите плодове узряват през есента и зимата. Клоните се подкастрят добре, за да дават повече плод. През 2009 в района на Кърджали са засадени 110 фиданки от студоустойчив испански сорт Арпекина присаден върху гръцка подложка, който издържа температури до -20 °C и притежава висока масленост.

Маслиново дърво от Пеаниа, Гърция

Употреба за храна и като подправка

Маслините са много горчиви докато са сурови. Tе се подкиселяват като се слагат във вода, която се подменя всеки ден в продължение на месец, за да се изцеди горчивината им. След 1 месец като вече не са горчиви, накисват се в сол и лимон и за няколко дни са готови. Това е един от начините за приготвяне на сурови маслини.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Маслина

Европейска маслина, Испания

Маслина европейска (Olea europaea) представлява вид вечнозелено маслиново дърво, което принадлежи съответно към семейство Маслинови (Oleaceae). В исторически план тя е най-старото култивирано дърво и един от най-студоустойчивите видове.

Някои археологически данни показват, че маслините може би са били опитомени в източния средиземноморския регион преди 10000 години. Други данни сочат, че Olea europaea за първи път е култивирана в Крит и Сирия преди повече от 5000 години. Около 600 г. пр.н.е. отглеждането на маслини се разпространява в Гърция, Италия и други средиземноморски страни. Тя е била тясно свързана с религията, културата, медицината и кулинарията на народите в продължение на хиляди години.

Маслини, чиито кожа и месеста част са черни на цвят, са боядисани и опасни за консумация. Хубавите маслини и годни за консумация никога не са с абсолютно черен цвят.

Устройство на маслина

Маслината се развива под формата на дърво или храст и рядко надвишава 15 метра височина. Стволът й е усукан и груб. Силно разклонени, клонките й имат зеленикаво-черно до сребристо-зелено оцветяване. По-старите от тях са с грапава кора, която е светло или тъмносива, докато по-младите са гладки или леко оребрени.

Има стребристо сиво-зелени листа, дълги от 4 до 10 см и от 1 до 3 см широки. Те са срещуположно разположени, с гладки листни ръбове. Горната им повърхност може да бъде лъскава тъмно зелена, а долната лющеща се сребристо белезникава.

Цветовете й са малки, кремави до жълтеникаво-бели, много ароматни и произвеждащи голямо количество прашец. Прорастват от пазвите на листата, имат 4 перести венчелистчета, с дължина около 3 мм и две тичинки. Събрани са в продълговати съцветия тип грозд. Цъфтежът се наблюдава през пролетта.

Плодът на маслината е костилков, голям средно до 2,5 см (дължина 15-30 мм и ширина 6-20 мм), с дебелина на месестата част до 1 см. Има кръгла или овално-продълговата форма. Костилката е тъмно кафява на цвят, елипсовидна по форма, с дължина 10-15 мм, със заострени или заоблени върхове. Маслините се берат когато кожицата им е оцветена от зелен до лилав цвят.

Разпространение на маслина

Ареал на разпространение на Европейска маслина

Маслината се установява в голяма част от Африка, Средиземноморския басейн от Португалия до Леванта, Арабския полуостров, в южна Азия на изток до Китай, както и на Канарските острови, остров Мавриций и Реюнион. Видът се отглежда на много места и е считан за натурализиран в Испания, Алжир, Франция (включително Корсика), Гърция, Турция, Кипър, Малта, Хърватия, Словения, Албания, Крим, Египет, Израел, Иран, Ирак, Италия, Аржентина, Йордания, Мароко, Палестина, Сирия, Саудитска Арабия, Тунис, Ливан, Ява, Норфолските острови, Калифорния и Бермудските острови.

В България се отглежда в най-южните райони на страната - около град Ивайловград и град Свиленград.

Използваема част на маслина

Употребява се плодът на маслиновото дърво и полученият зехтин от него.

Химичен състав на маслинa

Маслината съдържа витамини от групата В, витамин А, витамин D, витамин Е, витамин C.

листата на маслиновото дърво съдържат - терпеноиди, секоиродоиди, флавоноиди, хининови алкалоиди;
маслото от маслина съдържа - глицериди на маслената киселина, горчиви и дъбилни вещества, витамини (А, В1, В2), калций.
Колкото по-зряла е маслината, толкова повече зехтин съдържа.

Лечебни свойства и приложение на маслина

За да бъдат в състояние да оцелеят при горещ и сух климат, маслиновите дървета имат малки листенца със защитно покритие и космата долна страна, която забавя транспирацията. За да произведе повече плодове, дървото се подрязват. Маслините узряват през есента и в началото на зимата. С увеличаване на съдържанието на масло в тях, те променят цвета си от зелен на виолетов до почти черен. Първо се берат зелени маслини.

Поради съдържанието на елеуропеин, маслината не може да се консумира директно след откъсването й от дървото. Елеуропеинът в нея й придава изключително горчив вкус. Тя подлежи на обработка, последвана от осоляване, мариноване или изсушаване.

Често маслините се консумират като предястие. Те възбуждат апетита, предпазват от заболявания на стомаха като язва и гастрит. Добавят се към алкохолни коктейли, като в тях асимилират част от токсичните вещества, с което помагат да се избегне махмурлука. В търговската мрежа маслините се предлагат обработени и гарнирани по различен начин, отговарящи на различните вкусови предпочитания на клиентите. Включват се в множество кулинарни произведения, като основна или гарнираща съставка.

Свойства на маслината

слабително
подобрява храносмилането
подтиска обилното потене
болкоуспокояващо
спазмолитично
ранозаздравяващо

Състояния и заболявания, които се повлияват положително при консумацията на маслини и зехтин или външно приложение на маслиновото масло

главоболие
болки в сърдечната област и гърба
високо кръвно налягане
маточни кръвоизливи
левкорея
астма
очни заболявания
косопад
кожни наранявания и обриви
спазми и заболявания на нервите - втрива се масло
херпеси
копривна треска

Начини на употреба

външно - гаргара от листа
вътрешно - директна консумация на плода
в медицината и фармацията - маслинено масло (за приготвянето на мехлеми, емулсии, лосиони и пр.)
в хранителната индустрия - за производство на зехтин
Отвара от зехтинови листа против високо кръвно налягане - 1 с.л. нарязани листа се заливат с 1 чаша вряла вода. Ври няколко минути, прецежда се и се приема на няколко пъти през целия ден.

Зехтинът

Зехтин

След смилане на маслините на паста, от тях се изстисква сок. Чрез центробежно сепариране от сока се извлича маслиновото масло - зехтинът. Зехтинът е класифициран съгласно метода на производство и съдържанието на олеинова киселина в него. Virgin или зехтинът получен чрез студено пресоване, съдържа до 2% олеинова киселина. Рафинираното маслиново масло се получава чрез използване на топлина или екстракция с разтворител и изисква по-нататъшна обработка до получаване на олио (съдържа до 3,3% олеинова киселина). Остатъчната маслинова маса се използва като източник на негодно за консумация промишлено масло (съдържащо повече от 3,3% олеинова киселина), а също така като храна за животни и като тор. Отпадъчните продукти от производството на маслиново масло може да се използват като източник на съединения за направата на лекарства за лечение на сърдечно-съдови заболявания.

Полезните качества на маслиновото масло са били приписвани на състава му - мастна киселина, наличие на фенолни съединения, които имат антиоксидантни, съдоразширяващи, антитромбоцитни и противовъзпалителни ефекти.

Зехтинът е богат на ненаситени мастни кисели, поради което предпазва от развитието на атеросклероза, сърдечно-съдови заболявания, понижава холестерола и риска от инфаркт на миокарда. Олеиновата киселина в него предпазва от развитието на рак на гърдата. Облекчава главоболие, поради съдържанието на вещество в зехтина с действие подобно на ибупрофена.

Зехтинът се използва като масло за готвене, в салатни сосове, и като консервант за храни. Намира приложение в козметиката и във фармацевтичната индустрия. Безопасната доза за възрастни е две супени лъжици маслиново масло на ден. Фактите показват, че хората, чиито диети включват зехтин имат намален риск от развитие на рак на гърдата и рак на дебелото черво. По същия начин диета, богата на зехтин (и с ниско съдържание на наситени мазнини), се свързва с намален риск от сърдечно-съдови заболявания, високи нива на холестерол и високо кръвно налягане.

Други приложения на маслината

Маслинови дръвчета се засаждат с декоративна цел, като противопожарни просеки, като преграда срещу вятъра и с цел контролиране ерозията на почвата в средиземноморския климатичен район.

Дървесина на маслиновото дърво се използва в производството на мебели в Южна Африка. Тя и костилките са отлично твърдо гориво.

Интересно за маслината

Гърците са обожествявали маслиновото дърво. Маслинената клонка за тях е олицетворение на плодородието и мъдростта. Тя е известна и като символ на мира и победата. В началото на Олимпийските игри победителите са били увенчавани с венци от маслинови клонки.

За египтяните маслината е символ на плодородието.

Християните вярвали, че гълъб с маслинена клонка в човката ще извести примирието между Бога и хората.

Маслиновото дърво расте много бавно, затова някои народи са го приемали за безсмъртно. Оттам идва и почитта към него. Смята се, че някои дървета са на повече от 1000 години. Често е наричано "вечното дърво".

За Авицена маслината е била лекарство при почти всички заболявания.

Горещият темперамент на мъжете от средиземноморието, според поверие, се осланя на консумацията на маслини, които почти ежедневно присъстват в менюто им.

Маслината в козметиката

Консумацията на зехтин, според австралийски учени, помага за заличаване на фините бръчки и гънки по лицето. Това негово свойство се дължи на олеиновата киселина в състава му, която прониква в клетките на кожата и ги изпълва. Екстракт от маслини присъства в много козметични миещи средства и кремове.

Внимание!

Прашецът от цветовете на маслиновото дърво е една от най-важните причини за сезонна респираторна алергия в средиземноморските страни. Били са описани и случаи на контактен дерматит и хранителна алергия към маслиновите плодове и зехтина.

https://medpedia.framar.bg/

Къде расте най-старото живо маслиново дърво в света?(видео)

Най-старото маслиново дърво в света се намира в село Ано Вувес, в регион Ханя на остров Крит. Древното дърво е на повече от 3 000 години, както е определено от международната научна общност, пише greekreporter. сom.

Маслиновото дърво във Вувес има ствол с обиколка 12,5 метра и диаметър 4,6 метра. То принадлежи към местния дървесен сорт tsounati и е присадено на височина три метра върху диво маслиново дърво.

Вследствие на присаждането стволът му е толкова красиво оформен от природата, че наподобява скулптура. През 1990 г., след единодушно решение на префектура Ханя, маслиновото дърво от Вувес е обявено за природен паметник от голямо значение поради статута му на най-старото дърво от този вид в света.

The World's Oldest Living Olive Tree Is in Crete

От плодовете на древното маслиново дърво се произвежда най-доброто маслиново масло в света, което превръща района в легендарно място за отглеждането на маслини на остров Крит. Стволът на дървото сега е кух, тъй като няма сърцевина, затова маслината се обновява навън, а сърцевината постепенно изгнива. Тъй като маслиновото дърво непрекъснато обновява дървесината си, то служи като символ на безсмъртието от древни времена.

Хиляди туристи посещават зашеметяващото дърво всяко лято, за да се възхитят и за да научат историята му. Впечатляват се от внушителния му ствол, но и от факта, че то е останало живо и плодоносно в продължение на 3 000 години. На мястото, където се намира, включително и на целия хълм, на който са разположени няколко села, има хиляди маслинови дървета. Счита се, че в малките селца се произвежда най-добрият зехтин в света.

https://trip.dir.bg/patevoditel/kade-raste-nay-staroto-zhivo-maslinovo-darvo-v-sveta-video

[Hatshepsut]

Кокосова палма

Кокосовата палма (Cocos nucifera) е растение от семейство Палмови (Arecaceae). Вирее в Африка, Америка, Океания и Азия. Обичайно расте в близост до тропични плажове, но се среща и на 1000 м надморска височина.

Наименование

Научното наименование на рода произлиза от португалската дума coco (,,маймуна") и дадено поради петната на ореха, които го правят подобен на маймунска муцунка. Видовото име nucífera – от латинската дума nux (,,орех") и ferre (,,нося").

Произход и разпространение

Родината на кокосовата палма не е точно известна – предположително е от Югоизточна Азия (Малайзия). Сега е повсеместно разпространена в тропиците на двете полукълба, както в диворастящ, така и в агрокултурен вид. На Филипините, Малайския архипелаг, полуостров Малака, в Индия и на Шри Ланка се отглежда от праисторически времена. Кокосът е растение на крайбрежията, предпочитащ пясъчни почви, поради което първо място по обемите на производство заема Индонезия. Разширяването на неговия ареал става както с помощта на човека, така и по естествен път: кокосовите орехи са водонепроницаеми и свободно плуват, разнасяни от океанските течения, съхранявайки при това своята жизнеспособност.

Карта на естественото разпространение на кокосовата палма от 1933 година

Ботаническо описание

Кокосовата палма достига на височина около 30 m, листата ѝ са перести с дължина от 4 до 6 m. Старите листа опадват като оставят ствола оголен и гладък.

Най-много се култивира в Югоизточна Азия, но има обширни плантации и в карибския район, по-специално на Ямайка и Юкатан в Мексико.

Кокосова палма - ботаническа илюстрация от 1887г.

Плодът на кокосовата палма е кокосовият орех.

Кокосов орех

Кокосовият орех е плодът на кокосовата палма (Cocos nucifera). Това е един от малкото плодове, чиито названия не произлизат от гръцки, а името му идва от португалската дума за маймуна (coco) поради приликата между петната върху обвивката на плода и маймунското лице. Представлява средно голям зелен плод, в който има голям орех с три трапчинки. Във вътрешността на ореха има бяла твърда ядлива ядка (копра), и течност (кокосова вода), която се пие само при недозрели плодове, тъй като иначе причинява разстройство. Широко разпространен в тропиците.

Плодът расте на високи до 30 m палми, даващи според вида и възрастта си от 5 до 150 плода годишно. Всеки кокосов орех тежи от 1,5 до 2,5 kg. Кокосовият орех има високо съдържание на мазнини – 36,5%, съдържа още калий, фосфор, желязо, витамини от групата В.

Кокосовият орех намира приложение в хранително-вкусовата индустрия. От копрата (месестата част на ядката) се добива кокосово мляко и кокосово масло, а когато се изсуши може да се настърже на кокосови стърготини.


https://bg.wikipedia.org/wiki/Кокосова_палма

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кокосов орех

Кокосовата Палма (Cocos nucifera) е единственият представител на рода си от семейство Палмови (Arecaceae). Интересното е, че ботаниците все още не са успели да установят историческата родина на кокосовите дървета. В продължение на няколко милиона години кокосовите палми са се заселили по бреговете на целия тропически пояс на Земята.

В природата това е вид с продължителност на живота до 100 години, но в закрити условия тя не живее дълго – до около 6 години. Въпреки това младото кокосово дърво, което още расте от кокосовия орех, изглежда много впечатляващо в саксия и може да оцелее достатъчно дълго време, за да ви радва.

Описание на кокосова палма

На места с естествен растеж тази палма достига значителна височина (до 30 м), но у дома, където се отглежда като декоративно-листна култура, ограничавайки се до ранен етап на развитие, тя достига до 1 - 2, 5 м височина и до 0, 5 – 1 м ширина.

Ствол на Кокосова палма

Кокосовата палма се отличава с големите си извити листа, подобни на пера, събрани в розетка в горната част на стъблото. Те са съставени от множество дълги и тесни (10-15 см дълги, 0,5 см широки) дялове, тъмнозелени от горната страна и сиво-зелени отдолу. При възрастни екземпляри се развива истински ствол, листата остаряват, растението започва да дава плодове, образувайки орехи.

Орехът, от който е пораснала, не трябва да се отделя от палмата, тъй като младото растение използва хранителните му запаси през първите 3 години от растежа.

На какво да обърнете внимание, когато купувате кокосова палма:

- да няма признаци на заболяване и вредители по листата – петна, плака, паяжини, гниене, неприятна миризма;

- да няма вредители по почвата и ядката;

- да няма увредени части – листа, ствол, ядка;

- на добре развитото растение корените стърчат от саксията.

Грижи за кокосовата палма у дома

Температурите трябва да са високи през цялата година, тъй като кокосовото дърво е много топлолюбиво. През лятото е препоръчително температурата за кокосовата палма да се поддържа в диапазона 22-28 °С, през зимата - тя не трябва да пада под 18 градуса. Под 16 градуса за две седмици дървото може да загине. При температура под 0 градуса дървото директно загива. Палмата също не понася студени течения от прозорец или климатик.

Осветление за кокосовата палма

Кокосовото дърво се нуждае от ярко осветление, тъй като изисква много слънчева светлина. Може да издържи и на пряка слънчева светлина, но за предпочитане е да през периода май-юли да се засенчва от 11 до 15 часа. През лятото по правило кокосовото дърво има достатъчно осветление, особено ако държите саксията с палмата до добре осветен прозорец, но през зимата почти винаги се нуждае от допълнително осветление. Толерира частична сянка за кратко.

Поливане на кокосовата палма

Кокосовото дърво се полива доста пестеливо. Избягвайте да заливате ядката, за да не загнива. Кокосовата палма се полива малко по-обилно и по-често през летните и топлите пролетни месеци, като почвата не трябва да изсъхва. През зимата е достатъчно да се поддържа почвата леко влажна, полива се до веднъж седмично. В саксията не трябва да има излишна влага и застой на вода, както и не трябва почвата да изсъхва напълно.

Влажност

Кокосовото дърво е много взискателно към влажността на въздуха. Оптималната влажност за развитието му е 80-90%. При влажност под 50% листата започват да изсъхват. Палмовите листа трябва да се пръскат ежедневно с топла мека утаена вода през цялата година. Растението може да се ли постави върху палет с мокри камъчета. Не трябва е да се обработват листата на кокосовата палма с "течен восък", те трябва да дишат свободно.

Почва за кокосовата палма

Почвата за кокосовата палма трябва да бъде песъчливо-глинеста, добре дренирана, леко кисела или неутрална и да се състои от тревна почва, хумус и торф в съотношение 1:1:1. След това тази смес трябва да се смеси с еднакъв обем експандирана глина, пясък и глина. Можете да използвате готова смес за палми.

Торене на кокосовата палма

Подхранването на кокосовото дърво се извършва от пролетта, веднъж на 2-4 седмици с разтвор на органични и минерални торове, подходящи за палми. Най-подходящи са гранулираните с бавно освобождаване, които са удобни, защото се внасят еднократно през пролетта. През есента и зимата подхранването на стайното растение може да бъде пропуснато.

Пресаждане на кокосова палма

Кокосовата палма не трябва да се пресажда често. Тя се задоволява с много малко количество пръст и саксията, в която е поставена – ядката (ореха) и е достатъчна. Младо кокосово дърво може да се пресажда веднъж годишно. След третата година обикновено се пресажда в нова саксия на всеки 2-3 години през пролетта, ако корените престанат да се побират в саксията.

Изберете саксия малко по-голяма от предишната и използвайте същия субстрат, като поставите и дренаж. В новата саксия, палмата се засажда на същото ниво, на което е била в старата. Ако част от корените са се отчупили, може да премахнете няколко стари листа от палмата, за да се намали изпарението. Внимавайте да не повредите ствола, особено в основата, защото растението може да загине. Когато корените имат достатъчно място, през пролетта само се заменя само най-горният слой почва в саксията.

Размножаване на кокосова палма

Размножаването на кокосовата палма става само с помощта на плодовете. Можете да поникнете кокосов орех у дома. Трябва ви пресен зелен неузрял плод. За да направите това първо го накиснете във вода с температура не по-ниска от 25 градуса. След това той се поставя върху мокър торф в саксия с диаметър 2 пъти по-голям от ореха. Заравя се наполовина.

Изгражда се подходящ парник. През порите на черупката на ореха пробиват стъблото и корените. Покълва добре при условия на висока температура (27-30 ° C), разсеяна светлина и висока влажност (90-100%). Парникът трябва редовно да се проветрява, така че да не плесенясва. След появата на кълнове кокосът се прехвърля в саксия със субстрат, който трябва леко да покрива дъното на ядката.

Цъфтеж на кокосовата палма

Цъфтежът на кокосовата палма не се случва в домашни условия. В природата, след като започне да цъфти, кокосовото дърво цъфти през целия си живот. Еднополовите цветове са събрани в метловиднии съцветия, достигащи до 1, 2 м дължина. Любопитен факт е, че от сока на съцветията на кокосовата палма се получават кокосова захар и вино.

Подрязване на кокосовата палма

Изрязват се само мъртви и счупени листа. Тези с частично променен цвят не се махат, тъй като палмата извлича от тях хранителни вещества. Можете да отрежете само кафявите върхове на листата. Трябва много да се внимава да не се нарани стъблото на растението. Никога не премахвайте повече листа, отколкото са израснали!

Болести и вредители по кокосовата палма

Кокосовите листа пожълтяват от недостатъчно поливане на растението. Интензивността на поливането трябва да се увеличи, като се гарантира, че излишната вода не се застоява, а се изтича в чинийката.

Хлорозата (жълти листа с зелени жилки) се причинява от липса на хранителни вещества, обикновено манган и желязо.

Изгорелите краища на листата показват начален процес на гниене на корените от преовлажняване. Трябва да се смени саксията и почвата, като се изрежат изгнилите корени и се направи добър дренаж. Поливането се намалява.

Върховете на листата на кокосовата палма стават кафяви от прекалено сух въздух в помещението. Необходимо е да се увеличи интензивността на пръскането, а през лятото проветрявайте помещението по-често.

Кокосовите листа потъмняват и изсъхват, както и спира растежа на палмата от твърде ниски стайни температури. Температурата в стаята трябва да бъде повишена.

Медната токсичност се проявява с елипсовидни петна по листата се дължи на неправилно торене или използване на фунгициди с мед. Флуоридната токсичност се проявява в потъмняване на върховете на листата, причината е използването на торове с флуорид, като суперфосфат.

Когато се зарази с акари, върху листата и стъблата на кокосовата палма се появява бял цвят В този случай е необходимо да избършете листата и да третирате стайното растение с разтвор на акарицид.

Типични вредители на кокосовата палма са паяжинообразуващите акари, щитоносни въшки, лъжещитоносни въшки, трипси и листни въшки. Третират се по обичайния начин.

https://kaktus.bg/

[Hatshepsut]

Финикова палма

Финиковата палма (Phoenix – ,,феникс" поради това, че след смъртта тази палма се възражда с млади издънки от корените) е род растения от семейство Палмови (Arecaceae), включващ 18 вида, чиито плодове са костилкови, известни като фурми.

Описание

Възрастният индивид представлява дърво със средно тънък ствол, носещ на върха розетка от дъговидно извити перести листа. На ствола остават дръжките на отмрелите листа. Период на цъфтене: август – септември. Съцветията излизат от пазвата на листата, като на едно растение те биват или мъжки, или женски, тоест тя е двудомно растение. Плодът (фурмата) представлява продълговата ягода, с дължина 2 – 7 cm, покриваща твърдо семе с продълговата бразда.

Фурми и костилки

Размножаване: чрез семена или издънки.

Като декоративни основно се отглеждат 3 вида:

♦ Phoenix dactylifera (същинска финикова палма)
♦ Phoenix canariensis (канарска финикова палма)
♦ Phoenix roebelinii


Разпространение

Родината на канарската финикова палма са Канарските острови.

Прозходът на Phoenix dactylifera (в превод от латински означава ,,феникс, имащ пръсти") е Месопотамия, но от дълбока древност се отглежда като културно растение в Северна Африка, Индия. Напоследък се отглежда в Южна Европа и Америка като парково растение. Възрастните индивиди имат право, достигащо до 30 m, стъбло. Наричат я още пясъчна красавица. По думите на един арабски поет краката на тази палма са във вода, а главата ѝ е в небесния огън, което говори, че тя е класическо оазисно растение.

Тя е един от екзотичните представители, отглеждани в България като стайно растение. Напоследък на някои места се отглеждат на открито, като изискват през зимните месеци да бъдат покривани с предпазваща от студа конструкция и поставяне на източник на топлина. Според някои ентусиасти зимата на 2006 – 2007 г. е била благосклонна и е пощадила незащитени финикови палми, засадени на открито.

Стопанско значение

Клон с фурми

В своето семейство финиковата палма отстъпва по стопанско значение единствено на кокосовата палма. Вавилонците твърдели, че от тези палми могат да се получат толкова продукти, колкото са месеците в годината. В пустинните местности на Северна Африка и Близкия изток тя е била основен източник на храна в продължение на хилядолетия. По тези места тя се отглежда вече 4000 години. Изображения на този вид са намерени на древноегипетските паметници. Херодот, Теофраст, Страбон и Плиний Стари са писали, че финиковите палми се отглеждат от Вавилон до Канарските острови.

Вкусните плодове съдържат много витамини и ценни въглехидрати, заради което и до днес се използват в традиционните местни ястия. Фурмите на финиковата палма са вече разпространен вносен продукт в България, достъпни в изсушен вид. Узрелите фурми са оранжеви, а след ферментация стават тъмнокафяви. Пресните плодове са твърди, не са вкусни и не са така сладки. Ферментацията ги превръща в добре познатите ни фурми.

За стопанско отглеждане се използват определени сортове на финиковата палма. Добър, макар и не максимален, за една финикова палма се счита добив в рамките на 45 – 90 кг. плодове. Палмата започва да получава такъв добив, когато растението е на възраст от 10 – 15 години и експлоатацията му може да продължава още 100 – 200 години.

В голяма част от Северна Африка и Западна Азия фурмите са основен хранителен продукт, а техният експорт представлява важно перо от селското стопанство. Финиковите палми се отглеждат не само в родината им, но и в плантации в югозападната част на САЩ, пренесени за първи път в Новия свят от испанците.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Финикова палма

Обикновена финикова палма (P. dactylifera)

Същинска финикова палма (Phoenix dactylifera) е диплоидно, многогодишно растение, принадлежащо към род Финикови палми (Phoenix), семейство Палмови (Arecaceae).

Род Phoenix включва 18 вида финикови палми. Плодовете им са познати като фурми. Те са били основна храна в Близкия Изток в продължение на хиляди години. Смята се, че Phoenix dactylifera е произлязла от областта, която сега е Ирак и е била култивирана още в древните времена в земите от Месопотамия до праисторически Египет. Древните египтяни са използвали плодовете, за да направят вино и за храна. Данните от вкаменелости показват, че финиковата палмата съществува от поне 50 милиона години. От своя център на произход, отглеждането на палми се разпространява през Арабския полуостров, Северна Африка и Близкия изток. Отглеждането на финикови палми има много важно значение за историческото развитие на Близкия Изток. Култивирането им в пустинни райони е било свещен признак за плодородие. Разпространението на палмата е пряко свързано с обхвата на исляма и достига южна Испания и Пакистан. Испанците са първите, които започват отглеждането на финикови палми извън Арабския полуостров, Северна Африка и Близкия изток. След това видът се разпространява и в Австралия, Индия, Мексико, Южна Африка, Южна Америка и Съединените американски щати. Той е основен източник на доходи и храна за местното население в много страни и е изключително важен за икономиката, обществото и околната среда на тези страни.

Устройство на същинска финикова палма

Същинската финикова палма (Phoenix dactylifera L.) е диплоидно (2n = 2x = 36), многогодишно и едносемеделно растение. На едни от дърветата се развиват женски цветове, а на другите мъжки, което означава, че дърветата могат да бъдат мъжки и женски. Phoenix dactylifera са средно големи, растат поотделно или образуват купчина с няколко стъбла от една кореновата система. Въпреки, че формата им прилича на дървесната, те не притежават дървесна тъкан, но са способни да развият влакнести, тромави, припокриващи се стъбла и могат да израстват до 15-25 метра височина.

Листата са с дължина 3-5 м, с шипове на дръжката и набраздени с около 150 отделни листенца, образуващи целият лист. Отделните листенца са с дължина 30 см и ширина 2 см.

Палмите цъфтят когато температурата се повиши над 18 ° С и образуват плодове при температура повече от 25 ° C. Цветята (по-късно и плодовете на женските дървета) се носят върху плоско, стесняващо се стъбълце (дръжка), известно като "плодови дръжки" в женските дървета. Както женските, така и мъжките цветя обикновено имат три чашелистчета и три венчелистчета. Мъжките цветя обикновено са восъчно бели, а женските са жълтеникаво-зелени. Плодовете се развиват след оплождане на яйцеклетките.

Те преминават през четири различни етапа на зреене, които изразяват промените в цвета и химическото им съдържание. По време на първата фаза, плодът бързо увеличава своите размери. Цветът на плодовете се променя от зелено по време на фаза 1 до тъмен цвят, характерен за сорта по време на фаза 2. Тъмния цвят се обуславя от наличието на голямо количество водоразтворими танини. Плодовете по време на трета фаза се характеризират с потъмняване на цвета до кехлибар, кафяво или почти черно, придружено от омекотяване и увеличаване на неразтворимите танини. По време на последната четвърта фаза плодовете губят голяма част от водата, достигат високо съотношението захар / вода необходимо за предотвратяване ферментацията.

Плодовете на финиковата палма варират по размер и форма в зависимост от сорта, културата и околната среда. Средно палмата дава 40 килограма плод годишно, като при интензивно отглеждане е възможно да се получи добив над 100 килограма. Женските растения започват да дават фурми на възраст от 4 до 6 години и достигат максималното си производство в рамките на 15 до 20 години.

Разпространение на финикови палми

Phoenix dactylifera са разпространени в дивата природа и в култивирано състояние. Срещат се от Канарските острови, от Мароко на запад до Индия на изток. Виреят във всички вътрешни и крайбрежни части на Северна Африка, в южните части на Балканския полуостров и Мала Азия, в Сирия, Палестина, Ирак, Иран, Италия, Испания, Калифорния, САЩ, Австралия.

Култивиране на финиковите палми

Средният икономически живот на градина с финикови палми е от 40 до 50 години, но някои от тях са продуктивни до 150 години. Поради биологията на палмата, нейното култивиране има редица необичайни характеристики, които не са често срещани при други трайни насаждения. Короната на дървото трябва да бъде достъпна за опрашване, обединяване, покриване, събиране на реколтата и подрязване. Въпреки, че Phoenix dactylifera могат да издържат на дълги периоди на засушаване при високи температури, големи количества вода са необходими за енергичен растеж, висок добив и висококачествени плодове.

Използваема част на финикова палма:

плодове (фурми);
семена;
корени;
цветен прашец;
листа.

Химичен състав на финикова палма

Растението съдържа следните вещества:

Na+(натрий);
К+ (калий);
Mg²⁺ (магнезий);
Ca²⁺ (калций);
Cl- (хлор);
S^2- (сяра);
P (фосфор);
Fe (желязо);
Se (селен);
Zn (цинк);
I (йод);
Al (алуминий);
Cu (мед);
фолиева киселина;
16 аминокиселини;
витамини А, В1 и В2;
въглехидрати;
флавоноиди;
сапонини;
холестерол;
естрон.

Лечебни свойства и приложение на финикова палма

Phoenix dactylifera произвеждат много продукти, които са полезни за хората. Използват се за медицински цели, в кулинарията, за изработката на различни предмети за дома. От растението се използват семената, листата, корените, плодовете, цветният прашец.

Употреба за медицински цели

Phoenix dactylifera притежава редица полезни ефекти:

антиоксидантен;
противотуморен;
антимикробен;
антидиабетогенен;
противовъзпалителен;
нефропротективен;
положителен ефект при репродуктивни проблеми;
пургативен;
афродизиак.

Антиоксидантен ефект: Антиоксидантите са вещества, които дезактивират свободните радикали, като по този начин им пречат да навредят на организма. Предотвратяването на действията на свободните радикали е важна стъпка в управлението на болестите. Лечебните растения и техните съставки играят жизнено важно значение за неутрализиране или инхибиране на свободните радикали чрез антиоксидантна си активност. Фурмите имат висок състав на въглехидрати, соли и минерали, диетични фибри, витамини, мастни киселини и аминокиселини. Те играят важна роля в неутрализирането на свободните радикали и вследствие от тази си активност потискат развитието и прогресията на различните видове заболявания.

Противотуморен ефект: Ракът е многофакторно заболяване. Промяната в нормалния механизъм на действие на гените е основната причина за възникването и развитието на рака. Съставките на лечебни растения като флаваноиди и фенол играят значителна роля при контрола на рака чрез регулиране на генетичните пътеки, без да причиняват странични ефекти. Фурмите притежават жизненоважен ефект при инхибирането на ензими от фаза I на развитието на тумори, като например CYP450.

Антимикробен ефект: Настоящият начин на лечение на бактериални инфекции се основава на антибиотици, който е скъп и причинява нежелани странични ефекти. Природните продукти и съставките им са добър подход при контрола на инфекцията, тъй като те са евтини, ефективни и не притежават странични ефекти. Финиковата палма и нейните съставки играят значителен ефект в превенцията или лечението на бактериални заболявания. Проучвания показват, че матанолът и ацетонът, съдържащи се в листата на растението, инхибират растежа на много Грам- положителни и Грам- отрицателни микроорганизми.

Антидиабетогенен ефект: Захарният диабет е едно от често срещаните метаболитни нарушения и 2.8% от населението страда от това заболяване в целия свят. Природните продукти и съставките им са добър подход при контрола на диабета, тъй като те са по-малко токсични и нямат странични ефекти, отколкото синтетични. Точният начин на действие на фурмите в контрола на диабета не е напълно изяснен, но може да се дължи на повишаване на секрецията на инсулин и потискане на абсорбцията на глюкоза. Различните активни съставки, присъстващи в екстракт от финикова палма, като флавоноиди, стероиди, фенол и сапонини играят ролята на антидиабетогенни фактори.

Противовъзпалителен ефект: Възпалението е един от важните физиологични защитни механизми срещу различни фактори като инфекция, изгаряне, токсични химикали, алергени и други стимули. Неблагоприятният възпалителен процес показва жизненоважна роля в развитието и прогресирането на различни заболявания. Активните вещества съдържащи се във фурмите има силно изразен противовъзпалителен ефект.

Предпазващ бъбреците ефект: Фурмите намаляват концентрацията на плазмения креатин и урея.

Ефекти при репродуктивни проблеми: Фурмите са с уникални съставки и всяка една от тях играе роля в управлението на репродуктивните проблеми. Екстрактът от корените на Phoenix dactylifera съдържа холестерол, рутин, естрон, които положително повлияват репродуктивните функции на човека.

Финиковата палма се използва при следните състояния:

стомашно-чревни проблеми;
възпалено гърло;
простуда;
треска;
цистит;
оток;
чернодробни заболявания;
бъбречни заболявания;
противодействие на махмурлука;
диария;
зъбобол;
сърдечно-съдови заболявания;

Употреба в кулинарията

Фурмите могат да се консумират в прясно, изсушено състояние или в различни обработени форми. Фурмите са високо енергийни източници на храна с високо съдържание на захар. Съдържат 290 калории на 100 грама. Фурмите се предлагат в различни форми, включително цели, дехидратирани парчета, нарязани на кубчета и мацерирани плодове. Те могат да се използват в зърнени храни, пудинг, хляб, пресовани сладкиши, бисквити, сладкарски бонбони, сладолед и шейкове. Могат да се превърнат в сок, оцет, вино, бира, захар, сироп, мед, хляб.


Приложение на листата на финиковата палма

Можете да използвате здравите, влакнести листа, за да направите въжета, и да оплетете от тях кошници и каси. Ако сте особено креативни, можете да ги използвате като тъканен заместител на външни конструкции, като тента.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Смирна

Смирна (Commiphora myrrha, Commiphora molmol), е дърво от семейство Бурсерови (Burseraceae). От сока му се получава смола с приятен аромат. Дървото е с произход от Арабския полуостров (Оман, Йемен) и Африка (Джибути, Етиопия, Сомалия, Североизточна Кения).

Описание

Смирната достига до 5 m височина. Има мека кора и несвързани клонове, малко листа и малки бели цветчета. Обитава между 250 и 1300 m надморска височина с годишни валежи между 23 и 30 cm. Вирее предимно във варовикови почви.

Етимология

Произхода на думата ,,myrrh" (,,смирна") произлиза от арамейското ܡܪܝܪܐ (murr) и арабското مر (mur), което означава ,,горчиво". В гръцкия език, свързаната дума μύρον (mýron) става общ термин за парфюм.

В българския език производни думи са ,,миро̀" (светено масло) и ,,миропомазване". Светото миро е благовонна смес от елей (зехтин), гроздово вино и ароматни билки (обикновено между 20 и 57 на брой, без да е строго определен видът или броят им), което се вари при специален и сложен богослужебен ред. Миропомазването е едно от седемте тайнства на православната Църква.

Приложение

От древността смолата от смирна се ползва като парфюм, тамян и в медицината. От смирната се добива мирово масло, което има терапевтично приложение. През 5 век пр.н.е. Херодот отбелязва, че смирната била използвана от египтяните за балсамиране. Египетските жени изгаряли смирна, за да изчистят домовете си от бълхи. В Древен Египет са използвали благовонната смес кифа, чиито състав включвал вино, мед и смоли, сред които смирна. Наречена ,,мо яо" в Китай, смирната била използвана за лекуване на рани поне от времето на династията Танг.

Гръцка митология

Нимфи държат новородения Адонис до дърво от смирна олицетворяващо майка му Смирна

Според предание Адонис е роден при кръвосмешението на кипърския цар Кинирас с дъщеря му Смирна (Мира), заради което била наказана да се превърне в смирна (миртово дърво).

Споменаване в Библията

Смирната се споменава многократно в Стария завет на Библията като рядък парфюм с упойващи качества[4]. Смирната е един от трите дара на тримата влъхви, представени на детето Христос, според Евангелието на Матей. Според Евангелието на Марк, на Иисус е било предложено вино и смирна, преди разпятието.

Смирната е една от съставките ползвана при кадилния олтар (ketoret) – посветения тамян използван в Първия и Втория храм в Ерусалим, както е описано в Библията на иврит и Талмуда.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Смирна

Смирна (Commiphora myrrha) представлява малко дърво, дървовиден храст, който принадлежи към семейство Bursaraceae. Това е едно от основните дървета, използвани при производството на смирна смола, добита от изсушен сок от дърветата. На арабски се нарича ,,мър", което означава "горчив". Това е смолата на смирна. Нейното масло се нарича олеорезин. Етеричното масло от смирна се използва от древността за вдъхновяване на молитва и медитация и за укрепване / съживяване на духа.

Твърда, полупрозрачна жълтеникава смола се получава от рани по стъблото. Има ароматен вкус и мирис, но може да бъде и остра и горчива. Запалима е, но гори слабо. Използва се в парфюмерията и като тамян по време на религиозни церемонии. Първоначално е била употребявана и при балсамиране. Смирна е често срещана съставка на прах за зъби и се използва с боракс в тинктура, с други съставки, за изплакване на устата. Тя също се прилага като тинктура във ветеринарната практика за зарастване на рани.

Устройство на смирна

Билката израства на височина до около 4 метра и е много бодлива. Външната ѝ кора е сребриста, белезникава или синкавосива, обелена на големи или малки хартиени люспи от по-зелената подкора. Клоните приличат на гръбначен стълб и имат възли. Листата й са оскъдни, малки, овални и неравни. Te са трилистни, сивозелени или бледоцветни, много променливи по форма и размер, с дръжка дължина 1-10 мм. Могат да се намерят няколко странични листчета, понякога много малки, както къси, така и дълги и къси на издънките. Листата могат да бъдат елипсовидни, лопатовидни или ланцетни, атенюирани, клиновидни, заоблени или отсечени в основата, заоблени или остри на върха, 6-44 мм дълги, широки 3-20 мм, с 3-4 доста слаби основни вени, ръб цял или 6-зъбен от всяка страна. Цветята са с дължина 3-4 мм, често жлезисти, бледокафяви или жълто-червени, приосновни и тясно овални. Плодовете са 1-2 на съединени дръжки, яйцевидни, сплескани и клюновидни с дължина 2-4 мм. Семената са гладки с нежни подутини.

Разпространение на смирна

Смирна е характерна растителност за Етиопия и Сомалия, както и за Арабския полуостров. Дървото е местно за Арабския полуостров (Саудитска Арабия, Оман, Йемен) и Африка (Джибути, Етиопия, Сомалия, Североизточна Кения). Расте на надморска височина между 250 и 1300 м, със средногодишни валежи от около 23 до 30 см. Най-добре се справя на плитка почва, предимно в райони с варовик. Обикновено смирна не се култивира, по-голямата част от нея се добива от дивата природа. Това е важен вид, предпазващ почвата в райони, склонни към вятърна ерозия. Не може да расте на сянка. Предпочита суха или влажна почва и може да толерира суша. Устойчив е на суша и замръзване. Размножава се чрез семена или резници.

Използваема част на смирна

При нараняване кората на билката се отделя ексудат, който бива оставен да изсъхне. Събран бече като твърдо вещество, представлява смолата смирна. Ексудатът е слабо ароматизиран, вискозен, а смолата твърда, полупрозрачна и жълтеникава. Смолата има ароматен вкус и мирис - остър и горчив. Тя е запалима, но гори слабо. Продуктите й са високо ценени в Азия.

Етеричното масло от смирна е наситено кехлибарено на цвят с топъл, пикантен, горчив и опушен аромат. Днес маслото от смирна все още се счита за полезно за медитация и ароматерапевтите препоръчват естественото антисептично етерично масло при проблеми с кожата и устата.

Химичен състав на смирна

Commiphora myrrha е главният източник на смола смирна днес. Смирна е включена във формулировките на редица съвременни парфюми и се използва от много билкари като стягащо средство за лигавиците на устата и гърлото.

Изложена на въздух, смолата изсъхва, втвърдява се и се оцветява в червеникаво-кафяво. Смирна е частично разтворима в етанол (∼ 30% алкохол) и също така е частично разтворима във вода и в
етер. От древността смирната е служила като съставна част на тамян. Маслото от смирна е ценна съставка в парфюмите (балсамова, тежка миризма).

Плътното, бледожълто масло съдържа: α-пинен 1, дипентен [= (±) -лимонен], лимонен 2, куминалдехид 3, канелен алдехид 4, евгенол 5, m-крезол 6, хераболен (вероятно трицикличен сескитерпен), кадинен, сескитерпен, бицикличен сескитерпен, трицикличен сесквитерпен, мравчена киселина, оцетна киселина, мирролова киселина и палмитинова киселина.

Изолирани основни вещества от билката
летливи масла;
смола;
пепел;
сол;
сулфати;
ацетати и др.

Смолата съдържа полизахариди и протеини, докато летливото масло е съставено от стероиди, стерини и терпени. Характерната миризма на смирна се дължи на фуранозесквитерпени. От библейските времена се използва като лекарство и превръзка на рани и е тясно свързана с ритуалите за здраве и пречистване на жените. Това е първото описано в китайската медицинска литература растение. Използването на смирна медицински е регистриран в Китай през 600 г. сл. н. е. по време на династията Тан. Мирна се използва днес в китайски лекарства за лечение на рани, облекчаване на болезнено подуване и за лечение на менструални болки. Смирна се нарича "мо яо" в Китай. Отдавна се използва в Аюрведична система на медицината.

Фураноеудезма-1,3-диен и линдестрен притежават aтипична миризма, докато дихидропирокурцеренонът излъчва смолиста миризма. Последното съединение най-добре представлява миризмата на смирна.

Лечебни свойства и приложение на смирна

Смирна стимулира производството на стомашни сокове, тонизира храносмилателния тракт и се използва за лечение на диария, метеоризъм, диспепсия, загуба на апетит. Стимулира менструалния поток. Използва се също за лечение на генитални инфекции, левкорея, млечница, проблеми с мструацията. Прилага се при хемороиди, артрит. Притежава отхрачваща активност и се използва и при грип, катар, бронхит, астма, възпалено гърло. Стимулира производството на бели кръвни клетки, регенерацията на кожните клетки, подпомага заздравяването на рани. Смирна лекува екзема, рани, бръчки и има много добри успокояващи качества. Използването на смирна осигурява охлаждащ, успокояващ ефект, бори се с апатията и повишава умствената яснота и фокус. Поради своите противогъбични свойства може да се използва за вагинално измиване при млечница и за баня за крака на спортисти.

Свойства на смирна:

антисептично;
детоксикиращо;
антимикробно;
стимулиращо;
ароматизиращо;
стягащо;
засилва периферното кръвообращение;
затопля и стимулира организма;
пълноценен хормонален регулатор;
противогъбично и др.

Смирната може да се използва за фумигация и перорална употреба. Прилагана е като стягащо, антисептично, антипаразитно, антитусивно, стимулиращо менструалния поток и антиспазматично средство. Тя обикновено се включва в смеси, използвани за лечение на паразити, рани и сепсис.

Смолата смирна облекчава спазми, възпаление и храносмилателен дискомфорт. Ако се приема вътрешно, тя лекува диспепсия, бронхиални и ушни инфекции, тонзилит, фарингит, треска, гингивит, менструални и циркулаторни проблеми. Растението се използва външно за рани, циреи и язви в устата и се добавя към перорални препарати.

Сомалия и Етиопия са най-големите производители на смола и етерично масло от смирна. Северна Сомалия е най-големият източник в света на тамян и смирна. Китай е най-големият пазар за двата сомалийски продукта. Употребата им там е главно в традиционни лекарства.

Състояния и заболявания, при които се прилага смирна смола:

при спазми и мускулни контракции;
повлиява добре кожни инфекции и рани;
оказва контрол върху менструалния цикъл;
облекчава кашлицата и способства за доброто действие на дихателната система;
билката особено добре повлиява бронхит;
астма и секреция от носа;
облекчава стомашните болки;
при колики и лошо храносмилане;
при възпаление на венците.

Смолата е особено свързана с ритуалите за здраве и пречистване на жените.

Смирна се използва външно за лечение на язви в устата, рани и циреи и често се добавя към перорални препарати. Това е едно от най-ефективните билкови лекарства за лечение на болки в гърлото, язви в устата и гингивит. Леката стипчивост го прави полезно средство за лечение на акне, циреи и леки възпалителни кожни проблеми.


Масло от смирна

Смолата дава етерично масло, което се използва за лечение на проблеми с кожата и устата. Тя се събира от нарязани клони и се суши до твърдо вещество, което може да се дестилира за масло, да се смила на прах за таблетки или да се разтвори в тинктури. Етеричното масло е наситено кехлибарено на цвят с топъл, пикантен, горчив и опушен аромат. Маслото от смирна се счита за полезно за медитация и ароматерапевтите препоръчват естественото антисептично етерично масло за проблеми с кожата и устата.

Смирна в кулинарията

Ароматната, подобна на балсам смола се използва за ароматизиране на напитки, хлебни изделия, сладкиши, десерти, дъвки и др.

Интересно за смирна

Смолата от смирна е едно от най-старите регистрирани лекарства, широко използвано в древен Египет. От древността тя се ползва като парфюм, тамян и в медицината. От смирната се добива мирово масло, което има терапевтично приложение. През 5 век пр.н.е. Херодот отбелязва, че смирната била използвана от египтяните за балсамиране. Египетските жени изгаряли смирна, за да изчистят домовете си от бълхи. В Древен Египет са използвали благовонната смес кифа, чиито състав включвал вино, мед и смоли, сред които смирна. Наречена ,,мо яо" в Китай, смирната била използвана за лекуване на рани поне от времето на династията Танг.

Според предание Адонис е роден при кръвосмешението на кипърския цар Кинирас с дъщеря му Смирна (Мира), заради което била наказана да се превърне в смирна (миртово дърво).

Смирната се споменава многократно в Стария завет на Библията като рядък парфюм с упойващи качества. Смирната е един от трите дара на тримата влъхви, представени на детето Христос, според Евангелието на Матей. Според Евангелието на Марк, на Иисус е било предложено вино и смирна, преди разпятието.

Смирна е една от съставките ползвана при кадилния олтар (ketoret) - посветения тамян използван в Първия и Втория храм в Ерусалим, както е описано в Библията.

От кората  и на различни други членове на рода Commiphora също се отделя смола.

Казва се, че гръцките войници не влизат в битка без лапа от смирна, която да лекува раните им.

Внимание!

Тази билка е противопоказана по време на бременност поради своята стимулираща менструалния поток активност. Препоръчително е смирна да се разрежда преди употреба и да се прилага в умерени дози. Наблюдавани са алергични реакции.

https://medpedia.framar.bg/